Когато се говори за руската тълкувателна доктрина от деветнадесетия век, трябва да се прави разлика между два рязко разграничени периода: времето до съдебните реформи на Александър II от 1864 г. и времето след това.
В дореформеното време учението за правоприложението и за тълкуването се определяло в Русия преди всичко от познатата ни ст. 65 на основните закони: „Законите трябва да се изпълняват по точния и буквалния им смисъл, без всяко изменение и разпространение. Всички места без изключение, без да се изключват и висшите правителства, трябва да основават своите определения на точните слова на закона, като не променят в тях нито една буква, без доклад на Императорското Величество, и като не допускат измамливото непостоянство на самопроизволното тълкуване“. Корените на този текст лежат, както видяхме, дълбоко в доктрината на абсолютизма. Негов прочут предшественик е бил „Наказът“ на Екатерина II, според който нямало нищо по-опасно от принципа, че „трябва да се търси мисълта на закона, а не буквата му“67. Както знаем, в доктрината на абсолютизма словесното тълкуване е имало за естествено допълнение изпращането на спорните въпроси за разрешаване от централната власт. В Русия този принцип е бил въведен още с един указ на Петър Велики от 17 април 1722 г. В по-късни закони той е бил изразен по следния начин: „Сенатът не пристъпва към разрешаване на такива дела, за които няма да се окаже налице точен закон, но във всеки случай, който изисква издаване на нови или попълване или променяване на съществуващите закони, съставлява проект за разрешение, и цялото дело се отнася от министъра на правосъдието, с негово заключение и чрез държавния съвет, до Императорското Величество“68. Ако при византийския абсолютизъм е могло все пак да има место за някакво съмнение относно юстиниановото eius est interpretari cuius est condere, модерният абсолютизъм е имал грижата да изключи всяко колебание: на „доктринерното тълкуване“ е били предоставено само да изяснява думата на закона.
Съдебните реформи са въвели в Русия началото на познатия ни чл. 4 от френския граждански законник. То е станало ст. 10 от Устава на гражданското съдопроизводство: „Забранява се да се спира решението на делата под предлог на непълнота, неясност, липса или противоречие на законите. За нарушение на това правило виновните отговарят като за отказ на правосъдие“. Принципът, който ограничава съдията изключително в словесното тълкуване, е станал неудържим. Той е трябвало да бъде заместен от някакъв друг метод. Реформата от 20 ноември 1864 г. е поискала да я посочи в предходната ст. 9: „Всички съдебни учреждения са длъжни да решават делата по точния разум на действащите закони, а в случай на тяхна непълнота, неясност, липса или противоречие да основават решенията си на общия смисъл на законите“.
Този текст е задължавал, както ще видим, само общите съдебни учреждения. Той е трябвало да бъде, естествено, еднакво меродавен и за практиката на съдилищата, и за доктрината на цивилистите. Обаче те са тръгнали по различни пътища. Касационната практика на Сената е застъпила становището, че при решаването на споровете по точния разум на законите съдията бил длъжен да прилага закона „именно в този смисъл, който той има по буквалното си изложение, без да се отклонява в никакъв случай и под никакъв предлог в каквато и да било страна“69. Прочее, съдебната практика е смятала принципа на словесното тълкуване за оставен в сила и от ст. 9 на новото гражданско съдопроизводство, поне колкото се отнася до тълкуването в тесен смисъл, т.е. до разкриването на прякото съдържание на закона. Новото, според нея, се състояло в забраната да се спират делата до получаване на авторитетно тълкуване и в свързаното с нея право на съдилищата да решават по аналогия. Заедно с това, Сенатът е подържал, че неговите тълкувания трябвало да се смятат за юридически задължителни от нисшите съдебни учреждения70.
И двете тези са срещнали решителна съпротива от страна на теорията. Авторите са се обединили най-напред около становището че касационните решения на Сената не притежават авторитета, който той е желал да им придаде, и че те, следователно, не биха могли в никакъв случай и в никакъв смисъл да се третират като източник на правото71. В дореволюционна Русия това раздвоение между доктрината и практиката на Сената, изглежда, не е било преодоляно. Теоретическото и практическото му значение е било огромно. С усвоения от Сената възглед руското право изобщо се е отклонявало от господстващото континентално схващане и до известна степен се е приближавало до английската идея за позитивно право, основано върху преюдиции. Също така енергично е била отхвърлена от господстващото учение на руските цивилисти и другата теза на Сената: че тълкуването е обвързано от словесния смисъл на закона. „Буквата е тялото, мисълта е душата на закона“, е писал още Гордон72, и авторите са се съгласили с него, че тълкуването трябва да търси именно тази „душа на закона“. Само когато е трябвало да се определи по-отблизо нейната същност, мненията са се разделили. В учебника си по гражданско право Васьковский е следвал в това отношение разбиранията на Savigny и на Unger: че така нареченото логическо тълкуване има за задача да установи „мисълта на законодателя“ (29 и сл.). Към субективното тълкуване е клонял, съгласявайки се по този начин с цитирания вече Гордон, и Аннеков (16), който и инак се е ръководел в учението за тълкуване на законите от немските пандектисти – главно от Baron и Sohm. Какво е поддържал Шершеневич в първите издания на своя учебник, не ми е известно. В деветото издание от 1911 г. той е смятал вече, полемизирайки с Васьковский, че „волята на законодателя“ е само „фигуративно изражение“, че законът е за правоприлагането „анонимно произведение“, и че за меродавно може да се признае само обективното му съдържание (60).
Най-голямата работа на руски върху тълкуването на законите, която е заедно с това изобщо едно от най-значителните изследвания на предмета в духа на позитивизма, е вече цитираната монография на Васьковский, Ученье о толковании и примнении гражданских законов от 1901 г. Независимо от общата й стойност, тази монография е интересна за нас и заради подробното изследване посветено на ст. 9 от руския Устав за гражданското съдопроизводство. Тук се касае, обаче, не за подробностите, а за основните концепции. А от това гледище е достатъчно да се подчертае, че както Васьковский, Аннеков и Шершеневич, така доколкото мога да съдя и останалите руски цивилисти от края на миналото столетие не са се отклонявали от господстващата в епохата доктрина на позитивизма. Ст. 9 е могла само да ги насърчи в това отношение. При пресния спомен за дореформения режим руските юристи са били доволни, че изобщо им е било позволено да работят с аналогията, и са виждали в нея достатъчно средство за попълване на всички мислими празнини на закона. Възлагайки надеждите си на аналогията и на догматическата разработка на правото, Васьковский не се е поколебал да заеме от Savigny дори „меткия израз“, че юриспруденцията е смятане с понятия (344),
За разлика от нашия чл. 9 ЗГС руският не е споменавал обичая и справедливостта като извори на правото. На обичая са се позовавали ст. 130 от Устава за гражданското съдопроизводство и някои други разпореждания, които са допускали прилагането му в търговските дела, в селските отношения и пр. С оглед на тези разпореждания и руската гражданскоправна доктрина е признавала обичая за източник на правото. Но, като в Австрия и в Италия, и в Русия са стояли в това отношение на становището, което беше преобладавало още през осемнадесетия век: че обичаят има правно задължителна сила, само доколкото законът му я признава, т.е. на становището на така наречената теория на позволението. Въпреки влиянието на историческата школа, руските цивилисти са отказали да третират обичая като равностоен на закона източник на право. И в това отношение ст. 9 е играла решаваща роля, този път с мълчанието си.
Ст. 9 е важала само за гражданските съдебни учреждения. Едно подобно на нея правило е било в сила за наказателното правосъдие. Особени предписания са уреждали гражданските дела, решавани от мировите съдии и търговските дела. Извън тези три области е бил оставен в действие принципът на ст. 65 от Основните закони: принципът на словесното тълкуване и свързаното с него препращане към върховната власт73. Така, общата картина на руското позитивноправно уреждане на метода на правоприлагането е била много по-комплицирана и несъгласувана от тази в другите големи европейски страни от онова време. Това състояние на позитивното право е имало своето естествено отражение и в гражданскоправната литература. По-свободно се е работило в областта на общата теория на правото и на енциклопедията на правото. Това личи още у Коркунов. След 1900 г. са излезли многобройни курсове по обща теория на правото и по енциклопедия на правото: на Хвостов, на Трубецкой, на В. Н. Рененкампф, на Тарановски, и др. Те не са пропускали да се спрат на проблемите за източниците на правото и за тълкуването. Но техните работи принадлежат вече на друга епоха. А и ученията им не са учения за руското позитивно право.
Сподели с приятели: |