ТАМ, ОТКЪДЕТО НЕ СЕ ВРЪЩАТ

143
целия твой живот, безпътно разпилян спрямо срока, който Бог ти е отпуснал. Нещо повече, огледалото започваше от най-грандиозната пирамида в Града на Боговете — свещения Кайлас, който несъмнено го зареждаше с огромно количество енергия.
Както и да се стараех да открия убедителни доказателства за това, че Огледалото на царя на смъртта Яма е безобидно и безопасно,
а Долината на смъртта — само красива легенда, нищо не излизаше.
Изводът беше, че в легендите е записана истината и… че животът ми скоро ще бъде оценен от мислещата сгъстена субстанция на времето.
„А струва ли си със собствената си смърт да доказвам, че всичко това е истина?“, неочаквано ме опари поредната тревожна мисъл.
Нещо обаче магнетично и властно ме влечеше натам.
Повдигнах компаса, ориентирах се къде е фокусът и като махнах на Равил, тръгнах напред. Крачките ми отекваха в тишината, дишах като парен локомотив. На всеки 50–60 метра коригирах посоката според компаса, като си тананиках: „Ей тъй, ей тъй“. Навлизах в
Долината на смъртта — там, откъдето нямаше връщане.
Внезапно видях пред краката си кост — истински човешки голям пищял. След десетина крачки попаднах на още една — този път беше плешка. Спомних си изразителното лице на Рафаел Юсупов при един от нашите разговори за Долината на смъртта. То издаваше всичко, което чувства човек по време на задушевна беседа за тайнството на смъртта и смисъла на живота.
Вървях според азимута. Очите ми шареха няколко, опитвайки се да открият двете рижави морени. С удоволствие отбелязах, че повечето камъни са белезникави, сиви и по-рядко черни. Ето защо надеждата да открия онези петнисто рижави морени беше напълно реална.
С всяка крачка все по-силно усещах, че сам съм си подготвил отчаяна и може би неразумна интрига. Отлично разбирах, че в
Долината на смъртта пристигат йоги и поклонници, за да умрат или да ползват тук, пред лицето на смъртта, нови качества, позволяващи им да се присъединят към великото Царство на мъртвите, ако разреши
Бог. От разказите им знаех, че тайнственият свръхчовек ги дарява с особени способности и ги води по линията на живота, която те наричат Чиста душа. Но дори йогите идват тук, за да се изправят пред

144
съда на съвестта. Какво остава за мен — баналния човек с куп проблеми в душата!
Въпросът за ролята на интригите неочаквано нахлу в съзнанието ми. Замислих се, че и аз вечно плета интриги и дори често повтарям,
че без тях животът е скучен. Обикновено те се въртят около любовните отношения между хората и се изразяват в това, че все запознавам, когото ми падне, с когото и да е.
Тази ми страст е известна в нашия център по очна хирургия и,
честно казано, не повишава авторитета ми на ръководител. Затова пък създава особена атмосфера, в която хората — независимо дали са професори с прошарени коси или младички медицински сестри,
започват да се усмихват и да се споглеждат, като оценяват дадения колега не според йерархията в службата, а според принципа: „Виж ти,
та той е много готин!?“ или „Не бях забелязал, че е толкова хубава!“.
Ако „сводничеството“ се практикува интензивно и в широк мащаб, то в целия колектив се пробужда инстинктът да не се гледа на другия човек като на длъжностна характеристика. Колегите се изяждат един друг с очи, подхвърляйки си при среща някъде по болничния коридор интимното: „Ах, вие ли сте!?“. Знаменитата журналистка Елена Масюк прекара в нашия център два дни,
наблюдаваше ни и накрая обобщи, че сме най-щастливите хора,
защото живеем в атмосфера на обич. Сигурен съм, че и моята нагласа към „сводничеството“ е изиграла известна роля за любовните интриги, станали вече традиционни за нас.
Най-често се старая да сближавам хора от различни възрасти —
например, когато мъжът е с 15 години по-стар… от майката на девойката. В това има огромен смисъл. Младите хора, особено девойките, обикновено са комплексирани — да кажем от дълго не изчезващата пъпка на бузата, която всяка сутрин придава на живота им блед и безсмислен характер. И придобива вселенски мащаби.
Работата обаче не е в пъпката, а в това, че девойката концентрира вниманието си върху нея и губи сексапилния блясък в очите си. Аз ги целувам по пъпката и веднага започвам да говоря на някаква тема —
например, че онзи знаменит учен с прошарена коса я бил погледнал веднъж с такова желание, с такова желание.
Досадните мисли за пъпката веднага отлитат, очите започват да искрят романтично и тя възнаграждава с блясъка им знаменития учен

145
при случайна среща в коридора, като забравя или вече почти не си спомня за кожния проблем. Маститата знаменитост също улавя погледа, който му подсказва, че времето му още не е отминало, и естествено не забелязва злополучната пъпка. Той хвърля в отговор подканващ поглед към девойката с възгласа „О-о-о!“, настроението му се оправя, творческата активност се повишава. Ученият започва да изобретява нещо такова, което не може да остави равнодушен никого,
дори онази девойка с блясъка в очите.
Неизкушена в науките, тя изслушва изповедта за откритието,
отпивайки от чая, макар да осъзнава колко изкуствена е създадената ситуация. Все пак се възхищава, ахка и охка, а бузите й се изчервяват,
че такъв човек, такъв учен доброволно споделя с нея своето велико изобретение. В подобни моменти тя напълно забравя за своята пъпка,
дори лекичко я стиска. После те започват да се смущават от страх, че между тях е възможно да се зароди любов… неестествена любов. Но очите им продължават да блестят, а животът изглежда розов. В края на краищата пъпката изчезва напълно.
„Сводничеството“ помага също така за туширането на различни служебни конфликти. Веднъж двама лекари и една медицинска сестра решили да си пийнат. Добре си били пийнали и сестрата се разприказвала. В емоционалния си порив разказала едва ли не всичко за себе си. После изпаднала в истерия. Двамата дипломирани лекари,
и те доста подпийнали, объркали душевната истерия с припадък и не могли да измислят нищо по-умно от това да извикат Бърза помощ. С
линейката пристигнал фелдшер, взел сестрата в болницата, от която тя избягала на сутринта. Завеждащият отделението, между другото —
неженен доцент, под чието началство били двамата подпийнали доктори и медицинската сестра, узнал за скандала и решил да я уволни.
Когато цялата история стигна до мен, аз като директор реших да спася сестрата. Казах на завеждащия отделението, че е изпаднала в истерия и се е озовала в болницата само защото е влюбена в него —
завеждащия. Той много се зачуди и не настоя повече за уволнение.
Тогава казах на медсестрата, че той силно е влюбен в нея, но понеже не е видял взаимност, иска да я уволни. Сякаш всичко се нормализира.
За да засиля обаче ефекта, предложих на сестрата да му отиде на гости и така да изрази своята привързаност. Разбира се, тя се съгласи.

146
Естествено, аз се обадих на завеждащия и му казах, че изгарящата от чувства сестра иска да го посети и да си поговори с него насаме. Той с радост се съгласи. Сестрата наистина отиде при него и доколкото зная,
е останала там цели две денонощия. Особена любов не се получи, но инцидентът беше изчерпан, а и сега те се споглеждат с въжделение и е напълно възможно да се срещат тайно без мое знание.
Истинският апогей на моя „своднически“ порив са случаите,
когато полу на шега, полу на сериозно заключвам двете страни на интригата в една стая и им заявявам: „Докато не се разберете, няма да ви отключа!“ Обикновено обектите на моята интрига, озовали се в толкова неестествено положение, наистина започват да говорят за любовта помежду си и дори правят опити… да изпълнят заповедта на директора, за което се убеждавам през ключалката на вратата. Но след тази на пръв поглед идиотска процедура, свързана със заключването,
те поне с крайчеца на душата си започват да разбират, че принудата е все пак да правят любов и че е по-добре това да стане доброволно.
Сами стигат до извода, че доброжелателно оглеждайки колегите си,
сред които минава по-голямата част от живота им, е подходящо точно там да потърсят своята любов и да станат поне малко съпричастни към това загадъчно и привлекателно чувство. А това е много важно,
защото ученият с блясък в очите твори бурно. Атмосферата на любов,
която той създава около себе си, не му позволява да изпадне в скептично настроение и да мърмори.
Колкото и да е странно, процедурата по заключването се харесва на заключваните. Е, случват се и провали. Веднъж бях заключил двама колеги в лабораторията по електронна микроскопия и се бях отдалечил за три часа по работа. Скоро при мен дотича лаборантката,
която бях оставил пред ключалката, и заяви, че заключеният представител от мъжки пол думка по желязната врата и дори крещи.
Пристигнах на секундата, отключих вратата, „заключеният“ изскочи от лабораторията като куршум и изчезна по коридора. „Заключената“
се превиваше от смях. В крайна сметка стана ясно, че мъжът през цялото време е искал да отиде до тоалетната, но не посмял да използва лабораторната мивка в присъствието на жената. Напълно възможно е да се е нуждаел от нормална тоалетна чиния.
Въпреки подобни провали, флиртовете между колеги предизвикват всеобщо веселие, което отчитам като положителен

