РАЗХОДКА НА ЛУННА СВЕТЛИНА

РАЗХОДКА НА ЛУННА СВЕТЛИНА

През следващите седмици редовно посещавахме Тери. Бях уверена, че това бяха единствените проблясъци в неговия мъчителен, мрачен живот. Филип му подари най-скъпите си книги за птиците. Винаги, когато получавахме шоколад, го пазехме за Тери. Носехме му плодове от овощната градина. Най-голямата награда за нас бе да видим слаб полъх на радост и живот по лицето му и благодарност в очите му. Той никога не ни благодареше с думи, а майка му все още се държеше студено към нас. Но въпреки това бяхме убедени, че той ни чака с трепет, отправил очи и слух към вратата.

Бяхме разказали на леля за Тери и тя му изпрати по нас няколко малки подаръци. Започнахме да се разбираме с нея по-добре и аз вече не бягах от задълженията си. Най-напред й помагах от чувство за дълг, но после открих че къщната работа може да носи и удоволствие, когато човек влага старание и сърце. Леля не казваше нищо, но чувствах, че е доволна от промяната в мен.

Чичо Петър също взе участие в работата за Тери. Набра веднъж-дваж апетитни червени ябълки в овощната градина. Те бяха много едри и когато се избършеха добре, можеше да се огледаш в лъскавата им кора. Тери особено харесваше тези ябълки и дори майка му се заинтересува от тях. Един следобед тя ни запита:

- От вашата градина ли са тези ябълки?

Зарадвахме се, защото тя ни проговаряше за пръв път откак се запознахме. От радост се хванахме за ръце и започнахме да се въртим със смях в кръг. защото много желаехме да се сприятелим с нея.

- Да — отговорихме ние, — имаме много дървета, които са отрупани с такива ябълки. Ще ви донесем още.

Тя измърмори нещо и излезе.

По това време нощите бяха много горещи и се мръкваше късно. Ние хвърляхме завивките си на пода и заставахме на прозореца да се разхладим» Често не ми се лягаше. Започвахме да си бъбрим с Филип, докато ни станеше хладно и чак тогава заспивахме»

В една такава тиха, топла вечер седяхме с Филип на прозореца. На запад още се виждаше слабото зарево на залеза. От хълмовете се спускаше лек вечерен полъх и донасяше далечно блеене на овце.

- Струва ми се, че тази вечер изобщо няма да ми се доспи — изпъшках аз. — Толкова е красиво, че не ми се откъсва от прозореца. Тази нощ ще има пълнолуние.

Иззад планините бавно изплуваше едно кърваво червено кълбо. То сякаш бе заплетено между клоните на белите борове. Но скоро се отскубна от тях и освети околността с леката си сребриста светлина. Обърнах огряното си от тая светлина лице към брат си:

- Филип, бил ли си някога на хълмовете при такава светлина?

- Не — отговори той. — Защо?

- О, Фил — шептях възбудено аз, като се вкопчих в рамото му, — нека се промушим през плета и излезем горе! Ще бъде чудно! Само ти, аз и голямата луна!

- Не се ли боиш, че ще ни видят? Нали знаеш, че сега трябва да бъдем особено добри.

- Знам — прекъснах го аз — и ние сме добри. Аз само един-два пъти се скарах с леля. Пък и няма нищо лошо ще погледаме луната! Това не е непослушание. Леля никога не е предупреждавала да не правим такова нещо.

Филип се замисли. Явно се колебаеше. Накрая ме запита:

- Ще се преобличаш ли?

- Ами! Ще си спестя тоя труд. Само ще се наметна с шлифера си. Наметни се и ти.

Речено — сторено. На пръсти се спуснахме по стълбата. Ключът леко щракна в ключалката и ние уплашено се свихме. Но никой не чу — леля и чичо спяха здраво.

Озовахме се на свобода. Спряхме се и се ослушахме. Светът  изглеждаше  така  загадъчен  и   променен, а небето бе толкова прекрасно с милионите звезди. Пъхнах ръката си в ръката на Филип, както правех винаги, когато имаше нещо необичайно и заедно се шмугнахме през пролуката. Ябълките хвърляха грамадни и страшни сенки и аз направих крачка назад. Излязохме  на  полето   и  поехме  към  хълмовете. Минахме по стъпалата край камбанарията, изкатерихме се на първата купчина сиви камъни и се запътихме нагоре към върха на хълма. Откъм долината се долавяше полъха на вятъра, носещ аромат на жълтуга и папрат. Седнахме на камъните на върха и вперихме очи нагоре, където имаше толкова много неща за гледане, въпреки нощта. Зад нас се очертаваха изоставени казарми, а по-нататък — тъмните ивици на горите. Пред нозете ни се разстилаше низината, а поточетата блестяха на светлината; всяко вирче изглеждаше като разтопено сребро. Но най-красиво бе горе, защото и двамата много обичахме звездите, а тази нощ те трепкаха особено нежно — големи и ярки. Виждаше се ясно Млечния път, прострял се като широка улица от изток на запад. На север, високо в небето, блестеше полярната звезда, видима за всички мореплаватели. Точно под нас се виждаше Касиопея.

Гледахме дълго към небето. Накрая Филип реши, че е време да си ходим, защото скоро щеше да съмне, а трябва да спим. В действителност не беше толкова късно, защото когато минавахме край камбанарията часовникът удари веднъж. Силният звук ни уплаши и изненада.

Почти по целия път пяхме, защото знаехме, че няма кой да ни чуе; пък и след дългото стоене в тайнствената тишина на върха имахме нужда от шум. Пеехме каквото ни хрумнеше — най-често за море и кораби; една от песните разказваше за русалка, която примамвала моряците към смъртта. С песен се промушихме през жълтуговите храсталаци подскачахме като две планински кози по камъните.

Когато наближихме към къщи, изведнъж ни налегна умора. Изпитах желание да бъда в моето меко легло. Очите ми лепнеха за сън. Копнеех да се отпусна и да спя. Още пет минути и щях да се отпусна на тревата и да заспя непробудно до сутринта. Прозях се високо а с мен и Филип.

- Внимавай! — спря ме Филип, когато стигнахме до пролуката. — Тихо се промуши и върви на пръсти! Ако леля ни е усетила — ужас! Трябва да действаме като крадци.

Бяхме се промъкнали в двора и тръгнали из овощната градина, когато Филип внезапно спря и заби пръсти в ръката ми. Вдигна ръка и когато проследих посоката, накъдето сочеше той, сърцето ми се обърна и едва успях да задържа вика си на ужас.

СРЕДНОЩНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ

Една висока фигура в черна наметка, огъната под тежестта на чувал, приближаваше към нас край дърветата. Тя не ни виждаше, защото бяхме влезли много тихо и се криехме под сянката на една ябълка. Вече беше съвсем близо и явно вървеше към пролуката в плета. Срещата бе неминуема. Изстинах от страх. Филип бе запазил кураж. Той прошепна:

- Това е жена, която краде ябълки. Трябва да й попречим, защото това са ябълки на чичо Петър, а тя е набрала цял чувал!

Не бях в състояние да кажа нищо. Страхът ме беше сковал. Филип пристъпи напред и застана на пътя на фигурата. Луната освети лицето й и ние познахме веднага, че това бе майката на Тери.

Тя издаде уплашен вик и изтърва чувала, като ябълките се разпиляха на всички страни. После падна в тревата, закри лице с наметалото си и започна да ръмжи някакви неразбрани думи, сякаш се молеше, Не знаехме какво да правим. Тя изведнъж се окопити и заговори:

- Нямате ли друга работа, освен да ме следите посред нощ? А утре ще изпратите полиция да ме арестуват и да ме откъснат от моето бедно, умиращо дете. Вие не можете да си позволите с префинените си ястия и хубавите си дрехи да имате няколко ябълки по-малко, които могат да помогнат на треперещото ми от глад дете, умиращо пред очите ми без да мога да го задържа. О, Тери, Тери, те ще ме откъснат от теб!

Тя отново закри лицето си и избухна в горчив, безнадежден плач.

Погледнах смаяна Филип. Той търкаше челото си, сякаш търсеше изход. После коленичи до жената, хвана ръцете й и се опита да ги смъкне от лицето.

- Не сме Ви следили – каза благо той. - Минавахме случайно, бяхме ходили да гледаме луната. Вие не бива да берете от ябълките на чичо, но щом Тери действително гладува, не можем да ви кажем нищо. Не искаме в никой случай да идете в затвора, а Тери да остане сам.

Жената спря да хлипа и впери дивите си очи с проблясък на надежда в очите на Филип.

- Мило момче, - каза тя с треперещ глас и сграбчи ръката му, - слушай: пред Бога обещавам, че няма да правя втори път това. Знам, че съм една лоша жена и не бива да влизам в чужди градини. Но Тери се нуждае, а и лекарят ми каза: „Давайте му повече мляко, хранете го добре и през зимата го завивайте добре, ако искате да го задържите повече жив.“ А Тери е всичко, което имам! Баща му ме заряза, а сестричката му умря. И сега Тери лежи безпомощен и не мога да го оставя, за да ида на работа. Как тогава да му осигуря тези неща? Ще ми го вземат пак в болница. О, деца, деца, не правете така, че Тери да е далеч от мен...

Тя коленичи на тревата с отпуснати ръце, сякаш ни се молеше. Това ме покърти и най-убедително я уверих, че няма да я издадем и тя може да вземе колкото си иска ябълки. Но Филип ме прекъсна:

- Няма да Ви издадем – каза той бавно и тежко, - но трябва да спрете да крадете. Наистина незнам как ще намерите начин да подсигурите Тери, но да се краде е ужасно лошо. Не може ли да ви помогнат?

Тя поклати глава:

- Ако потърся помощ от държавата, те ще вземат Тери в болница. Наистина, у дома не е за него, но поне сме заедно, а това е всичко, от което се нуждаем.

Тя ни погледна умолително, сякаш очакваше да я разберем. Филип все още бе потънал в мисли.

- Знаете ли – каза най-сетне той, - имам една добра идея, но засега не мога да ви кажа нищо. Идете си сега при Тери, а утре, след като говорим с Рут, ще ви посетим. Обещаваме да не я издадем, нали, Рут?

- О, да – съгласих се аз. - Нито дума! И утре ще дойдем.

- Бог да ви благослови – прошепна жената. - Мога ли да се надявам, че Той ще ми прости, като съм толкова зла?

Тя вдигна празния чувал и се промуши през пролуката, преди да успеем да й кажем дори лека нощ. Останахме сами. Ябълките лежаха разсипани из тревата.

- Мисля, че трябваше да й позволим да ги вземе – казах аз.

- Не! - заяви Филип. - Ябълките са на чичо Петер и самите ние щяхме да бъдем крадци, ако бяхме й позволили. Сетих се нещо, Рут, но утре ще ти кажа. Да вървим да спим.

Бях също изтощена и не зададох въпрос. Шмугнахме се в стаята си. Бях полузаспала, когато Филип ме попита:

- Колко пари имаме в касичката?

- 35 франка — измърморих аз сънливо и в следващия миг потънах в царството на сънищата.