Терминологичен речник

Психология на формата. Гещалттеорията поставя в цен­търа на изучаването на психиката по­нятието структура, разглеждано ка­то значещо цяло от връзки между стимулите и реакциите. Тази психо­логическа школа предлага явления­та да бъдат разглеждани в тяхната цялост, без да се отделят елементи­те от съвкупността, в която те се обе­диняват и вън от която те престават да бъдат значими. Приложена най-напред към възприятието, гещалтпсихологията се разпростря върху цялата психология, а след това и вър­ху други дисциплини: социология, ан­тропология (А. Л. Крьобер, Кл. Леви Строс), лингвистиката (Н. С. Тру-бецкой, Р. Якобсон) и дори върху ме­дицината (К. Голдщайн). Гещалтистите смятат, че човекът и неговите творения могат да бъдат оценявани само в тяхната цялост.

ГЛАД

Усещане, което съпътства потребността от хранене. Вследствие на изследванията на У. Б. Кенън е възприето схващането, че чувството за глад е пряко свързано с контракциите на стомаха, но по-къс­но става ясно, че хирургическото от­страняване на този орган с нищо не променя това усещане. Намаляване­то на количеството кръвна захар (Й. Майер, 1955) също не е достатъчно, за да го обясни. Гладът е обусловен от сложен психофизиологически механизъм, в кой­то са включени храносмилателната система, централната нервна систе­ма, невроендокринната система, биологичните амини (в частност допаминът и серотонинът, които си взаи­модействат) и ендорфините. Цели­ят организъм е включен в този про­цес, което кара испанския биолог Р. Туро (1914) с гениално прозрение да каже, че гладът е усещане, предиз­викано от бедствената липса на хра­на, сполетяла всички клетки на тя­лото. Днес имаме по-добра предста­ва как се извършва регулацията на апетита. Някои факти (преливането на кръв от гладно на сито животно предизвиква контракции на стомаха у второто) навеждат на мисълта за съществуването на специфичен хор­мон, който действа върху хипоталамуса (основата на мозъка), където са разположени центровете, възбужда­щи и потискащи глада. Стимулира­нето на тези центрове със сетивни сигнали (миризми, вкусове...) или до­ри с емоции е достатъчно, за да пре­дизвика глад или ситост.

Емоция с агресивна насо­ченост, която се проявява чрез вне­запни, неконтролируеми понякога, експресивни, жестови и вербални из­блици. Класическо е разграничението на гнева на бледен и на червен според оцветяването на лицето. У децата се наблюдава „безцветен гняв", водещ често до синкоп. Гневът настъпва в ситуации на фрустрация, които ин­дивидът не може да превъзмогне. За някои слаби или страдащи от невро­за хора гневът е възможност за ут­върждаване на несигурната им лич­ност. Когато човек не се осмелява да противостои на субекта, предизвик­ващ гнева, се извършва изместване върху беззащитните предмети, деца­та или животните. Психоанализата открива в това регресия към садистично-аналния стадий. Под влияние на възпитанието чо­век се научава да контролира двига­телните и вербалните проявления на гяяв. Някои хора обаче избухват и при най-малкия повод. Това се случ­ва на субекти, които имат предраз­положение към подобни изблици по­ради органична слабост вследствие на нарушено действие на жлезите с вътрешна секреция (когато щитовид­ната или надбъбречните жлези са твърде активни) или при увреждане на централната нервна система, как­вото се среща при епилепсия или хро­ничен алкохолизъм. Състоянията на гняв понякога се придружават от помрачаване на съзнанието, което може да не остави никакъв спомен.

