Все повече в мен се утвърждава мнението, че най-големите мъдрости на хората са хуморът и смехът. Това е така защото те на мига пренасят всеки, който ги използва в едно ново и даже в няколко нови душевни състояния

Мисля, че е време да задействаме най-голямата човешка мъдрост, според която да се зарадваме, да се усмихнем, а защо и да не се разсмеем. Все пак минахме толкова психотерапевтични подходи, методи и техники. Разбира се, реалното им приложение винаги носи индивидуални особености на всеки терапевт. Това с пълна сила важи и за нас самообучаващите се парамедици. Винаги да бъдем себе си.

Когато проучвах информацията за всякакви там психиатрии и психотерапевтики, направи ми впечатление, че ролята на психоспециалистите е някак си "по-украсена", отколкото би трябвало да бъде. Все повече става ясно, че всичко зависи от пациентите и ако те (пациентите) знаят същността на всеки метод, то при по-голяма смелост, желание и знание могат да минат и без психоспециалисти. Още повече, че и самите психотерапевти признават първостепената роля на пациентите в тези процеси. С други думи и тук важи максимата, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Аз бих добавил към тази максима и следната притурка: "Защо да се страхуваме от дявола, а не той от нас?". А иначе моментни страхове са необходими и полезни, тъй като те са наши закрилници и пазители в усилията ни да отвоюваме достойно житейско място под слънцето.

А сега нека да се върна пак към разгледаните психотерапевтични подходи и методи. Всепризнато е, че те се разделят на два вида:, а именно: дългосрочни и краткосрочни такива. За по-голяма яснота ще се опитам да отделя повече внимание на дългосрочните терапевтични подходи, които в по-голямата си част са повлияни от учението на Зигмунд Фройд. Разбира се, ще представя неговото учение в съкратен вид, като обърна по-голямо внимание на неговата сърцевина, според която всички психосмущения се дължат на всевъзможни неудовлетворени нагони, които в по-голямата си част са сексуални. На тази основа той изгражда психоконструкции състоящи се от състоянията и чувствата, от удоволствията и неудоволствията, от страданията и насладите. По-моему, цялата тази сърцевина е сътворена от Зигмунд Фройд въз основа на неговия сравнително труден живот, на хипотезите на Чарлз Дарвин за еволюция на неживата материя в жива и произхода на човека, на постановките от древно еврейско класическо учение за живота "Кабала", от което и произтича неговото схващане за насладите и ограниченията, за удоволствията и страданията, за изтласкванията, съзнанието, подсъзнанието и реалността.

Преди да се захвана с излагане на същността на тази сърцевина ще си позволя да спомена за някои особености от житейската философия на Фройд. Той е споделял, че никога не се е чувствал лекар в истинския смисъл на думата, като човек виждащ призванието си да облекчава страданията на човечеството По неговите думи, за това е веобходим "вътрешен садизъм", който не му е достигал. Той е имал предвид, че очевидното желание да се помага на болните е значи да скриеш от себе си несъзнаваното желание да правиш точно обратното. Освен това Фройд е признавал, че не е ясно от какво и как възникват неврози. Ето защо неговите творения възприемам само като сравнително приемлив вариант за човешкото познание в областта на духовното от гледна точка на атеиста и материалиста.

Това е сърцевината на учението на Зигмунд Фройд, която някак си изложих на един дъх. Признавам, че тя (сърцевината) е коравичка, поради необходимостта от компресиране (сгъстяване) на сравнително голям обем на неговите идеи, убеждения и творения, но смятам че същината е хваната. При това се стараех да представя неговото учение чрез неговите общо взето оригинални изречения.

За да сме достатъчно навътре в творческата кухня на Фройд ще продължа с още някои данни за него, ще опитам да изкажа личното си мнение относно разглежданата тематика и да формулирам накратко моите разбирания по тези неща. В зората на своята слава Фройд написва романът "Градива". Произведението е доста емоционално и впечатляващо по своите литературни качества. Романът е за млад археолог, който заминава за град Помпей и там намира Градива, която може би е дух, а може би живо момиче. Младежът се влюбва в барелеф, изобразяващ девойка, която е загинала при изригването на вулкан Визувий, който погребва и град Помпей през 79 година. Барелефът, в който се влюбва героят на романа, е действителен и се намира във Ватиканския музей в Рим, където Фройд го открива през септември 1907 година. Фройд признава, че произведението не съдържа нищо ново, но "ни позволява да се радваме на богатството си". Вероятно е имал предвид любовните преживявания, които могат да бъдат постигнати чрез човешки способности да проникват в същността на нещата. С това барелефче някак си е прието да се свързва не само творчеството на Зигмунд Фройд, но и цялото психиатрично и психотерапевтично учение. Много често копията на барелефче с девойка Градива могат да се срещнат в кабинетите на психоспециалисти, в домовете на хора избавили се от различен род психични заболявания и по рафтовете със сувенири в целия свят. От другите творения най-впечатляваща за мен е творбата "Отвъд принципа на удоволствието" написана през 1920 година. За отбелязване е, че в своето творчество Фройд непрекъснато търпи развитие. Фундаменталният възел в сърцевината на неговото творчество и по-специално в психоанализата е теорията на изтласкването. Тя първоначално е разработена от неговия учител Бройер. Още при първите стъпки в психоанализата Фройд свързва изтласкваните импулси със сексуален нагон. Съвсем скоро той стига до неговата екстравагантна идея за детската сексуалност и нейното отражение при зрелия човек. Но да спра до тук, тъй като по всяка вероятност вече на всеки му е ясно каква е същността на неговото творчество. А щом е така, то ето и моето мнение по тези неща.

Изразявам своите резерви относно неговата житейска философия, според която всеки лекар трябва да притежава необходима доза "вътрешен садизъм". След като признава официално, че не е ясно от какво и как възникват неврози, той се впуска в съмнителни предположения относно тяхното възникване. Спрямо разработените от него сексуални теории за нагоните, за изтласкванията, за душевните противоборства между животинското и човешкото, за необходимостта да се предизвикват у психо болните катарзисни (повторни) преживявания имам големи резерви. В предишното ми есе под заглавие "Хигиената" опитвам да разясня схващането си, че в основата на психична стабилност на всеки човек стои неговата хигиена, която в случая е финна енергия. Отдавам решаващо значение на нейното формиране и нейната структура още от детска възраст, при което ролята и качеството на семействата са от първостепенно значение. Даже и според самия Фройд психичните отклонения на хора израснали в качествени семейства не се наблюдават в зряла възраст, независимо от всякакви житейски обстоятелства. Не съм съгласен и с твърдението на Фройд, че морално, нравствено и психическо усъвършенстване на човечеството върви според животинските нагони. Категорично противопоставям на това теорията си за човешката еманципация (есето под заглавие "Еманципацията"), която е и източник на човешка енергия. Вярно е, че все още не са познаваеми за хората силите, които задвижват тези енергии, но на практика те са обективна реалност. А пък твърденията на Фройд, че Азовите нагони се пораждат от съживяването на неживата материя, която се стреми към възстановяване на нейната неживост намирам направо за смешни.

След като се развеселих и се разсмях от всичко това признавам, че в никой случай не отричам учението на Фройд. Обаче, приемам го като доста правдоподобен вариант за обяснение на загадките на човешката психика. Но само като един вариант и нищо повече. Придържам се към моето обяснение за ставащото в загадъчните дебри на човешката психика и в нейните условни части състоящи се от съзнание, подсъзнание и свръхсъзнание. Чакам поява и на други варианти, които ще ни приближават все повече и повече към по-голямото познание.

А сега нека да опитам да надзърна и в още по-загадъчното състояние на човешката психика, което се нарича сън и транс. Мисля, че сега е най-подходящо да го направя, докато все още съм на фройдовска вълна, където има и съответни предположения. Ритъмът на сън и будуване е заложен някак си биологично и е общ цикъл, който съществува почти навсякъде в животинския и растителния свят. Сънят заема средно около 1/3 от живота на човека. Проучванията с електроенцефалограф, записващ енергийната активност на мозъчните клетки, показват наличието на различни периоди вътре в самия сън. Психиатър Ханс Бергер през 1930 година е забелязал, че когато човек затвори очи и се отпусне предизвиква специфични енерговълни различни от тези при активно будуване. По-нататъшното преминаване от отпускането и унасянето към дълбокия сън се характеризира с увеличаване на амплитудата на енергийните вълни и забавяне на честотата им. Установени са 4 стадии на нарастваща дълбочина на съня. През 1953 година Клайтман и Азорински откриват нови фази в съня, които са наречени бавен и парадоксален сън. Бавният сън продължана около 90 минути, следван от фазата на парадоксален сън, който е в границите от 5 до 40 минути. След това циклите се повтарят през времето на спане още няколко пъти. Всеки от тези състояния се характеризира от определени честоти на енергийните мозъчни вълни, при което показателите им при парадоксален сън и тези при будно състояние са много близки. Има много предположения, че именно парадоксалния сън е свързан със сънуването. Именно тогава може да се забележи, че очите на спящия се раздвижват под клепачите, сякаш наблюдават нещо. Събудените по време на парадоксален сън обикновено споделят сънища с богато съдържание. Другите изследователи пък не изключват сънувания и при бавен сън.

Вероятно тук му е мястото да спомена накратко и за транс, който е ментален елемент и е присъщ на всеки от нас. Ултрадианната теория на хронобиологичните ритми на човека доказва, че и по време на будуване всеки преживява малки ежедневни трансове с продължителност от няколко декунди до няколко минути. Именно тогава се наблюдават явления като моментни забравяния за нещата, които ги знаеш невероятно добре. Търсят се нещата, които са пред нас и не ги виждаш и после ги осъзнаваш или някак си ненадейно се нараняваш и т. н. С други думи, трансът е също неделима част от човешкото психично функциониране. Освен нормалните трансови състояния са всеизвестни и контролираните такива. Те се предизвикнат по пътя на хипноза, при което някои казват, че именно тогава можеш да отстраняваш всякакви психосмущения. Въвеждането в контролиран транс обикновено се извършва от психотерапевта, за което съществуват много техники. Те са съвсем елементарни, за някои от които съм взимал отношение в предишните ми теми, а иначе те се предлагат предостатъчно в много друга специализирана литература. Независимо от тяхната достъпност, приложението им трябва да бъде предшествано от много тренировки, тъй като в противен случай са възможни нежелателни гафове. Вероятно най-подходящи за тази цел са техниките за самохипноза, които изискват развиване на висока воля и концентрация. Обикновено те са на база волево самовнушение. Всеки е полезно да ги прилага за решаване на най-елементарни и по-непривлекателни работи и занимания. Например, чрез волево концентриране изтласкваш (изчистваш) от съзнанието си всички проблеми, ангажименти и спомени. Концентрираш се само на предстоящата задачя, която я обгръщаш в най-привлекателна светлина и нещата потръгват "като по вода". Това е най-елементарна самохипноза, която при целенаправени и последователни тренировки неизбежно ще става все по-добра и по-добра. Да навлезеш в качествен контролиран транс означава да излезеш от границите на обичайното възприятие, да се отскубнеш от реалността, да направиш невалидни законите, които създават и поддържат целостта на познатия ни свят, да получиш пряк достъп до недостъпни в обичайното състояние на съзнанието информационни феномени. Някогаш върховното изкуство на жреца, на шамана е било да потопи сам себе си в контролиран транс (самохипноза), като същевременно да запази и контрола над тълпата. Има доста случаи в по-далечната и в по-близката история, когато ораторите доста добре владеели това магическо изкуство и възпламенявали с речите си огромни човешки общности и цели народи.

Понеже още сме в дебрите на съня, на транса и на фройдизма, то ето и механизмът на сънуване според психоанализата. Този механизъм, според привържениците на психоанализата, се задейства за да се реализира задоволяване на най-често несъзнавани желания произтичащи от нагонните импулси. Явен сън, казват фройдистите, е фантазия, осъществяваща несъзнавано желание или импулс, който идва от несъзнаваното и се появява в съзнанието в повече или в по-малко замаскиран вид. Защитните механизми на Егото са отслабени по време на сън в резултат на което неприемливите чувства, желания и подтици имат по-голяма възможност да проникнат в съзнанието. Ако желанието е изразено прекалено открито, то се генерира такава тревожност, че спящият се събужда. Туширането на конфликти между Егото и неприемливите импулси се осъществява за сметка на маскирането и изкривяването на съдържанието на самия сън. Фройд нарича явния сън "Формиране на компромис" между нагоните и защитите на Егото.

Съвсем целенасочено изразих цялата философия на психоанализата за съня за да се почувства цялата й витееватост и замъгленост. Според мен психоанализата за съня е още едно доказателство, че в творенията на Фройд базирани върху противоборствата между сексуалните и Азовите нагони и механизмите на изтласкване нещо скърца и то доста звучно. Ето защо веобходими са нови изследвания и търсения за обяснение на появата на всякакъв вид психосмущения и тяхното преодоляване. Придържайки се към моя вариант за обяснение на психосмущенията, приветствам по-нататъшни усилия за обяснение на всякакън род психически феномени. Например, много съм впечатлен от програмата за целенасочено търсене на гена на страха, която за съжаление досега не дава никакви резултати.

Лично моето обяснение на сънищата се свежда към следния смисъл. Да, по време на сън съзнанието отсъства и сме в областта на несъзнавано или подсъзнание. Няма значение как ще наричаме тази част на психиката, която е част от някаква разумна хологенност. Мисля, че тази разумна хологенност по време на сънувания се опитва да подскаже на нашето съзнание някои съдбовно определящи варианти в които навлиза нашата съдбовна матрица. Вече е въпрос ( умение) на всяка личност да реализира тази подсказка, тъй като подсъзнанието е наш най-голям лекар, а следователно се старае да бъде и най-благонадежден съдбовнопазител, който се опитва да предпази нашата съдба от набези на всякакви враждебни сили. Мисля, че всеки е убеден, че сънят лекува, а следователно съветва и предупреждава съвсем дружелюбно и благонадеждно. Вече е въпрос на лична интуиция за тълкуване на тази подсказка или предупреждение. Ползването на безброй съновници, ориентирани на психоанализата или на някакви други чудачества, като правило ни отвеждат в задънена улица. Противник съм и на всякаква фармацевтична намеса в регулирането на съня, тъй като не съществуват сънотворни средства с универсални действия. Всяка употреба на приспивателни средства крие опасност от интоксикация и привикване. Убеден съм, че механизмите за навременно заспиване и наспиване всеки притежава в автоматичен режим. Ако нещо е разбалансирано в този автоматичен режим, то решението е в нашата психика, която се нуждае от компетентна психотерапевтична помощ. А най-голям помощник в тези случаи е неволята, чрез която излизаме от бета ниво и влизаме в алфа такова. Това е малко на шега, макар че съществува съвсем сериозна "система Силва", според която за решаване на всякакви проблеми трябва да се издигне в по-горно психо ниво, към която система съм скептичен. Всичко е съвсем простичко - необходими са усилия, воля и последователни действия.

Нека сега да въздъхнем с известно облекчение, да се зарадваме, а защо и да не се усмихнем, и даже да се разсмеем. И за това има не само повод, но и самата причина - приключих с така наречената традиционна психотерапия в основата на която поставих Зигмунд Фройд. Не че всичко в традиционната психотерапия е повлияно от него, но това влияние е доста съществено. Разбира се, има някои от разгледаните психотерапевтични методи, които нямат нищо общо с теориите на Фройд, но все пак той някак си е по-известен от други традиционни психоспециалисти. Както вече отбелязвах, приемам неговото учение като доста приемлив вариант на познание в областта на човешката психика. Между другото, сега му е време да внеса поредна доза яснота в понятието що е то психотерапия, за което вече привеждах няколко определения. Та, психотерапия е в голяма степен и хипнотерапия, която винаги е в нейната основа. Ето защо, лично за мен, психотерапия може да бъде назовавана и хипнотерапия, с което вероятно ще се съгласи всеки упражняващ тези дейности.

Някъде в началото на 70-те години от миналия ХХ век започна да се заражда така наречената нетрадиционна психотерапия (хипнотерапия) в основата на която стои Милтън Ериксон. Нейната популярност и ефективност нараства от година на година. За да се разбере по-добре нейната същност реших да започна с кратка характеристика на нейния основател. Милтън Ериксон (1901 - 1980 г.) с изявите и идеите си наложи неговата ериксоновска (нетрадиционна) психотерапия. В основата й е заложено убеждението, че хипнотичният транс е естествено състояние на човешката психика, присъщо на всеки един от нас при наличието на съответни условия и фактори. Ериксон, според мен, е един от най-колоритните и харизматични личности в историята на психотерапевтиката. Неговата съдба е изтъкана от необикновени житейски изпитания. След като навършва седемнадесет години е бил изцяло парализиран от остра форма на полиомелит. Всички освен него се примиряват с мисълта, че ще го загубят. Чрез системно волево концентриране той е започва да се учи да се движи. Без преувеличение може да се каже, че първите му крачки са били и белези по пътя на успеха в кариерата и в личния живот. Оставил е у хората спомени за изключително щастлив и силен човек, от него е бликала жизнерадост и неутолима любознателност. Това е при условие, че здравето му остава крехко през целия му живот (той е много накуцвал; бил е далтонист, като е виждал в нюансите на пурпурното; слухът му е бил слаб, тъй като е функционирала само половина от диафрагмите; борил се с почти постоянна мигрена; устата му е била частично парализирана; последните години от живота си е прекарал в инвалидна количка). Бил е обикновен земен човек, който се е гордеел най-много със стабилния си брак и осемте си деца. Това, което е особено в случая са подходите и методите поставили началото на нова епоха в психотерапията (хипнотерапията).

Накратко подходите, принципите, методите и техниките на Милтън Ериксон са.

1. Първата основна и важна цел е усилията на терапевта и на пациента да бъдат насочени към реално достижима цел. В този смисъл той подчертава, че неконтролираният стремеж към самоусъвършенстване е взел много жертви. Той твърди, че колкото по-далеч търсиш истината, толкова повече се отдалечаваш от нея. Ето и неговите две постановки:

-"Задачата на психотерапията е да помогне на пациента максимално успешно да достигне целта, която е поставил";

-"Аз твърдо възразявам против стремежа към съвършенство, към който се придържат някои лекари и психолози в работата си с хора. Никога не съм срещал съвършено човешко същество и не смятам, че някога ще срещна. Смятам, че именно несъвършенството, което се опитвате да отнемете от човека, му придава очарование и позволява да отделиш този индивид от другите и да го запомниш".

2. Лечебният процес да се концентрира основно върху бъдещето, а не върху миналото. Това е една от основнвите разлики в сравнение с психоанализата и с другите психодинамично насочени терапевтични подходи. Единствено непосредственият опит може да доведе до изменение. Докарайте пациента до момента, когато ще си каже: "Я, какво съм можел да правя!" Това ще бъде много по-ефективно, отколкото да наблюдава какво прави терапевтът с него.

В теорията и практиката на психоанализата, се говори за съпротивата на пациента, освобождаваща до голяма степен терапевта от отговорност за лечението. В ериксоновския подход, обаче, се смята, че евентуалната съпротива на пациента се дължи на симптоматиката му и той не може да бъде упрекван за това. При това отговорността вече носи изцяло терапевтът. Разбира се, това е така при положение, че пациентът е максимално ангажиран според възможностите си да следва терапевтичния процес. Терапевтът е длъжен да създаде необходимата дружелюбна атмосфера, да открие точна и подходяща мотивация, да спечели доверие и сътрудничество на пациента, да се вслуша в неговите ограничения и да разбере получената информация. Трябва да се признава реалността на проблема на пациента и да му се осигури защита и поддръжка, като едновременно с това да му се предостави достатъчно свобода, която е необходима за естественото и неизкривено протичане на лечебния процес. Тази терапия се ръководства от убеждението, че всичко трябва да се прави в името на пациента, тъй като може да съществува терапия без терапевт, но не и без пациент.

Ериксон е бил безкомпромисен противник на общоприетото "класическо" терапевтично поведение. Той се е борил за разчупването на тази "класика", която мумифицира представа за терапевтично поведение. Продължавам с двете негови изказвания: