Оригинално двустранно издание, посветено на апостола на българската свобода „Първият биограф на Апостола”

„Първият биограф на Апостола” и „Първият уредник на музея на Апостола” правят опит да възкресят имената на двама заслужили българи. Изданието е посветено на 140 години от смъртта на Васил Левски (1837-1873) и 80 години от възстановяването на родната му къща. Самото заглавие на книгите задава проблемите, които търсят разрешение: кой е първият биограф на Васил Левски и кой е първият уредник на музея на Големия Карловец. Автори на първата монографична част са проф. д.и.н. Иван Стоянов от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий” и доц. д-р Ружа Симеонова - директор на Научния архив на БАН, а втората част е дело на Дора Чаушева, директор на музея на Апостола в Карлово.

Книгата излиза във време, в което едни „славни” българи се опитват да правят филм за Левски, без дори да потърсят историците и изследователите на неговото дело, други пък - искат да градят помпозен паметник на Апостола, който трябвало да е висок не по-малко от 100 м и да бъде монтиран на няколко километра от българо-турската граница при Свиленград. Героите в настоящото изследване са друг тип хора - такива, които са посветили голяма част от живота си да поддържат живо делото на Левски и в същото време имената им почти липсват в паметта на българите, защото самите те не са се стремили към тази слава, която техни и наши съвременници са търсили на всяка цена, търсят и днес.

Първият биограф на Левски - Георги Яковлев Кирков от Плевен, и първият уредник на музея на Апостола - Никола Славчев, са двама просветители, неизвестни за голяма част от българските граждани; две имена - непознати дори и на немалко историци. И двамата са достойни наши сънародници, които наред с другите си професионални ангажименти, посвещават много време и сили на Апостола и са сред пионерите, положили основите на трайния интерес на българите към изключителната личност на Васил Левски.

Само три години след Освобождението, високообразованият Георги Яковлев Кирков, който не е участвал в освободителните борби на българския народ през втората половина на XIX в., пръв осмисля ролята на Дякона като основател на Вътрешната революционна организация (от 1869 до 1872 г.) и анализира делото и идеите му.

В началото на ХХ в. родолюбивият българин Никола Славчев (1880-1950) от Карлово предпочита да се отдаде на задълбочена краеведска и изследователска работа в родния си град вместо на спокойния живот на чиновник или на банков служител. За дълъг период от време той е ангажиран с уреждането на музейния статут на възстановената през 1933 г. родна къща на Левски; осъществява широка научно-изследователска дейност, свързана с Апостола и с други карловски възрожденци. Славчев издава четири свои книги: през 1938 г. за карловския просветител Брайко хаджи Генов; през 1940 г. за карловеца и съвременник на Левски Теофан Райнов; за църквата „Свети Николай” (1949) и сборник по спорната през 30-те години на миналия век тема за родното място на Христо Ботев (Карлово или Калофер). Автор е и на редица публикации в тогавашната преса - пише за Васил Левски, за неговия род и семейство. За съжаление, на името на този истински патриот, за когото създаването на музея в Карлово се превръща в мисия, човекът, който полага огромни усилия, за да бъде съхранена паметта за Апостола и разказва навред за възрожденско Карлово, днес няма наречена нито улица, нито паметен знак - дори гробът му е заличен, а за него знаят неколцина негови земляци...

В оригиналното и изпълнено с непознати факти издание на „Първият биограф на Апостола”/„Първият уредник на музея на Апостола”, любознателният читател ще открие много интересни моменти, свързани с написването на първата биография на Апостола, с построяването на неговия паметник в София, ще научи за отношението на източните, западните и южните славяни към него, за гроба на Васил Левски, чието място непосредствено след Освобождението все още е било известно... Двете изследвания акцентират и върху българската народо-психология, останала непроменена в много отношения и до днес, върху действията на първите общински и държавни органи и отношението им към саможертвата на загиналите за българската свобода...

Верни на принципите, че всяко проучване трябва да се базира преди всичко на исторически документи, и че „Историята трябва да реконструира миналото такова, каквото е било, а не каквото някому се иска да е било”, авторите не спестяват и притеснителни факти като тези, че българската държава и управляващите по онова време политически партии отказват да възстановят родната къща на Васил Левски в Карлово и не участват в откриването на паметника му, че дори не разрешават провеждането на всенародни чествания по тези поводи, както и слабоизвестната подробност, че и до днес, къщата-музей и мемориалът в Карлово, не са осветени и официално открити...

Категоричен в своята позиция, че „историята трябва да казва истината, колкото и да е нелицеприятна за някого”, проф. Стоянов заявявя, че идеите на Апостола смущават не само Високата порта и Османската империя, но и управниците в новата българска държава след Освобождението. „От нашите собствени задружни сили зависи да бъдем равни с другите европейски народи”, казва Левски. Нима е толкова трудно за разбиране това, което Апостола е разбрал още през 70-те години на ХІХ в., а политиците ни и до днес не могат да проумеят - от българите зависи да бъдем равни с другите, а не от Москва, Вашингтон или Брюксел...