Тери Пратчет пощоряване пролог Преди 9000 години

Почти никой не знаеше за тях. Макар че на теория това нещо е лесно за разбиране. А именно: морето е, в крайна сметка, в много отношение само една по-мокра форма на въздуха. А, както е известно, въздухът е толкова по-гъст, колкото по-ниско слезеш и толкова по-разреден, колкото по-високо се издигнеш. Следователно, когато някой разнебитен от бурята кораб се разбие и запотъва, по някое време ще достигне дълбочина, където водата ще е достатъчно плътна за да спре потапянето му. Така че, накратко, той престава да потъва и оттук нататък се носи по подводната повърхност, толкова дълбоко, че бурите вече не могат да го достигнат, но все пак далеч над океанското дъно.

Там е спокойно. Мъртвешки спокойно.

Някои от разнебитените кораби още имат такелаж, на някои са им останали и платна. Немалко имат дори и екипаж, оплетен в такелажа или вързан за руля.

Но пътуването им си продължава, без цел и посока, без изглед да достигнат пристанище, защото под повърхността на океана има течения, така че мъртвите кораби с екипажите им от скелети си плават по света, над потопени градове и между потънали планини, докато не прогният и не ги изядат червеите и не се разпаднат.

Понякога от кораба ще падне котва, надолу, надолу, чак до мрачната, студена и безметежна бездна на дъното, и ще смути вековния покой като вдигне облаче тиня.

Една за малко не удари Ангамарад, който седеше и гледаше реещите се високо над главата му кораби. Той я запомни, защото беше единственото наистина забавно събитие за девет хиляди години.
Пролог - Преди един месец
Има една ... болест, която понякога хващат щраксаджиите. Тя прилича на болестта, известна като "калентура", сполетяваща някои моряци, които след няколко седмици безветрие под безпощадното слънце, внезапно решават, че корабът е заобиколен от зелена морава и прескачат през борда.

Е, на щраксаджиите пък понякога им хрумваше, че могат да летят.

От една от големите семафорни кули до друга имаше по около осем мили, а като се изкачиш на самия й връх, се озоваваш на близо петдесет метра над земята. Разправят, че ако работиш там твърде дълго без шапка, току-виж кулата ти се сторила по-висока, а съседната кула по-близка и може да си помислиш, че като нищо можеш да скочиш от едната на другата, или пък да яхнеш невидимите съобщения сновящи между кулите, вероятно можеш да си помислиш, че си съобщение. Може би, както казват някои, това не е нищо повече от смущение в мозъка причинено от вятъра в такелажа. Никой не знаеше със сигурност. Хора, които тръгват да се разхождат по въздуха на сто и петдесет стъпки височина обикновено не споделят преживяванията си впоследствие.

Кулата плавно се клатеше от вятъра, но в това нямаше нищо нередно. В тази кула имаше много нововъведения. Тя впрягаше вятъра да задвижва механизмите й, гънеше се вместо да се прекършва и изобщо се държеше не толкова като крепост колкото като дърво. Можеше да бъде сглобена почти цялата на земята и после да бъде издигната за няма и час. Погледнеш я и виждаш изящество и красота. А благодарение на новата система от кепенци и разноцветните лампи тя можеше да предава съобщения четири пъти по-бързо от старите кули. Най-малкото, щеше да може, само веднъж да се доизкосурят още шепа досадни подробности...

Младият мъж се изкатери пъргаво до самия връх на кулата. През по-голямата част от пътя го обгръщаше лепкава сива утринна мъгла, и в следващия момент ето, че се издига огрян от сияйна слънчева светлина, а мъглата се простира под него чак до хоризонта, като море.

Той изобщо не обърна внимание на гледката. Никога не беше мечтал да лети. Това, за което мечтаеше той, бяха механизми и как да направи нещата да работят още по-добре от преди.

Точно сега искаше да разбере причината, поради която кепенците от новия модул пак бяха заяли. Той смаза плъзгачите, провери опъна на жиците и се океси надолу в свежия въздух за да провери самите кепенци. Това не беше много редно да се прави, но всеки линейчик знаеше, че няма друг начин да се оправят нещата. Да не говорим, че е напълно безопасно, стига да...

Нещо изщрака. Той се озърна и видя, че карабинерът на обезопасителното му въже се въргаля на площадката, зърна сянката, усети ужасната болка в пръстите си, чу крясъка и падна...

... като котва.
Глава Първа

Ангелът
В която нашият герой е споходен от най-голямото съкровище, Надеждата - Сандвичът с бекон на Съболезнованието - Скръбни размишления на един Палач относно Смъртното Наказание - Прословутите Последни думи - Нашият герой умира - Ангели, беседа за - Нецелесъобразността на Неуместни предложения касаещи Метли - Неочаквано Пътуване - Свят без Честни хора - Да си плюеш на едната пета - Винаги има Избор
Казват, че перспективата да те обесят сутринта забележително съсредоточавала ума. За съжаление, това, върху което умът се съсредоточава в тези случаи неминуемо е тялото, което на сутринта, така де, предстои да бъде обесено.

Човекът, който предстоеше да бъде обесен, бе кръстен Олян фон Ментелик от любящи, макар и не особено благоразумни родители, той обаче не възнамеряваше да опозори това име, доколкото то изобщо можеше още да се опозори, като бъде обесен с него. За света като цяло и вчастност за тази му част известна като Заповед за екзекуция, той беше Албърт Искрометов.

Той беше възприел по-позитивен подход към ситуацията и съсредоточи ума си върху перспективата да не бъде обесен тази сутрин, а по-специално върху перспективата да изчегърта докрай ронливия хоросан около един камък в килията му посредством една лъжица. Досега тази задача му беше отнела пет седмици и беше смалила лъжицата до нещо като пиличка за нокти. За щастие тук никой не идваше да му оправя леглото, иначе щяха да открият най-тежкия дюшек на света. В момента обект на вниманието му беше огромният тежък камък, в който беше забита голяма желязна халка за окови.

Олян седна на пода с лице към стената, хвана халката с две ръце, опря стъпала от двете страни на камъка и се напъна. Раменете му запариха, а червена мъгла застла очите му, обаче камъкът помръдна с приглушен и някак неуместно прещракващ звук. С мъка Олян успя да го отмести от дупката и надзърна вътре. В отсрещния край имаше друг камък, а хоросанът около него изглеждаше подозрително здрав и пресен. Точно пред него имаше нова лъжица. Лъскава.

Докато се взираше в нея, чу зад гърба си аплодисменти. Като обърна глава, при което сухожилията му се отзоваха с кратък агонизиращ акорд, той видя няколко от тъмничарите да го наблюдават през решетките.

- Eвала, г-н Искрометов! - поздрави го единият - Рон тука ми дължи пет долара! Казвах му аз, че при вас няма лабаво! При него няма лабаво, точно така казвах!

- Вие сте го нагласили това, нали, г-н Уилкинсън? - продума морно Олян, докато гледаше как светлината проблясва по лъжицата.

- О не, не бяхме ние, сър. Заповед на Лорд Ветинари. Той държи на всички осъдени затворници да им се предоставя перспективата за свобода.

- Свобода ли? Но тук има проклет грамаден камък!

- О, да, точно така, сър, има си го - съгласи се тъмничарят - Полага Ви се, виждате ли, само перспективата. Не и действителната свободна свобода като такава. Ха, че това щеше да е малко тъпо, нали?

- Ами да, предполагам - каза Олян. Не добави "копелета мръсни". През последните шест седмици тъмничарите се държаха с него съвсем културно, а и той държеше да се разбира с хората. Разбирането с хората беше част от капитала му; всъщност то представляваше почти целия му капитал. Освен това тези хора имаха големи тояги. Така че, подбирайки грижливо думите си, той продължи:

- Някои биха сметнали това за жестока гавра, г-н Уилкинсън.

- Да, сър, и ние го питахме за това, сър, но той каза, че не, не било гавра. Каза, че това представлявало такова - челото му се набръчка - трудова те-рап-пия, здравословни упражнения, предотвратявало отчаянието и предлагало най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата.

- Надеждата - повтори кисело Олян.

- Ама нали не сте разстроен, сър?

- Разстроен ли? Защо пък да съм разстроен, г-н Уилкинсън?

- Ами такова, последният тип дето беше тук, та той взе че се промъкна в канализацията, сър. Много дребен човек, много гъвкав.

Олян погледна малката решетка на пода. Беше я отписал още от пръв поглед.

- Тя до реката ли води? - попита той.

Надзирателят се ухили:

- А Вие как мислите, а? Е, виж, той беше наистина разстроен, когато го извадихме. Ей че хубаво, че влязохте в духа на нещата, сър. Бяхте пример за всички ни, сър, защото изобщо не се предавахте. Да вземете да натъпчете целия прах в дюшека, а? Колко хитро, колко прибрано! Чиста работа. Ей че ни ободри вашият престой тук. Между другото, г-жа Уилкинсън казва благодарско за кошничката с плодовете. Много шик беше, така де. Ами че то си имаше дори кумкуати!

- Изобщо не го споменавайте, г-н Уилкинсън.

- Директорът малко нещо се вкисна заради кумкуатите, понеже в неговата имаше само фурми, но аз, сър, му рекох, че кошничката с плодове е като живота: докато не вдигнеш ананаса отгоре, не знаеш какво ще ти се падне *. Той също Ви казва благодаря.

- Радвам се, че му е харесало, г-н Уилкинсън - каза разсеяно Олян. Някои от бившите му хазайки бяха донесли подаръци за "горкичкото заблудено момче", а Олян винаги инвестираше в щедрост. В крайна сметка в кариера като неговата всичко опираше до стила.

- Та като сме си дошли на думата, сър - поде г-н Уилкинсън - 'ми аз с момчетата тук се чудехме, дали пък няма да решите, пък, както е дошъл моментът, да вземете да се разтоварите от бремето на такова, относно местоположението на координатите, където е разположено мястото, където, айде да не го увъртаме, където сте скрил всичките ония пари, които сте откраднал...?

Затворът притихна. Дори хлебарките слухтяха.

- Не, не бих могъл да направя това, г-н Уилкинсън - произнесе с ясен глас Олян след подобаваща пауза за драматичен ефект. После потупа джоба си, вдигна палец и намигна.

Надзирателите се разплуха в усмивки.

- Напълно Ви разбираме, сър. Сега на Ваше място, сър, бих си полегнал за малко, щото след половин час Ви бесиме. - каза г-н Уилкинсън.

- Хей, а закуска няма ли?

- Закуската е след седем часа, сър - напомни укорително тъмничарят - Но пък, какво да Ви кажа, що пък да не Ви направя сандвич с бекон, специално заради Вас, г-н Искрометов.
И ето че няколко минути преди изгрев слънце не другиго, а тъкмо него го преведоха през краткия коридор до малката стаичка под ешафода. На Олян му се струваше, че вижда себе си като че отдалече, като че част от него се рее някъде извън тялото му, като детско балонче, което ще отлитне, веднага щом пуснат въженцето, също както и в неговия случай. Стаичката беше осветена от фугите по пода на ешафода отгоре и най-вече от краищата на големия трап. Един закачулен човек тъкмо смазваше грижливо пантите на споменатия трап. Като видя влезлите, той спря и поздрави:

- Добро утро, г-н Искрометов - той любезно вдигна качулката си - Това съм аз, сър, Даниъл Трупър Едното Дръпване. Аз съм Вашият екзекутор за днес, сър. Изобщо не се безпокойте, сър. Обесил съм дузини народ. Ей сегичка ще приключим с Вас.

- Вярно ли е, че когото не успеят да обесят от три опита, го освобождават, а, Дан? - попита Олян, докато екзекуторът старателно си избърсваше ръцете с парцал.

- Тъй казват, сър, тъй казват. Но не напразно ме наричат Едното Дръпване, сър. Ще желае ли днес господинът черната торба?

- Ще помогне ли?

- Някои хора смятат, че така изглеждат по-впечатляващо. А и прикрива онова ми ти оцъкляне на очите. Всъщност всичко е заради публиката. А тя тази сутрин си е бая голяма. Вчера във "Вестника" имаше чудесна статия за Вас, ако питате за мнението ми. Всичките ония хора, дето разправят какъв прекрасен младеж сте бил и такова. Ъ... ще имате ли нещо против да подпишете въжето предварително, сър? Имам предвид, че няма как да Ви попитам впоследствие, а?

- Да подпиша въжето ли? - учуди се Олян.

- Дасър - каза палачът - То това си е традиция. Знаете ли колко хора купуват употребявани въжета. Колекционери, нали разбирате. Малко странно хоби, но всякакви ги има, нали? И естествено с автограф са по-ценни. - той му показа едно здраво въже - Имам си специална писалка за парафиране на въжета. По един подпис на педя дължина, ако обичате, а? Само подпис, няма нужда от посвещение. За мен това ще значи много пари. Ужасно ще съм Ви благодарен.

- Толкова благодарен, че да не ме обесите ли? - попита Олян вземайки писалката.

Това изказване му спечели одобрителен смях. Г-н Трупър го гледаше как подписва и кимаше блажено.

- Чудесна работа, сър, току-що разписахте пенсионния ми план. А сега ... всички ли сме готови?

- Аз не съм! - незабавно каза Олян и отново спечели благоразположението на публиката.

- Ей, че сте скица, г-н Искрометов - възхити се г-н Уилкинсън - Без Вас тук изобщо няма да е същото, това е самата истина.

- Е, не и за мен - каза Олян. И това също беше посрещнато като страхотно остроумие.

Олян въздъхна и попита:

- Смятате ли, че всичко това наистина предотвратява престъпления, г-н Трупър?

- Ами, правичката да си кажа, погледнато като цяло, трудно е да се каже, като се има предвид, че не е лесно да се докажат неизвършените престъпления. - замисли се палачът докато за последен път оглеждаше трапа - Но погледнато вчастност, сър, бих казал, че е много ефикасно.

- В смисъл? - поинтересува се Олян.

- В смисъл, че никога не съм виждал някой да идва тук повече от веднъж, сър. Заповядайте, моля.

Когато се изкачиха горе, на мразовития утринен въздух, настана оживление, последвано от няколко освирквания и дори по някое друго изръкопляскване. Странни същества са това хората. Откраднеш пет долара и ще си мръсен крадец. Откраднеш ли обаче хиляди долари, ще си или правителство или герой.

Олян гледаше право напред докато изчитаха списъка на престъпленията му. Как да не почувства човек, че всичко е толкова несправедливо. Физически, той не беше причинил на никого нищо по-лошо от потупване по рамото. Нито веднъж не беше разбил врата. Е, понякога се случваше да преодолее някоя ключалка, но след това винаги заключваше след себе си. Така че като се изключат всичките финансови щети, разорявания и банкрути, какво толкова лошо беше направил той, собствено? Ами че той само разместваше разни числа.

- Чудесна тълпа се е събрала този ден - отбеляза г-н Трупър докато премяташе края на въжето и завръзваше разни възли - А е пълно и с преса. Най-вече разбира се от "На живо от бесилото", но са тук и от "Псевдополиски Вестител", комай зарад оная банка дето се срина у тях, а чух, че имало и едно момче от "Бизнесът на Равнините Сто". Много добър финансов раздел имат - винаги хвърлям по едно око на цените за използвани въжета. Леле колко много хора искат да ви видят как умирате, сър.

Олян забеляза, как една черна карета спря до края на тълпата. На вратата и нямаше герб, освен ако не си посветен в тайната, че гербът на лорд Ветинари е целият черен. Черна фигура на черен фон. Трябва да му се признае на гадината, че имаше стил...

- Ъъъ? Какво? - измънка той след като го сръгаха с пръст.

- Питах Ви, дали няма да имате някакви последни думи, г-н Искрометов? - каза палачът - Такъв е обичаят. Та се чудех, значи, дали пък нямате нещо предвид?

- Всъщност никога не съм имал предвид да умра - отвърна Олян. Така си беше. Досега наистина не беше очаквал да умре. Беше сигурен, че все нещо ще изникне.

- Тея не бяха зле, сър - одобри г-н Уилкинсън - Е, това беше, нали?

Олян присви очи. Завесата на прозореца на каретата се разклати. Вратата на каретата се отвори. Надеждата, това най-голямо от всички съкровища, благоволи леко да проблесне.

- Не, това не бяха истинските ми последни думи - заяви той - Ъ... нека да помисля...

Слаба фигура, на вид някакъв чиновник, излизаше от каретата.

- Ъъъ... това сега, не е точно най-най-хубавото нещо, което съм извършвал, но все пак си го бива, а? * ... ъъъ...

Сега нещата започнаха да придобиват някакъв смисъл. Ветинари сигурно беше решил да го сплаши, това била цялата работа. Тъкмо това следваше да се очаква от тоя човек, доколкото беше чувал Олян. Щеше да има помилване!

- Аз ... ъъъ ... аз...