147
момент. Ако на хората им е весело, не им е скучно. А самата дума весело поема в себе си цяла гама от положителни емоции и чувства,
като се превръща в основа за толкова необходимото ни добро настроение.
Ако обаче помолите околните да обяснят значението на думата весело, повечето ще се затруднят и ще заприличат на неграмотния селянин от книгата на И. С. Тургенев „Записки на ловеца“, който страстно обича риболова. Тургенев описва как селянинът плува през нощта по реката с плоскодънна лодка и в светлината на горящата факла вижда тайнството на подводния свят с полюшващите се растения и замръзналите на едно място риби. Използването на рибарски вили в подобни случаи не носи добър улов. Въпреки това неграмотният селянин много харесва този вид риболов, понеже тайнството на подводния свят го привлича и предизвиква в него поредица от необясними емоции. Но ако го попитате защо чак толкова обича риболова с вила, той поради ограничената си реч няма да може да изрази с думи възникналите чувства, а просто отговаря: „Весело е!“.
Интригите, свързани с понятието весело, според мен са необходима част от човешкото поведение. Ако няма весели моменти,
ще има клюки. Колко хванали се за гушите колективи съм виждал през своя живот! Хората в такива институции се движат с мъртвешки сериозни лица и ден след ден предъвкват негативизмите. Откъде да им дойде сексапилен блясък в очите! По-добре да поинтригуват весело,
отколкото от душа да клюкарстват! Аз бих ги заключил всичките по двойки…
Странни същества са хората. Все им се ще да поклюкарстват,
иначе им е скучно. А скуката е опасно нещо — това е липса на веселие, а то озлобява човека и го подтиква към всякакви развлечения.
Тогава той е готов дори да нагази в блатото, само и само да се разнообрази. Ненапразно съществува поговорката „Хляб и зрелища“.
Наблюдаваме живота като на кино, но то трябва да е занимателно.
Затова ми се ще да кажа: „Флиртувайте, моля ви! За ваше добро е!“
Най-възвишената интрига, с която се сблъсква всеки човек, е началото на любовта и е свързана с очакването кой ще се обади пръв.
Неизвестно защо, когато се зароди любов, този въпрос започва най- вече да занимава самите влюбени. Всеки може да си спомни как му се

148
е случвало да седи до телефона, който все мълчи и мълчи, а няма сили да вдигне слушалката и сам да набере желания номер. Затова пък щом прословутият телефон се разтресе от звънтене, начинаещият в любовта буквално се хвърля към него и като вдигне слушалката, чува гласа на… стар познат, на когото му се е приискало да си побъбри.
Докато се опитва да внуши на обадилия се, че целият този разговор с разнищване на спомени явно не го занимава, влюбеният очаква с нетърпение обаждането на другия начинаещ в любовта. Затова започва да издава мучащи звуци, от които старият познат си прави извода, че нещо днес събеседникът му не е в настроение и обещава да се обади пак.
След като остави слушалката, начинаещият в любовта сяда и чака отново с мъка в душата обаждането от начинаещата в любовта. А
докато чака, започва да рисува във въображението си страшни сцени на полов екстаз между нея и оня — шишкото. И се зарича, че ако сега телефонът звънне, той няма да вдигне слушалката.
Когато най-сетне проклетият телефон иззвънява, начинаещият в любовта дотичва и важно казва „Да“, като се опитва да скрие радостните нотки в гласа си. В слушалката обаче се разнася отново гласът на стария познат, който бил забравил да го пита нещо.
Начинаещият в любовта, разбира се, не осъзнава, че и начинаещата също гледа своя телефон, приказва с омразна стара позната и си рисува във въображението унизителни сцени на негов животински полов екстаз.
Някаква странна интрига се заформя в тези „телефонни игри“.
Странното е в това, че най-святото — любовта, е оплетено в гениална интрига, за да няма и в нея никакъв покой, за да може душевните мъчения под сянката на „телефона на очакването“ да разпалват кръвта.
Любопитно защо Създателят е направил така, че отстрани животът ни да изглежда весел и да прилича на филм? Може би, за да се разпалва кръвта.
О, колко важна е душевната буря! От какво съществено значение е всичко в душата да клокочи и кипи! Точно това клокочене се нарича живот, а покоят е само съществуване. В светлината на казаното изразът на неграмотния селянин „Весело е!“ придобива по-дълбок смисъл.

149
Трябва да отбележа, че телефонната интрига за начинаещи в любовта има и друг аспект. Той е свързан с факта, че точно през периода, когато се разиграват „телефонните игри“, се заформя
„джобната същност“ на единия от двамата начинаещи в любовта.
Простичко казано, определя се кой ще „седи в джоба“ на любимата или любимия. Знае се обаче, че никой не иска да седи в ничий джоб.
Ето защо начинаещите в любовта се боричкат. Чувството за властолюбие е просмукало за съжаление и най-святото — любовта.
Начинаещият, който чака позвъняването, не е сигурен, че първата му крачка, включваща набиране на номера с трепереща ръка, ще бъде интерпретирана не като искреност и смелост, а като първа крачка към злополучния „джоб“. Този проклет „джоб“ постоянно затормозява любовния му порив, защото „да седиш в джоба“, извинете, не е нито уютно, нито престижно. Затова интригата осъществява топла връзка между телефонните и джобните игри.
В тази интрига, скъпи читатели, има голям смисъл, понеже докато тя е жива, съществува любовта. А щом единият от двамата
„седне в джоба“, любовта отминава. Самият процес на затихване се съпровожда с диви скандали и оскърбления. Причина за това е, че
„седейки в джоба“, е невъзможно да се обича, а и е трудно да се понася покорно „седналият в джоба“. И само понякога, когато мислите за „джоба“ се отдалечат на втори план, мъжът и жената намират онази страна в отношенията си, когато всеки от тях „поставя в джоба си“
другия само от време на време. Например, когато жената смята мъжа за „джобен“ в кухнята, а мъжът я причислява към „джобните“ в такива безкрайно важни действия като забиването на гвоздей или печеленето на пари.
Нашият свят все още е твърде неодухотворен, за да се оправим напълно без „джобове“. Съвременното щастие се състои не в това изобщо да не „седим в джоба“, а в това да седим там кратко или още по-добре — периодично. Може би там, „в джоба“, е уютно и топло. А
може би в другите светове, където ще се опитаме да попаднем, хората носят дрехи без джобове.
„Страхът от джоба“ все по-често според мен осъжда човека на самота. Но трябва да кажа, че „джобът“ не е затвор и там не е чак толкова страшно да се седи. Получава се обаче така, че някои хора съвсем не понасят „джобовете“ и за нищо на света не желаят да

150
попадат там дори за кратко. Те са прекалено свободни. Чувството за освободеност ги окриля, а ограничаването на свободата, още повече в
„джоба“, ужасно ги угнетява.
Свободните хора се опитват веднъж или дваж да влязат в
„джоба“, но веднага откриват, че там им е неприятно — оказва се,
например, че се натъкват на стара носна кърпа. Като подадат глава навън и жадно вдишат свеж въздух, те започват да сравняват благоухаещата свобода с бъдещия „джобен живот“, в който ухае на онази… отвратителна носна кърпа.
Свръх свободните хора понякога свързват живота си с нечий друг, но само когато представителят на противоположния пол с удоволствие сам се напъхва в джоба и дори смята „пребиваването в джоба“ за връх на своето щастие. Разбира се, свръх свободните индивиди не обичат своя „джобен приятел“, но утешават самолюбието си с мисълта, че все пак е по-добре да се живее с „пълен джоб“.
Трудно се откриват обаче доброволци, които сами да „влязат в джоба“, а опитите им обикновено приключват със злополучната среща със старата носна кърпа, която постепенно ги изтиква навън, където благоуханието на свободата изглежда още по-сладко и притегателно. В
крайна сметка възниква идеята, че сме създадени, за да усещаме и дори да се наслаждаваме на странното и загадъчно понятие свобода. В
него има нещо мистично.
То е свързано с елемент от много по-висок ранг — любовта към хората изобщо. Хималайските йоги твърдят, че любовта на майката към детето е една степен на любовта, любовта на мъжа към жената
(или обратното) е друга, по-висока степен, но най-висока е любовта към хората изобщо. Новият чист свят ще бъде построен само когато хората се научат да обичат с тази странна за нас любов — любовта към живота. Тази велика любов не отговаря на баналната „джобна психология“. Тя изглежда нелепа и изкуствена, но вече съществува и кръстът на тази любов на бъдещето се носи от обикновените на вид и умърлушени самотни хора. Те гордо носят своя кръст — кръста на бъдещето.
Затова едва ли си заслужава да се присмиваме, като обсъждаме вътре в „семейния джоб“, поглъщайки чиния борш, самотната приятелка на жена ви. Тя може би е по-щастлива от другите!
Неразбираемо защо, премлясквайки с устни, хората се стремят да

151
осъдят самотата и подлагат на най-остра критика безнадеждната любов на самотния човек към недостъпния и често абстрактен идеал.
Те не разбират, че любовта на самотния човек към този идеал е мечта,
която също може да бъде обичана — някога, в бъдещото. А то задължително ще настъпи, защото човек не живее само един живот.
Странно е да обичаш една мечта.
Но кой знае? Може би при следващото си прераждане този посредствен самотен човек с тъжно сведени очи ще открие своята мечта — мечтата от миналия си живот, и между тях ще пламне прекрасна любов, на която ще завиждат всички „седящи в джоба“. От нея ще се възхищават и хора, за които думата мечта никога не е била празен звук. В най-силен възторг ще изпадат децата — децата на бъдещия живот.
Те обичат самотните хора. Усещат, че самотният човек живее в света на мечтите и много иска да вижда само хубавото. А най- хубавото, което човек може да измисли, е мечтата. Може би затова около нас все повече и повече има самотни майки, които раждат детето невинаги по любов и далеч невинаги от въображаемия принц, а просто за себе си — за да се сприятелят с едно мечтателно малко същество и да вложат в него цялата си любов, която в градацията си завършва с любовта към хората изобщо. Подобно поведение не бива да бъде осъждано. Абсолютно щастие изпитват само тъпите хора, но не всички са имали „късмета“ да се родят тъпи. Те дори не искат да се приспособяват към тъпите и закостенели нрави на твърде несъвършеното съвременно общество, като намират своето щастие в…
мечтите. Та нали самотата означава искреност пред своите чувства. И
кой е виновен, че тези чувства са насочени към бъдещето!
Бог е създал великата интрига на живота, в който всичко е нееднозначно. Трудно е да се разбере кое е щастие и кое не.
Неизвестно защо Създателят е решил да го направи така, а не иначе. И
най-важната особеност е, че той апелира не към конкретния живот на човека, а минимум към цяла поредица от съществувания. Бог сякаш намеква, че твоите несполуки или самотата ти в този живот не са фатално нещастие, че е благородно да се мечтае и че мечтите проявяват склонността да се осъществяват в бъдещия живот. Затова не си струва да се тръшкаме особено, ако в нещо не ни е провървяло. В
следващия живот ще се получи по-добре, но ще ни е малко самотно

152
без онези хора, които са се проявили като благородни и чисти в предишния. Само че ние несъмнено ще ги срещнем, ще ги усетим и ще ги разпознаем по някаква позната и родна енергия, която излъчват,
макар пред очите ни да стои човек със съвсем друг физически облик.
Тези мисли профучаваха през главата ми с бясна скорост, а невероятната им яснота ме поразяваше. Аз все така напредвах по
Долината на смъртта. По едно време се спънах и дори изпуснах компаса, но го вдигнах и продължих напред. До фокуса на Огледалото на царя на смъртта Яма по мои изчисления оставаха около 100–150
метра.
Неизвестно защо не мислех за смъртта — не отивах там да умирам. Бях убеден, че в живота ми се е завъртяла нова интрига —
този път със смъртта.

Изтегляне 1.98 Mb.

Сподели с приятели: