За да бъде известно на земята Твоето спасително изцеление сред всичките народи

Така отмина денят и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Най-после Исус ги повика при Себе си и им заръча да се върнат при Йоан и да му разкажат какво са видели и чули. И добави: “И блажен оня, който не се съблазнява в Мене!” (Матей 11:6). Учениците занесоха вестта и това беше достатъчно.

Йоан си спомни пророчеството за Месия: “Духът на Господа Йеова е на Мене; защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките, пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните; да проглася годината на благоволението Господне и деня на въздеянието от нашия Бог; да утеша всичките наскърбени” (Исая 61:1, 2). Исус от Назарет бе Обещаният. Доказателството за Неговата Божественост се съдържаше в службата Му в името на страдащото човечество. Славата Му се изявяваше в приемането на тежкото бреме на хората.

Христовите дела свидетелстваха не само, че Той е Месия, но сочеха и начина, по който ще бъде установено Неговото царство. На Йоан бе разкрита истината, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше планините пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра ­ земетръс, но Господ не бе в земетръса; и подир земетръса ­ огън, но Господ не бе в огъня” (3Царе 19:11, 12). След огъня Господ говори на пророка с нежен и тих глас. Така и Исус трябваше да върши делото Си не с външен блясък и пищно великолепие, а като стигне до сърцата на хората чрез живот на състрадание и саможертва.

Царството Божие не идва с външна показност. То се появява чрез гальовното вдъхновение от Божието слово, чрез вътрешното въздействие на Светия Дух, чрез общуването на душата с Бога, Който е неин живот. Най-голямата проява на Неговата мощ е в човешкото естество, достигнало до съвършенството на Христовия характер.

Последователите на Христос трябва да бъдат светлина на света; но Бог не им заръчва да правят усилия, за да светят. Той не одобрява каквото и да било самолюбиво напрежение с цел да се демонстрира някаква външна доброта. Желае душите им да бъдат пропити от небесните принципи. И тогава, влизайки в контакт със света, те ще разкриват светлината, която е вътре в тях. Тяхната устойчива вярност, проявена във всяка постъпка, ще стане средството за излъчване на светлина.

Богатство или високо положение, скъпо струващи съоръжения, сгради или мебелировка ­ всичко това не е важно за напредъка на Божието дело; нито постиженията, които омайват хората и служат на суетата. Светската показност, колкото и великолепна да е, няма никаква стойност в очите на Бога. Той цени невидимото и вечното повече от видимото и преходното. Последното има стойност само когато е израз на първото. Красотата и на най-великолепните произведения на изкуството не може да се сравни с красотата на характера, който е плод на действието на Светия Дух в душата.

Когато даде Сина Си на нашия свят, Бог надари човешките същества с непреходни съкровища ­ съкровища, в сравнение с които всички натрупани откакто свят светува човешки богатства са нищо. Христос дойде на земята и застана пред човешките чеда с цялата любов на вечността и това е съкровището, което чрез връзката Си с Него ние трябва да приемем, да осъзнаем и да раздадем и на другите.

Човешките усилия в Божието дело ще имат стойност само дотолкова, доколкото работникът е посветен на Бога ­ чрез разкриване силата на Христовата благодат за преобразяването на живота. Трябва да се отличаваме от света, защото Бог е поставил печата Си върху нас, защото проявява чрез нас Своя характер, основан на любовта. Нашият Изкупител ни окриля със Своята правда.

При избирането на мъже и жени за служба Бог не пита дали притежават земни богатства, учени ли са, или красноречиви. Но пита:”Смирени ли са дотолкова, че да мога да ги науча на Своя път? Мога ли да вложа словата Си в устата им? Ще Ме представят ли добре?”

Бог може да използва всяка личност само дотолкова, доколкото може да влее Светия Си Дух в храма на душата є. Той ще приеме само онова дело, което отразява Неговия образ. Последователите Му трябва да носят като удостоверение за пред света незаличимите характерни черти на безсмъртните Му принципи.

“Той ще вземе агънцата Си на ръце и ще ги носи до гърдите си”

Когато Исус изпълняваше службата Си по градските улици, майки с болни и умиращи дечица на ръце се блъскаха в тълпата и се мъчеха да привлекат вниманието на Спасителя върху себе си.

Тези майки ­ бледи, уморени, почти отчаяни, бяха решени да издържат докрай. Понесли бремето на страданията, те търсеха Спасителя. Ако развълнуваната тълпа успяваше да ги изблъска, Исус стъпка по стъпка Си проправяше път към тях, докато се доближи. В сърцата им изгряваше надежда, радостни сълзи обливаха лицата им, когато вниманието Му се спираше на тях и поглеждаха в очите, излъчващи толкова любов и състрадание.

Спасителят се обърна към една от майките и предизвика доверието є, като я запита: “Какво искаш да направя за теб?” Хълцайки, тя Му изплака голямата си нужда: “Учителю, да излекуваш детето ми!” Христос взе малкото същество от ръцете є и болестта изчезна още при докосването. Смъртната бледост изчезна, струя на живот се вля в кръвоносните му съдове, мускулите му се изпълниха със сила. Думи на утеха и успокоение бяха отправени към майката. След това се появи друг, също толкова спешен случай. Христос отново прояви Своята животворна сила и всички отдадоха почест и слава на Този, Който вършеше чудодейни дела.

Много се занимаваме с величието на Христовия живот. Говорим за чудните Му дела; за чудесата, които е извършил. Но фактът, че Той е посвещавал вниманието Си на неща, които се смятат за дребни, е едно още по-голямо доказателство на Неговото величие.

Евреите имаха обичай да водят децата си при равин, за да положи ръце на тях и да ги благослови; но учениците на Спасителя смятаха Неговото дело за твърде важно, за да Му се пречи по този начин. Когато майките идваха и искаха Той да благослови рожбите им, те се възпротивяваха. Според тях децата бяха твърде малки, за да Му отнемат времето. Допускаха, че присъствието им не ще Му бъде приятно. Но Спасителят разбираше грижата и тегобите на майките, които се опитваха да помогнат на децата си да живеят в съгласие с Божието слово. Беше чул молитвите им и сам ги беше привлякъл към Себе Си.

Една майка беше тръгнала с детето от дома, за да намери Исус. По пътя каза на съседката си къде отива и тя пожела Исус да благослови и нейните деца. Така се бяха събрали няколко майки със своите рожби. Някои от децата бяха по-големи, други по-мънички. Когато майките споделиха желанието си, Исус изслуша със съчувствие боязливата им молба, но Той изчака да разбере как ще се отнесат учениците. Когато видя, че укоряват майките и ги отпращат, мислейки, че така ще Му направят услуга, Христос им посочи грешката с думите: “Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство” (Марко 10:14). Взе децата в обятията Си, положи ръце върху тях и им даде желаното благословение.

Майките бяха утешени. Върнаха се по домовете си, окрилени и благословени от Христовите думи. Бяха насърчени да понесат товара си наново с радост и да се трудят за децата си с нова надежда.

Ако можехме да надникнем по-късно в живота на тази групичка, щяхме да видим как майките припомнят на децата си сцената от оня ден и им повтарят изпълнените с любов думи на Спасителя. Щяхме да чуем колко често през следващите години споменът за тези думи не позволяваше децата да се отклоняват от пътя, определен за изкупените от Господа.

Христос и днес е същият състрадателен Спасител, както тогава, когато живееше сред хората. И днес Той е същият сигурен помощник на майките, както тогава, когато вземаше в обятията Си малките еврейски дечица. И нашите деца ­ най-скъпото ни съкровище, са също изкупени с кръвта Му, както и тогавашните.

Исус знае тегобите на всяко майчино сърце. Той, Чиято майка трябваше да се бори с бедността и лишенията, съчувства на всяка друга в тежкия є труд. Той, Който измина дълъг път, за да утеши наскърбеното сърце на една ханаанка, ще направи същото и за днешните майки. Той, Който съживи и върна на вдовицата от Наин едничкия є син и Който дори в предсмъртните Си страдания на кръста не забрави за нуждите на Своята майка, потръпва и днес от майчините скърби. При всяко страдание и нужда Той от сърце утешава и помага.

Нека майките отиват с грижите си при Исус ­ винаги ще намерят достатъчно милост, която да им помогне в грижите за децата им. Вратите са отворени за всяка жена, която желае да постави своето бреме в нозете на Спасителя. Този, Който е казал: “Оставете дечицата да дойдат при Мене! Не ги възпирайте!” (Марко 10:14), продължава да приканва майките да водят рожбите си при Него за благословение.

В децата, водени при Него, Исус виждаше мъжете и жените ­ бъдещи наследници на Неговата благодат и поданици на царството Му. Някои от тях щяха да станат и мъченици заради Него. Знаеше, че тези деца обичат да Го слушат много повече и с много по-голяма готовност Го приемаха за свой Изкупител, отколкото възрастните, възпитани в светски дух и коравосърдечие. В поученията Си Той слизаше на тяхното равнище. Христос, Величието на небесата, отговаряше на въпросите им и поднасяше Своите важни учения така простичко, че детският ум да може да ги разбере. Засяваше в детските им души семето на истината, което по-късно щеше да поникне и да даде плод за вечен живот.

Когато заповяда на учениците Си да не пречат на децата да отиват при Него, Исус говореше и на Своите последователи от всички векове ­ на църковните служители, на проповедниците, на помощниците и на всички християни. Исус привлича децата при Себе Си със заръката: “Не им пречете!”, като че иска да ни каже: “Те ще дойдат, ако вие не им пречите.”

Не представяйте Христос във фалшива светлина поради нехристиянския си характер. Не дръжте децата далеч от Него заради своята студенина и коравосърдечие. Никога не им давайте повод да чувстват, че за тях няма да бъде приятно в небето, ако и вие бъдете там. Не говорете за религията като за нещо, което децата не разбират; по никакъв начин не им внушавайте, че Христос не ще ги приеме толкова невръстни. Никога не им давайте повод да получат погрешното впечатление, че Христовата религия е нещо тъжно и потискащо и че, ако последват Спасителя, ще трябва да се откажат от всичко хубаво и радостно в живота.

Ако Светият Дух действа в сърцата на децата, бъдете Му помощници. Поучавайте ги, че Спасителят ги зове и че на Него нищо не може да Му достави по-голяма радост от това ­ те да Му се посвещават в ранната си възраст и в разцвета на силите си.

Спасителят гледа с безкрайна нежност на душите, които е изкупил със скъпоценната Си кръв, те са наградата за Неговата любов. Неизказано копнее за тях. Привличат Го не само възпитаните и добрите деца, но и онези, които поради наследственост или липса на възпитание имат лоши характери. Много родители не разбират своята отговорност за тези им характери. Липсват им онази нежност и мъдрост, с които трябва да се отнасят към грешащите, които самите са направили такива, каквито са. Но Исус изпитва състрадание към тези деца и има предвид причините за техните прояви.

Християнският работник може да бъде Христов инструмент за привличането на такива грешащи и заблуждаващи се младежи. Може с мъдрост и съобразителност да свърже сърцата им с Неговото, може да им вдъхне кураж и надежда и тогава ще види как чрез Божията благодат характерът им ще се промени така, че и за тях да може да се каже: “На такива е царството Божие.”

В Христовите ръце петте ечемични хляба бяха достатъчни, за да нахранят множеството

Докато Исус проповядваше от морския бряг, народът и учениците Му през целия ден Го следваха. Те слушаха Неговите прости и ясни милостиви слова, които бяха за душите им като балсам от Галаад. Божествената Му изцеляваща ръка раздаваше здраве на болните и живот на умиращите. Денят беше минал неусетно, като че небето се бе сляло със земята, и те бяха изгубили представа от колко време не бяха слагали нищо в устата си.

Слънцето клонеше към залез, а народът не се разотиваше. Най-после учениците се приближиха до Христос и Му казаха, че множеството трябва да бъде разпуснато, за да си набави необходимата храна. Много от тях бяха дошли отдалеч и не бяха яли нищо от сутринта. Може би биха могли да получат храна от близките селища. Но Исус им отговори: “Дайте им вие да ядат!” (Матей 14:16). После, обръщайки се към Филип, запита: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” (Йоан 6:5).

Филип погледна огромната тълпа и си помисли колко абсурдно е да се осигури храна за толкова народ. Отговори: “За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко” (Йоан 6:7).

Исус запита колко храна може да се намери между събраните. “Тук има едно момченце, у което се намират пет ечемичени хляба и две риби ­ каза Андрей, ­ но какво са те за толкова хора?” (Йоан 6:9). Исус нареди да Му ги донесат, а на учениците Си заповяда да кажат на народа да насяда на тревата. Когато това бе изпълнено, взе храната, “погледна към небето и благослови; и като разчупи хлябовете, даде ги на учениците, а учениците ­ на народа. И всички ядоха и се наситиха; и вдигнаха останали къшеи, дванайсет пълни коша” (Матей 14:19, 20).

Чрез едно чудо на Божествена сила Христос нахрани множеството. А колко проста беше осигурената храна ­ само риба и ечемичен хляб, което беше всекидневното препитание на галилейските рибари.

Христос можеше да предложи на народа по-богата трапеза; но храна, предназначена само да задоволи апетита, нямаше да им даде толкова добър урок. Ако днешните хора бяха с по-скромни навици, ако живееха в хармония с природните закони както Адам и Ева в началото, нуждите на човешкото семейство биха били задоволени напълно. Но сребролюбието и лакомията донесоха грях и мизерия поради прахосничеството, от една страна, и недостига, от друга.

Исус не се стремеше да привлича народа към Себе Си, задоволявайки желанията му за благосъстояние и лукс. За онази голяма тълпа, изтощена и изгладняла след дългия уморителен ден, скромната храна беше гаранция за Христовата мощ и за загрижеността Му за обикновените им житейски нужди. Спасителят не е обещавал на последователите Си лукса на този свят; техният жребий може да е бедност, но Неговото слово е залог, че нуждите им ще бъдат задоволени, а обещанието Му ­ по-ценно от всички земни блага ­ е постоянната утеха от Неговото присъствие.

След като народът се нахрани, остана още много храна. Исус заповяда на учениците Си: “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо!” (Йоан 6:12). Тези думи означаваха повече от буквалното събиране на остатъците в кошове ­ те имаха и друго предназначение. Нищо не бива да се прахосва. Не бива да пропиляваме никакви земни блага; не бива да пренебрегваме нищо, което би могло да бъде полезно за някое човешко същество. Трябва да се запазва всичко, което може да облекчи нуждата на гладуващите по земята. Със същата грижовност трябва да съхраняваме и “небесния Хляб”, предназначен за задоволяване нуждите на душата. Ние живеем чрез всяко Божие слово. Нищо от онова, което е изрекъл Бог, не бива да бъде изгубено. Не трябва да пренебрегваме нито една дума, отнасяща се за нашето вечно спасение. Нито едно слово не бива да стигне до земята без полза.

Чудото в хлябовете ни учи, че сме зависими от Бога. Когато Христос нахрани петте хиляди, храната не Му беше подръка. Видимо не разполагаше с никакви средства. Заедно с петте хиляди мъже, освен жените и децата, Той се намираше в пустинно място. И не Той беше поканил народа да Го последва. Желанието на хората да бъдат край Него ги беше повело без покана или заповед. Но Исус знаеше, че през целия ден бяха слушали поученията Му и сега бяха гладни и уморени. Бяха далеч от домовете си, а нощта наближаваше. Много от тях нямаха никакви пари за храна. Но Този, Който заради тях беше постил четиридесет дни в пустинята, нямаше да ги остави да се върнат по домовете си гладни.

Божието Провидение беше поставило Исус там, където се намираше; и Той зависеше от Небесния Баща относно средствата, с които можеше да помогне. Когато изпаднем в затруднено положение, трябва да се оставим на Бога. При всички случаи трябва да търсим помощ от Този, Който има на разположение безкрайни източници.

При това чудо Исус получи хляб от Отца, разпредели го между учениците, учениците го раздадоха на хората, а те пък ­ един другиму. Така и всички, които са съединени в Христос, ще получават от Него Хляба на живота и ще го раздават на други. Неговите последователи са определените инструменти за връзка между Христос и народа.

Когато учениците чуха Исусовите думи: “Дайте им вие да ядат”, веднага си представиха колко непосилно е това за тях. Попитаха: “Да отидем ли да купим храна?” Какво им отговори Христос? “Дайте им ВИЕ да ядат!” Учениците Му занесоха всичко, което имаха; но Той не ги покани да започнат. Заръча им да обслужат първо хората. Храната се умножаваше в Неговите ръце, а изпразващите се шепи на учениците непрекъснато се протягаха към Него. Малкият запас стигна за всички. Когато народът бе нахранен, седнаха и учениците заедно с Исус и ядоха от скъпоценната, подарена от Небето храна.

Колко често и нашето сърце се свива, когато гледаме тегобата на бедните, на опечалените, на живеещите в невежество! Питаме се: “Какво ли може да се постигне с нашите слаби сили и нищожни запаси, как да помогнем на тази голяма нужда? Трябва ли да чакаме някой с по-големи от нашите способности и възможности, или пък някоя организация да го стори?” Христос казва: “Дайте им ВИЕ да ядат!” Употребете за това средствата, времето, способностите, които имате. Донесете своите ечемични хлябове при Мене!

Запасите ви може да не са достатъчни да нахранят хиляди, но може да стигнат за един човек. В ръцете на Христос те биха могли да нахранят и мнозина. И вие като учениците споделяйте с готовност онова, което имате. В следващия момент Христос ще умножи вашия дар. Ще възнагради простото, искреното ви доверие в Него. И онова, което на пръв поглед е изглеждало нищожно, ще се окаже богата трапеза.

“Който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро и да ще пожъне... А Бог е силен да преумножи на вас всякакво благо, така щото като имате всякога и всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във всяко добро дело. Както е писано: “Разпръсна щедро, даде на сиромасите, правдата му трае довека”. А Този, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеене и ще прави да изобилстват плодовете на вашата правда” (2Кор. 9:6-11).

С природата и с Бога

“В зелените долини, в гората, на планината Исус обичаше да общува със Своя Небесен Баща.”

Животът на Спасителя на земята беше живот на общуване с природата и с Бога. В това общуване Той ни разкри тайната на един пълен със сила живот.

Исус работеше сериозно, усърдно. Никога между хората не е живял друг, върху когото да е лежала такава отговорност. Никой никога не е носил толкова тежко бреме ­ мъката и греховете на целия свят. Никога друг човек не е работил с такава изнурителна ревност за доброто на хората. И все пак Неговият живот бе живот в цветущо здраве. Физически, както и духовно, Той бе представен като жертвен Агнец “без недостатък и пречист” (1Петрово 1:19). Тялом и духом беше пример за онова, което Бог възнамеряваше да е цялото човечество чрез послушанието си към Неговите закони.

В лицето на Исус се виждаше Божественото състрадание, свързано със съзнавана сила. Той изглеждаше обграден от атмосфера на духовен живот. Макар поведението Му да беше естествено, любезно и непретенциозно, правеше извънредно силно впечатление със силата, която прикриваше, но която не можеше напълно да скрие.

По време на проповедническата Си служба Христос постоянно бе преследван от злонамерени и лицемерни хора, които искаха да Го погубят. Шпиони вървяха по следите Му, подслушваха думите Му, за да открият нещо срещу Него. Най-острите и учени умове безуспешно се мъчеха да Го победят в спорове. Винаги им се налагаше да се оттеглят, объркани и посрамени от скромния галилейски Учител. Христовите учения притежаваха такава жизненост и сила, каквито хората никога дотогава не бяха виждали. Дори и враговете Му трябваше да признаят: “Никога човек не е говорил така както Този човек!” (Йоан 7:46)

И най-изкусните средства на онази покварена епоха не можеха да повлияят на детството Му, прекарано в бедност. Работеше като дърводелец, носеше бремето на човешкия живот, учеше се на послушание и труд и си отдъхваше сред природата. Там трупаше знания, стараейки се да разбере нейните тайни. Изследваше Божието слово и най-щастливите Му часове бяха онези, в които можеше да се откъсне от всекидневната Си работа, да отиде сред природата и да се отдаде на размишления в някое закътано местенце. Там, в планината или в гората, поддържаше общението Си с Бога. Често ранното утро Го заварваше самотен, потънал в размисъл, изследващ Писанието или молещ се. С песен поздравяваше утринната зора, с благодарствени и хвалебни песни подхващаше работата Си и разнасяше на уморените и обезсърчените небесната радост.

По времето на проповедническата Си служба Исус живееше повече сред природата. Пътуваше от място на място пеша и много от проповедите Му бяха на открито. При обучението на учениците се оттегляше от градския живот и суета. Отиваше сред тишината на гората и полето, тъй като обстановката там предразполагаше за уроците по скромност, вяра и себеотрицание, с които желаеше да поучава. Той призова дванадесетте за апостолска служба под разклонените дървета на планинския склон, близо до Галилейското езеро; там държа и своята Планинска проповед.

Христос обичаше да събира народа около Себе Си под синьото небе, по зелените хълмове или на морския бряг. Там, заобиколен от делата на Своето творение, можеше да отправя мислите от изкуственото към природното. Чрез израстването и развитието в природата биваха разкривани принципите на Неговото царство. Когато човеците повдигаха очите си към Божиите планини и разглеждаха чудните дела на десницата Му, можеха да получат чудесни поучения за Божествената истина. По-късно същите природни обекти им напомняха чудодейните слова на Божествения Учител. Така духът им се възнасяше високо и сърцата им намираха покой.

Исус често даваше почивка на учениците, свързани с Него в работата Му, като ги пускаше да си отидат по домовете; но нищо не беше в състояние да отклони Него от започнатото. През целия ден Той служеше на множествата, които прииждаха, а вечер или рано сутрин отиваше в планинското светилище да търси общение с Отца Си.

Често пъти неуморната работа и борбата с вражески настроените равини и с фалшивите им учения изчерпваха дотолкова силите Му, че майка Му, братята и дори учениците Му се страхуваха това натоварване да не коства живота Му. Но когато се връщаше след часовете на молитва, с която приключваше тежкия ден, те виждаха как лицето Му излъчва мир, бодрост, жизненост и сила, които изпълваха цялото Му същество. Сутрин след часовете, прекарани в уединение с Отца, слизаше, за да занесе светлината на хората.

Време за почивка

Учениците току-що се бяха завърнали от първата си мисионска обиколка и Исус им заръча: “Нека да се уединим и да си починем малко!” Бяха изпълнени с радост поради успеха от проповядването на евангелието, когато ги застигнаха новините за смъртта на Йоан Кръстител, причинена от ръката на Ирод. Огромна беше скръбта им. Исус знаеше, че вярата на учениците е подложена на тежко изпитание от това, че е оставил Кръстителя да загине в тъмницата. Със състрадание и нежност погледна опечалените им, просълзени лица. Сълзи напираха и в Неговите очи и гласът Му трепереше, когато каза: “Дойдете вие сами на уединено място насаме и починете си малко” (Марко 6:31).

На северния край на Галилейското езеро, близо до Витсаида, имаше уединено кътче, красиво и потънало в свежа пролетна зеленина, което с уюта си радваше Исус и учениците Му. Затова потеглиха с лодката по езерото. Там можеха да отдъхнат далече от шума на тълпата, несмущавани от обвиненията и укорите на фарисеите, да слушат думите на Христос. Надяваха се да могат да се порадват известно време и на близостта на своя Господ.

Исус не можеше да се посвети задълго на любимите Си ученици. Но за тях тези кратки моменти бяха много ценни. Те разговаряха с Него за евангелското служене и за по-успешното спечелване на народа. Когато им разкриваше съкровената истина, те се оживяваха от Божествена сила и се изпълваха с надежда и кураж.