В обятията на Шамбала
В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА СЕ ХОДИ САМ
Изтегляне 1.98 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Непризнатите преброявания в историята на българската статистика
| В ДОЛИНАТА НА СМЪРТТА СЕ ХОДИ САМ Бодро заслизахме по склона. Усещах необичайна лекота в тялото си. Имах желание да подскачам, да търча натам-насам весело, да се правя на мотоциклет, издавайки като в детството си оня неповторим звук „та-р-р-р“. „Какво съм се разхилил толкова! — помислих си. — Мястото изобщо не става за веселба!“ По пътя надолу периодично проверях изчисленията си, които трябваше да ни изведат във фокуса на огледалото на Яма. Скоро 141 стигнахме онзи участък, от който огледалото изобщо не се виждаше. Релефът на терена подсказваше, че през по-голямата част от пътя ще вървим, без да го виждаме. И едва в крайния участък, заобикаляйки поредния хълм, ще се озовем там, където започва Долината на смъртта. Аз наистина възнамерявах да проникна в нея и неизвестно защо тази мисъл ме развеселяваше. Спряхме. Вдъхнах с целите си дробове разредения планински въздух, шумно издишах и засмуках цигарата. „Поне да се надишам преди смъртта си“, отбелязах наум. Лека тъга се промъкна в душата ми, но не успя да помрачи необичайно приповдигнатото ми настроение. Тя извлече обаче от паметта ми думите, които навремето каза по наш адрес старшият човек: „Ако тези руснаци проявят твърде голям интерес, те ще умрат.“ Седнах върху близкия камък и отново с наслада дръпнах от цигарата. После погледнах застаналия до мен Равил: — Ще отида сам, Равил. Така трябва. — Шефе, ще дойда с теб. — Недей да спориш. Длъжен съм да отида сам не само защото не искам да рискувам и твоя живот, а и защото в Долината на смъртта по принцип се ходи поединично. — И все пак… Изправих се, прегърнах Равил, надзърнах в неговите добри и мъжествени кафяви очи и рекох натъртено: — Трябва да вървя сам, Равил. — После се замислих за секунда и се усмихнах: — Я дай да те снимам тук! — Защо? — Това е паметно място… Ей там — махнах с ръка — започва легендарната Долина на смъртта. Извадих фотоапарата. Равил се отдалечи на няколко крачки, свали бейзболната си шапка и като приглади с длан косата си, с нагласена усмивка се загледа в обектива на камерата. Докато го наблюдавах, си спомних за родното ми село и за съселяните ми, които при вида на фотоапарата автоматично сваляха шапки, прокарваха ръка през косите си и заемаха патетична поза, а при призива „Зеле!“ разтягаха устни, без да прикриват изплашения си израз. Позасмях се. — Какво, лошо ли съм застанал? — в недоумение попита Равил. 142 — А, не! — разсмях се на глас. — Просто имаш очарователния селски навик да си сваляш шапката, да си оправяш прическата и да се усмихваш патетично. Впрочем аз също го имах, но навремето ме разкритикуваха. А и плешивината ми помогна и затова лесно възприех изискването да не свалям шапката си. В крайна сметка не е задължително целият да си изтипосан върху снимката! Може и нещо да се поскрие. И без друго — все ще те познаят. Прибрах фотоапарата и извадих компаса. — Е, аз тръгвам… А ти, Равил, не стой тук, а се изкачи на онова хълмче. Там няма да си под действието на огледалото, а по обратния път ще ми е по-лесно да те намеря. Става ли!? Контролно време — два часа. Ако обаче… — Какво „ако“? — Ако не се върна… — Тогава какво? — Равил ме изгледа с тревога. — Тогава — усмихнах се горчиво аз — догони момчетата. Не тръгвай след мен в долината. — Но… — Прекрасно разбираш всичко, Равил. — Да, наистина… Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|