Тантриското преобразяване

Не е трудно да обичаш жената на някой друг, понеже на него отреждаш пораждащата страдание реалност, а за себе си запазваш само сладките мечти. Чудесно разделение на труда -няма що! Това обаче е нечовешко. Любовта е нещо сериозно и изисква израстване, иначе що за любов е това!

Любовниците получават стимул един от друг във всяко отношение. Когато са заедно, постигат високи върхове на щастие. Отредени са им обаче и дълбоки пропасти от тъга. Разстоянието между щастие и тъга се увеличава - ето това е любов. Когато си сам, сълзите и плачовете нямат особена дълбочина. Не си ли забелязал? Когато си сам, всичко това е доста плитко:

Когато обаче плачеш заедно с любимия, се получава голяма дълбочина на преживяването, разкрива се ново измерение.

Сам можеш да се смееш, но смехът ти ще кънти на кухо. Ще прилича на нещо ненормално, на лудост - само лудите се смеят сами. Когато споделяш смеха си с някого, смехът придо-бива дълбочина, здраве. Можеш да се смееш и сам, но смехът ти няма да е особено дълбок - няма как. Споделен, той се спуща до най-изконните дълбини на твоето същество. Двама души могат да израснат в общуването си само когато са заедно във всички климатични условия - ден и нош, зиме и лете, независимо от промените в настроението.

Дьрвото се нуждае от всички климати и всички сезони. Да, то обича жаркото лято и ледената зима, радва се на зората, на слънчевите лъчи. Но само в тишината на нощта може да се затвори в себе си и да изпадне в дълбок сън. Дървото има нужда от тих, весел, радостен ден, но и от мрак и тъга в сивотата на облака, покрил небето. То расте от цялата тази диалектика.

Любовта е диалектика. Сам не можеш да израснеш. Винаги помни, че когато си влюбен, не бива да бягаш от отдадеността и оовързването. Потопи се изцяло в нея. Не се помайвай някъде из периферията, готов всеки момент да избягаш при първата трудност.

Любовта е и жертвоприношение. Трябва да пожертваш много... егото си, амбициите, уединението, тайните... Плитката романтична влюбеност не изисква никакви жертви, Без тях обаче няма израстване.

Любовта те променя почти изцяло, тя е ново раждане. Вече не си същият като преди - никога няма да бъдеш. Минал си през огън, пречистен си. Изисква се смелост.

Питаш: Защо все се интересувам от омъжени жени? Защото не си смел - искаш да избягаш от обвързването. Искаш да купиш любовта на ниска цена, на недостойна, нереално ниска цена.

Втори въпрос:

Милостиви учителю, това вече не е правене на любов... Непрекъснато чувствам, че се намирам с теб в някакъв жрам. Сега разбирам — това осъзнаване никога не ме е спохождало преди да те срещна. Всеки път нещата са различни за мен и за другата половина. Да ти благодаря не е най-адекватното нещо за момента. И въпреки всичко се плъзгаме назад. Как бихме могли отново да излетим? Как мога да си послужа с външната жена, да я съединя с жената вътре в мен? Самият аз да се слея с нея вътре?

Въпросът е от Ананд Кул Бушан. Най-напред: никога не мисли за жената като за "другата половина", защото нито тя е половина, нито ти. Ти си нещо цяло, тя - също. Тя е индивиду-алност, както и ти. Старото схващане, че жената е другата половина, е направило много бели. Започнеш ли да притежаваш - защото това е един вид притежание - започнеш ли да разрушаваш индивидуалността на другия, ти убиваш нещо особено ценно. Правиш нещо нетворческо. Никога не мисли за жената като за другата половинка, защото тя не е.

Двамата влюбени са като две колони в храма - така казва Халил Джубран. Поддържат един и същи покрив, но са отделени една от друга, не са заедно. Ако двете колони в храма се приближат много една до друга, зданието ще се срути, защото няма да има опора за покрива. Погледни колоните в аудитория "Джуандзъ" - те са далеч една от друга, поддържат един и същ покрив. Така трябва да бъде и с влюбените - отделни индивидуалности, поддържащи заедноедно и съшо нещо.

Жената не е половинка на мъжа, нито мъжът е половинка на жената. Съпругът не е отдаден на сьпругата, нито съпругата е отдадена на съпруга. И двамата обаче са се отдали на бога на любовта. Запомни това! Иначе е наистина парализиращо. Схващането за жената като половинка на мъжа произлиза от мъжете. Те не мислят, че самите също са половинки на жените си. Удобно е, признавам - мъжът си остава цял, а жената се превръща в половинка.

След сватбата жената приема името на мъжа си, а не обратното. Тя изчезва, бива унищожена, вече не е жена, а съпруга. Съпругата е институция. А мъжът си остава същият и преди, и след брака. Прибавя нещо към себе си, но отнема от жената. Това е грозно. .

Оня ден четох една хубава поема за някаква жена.
"Не ми говори за любовта си",

казва тя на своя любим.

Не ми говори за любовта си,

познавам я добде,

чета я в погледа,

усещам я по звука на бича

и по-лошо,

по самия ти език.

Не ми говори за любовта си,

тя тече тъй буйно

че дави мен и моята любов.

Гори, гори ужасно лесно

и цялата съм вече обгорена.

Жаравата на твоята любов

и мозъка ми не пожали.

Сигурността на любовта ти

ми отне бащинството,

превърна ме в копеле,

в затворник,

остави ме без глас.

Вече никога не ще запея,

та аз не съществувам!

Обичайки, ти прати ме в забвение.
Нека повторя: "Обичайки, ти прати ме в забвение!" Това май не е истинска любов, а по-скоро префинено заробване. Когато говорим за робство, любовта изчезва. Притежанието я убива.

Моля те, недей да притежаваш жената, недей да притежаваш мъжа. Притежанието не е любов. Индивидуалността на жената трябва да остане непокътната. Свободата й трябва да се зачита и уважава свято - каквото и да означава това. Това е визията на тантра: каквото и да означава това. Безусловно, свободата й трябва да остане непокътната. Ако наистина я обичаш, ще обичаш и нейната свобода. Как можеш да посегнеш на свободата на любимия човек? Ако имаш доверие в любимия, ще имаш доверие и на свободата му.

Веднъж при мен дойде един мъж, който наистина се бе объркал жестоко, бе страшно нещастен.

- Ще се самоубия! - възкликна.

- Защо? - попитах.

- Имах доверие на жена си, но тя ме предаде. Доверявах й се напълно, а тя се влюбила в друг мъж, за което научавам чак сега. Попаднах на няколко писма, после я притиснах до стената и тя призна, че е влюбена в друг от много време. Ще се самоубия!

- Казваш, че си й имал доверие?

- Да, вярвах й, а тя ме предаде.

- Какво разбираш под доверие? Защото в доверието може да има понякога и тънка политика, погрешни представи. Имал си й доверие, за да не те предаде. Доверието ти е било трик. Сега искаш да й внушиш чувство за вина. Това не е доверие.

Той се смути видимо.

- Ти какво разбираш под доверие - попита недоверчиво - Та аз й се доверявах безусловно.

- Ако бях на твое място - подех, - за мен доверието щеше да означава доверие и към свободата й, към нейната интелигентност, към способността й да обича. Ако обикне някой друг - толкова по-добре, ще уважавам това. Интелигентна е, може да избира. Свободна е, нека обича! Вярвам в нейните разбирания.

Какво разбираш ти под доверие? Когато уважаваш интелигентността, разбиранията на любимата си, бъди последователен. Ако тя прецени, че трябва да се влюби в някой друг -чудесно! Дори и да те боли, то няма да е от любов, а от ревност. Що за доверие е било това, което може да бъде предадено? Моето разбиране за доверието е, че то не подлежи на предателство; това е заложено още по дефиниция в самата природа на феномена. Не можеш да предадеш доверие. Ако подлежи на предателство, значи не е било никакво доверие.

Замисли се върху това. Ако аз обичам някоя жена, то значи, че имам безкрайно доверие в нейната интелигентност. Щом в даден момент тя е решила да обикне някой друг, нямам нищо против - та нали винаги съм се доверявал на интелигентността й. Тя е свободна, не е някаква си моя половинка, независима е от мен. Когато двама души са независими индивидуалности, само тогава любовта между тях става възможна. Любовта вирее само сред свобода.

Разбирам въпроса на Кул Бушан. Той употреби израза "друга половина" несъзнателно. Познавам неговата любов към жена му, знам колко го обича и тя. Те не са половинки един за друг - става въпрос за несъзнателен навик, за паразитни езикови изрази. Исках само да изясня проблема.

Това вече не е правене на любов - това е второто нещо.

Когато любовта се задълбочи, тя става нещо друго. Любовта е деликатна сфера. Ако не расте, вгорчава се, превръща се в отрова, в омраза. Може да слезе по-ниско дори и от омразата, да се превърне в безразличие, а безразличието е най-отдалечено от любовта.

Любовта е гореща енергия, както и омразата. Безразличието обаче е студено, замръзнало. Можеш да мислиш за любовта, омразата и безразличието по тази скала. Точно между любовта и омразата има нулева точка - точно както нулата на термометъра. Под нея е студът, над нея - топлината. Любовта е топлина. Нулевата точка е омразата, под нея става още по-студено, можеш да се вледениш от безразличие. Ако любовта

не расте, започва да се спуща надолу - трябва да се движи, такава е тя.

Любовта е енергия, а енергията се движи. Постепенно ще забележиш, че вече не е любов, а медитация, молитва.

Това е подходът на тантра: ако любовта расте правилно, ако се отнасяш с внимание към нея, превръща се в молитва, във висша опитност с Бога.

Любовта е храм Божи.

Безразличните не могат да познаят Бога. Безразличието е истински атеизъм. Хората, чийто живот е обвит в хладина... дори в съда знаят това. Ако някой е убит от разгорешеност, то в съда не вземат нещата много на сериозно. Ако убийството е плод на страст, съдиите са склонни към снизхождение и не наказват прекалено строго извършителя. Деянието му е било плод на внезапно избухнала, неовладяна страст.

По друг, много по-свиреп начин се подхожда към хладнокръвно пресметнатото престъпление. Хладнокръвният убиец е особено опасен човек. Той обмисля всичко до най-големи подробности - размишлява, съзерцава деянието, пресмята. Действа механично и крайно ефективно. Влага голямо умение. В него няма сърце, а ледена пресметливост.

Студеното сърце е мъртво сърце, изсушено, препарирано. Ако любовта не се задвижи нагоре, ще слезе надолу. Запомни: тя не може да остане статична - това е особено важно да се знае. Любовта не може да остане в статично състояние. Тя или пада, или се изкачва нагоре. Ако искаш нанстина да живееш в топлота, помогни на любовта да се разраства.

Двама души се влюбват... Ако любовта им веднага не се превърне в приятелство, рано или късно ще последва развод.

Любовта трябва да прерасне в приятелство, в противен случай ще се появи враждебност. Нещо все трябва да се случи. Любовта е отваряне, тя веднага започва да прераства в приятелство, иначе се появява враждебност.

Любовта е плодовита. Ако не посадиш семената на красиви цветя, ще жънеш плевели - нещо все пак трябва да израсне на нейна почва. Когато любовта наистина се задълбоча-ва, тя се превръща в молитва. Цялата нейна същност сега е несексуална, нечувствена. Изпитваш известно благоговение към другия - не полова страст, а страхопочитание. В присъствието на другия започваш да усещаш нещо божествено, свещено. Любимата се превръща в богиня, любимият - в бог.

"Това вече не е правене на любов... Непрекъснато чувствам, че се намират с теб в някакъв храм." Така е, ти си благословен. "Сега осъзнавам. Това осъзнаване никога не ме е спохождало преди да те срещна." Колкото повече любовта се превръща в молитва, толкова по-висока е степента на осъзнаването.

Моето изискване е: ако се получи осъзнаване, идва и любовта - точно като сянка. Ако дойде любовта, заедно с нея идва и осъзнаването - досущ като сянка. Дали растеш в любовта или в медитацията, крайният резултат е същия. Двете вървят заедно - опиташ ли едното, ще получиш и другото. Зависи от теб.

Ако харесваш повече любовта, тогава тя е твоят път - пътя на предания, бхакта. Ако харесваш повече осъзнаването, тогава твоят път е медитацията, дхяна. Това са единствените главни пътища, всички останали са комбинация от тях. Ако любовта расте, ще я осъзнаваш все повече и повече във всеки момент. Колкото по-високо се издига тя, толкова по-дълбоко ще е твоето прозрение в същността на нещата. "Да ти благодаря не е най-адвкватното нещо за момента!"

Няма никаква нужда. Всъщност много пъти, когато казваме благодаря, не сме искрени. Някой ти подава солта през масата и казваш "Благодаря". Искрен ли си? Не, това е чиста формалност. Между учител и ученик не трябва да има никакви формалности - няма нужда, аз не съм ти подал солта.

"Благодаря" е западна маниерност. На Изток такова нещо е почти невъзможно. Никога не съм благодарил на баща си - не съм в състояние. Как бих могьл да му благодаря? Не съм благодарил и на майка си. Имам всички основания да го направя, но не съм й благодарил. Как бих могьл? Би било страшно неадекватно, недодялано. Дори да кажа едно благодаря, то ще бъде нещо официално, ще му липсва любов. По-добре е да мълчим за такива неща. Тя разбира.

Между учител и ученик не е възможна никаква формалност - формата би била винаги неадекватна А и няма нужда от нея. Разбирам те, Кул Бушан. Виждам изпълненото ти с благодарност сърце. Благодарността може да се изкаже истински само в тишина, изказва се без казване. Ако се опиташ да я изкажеш, никога няма да изглежда както трябва. "Да ти благодаря не е най-адекватното нещо за момента. И въпрски всичко се плъзгаме назад. Как бихме могли да излетим? Как мога да си послужа с външната жена, да я съединя с жената вътре в мен. Самият аз да се слея с нея вътре?"

Плъзгането назад е естествено. Миналото е така обширно, а настояшият момент - тъй мъничък. Притегателната сила на миналото е огромна и това осъзнаване е като ново листо, което израства от дървото - свежо, младо, нежно, уязвимо. А миналото е като Великите Хималаи - все скали и камънаци. Малкото листенце срещу скалистите Хималаи... то трябва да се пребори с огромната планина от минали животи, преживени механично, несъзнателно. И въпреки всичко това малко листенце ще се окаже по-силно от скалистите планини в света. Защо? Защото листенцето е живо... изпълнено с любов, горящо от обич. Това листенце е листът на осъзнаването. То ще победи.

В много случаи ще имаш чувството, че се плъзгаш назад - това е естествено. Не се тревожи за това, не се обвинявай. Веднага щом се опомниш, започни да растеш отново. Винаги

пази в съзнанието си по едно ново листенце. Излей цялата си осъзнатост в посока на това ново прозрение, което расте вътре в теб. В началото тези моменти ще бъдат малко и доста отдалечени един от друг. Но дори и когато от време на време те навести моментът, в който любовта не е вече любов, а молитва, знай, че се намираш в тантристки миг. Не се тревожи за мрачните нощи, няма място за тревога. Придвижвай се от един ден към друг. Помни деня!

Ще има и нощи - понякога ужасно дълги нощи. Мисли за тях като за тъмни тунели. От едната страна на тунела има светлина, от другата - също. Мракът е само по средата. Това също е добре, тъй като мракът подготвя очите ти да видят по-ясно дневния светлик. Мракът е почивка, отпускане. Не мисли в понятията на нощта, т.е. как денят се намира между две нощи, недей. Дори когато моментите са много малко и отдалечени един от друг, когато са само мигновени проблясъци в мрака - те си остават ценни диаманти. Мисли за тези вълшебни мигове. Единият миг може да дойде сега, а другият - чак след година. Не се тревожи от годината, тя няма значение. Фокусирай окото си от този момент към следващия. Годината разстояние е тунелът между два светли дни, между една светлина и друга светлина, между две любови. Скоро хлъзгането назад ще бъде по-малко, докато накрая съвсем изчезне. Няма защо да се обвиняваш за връщанията, покаяние не е нужно. Връщането е естествено, приеми го.

Как мога да сп помогна с вьншната жена, за да се обедини с вътрешната, самият аз да се слея с нея вътре?

Не мисли за "как". Ако има истинска любов, няма как да не стане. Любовта не е "как", любовта не е знам как. Тя е любов без никакви причини, благоговение, трепет. Просто любов: да видиш в другия не тялото, а душата, не ума, а не-ума. Ако можеш да видиш не-ума на жена си, много лесно ще откриеш и вътрешната жена. Тогава външната жена става само посредник - чрез нея ще се хвърлиш в обятията на вътрешната. Ако обаче външната жена за теб е само тяло, ти си блокирал. Ако външната жена е само душа, пустота, нула, преход, няма какво да те спре - енергията ти ще се придвижи назад, за да намери вътрешната жена.

Всяка външна жена или мъж може да помогне за откриването на вътрешните. В това обаче няма никакво "как". Нужно е благоговение. Мисли в понятията на божествеността на дру-гия. Другият е божествен. Нека този възглед надмогне останалите, потопи се в неговия климат. Тогава непременно ще се случи! Вече е на път.

Трети въпрос:

Любими Ошо, защо липсваш толкова много на хората? Откак станах санясин, виждам глупостта им. Защо не могат да я видят и те?

Не съди прекалено строго хората, пък и не е твоя работа. Ако не искат да я видят, това си е тяхно решение, право на свободен избор. Не наричай това глупост, защото, ако го наре-чеш така, в теб ще израсте едно фино его: "Аз го виждам, а те - не, аз съм умен, а те - глупави!" Не, това не е добро.

Веднъж се случило...

Мохамед влязъл в една джамия за сутрешна молитва. Взел със себе си младеж, който никога преди това не бил влизал в храма на Аллах. На връщане - било лято и хората още спели - младежът казал на Мохамед:

- Хазрат, виж ги тия грешници как още спят. Сега време ли е за сън? Трябва да се молят!

А било първия път, когато самият той отивал на молитва (да се моли).

Знаете ли какво отвърнал Мохамед? Вдигнал взор към небето и казал:

- Съжалявам.

- На кого казваш това - учудил се младият човек.

- На бога. Трябва да се върна в джамията... Моля те, не идвай с мен. Добре че ти е за пръв път. Направих грешка, че те взех. По-добре е да си беше отспал - нямаше да развиеш такова его. Ссга си светец само защото си се помолил веднъж, а в твоите очи хората са грешници. Развали и моята молитва - затова трябва да се върна. Моля те, не идвай тук от-ново. Е, поне аз няма повече да те взимам със себе си.

И той се върнал в джамията да се моли за прошка от Бога. Плачел така силно, че сълзите мокрели страните му.

Станал си санясин преди няколко дни - може би седмици - и вече смяташ другите за глупави. Това не е право, никак даже. Всъщност санясин е онзи, който е престанал да се меси в живота на другите. Твоето отношение е намеса. Защо? Ако не искат да ме виждат, ако не им е приятно да ме слушат, ако не са в състояние да разберат какво точно става тук - свободни са.

Те не са глупави, а просто свободни, трябва да бъдат самите себе си.

Ако се поддаваш на такова отношение, непременно ще свършиш при фанатизма. Един ден ще се превърнеш във фанатик, ще се опиташ да ги докараш насила.

- Трябва да дойдете! - ще викаш.

Ще ги насилваш от състрадание. Тъкмо това е правела религнята в течение на векове - мохамедани убиват индуисти, индунсти убиват мохамедани, християни убиват мохамедани, мохамедани убиват християни. И за какво? От състрадание. Казват: "Ще те вкараме в правия път. Отклоняваш се, не можем да позволим това!"

Свободата е свобода, когато е пълна. Свободата означава и да се отклоняваш. Ако не позволиш на човека да се отклонява, що за свобода му предлагаш? Казваш на детето: "Свободен си само да постъпваш правилно, а аз решавам кое е то. Нямаш свобода да правиш лоши неща, а аз решавам кое е лошо." Що за свобода е това? Кой си ти да решаваш кое е правилно и кое не? Нека всеки решава за себе си.

Не е трудно да се привържеш към такива становища. По-ради това през вековете са ставали големи глупости - милиони хора са били убивани в името на любовта и Бога. Как е възможно? Християните смятали, че изпълняват свят дълг, когато мислят: "До Бог се стига само чрез Исус!" Ако се вгледаш в логиката им, ще ти се стори изпълнена със състрадание. Ако наистина е така - ако действително до Бог се стига само и единствено чрез Исус - то всички тези убийци, палачи и инквизитори са всъщност големи светци.

Тук именно е проблемът. За мохамеданите до бог се стига само чрез Мохамед. Мохамед е последният пророк, Исус вече е остарял, демодиран. Бог е пратил ново послание - подоб-рен вариант в ново издание. Защо тогава да се занимаваме с Исус, щом имаме пред себе си Мохамед? Сигурно е, че най-последният е и най-добрият, така че трябва да приемем Мохамед. А ако не слушаш, наистина ще вземат да те убият като нищо - от любов, за твое добро.

А сега чуй и индуистите - те твърдят, че всичко това са безсмислици, че първото издание на божията мъдрост си остава най-доброто - Ведите. Защо Ведите? Защото Бог не може да правн грешки и поради това няма какво да подобрява. Първото е и последно, алфата е омегата. Бог е дал мъдростта си веднъж завинаги - защо са тогава всички тези нови издания? Те са за глупаците, които не могат да разберат оригинала. Ако можеш да разбереш Ведите, нямаш нужда от Библия и Коран - те са лишени от смисъл. Първото си остава най-доброто; Бог имал доверие в способностите на човека. После обаче разбрал, че човекът е голям глупак и че мъдростта е достьпна само за неколцина мъдреци. Ето защо Бог решил да снижи леко критерия - става въпрос не за подобрение, а за улучване на човешкото ниво за момента - оттук Библията. Тя, обаче, също не била до-разбрана и Господ се принудил да подари Корана. А когато и той на свой ред си останал недоразбран, ето ти го Гуру Грантха. Това е то падението на човека.

В понятията на индуизма съвършенството е било в миналото. От това минало насам човекът непрестанно е падал - сега преживяваме най-тъпата епоха. Човекът не се е развивал, а падал надолу, деградирал. Няма еволюция, а инволюция. Колкото по-късно идва дадена книга, толкова по-обикновена трябва да бъде, защото е предназначена за обикновени хора. Съвършените представители на човешкия род са живели във времената на Ведите.

На света съществуват 300 религии, претендиращи за истината, готови да убиват в името на тази истина. Постоянно се стискат взаимно за гърлото. Нещо в самия принцип е погрешно. И искаш от мен да ти позволя да се превърнеш във фанатик? Не, това аз никога няма да направя - поне докато съм тук, фанатизъм няма да има. Другите са свободни да правят каквото си щат, да гледат на нещата по своему, да интерпретират. Нямаш право да

твърдиш, че са глупави. Имат си свой собствен ум и този ум е красив.

Негърче се прибрало вкъщи боядисано в бяло и казало:

- Дсцата в училищс ме боядисаха целия в бяло. Майката хубавичко го напердашила. Прибрал се и таткото.

- Какво става? - попитал.

Майката му разказала за това как децата боядисали Сам в бяло. Момчето изяло пердаха и от баща си, задето не могло да отстои себе си.

Слсд малко се дочул слаб гласец:

- Бях бяло момче само за два часа, но вече ви мразя, чсени маймуни.

Ти носиш оранжевата роба на санясин само от няколко седмици... Бъди търпелив и умен, отнасяй се с уважение към свободата на другите, към избрания от тях начин на съществу-ване.

Четвърти въпрос:

Любими Ошо, защо сексът е бил табу във всички общества през вековете?

Въпросът е много сложен, но важен - струва си да навлезем в него. Сексът е най-мощният инстинкт в човека. Още от най-ранни времена политици и свещенослужители са схванали това. Половата енергия трябва да бъде обуздана, пътят й пресечен. Ако на човека бъде позволена пълна полова свобода, няма да има никаква възможност за контрол върху него. Няма как да бъде превърнат в роб.

Не си ли наблюдавал как го правят? Когато искаш да впрегнеш бик в каруца, какво правиш? Кастрираш го, разрушаваш половата му енергия. Разбираш ли разликата между бик и вол? Каква голяма разлика! Волът е жалък феномен, роб. Бикът е красота, славно явление, самото великолепие и мощ. Бикът се разхожда като император. Сравни го с вола, впрегнат в каруца... Същото се е правило и с човека - половата му енергия е била ограничавана, орязвана, осакатявана. Сега човекът не живее като бик, а като вол. Всеки отделен човек влачи след себе си 1001 волски каруци.