ГРУПА

Структурирана съвкуп­ност от индивиди, чиито елементи си влияят взаимно. Съществуват различни видове гру­пи: семейство, трудова бригада, ган­гстерска банда, личен състав на пред­приятие и т. н. Някои са спонтанни (детски групи), а други - институционализпрани; техните членове се под­чиняват на правила, които се пораж­дат постепенно от живота в групата или са създадени предварително; ня­кои групи представляват цел сами по себе си (например за задоволяване на социоафективни потребности), дру­ги са средство за постигане на някак­ва цел (работни групи). При всички групи има взаимопроникване: например стачката е дейст­вие, предприето от синдикална ор­ганизация; но последната е подложе­на на влиянието на своите членове, които на свой ред са чувствителни към атмосферата като цяло в тяхна­та среда. Групата се определя от ин­дивидите, но затова пък тя до голя­ма степен обуславя поведението им. Влиянието й се проявява не толкова като натиск отвън, а като повече или по-малко спонтанна адаптация на нейните членове към социалната сре­да. Хората се нуждаят от група, коя­то да задоволява потребностите им от сигурност и общуване (К. У. Ку­ли). Те приемат нейните закони, за да не бъдат наказани или изключени от нея (конформизъм), но преди всичко, защото са податливи на вну­шението за престижа на мнозинство­то и защото се идентифицират с гру­пата, с която са свързани. Индиви­дът, който е моделирал своето пове­дение в зависимост от поведението на групата, е склонен да я приема за референтна система (Р. Мертон, 1957) и да съди за другите според ней­ните норми. Изучаването на групите позволява да се опознаят силите, ко­ито действат в тях, и да се форми­рат нови социални отношения. Прак­тическото приложение на групите се простира от промяната в социал­ните структури на едно предприятие до груповата психотерапия, практи­кувана в сдруженията на преболеду-валите (например Асоциацията на анонимните алкохолици).

Липса на интегрираност към средата. Дезадаптацията, чиито причини могат да бъдат физически (двигател­на аномалия), сетивни (слепота, глу­хота), интелектуални (умствена изос­таналост) и характерологични, се из­разява в невъзможността за изпъл­няване на нормалната социална ро­ля, за удовлетворяване на собствени­те изисквания и изискванията на околните. В зависимост от ситуаци­ята, в която тя се проявява, различа­ваме семейна, училищна, професио­нална или социална дезадаптация. Откриването на субекти, дезадаптирани по причина на „инструмен­тална" недостатъчност (например слаби интелектуални умения), става с помощта на сензорни изследвания и с тест за интелигентност. Във Франция децата, които срещат труд­ности с адаптацията, са обект на вни­мание още от детската градина.

ДЕЙНОСТ

Съвкупността от дейс­твията на едно живо същество. Стремежът към дейност е вроден. Тя е в основата на всяко поведение и е била проучвана най-вече при деца­та чрез техните игри и при животни­те. Например ако се постави плъх в непозната среда, той най-напред за­почва да я изучава дори без каквато и да е непосредствена потребност (храна или пр.). Разграничават се раз­лични видове дейности. Най-елементарната е рефлексът, който не е ни­що друго освен освобождаване на енергия като реакция на дразнител. Тази реакция се определя като нисша нервна дейност за разлика от вис­шата нервна дейност на мозъка, която включва механизми на действие с изключителна сложност и чийто резултат са чувствата и феномените на мисленето. В характерологията терминът ак­тивност означава не съвкупността от действия на личността, а диспо­зицията към действие. По тази при­чина този, който действа единстве­но под натиска на събитията, няма да бъде наречен „активен". Разст­ройствата в активността могат да за­сегнат волевата и автоматизираната дейност. Абулията съответства на намаляване на волевата активност. Обратно, двигателната некоординирана ажитация е форма на патоло­гична хиперактивност.

Състояние на лишеност от определено благо. Лишаването от сън, от сънища или от сензорни стимулации е било пред­мет на много експерименти. При чо­века сензорната изолация в специал­но обзаведено за целта място в про­дължение на период от три до три­десет и шест часа предизвиква раз­лични разстройства: сънливост, за­губване на чувство за реалност, раз­дразнителност или тревожност, коя­то може да стигне до паника, зрител­ни, слухови или кинестезични халюцинаторни явления. Сънната депри-вация, или депривацията от сънува­не, предизвиква прояви от същия тип. Изучавайки последиците от ранната сензорна депривация (например от зрение), изследователи като Д. Хеб доказват, че липсата на стимулация предизвиква в мозъка анатомични и биохимични промени, чиято корек­ция понякога изисква няколко седми­ци.

ДИАГНОСТИКА

Логически за­вършек на серия от изследвания, чи­ято цел е по-доброто разбиране на поведението на човек, функциониране­то на група или на ситуацията в ед­но предприятие. Всяка диагностика почива на три основни принципа: информацията трябва да бъде подробна и разнообразна; тя трябва да се отнася до су­бекта, разглеждан в светлината на неговата история и отношение към средата му; най-вероятната интерп­ретация е тази, която обяснява най-голям брой факти с най-малко хипо­тези. Психологическата диагностика е акт от първостепенно значение, за­щото обуславя лечението и по-ната­тъшното развитие на субекта. Тя изисква от психолога да владее до съ­вършенство диагностичните техники и да притежава голям опит, широка култура и силна интуиция. Групова­та работа все повече измества инди­видуалното действие. Благодарение на това сътрудничество се избягват диагностичните грешки и в практи­ката вече не съществуват случаи, ко­гато деца, страдащи например от афективна недостатъчност, да бъдат смятани за умствено изоставащи или пък да не се идентифицират мозъч­ни тумори. Група за диагностика се наричат срещи­те на определен брой хора, предста­вители на различни сфери от живо­та, които приемат да прекарат заед­но продължителен период (няколко дни или седмици) с цел разбиране на явленията, които обективно се наб­людават в малките общности.

ДИНАМИЧНА ПСИХОЛОГИЯ

Дял от психологията, изучаваш си­лите, които действат върху човека, и последствията за организацията на личността. Динамичната психология разглеж­да човека като действащ и реагиращ, подложен на външно и вътрешно напрежение в неговото психологич­но поле и в мрежата от човешки от­ношения. Тя се опира на данните от социалната психология и психоана­лизата, за да изясни поведението и мотивациите (често несъзнавани) на индивидите.

ДЮРКЕМ, Емил (Durkheim, Emile)

Френски социолог (Епинал, 1858-Париж, 1917). Агреже по философия и доктор на филологическите науки (1893), Дюркем е избран за професор в Сорбоната и става един от създателите на френската социологическа школа. Неговите главни идеи са изложени в докторската му дисертация За раз­делението на обществения труд (1893). Там той доказва, че индиви­дуалното съзнание е подчинено на колективното съзнание поне толко­ва, колкото и на телесните влияния. Произведението му Самоубийство­то (1897) се основава на разбиране­то, че самоунищожението е свърза­но със социалните условия, с неспо­собността на субекта да се приобщи към човешката общност. Той напис­ва също Правила на социологичес­кия метод (1895) и Елементарни­те форми на религиозния живот: тотемната система в Австралия (1912). Автор е и на други значител­ни произведения, сред които Възпи­тание и социология (1922) и Морал­ното възпитание (1925).

ЕГО

Латинска дума (ego), означа­ваща „аз". На езика на психоанализата его оз­начава онази част от личността, ко­ято уравновесява силите, действа­щи върху индивида, т. е. собствени­те му нагони (дълбоки влечения), мо­рала му (или по-точно неговия свръх-Аз) и най-после, реалността на външния свят. Психологията на Аза (англ. Ego psychology) бе развита най-вече от А. Фройд, на която дължим Азът и защитните механизми (1936), а в САЩ - от Е. Крие, Р. Льо-венщайн и Х. Хартман. Последният е автор на Психологията на Аза и проблемът на адаптацията (1930).

Прекомерна или дори изключителна любов към себе си. Привързаността на егоиста към са­мия себе си го кара да подчинява на своя собствен интерес този на дру­гите хора. Известна степен на егои­зъм е необходима, но абсолютният егоизъм, който не се компенсира с алтруизъм, е безсмислен: той неизбеж­но води до изолиране на индивида от останалите членове на групата и дори до самоубийство (Е, Дюркем). Егоистът отнася всичко към себе си; неегоистьт се подчинява на ценнос­тна система, която надхвърля него­вата собствена индивидуалност. На първия му е по-трудно да открие смисъл в живота, защото по-слабо чувства подкрепата на своята група. В това вероятно се състои обяснени­ето на по-високия процент на само­убийствата сред ергените в сравне­ние със семейните.

ЕГОЦЕНТРИЗЪМ

Склонност да превърнеш себе си в център на све­та. Егоцентризмът е нормално явле­ние у детето докъм шест-седемгодишна възраст. През този период се осъществява постепенна диференциация между Аза и външния свят, но мисленето остава преди всичко субективно: детето гледа на явлени­ята и на проблемите, които изникват пред него, единствено от своята гледна точка. Например то казва: „Виж, татко, луната върви с мене", или, ако го попитат дали има братче и то отговори утвърдително, на въпроса: „А братчето ти има ли братче?", отговаря: „Не." Тази нагласа може да се запази у някои субекти с интелектуална недостатъчност или със забавено афективно развитие, при страдащите от неврози, "които са нес­пособни на „децентриране" (да се поставят на мястото на друг човек). Егоцентризмът не трябва да бъде приравняван с егоизма, който озна­чава прекалена любов към себе си.

ЕКИП

Група хора, обединени от обща задача. Съвременната педагогика насър­чава формирането на екипи от някол­ко деца с цел реализацията на про­ект, който те сами са избрали. Р. Кузине прилага този метод във Фран­ция в продължение на 20 години вър­ху хиляда ученика. Духът в класовете се променя, учениците се занимават с желание, но въпреки че отделните личности се развиват интензивно, ко­личеството на усвоените по този на­чин знания остава по-ниско от полу­ченото при традиционното обучение. В областта на психичното здраве работата в екипи изисква чести съб­рания не само за разглеждане на от­делните случаи на пациентите, но съ­що и за обсъждането на чувствата, които те предизвикват у терапевти­те (контрапренасяне).

Очакване на су­бект, който въз основата на обектив­ните елементи, с които разполага, предвижда известен успех. Очакването рядко съвпада с фак­тическото постижение, защото се влияе от желанията и от страховете на субекта.

ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ПСИХО­ЛОГИЯ

Клон на психологията, кой­то подлага на експериментиране фактите, познати от наблюдението, с цел тяхната верификация и извеж­дането на закони. Х. Ебингхаус доказва съществу­ването на определени закони, отна­сящи се до ученето и паметта, като дава на субекти да заучават серии от безсмислени срички. От своя страна, манипулирайки само една променли­ва (присъствието на майката), Р. Шпиц разкрива неблагоприятното влияние на ранната афективна недос­татъчност. Почти всички психични факти мо­гат да бъдат изследвани научно. Но експерименталната психология се натъква на препятствия от морален ха­рактер (върху човека не може свобод­но да се експериментира). За да ги преодолее, тя прибягва до зоопсихо-логията. Използвайки бели мишки, С. Уордън изучава силата на влечения­та (майчинското чувство е по-сил­но от жаждата, която е по-силна от глада, и т. н.). Експерименталната психология се стреми да изведе об­щите закони, на които е подвластен всеки индивид, за да открои по-добре специфичното, несводимото към нищо познато, което го отличава от другите индивиди.

ЕКСПРЕСИЯ

Външно изразява­не на мисленето или на психичните състояния. Експресията е форма на общува­не, породена от социалния живот, която съдейства за поддържането на връзките в него. Смисълът на същес­твуване на нагласите, мимиката, реч­та, писането, рисуването се състои в предаването на информация на друг човек. Малкото дете, което се удря, падайки на земята, плаче само ако майка му или някой от близките му е наоколо: сълзите му изразяват пот­ребността от утеха. Експресивната форма е различна в различните ци­вилизации. В Япония се усмихват, за да изразят гняв или когато получа­ват упрек. Афективната експресия е език, който се учи; тя функционира като средство за общуване. Шизофренно болният се отчуждава от гру­пата, защото е изгубил способност­та за нормална употреба на този език: мимиката му не съответства на чув­ствата, които изпитва (той се смее по повод на тъжни събития), а изобилс­тващият с неологизми речник, с кой­то си служи, става неразбираем за околните. Експресивните техники се използ­ват широко в клиничната психология и в психопатологията като средство за опознаване на личността или като терапевтично средство. В Черна Аф­рика болните се изразяват най-вече посредством танца, ритъма, биене­то на барабани и „лудата реч" (ду­ми, изразени чрез крясъци, рев или напяване).

ЕКСТРАВЕРСИЯ

Според типоло­гията на К. Г. Юнг черта на лич­ността, характеризираща се със склонност към външно изразяване на чувствата. Екстравертираният тип е обърнат към външния свят. Той е общителен, има много приятели, обича да се смее и забавлява, дава израз на чувс­твата и характера си, търси афектив-ния и интелектуалния обмен с дру­гите и разгръща личността си в до­сега с тях. Според Х. Айзенк екстраверсията е единият полюс на едно двуполюсно измерение, другият е ин-троверсията.

ЕКСТРАВЕРТИРАН ТИП

Психо­логически тип, дефиниран от К. Г. Юнг, чиято основна черта е отворе­ността към външния свят. В своята типология Юнг различа­ва четири категории екстравертирани: 1. тези, при които преобладава мисленето; 2. тези, които са водени от чувствата; 3. тези, при които има превес усещането; 4. тези, които се подчиняват на своята интуиция.

ЕЛАБОРАЦИЯ (обработване)

Съвкупност от интелектуални опера­ции, чрез които простите елементи (усещания, желания и т. н.) се превръщат във възприятия, образи, спо­мени или мисли. Фройд нарича елаборация несъз-навания "психичен процес, при който латентните идеи на личността се проявяват в съня в сгъстена и конк­ретна форма като зрителни" образи: например визитна картичка в черна рамка представлява смъртта.

ЕМОТИВНОСТ

Способност за емоционална реакция на дори и на незначителни събития. Емотивният индивид е впечатли­телен; той се вълнува от дребни не­ща, изглежда обидчив й уязвим, но не е дезадаптиран. Когато не е край­на, емотивността е нормална и по­лезна, тъй като предизвиква адекватно на ситуацията поведение. Емотив­ността може да бъде конституционална или придобита. Х. С. Лидел поставял овце в тъмна стая н ги уд­рял лекичко по крака, като по този начин ги правел свръхемотивни: до­като в началото на опита овцете би­ли спокойни, след него нощем подс­качали при най-малкия шум. Характеролозите смятат емотивността за едно от трите основни свойства на характера; другите две са активност­та и отзвучаването на впечатлени­ята.

ЕМОЦИЯ

Обща, интензивна и кратка реакция на организма на не­очаквана ситуация, придружена от афсктивно състояние с мъчителна или приятна оцветеност. Емоциите заемат основно място в психологията, тъй като са тясно свър­зани с потребностите и мотивации­те и могат да бъдат в основата на психични и психосоматични разст­ройства. Въпреки многобройните из­следвания природата, начинът на действие и функцията на емоцията остават хипотетични. Особено доб­ре са изучени физиологичните й про­яви (изменения на сърдечния и диха­телния ритъм, разхлабване на сфинктерите, сухота в устата, потене и т. н.), нейното влияние върху психични­те функции (повишаване на внушаемостта, намаляване контрола на во­лята) и типовете поведения, които предизвиква (плач, бягство...); изяс­нена е ролята на културата за изра­зяването на емоциите (в Китай гне­вът се изразява с ококорване на очи­те). Но това, което обуславя емоци­ята и психофизиологичната й осно­ва, още не е добре познато. Емоцията е обусловена не само от природата на емоционалния агент, но най-вече от индивида, от моментното му физическо и психично със­тояние, неговата личност, миналото и предишния му опит. Въпреки че съ­ществуват колективни емоции, дъл­жащи се на някои изключителни об­стоятелства, които имат еднакво зна­чение за повечето хора (паника вслед­ствие на земетресение), емоцията е преди всичко индивидуална. Общо взето, тя се проявява, когато субек­тът е изненадан или когато ситуаци­ята надхвърля възможностите му. Тя изразява неадекватността на субек­та и усилието на неговия организъм да възстанови моментно нарушено­то равновесие. Емоцията не е осъз­наване на физиологичните реакции, породени от тази дезадаптация, как­то мисли У. Джеймс („страхувам се, защото треперя"), а знание за значе­нието на ситуацията („мечката е опасна") и демобилизация на защит­ните сили на личността (оставям се на емоцията да ме завладее). Това обяснява поведението на някои оце­лели от катастрофи (например зат­рупани в мини), които припадат или са обхванати от нервно треперене малко след като са били спасени. По правило физиологичните нару­шения, предизвикани от емоциите, са временни. Но понякога се случва емоционалният шок да е толкова си­лен или толкова продължителен, че организмът се изтощава във възста­новяването на равновесието и нас­тъпват увреждания като например стомашна язва (Селие). Психосоматичната медицина е разкрила роля­та на емоционалните фактори при много и различни заболявания като астма, екзема, затлъстяване или бе­лодробна туберкулоза.

Съпреживяване, афективно общуване. Майката интуитивно долавя потребностите и чувствата на своето бе­бе, с което е свързана. Тази тайнст­вена способност изглежда е свърза­на с факта, че първоначално детето е част от своята майка. Тя обяснява също защо дори много малките де­ца са наясно с грижите, безпокойст­вото и радостта на родителите си. Емпатията е в основата на процеса на идентификация* и на психологи­ческото разбиране на другите.

ЕТНОЦЕНТРИЗЪМ

Повсеместно разпространена нагласа, която се из­разява в съотнасянето на всички со­циални явления към обичайните, свойствените за групата, към която принадлежим. Без да осъзнаваме, типът общест­во, от което сме част, ни служи за норма, с която преценяваме други­те. Индивидите, чието поведение преминава известни граници, изглеж­дат подозрителни (отнасят се с тях като с маргинални типове, психично болни или поставили се извън зако­на) или, ако идват от други места, предизвикват учудване, дори биват смятани за нечовеци (както първите бели, пристигнали в черна Африка). Някои индиански племена проявяват своя етноцентризъм, като се нари­чат ДесАе („истински хора").

ЕТОЛОГИЯ

Наука за поведение­то. Етологията е клон от зоопсихологията. Тя изучава спонтанното по­ведение на животните в естествена­та им или много близка до нея сре­да. Всеки вид живее в свой свят (Umwelt според Й. фон. Юкскюл), който трябва да познаваме, за да раз­бираме поведението на животните. Окото на жабата улавя само подвиж­ните очертания и променящите се светлинни форми, което ограничава видимия свят на това земноводно до някои движещи се предмети: жабата може да улови с език танцуващо във въздуха листо, но да умре от глад върху килим от мъртви мухи. Всеки вид заема в заобикалящия го свят онази част, която има значение за него и която се определя от сен­зорната му организация. В този сми­съл ще кажем, че леопардът в клетка изглежда неинтелигентен, неспосо­бен да реши задача на обикновено за­обикаляне, за да достигне до при­мамка, тъй като изкуственият свят, в който е поставен, не означава нищо за него. Обратно, в природата, къде­то всичко притежава смисъл, той е способен да направи значителен об­ход, за да улови плячката си. Област­та на етологията се разпростира и върху поведението на човека. За съв­ременната психология предмет на изучаване е вече не отделният човек, а човекът в неговата среда. Всички психологически факти (възприятие, общуване, учене) се разглеждат от психосоциален ъгъл.

 ЖЕЛАНИЕ

Влечение, което е осъзнало обекта си. Например гладът е потребност, която се стремя да задоволя, и же­ланието ми за хранене, породено от нея, е осъзнаването на тази ситуация. Ако се храня, преди гладът ми да е настъпил, желанието няма да има време да се породи; за да се появи то, необходимо е да изникне препят­ствие. Желанието се ражда от фрустрацията. То оцветява афективния живот, предизвиква чувства и страс­ти и е в основата на активния живот. Все пак, макар че волята не действа без предварително желание, то не предполага автоматично волевия акт. Мога да осъзнавам глада си, да желая да се храня и в същото време да не предприемам нищо, за да за­доволя потребността си.

ЗАВИСИМОСТ

Състояние на чо­век, който е подчинен на друг човек или на предмет. Може да има зависимост от ток­сично вещество, употребявано, за да се изпита удоволствие или за да се премахне неразположение. Различават се два вида зависи­мост: 1. физическа зависимост, ко­ято е адаптивно състояние, следст­вие от което е появата на сериозни физиологически и психологически разстройства, когато например се спре приемането на дрога („състоя­ние на липса"); 2. психична зависи­мост, характеризираща се с неукро­тимо желание да бъде възобновено приемането на токсичното вещест­во. При неудовлетворяване на това желание субектът изпада в тревожно депресивно състояние.