Чиновникът долу с мъка си пробиваше път през тълпата.

- Защо не побързате малко, г-н Искрометов? - подкани го палачът - Колкото толкова, а?

- Искам да излезе както трябва - заяви високомерно Олян, докато следеше как чиновникът се мъчи да заобиколи един едър трол.

- Да, но има ограничение - раздразни се от това нарушение на доброто поведение палачът - Иначе може да ми се размотавате тук, ъъъ, с дни! Стегнато и ясно, това е то добрият стил.

- Точно така, точно така - съгласи се набързо Искрометов, - Ъъъ... я, вижте, онзи човек там? Виждате ли, който Ви маха?

Палачът се обърна към чиновника, който най-сетне стигна до подножието на ешафода.

- Нося послание от Лорд Ветинари! - извика човекът.

- Точно така! - възкликна Олян.

- Той казва да свършвате най-сетне, че вече отдавна се съмна! - каза чиновникът.

- О - промълви Олян гледайки черната карета. Проклетият Ветинари също имал тъмничарско чувство за хумор.

- Хайде, г-н Искрометов, нали не искате да ми докарате неприятности? - потупа го по рамото палачът - Само една-две думи и после всички ще можем да си гледаме живота. Е, естествено, като се изключат тук присъстващите.

Значи това беше то. В известен смисъл имаше нещо доста облекчаващо. Нямаше какво повече да се плашиш от най-лошото, което може да те сполети, защото то вече те беше сполетяло, и скоро всичко щеше да приключи. Тъмничарят се беше оказал прав. Това, което трябва да направиш в този живот е да стигнеш оттатък ананаса, напомни си Олян. Той може и да е голям, ръбат и чепат, абе изобщо дърво, но отдолу можеше да има праскови. Струваше си да се живее заради такава мечта, което, в настоящия момент, я правеше напълно безполезна.

- В такъв случай - каза Олян фон Ментелик - предавам душата си на всеки бог, който съумее да я открие.

- Отлично - одобри палачът и дръпна ръчката.

Албърт Искрометов умря.

По всеобщо съгласие, това бяха много добри последни думи.

Нещо в тона на тази фраза подсказа на Олян, че продължителността на настоящия момент зависи изцяло от благоволението на говорещия.

Той отвори очи. Беше седнал в удобно кресло. Зад едно бюро насреща му, събрал замислено ръце пред присвитите си устни, беше седнал Лорд Хевлок Ветинари, под чието своеволно деспотично управление Анкх-Морпорк се беше превърнал в град, в който, кой знае защо, всички напираха да живеят.

Изконната животинска интуиция подсказа на Олян, че зад удобното му кресло има още хора и че ако направи рязко движение може да му стане извънредно неудобно. Но каквито и да бяха те, нямаше как да са толкова ужасни, колкото наблюдаващия го отсреща слаб мъж в черна роба, с контешка брадичка и ръце на пианист.

- Да ви разкажа ли нещо за ангелите, г-н Ментелик? - започна любезно патрицият - Знам за тях два много интересни факта.

Олян изсумтя. Пред него не се виждаше никакъв път за отстъпление, а за обръщане назад изобщо не можеше да става дума. Ужасно го болеше вратът.

- О, да. Вие бяхте обесен – осведоми го Ветинари - Много точна наука е това, бесенето. Г-н Трупър е майстор. Грапавината и дебелината на въжето, дали възелът е тук или там, съотношението между теглото и разстоянието... о, този човек, убеден съм, би могъл да напише цяла книга по въпроса. Както разбирам, Вие сте били само на сантиметър от края на живота си. Само експерт застанал непосредствено до Вас би могъл да забележи това, а в случая експертът е бил нашият общ приятел г-н Трупър. Така че не, г-н Ментелик, Албърт Искрометов е мъртъв. Триста души биха могли да се закълнат, че са го видели как умира. - той се наведе малко напред - И така, сега е тъкмо подходящият момент да си поговорим за ангели.

Олян успя само да изпъшка.

- Първият интересен факт за ангелите, г-н Ментелик, е, че понякога, много рядко, в момент когато някой дотолкова е оплел и оплескал жизненото си поприще, че единственият останал му смислен изход от цялата каша изглежда е смъртта, та в този момент му се явява, или по-скоро го спохожда ангел и му предоставя шанса да се върне в момента, когато всичко е тръгнало накриво и този път да направи нещата добре. Г-н Ментелик, бих искал да мислите за мен като за ... ангел.

Олян зяпна. Та нали той беше почувствал опъването на въжето и затягането на примката! Беше видял как приижда мракът! Беше усетил как умира!

- Предлагам Ви работа, г-н Ментелик. Албърт Искрометов е минало, но г-н Ментелик има бъдеще. Това може, разбира се, да е едно много кратко бъдеще, ако той се окаже неразумен. Предлагам Ви работа, г-н Ментелик. Редовно платен труд. Предполагам, че идеята може да не Ви е особено позната.

"Само като вид ад" - помисли си Олян.

- Длъжността, която Ви предлагам, е Генерален Началник на Пощите на Анкх-Морпорк.

Олян продължаваше да се пули насреща му.

- Бих искал само да добавя, г-н Ментелик, че зад вас има врата. Ако в който и да е момент на това интервю почувствате необходимостта да напуснете, трябва само да прекрачите прага й и никога повече няма да чуете нито дума от мен.

Олян класифицира това като "дълбоко подозрително".

- Нека продължа: длъжността Ви включва подновяване и поддържане на градските пощенски услуги, подготовка за изпращане на международни пратки, стопанисване на имуществото на Пощенската служба, и прочее, и прочее...

- А пък ако ми натикате метла в задника, вероятно ще мога същевременно да мета пода - обади се някакъв глас. Олян осъзна, че е неговият. Мозъкът му беше пълна каша. Беше истински шок да разбереш, че отвъдният живот бил такъв.

Лорд Ветинари го изгледа продължително, наистина продължително.

- Добре, както желаете - каза той и се обърна към един навъртащ се наблизо чиновник - Дръмнот, знаете ли дали икономът случайно не поддържа килер за метли на този етаж?

- Да, милорд - отвърна чиновникът - Да се погрижа ли да...

- Това беше шега! - трескаво се намеси Олян.

- О, съжалявам, не бях забелязал - Ветинари пак се беше обърнал към Олян - Бихте ли могли да ме предупредите предварително, ако почувствате необходимостта да се пошегувате още веднъж?

- Вижте - каза Олян - Нямам представа какво става тук, но нямам никакъв опит в доставянето на поща.

- Г-н Олян, тази сутрин нямахте никакъв опит с умирането и все пак, ако не беше скромната ми намеса, щяхте да се окажете извънредно добър в тази дейност, - каза остро Лорд Ветинари - Което идва да покаже, че човек никога не знае докато не опита.

- Но когато ме осъдихте...

Ветинари вдигна предупредително ръка и каза:

- Моля?

- Ъъъ ... когато Вие осъдихте ... Албърт Искрометов...

- Браво. Продължавайте, моля.

- ... вие казахте, че той е роден престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец, гений на покварата и не заслужава абсолютно никакво доверие!

- Приемате ли моето предложение, г-н Ментелик? - повтори все така остро Ветинари.

Олян го изгледа. После се изправи и рече:

- Извинете ме, моля. Бих искал само да проверя нещо.

Зад креслото му имаше двама облечени в черно мъже. Не беше кой знае колко изискано черно, а по-скоро от онзи вид черно, носено от хора, които не искат да личат разни отличителни белези. Изглеждаха почти като чиновници, поне докато не срещнеш погледа им. Те не помръднаха, когато Олян отиде до вратата, която, както му беше обещано, действително си беше там, и я отвори много предпазливо. Зад нея нямаше нищо, в това число под. Като човек, който не оставя непроверени възможности, той извади от джоба си каквото беше останало от лъжицата и го пусна. Мина доста време преди да чуе дрънченето.

Тогава той се върна в креслото и рече:

- Перспективата за свобода, а?

- Именно - подтвърди Лорд Ветинари - Винаги има избор.

- Имате предвид ... че бих могъл да избера сигурната смърт ли?

- Все пак и това е избор - каза Ветинари - Или, може би, алтернатива. Виждате ли, аз вярвам в свободата, г-н Ментелик. За разлика от повечето хора, въпреки, че те естествено биха твърдели обратното. Обаче нито една приложима на практика дефиниция за свобода не би била пълна без свободата да си понесеш последствията. Всъщност именно на нея се основава всяка друга свобода. И така ... ще приемете ли работата? Сигурен съм, че никой няма да Ви разпознае. Изглежда никой никога не Ви разпознава.

Олян сви рамене.

- Е добре тогава. Ще приема работата в качеството си на роден престъпник, измамник по призвание, закоравял лъжец и не заслужаващ абсолютно никакво доверие гений на покварата.

- Великолепно! Добре дошли на държавна служба! - протегна му ръка лорд Ветинари – Гордея се, че избирам правилния човек. Заплатата е двадесет долара седмично и съм убеден, че на Генералния началник на Пощите се полага малък апартамент в главната сграда. Имаше, доколкото съм осведомен, и шапка. Очаквам от Вас редовни отчети. Приятен ден.

Той сведе поглед към книжата си. След време пак вдигна очи и попита:

- Все още ли сте тук, господин Генерален началник на Пощите?

- Това ли беше всичко? - рече потресен Олян - Един момент ме бесите, а в следващия момент ме назначавате на служба?

- Да видим ... да, това е всилко. А, да, разбира се, щях да забравя. Дръмнот, бихте ли дали на г-н Ментелик ключовете му.

Чиновникът пристъпи и му връчи огромна ръждясала връзка ключове, след което му подаде лист хартия.

- Моля, подпишете тук, господин Генерален началник на Пощите - подкани го той.

"Един момент" - помисли си Олян - "та това е само някакъв град. Има си порти. Отвсякъде е обкръжен с най-различни посоки за бягство. Има ли значение какво подписвам?"

- Разбира се - каза той на глас и надраска името си.

- Истинското Ви име ако обичате - обади се Лорд Ветинари, без изобщо да го поглежда. - Под какво име се подписа той, Дръмнот?

Чиновникът протегна врат.

- Ъъъ ... Етел Змийски, милорд, доколкото мога да разчета.

- Моля Ви, опитайте да се концентрирате, г-н Ментелик - каза уморено Ветинари, все така видимо зачетен в книжата си.

Олян пак въздъхна. Добре де, какво значение щеше да има, след като и така и така ще бяга? А имаше дълго да бяга, ако не успееше да си намери кон.

- С което ни остава единствено още въпросът за инспектора по Вашата гаранция. - каза Лорд Ветинари все така потънал в четене на своите книжа.

- Инспектор по гаранцията?

- Да. Аз не съм чак толкова глупав, г-н Ментелик. Той ще Ви чака след десет минути пред Пощенската Палата. Приятен ден.

След като Олян излезе, Дръмнот се изкашля учтиво и попита:

- Мислите ли, че той ще се яви там, милорд?

- Винаги трябва да се отчита психологията на индивида. - каза Ветинари докато поправяше правописа на един официален отчет - Аз постоянно правя това, а Вие, Дръмнот, понякога за съжаление го пропускате. Поради което той си тръгна оттук с Вашия молив.
Винаги се движи бързо. Никога не знаеш какво може да те гони.

Десет минути по-късно Олян фон Ментелик вече беше извън града. Беше си купил кон, което беше малко унизително, обаче в случая бързината беше от фундаментално значение, а той имаше време само набързо да се отбие до едно от скривалищата си за спешни случаи и да вземе една кльощава стара кранта от Яслата за Избор в "Конюшните на Хобсън - Коне под наем". * Е, поне никой побеснял гражданин нямаше да се обажда на Стражата.

Никой не му направи проблем. Никой дори не го погледна втори път - никой никога не го поглеждаше втори път. Градските порти наистина си бяха широко отворени. Равнините се бяха ширнали пред него изпълнени с възможности. А него си го биваше с малко приказки да направи от нищото нещо. Така например, още в първото градче по пътя си той щеше да обработи крантата с някои прости техники и съставки, които щяха да я направят да струва двойно повече отколкото беше платил за нея, е, поне за двадесетина минути или докато не завали дъжд. Двадесет минути щяха да са му достатъчни да я продаде и, с малко късмет, да намери по-добър кон, малко по-добър от исканата цена. Ще повтори процедурата в следващия град и така след три дни, или може би четири, ще има кон заслужаващ си да се притежава.

Това обаче беше само така между другото, колкото да се намира на работа. Той имаше три пръстена с доста правдоподобни диаманти, скрити в хастара на палтото му, един истински в тайния джоб в ръкава и един почти съвсем истински златен долар сръчно зашит в яката. За него те бяха каквото са трионът и чукът за дърводелеца. Бяха примитивни инструменти, но щяха да го върнат в играта.

Има една поговорка - "Не можеш да измамиш честен човек", постоянно цитирана от онези, които си изкарват хляба като мамят честни хора. Олян никога не беше изпитвал съзнателно правотата й. Ако измамиш някой честен човек, той обикновено беше склонен да се оплаче в местната Стража, а в днешни дни ставаше все по-трудно да ги подкупиш. Да се мамят нечестни хора беше значително по-безопасно, а и някак-си по-спортсменски. Да не говорим, че те бяха толкова по-многобройни. Почти не се налагаше да подбираш.

Половин час след като беше пристигнал в град Хапли, където от големия град се виждаше само стълб пушилка на хоризонта, той беше седнал със съкрушен вид пред хана, без никакви средства освен един автентичен диамантен пръстен на стойност сто долара и неотложна нужда да се прибере у дома в Генуа, където бедната му стара майчица умираше от Гадинки. Единадесет минути по-късно той вече чакаше търпеливо пред един бижутерски дюкян, в който бижутерът казваше на състрадателния гражданин, че пръстенът, който чужденецът беше готов да продаде за двадесет долара, всъщност струвал седемдесет и пет (дори бижутерите трябва все от нещо да живеят). А след още тридесет и пет минути той вече напускаше града с по-добър кон, с пет долара в джоба и оставяше зад себе си злорадстващ състрадателен гражданин който, макар че му стигаше ума да следи внимателно ръцете на Олян, все пак щеше да се върне при бижутера и да се опита да му продаде за седемдесет и пет долара лъскав месингов пръстен със стъкълце, който всеки можеше да си купи за не повече от петдесет цента.

Светът беше благословен с лисата на честни хора, но пък беше възхитително пълен с хора убедени, че могат да различат честен човек от мошеник.

Той потупа с пръст джоба на сакото си. Разбира се, тъмничарите му бяха взели картата от там, вероятно докато той беше зает с това да е мъртъв. Беше хубава карта, от която г-н Уилкинсън и приятелчетата му щяха да научат много за криптографията, географията и коварната картография. Обаче нямаше да намерят по нея местонахождението на 150000 Анкх-Морпоркски долара в различни валути, защото въпросната карта беше съвършена и съвършено изпипана измислица. Все пак душата на Олян беше сгрята от прекрасното чувство да знае, че те, поне за някое време, ще притежават най-голямото от всички съкровища, а именно Надеждата. Човек, който не можеше просто да запомни къде е струпал баснословно голямо имане, направо си заслужаваше да го загуби, ако питаха Олян. Засега обаче щеше да му се наложи да не припарва до него, докато го чакаше...

Олян дори не си стори труда да забележи името на следващото градче. Имаше си страноприемница и това му стигаше. Взе си стая с изглед към една занемарена задънена уличка, увери се, че прозорецът се отваря лесно, хапна задоволително и си легна рано.

Никак не е зле, помисли си той. Тази сутрин той беше на ешафода с действителна примка около действителния му врат, а ето че вечерта пак е в играта. Сега нямаше нужда от друго, освен отново да си пусне брада и да избягва Анкх-Морпорк за около шест месеца. Или може би само за три.

Олян имаше талант. Освен това беше развил множество умения дотам, че му бяха станали втора природа. Беше се научил да бъде представителен, но нещо в гените му го правеше незапомнящ се. Имаше дарбата да не го забелязват, да е само лице в тълпата. Хората се затрудняваха да го опишат. Той беше ... ами беше "някъде към". На възраст някъде към двайсетте или трийсетте. В полицейските доклади навред по континента ръстът му варираше между, ами, някъде към един и седемдесет и някъде към един и осемдесет и пет, косата му фигурираше във всякакви разцветки от кафеникава до руса, а липсата на отличителни белези обхващаше цялото му лице. Той беше някъде към ... средностатистичен. Това което хората всъщност запомняха, бяха аксесуарите като очила и мустаци, от които той винаги си носеше приличен подбор. Запомняха също имена и маниеризми, каквито той имаше със стотици.

А, да, запомняха също и, че преди да го срещнат, са били по-богати.

В три часа през нощта вратата се отвори с гръм. И то не с някакъв фигуративен гръм, а именно гръмна и по отсрещната стена зачаткаха трески. Но още преди те да паднат на земята, Олян вече беше скочил от леглото и се премяташе през прозореца. Беше автоматична реакция, която нямаше защо да се допитва до ума. Освен това преди да легне той беше проверил и знаеше, че под прозореца имаше голяма бъчва с вода, която щеше да смекчи падането му.

Сега обаче я нямаше.

Който и да я беше задигнал, не беше дигнал и земята под нея, която не смекчи падането му така, че му изкълчи глезена.

Надигна се тихичко нареждайки на умряло и заподскача покрай сградата опирайки се на стената. Конюшнята на хана беше зад ъгъла. Трябваше му само да се качи на кон, на който и да е кон...

- Г-н Ментелик? - проехтя един плътен глас.

О богове, трол, звучеше си като трол, при това голям, не знаеше че си имат от тях тук долу в провинцията.

- Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Г-н Ментелик!

Чакай, чакай, та той нали не беше издал истинското си име на никого тук, нали? Но тази мисъл остана на заден план. Някой го гонеше, следователно той бягаше. Добре де, подскачаше.

Рискува да се озърне когато стигна задната врата на конюшнята. Стаята му беше озарена от червено сияние. Нямаше да подпалят всичко тук заради някакви си шепа долари, нали? Та това беше глупаво! Всеки знае, че като те насадят с добро менте, трябва възможно най-бързо да го пробуташ на някой друг балама, нали? Някои хора просто не ставаха за нищо.

Единственият кон в конюшнята беше неговият и не изглеждаше въодушевен от срещата с него. Подскачайки на един крак Олян му сложи юздата. Нямаше какво да губи време за седло. Можеше да язди без седло. Да му се не види, веднъж му се беше случило да язди и без гащи, но за щастие целият онзи катран с перушината му помогна да залепне на коня. Беше световен шампион по скоростно напускане на градове.

Понечи да изведе коня от конюшнята и чу дрънченето.

Погледна надолу и разрита настрани сламата. Видя ярко жълт прът, от който излизаха два кратки синджира сковаващи двата предни крака на коня. Единственият начин този кон да отиде където и да е, беше с подскоци, също като самия него.

Бяха го спънали. Проклети да са, бяха му сложили скоби...

- А, Г-н Ментелик! - тътнеше от отсрещната страна на двора гласът - Не Искате Ли Да Научите Правилата, Г-н Ментелик?

Огледа се отчаяно. Наоколо нямаше нищо, което да може да се използва като оръжие, а оръжията и без това го изнервяха, затова той никога не ги носеше. Оръжията твърде много дигаха мизата. Много по-добре беше да разчита на своя дар-слово да го измъкне от бедата или да замаже ситуацията или, ако това не сработеше, на обувки с яки подметки и вика "Я, виж какво има там!"

Но сега определено имаше чувството, че можеше да си говори колкото си иска, но никой нямаше да го чуе. А в плюенето на петите можеше да разчита само на едната пета.

Намери една метла и дървена кофа за хранене на конете. Пъхна метлата под мишница за патерица, сграбчи кофата и се заслуша в тежките стъпки приближаващи към вратата. Когато вратата се отвори той стовари кофата с все сила и тя се пръсна в нещо. Навсякъде се разхвърчаха трески. В следващия момент се чу тупването на тежко тяло на земята.

Олян го прескочи и олюлявайки се заподскача в мрака. Нещо кораво и яко като окови се сключи около здравия му крак. За миг той увисна на метлата и се срина.

- Храня Само Добри Чувства Към Вас, Г-н Ментелик! - избоботи бодро гласът.

Олян изпъшка. Метлата изглежда беше служила само за декорация, защото със сигурност дворът не беше метен. Добрата страна на това беше, че той беше паднал на нещо меко. Лошата страна беше, че беше паднал на нещо меко.

Някой го сграбчи за палтото и буквално го издигна от калта.

- Потегляме, Г-н Олян Фон Ментелик!

- Произнася се Олиан фон Меентелиг, кретен такъв - изстена Олян - Не я, а отделно ясно и, последвано от отделно ясно а!

- Потеглиаме, Г-н Меентелиг! - произнесе боботещият глас докато метло-патерицата беше изтръгната из-под рамото му.

- Какво по дяволите си ти? - успя да каже Олян.

- Аз Съм Инспекторът По Вашата Гаранцииа, Г-н Меентелиг!

Олян някак-си успя да се обърне и погледна нагоре и после още по-нагоре чак до едно лице като на корабийка с две огнени червени очи. Когато говореше, устата му предлагаше изглед към пъкъла.

- Голем? Ти си проклет голем?

Нещото го вдигна с една ръка и го преметна през рамо. Влезе приведено в конюшнята с Олян обърнат с главата надолу и опрял нос в теракотата на туловището на съществото и той осъзна, че то взима с другата си ръка коня. Закратко се чу изцвилване.

- Триабва Да Побързаме, Г-н Меентелиг! Вие Триабва Да Сте Се Иавили Пред Лорд Ветинари В Осем Часа И Да Сте На Работа В Девет!

Олян изстена.
- А, г-н Ментелик. За съжаление се срещаме отново. - каза Лорд Ветинари.

Беше осем часа сутринта. Олян се олюляваше. Глезенът му беше по-добре, но де да можеше да е така и с която и да е друга част от тялото му.

- То не спря цялата нощ! - избълва той - Цялата проклета нощ! А носеше и коня!

- Моля, седнете, г-н Ментелик - вдигна глава от масата Ветинари и уморено посочи стола - Между другото "то" е "той". В случая, разбира се, това е само учтива форма на обръщение, но аз тая големи надежди за г-н Помпа.

Стената пред Олян проблясна в червено, когато големът зад него се усмихна. Ветинари отново се загледа в нещо на масата и изглежда за момент загуби интерес към Олян. По голямата част от масата беше заета от каменна плоча. По нея бяха разпръснати малки издялани от камък фигурки на тролове и джуджета. Изглеждаше като някаква игра.

- Господин Помпа? - наруши тишината Олян.

- Хъм? - произнесе Ветинари, навеждайки глава за да погледне дъската от малко по-друг ъгъл.

Олян се наведе към Патриция, изпъна ръка накъм голема и повтори натъртено:

- Това тук е господин Помпа?

- Не - отвърна Лорд Ветинари, като също така се наведе напред и внезапно се съсредоточи в Олян безостатъчно и смущаващо - Той ... е г-н Помпа. Г-н Помпа е длъжностно лице на правителствена служба. Г-н Помпа не спи. Г-н Помпа не яде. И, г-н Генерален началник на Пощите, г-н Помпа не спира.

- И какво точно значи това?

- Това значи, че ако си мислите, примерно, да намерите кораб за Четирите Хикса, като разчитате на това, че г-н Помпа е голям и тежък и се придвижва само пеш, то г-н Помпа ще Ви последва. Вие имате нужда от сън. Г-н Помпа няма. Г-н Помпа няма нужда да диша. Бездните на океанското дъно не са пречка за г-н Помпа. Четири мили в час правят шестстотин седемдесет и две мили за седмица. И малко по малко разстоянието се стопява. А когато г-н Помпа Ви настигне...

- А, чакайте - вдигна пръст Олян - Стига толкова. Знам, че на големите не им е позволено да нараняват хора!

Лорд Ветинари вдигна вежда:

- О небеса, откъде ли сте чули това?

- То е написано... на нещо там в главите им! Свитък или нещо такова. Нали? - каза Олян губейки все повече и повече сигурност.

- Майчице мила - въздъхна Патрицият - Моля ви, Г-н Помпа, бихте ли счупили някой от пръстите на г-н Ментелик? Акуратно, ако обичате.

- Да Ваша Светлост - затрополи напред големът.

- Ей! Не така! Недейте! - заразмахва бясно с ръце Олян и прекатури няколко фигурки - Чакайте! Чакайте малко! Има си правило! Голем не може да нарани човешко същество нито да позволи да бъде наранено човешко същество!

Лорд Ветинари вдигна пръст и каза:

- Ако обичате, изчакайте един момент, г-н Помпа. Чудесно, г-н Ментелик, а можете ли да си припомните продължението?

- Продължението ли? Какво продължение? Няма никакво продължение!

Лорд Ветинари повдигна вежда и каза:

- Г-н Помпа?

- ... Освен Ако Не Му Е Заповядано От Упълномощен Представител На Законна Власт. - каза големът.

- Никога не бях чувал за тази част досега! - възкликна Олян.

- Наистина ли? - рече с очевидно изумление лорд Ветинари - А аз не бих могъл да си представя, как някой би пропуснал да я включи. На един чук едва ли може да му бъде позволено да откаже да удари пирона, нито пък на един трион да прави морални съждения относно природата на трупите. От друга страна при мен на служба са палачът г-н Трупър, с когото вече сте се срещали, също така Градската Стража, полковете и от време на време ... други специалисти, които са упълномощени да убиват в своя защита или отбранявайки града и неговите интереси - Ветинари се наведе да вдигне изпопадалите фигури и старателно ги занарежда по плочата - Защо случаят с г-н Помпа да е различен, само защото той е от глина? В крайна сметка всички сме направени от нея. Г-н Помпа ще Ви придружава до работното Ви място. Ще поддържаме илюзията, че той е Ваш телохранител, както се полага на висш държавен служител от Вашия ранг. * Само ние ще знаем, че той има и ... допълнителни инструкции. Големите по природа са високоморални същества, г-н Ментелик, но може да откриете, че моралността им е донякъде ... старомодна.

- Допълнителни инструкции? - сепна се Олян - А ще имате ли нещо против да ми кажете, в какво точно се състоят неговите допълнителни инструкции?

- Да, разбира се. - Патрицият издуха прахта по един малък каменен трол и го постави на полето му.

- Е? - подкани го Олян след известна пауза.

Ветинари въздъхна:

- Да, ще имам нещо против да ви кажа, точно в какво се състоят те. В това отношение нямате никакви права. Между другото конят Ви е конфискуван, тъй като е използван при извършването на престъпление.

- Това е едно жестоко и нечувано наказание! * - обиди се Олян.

- Нима? - учуди се Ветинари - Аз ви предложих лека кабинетна работа, относителна свобода на придвижването, работа на свеж въздух ... не, въпреки че предложението ми може и да е наистина нечувано, но чак да е жестоко? Не, не мисля. От друга страна сигурен съм, че в подземията си имаме някои древни наказания, които са изключително жестоки и в някои случаи са доста нечувани, ако желаете да ги опитате за да усетите разликата. А освен това, разбира се, винаги ще Ви остане възможността да изтанцувате ориенталския коремен с примката.

- Какво? - не разбра Олян.

Дръмнот бързо се наведе и зашепна нещо в ухото на господаря си.

- О, извинявам се, имах предвид, разбира се, кючека на въже. Изборът е изцяло Ваш, г-н Ментелик. Винаги има избор, г-н Ментелик. А, между другото ... знаете ли кое е второто интересно нещо за ангелите?

- Какви ангели? - попита побеснял и напълно объркан Олян.

- О богове, хората изобщо не внимават. - каза Ветинари - Не помните ли? Първото интересно нещо за ангелите? Вчера Ви го казах. Предполагам, че сте си мислили за нещо друго. А второто интересно нещо за ангелите, г-н Ментелик, е че на човек може да му се яви само веднъж.