Библейският модел за презвитерско управление

Презвитерианското църковно управление се основава на два стълба – ролята на презвитера като представител, действащ от името на църквата, и факта, че всички църкви са свързани помежду си по въпросите на живота и учението.

В началото ще разгледаме ролята на презвитерите от екзегетична гледна точка и тогава ще се спрем на богословските причини. Ще обсъдим както ролята на презвитера като представител на църквата, така и ролята на презвитера в църквата с библейски връзки.

3.1. Историята на презвитерите и църквата в Стария и Новия завет

В Стария завет сред Израил службата на презвитерите съществува, но те са наричани старейшини. Старейшините водят народа на Бога по времето на Стария Завет.

В Изход 18 глава Моисей създава система от съдилища. В нея по-нисшият съд се занимава с по-лесни дела, докато по-сложните случаи се изпращат на по-висша инстанция. Казвайки това, не твърдим, че същата твърда йерархия съществува и при Новия Завет, защото на практика не съществува, но по-важна е идеята, че има система за жалби и оплакване, че някои въпроси могат да се разглеждат на местно ниво, а по-трудните отиват при по-висш съд.

В календара на Израил има три големи събрания. Това е важно, защото показва, че от време на време старейшините на Израил се събират заедно на общи събрания. Целият Израил се възприема като една църква, един обединен Божи народ.

Юдеите се събират заедно в местната синагога. Исус поучава и се покланя в нея. В първите си дни църквата продължава да се събира в храма и в синагогите, докато не я изгонват от там. При своите мисионерски пътувания ап. Павел отива да говори първо в синагогите, а после на юдеите. Първите повярвали юдеи са от синагогите. Така най-общо казано църквата се ражда в синагогата. Обстановката и миналото не контролират начина на управление на новозаветната църква, но осигуряват подкрепа, рамка, в която тя се образува. Както ще видим от Новия завет важните аспекти на тази рамка биват възприети от новозаветната църква.

Основният аргумент, че църквата е една, управлявана от презвитери като представители, се основава на историческото доказателство в книгата Деяния на апостолите и на богословието, че църквата е една в Христос. Въпреки че ще се основем на Новия завет, те произтичат по естествен път от старозаветната църква проявена в Израил.

Църквата в Йерусалим нараства скоростно, бързо надхвърля 5000 души (Деяния 2:41, 47; 4:4).⁸³ Църква с такива размери вероятно се събира на няколко отделни събрания. Въпреки че вероятно има много местни групи, Лука винаги говори за църквата в Йерусалим в единствено число (J. Bannerman, 436-7)⁸⁴, а не за „църквите в Йерусалим.”

Различните местни събрания също функционират като една църква, като една организация с едно управление. В началните текстове на Деяния апостолите управляват цялата църква с помощта на седемте дякони.

В Деяния 8:1, 3 четем за църквата, в единствено число. „...И в онзи ден се надигна голямо гонение срещу църквата в Йерусалим; и те всички, с изключение на апостолите, се разпръснаха по юдейските и самарийските области... А Савел опустошаваше църквата. След това, когато църквата е разпръсната и се разширява в Юдея и Самария, Лука все така я нарича църквата, а не църквите (9:31).

Идеята, че църквата функционира като едно се вижда и докато благовестието се разпространява в Самария. Въпреки че благовестието се проповядва, църквата официално се основава, когато апостолите от Йерусалим отиват и полагат ръце на хората, за да получат Святия Дух и така повтарят събитията от Деяния 2 глава. Тук виждаме разширяването на единствената църква от Йерусалим под контрола на апостолите. В Деяния 9 църквата се разпространява сред езичниците чрез Петър и по-късно той е повикан от част от църквата, за да обясни своите действия (Деяния 11:2). Когато в Антиохия се образува новата църква, за да я укрепи, Йерусалимската църква изпраща Варнава като свой представител И известие за това стигна в ушите на църквата в Йерусалим; и те изпратиха Варнава да отиде в Антиохия (Деян. 11:22).

Когато трябва да се обсъди проблемът с обрязването, Павел и другите като стигнаха в Йерусалим, бяха приети от църквата и от апостолите и презвитерите (Деян. 15:4 - РИ). В Йерусалим има една църква водена от апостолите и презвитерите. Когато после тя се събира, за да обсъди конкретния проблем, не се събира цялата църква, а Тогава апостолите и презвитерите се събраха да разискват този въпрос (15:6). Същото се потвърждава, когато църквата обявява своето решение, което обвързва всички църкви по онова време (Деян. 16:4). Чрез прилагане на управление от Йерусалимската църква така църквите се утвърждаваха във вярата и от ден на ден се умножаваха числено (Деян. 16:5). На събора в Йерусалим виждаме как една група, апостолите и презвитерите, действат от името на всички църковни членове при разглеждане на съществен елемент от доктрината, важен за цялата църква. В обобщение в началните глави на Деяния на апостолите Лука нарича хилядите вярващи в Йерусалим, Юдея и Самария една църква. Той винаги използва църква в единствено число и показва, че тя се управлява от апостолите и презвитерите.

С навлизането на църквата на езическа територия Лука използва множествено число. Четем, че Павел посочва презвитери в църквите във всеки град при своето мисионерско пътуване (14:23). Изводът е, че всяка църква има свои местни презвитери и с умножаването на църквата нейното управление не може да се разглежда като едно. С разрастването на църквата, се образува нова църква, в единствено число, в новите места на Антиохия, Коринт и Ефес. Макар всяка от тях да се превръща в главен център с много членове, те все така се наричат църквата в Антиохия (14:23), църквата в Коринт (Деян. 18:9-10) и църквата в Ефес (Деян. 19:1-20). Когато Павел плава покрай Ефес, той извиква презвитерите, за да им напомни техните конкретни задължения при пастируване на църквата (20:17).

При прехода от една църква в Деяния ние виждаме как новозаветната църква се разпростира от Йерусалим до Рим. Църквата вече не се ограничава в рамките на един народ. С развитието на местните центрове, се изграждат регионални центрове на управление, църквата в един град е една единица, съвкупност от местни църковни общества, ръководени от презвитери. В по-късния период на църковните отци, всеки район изгражда собствен център със свое управление.

3.2. Богословският аргумент

Църквата е основана от апостолите и пророците, като Исус Христос е крайъгълният камък (Еф. 2:20). В Ефесяни ап. Павел говори, че всички членове са кръстени в едно тяло (4:1-3, 4-16). В този текст той споменава апостолите, дар и основа за всички църкви, не само за конкретни местни църкви. В Колосяни апостолът казва, че църквата се храни от един глава, самия Христос. Христос е главата на Своята църква, не на църквите. Всяка църква е част от тялото Христово. Единната вселенска църква се проявява в отделните местни църкви.

Единството на църквата също се проявява в нейните общи практики, доктрина и взаимна подкрепа. По отношение на доктрината всички църкви се обединяват и отиват в Йерусалим, за да обсъждат общите проблеми. Подобно и Павел заповядва неговите послания да се четат по всички църкви. И като прочетете това писмо помежду си, наредете да се прочете и в лаодикийската църква и по същия начин да прочетете и вие това, което е от Лаодикия (Кол. 4:16). Павел говори за общо правило по всички църкви (І Кор. 7:17), че неговото учение трябва да се поучава във всяка църква (І Кор. 4:17), че той говори същото учение в Галатяни, както и в Коринт (І Кор. 16:1). Ако във всяка църква имаше различни правила, тогава Бог щеше да е причинител на объркване, а не на мир (І Кор. 14:33).

Павел вижда една църква, в Христос, която се проявява в много местни тела. Централното място на църквата води до единство по отношение на доктрината, общите практики и взаимопомощта.

В заключение от Деяния и от Павловото богословие разбираме, че църквата е една, обединена по отношение на доктрината и е свързана в практиката от едно презвитерство във всеки град.

3.3. Връзката между презвитерите и църковната общност

В презвитерианското църковно управление презвитерите управляват от името на църковната общност. В Деяния водещата роля на презвитерите в Израил продължава и в църквата.

В Деяния 14:23 ап. Павел определя презвитери във всяка църква, докато обикаля езическия свят. В Деяния 15 той стига до Йерусалим, където църквата (цялото църковно общество) ги приветства, а после водачите (апостолите и презвитерите) се отделят, за да обсъдят богословските въпроси.

А като стигнаха в Йерусалим, бяха приети от църквата и от апостолите и презвитерите, и разказваха все що беше извършил Бог чрез тях... Тогава апостолите и презвитерите се събраха да разискват тоя въпрос (Деян. 15:4, 6).

В обсъждането окончателното решение е взето от Яков, презвитер в църквата в Йерусалим (15:22). Всеки път Лука утвърждава, че решението е решение на цялата църква, докато ясно изтъква, че то е взето с властта на презвитерите и апостолите.

Въпреки че властта на църквата е вложена в цялата църква, Христос дава на презвитерите отличителна роля на водачи. В нея те представляват цялата църква и църквата трябва да се подчинява на това водачество като на Христос. Всички са съгласни, че по несъществени въпроси презвитерите са призовани да вземат решения, но какво да кажем по най-главните аспекти. Ще се спрем на връзката между паството и презвитерите в следните подзаглавия 1) избирането на служители; 2) прилагането на средствата на благодатта в тялото и 3) дисциплиниране.

1. 
   Избор на църковни служители
   

В част 2.8. на този урок говорихме за принципа на избиране. В процеса имат глас както паството, така и действащите презвитери, защото така се поддържа крехкото равновесие между правата и задълженията на паството и управлението на презвитерите.

2. 
   Богословие и провеждане на дисциплиниране
   

В презвитерианската система се твърди, че макар правото да се дава на цялата църква, тя се управлява чрез свои представители. В Деяния 15 решението се взема от презвитерите и то е изпратено на църквата (виж по-горе). Презвитерите говорят от името на църквата, така се смята, че говори цялата църква. В Деяния 20 ап. Павел предупреждава презвитерите да пазят стадото, нещо, което могат да изпълнят, единствено ако имат правото да изключват провинилите се от църквата.

Упражняването на църковна дисциплина не е абстрактна идея, а част от пастирската грижа. При отлъчване целта е да се възстанови виновния и да се опази стадото. Тъй като на презвитерите е възложена пастирската грижа (Деян. 20) и поддържането на чисто богословие на църквата (Деян. 15), това е вътрешно присъща функция на тази служба.

На практика чувствителните въпроси се запазват далеч от публичността, упражняването на правилно дисциплиниране трябва да се запази между неколцина верни, които могат да се справят с въпроса внимателно и поверително, нещо невъзможно на общо църковно събрание.

Същевременно действителното изпълнение на презвитерското решение за дисциплиниране с отлъчване се прави от цялата църква. В Коринт Павел заръчва на цялата църква, на всички членове, да изгонят човека. Ако членовете откажат да действат, тогава целият процес се обезсмисля.

3. 
   Отслужване на тайнствата
   

В Презвитерския съвет в реформираните църкви функцията е специално запазена за поучаващия презвитер. Тъй като тайнствата са близки до поучаване на Божието слово, функцията по оставяне на хляба, за да се обясни неговото значение се прави от поучаващия презвитер. Същевременно всички презвитери имат право да отслужват, тъй като Съветът е отговорен за датите и честотата на Господната трапеза и кръщенията. По тази причина реформираните църкви държат презвитерите конкретно да участват при отслужване на тайнствата за паството.

В заключение църквата се води от свои представители - презвитерите. Като водачи те са призовани да отслужват тайнствата и да провеждат дисциплиниране. В същото време понеже са представители на църквата и властта й като единна църква, те трябва да се включват в тези действия.

4. Обобщение на историята на презвитерианството

В ранната църква епископите и презвитерите, смятани за една и съща служба, управляват църквите. Титлите са взаимозаменяеми (І Климент 42:4; 44:5). През следващите 300 години местните църковни центрове като Антиохия и Рим се развиват независимо един от друг. По същото време се наблюдава бавно съсредоточаване на властта в епископите за разлика от презвитерите. През 410 г. сл. Хр. Киприян Римски официално издига службата на епископ над тази на презвитера. Това по-нататък като тенденция се задълбочава в Римо-католическата църква и довежда в крайна сметка до йерархичния модел, на който глава е папата.

През 1500-1600 години реформираните църкви като цяло отхвърлят тази идея и поддържат, че епископ и презвитер са една и съща служба (Hall and Hall, 6) и така установяват повторно презвитерианството.

Голямо влияние в тази посока оказва Жан Калвин. В Институтите на християнската религия Калвин за първи път разкрива отклонението на ранната църква в църковното управление. После той утвърждава презвитерианската, взаимосвързана и представителна форма на управление. Разделя службите на свръхестествени и временни, на обикновени и на постоянни. Оттук Калвин твърди, че свръхестествените служби: апостоли, пророци и благовестители (хора като Лука, Тимотей и Тит) са преминали и днес са останали само три служби: пастири-учители, презвитери и дякони. Освен това той говори, че ръкополагането не е йерархично, а става от хората.

Учението на Калвин е последвано от някои преобразувания във френската и холандската църква, както и в швейцарската и германската църква на континента.

С напредването на Реформацията в Англия шотландските и английските църкви се обединяват, за да съставят Уестминстърската изповед на вярата 1643-1648, един стандарт за презвитерианското учение. Тъй като много от въпросите на реформираната доктрина за спасението (сотериология) вече са разгледани в Канона от Дорт 1618-19 г., уестминстърските богослови се съсредоточават върху доктрината за църквата.

Въпреки че Уестминстърската изповед е основен документ, има няколко различни течения на презвитерианството. Ще се спрем на два основни клона – шотландския и американския.

Шотландските делегати в Уестминстърското абатство са разделени. Джордж Гилеспи и Александър Хендерсън^, следват модела на реформирана Европа, който набляга да участието на цялото паство. В него властта протича от по-ниските към по-високите инстанции със съгласието на управляваните. Това създава една по-децентрализирана църковна структура. За разлика от тях Самюел Ръдърфорд и Робърт Бейли^ поддържат един по-йерархичен модел, наблягайки на по-висшите органи. Така паството има по-малка важност от презвитерия⁸⁵ и общото събрание. И в двата случая историята и обстановката са феодални, контролирани от държавата и оттам толкова йерархични по същността си.

В Америка отделните паства се събират, за да образуват първата презвитерия през 1706 г. във Филаделфия. Демократичната историческа основа на Америка води до по-демократично ударение в църквите, с повече права на ниво местна църква, докато шотландското презвитерианство е йерархичен и авторитарен модел, с повече права за общото събрание.

Това е част от въпроса къде се крие властта на църквата? Изглежда най-библейски да се каже, че властта на църквата е в Христос, посветена на църквата като цяло, на обикновените членове и служители. Освен това служителите имат специално призвание и власт в рамките на църквата. Те са дар на църквата от Христос и затова трябва да я водят и да получат подчинението на паството. Това е позицията на Беркоф, Джеймз Банерман, Бавинк и Вос. Взаимовръзката между властта на църквата и на презвитера е жизненоважна като въпрос, който се отразява на живота на самата църква.

1. 
   Как Самюел Милър описва важността на презвитера?
   
2. 
   Каква е връзката между презвитер и епископ? Цитирайте текст в подкрепа.
   
3. 
   Какъв е историческият произход на службата на презвитера?
   
4. 
   Колко презвитери определя ап. Павел в една църква? Защо?
   
5. 
   В кой ключов текст Павел обяснява функцията на презвитера?
   
6. 
   Кои четири думи обясняват функцията на управляващия презвитер?
   
7. 
   Кои три стиха сочат за отделната служба на поучаващия презвитер?
   
8. 
   Какво прави поучаващият презвитер?
   
9. 
   Каква процедура се използва за призоваване на хора на тази служба?
   
10. 
    Обяснете защо се полагат ръце върху някого.
    

Дяконът е важна, но не добре разбирана служба. Тя е определяща за правилното функциониране на църквата. Думата означава служител, роб или някой, който служи на другите. В най-общ смисъл всички от Божия народ са дякони, защото всички трябва да служим един на друг, но подобно на думата апостол и презвитер, тя има техническо значение – отделна служба за служене.

Църквата не винаги е признавала службата на дякона. Много църкви пък дават ново определение на службата по небиблейски начини. Реформаторите възстановяват службата като постоянна обичайна служба в църквата.⁸⁶

Павел споменава тази служба във Филипяни 1:1.

Формалната служба на дякона също се споменава в следните текстове: Деяния 6:1-6; І Тимотей 3:8-15 и Филипяни 1:1 (по-горе).

Ранната църква се изгражда без отделна служба на дякон. С нарастване на нуждите на църквата това се променя. Въпреки че не е използвана, думата се среща за първи път като че ли в Деяния 6 глава,⁸⁷ където църквата определя мъже да изпълняват функцията на дякона. Службата изглежда се развива по сходен начин в Павловите книги. Първоначално на своите мисионерски пътувания Павел определя презвитери. Не избира дякони. Службата на дякона, обаче в крайна сметка се споменава във Филипяни. Апостолът основава църква във Филипи по време на второто си мисионерско пътуване. Тя е първата мисионерска църква на Павел, където има службата дякон и си струва да отбележим, че тя е и църквата, за която апостолът казва, че превъзхожда другите в даване за него и негово служение (Фил. 4:10-16).

Самата дума означава слуга или служител и описва човек, който слугува на другите. В църквата всички ние сме призовани да бъдем служители (в Библията има редица хора наречени слуги, служители неофициално), но думата също така се употребява в официален смисъл за служба на служене. Общото задължение за взаимно служене в църквата се олицетворява и моделира в службата на дякона.

Службата представлява съчувствие и служене по примера на Господ Исус. Тя изразява общението на светиите (общението в църквата един с друг), особено при помагане един на друг във време на нужда (Устав за църковния ред 9-1). Тя показва състраданието на Христос на членовете на Неговата църква и на света. Дяконите трябва да представят милостта на Христос, самото дело на Христос, който служи на другите, помага на нуждаещите се, бедните, вдовиците и сираците. Повече от всяка друга служба дяконството показва състраданието на нашия Бог към тези, които са в нужда.⁸⁸

Не става ясно дали службата произтича от практиката в юдейската синагога⁸⁹ или е нова за църквата. В Израил всички хора и особено богатите трябва да подпомагат бедните.

В този пасаж се споменават като че ли две различни и противоположни идеи. Първо, Бог обещава, че сред народа на Израил няма да има бедни. После казва, че Израил трябва да се грижи добре за бедните помежду си. От съчетаването на тези две мисли разбираме, че начинът, по който Бог се грижи за бедните (и по този начин няма да има бедни в Израил) е като заповядва хората със средства да дават на онези, които нямат. Бог би могъл да нареди да няма повече бедни, но не го прави. По-скоро Той повелява бедността да бъде грижа на целия народ. Както при даренията в църква взаимната свързаност създава взаимна зависимост.

Тази идея е повторена в църквата в Йерусалим. В Деяния 2:44-45 ни се казва И всичките вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; и продаваха стоката и имота си и ги разпределяха между всички, според нуждата на всекиго.

В Деяния 4:32-35 пише:

В църквата както и при народа на Израил Бог планира да няма бедни като обезпечава някои с богатство, а после позволява богатите да разпределят за и от името на бедните. Бог се грижи за бедните, като дава на богатите достатъчно, за да хранят и тях. Ако богатите вършат своята част и споделят с бедните, тогава няма да има бедни сред тях.⁹⁰ Тази процедура има редица последици.

1. 
   Припомня на богатите да не превръщат парите в свой идол. Библията предупреждава, че сребролюбието е корен на всяко зло и Бог нарежда събитията така, че да могат да обуздават тези свои желания.
   
2. 
   Това е още един начин цялата църква да зависи и разчита един на друг.
   
3. 
   Привилегия на богатите е да отразяват съчувствието на самия Христос.