В обятията на шамбала

- И ето че атлантите, по-скоро един от тях е получил навреме­то достъп до главните златни плочи, след което е започнал раз­цветът на тяхната цивилизация - вметна Селиверстов.

- Сигурно и сред нас, арийците, когато изчезнат завистта! и ал­чността, несъмнено ще се появи човек, който ще получи достъп до тях - продумах тихо. - Но кога ли ще стане това?

Настъпи мълчание. Всички гледаха към Статуята на четящия човек, за която безнадеждно се бе закачил облакът. Очертанията на пирамидата обаче се виждаха съвсем ясно.

- Странно, „нашият" як също гледа натам - прекъсна мълча­нието Равил.

Слизайки по хълма, аз се обърнах още веднъж към легендар­ната статуя. Разбирах, че няма да се опитваме да стигнем до вто­рия вход - още не му беше дошло времето.

А приключенията? Те ш;яха да продължат.
КАМБАНАТА

Заедно с „нашия" як заслизахме по пътеката.

- Хайде, миличък! - повтаряше Селиверстов и приятелски го потупваше.

Когато слязохме в низината, изведнъж отдясно зърнах нещо познато. Да не би да ми се е сторило? Якът също спря като зако­ван. Отстъпих няколко крачки назад и се загледах в пролуката между него и Селиверстов.

- Мръдни, Сергей, не си прозрачен!

Все гледах натам, но виждах само облаци. Мобилизирах под­съзнанието си, защото разбирах, че то е отреагирало по-бързо от съзнанието. Дори, струва ми се, се надух като пуяк. Постепенно някъде отвътре възникнаха образи, започнаха да се конкретизи­рат и в крайна сметка въображението ми нарисува средновековен замък с крепостни стени и камбани. Лъхна на нещо православно.

- Приятели, не видяхте ли там средновековен замък?

- Какво ти става, шефе?!

Стоях и продължавах да се вглеждам в пролуката между ти­бетските хълмове. След няколко минути Селиверстов деликатно подхвърли:

- Предлагам да тръгваме. Якът се изнерви, няма и трева, само пясък и камъни.

- Сега, сега...

Удължавах времето, сякаш очаквах... неизвестно какво. „Виж ти, вярата ми в силата на подсъзнанието не е угаснала. Обратно -тук сякаш се е изострила", отбелязах си наум.