Уейндайър

Изтегляне 1.2 Mb.

страница	2/85
Дата	16.05.2022
Размер	1.2 Mb.
	#114241

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 85

wayne
Свързани:
Гопи-Кришна

Прилагане на откъсването в собствения ви живот 125
Глава 7 ПРОШКАТА 162
Въведение

Глава 5 ОТКЪСВАНЕТО 102
Разбиране на това, какво означава откъсването 103
Носенето като средство за откъсване 104
Как функционира вашата форма във вселената 105
Как се научих да прилагам този принцип 107
Нашите най-често срещани привързаности 114
Работата в мрежа: полезно средство за откъсване 122
Защо може да се съпротивлявате на откъсването 124

Прилагане на откъсването в собствения ви живот 125

Глава 6 СИНХРОНЪТ 131

Синхронът в живота ни 131
Най-лесните за вярване връзки 133
По-трудни връзки: форма към скрита форма 134
Още по-трудни връзки: форма към невидима форма 134
Невидими връзки: човешка форма към човешка форма 135
Нашите собствени връзки: нашата мисъл към нашата форма 135
Неразгадаеми връзки: човешката мисъл към друга човешка форма 136
Вашите собствени връзки: мисъл към мисъл 137
Синхрон: човешка мисъл към друга човешка мисъл 137
Нямащите форма връзки между човешките същества 137
От какво са направени тези връзки? 139
Процесът на събуждането 140
Чудеса? 146
Всичко, което се е случило, е трябвало да се случи; всичко, което
трябва да се случи, не може да бъде спряно 153
Защо може да ви е трудно да приемете безрезервно синхрона? 154
Някои идеи за прилагане на практика на синхрона 156

Глава 7 ПРОШКАТА 162

Вселената не прощава, защото не обвинява 162
Освобождаване от вината, отмъщението, преценката 163
Прошката 170

Моето собствено пътуване към прошката 171

Прилагане на практика на опрощението 174
Ключът към прошката е Даването 175
Да простите на себе си: и защо не? 178
Отстъпването: най-решителният акт 180
Джон Куинси Адамс е добре, но къщата, в която живее сега, е порутена. Тя е почти пред рухване. Изминалото време и сезоните почти са я разрушили. Покривът й е напълно изкорубен. Стените са доста разрушени и се люлеят от всеки повей на вятъра. Мисля, че Джон Куинси Адамс много скоро ще трябва да се изнесе оттам. Той самият обаче е добре, доста добре.
Джон Куинси Адамс

Въведение

Не можете да изпиете думата „вода", формулата Н₂О не може да държи кораба на повърхността на водата. Думата „дъжд" не може да ви намокри. Трябва да изпитате на живо водата или дъжда, за да знаете наистина какво означават тези думи. Защото сами по себе си те ви държат на няколко крачки от опита.

Така е и с всичко, за което пиша в тази книга. Това са думи, чийто смисъл е да ви заведат до прекия опит. Ако думите, които пиша, ви звучат като верни, е много вероятно да приемете представените тук идеи и да създадете собствен опит посредством тях. Аз вярвам в тези принципи, през цялото време виждам как работят и искам да споделя своя опит за това, как те са работили при мен.
В своя живот вие също до голяма степен виждате онова, в което вярвате. Ако например силно вярвате в оскъдицата, редовно мислите за нея и я превръщате в център на своите разговори, аз съм напълно убеден, че виждате доста много оскъдица в живота си. От друга страна, ако вярвате в щастието и изобилието, ако мислите само за тях, говорите за тях с другите и действате съобразно вашата вяра в тях, човек може спокойно да се обзаложи, че вие виждате онова, в което вярвате.
Оливър Уендъл Холмс веднъж каза: „Човешкият ум, протегнат към нова идея, никога не се връща обратно към първоначалните си дименсии." Принципите, за които пиша в тази книга, може да изискват от вас да се „протегнете" към нови идеи. Ако приемете тези думи и ги приложите в живота си, ще почувствате белезите на протягането в ума си и никога няма да се върнете обратно към съществото, което сте били преди това.
Думата „то" се появява два пъти в заглавието на тази книга^¹ и се отнася и двата пъти до онова, което може да се нарече лична трансформация. Тя се появява с дълбокото вътрешно познание, че всяко човешко същество е много повече от физическо тяло и че същността на това да си човек включва способността да мислиш и чувстваш, да притежаваш по-висше съзнание и да знаеш, че съществува интелект, който изпълва всяка форма във вселената. Вие сте способни да проникнете в тази невидима част от вас, да използвате ума си по начин, който вие изберете, и да осъзнаете, че това е вашето същностно човешко качество. То изобщо не е форма или тяло, а нещо много по-божествено и ръководено от сили, които винаги действат във вселената.
Принципите в тази книга започват с предпоставката, че вие сте душа в тяло, а не тяло с душа, че не сте човешко същество с духовен опит, а духовно същество с човешки опит. Илюстрирал съм тези принципи с много преживявания, които са част от моето пътуване на лична трансформация, за да донеса във вашия дом, при вас, моите схващания. Знам, че тези принципи работят във вселената дори когато седите и четете тези редове. Те работят независимо от мнението ви за тях точно както принципите на храносмилането и дишането работят в този момент в тялото ви без вашата помощ. Независимо дали вярвате в тях или не, те ще си работят. Но ако решите да се настроите към тези принципи, може да откриете, че живеете на съвършено ново равнище и се радвате на по-високо ниво на съзнатост - на събуждане, ако желаете.
Докато се съпротивлявате, няма да видите облагите. Имам предвид, че ще си останете такива, каквито винаги сте си били, ще си живеете с манталитета на „Ще го повярвам, когато го видя". Ще си трупате играчките и ще работите още по-усърдно, за да спечелите повече пари. Ще продължите да превръщате външния вид в по-важно нещо от качеството. Ще живеете според правила, а не според морал. Ако съмненията ви са само незначителни, тогава си останете при това, което ви е познато, до момента, в който вече не можете да се съпротивлявате. Защото, след като започнете да осъществявате събуждащото пътуване на трансформацията, няма връщане назад. Вие натрупвате познание, което е така мощно, че ще започнете да се чудите как сте живели по друг начин. Събуденият живот започва да ви владее и тогава вие просто отвътре знаете, че сте на правия път и дори не чувате протестите на онези, които са избрали нещо коренно различно за себе си.
Никога не съм си представял, че имам нужда от промяна. Нямах никакъв план да променя себе си или да си поставя за цел да променя нещо в живота си. Бях убеден, че животът ми тече така, както аз исках. Имах изключителен успех в работата си и, изглежда, нищо не ми липсваше. При все това претърпях основна трансформация, която прибави блясък върху всеки един от дните ми, какъвто дори не си представях преди няколко години.
Роден съм през 1940 г. - най-малкото от три момчета, всичките под четиригодишна възраст. Баща ми, когото изобщо не си спомням, напуснал семейството ни, когато съм бил на две години. Според всички разкази той бил психично обременен човек, който избягвал честната работа, пиел много, малтретирал майка ми, имал неприятности с полицията и прекарал известно време в затвора. Майка ми работеше като продавачка в евтин магазин в източната част на Детройт и седмичната й надница от 17 долара едва покриваше разходите й за градския транспорт и наемането на жена да ни гледа. Тогава нямаше социални помощи за социално слаби деца.
Прекарах голяма част от детските си години по сиропиталища, където майка ми ме посещаваше винаги когато имаше възможност. Всичко, което знаех за баща ми, беше онова, което чувах от другите и особено от двамата ми по-големи братя. Представях си го жесток, студен човек, който не е искал да има нищо общо с мен или с братята ми. Колкото повече слушах, толкова повече го мразех. Колкото повече мразех, толкова по-гневен ставах. Гневът ми се превърна в любопитство и непрестанно мечтаех да срещна баща ми и да си уредя сметките с него. Омразата, както и желанието да срещна този човек и да получа отговорите от първа ръка се превърнаха във фиксация.
През 1949 г. майка ми се омъжи повторно и семейството ни отново се събра. Нито един от братята ми не споменаваше доброволно баща ни, а моите разпити бяха посрещани с поглед, който означаваше: „Той не струва пукната пара. Защо искаш да знаеш нещо повече за него?" Любопитството и бляновете ми обаче продължаваха. Често пъти се събуждах плувнал в пот и плачещ след особено ярък сън за него.
Когато пораснах и станах мъж, решимостта ми да се срещна с този човек стана още по-жестока. Бях обхванат от натрапливата идея да го намеря. Неговото семейство го защитаваше, защото смятаха, че майка ми би го осъдила и биха го арестували за всичките години, когато не е плащал издръжка. Аз продължавах да задавам въпроси, да звъня по роднини, които дори не бях виждал, и да изминавам стотици километри до далечни градове, за да се срещам с бившите му жени и да открия що за човек е бил. Търсенията ми винаги завършваха с фрустрация. Или трябваше да свърша „на червено" от тези преследвания, или да се върна към личните си отговорности като войник в армията или студент в колежа, или осигуряващ прехраната на собственото си семейство.
През 1970 г. ми се обади един братовчед, който никога не бях срещал преди това. Той ми каза, че според някакъв слух баща ми починал в Ню Орлеанс. Аз обаче не бях в състояние да проверя дали това е наистина така. По това време привършвах докторската си дисертация. Трябваше да се местя в Ню Йорк, за да започна работа като доцент в университета „Сейнт Джон", преживявах болезнен развод и бях „застопорен на място", що се отнася до писането на дисертацията. През следващите няколко години в съавторство написах няколко книги по консултативна психология и психотерапия. Знаех, че не искам да продължа да пиша за тясно професионална аудитория, но нищо друго не се задаваше на хоризонта. Бях истински загазил: лично (развода), физически (с наднормено тегло и никаква форма) и духовно (чист прагматик с никакви мисли за метафизиката). Сънищата ми за баща ми зачестиха. Будех се от яростни изблици, сънувайки как го пребивам, докато той ми се усмихва. Тогава дойде повратната точка в живота ми.
През 1974 г. моя колежка в университета ми предложи да поема една работа на Юг. Тя беше координатор на федерално финансирана програма, занимаваща се с проучване на спазването от страна на колежите в Юга на законодателството за гражданските права от 60-те години. Тя искаше да посетя Щатския девически колеж в Калъмбъс, Мисисипи. Когато реших да отида, телефонирах в болницата на Ню Орлеанс, където според братовчеда е бил баща ми, и научих, че Мелвин Лил Дайър е починал преди 10 години от цироза на черния дроб и други усложнения и че тялото му е било изпратено в Билокси, Мисисипи. Калъмбъс, Мисисипи, е на около 200 мили от Билокси. Реших, че това е то - когато свърша с посещението в колежа, ще довърша пътуването си и ще направя всичко, независимо какво ми струва, за да завърша тази глава от живота си.
Мечтаех да разреша по някакъв начин това неразрешено взаимоотношение. Любопитен бях дали баща ми е казал на администраторите в болницата, че има трима синове, и дали нашите имена стоят на смъртния акт. Исках да говоря с приятелите му в Билокси, за да видя дали изобщо някога ни е споменавал. Дали изобщо някога тайно се е опитвал да разбере как са бившата му жена и децата му? Дали го е интересувало? Дали е бил способен да обича, но го е крил от всеки? Най-много от всичко исках да знам как е можал да обърне гръб на семейството си за цял живот. Винаги търсех някаква благовидна причина, заради която може да си е тръгнал, но въпреки това гневът от поведението му през тези години още ме спохождаше. На 34 години бях контролиран от мъж, който беше мъртъв от почти цяло десетилетие.
Наех съвсем нова кола в Калъмбъс, за да пътувам до Билокси. Наистина имам предвид абсолютно нова! Километражът сочеше 00000.8 мили. След като седнах зад волана, посегнах да си сложа предпазния колан, но открих, че дясната му част липсва. Излязох от колата, издърпах напред цялата седалка и там си лежеше коланът, прикрепен за пода на колата с безцветна лепенка, в Найлонова опаковка и ластик, стегнат върху нея. Когато отлепих лепенката и махнах найлона, открих напъхана в пликчето визитка. Тя гласеше: „Кендъллайт Ин^²... Билокси, Мисисипи", и имаше цяла серия от стрелки, - водещи към хотела. Стори ми се странно, защото колата не беше използвана, преди аз да я наема, но пъхнах картичката в джоба на ризата си.
Пристигнах в покрайнините на Билокси в 16,50 ч в петък и отбих на първата бензиностанция, която видях, за да се обадя на гробищата. В указателя бяха дадени телефоните на три гробища и след зает сигнал на първия и никакъв отговор на втория набрах третия номер, който съвсем не правеше впечатление в указателя. В отговор на моето запитване звучащ възрастно мъжки глас каза, че ще провери дали баща ми е погребан там. Нямаше го цели десет минути и точно се канех да се откажа и да изчакам понеделник сутринта, за да направя повече проучвания, той се върна с думите, които поставиха края на пътуване, продължило цял живот: „Да, каза той, баща ви е погребан тук", и ми даде датата на неговото погребение.
Сърцето ми подскочи в този изпълнен със силни емоции момент. Попитах го дали мога веднага да посетя гроба.
„Разбира се, само спуснете бариерата обратно на алеята, след като си тръгнете, и сте добре дошъл", каза той. Преди да мога да попитам за насока, той продължи: „Вашият баща е погребан точно до парцела на „Кендъллайт Ин". Просто попитайте някой на бензиностанцията как да стигнете дотам."
Треперейки, бръкнах в джоба на ризата си и погледнах визитката със стрелките, нарисувани на нея. Бях на три пресечки от гробището.
Когато най-накрая стоях пред плочата в тревата, гласяща Мелвин Лил Дайър, бях вцепенен. През следващите два часа и половина разговарях с баща си за първи път. Плачех на глас, без да се интересувам какво става около мен. Говорех високо, изисквайки от гроба отговори. Колкото повече минаваше времето, толкова повече започвах да изпитвам дълбоко чувство на облекчение и накрая утихнах. Целия ме беше обзело спокойствие. Бях почти сигурен, че баща ми е там с мен. Вече не говорех на надгробна плоча, а някак си в присъствието на нещо, което тогава, а и сега все още не мога да обясня.
Когато възобнових едностранния си диалог, казах: „Чувствам се така, сякаш бях изпратен тук днес и ти имаш пръст в това. Не знам каква е твоята роля или дали въобще имаш такава, но съм сигурен, че е дошло времето да изоставя гнева и омразата, които толкова дълго носех болезнено в себе си. Искам да знаеш, че от този момент нататък всичко това си е отишло. Прощавам ти. Не знам какво те е мотивирало да преживееш живота си така, както си направил. Сигурен съм, че трябва да си изпитвал много окаяни моменти, знаейки, че имаш три деца, които никога няма да видиш. Каквото и да е ставало вътре в теб, искам да знаеш, че вече не мога да имам изпълнени с омраза мисли за теб. Когато си помисля за теб, то ще е със състрадание и любов. Пускам да си отиде цялото безредие, което бушуваше в мен. Със сърцето си знам, че просто си направил това, което си можел при условията ти на живот по това време. Макар че дори не си те спомням и въпреки че най-свидната ми мечта беше някой ден да те срещна и да изслушам и твоето обяснение, няма да позволя тези мисли отново да ме обземат и да ми попречат да чувствам любовта, която храня към теб." Стоейки пред този самотен надгробен камък в южната част на Мисисипи, казах думи, които никога не ще забравя, защото те посочваха как ще живея живота си от този момент нататък: „Изпращам ти любов... изпращам ти любов... Наистина, изпращам ти любов."
В един чист, честен момент преживях чувството на опрощаване на мъжа, който ми беше баща, и на детето, което бях и което искаше да го познава и да го обича. Почувствах душевен мир и спокойствие, които бяха съвършено нови за мен. Макар че не го осъзнавах по онова време, този прост акт на прошка за мен беше началото на един нов живот. Бях на прага на етап от моя живот, който щеше да обхваща светове, за които дори не можех да мечтая в онези дни.
Когато се върнах в Ню Йорк, чудесата започнаха да се появяват навсякъде. Написах с лекота „Вашите слаби места". Агентът пристигна в живота ми посредством серия от „странни" обстоятелства в абсолютно подходящия момент. Имах среща с отговорен служител от Т. И. Кроуел Пъблишърс и няколко дена по-късно той ми се обади по телефона, за да ми каже, че Кроуел ще издаде книгата.
Всяка стъпка по пътя на написването на историята на „Вашите слаби места" беше друго чудо, което чакаше да се случи. Странни и чудесни събития ставаха с приятна честота. Точно човекът, който ми трябваше, беше там, където беше необходимо. Идеалният контакт се материализираше от най-странните обстоятелства. Програмата ми за изнасяне на лекции се натовари, а говоренето ми пред публика започваше да не изисква никакви усилия. Изоставих бележките си, макар че на семинари често говорех по шест или осем часа. По-късно тези семинари се превърнаха в серия от имащи успех записи. Личният ми семеен живот се подобри почти незабавно и вземах решения, които преди това с години обмислях. Сякаш с главоломна скорост постигнах онова, за което мечтаят повечето автори. Имах изключително добре продаваща се книга в САЩ, а мен ме канеха непрекъснато да участвам в директни предавания по телевизията. В следващите години писането ми, изглежда, ме водеше в нови посоки. Преминах от писане за „Как" да се използват специфични стратегии в разбирането на себе си към „Как" да станем по-утвърждаващи себе си човешки същества. Преминах от казване на хората как да правят нещо към писане за значението да Живееш на трансцендентални нива като човешко същество.
Днес съм убеден, че преживяването на прошката, макар че беше емоционално изтощително в момента, когато стана, беше началото на трансформацията ми. Това беше първата ми среща със силата на собствената ми психика да отида отвъд онова, което преди това смятах за ограничения на физическия свят и физическото си Тяло.
Пабло Пикасо каза: „Докато работя, оставям тялото си пред вратата на стаята така, както мюсюлманите си събуват обувките, преди да влязат в джамията." Направих същото нещо, докато пишех тази книга. Оставих тялото си пред стаята. Под това имам предвид, че оставих навън болките и безпокойствата, които се преживяват във формата, и позволих само на духа си да влезе в царството на моето писане. В този свят на чистата мисъл няма никакви граници. Каква е границата на вашето въображение? Тази част от мен, която са моите мисли, е чиста енергия, позволяваща на идеите да се съединяват с думи в ума ми и след това на пишещата машина с форма. Никакви извинения, умора, страхове, терзания, просто енергия, която по някакъв начин извира чрез мен към вас без никакви ограничения. Когато творя, знам, че тези думи и идеи не са мои, за да ги притежавам, а че съм проводникът, чрез който те текат и когато съм открит и свободен, когато оставя тялото си пред вратата, както каза Пикасо, аз съм част от творческия процес, свързан с това да бъдеш събуден. Този процес на събуждане и наградите, вървящи ръка за ръка с това да те е захапала трансформационната муха, са предметът на тази книга. За да тръгне процесът на събуждане, трябва да започнете да се чувствате много удобно с понятието за парадокса. Защо? Защото вие сте един голям ходещ, говорещ, дишащ парадокс във всеки момент от живота си. Просто нещата са такива. „Багавад Гита" - една от най-древните духовни книги на нашата планета, обобщава парадокса така:
„Чрез страстта към „двойките противоположности".
Чрез тези примки - близнаци на Харесвам и Мразя, Принце.
Всички създания живеят объркано, спаси някои от тях,
които, лишени от грехове, свети по поведение, образовани,
освободени от „противоположностите" и отдадени на вярата,
Ми остават верни."
Вие ще продължите да сте объркани, докато не се почувствате много удобно с противоположности, някои от които са следните. Едновременно вие сте форма с всичките правила и закони, които се отнасят до формата, и не сте форма с абсолютно противоположен набор от правила и закони. Вие сте едновременно срамежливи и агресивни в едно и също тяло. Вие сте мързеливи и трудолюбиви. Получавате най-голямото одобрение, когато то най-малко ви интересува. Колкото повече стискате водата, толкова повече тя ви се изплъзва. Нещата, които ни разстройват у другите, са уроците, които трябва да научим за себе си. Не можете да изследвате единствено северния полюс на магнита. Независимо на колко тънки „филийки" го нарязвате, винаги има южен полюс, който трябва да се вземе предвид. Дуализмът винаги присъства. Вместо да отбягвате тази идея с лявото си линейно мозъчно полукълбо, спомнете си, че в същото време имате дясна интуитивна страна, която може да позволи на противоположностите да живеят заедно удобно. Доставя ми удоволствие описанието на Рам Дас на парадокса в „Бъди тук и сега"^³: