Съвременна структура на либийската икономика

3. Съвременна структура на либийската икономика

След революцията от 1969 г. в Либия започва изграждането на специфична икономическа система, която най-общо може да се характеризира като „регионален ислямски социализъм”. Следвайки принципите на „Зелената книга” на полковник Моамар ал Кадафи държавата постепенно поема контрола върху икономическото развитие и замества пазарните процеси с централно планиране, регулиране и разпределение. Провежданата близо три десетилетия икономическа и социална политика в крайна сметка определя съвременната структура на собствеността, заетостта, производството, използването на природните ресурси и ефективността от функционирането на националното стопанство на Либия.

Днес либийската държава контролира пряко или косвено по-голямата част от производствените мощности в страна чрез съучастие в капитала, търговските банки или собствеността върху недвижимите активи. В това число влизат около 360 големи държавни предприятия, 5 търговски и 3 специализирани държавни банки, 2 инвестиционни фонда, както и голямо портфолио от недвижима собственост. Отговорността по управлението на тези активи е разпръсната между множество държавни агенции и министерства, Централната банка, Инспектората по промишлеността, Социално-осигурителния фонд, Образователния инспекторат, Инспектората по здравеопазването, Комитета по транспорт и т.н.

Както в повечето страни, така и в Либия предприятията в държавния сектор страдат от ниска ефективност, като само малка част от тях реализират печалба. Основните причини за това са три:

• 
  разпръснатата собственост и отговорности прави невъзможно придобиването и развитието на управленски опит в условията на съвременните икономически отношения;
  
• 
  липсват икономически стимули, тъй като мениджърите на предприятията не са собственици, а възнаграждението на работниците не е пряко свързано с постигнатите финансови резултати,
  
• 
  управляващите държавните предприятия често трябва да следват противоречащи си цели. От една страната те създават продукт, който е предназначен за пазара и среща конкурентния натиск на другите производители. От друга страна, чрез държавните предприятия правителството реализира социалната си политика, като предизвиква в тях нарастваща свръх заетост, фиксира работните заплати на заетите, цените и др.
  

• 
  Ключовите елементи от пазарната инфраструктура, които дават възможност на пазара да функционира, са премахнати още през 70-те години и заменени от държавата. Липсва и факторните пазари - пазар на труда, пазар на недвижимите имоти, финансов пазар.
  
• 
  Въпреки декларираното намерение за създаване на частен сектор, държавата запазва обхвата и дълбочината на своите интервенции в стопанството, защитавайки обществения сектор или чисто политически интереси.
  
• 
  Липсва свободно ценообразуване, особено при основните хранителни продукти, при които държавата запазва ценовия контрол.
  
• 
  Запазват се високи и митническите и нетарифните ограничения, което на практика блокира вноса и прави невъзможно конкуренцията на вътрешния пазар.
  
• 
  Банките продължават да подкрепят преференциално публичния сектор, като достъпът на частните предприемачи до кредити е силно ограничен.
  
• 
  И не на последно място, правата върху частната собственост остават незащитени, а регулативната несигурност в това отношение – висока.
  

Макар основната част от населението на страната да е в трудоспособна възраст, заетата работната сила е едва 1,59 млн. души, като равнището на безработицата в Либия към 2004 г. достига 30%. Данните за официалната заетост в либийската икономика сочат наличието на силен дисбаланс между структурата на секторната заетост, производството и разпределението на създадения доход. Според статистическите данни енергийният сектор създава над 60% от БВП на страната, но ангажира едва 3% от работната сила, въпреки че заетите в него нарастват с 10% за периода 1999 – 2003 г. От друга страна в обществените услуги работи 51% от работната сила, като приносът на дейностите в този сектор е едва 9% от БВП в икономиката. Очевидно благосъстоянието, създадено в петролния и енергийния сектор се преразпределя към третичния сектор на базата на свръх заетостта и ниската продуктивност в него.

