близкото минало. Изд. „Сиела“, С, 2023, 290 с, 20 лв. Така се случи, че това се оказа последната, предсмъртната книга на Ивайло Знеполски, за когото всяка думана възхита от теоретическата му виртуозност върху терена на комунистическите режими в Европа би била недостатъчна. В дните на прощаване с него ни съпътстваха и последните му думи, осмислящи и надграждащи христоматийните текстове на Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон. Така теорията на тоталитаризма има вече своето голямо европейско имена български изследовател – професор Ивайло Знеполски. Поклони светла памет, учителю! Захари Карабашлиев, Рана. Изд. „Сиела“. С, 2023, 328 с, 23 лв. Още втората успоредна сюжетна линия в „Хавра“ (2017) загатна, че Захари Карабашлиев умее да създава от пространството наминалото богат романов свят, но сега в четвъртия си роман показва наистина качества на нов исторически романист. Как Авторът просто не се хваща в баналните капани на дидактизма, сантиментализма, плоския патриотизъм или носталгията по старите героически времена, в които често се мятат като риби на сухо други негови колеги. Карабашлиев създаване историческа, а съвременна проза, която превръща миналото във време и място за живеене на днешния човек – чрез четене. Читателят застава редом до персонажите от 1916 г, обхожда с дете на конче Добруджанския фронт, търси брод през смисъла на войната, носи своята тъмна рана, от която може ида не умре, нов която се взира и се опитва да разбере дали онези бягащи окървавени пълчища от вчера не са всъщност приближаващи откъм бъдещето утрешни хора. Иван Теофилов, За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов, изд. Фондация „Комунитас“, С, 2023 Литературната анкета на Георги Господинов с Иван Теофилов излиза отвъд обичайните граници на този жанр, както подчертават самите те в книгата. Продължил близо две години, епистоларният разговор с Иван Теофилов се разгръща в многопластов разказ за неговата човешка и литературна биография за България от те години наминалия век до днес за литературата от средата наминалото столетие насам. Някои епизоди познаваме и от по-ранни книги на Теофилов, но тук теса вплетени в последователен, цялостен автобиографичен разказ. Споделеното от Иван Теофилов се движи между жизнеността на спомена и равносметката, погледа към случилото се от дистанцията навремето. Детайлността, с която Иван Теофилов разкрива преживяното, е удивителна – тя не само превръща голяма част от книгата в същинска литература, но е и знак за вниманието и отговорността, с които поетът изгражда спомена засвоите съвременници. Споменът тук никога не остава само на нивото наличното, винаги уплътнява хоризонта навремената, в които протича животът на разказващия. Паметта като морали дълг.