В резултат на дисбаланса „продукт-заети” производителността на работниците в петролните и енергийни производства е многократно по-висока от тази на заетите в сектора на услугите. Разбира се, тези данни следва да се третират със завишено внимание по няколко причини. Първо, добивът на петрол и производството на енергия са преди всичко капиталоемки дейност с висока доходност, докато третичният сектор в Либия се характеризира с висока интензивност на труда и ниска капиталова въоръженост. Второ, обществени услуги като образование, здравеопазване и др. нямат пазарна оценка и техният принос в БВП се определя по тяхната факторна себестойност. Трето, този феномен е резултат от държавната политика на осигуряване на доход и благосъстояние, независимо от приноса на работника (често използвана практика в бившите страни от социалистическия блок). Доказателство за това е и фактът, че спорфед официални правителствени оценки близо 1/3 от 200000 начални учители и медицински сестри в Либия на практика бездействат, но продължават да получават месечно възнаграждение¹⁰.

Друг специфичен феномен на либийската икономика е високата степен на заетост в неформалната икономика, която по експертни оценки създава продукт, равен на 30-40% от официалния БВП на страната¹¹. По своите характеристики този сектор се доближава до т. нар. „сива икономика” в развитите пазарни стопанства. Дейностите в неформалната икономика са преди всичко в сферата на строителството, селското стопанство и търговията на дребно. Много либийци като допълнение към своите задължения в държавните предприятия си осигуряват допълнителен доход като се „превръщат в предприемачи” в края на деня. Неформалната икономика оперира като свободен пазар, определящ цените на базата на търсенето и предлагането и създаващ собствен неформален пазарен механизъм за формиране на работна заплата.

3.2. Структура на производството.

Съчетанието на демографски, природни и социални характеристики прави страната уникална, респективно структурата на производството й. Докато Алжир, Египет, Мароко, Тунис, имат многобройно население, значителен земеделски потенциал и добре установена промишлена база, Либия има малка част от тези предимства. В замяна на това Либия притежава изобилие от някои енергийни ресурси - основно привлекателния “сладък/светъл” петрол, който е с ниско съдържание на сяра, както и залежи на природен газ. С малобройното си население и значителни петролни приходи, либийската икономика показва по-големи сходства с тези на малките петролни страни в Персийския залив, отколкото със стопанствата на северноафриканските си съседки.

От горната графика става ясно, че либийската икономика има типичната производствена структура на страните, разчитащи единствено на природните си ресурси (най-вече залежите от петрол и природен газ). Към 2000 г. 39,2 % от БВП на страната се създава в петролния сектор. Този дял непрекъснато нараства като към 2005 г. е вече над ¾. Основните причини за този ръст са както повишаването цените на петрола на международните пазари, така и нарастващия износ след падането на международна икономическа блокада на страната. Измерен по текущи цени приносът на третичния сектор в БВП спада от 45% (1990-1999 г,) до 17,8% през 2005 г. Въпреки това, измерено по постоянни цени, производството на услуги нараства по-бързо от БВП, поради което реалният им дял в БВП по цени от 1997 г. нараства от 40% на 45% за същия период. Това разбира се е значително под нормалните стойности за развитите пазарни икономики, вкл. и страните от региона (49,5%). Строителството и преработващата промишленост създава около 4,8% от БВП – дял, който по съпоставими цени остава относително постоянен в последните няколко години. Особено тревожни са данните за аграрния сектор, приносът, на който е едва 2,5% - значително по-малък от този на страните от региона (12,5%), както по текущи, така и по съпоставими цени.

В икономиката на Либия до нейната независимост важен дял има земеделието. То осигурява суровини за по-голямата част от държавния промишлен сектор, стоки за експорт, за вътрешна търговия и т.н. Заетите в този сектор са повече от 70 % от работната сила, а секторът съставя около 30 % от БВП. Впечатлява, че в страната участието на селското стопанство в общата заетост е по-голямо, отколкото делът в създаването на брутния вътрешен продукт (БВП). Този факт отразява ниската производителност в аграрния сектор. В този смисъл страната се нуждае от комплекс от мероприятия, насочени към повишаване на производителността в аграрния сектор.

Земеделските ресурси на Либия са съсредоточени в две сравнително ограничени разтежения по Средиземно море и няколко пустинни оазиса. Годната за ползване земя се обработва, а пасищата се използуват за животновъдство. Ерозията е обичайна, производствените методи са примитивни. Близо една четвърт от земеделската зона се обработва неефективно. Дъждовете са непредвидими, освен това са недостатъчни и ненавременни. Случва се дъждовете да бъдат и прекомерни. Подземните води са в ниски количества в земеделските области. Поради липсата на непресъхващи, постоянни реки е ограничена възможността за иригация и още по-малко за изграждане на водноелектрически мощности. Няма потенциал за разширяване на обработваемата земя, доколкото усвояването на нови земи е свързано с големи инвестиции – за пътища, изграждане на напоителни системи и др. Най-вече пустинният характер на територията не допуска такава възможност.

• 
  Земеделие
  

Исторически развитието на либийския земеделски отрасъл е тясно свързано, макар обратнопропорционално, с развитието на петролния сектор в страната. През 1958 г., т.е. преди ерата на петролното “богатство” земеделието създава повече от 26% от БВП и Либия изнася хранителни продукти. Високите нива на земеделската продукция остават относително постоянни. Но повишаването на дела на петролния сектор в БВП води до намаляване на дела на земеделския отрасъл в икономиката на страната. През 1962г. земеделието вече съставя едва 9 % от БВП, а през 1978 г. този процент достига незначителните 2%. В същото време по-стремително дори от намалението на дела на земеделието, е повишаването на вноса на хранителни продукти. Ето защо се налага голяма част от петролните постъпления да се влагат за внос на хранителни продукти, а иначе те биха могли да се ползват по-полезно за процеса на икономическото развитие, като се насочат към внос на стоки в инвестиционно предназначение.

Забележка: Знак минус показва оперативен излишък.

• 
  голяма повсеместна миграция на населението към урбанизираните райони;
  
• 
  неподходящите природни условия за отглеждане на земеделски култури (над 94% от земите са пустинни, ниски валежи – 400-600 мм по крайбрежието, а на юг в Сахара до 100-200 мм);
  
• 
  последващите промени в резултат на експлоатацията на земята (висока соленост на прясната вода, изтощаване на земята).
  

Основните култури, които се отглеждат в страната, са домати, цитрусови плодове, фурми, картофи, ечемик, пшеница, маслини, кайсии и смокини. Според данни на НЕНЕРАКА (Близко-Източна Северно Африканска Регионална Земеделска Кредитна Асоциация) областта, подходяща за влаголюбива житна продукция в Либия се оценява между 500,000 хка и 800,000 хка. Житото и ечемикът се състезават за тази ограничена площ. През 1994 г. общата площ на житните растения е 484,000 хка, от които 257,000 са засадени с жито и 214,000 с ечемик. Максимално производство се постига през периода до 1995 г., след което се започва бърз спад.

Други важни култури са маслините, лимоните, лукът и картофите. Зеленчуците се отглеждат в специализирани ферми близо до Триполи. Овощните култури също са популярни в страната. Фермерите комбинират отглеждането на маслини, ябълки, фурми и бадеми с житни култури.

От 20 февруари 2003 г., са в действие споразумения между Либия и Организацията за храните и земеделието към ООН, за финансиране на земеделски проекти в сахелските и сахарски страни. Споразуменията са на обща стойност повече от 21 млн. долара. Първото споразумение, което е част от Специална програма за хранителна сигурност (FAO), има за цел подобряването на земеделската продукция и повишаване на хранителната сигурност. Подписано и второ споразумение за развитието на посевната и развъдна материална система, проектирана да развива и модернизира земеделския сектор в Либия. Очаква се тази система да подобри националната хранителна сигурност, тъй като се залага на подобряване на организацията, на промоцията и разпространението на масова продукция. Намеренията са това споразумение да доведе до положителни промени в законодателството, регулацията и стандартите, налагането на нови ефективни и приемливи посевни програми¹³.

Като извод може да се заключи, че селското стопанство в Либия се развива по-скоро екстензивно. Не са достатъчни инвестициите в иригационни съоръжения, ограничително се ползват изкуствени торове, пестициди, хербициди. Слабо е развита селскостопанската наука., която на практика не удовлетворява потребностите на страната да развива икономически ефективно селско стопанство.

• 
  
  Изтегляне 2.83 Mb.
  
  Сподели с приятели: