Ошо Библия том 2 да, уча ви как да бъдете егоисти



Изтегляне 0.98 Mb.
страница3/3
Дата01.04.2023
Размер0.98 Mb.
#117184
1   2   3
biblia2
Махабхарата означава "великата индийска вой­на". Тази война трябва да е била някъде преди 5-7 000 години, може би дори преди 10 000 години. Така или иначе такава война действително е имало, съществуват Доказателства за това. Тази война съсипала завинаги Устройството на страната. В случая явно става дума за световна война. В нея взели участие почти всички из­вестни по онова време народи.
В определен смисъл войната се водела в рамките на един род - братя и братовчеди се домогвали до царския трон. Целият род се разделил в подкрепа на един или друг, някои се обособявали на страната на единия срещу онези, които подкрепяли другия брат. Всички били свързани с кръвно родство. Това било от такова значение, че в конфликта се намесили и всички по-малки народи - на страната съответно на единия или на другия.
В тази война загинали милиони хора. Според на­писаното в Махабхарата враждуващите страни разпо­лагали с оръжие, подобно на днешната атомна бомба, ако се съди по невероятните измерения на разрухата. Когато войната най-после свършила и Пандавите по­бедили, станало ясно, че не си е струвало да се пролива толкова кръв - след избиването на милиони хора Пан­давите просто нямало над кого да властват. Цялата страна била осеяна с трупове.
Първенците на династията били толкова сломени, че се отказали от светския живот и се оттеглили далеч в Хималаите. Победата просто не си струвала мъките. И за каква победа изобщо може да става дума тук? На­родите и на двете враждуващи страни били избити, съ­перниците изгубили всичките си роднини и приятели както от едната, така и от другата страна... Претенден­тите за престола съсипали и погубили своите хора. Е, накрая все пак имало победител. И над кого можел да властва новият владетел? Над милиони трупове. Точно това ще се случи и ако допуснем да има трета световна война.
Победителят в крайна сметка можел само да ри­дае и да оплаква победата си. Другият, който загине и изчезне, който изгуби войната, може би ще бъде в по-изгодно положение - поне няма да види победата в ця­лата й грозота.
Ти си победителят, но не е останал никой, който да те аплодира. Тогава Пандавите най-после осъзнали: "Всичко това беше съвършено ненужно, не трябваше да стигаме до война. По-добре да бяхме отстъпили трона на врага, нямаше да загинат толкова хора. А сега се оттегляме в Хималаите... Можехме да го направим отдавна, за да не си тръгваме сега толкова съсипани и разстроени, изпълнени с мъка и съжаление. Преди време бихме поели с радост и лекота към планините."
Не е вярно, че не е имало насилие, войни и прес­тъпност. Това просто не е вярно. Въпреки всичко индуистите определят сат юга като златния век. И оттогава започнало падението. Трета юга стъпва само на три крака. Сат юга имала четири, като маса с четири крака. След нея дошъл ред на епоха с три крака, не та­ка добре уравновесена както предишната. Можела да се прекатури всеки момент, като човек с недъгави нозе. Човешкият род изгубил част от собствената си същ­ност.
Психологията на индуизма обяснява тези неща, ако искаме да вникнем в тях от гледна точка на психо­логията. В сат юга имало колективен несъзнателен ум, подсъзнание, съзнателно мислене и свръх-съзнание - последното властвало над всички останали. Останалите три просто го следвали. Това са всъщност четирите стъпала на епохата.
При трета юга (трета означава "три", "трети"; от същия корен произлиза и английската дума "три", нещо, което е достигнало числото три на брой) свръхсъзнанието изчезва, а то е най-доброто в ума на чове­ка. Останали съзнателното, подсъзнателното и не­съзнателното мислене. Въпреки всичко не било тол­кова зле, макар и не така, както преди. Преди всичко било божествено, докато при трета юга нещата при­добили човешки измерения. Въпреки това положение­то било поносимо, сравнително добро.
Започнали обаче да стават разни неща, които ни­как не били за добро. През трета юга на основата на индуизма възникнали джайнизмът и будизмът, които за индийците имат изключително разрушителен харак­тер. Те сринали вярата в Бога, сринали из основи цяла­та система, както и вярата във Ведите, които са създа­дени от Бог. Започнали да се присмиват и подиграват на написаното във Ведите, отправяли критически забе­лежки към тях и искали доказателства. Разпространя­вали сред хората съмненията си във верността на све­щените книги, а съмненията изместили вярата. За вяр­ващия съмнението е една от най-страшните болести -болест, която унищожава вярата.
Затова индуизмът гледа на будистите и джайнистите като на атеисти. Те не са хора религиозни или на­божни, в никакъв случай - те са причината за разруха­та на старата религия. Но макар и да отричали Бог и Ведите, те утвърждавали ценности като истината, не-насилието и отказа от материални блага и отхвърляли кражбата. Така малко по малко нещата вървели все по-надолу и по-надолу, но някаква ценностна система все пак съществувала. Дошъл краят и на тази епоха. Чо­вешкият род паднал още по-ниско. Тогава настъпила епохата двапара. Двапара означава "втори". Два е бук­вален превод на то - "две", английската дума произ­лиза от същия корен. Около трийсет процента от думи­те в английския език произлизат от санскрит. Анг­лийският принадлежи към индоевропейското езиково семейство, също както немския, шведския, френския, италианския и руския. Всички европейски езици съдържат от трийсет до седемдесет процента корени от санскритски думи.
По време на двапара епохата се опира само на два крака. Човечеството сериозно заболяло. Нима мо­же една маса да се държи само на два крака? Невъз­можно е да постигне равновесие. По време на двапара човешкият род бил воден от подсъзнателното мисле­не. Съзнателното мислене се стопило и човекът бил движен предимно от инстинктите си. Правел нещо, но не знаел какво, не разбирал защо изпитва едно или друго желание, защо понякога се чувства щастлив, а друг път - нещастен, и продължавал опипом да търси своя път в мрака. Но въпреки всичко мракът все още не бил съвсем непрогледен, все още трепкала някаква светлинка, затова и говорим за подсъзнание... то е като свещица в тъмна нощ. Но повечето от нещата осташ вали забулени в мрак. Светлинката, наречена интелект и здрав разум, можела да угасне за миг, само от един-единствен порив на вятъра. Така, както след силен удар човек изгубва разума си и започва да вегетира ка­то животно. Настъпи го някой по крака - и толкова -това е достатъчно да си изгуби ума и да му се прииска да хване другия за гушата. Разумът му е като треперли­ва свещица, която гори по милостта на случайността и всеки миг може да угасне. Тогава настъпила последна­та епоха - кали юга, епохата на мрака - в която живе­ем сега. Според индуизма това е времето на най-страшния упадък. Човек живее без да осъзнава нищо,. като луд или пиян. Няма бъдеще - бъдещето означава още по-непрогледна тъмнина, а най-добрите времена отдавна са отминали.
Ето защо старите религии обръщат поглед към миналото. А всъщност, вчерашният ден не съществува, никога не го е имало. Миналото е само някаква проек­ция на екрана на човешкия ум, защото човекът не може да съществува без усещането за красота, без мисълта за радостно вълнение и блаженство. Нима може да се жи­вее без светли усещания? Човешкият ум е толкова изпразнен от съдържание, че с лекота запълва пустотата си с копнеж по красотата на отминалите дни. Това се от­нася за всички отколешни държави и религии. То се вижда при джайнизма например - религия, насочена към миналото. Бъдещето ни вдъхва надежди - поне за този свят. И за джайнистите бъдещето е свързано с ня­какви надежди, но не тук, а някъде в следващия живот, в небесата и в рая. На тази земя всичко е свършено. Това обяснява и част от страданията на най-древните велики цивилизации на света - Индия и Китай. На този свят нищо не може да се постигне, надеждата остава единствено за времето след смъртта. И така - минало­то... Дръж се здраво за миналото, то е твоето истинско съкровище. Не откъсвай поглед от миналото и се под­готви за бъдеще в задгробния живот, а не на този свят - тук за теб няма никаква надежда.
Новите религии не разполагат с минало, което да им дава криле за полета на въображението и мечтите. Те разчитат единствено на бъдещето, а това бъдеще ще е възможно в един по-различен свят. Както твърди ре­лигията на комунизма - тук, но не сега, а някога в бъ­дещето, което винаги остава недостижимо като хори­зонта. Ти неизменно се стремиш към него, а той остава все така недостъпен.
През 1917 г. Ленин бил категоричен, че десет го­дини по-късно утопията ще се превърне в реалност. Изминаха повече от седемдесет години, а утопията си остана все така далеч, както и през седемнадесета го­дина. Сега вече никой не говори за утопия. Комунис­тическите лидери на Русия не отварят дума за това, защото знаят какво стана - до този момент са разчита­ли единствено на надеждата като опиум за народа. За­това аз оприличавам надеждите за бъдещето като най-древния опиум, много по-опасен от ЛСД, марихуаната и всеки друг наркотик, който някога науката ще отк­рие. Всичко е възможно, но отвъд рамките на един чо­вешки живот, няма как да се разбере дали ще се сбъдне или не. Хората продължават да умират, а никой не се връща от отвъдното, няма знак, че това, на което се на­дяваме, ще се сбъдне някога. Милиони хора, и нито един от тях... А сред умрелите са такива прекрасни люде като Буда, Исус, Мохамед, Кришна... Не могат ли да си дадат малко труд и да ни изпратят някакъв знак? Починаха велики учени - Айнщайн например - човек с невероятен интелект... Защо не намериха някакъв на­чин да ни дадат знак, да ни кажат: "Горе главата! Ние сме тук и всичко е наред". И една телеграма би свърша работа.
В продължение на милиони години човешкият род не е получил дори един-единствен знак от отвъд­ния бряг. За свещениците липсата на знак от отвъдното е много удобна, защото в противен случай здравата биха загазили. Продължават да те използват, защото ни­кой не знае какво става след смъртта. Каквото и да ти каже свещеникът, който се позовава на други попове и на стари писания, трябва да е истината и ти няма как да не вярваш в нея. Трябва да вярваш, защото иначе ще се чувстваш като изтръгнат от корените си, човек без земя под краката си. Остава ти единствено смъртта. Отиваш си, без да си познал какво е животът, а смърт­та се приближава с всеки изминал миг. Никой не знае със сигурност дали ще настъпи утрешният ден. Смърт­та все някога ще дойде - в един или друг от утрешните дни, ще дойде при мен, при теб или при някой друг... Всеки ден умират милиони хора. Никой не мисли за смъртта преди мига, в който тя идва. Правим си разни планове, все си измисляме нещо, иначе животът би бил много тягостен, скучен и празен. Ако в теб не е раз­цъфтяло нито едно цветенце, значи ти си безплоден. Не усещаш в себе си нищо, което да е от полза за теб и за другите. Затова всички религии разчитат на надеж­дата, а така наречените вярващи просто живеят и се хранят от нея. Надеждата е опиум... само в психологи­чески план.
За хората в моята комуна е съвсем естествено да не изпитват тревога за бъдещето и за това, което ще стане след смъртта, защото те се чувстват добре тук и сега... Кой го е грижа за смъртта! Още сега, в този мо­мент, човек може да намери безкрайно много радост, мир и тишина, нима е нужно е да отделяме време, за да мислим за утрешния ден? Нека утрешният ден сам си бере грижата. Ние сме улисани да живеем тук и сега, затова не съм чувал някой от моите хора да говори ни­то за миналото, нито за бъдещето. Миналото не ги ин­тересува. Ако никога не го е имало, не може да ни нав­реди. Ако ги нямаше всички тези хора около теб, ако всички книги по история са само манипулации и нечия измислица, какво ни засяга това? И какво толкова, ако миналото и вчерашният ден просто не съществуват? Това с нищо не ни ощетява, защото ние не изграждаме живота си върху миналото, не търсим в него упование и не сме обвързани с него. Чудесно ако изобщо го ня­ма. И без това за нас то няма никакво значение. А и защо трябва да се притесняваме за бъдещето? Ако поз­навате изкуството как трябва да се живее... За мен това е религия - истинска, автентична религия, и тя се на­рича изкуството да живееш.
Ако познавате това изкуство... А то съдържа съв­сем простички неща, няма нищо сложно, няма кой знае какви заповеди и изисквания... Става дума за съвсем дребни неща - да изпиеш чая си на малки глътки, вглъбено и с огромно удоволствие, да усещаш вкуса на всяка глътка, сякаш е последната глътка чай в живота ти. Нищо не може да ти гарантира, че някога пак ще държиш в ръката си чаша чай.
Когато трябва да се видиш с някой приятел -върви, радвай се на срещата. Знае ли човек? Може би никога няма да го видиш отново и после ще ти е мъч­но, ако си пропуснал тази среща. Неосъществените в миналото неща ще те преследват, искал си да кажеш нещо, а не си го казал и после съжаляваш за това... Ис­кал си да кажеш на някого: "Обичам те", другият е ча­кал тези думи с години, а ти така и не си ги произне­съл. Един ден любимият човек умира, ти се заливаш в сълзи и ридаеш, и все си повтаряш, че си искал да му кажеш, че го обичаш, но така и не си успял да изречеш тези думи.
Моите хора живеят - живеят толкова пълноцен­но, че просто няма кога да мислят за миналото или за бъдещето. Само глупците се измъчват от мисълта за смъртта. Всъщност, от смъртта се страхуват само хора, които така и не са се научили да живеят. Само тези хо­ра изпитват страх. Усещат, че са изпуснали влака на живота. Като перспектива им остава единствено смъртта. А какво е смъртта? Човек си мисли, че може да хване влака на живота едва след като умре. И точно тук много греши. Глупакът му с глупак, пропуснал е да живее тук, на земята, а смята, че ще може да хване вла­ка на живота след смъртта си. Толкова много греши! Глупакът му с глупак, той си мисли, че ще може да хване влака на живота чак след като умре... Аз самият не смятам, че това е възможно. Но ако живееш пълно­ценно, ако животът ти е изпълнен с радост, няма защо да мислиш и да се тревожиш за бъдещето. Такава ми­съл дори не би ти дошла на ум.
Във всеки един миг от живота си удовлетворе­ността, която изпитваш, радостта от съществуването те изпълват все повече и повече, и в крайна сметка пости­гаш състояние, което никога не си могъл да си предс­тавиш и за което дори не си мечтал.
Изпълнен докрай с усещането за пълноценно из­живян живот, ти ще посрещнеш спокойно и мига на смъртта, ще го посрещнеш с вълнение и радост, защото той ти отваря дверите към нови възможности. Ще усе­тиш невероятно вълнение. За теб този миг е авантюра и ново предизвикателство. А ти няма да изпитваш страх от смъртта, защото какво би могла да вземе всъщност тя от теб? Нима тя може да наруши нещо в теб? Може ли смъртта да сложи край на нещо? Само тези, които никога не са живели пълноценно, вечно треперят от страх и се ужасяват от мига на смъртта. Има една древна история...
Йаяти бил прочут цар на Индия и доживял до сто­годишна възраст. Това му стигало, даже му се струва­ло, че годините му са повече от достатъчно. Имал сто­тици съпруги и стотина синове. Най-после дошъл ми­гът на смъртта.
Тази история е много ценна!
След като видял смъртта, Йаяти възкликнал: "Как­во! Толкова скоро? Имам още толкова неща за до­вършване... Не съм свършил това, нито онова... Рабо­тата ми е свършена само на половина. Има неща, кои­то са едва започнати, а много неща дори не успях да започна. И какво, време е да си вървя, така ли? Тряб­ват ми поне още стотина години. Моля те, имай доб­рината да..."
Смъртта казала: "Няма проблеми. От теб се иска само едно нещо, което е от чисто бюрократично ес­тество - така или иначе, аз трябва да взема някой от този свят. Ако ти не тръгнеш е мен, ще се наложи да взема някой друг, за да попълня формулярите в пап­ката и да си свърша работата. Във всеки случай някой трябва да дойде с мен. Ти имаш сто сина, помоли ня­кой от тях. Дай ми някой от синовете си, готова съм да те заменя с него. Ще ти дам още сто години, само ми дай един от синовете си".
Йаяти се вгледал в своите синове. Някои от тях би­ли вече на седемдесет години, други на шейсет и пет, шейсет и осем, шейсет, петдесет... Най-младият бил двайсетгодишен. Момчето станало на крака. Другите се спогледали, сякаш си казвали: "След като ти, татко, не си приключил с делата си на сто години, как аз бих могъл да смятам своя живот за завършен, като съм едва на седемдесет? И защо е необходимо да умра вместо теб? Остават ми още трийсет години живот..."
Един от синовете му, който бил на петдесет, казал: "Извървял съм едва половината от живота си, и ако ти не си доволен от постигнатото, какво да кажа за себе си?" Братята отново се спогледали. Много пъти преди неизменно заявявали на баща си: "Ако трябва, готов съм да умра за теб". Но когато все пак възникнала та­кава необходимост, нещата започвали да изглеждат по съвсем друг начин.
Най-младият и най-невинният, който нямал ника­къв жизнен опит, се изправил и се обърнал към Смъртта: "Готов съм, можеш да ме вземеш със себе си".
Дори на Смъртта й дожаляло за момчето, след ка­то другите деветдесет и девет братя, които и без друго скоро трябвало да умрат, не искали да се пожертват. А това младо момче...
Смъртта му казала: "Не е справедливо, ти си твър­де млад. Нима не виждаш, че нито един от братята ти не пожела да се жертва за баща си? А и на сто години баща ви все още не иска да умре!"
Момчето се засмяло и казало: "Тъкмо затова съм готов да умра. Ако баща ми на стогодишна възраст моли за отсрочка и ако деветдесет и деветте ми братя - на седемдесет, шейсет и пет, шейсет и петдесетгодишна възраст не са успели да вкусят от живота, какви шансове имам аз? Живея вече двайсет години и съм изживял пълноценно всеки миг от живота си. Постиг­нах това, което исках, и не ми трябва нищо повече. Вкусих докрай от чашата на живота. Може би братята ми са забравили какви са били на млади години. А аз съм изпълнен с бодрост, усещам вкуса на собствената си младост, усещам вкуса на живота. Вземи ме, за нищо няма да ми е мъчно. Не изпитвам тъга, просто страшно се вълнувам, също като пред невероятно приключение. Животът е прекрасен, поне доколкото го познавам. Дай ми възможност да опозная и смъртта. Щом животът е толкова красив, нима смъртта може да бъде по-малко прекрасна? Смъртта е венец на живо­та, тя е негова кулминация, а не просто край. Тя е върховният миг, зенитът на живота. Да не губим вре­ме, толкова се вълнувам - искам да опозная смъртта, да я почувствам и да усетя вкуса й".
Тази история е наситена с дълбок смисъл. И в крайна сметка момчето си отишло. Смъртта била абсо­лютна сигурна, че хора като него никога не умират. Такъв човек не може да умре, смъртта за него е невъз­можна. Той е готов да изживее смъртта - как би могъл да умре човек като него?
Смъртта е достъпна само за страхливците, за хо­рата, които не са вкусили от чашата на живота, защото чашата им е празна. Смъртта не идва при онези, чиято чаша прелива.
Така е, пред теб се откриват широки двери, но те не са смърт. Това са двери към отвъдното, към неиз­вестността, към неизследвани още пространства и не­познати светове.
Изминали сто години и Смъртта отново се върнала при бащата. Йаяти казал: "О, нима стоте години вече изминаха? Та аз съм все още в същото положение, в което бях и преди!"
Смъртта казала: "Може и да си прав, затова ще ти дам още една възможност. Нека това послужи за при­мер на другите. Дай ми още един от синовете си и аз ще се върна отново след още сто години".
Така изминали хиляда години. При последното ид­ване на Смъртта Йаяти казал: "Все още не съм стиг­нал до никъде, но съм готов да тръгна с теб, защото разбрах най-важното от всичко, а именно - че не знам как да живея. Докога мога да отлагам момента на смъртта? И докога да те моля за отсрочка? Изморен съм, много съм изморен, хиляда години хвърлих на вятъра. Не усетих нито миг от тях, има ли смисъл да продължавам да живея? Каквото и да направя, когато и да е, където и да е, всичко, което правя, остава не­довършено. Много неща ще си останат наполовина недовършени, други ще бъдат едва наченати и много неща ще останат само в зародиш. Разбрах това през последните хиляда години. Завиждам на онези мои синове, които имаха смелостта да тръгнат с теб. На­истина им завиждам. Те доказаха, че... Смелост, остър ум... Едва сега разбирам, че заминаването на всеки от тях е било плесница през лицето ми. Сякаш ми казва­ха: "Ти си глупак! Не знаеш как да живееш, но въпреки това отлагаш момента на смъртта. Ще се страхуваш от смъртта до мига, в който не започнеш да живееш истински". Така и не се научих да живея, затова пред­почитам да умра. Нека другите живеят".
Смъртта казала на Йаяти: "Едва сега виждам у теб проблясък на здрав разум. И трябва да знаеш, че не само ти си завиждал на синовете си, които тръгнаха с мен - аз също им завиждах. Такива хора рядко се срещат, те са единствени по рода си - хора, които са живели истински. Сърце не ми дава да унищожавам хора като тях. От живота, който водеха тук, те преми­наха към още по-пълноценен живот. От един живот преминаха в друг - много по-пълноценен и наситен с радост и изобилие".
Затова ви казвам - трябва да живеете колкото може по-пълноценно, живейте така, че да приемете момента на смъртта като врата, като възможност за навлизането в нов, много по-богат и пълноценен жи­вот. Този живот ви очаква, но не всеки може да го дос­тигне - той е отреден само за онези, които знаят как да живеят пълноценно и как да придобият жизнен опит. А точно сега е време да се научим на това. Времето, с ко­ето разполагаме, е единствено днес. Не вчера и не утре, а днес - само днес и единствено днес можем да изжи­веем собствения си живот. Мигът тук и сега е единст­веният миг, в който можем да вкусим от сладостта на живота. Тогава смъртта е безсилна. Да, смъртта все пак идва - някакъв вид смърт... Ти се разделяш с това тяло, но не умираш, а придобиваш други, по-пространни измерения. Освобождаваш се от оковите на тялото, от затвора на собствената си физика, и влизаш в контакт с безграничното, с безкрайността, с вселената. Животът във вселената е божественост.

13
РЕЛИГИЯТА–КОНФЕКЦИЯ ОТ МАГАЗИН ЗА ДРЕХИ ВТОРА УПОТРЕБА


11 ноември 19 84 г.
Бхагван,
Може би се опитваш да сринеш всички наши предишни представи за религията, така ли е?
Иначе няма как да бъдеш дълбоко вярващ. Трябва да забравиш всичко, което знаеш и което си чел или чувал досега за религията. Няма да разбереш какво представлява истинската религия, докато не изчистиш от съзнанието си всичко прочетено по тези въпроси. Така наречените религии оказват точно противополо­жен ефект и ако прибягваш до тях, никога няма да стигнеш до желания резултат. Цялото човечество е разделено от отделните религии - едни отиват в сина­гогата, други - в катедралата, трети - в православния храм. Но дали може човек да почувства там духа на вя­рата? Всяко дете се ражда в някаква духовна среда с определена религия и бива възпитавано в нейния дух. Така се ражда и едно от най-големите престъпления към човечеството. Няма по-голямо престъпление от замърсяването на детското мислене с идеи, които мо­гат да се превърнат в препятствия по пътя към откри­ването на истинския живот.
Човек трябва да се освободи напълно от всякакви предразсъдъци ако иска да открие решение на някакъв проблем. Ако вече си определил себе си като мохаме­данин, християнин или индуист, никога няма да стиг­неш до верен отговор. Предварителното определяне на принадлежността ти към някаква религия определено възпрепятства откриването на истинската вяра. До сега всяко общество е полагала големи усилия да възпита младото поколение в собствената си вяра. На детето се предлагат готови отговори, още преди да е в състояние да започне да задава въпроси. Сигурно сами виждате колко глупаво е това.
Ти предлагаш отговор на дете, което още не умее да задава въпроси. По този начин не му даваш никаква възможност да формулира въпросите дори за себе си. Мисленето му е ангажирано с наготово предложения от теб отговор. Ако все пак успее да си зададе някакъв въпрос, как би могло да стигне до свой собствен отго­вор? А търсенето на отговора си е негов чисто личен проблем. Отговорите не се дават на заем, нито се пре­дават по наследство. Въпреки това, тази традиция про­дължава от много векове. Тя обслужва интересите на клерикали, политици и родители, които се стремят да те превърнат в нещо по свой образ и подобие, още преди да си разбрал какво всъщност си самият ти.
Всички се страхуват, че след като разбереш за себе си какво представяш самият ти, ще се превърнеш в бунтар и ще станеш опасен за вложените в теб инвестиции. Ти би се превърнал в самостоятелно изградена личност със съзнание за собствените си права, човек, който от­хвърля възможността да живее така, както му е наре­дено.
Всички се страхуват, толкова се страхуват, че де­тето може да започне да задава въпроси и да търси ис­тината, че го тъпчат с какви ли не глупости. А детето е напълно безпомощно. Съвсем естествено е да вярва на майка си и на баща си, както и на свещеника, на когото родителите имат пълно доверие. Все още не е настъпил превратният момент, в който възниква съмнението. А този момент е един от най-ценните в живота на всеки човек - моментът, в който започваш да изпитваш съм­нение, защото без него никога не би могъл да стигнеш до истината. Трябва да култивираш способността си да се съмняваш в готовите истини, за да отсееш плявата от зърното и да си задаваш въпроси, на които никой друг не може да ти отговори. Единствено твоят собст­вен поход по пътя към истината ще те отведе към отго­ворите, които търсиш. На въпросите по отношение на религията не може да ти отговори никой, освен самият ти. Никой не може да обича вместо теб. Никой друг, освен теб, не може да изживее твоя живот. Ти си един­ственият, който може да изживее собствения си живот, и ти си този, който трябва да търси и да намери отго­ворите на фундаменталните въпроси в живота си.
Никога няма да разбереш какво е радост или екс­таз, докато не откриеш себе си. Ако Бог ти се предлага наготово, като конфекция в евтин магазин, той просто не струва нищо и ти не можеш да го оцениш по дос­тойнство. А точно това се получава на практика. Това, което сме свикнали да наричаме религиозни идеи, не са нищо друго, освен суеверия, натрупани от векове, които само привидно изглеждат като истини, единст­вено благодарение на своята старинност.
В автобиографията си Моята борба Адолф Хит­лер излага някои важни по своята същност съждения. Той е бил луд, разбира се, но понякога лудите казват неща, които нормалните се страхуват да изрекат. Едно от най-важните изказвания в книгата му гласи: "Всяка лъжа може да се превърне в истина, ако се повтаря достатъчно често, ако непрекъснато се акцентира вър­ху нея и ако се цитира от всеки и навсякъде". Отиваш на училище и там се говори за Бог и за молитви. У до­ма отново попадаш на Бога и на молитвите. Отиваш в храма - пак Бог и молитви. Толкова много хора... И де­тето е принудено да се изправи пред огромна тълпа, която повтаря все едно и също.
Невъзможно е детето да изпитва някакви съмне­ния в това, което всички повтарят - нима е възможно те да грешат? А и не става дума само за непосредстве­ното му обкръжение - родителите, техните родители... Хиляди години поколения наред са вярвали в тези ис­тини. Не е възможно всички тези хора да грешат. "Аз съм само едно дете, което подлага на съмнение схва­щанията на целия човешки род..." Детето няма сме­лостта да се изправи срещу всички. Започва да потиска в себе си всички съмнения, а всички около него му съ­действат, тъй като: "Съмнението идва от дявола. Съмнението е страшен грях, може би най-страшният от всички. Вярата е добродетел. Вярвай и ще намериш, съмнявай се - и ще пропуснеш всички възможности още от самото начало".
Истината е пълна противоположност на това. Вярвай, и никога нищо не ще откриеш, а дори и да от­криеш нещо, то няма да бъде истината, а само проек­ция на собствената ти вяра. Какво общо може да има истината с това, в което вярваш? Свързва ги единстве­но съмнението, защото само то води по пътя към пре­чистването. То ти помага да отхвърлиш всички глупос­ти от начина си на мислене. Благодарение на съмнени­ето отново се връщаш към непредубедеността на детс­твото, която на времето е била съсипана от родители, свещеници, политици и учители. И ти трябва да преоткриеш отново детето в себе си, трябва да тръгнеш от самото начало. Ето защо усилията ми са насочени към това - да развенчая у вас всички така наречени религи­озни идеи.
Може би ще нараня вашите чувства, защото тези идеи са се сраснали с вас и отдавна сте забравили, че не са ваше собствено откритие и не сте ги преживели лично. Не си ги преживял от собствен опит, не си ус­пял дори да ги обикнеш. Някой друг ти е внушил вяра­та в тях, и независимо кой е направил това, то е равно­силно на престъпление спрямо твоята личност. Каза­ното съвсем не означава, че хората, които са сторили това, са го направили умишлено. Самите те са жертви на същия процес. Това са им внушавали собствените им родители, които пък на свой ред са били поучавани в същия дух от учителите си. Затова не бива да мислите, че трябва да обвинявате някого. Всички са го пра­вили за твое добро, но това съвсем не е гаранция, че на теб ще ти е добре, ако всички ти мислят доброто. Всички се опитват да ти помогнат, без да осъзнават, че има неща, които човек трябва сам да осмисли и сам да стигне до отговорите на множество въпроси. Намесата в тези неща може само да навреди на човека.
Не предлагайте никому своята помощ, ако тя не е желана и човекът може да се справи и без вас. Не при­нуждавайте никого да гледа на нещата през вашите очи. Моля ви, много ви моля, не поставяйте собствени­те си очила пред очите на другите - така или иначе всеки носи различен диоптър. Никой друг човек няма да може да вижда с твоите очила, в най-добрия случай ще вижда предметите като в криво огледало. Не само очилата му пречат - пречи му и това, че ти му налагаш своя начин на виждане. И на всичкото отгоре го пра­виш, за да му помогнеш, правиш го за доброто на чо­века... Двайсет или трийсет години по-късно този чо­век съвсем ще е забравил, че някога си е задавал въп­роси и че не е стигнал сам до техните отговори.
Това ми напомня една изключително творческа личност - Гертруд Щайн. Край смъртното й легло се събрали мнозина от приятелите й. Изведнъж тя отво­рила очи и казала: "Какъв е отговорът?" Приятелите й се стъписали, не знаели какво да мислят - да не би да е полудяла в мига преди смъртта? Дали пък не е загуби­ла разсъдъка си? И какво искала да каже с това "какъв е отговорът"?
Един от тях казал: "Но ти не ни каза какъв е въп­росът, как бихме могли да ти дадем отговор?"
Тя отговорила: "Добре де, тогава вие задайте въпроса" - и затворила завинаги очи.
Намирам дълбок смисъл в тази история. Тя отп­равя своето послание към всеки от нас. Отдавна си забравил, че някога изобщо си задавал въпроси и че от­говорът им ти е бил натрапен отвън. И това се обясня­ва съвсем простичко със средата около теб, която неп­рекъснато ти повтаря все едно и също, все едно и съ­що... И не след дълго и ти започваш да го повтаряш ка­то грамофонна плоча. Дори напълно забравяш, че ня­кога си бил в състояние да си задаваш въпроси. Може би Щайн се е върнала към детството си миг преди смъртта. При много хора е така преди да поемат сетния си дъх. Кръгът се затваря, те стигат до мястото, откъ­дето са тръгнали. Попитала какъв е отговорът, защото през целия й живот са й предлагали единствено готови отговори. Никой не се е интересувал от въпросите, ко­ито я измъчвали. И тя най-после осъзнала това едва миг преди смъртта си, когато някой я попитал: "А ка­къв въпросът?" Уви, вече било твърде късно... Отгово­рите са толкова много, толкова сериозни и все такива, които хвърлят огромна отговорност върху теб, че е просто невъзможно да зададеш исконните си въпроси. Затова и Щайн промълвила: "Добре де, трябва ми въпросът, кажи ми какъв беше въпросът?"
За мен този случай е зареден с изключително дълбок смисъл. Той е част от живота на всеки от нас. Говориш за Бог, за душата, за небесните селения, за ада... Но замислял ли си се някога дали тези неща мо­гат да бъдат поставени под въпрос? Бог наистина ли те интересува? И защо тъкмо Бог е крайната цел на твоя поход към истината?
Роден съм в семейство на джайнисти. Джайнистите не вярват в Бога-творец. Обстоятелствата не до­пускат джайнизмът да внушава на децата идеята за Бо­га и едно дете, възпитано в духа на джайнизма, не би се сетило да зададе въпрос: "Кой създал света?", защо­то още по рождение са го възпитали да вярва, че веч­ността си е вечност и Създател не съществува, защото от него никога не е имало нужда. Затова въпросът за сътворението не би могъл да възникне.
Един будист никога не си задава въпроса: "Какво е Бог, къде е Бог?", защото будистите по принцип не вярват в Бог, затова и този въпрос не стои пред едно дете, възпитано в духа на будизма. Когато си задаваш въпроси във връзка с Бога, ти смяташ, че само ти си за­даваш подобни въпроси - но съвсем не е така. Може да си роден в семейство на индуисти, християни или юдеи, което не те е възпитало в духа на съществуване­то на някакъв Бог. Може би околните са успели да съз­дадат у теб образа на Бога и някои свързани с него идеи. Най-близките ти хора са те обгръщали с толкова страх, че съмнението, само по себе си, вече е огромна опасност.
Всяко мъничко дете е принудено да се страхува от вечните мъки в ада, от това, че ще бъде хвърлено в огъня живо и ще гори там завинаги, без дори да има утехата на смъртта. При всяко положение, съмнението не си струва такъв риск. От друга страна, пред него е налице сериозна мотивация - ако вярваш, само ако вярваш, на твое разположение ще бъдат какви ли не удоволствия и земни радости. Вярвай, и Бог ще бъде на твоя страна; ако храниш съмнения, значи си на страна­та на дявола. И детето просто не е в състояние да отх­върли глупостите, които му натрапва светът около не­го. Детето изпитва безброй страхове. Страх го е да ос­тане само нощем в тъмното, а вие му говорите за веч­ните мъки на ада: "Ще пропадаш във все по-дълбок мрак, ще пропадаш безкрайно и никога няма да можеш да излезеш от мрака". Съвсем естествено е детето да започне да отхвърля всякакви съмнения и да си мисли, че не си струва да се съмнява в нищо. Толкова е по-простичко да прибегне към вярата... от теб не се иска нищо друго освен да вярваш в Бог отец, в Сина и в Светия дух. Вярата ти, сама по себе, си е напълно дос­татъчна, само трябва да вярваш, че Исус е Син Божи и божи месия, и той ще възнагради всеки за преживените страдания... Ще възнагради и теб... Нима няма да при­емеш възнаграждение, предоставено на толкова ниска цена? Не се иска кой знае колко от теб, само трябва да вярваш и всичко ще се уреди в твоя полза.
Как тогава човек да изпитва съмнения? Съвсем естествено е да избере вярата, особено на толкова крехка възраст. С годините на израстването все по-осезаемо те връхлитат влиянията на околната среда, вярата и внушените отвън идеи укрепват в теб, и, в крайна сметка, ти приемаш тяхната философия като венец на всичко и става много трудно да се върнеш към времето, когато си изпитвал някакви съмнения. Стьпкани са всичките ти възможности да се усъмниш, ти дори не виждаш в какво би могъл да се съмняваш. Преди години си се съмнявал в някои истини, но в крайна сметка си се оставил другите да те убедят. Из­чезнали са всички съмнения, ти дори не виждаш в как­во можеш да се съмняваш. Преди време си приемал вя­рата с неохота, но, в крайна сметка, си усвоил убежде­нията на външния свят. За сметка на това ти предстои невероятно възнаграждение.
Не е трудно да внушиш нещо на едно дете, доста­тъчно е само да му подариш някаква играчка - за него в определен момент тя е като рая с всичките му удо­волствия. Не че си извършил кой знае какво чудо, като си успял да му внушиш собствените си виждания. На практика, това си е най—обикновена експлоатация. По всяка вероятност си го сторил несъзнателно, защото някога си бил подложен на същия процес. И след като всички врати пред съмнението са затворени, здраво се залостват и всички врати към здравия разум и трезвия размисъл - да мислиш, да си задаваш въпроси и да търсиш своя път към истината. На практика, ти прес­таваш да бъдеш личност. Пред затворените врати към съмнението ти ставаш зомби - подвластен на обстоя­телствата и на алчността, на породените от страх хип­нози и внушения, подведен си да вярваш в неща, в ко­ито не би повярвало нито едно нормално дете, ако не му бе натрапена предварително изградена идеология. А след като престанеш да мислиш и да си задаваш въп­роси, ти си в състояние да повярваш на всичко, което ти кажат. Тогава просто няма място за въпроси.
Това е много изгодно за политиците. Ти си вяр­ващ и следователно си склонен да повярваш във всич­ко. Религиозността е показател за лековерие. Сама по себе си тя е достатъчна. Щом ходиш на църква, значи не си човек, който мисли и задава въпроси, който раз­полага с аргументи и не приема постановки, ако те не са обосновани от гледна точка на логиката, здравия ра­зум и науката. За политиците е чудесно, ако посещава­те редовно джамията или синагогата. Ще им се всеки да ходи на църква, в джамия или в синагога - няма значение къде, важното е всеки да посещава подобни места, защото функцията на храмовете е една и съща. В самата си основа стратегията им е една и съща. Индуист, мохамеданин, християнин, будист - няма значе­ние каква е твоята вяра, основната стратегия е все съ­щата - плътно затваряне на вратите пред всяко съмне­ние и пред възможността за пораждане на съмнение. Не бива да се допуска у отделната личност да се поро­дят въпроси, затова пълни главата на човека с всякакви вярвания и предубеждения. Сигурно ще останете мно­го изненадани, ако се вгледате в характера на такива вярвания. Хората са готови да повярват във всички глупости.
Джайнистът не задава въпроси, той просто вярва в невероятните глупости, които проповядва неговата религия. Дядо ми много ме обичаше, защото бях доста непослушен. И самият той дори на преклонна възраст си остана непослушен, може би затова бяхме големи приятели. Водеше ме при монасите-джайнисти, най-вече за да правим там разни пакости. Това му доставя­ше огромно удоволствие. Като на възрастен човек и уважаван гражданин не му приличаше да казва някои неща, затова си мълчеше, но знаеше, че след като аз съм с него, това е напълно достатъчно. Даваше си вид, че е на страната на монасите, но тайно ми даваше знак - давай, сега е моментът да измислиш нещо. Джайнистите не вярват в Бога-творец, затова не е прието да им задаваш въпроси относно Бог. Щом няма Бог, не могат и да възникнат въпроси за Бога. Трябва обаче да вяр­ваш в разни други неща. Джайнизмът вярва в душата. Понякога им задавах такива въпроси: "Колко са души­те на света? Броят им намалява ли, увеличава ли се или си остава все същият?" Джайнисткият монах не може­ше да каже, че броят на душите се увеличава, тъй като няма как да обясни откъде идва нарастването... Кой създава тези души, след като не съществува Бог-създател. Няма и Сътворение. Значи не могат да нама­ляват, защото къде ще отидат в такъв случай? Не могат да изчезнат от вселената, защото където и да отидат, все ще е в рамките на вселената. Монахът не може да отговори и че броят им си остава същият, въпреки че отговорът на този въпрос е даден в самите джайнистки писания: "Броят на душите си остава неизменен".
Не беше лесно да се отърват от дете като мен, тъй като при всеки отговор незабавно следваше въпросът: "Колко са все пак? Ако броят им остава неизменен, няма как да не знаеш колко са, откъде иначе можем да бъдем сигурни, че броят им не се променя? Някоя мо­же да си отиде, да дойде друга... Все трябва да се знае колко е точният им брой". Добре де, точният брой на душите не е написан в нито едно от писанията. А джайнистите не могат да определят точния им брой по простата причина, че населението на земята непрекъс­нато се увеличава. Хората стават все повече и повече. А според джайнизма всичко има душа - дървото, пти­цата, рибата - всичко. "След като знаете толкова много за душите, как е възможно да не знаете точния им брой? Твърдите, че Махавира е всезнаещ, че знае отго­вора на всички въпроси. Тогава няма как да не знае колко точно са душите на брой. Кажете и този проблем ще е решен завинаги." Монахът ставаше все по-неспокоен, много му се искаше да млъкна и да не зада­вам никакви въпроси. Аз обаче държах на своето: "Ни­кой не може да ме принуди да замълча. Трябва или да отговориш на въпроса ми, или да признаеш, че не си наясно с отговора. Просто кажи: "Не мога да отговоря на този въпрос." Поне пред самия себе си трябва да признаеш истината. Нали вие проповядвате истината. Не можеш ли да кажеш: 'Не знам точния им брой'?" Монахът не би могъл да каже това, тъй като то би под­копало авторитета на Махавира като всезнаещ - след като не знае нещо, кое всъщност наистина е от значе­ние?
И така, джайнистите вярват във вечното пътуване на душата. Ако във всеки живот имаш добра карма, ставаш все по-добър и по-добър, с други думи - сти­гаш до по-висок етап. Затова са изградили съответната класификация на нещата - животът на дървото има са­мо едно измерение, на паяка - две измерения, на пти­цата - три измерения, на тигъра - четири, а човекът живее в пет измерения. Човекът е венец на еволюция­та.
Случваше се да ги питам и за други неща, напри­мер: "След смъртта си един мъж отново ли се прераж­да като мъж или може да се прероди като жена в след­ващия си живот? Като човек ли се преражда всеки път или е възможно да се прероди като дърво, птица, кон или нещо друго?" Според джайнизма, ако кармата ти е лоша, можеш да се преродиш в някоя по-нисша форма на превъплъщение - куче, котка или риба например, можеш да се преродиш дори в дърво или камък. И та­ка, аз ги питах: "Да сте попадали на реално доказателс­тво, че някой си спомня, че в предишния си живот е бил дърво, тигър или куче? Кажете ми истината, защо­то се намираме в храма на Махавира - храм на истина­та. Ако ме излъжете, завинаги ще отидете в ада. Зато­ва, ако не знаете отговора, просто кажете: "Не знам." Да даде такъв отговор за един индийски монах - махатма, боготворен от хиляди хора, е най-трудното не­що на света. Опитвах се да обясня какво имам предвид: "Ако ме излъжете, ще слезете по-долу в следващите си прераждания. Стоим пред статуята на Махавира, който е свидетел на вашите думи. А и се намираме в храма..." Монахът е жертвал всичко, за да затвори плътно всич­ки врати пред съмнението. Той е сигурен, че ако излъ­же в храма, пред погледа на Махавира... Това е много опасно. Затова няма как да излъже, а не може и да ка­же, че от личен опит знае нещо или е говорил с някой, който може да му даде определени доказателства. За­това всеки път монасите се държаха като глухонеми.
Джайнистите имат една теория... Благодарение на нея обясняват всичко. И самият Махавира е трябвало да обяснява безброй неща, а и населението на земята непрекъснато нараства... Откъде, все пак, идват всички тези души? Броят на животните нараства, разраства се животът във всичките му форми, откъде идват всички живи същества? Това е обяснено в теорията, предло­жена от Махавира. Нарекъл я нигод. Теорията учи, че някъде във вселената съществува тъмна утроба - безк­райна и изпълнена с потенциални души. Когато някоя от душите стигне до етап, след който може да расте, тя излиза от нигода. Да видим къде е уловката. Махавира твърди, че нигод е безкраен, тъй като в противен слу­чай душите все някога ще свършат и нигод ще остане празен. Тогава отново ще възникне въпросът за произ­хода на все по-нарастващия брой души. Затова и Махавира твърди, че нигод е безкраен, за да не се изпраз­ни никога вселенската утроба. Съвсем е забравил, че все ще се намерят хора като мен. Е, все пак не съм зас­тавал очи в очи с него. Ако това бе възможно, поне щяхме да изясним някои въпроси на място, така или иначе в рамките на съществуванието не е възможно две паралелно съществуващи неща да бъдат безкрайни. Въпрос на елементарна логика и математика. В рамки­те на съществуванието може да има една-единствена безкрайност и тя е вселената. След като тя е безкрайна, не може да съществува друга безкрайна величина, за­щото по един или друг начин двете безкрайности все ще опрат до общи граници. Все някъде ще се докоснат, а това означава ограничаване. Границата по дефиници­ята означава край на безкрайността.
И без да разговарям лично с тях, бих могъл да измъча джайнистите с всякакви въпроси: "Според вас нигодът е безграничен; как тогава обяснявате безкрай­ността на вселената? Дали това изобщо е възможно от гледна точка на математиката? Или на геометрията? Трудна работа. Невъзможно е паралелното съществу­ване на две безкрайности. Ако човек има дори най-елементарна представа от математиката, за него ще е очевидно, че две крайни величини са напълно съвмес­тими и това може да се докаже чрез стотици експери­менти. Но съвместяването на две безкрайни величини е абсолютно изключено... Само една-единствена реал­ност може да бъде безгранична. Безграничност на раз­стояние милиони светлинни години... Не че това има значение - границата така или иначе е налице.
На времето си задавах на онези монаси такива въпроси: "Откъде идват всичките души, за да се влеят в нигод! Хоп! - изведнъж се появяват там без всякаква причина. Защо? Как успяват да влязат вътре?" По принцип, всяка религия се сблъсква с едни и същи проблеми. Изправена пред фундаментални проблеми, всяка религия предлага напълно безсмислени отгово­ри. Всеки може да даде приемливи отговори, ако не е изправен пред фундаментални проблеми. Но при необ­ходимостта да се изправиш очи в очи с такава пробле­матика, просто започваш да си измисляш.
Откъде е дошъл този нигод - безкрайната вселен­ска утроба? И откъде се взимат всичките души, които се вливат в него? Най-лесното е да кажеш: "Ами те просто са си там", но едва ли е възможно да се приеме сериозно такъв отговор. Какви са извършените от ду­шите грехове? Никога не са били извън пределите на нигода, следователно не са могли и да извършат нищо - нито добро, нито зло. Защо тогава са принудени да се мъчат в пределите на утробата? И какви още страдания им предстоят в безграничността на черната дупка? Душите стоят там в продължение на милиони години. Каква е причината да стоят там и да страдат? Нали не са извършили нищо... Не мога да приема, че са извършили някакъв грях, защото преди да "направиш" как­вото и да е, трябва реално да съществуваш във вселе­ната. За да "действаш", преди всичко трябва да "бъ­деш". А душите са там като потенция. В действител­ност, те не съществуват, те са просто зародиши. Как тогава от непокълнали семена биха могли да се родят горчиви или сладки плодове? Трябва да разберем при­чините, поради които тези семена никога не са покъл­нали. И кой-знае как в един момент душите узряват... Нима това може да се обясни с точните науки? Сигур­но има някаква причина днес да узреят за раждане ду­шите А, Б и В, а Ю и Я да са готови за утре, но защо е така, а не обратното? Нали всички души си приличат. Или може би вие ги различавате една от друга? Разли­ките не могат да бъдат идентифицирани, защото обек­тите не са осъществени в материален план. Душите представляват само потенция... Невъзможно е да се оп­редели някаква основа за тяхното разграничаване.
А монахът се потеше от притеснение и повтаря­ше: "Всеки път, когато дойдеш тук... Чудно момче си ти, никой досега не ми е задавал такива въпроси. Про­пътувах цяла Индия надлъж и нашир и всеки път, ко­гато дойда тук, изпитвам страх... Такива като теб прос­то не бива да стъпват тук. Казвах на дядо ти да не те води, но той също е голям чудак - никога не идва сам, всеки път те води със себе си." И тогава монахът ми скрои номер. Започна да изнася своите беседи по вре­мето, когато бях на училище. Ала никак не беше лесно Дядо ми да се остави да бъде измамен. Той идваше в училището и казваше на директора: "Днес имам спеш­на нужда от помощта на моя внук". И ме освобождаваха от занятия. После директорът казваше: "Училището днес май свърши много бързо". А аз отговарях: "Не, дядо ми ме извика - иска да получа вашата благосло­вия, сър. Той никога не би ме взел, без да получа бла­гословията ви. Той е дълбоко вярващ човек и иска да получа вашата благословия. Моля ви, мога ли да си тръгна с него?" Ако дадете на детето достатъчно сво­бода, то ще направи така, че всички монаси, попове и имами да изглеждат като пълни идиоти. И мястото им е точно там - в категорията на идиотите. Само оставете децата на свобода, нищо друго не е необходимо. Оста­вете децата да изпитват съмнения. На практика обаче, ние не им даваме такава възможност. И след като вед­нъж вече свикнат с внушената им вяра, малко по малко това отравя цялото им съществуване. И ако някой се опита да я подложи на съмнение, на практика той ата­кува всъщност самите тях. Точно това ме тревожи. То­ва е основният ми проблем, който се опитвам да раз­реша цял живот.
С нищо не мога да ви помогна, ако не се проти­вопоставя на вашата система от вярвания, не мога да споделя с вас своите мисли и убеждения. Пред мен има зид - много дебел зид. Колкото и да крещя, няма да ме чуете. Трябва непрекъснато да се блъскам в стената, да се опитам поне да пробия дупка в нея, за да стигна до вас, за да можете да ме видите очи в очи. И да съживя във вас онова, което ви е отнето. Мога да ви върна не­винността на детството и тогава ще можете сами да поемете своя път към истината. Детството е единстве­ната възможност да поемете своя път към религията. В противен случаи ви остава само да приказвате за рели­гия.
И така, Шийла, това е истината.. От сърце ми се иска да се освободите изцяло от терминологията, с ко­ято сте захранени отвън. Аз не ви предлагам каквато и да било терминология. Опитайте се да разберете колко различна е моята гледна точка. Затова казвам, че моята религия е първата религия в света. Нищо няма да се промени, ако от индуист човек стане християнин, ако е бил християнин и приеме исляма или ако от мохаме­данин стане юдей. Все същата размяна на надути при­казки, подобна на промяна в облеклото; остава си съ­щият човек, в същата кожа. Само дето е заменил пре­дишната си система от вярвания с друга, защото стара­та система му е омръзнала. Така доникъде не се стига. Може би... Ако християнството не става, може би индуизмът или ислямът ще се окажат по-подходящи. Не, аз не ви предлагам нова система от догми, идеи или вяра в нещо - изобщо не става дума за това. Моята цел е много по-различна.
Ако взема един камък и го поставя на мястото на друг, аз ставам още по-опасен от онзи, който е сложил първия камък, тъй като този първи камък е остарял, до гуша ти е дошло и вече не черпиш от него сила и ду­ховна храна. Та това е просто един камък, каква храна би могъл да ти даде? И въпреки това ти си го понесъл на раменете си и малко по малко започваш да усещаш, че най-добре би било просто да се отървеш от него. Един нов камък ще ти предложи все същия "меден ме­сец" и ще започнеш да се питаш дали новата тежест е най-удачният ти избор.
Не се опитвам да заменя някогашната ви система от вярвания с нова, по-различна. Простичко казано -това, което правя, е разрушително. Може би ще се из­ненадате, ако видите, че аз не съм просто разрушите­лен - аз искам да разруша всичко, което ви е било на­ложено отвън. Изобщо не е нужно човекът да замества едно нещо с друго. Творческото начало е исконно при­също на човека и не е необходимо аз да го измислям. Ще усетиш лекота и ще започнеш да израстваш едва след като отхвърлиш товара от раменете си. Ще започ­неш сам да търсиш истината и не след дълго ще почув­стваш нов прилив на сила и могъщество, защото всяко твое откритие, дори най-малкото, ще ти носи неверо­ятна радост и удовлетворение. Дори и най-малкото от­критие, до което си достигнал сам, ще те накара да се почувстваш като нов човек, просто защото истината е родена в теб самия. Може да е само зародиш на истина, но така или иначе, вече ще си поставил основите на началото. Ще усетиш ново, непознато дотогава вълне­ние, което не би изпитал, ако се бе придържал към предишните си вярвания, система от идеи и наготово предложени догми.
Аз само те освобождавам от натрупания товар. Единствената ми цел е да те оставя съм със себе си -нещо, което не са направили твоите родители, учители, равини, монаси и попове... Никой никога не те е оста­вял сам със себе си. Никой не е допускал, че можеш да се справиш сам.
А аз вярвам в теб! Всички са искали да направят от теб нещо по свой образ и подобие. Аз не искам да ви моделирам според собствените си представи.
Аз искам просто да постигнете пълния разцвет на собствената си личност. Не зная доколко това е въз­можно. И може би е по-добре, че не зная, защото, в крайна сметка, това може да се окаже приятна изнена­да - сякаш сте намерили изключително ценно съкро­вище.
И така, аз вярвам във вас. Затова не ви предлагам някаква религиозна вяра, защото знам, че вие притежа­вате всички способности да откриете сами живота, лю­бовта и радостта. Просто трябва да се освободите от натрупания върху раменете ви товар. Не се хващайте за него като удавник за сламка. Товарът е ваш враг.
Ако си евреин, юдейството е твой враг. За хрис­тияните враг е християнската религия, за индуистите враг е индуизмът. Религията ти няма никакво значение, тя е твой враг, след като си я приел, без да си тръгнал по твоя собствен път към истината. Трябва просто да кажеш: "Хайде, сбогом". Кажи на врага си: "Приклю­чих с теб, остави ме най-после на мира. Искам да съм чист, няма повече да те нося на гръб". Ще останеш смаян в мига, в който усетиш невероятна лекота и ще можеш да разтвориш криле, за да полетиш в безбреж­ните пространства на съществуванието, които винаги са били пред теб. До този миг не си могъл да направиш това, защото си бил прикован към синагогата, храма или църквата; все някой падре, поп или свещеник са ти пречили да го направиш. Около теб е имало тълпи от хора, които са висели на врата ти и които са искали да не бъдеш по-различен от тях.
За тях то е въпрос на политика - политиката на бройката. Страхуват се, че ако всеки поеме по свой собствен път, те ще загубят своята власт - властта на бройката. Искат да си там, в общия кюп, да си просто поредният номер, искат да те използват като средство за постигане на собствените си цели. Не забравяйте, че най-големият грях е да използваш едно човешко съ­щество за свои собствени цели, независимо какви са те. Всеки човек представлява цел сам по себе си.
Затова и моята работа се определя от желанието да ви помогна да откриете своя вътрешен потенциал от възможности и умения, своята крайна цел - а тя не е кой знае колко далеч, тя в самите вас. От вас се иска само да се освободите от бремето на всички ненужни глупости, което другите са стоварили върху раменете ви.
Някои си мислят, че това, което правя, не е по-различно от нещата, които са вършили Христос, Буда, Мохамед или Махавира, но много грешат. По своята същност това, което правя, си е чисто моя работа. Де­лата на така наречените пророци работят против мен, а това, което аз правя, е насочено против тях. И трябва да сме наясно - никога няма да престана да критикувам техните идеи. Човек трябва да бъде гъвкав. Не бива да се чувствате наранени, когато ви говоря такива неща -аз просто трябва да направя това, което правя. То е ка­то хирургическа операция. Трябва да ви сложа на опе­рационната маса и да изрежа от вас всичко чуждо, за­щото вие сте го приели като част от себе си, а не е така. То ви превръща в инвалиди. Убива ви.
Искам да взема от вас всичко, което не е част от вас по природа. Всичко... И тогава настъпва мигът на експлозията.
Бхагван,
Какво означава "Антихрист"? И кой е той?
Преди всичко трябва да си изясним едно нищо -Христос не съществува. Как е възможно тогава да съ­ществува Антихристос? Можем да допуснем възмож­ността за съществуване на Антихриста само ако прие­мем идеята за съществуването на Христос. "Христос" е гръцкият превод на ивритската дума "месия". За по-голяма яснота нека използваме засега думата "месия". Евреите дълго чакали месията, надявали се той да оти­де при тях и да ги освободи от страданията. Евреите са може би най-изстрадалият народ на земята. Едва ли обаче има защо да им съчувстваме и да ги съжаляваме. Те сами са си виновни за страданията. Още по времето, когато са се обявили за богоизбрани, те са обрекли са­мите себе си на безбройни нещастия, беди, убийства, на концентрационни лагери и на газови камери.
Така и не намерих човек, който да свърже ясно и точно две неща - защо евреите толкова са страдали (а те действително са претърпели неимоверни страдания), и да определи основната причина за техните страда­ния. Те се коренят в изявлението на Мойсей, според което евреите са богоизбран народ, предопределен да господства над другите народи. Очевидно е, че ако чо­век се обяви за господар, за по-съвършен и висшесто­ящ от всички останали, това неизбежно ще го превърне във враг в очите на хората от цял свят.
Непреклонната решимост на Хитлер да изтрие евреите от лицето на земята е логично следствие от гръмката декларация на Мойсей. Щом са богоизбрани, те са представители на една господарска раса. А спо­ред Хитлер, богоизбрана е нордическата раса на гер­манските арийци и само те трябвало да бъдат господа­ри на света. Е, съществуването на две господарски раси е несъвместимо... Едната трябва да отстъпи, да изчез­не, да докаже превъзходството си над другата. Това не е въпрос само на политика, в основата на всичко стои религиозната идеология на евреите.
Според Адолф Хитлер господари могат да бъдат само арийската, нордическата раса, която да властва над целия свят, затова евреите трябвало да бъдат изт­ребени до крак. За унищожаването на евреите не носи вина само Хитлер. Той, разбира се, има огромна отго­ворност, но началото на играта е поставено от Мойсей, а евреите са подкрепяли неговата идея през вековете. За това има причина. След като успели да настроят це­лия свят против себе си, те нямали друг начин за оце­ляване, освен да се държат здраво един за друг и да се превърнат във фанатици. Останала им единствено на­деждата, че месията ще дойде при тях... "И тогава ще дойде краят на всичките ни страдания. Страданията няма да продължат дълго време, те са само изпитание, предизвикателство пред нашето единство, от което за­виси оцеляването ни. Когато издържим на изпитанието и на огъня, когато оцелеем, след всички страдания, ме­сията ще дойде и ще ни възнагради за преживените мъки. Всички останали ще отидат в ада, а ние ще бъ­дем приветствани в рая с музика и песни и ангелите ще пеят "алилуя" в тържествен хор."
Евреите отхвърлили Исус като месия, не го прие­ли за Христос. Нямало как да не го отхвърлят. Не биха приели никого за месия, за "Христос". Това е невъз­можно и причината е много проста. Никой не може да освободи човечеството от страданията. Никой няма да може да постигне това, докато всеки един от нас не разбере, че самият той е отговорен за собствените си страдания и не положи усилия да се освободи от тях. Как е възможно някой друг да те освободи от собстве­ните ти страдания? Ти си виновен за това, че страдаш, а не някакъв месия. А дори и да те отърве от тях някой друг, нима това е гаранция, че няма отново да объркаш нещата? Според мен, няма как отново да не си създа­деш проблеми, ако си достатъчно изобретателен в това отношение. Ето защо никой не може да те освободи от собствените ти страдания, а дори да успее, все едно, ти ще намериш начин да си създадеш други. А евреите не могат да приемат никого за дългоочаквания месия, тъй като никой никога не би могъл да освободи целия чо­вешки род от страдания.
Горкият Исус, той бил просто един евреин-фанатик, който втьлпил в крехкия си мозък мисълта, че е месия.
Ако човек има дар слово, никак не е трудно да си втълпи подобна идея. Исус бил човек необразован, но определено притежавал дар слово. Нерядко се случва прости, но красноречиви люде да произнасят силни слова, да излъчват такова могъщество и власт, които са немислими за един изтънчен и високообразован инте­лектуалец. Най-образованите и задълбочени мислите­ли винаги са били склонни към колебания и съмнения. В тях винаги и във всичко се намира по някое и друго "ако" и "дали". Самите те са толкова изпълнени със съмнения, че си дават сметка колко не са на ясно с ми­лиони неща.
А за хора необразовани като Исус или Кабир ни­как не е било трудно да обявят своята изключителна и уникална компетентност - при това на висок глас и с изключителен плам. Достатъчно е само да събереш около себе си няколко безмозъчни същества - а това е най-лесното нещо на света. Направи челна стойка на улицата и около теб веднага ще се събере тълпа от глу­паци. Не че правиш кой знае какво, просто си застанал с главата надолу, но всеки глупак на часа ще си зареже работата и ще дотърчи да те гледа... Чудо голямо, но каквото и да измислиш, върши работа.
На кого всъщност говори Исус и кому оказва мо­рална подкрепа: "Блажени са нисшите духом, защото тяхно е царството небесно"... Той се обръща към евре­ите, които от векове са били подложени от римляните на мъки и унижения. Нима може да се говори за ду­ховна нищета и смирение пред такива хора? Съвсем естествено е да приемат думите му като най-голямата възможна утеха. Да, подложени са на унижения, но са смирени духом... Съвсем простичък трик на логиката -те са слаби, те са роби, но си мислят, че са смирени ду­хом...
Когато Исус им казва: "Ако те ударят по едната буза, обърни и другата, защото това е единственият път към Бога. Обичай врага си...", евреите чувстват своето превъзходство над всички останали. Егото им, стаено някъде дълбоко в тях, е удовлетворено. А в действи­телност, те просто не са били в състояние да не обър­нат и другата си буза. За какво изобщо им е говорел този човек? И без друго усещали как и двете им бузи го­рят от плесници. При това положение какво би могло да се очаква от тях - да предложат и задниците си за плесници, така ли?
Никога не бих казал: "Бъдете смирени!" на хора, които са били измъчвани и унижавани от векове. Но такъв призив дава утеха. Човек започва да си мисли: "Няма нищо лошо в това, че съм беден - бедността всъщност е благословена от Бога. Аз съм от нисшите духом, затова съм благословен, благословен съм и съм изпълнен със смирение, и след като ме ударят по една­та буза, аз обръщам и другата... затова ще отида в царс­твото Господне." Много биха искали да повярват в Исус, да повярват, че точно той е месията - ако бяха повярвали в него, думите му щяха да тежат на мястото си и да придобият силата да носят утеха. Ако не вярват в него, това означава, че за тях той си остава най-обикновен човек.
Много хора не могат да вникнат в психологията на тези думи, не разбират и какви са хората, към които са били отправени. Намерили се хора, които му повяр­вали и тръгнали след него - все хора от простолюдие­то. Ала на равините това никак не се харесвало, Исус май станал главният равин. А те били все хора с обра­зование, изучили древната мъдрост на своя народ... И изведнъж се появява един прост човек, който не разби­ра от нищо и знае само няколко думи.
Какво представляват всъщност четирите еванге­лия? Съдържанието им може да се обобщи и да се съ­бере върху гърба на пощенска картичка.
Какво толкова е казал този човек? Четирите еван­гелия повтарят едно и също - неща, които твърдят че­тирима негови ученици.
И равините - поповете, значи, много се ядосали и заявили: "Смяташ, че ти си месията - в такъв случай трябва да го докажеш. Единственото доказателство е да бъдеш разпънат на кръста. Ще те приемем за месия, ако възкръснеш след разпятието. В противен случай за нас ти си само антимесия - Антихрист". Евреите така и не го приели за месия, тъй като той всъщност не умрял на кръста и впоследствие се спасил с бягство от Йеру­салим. Възкресение изобщо не е имало. И дума не мо­же да става за възкресение, след като разпъването ос­танало недовършено.
Никъде в еврейските летописи от онова време не се споменава за Исус, за разпятие и възкресение, не се казва нищо и за учението на Исус, и това е обяснимо, тъй като писанията били създавани от учените равини, а не от тълпата. Според равините, дори не си струвало да споменат името му, макар и бегло. Единственото доказателство за съществуването на Исус е "Новият за­вет", а той бил написан едва след изчезването на "ме­сията" - по-точно, триста години по-късно. А попове­те непрекъснато преиздават Новия завет и това про­дължава от векове. От него е махнато всичко, което би могло да бъде в тяхна вреда, защото с времето те поели ролята на учените равини.
Исус дори нямал представа, че е създал нова ре­лигия.
Той никога не е мислил за това. Искал е само ев­реите да го приемат за месия... А те го отхвърлили.
Затова смятам, че явлението Христос никога не е съществувало. Месията така и не дошъл. Исус бил ре­ална личност, но претенциите му за месия били отх­върлени от евреите, които го чакали и се надявали да дойде. По онова време било широко разпространено схващането, че се появяват много като него, с претен­ции да са божии пратеници, но в твърденията им няма истина - всеки от тях всъщност не бил Христос, а Ан­тихрист. Много като Христос щели да се появят - и това също е казано от евреите, християнството заимст­вало от тях само идеята.
Странно - Исус бил отхвърлен като месия и ев­реите го обявили за Антихрист и го разпънали на кръс­та заради фалшивите му претенции. Евреите придават изключително значение на този факт, тъй като целият им живот е съсредоточен върху надеждата, че месията ще дойде... И тогава се появява някой си - син на дър­воделец, неук човек, който не разбира от нищо, и почва да разправя, че точно той е месията. Той бил лъжепророк и евреите си казали: "И преди са идвали мнозина като него. Всеки от тях твърдеше, че той е месията, но всеки път се оказваше, че не е вярно. И този е от също­то племе."
Странно... Понякога историята взема странни об­рати. Евреите го отхвърлили и точно един отхвърлен от народа си човек става създател на нова религия. Става основател на религия, без изобщо да е я е създа­вал. Дори не е мечтал за това. Вероятно, ако знаеше, би отхвърлил твърдението, че е създателят на новата ре­лигия, тъй като е бил евреин и искал само да бъде признат от евреите за техен месия. За него това е от изключително значение, тъй като обслужва егото му. А евреите го отхвърлили и го обявили за антихрист. И кой всъщност е първият християнин? Един доста стра­нен човек, който няма нищо общо с Исус. Казвал се Саул (Савел) и се противопоставял ожесточено и на Исус, и на неговото учение. Живеел много далеч от Йерусалим, когато до него стигнали слухове: "Месията се появи, месията ще освободи света от страданията"... Саул изповядвал съвестно юдейската религия и поел към Йерусалим, за да намери самозванеца и да го убие, да накаже най-видните му апостоли - така поне ги на­рекъл той - и да сложи край на тази история още в са­мото начало. Знаел, че ще бъде по-трудно да се напра­ви това, ако нещата се разраснат, затова, непрекъснато мислел как да убие Исус и всичките му апостоли - Матей, Лука, Тома и така нататък. Само за това си мислел, то просто не му излизало от ума.
Случва се човек така да се съсредоточи върху ня­коя мисъл, че тя да не му излиза от ума и да се превър­не в мания, която така обзема цялото му същество, че понякога е възможно и да се обърне на сто и осемдесет градуса. Това си е психологическо явление, подобни неща стават всеки ден. Саул крачел в прахоляка под жежкото слънце. Вървял към Йерусалим... Слънцето напичало безмилостно, а в главата на Саул се въртяла все една и съща мисъл - да убие, да унищожи... И тога­ва в небето над него се появил образът на Исус! Това било всъщност проекция на собственото му мислене, вманиачено до степен на лудост. Когато образът му се явил, Саул изгубил ума и дума. Паднал по очи на земя­та и започнал да се моли на Исус да му прости, искал да се освободи от предишния си живот и да се покръсти в новата вяра. И така, приел новата вяра, защото Исус му се явил в небето. Тогава Саул приел името Па­вел.
Та точно този Павел - един луд човек, склонен към убийство - станал първият християнин, а по-късно и първият папа. Затова векове по-късно, след като някой стане папа, често приема името Павел. Струва си папата да носи едно толкова величаво име -името на първия християнин. Затова много от папите... Някой приема името Йоан-Павел, друг - пак нещо по­добно, но все Павел, та Павел, защото той е най-славната личност в историята на християнството. А между папите и Исус всъщност няма никаква връзка. Та този Павел, който искал да убие Исус и учениците му, впоследствие се обърнал срещу враговете на хрис­тиянството. Заявил, че Христос отново ще дойде на зе­мята. Въпреки че приел християнството, Павел си ос­тавал евреин и продължавал да вярва в идването на ме­сията; човек може да си смени дрехите, но не е толкова лесно да промениш цяла една система от идеи. И така, започнал да проповядва една нова философия, според която Христос отново ще дойде на земята и ще осво­боди хората от страданията им. Първият път не успял да го направи, защото евреите го предали, разпънали го на кръста. Но когато отново се върне на земята, Христос ще да намери тук свои хора - християни, кои­то ще го подкрепят във всичко, ще му помогнат да ос­вободи света от страданията и да превърне грозното в красиво. И така, Антихрист е всъщност всеки, който твърди, че е Христос. Историята се повтаря отново и отново. И ще се повтаря, докато човек най-после се превърне в интелигентно същество.
Онзи ден получих писмо, в което авторът му ме нарича Антихрист. Странно... Казвам, че Христос ни­кога не е съществувал, как може тогава да има Антих­рист? И откъде накъде точно аз се оказах въпросният Антихрист? Аз мога да бъде единствено себе си и се чувствам напълно щастлив в собствената си кожа; не виждам защо трябва да съм Христос например. Никога не съм твърдял, че съм Христос. Въпреки това има хо­ра, които ме обявяват за Антихриста - същите глупаци, които на времето разпънали Исус. Сега се наричат християни, но си остават все същите глупаци, все съ­щите хора с ограничен ум... Нищо ново под слънцето... И ако някой обяви себе си за Христос, тези хора ще го разпънат като Антихрист. Могат и мен да разпънат, разбира се. Но аз не съм Христос. И няма да играя тях­ната игра. Никога не съм играл ничия игра. Аз играя единствено собствената си игра, в която аз създавам правилата. Може би ще ви се стори чудно, че аз измис­лям правилата на играта, дори когато играя карти. Ако някой иска да играе карти с мен, трябва да се съобразя­ва с моите правила, иначе просто няма да играя. В уни­верситета много професори и студенти искаха да игра­ят с мен, смятаха, че е много интересно да играят с мен шах или карти, но трябваше да се съобразяват с измис­лените от мен правила. Защо трябва да се подчинявам на правила, измислени от друг? Не съм ничий после­довател, аз сам си измислям правилата. Ако някой иска да играе с мен, трябва да следва създадените от мен правила.
Не съм Христос. Не съм месия, нито пък пайгамбара, тиртханкара или аватар. Не смятам себе си за човек, който се нарежда сред тези маниаци. Моля ви да ми простите и да не ме включвате сред хора като тях. Самата идея за съществуването на Христос е абсолют­но фалшива, но тази за Антихриста ми се струва още по-фалшива. Първо вярваш в Христос, а после - в ид­ването на Антихристос. Защо тази история не се отсече още в самите си корени, за да се приключи с нея вед­нъж завинаги? Продължавам да твърдя, че всеки човек носи отговорност за това, което е. И хората, които ис­кат да бъдат с мен, трябва да поемат изцяло върху себе си тази отговорност. Това е единственият начин да се отърве от страданията си и да промени изцяло собст­вения си живот. Аз не мога да го направя вместо теб, никой не може да го направи, освен теб. Затова ако ня­кой ви обещае, че ще направи нещо подобно, знайте, че ви лъже. Пазете се от такива хора - те могат да бъ­дат опасни.
Ако някой ви вдъхва надежди и ви обещава: "Ти само вярвай в мен, аз ще направя всичко останало", просто трябва да го хванете и да го изпратите в клини­ка за душевно болни. Такъв човек се нуждае от лече­ние, от успокоителни, защото явно не е с всичкия си.
Може да стане месия или аватар, но все ще се намерят хора, които да го обявят за Антихрист. Исто­рията се повтаря хиляди години. Много ми се иска най-после да й сложим край.
Говоря съвсем сериозно като казвам, че тази е първата религия, защото никой досега не е имал сме­лостта да заяви: "Аз не съм Божи пратеник". Човек може с лекота да събира огромни тълпи около себе си, но няма куража да се изправи пред тях и да каже: "С нищо не съм по-различен от вас, аз съм обикновен чо­век".
Затова тази е първата религия, създадена от чо­вешко същество.
Всички религии досега са създадени от луди хо­ра... Всеки с неговата си лудост. Много бих искал да се сложи край на това - веднъж завинаги.

14
А3 СЪМ ГНОСТИК


12 ноември 1984 г.
Преди няколко дни ти ни каза, че вярата може да се класифицира в три категории - теизъм, атеи­зъм и агностицизъм. Какво мислиш за гностицизма?
Не смятам гностицизма за категория на вярата. Теистите вярват в Бог, без за това да са им нужни зна­ние или личен опит. На практика тяхната вяра е просто бягство от съмнението. Човек трябва да бъде неверо­ятно смел, за да запази в себе си способността да се съмнява. Да не избягаш от възможността да се съмня­ваш - това е едно от основните качества на всеки, кой­то търси своя път към истината. А вярата е вид бягст­во. Вярата премахва способността да се съмняваш, по­мага ти да почувстваш облекчение и увереност в собс­твените си знания, макар че дълбоко в себе си осъзна­ваш, че все още не си познал истината.
И така, вярващият може да принадлежи към една от две ясно разграничени категории. Първата е на по­върхността, когато човек вярва в някоя религия и проектира себе си в нейното пространство. Другата кате­гория предполага осъзнаването на реалните дадености като рана в самия човек. Тази рана е съмнението, което той отхвърля, но което така и не може напълно да изт­ръгне от себе си. То си остава дълбоко в човека, остава си съществена част от реалното му съществуване. За­това вярващият неизменно бива разкъсван от вътреш­ни конфликти. Чувства се раздвоен. В душата му въз­никват съмнения винаги, когато се докосне до нещо, което влиза в противоречие с вярата му.
Веднъж при мен дойде един човек, който заяви: "Вярата ми в Бог вече е непоколебима." Аз го попитах: "Какво означава "непоколебима"? Да не би да искаш да кажеш, че сред вас има и вярващи, чиято вяра може да бъде разколебана? Самата дума "непоколебим" предполага, че дълбоко в себе си таиш съзнателно не­що, което искаш да си остане там, неуязвимо за вся­какви колебания." После добавих: "По-късно ще пого­ворим за това, сега ми кажи най-напред какво те кара мислиш, че вярата ти в Бог е непоколебима." Човекът отговори: "Ходя редовно на поклонение в храма."
Стотици храмове в Индия са посветени на безб­рой богове. Чужденците често остават изненадани, ко­гато установят, че най-често срещаните храмове са посветени на бога-маймуна Хануман. Маймуната е смятана за едно от превъплъщенията на бог Рама, зато­ва хората приемат нейния образ като символ на Бог. И така, човек си мисли, че ако успее да убеди Хануман да му помогне, богьт-маймуна на свой ред ще се застъпи за него пред Рама. Много по-лесно е да убедиш една маймуна, отколкото Бог. А човек се чувства толкова предан на Рама, че не очаква Рама да отхвърли молбата му. Много е трудно да убедиш Рама директно, виж - с Хануман, една обикновена маймуна, нещата стават много по-лесни. Някакво дребно подаръче е напълно достатъчно, малко плодове и бонбони, дребен подкуп, и спокойно можеш да го помолиш за помощ. И така, човекът посещавал редовно храма на Хануман и отпра­вял към него следната молба: "Ако до две седмици не си намеря работа..." Човекът бил безработен, а имал добро образование, но в Индия милиони хора с добро образование остават без работа. Добрите работни мес­та са малко. И ако в рамките на две седмици човек не може да си намери работа, трябва да се обърне към Ра­ма за помощ, а след като бъде назначен, устройва пир­шество за единайсет брамина и поднася цветя и плодо­ве в дар на Бога. Трябва обаче да се знае, че в случая става дума за краен срок, който аз определям - ако до две седмици Бог не изпълни молбата ми, с вярата ми в него е свършено веднъж завинаги. Не става дума дали ще получа работата или не - най-важното в случая е вярата ми в Бога. "Затова, Боже, оставям всичко на теб." Затова човекът бе дошъл при мен - за да ми каже, че за две седмици преминал през толкова надежди и отчаяние... Минавал ден след ден и никой не искал да го вземе на работа; започвал да изпитва силни съмне­ния, усещал, че вярата му в Бога започва да се разкла­ща. "И тогава, на петнайсетия ден, получих заповед за назначение. След този момент усетих, че вярата ми в Бог е непоклатима." Тогава му казах: "Твоята непрек­лонна вяра е доста поизмислена. Ако беше направил още няколко опита... Преди да стигне до окончателни изводи, всеки учен прави множество експерименти и едва тогава знае със сигурност, че е стигнал до единст­вения верен отговор. Ти си направил само един опит, опитай поне още веднъж." Той каза: "Предлагаш ми да опитам още веднъж точно сега, когато съм напълно си­гурен в своята вяра?" Отговорих му: "Не е нужно аз да ти казвам, че имаш много сериозни проблеми. Жена ти е болна... (жена му имаше туберкулоза), направил си само един опит..." Човекът беше беден, не можеше да си изкарва прехраната, дълго време беше безработен... "Защо да не дадеш на Бог още една възможност? Само една. Кажи му, че ще направиш още веднъж всичко, което си му обещал да направиш досега, ако жена ти оздравее до две седмици. Ако обаче жена ти не оздра­вее, ще престанеш да вярваш в него."
Той реши, че си струва да опита още веднъж. Стана точно така, както се очакваше, разбира се - жена му така и не можа да оздравее. Назначаването му беше просто въпрос на съвпадение... Нима една маймуна -при това не истинска, а статуя от камък - може да нап­рави нещо? Човекът много се ядоса, ала гневът му бе насочен не към вярата му в Бога, а към мен. Казах му: "Успокой се, опитай се да погледнеш трезво на нещата. Просто се опитах да ти кажа, че в случая става дума за съвпадение. Ако Хануман наистина ти бе помогнал първия път, щеше да ти помогне и по-късно. Ако не ми вярваш, опитай още веднъж. Можеш да опитваш колкото искаш. Вярата ти обаче се крепи на една без­разсъдна идея, а именно - че Бог изпратил заповед да те назначат, при това - след ходатайството на една маймуна. На всичко отгоре ти се сърдиш на мен - защо? Просто ти предложих да опиташ пак, за теб това беше още един шанс да провериш дали Бог наистина ти помага. Ти сам видя, че в случая става дума за съв­падение. И сега започват да те обземат съмнения - да­ли ти самият си се държал като глупак или Хануман и Рама са те подвели. Истината е, че вината е в теб са­мия."
Вярата е начин да избягаш от действителността. Казах на онзи човек: "Сърдиш ми се, защото ти казах, че сам ти си си виновен. А ти не можеш да приемеш тази истина. Където и да идеш, не можеш да избягаш от мисълта, че сам си виновен за собствената си глу­пост. Ако се опиташ да я загърбиш, ще се почувстваш още по-зле, вътрешната ти рана ще прерасне в злока­чествено образувание. Трябва да се направи нещо, бяг­ството не е спасение." Вярата е начин да избягаш. Те­истът се преструва, че знае. Атеистът също се престру­ва на сигурен, че няма Бог. Нито теистът, нито атеис­тът се опитват да проверят дали това наистина е така. На всичко отгоре задачата на атеиста е далеч по-трудна от тази на теиста, защото теистът се опитва да открие нещо като присъствие и реално съществуване и поне разполага с някаква теория като работна хипоте­за. Атеистът не може да разчита на никаква хипотеза; той изхожда от презумпцията, че няма Бог. Какво би могъл да търси тогава? Може би не-Бог? Не е лесно да проумееш какво е Бог, още по-трудно е да разбереш какво представлява нещо, което не е Бог. Макар и съв­сем случайно, теистът може и да се натъкне на някакъв Бог, докато за атеиста това е абсолютно изключено, тъй като не-Бог, по дефиниция, е нещо, което не съществува. Няма как да се натъкнеш на нещо, което не съществува. Теистьт поне може да разчита на възмож­ността да трансформира тезата си в друга хипотеза, например: "Не вярвам, че има Бог, но като хипотеза приемам, че Бог все пак съществува и ще се опитам да го намеря." Каква хипотеза би могъл да има атеистът? Неговата позиция е отрицанието. Негативизмът не мо­же да послужи за хипотеза. Атеистът е поставен в мно­го по-неизгодна позиция, но въпреки това може да разчита на нещо, благодарение на което се чувства много по-добре, в сравнение с теиста.
Теистьт не може да се освободи от съмнението. То остава дълбоко в него, скрито под маската на собст­вената му вяра. Няма как да се отърве от него. Вярата и съмнението са двете страни на една и съща монета. Ако отхвърлиш едната, отхвърляш и другата. Ако държиш на едната, няма как да не приемеш другата. В друго отношение обаче и атеистът може да разчита на по-изгодна позиция в сравнение с атеиста - човек не може да храни съмнение в нещо, което не съществува. Щом се съмняваш в нещо, значи, него го има или мо­же би го има. Ако си решил, че няма Бог, няма в какво да се съмняваш. Нямаш причина да вярваш, значи, ня­ма в какво да се съмняваш. Оттук нататък няма защо да продължаваш със своите търсения.
Атеистът отхвърля всякакви съмнения, при това много по-задълбочено и искрено, отколкото атеиста. Съмнението остава в душата на теиста непосредствено под маската на вярата. За атеиста не е необходимо да се прикрива под някаква маска, той съзнателно е отх­върлил всяко съмнение и то е останало някъде в недрата на подсъзнанието. Човек няма как да се отърве от съмненията, единственият начин е познанието. Но можеш да измамиш другите. За атеиста това е много лесно. Поради тази причина теизмът непрекъснато се свива и за негова сметка се разраства атеизмът. Колко­то по-интелигентен, образован и културен става човек, толкова по-широко се разстила и влиянието на атеиз­ма; идеите на теизма изглеждат все по-вехти и старо­модни. Дори онези, които ходят в църкви, храмове, джамии и синагоги, дълбоко в себе си са съвсем наяс­но, че правят това за пред другите. Така им е по-удобно, защото подобни места представляват своеоб­разни клубове. Не че човек е вярващ - той дори не си дава труд да се преструва на такъв.
Бях професор в два университета. Преди да на­пусна втория, в него имаше сто и петдесет професори. Преподавателската стая неизменно гъмжеше от вся­какви слухове. Работих там повече от девет години -слушах, наблюдавах... Дали някой няма да отвори дума за Бог? От сто и петдесет професори седем бяха в ка­тедрата по философия, петима - по психология, имаше и четирима теолози - очаквах, че все някой от тях ще отвори дума за Бог... Това така и не стана. Говореха за актьори и актриси, обсъждаха разни филми и романи, клюкарстваха за любовните връзки между студентите, и естествено, политиката също заемаше важно място в разговорите им. Да се чуди човек - сто и петдесет ду­ши професори, цели девет години... Така и не дочаках някой да каже дали Бог съществува или не. Никой, ни­то един. А сред професорите имаше и индуисти, и християни, и мохамедани, и джайнисти... Всички ходеха по разни храмове и църкви. Отдаваха дължимото на религията, поне привидно. Но това нямаше нищо общо с истинските им търсения. В онази огромна стая, предвидена за сто и петдесет човека, аз неизменно си седях на стола - не изпитвах никакъв интерес към тех­ните клюки, към политиката и любовните истории, ни­то към заядливите подхвърляния зад гърба на този или онзи. Всичко това просто не ме засягаше. Така и никой не седна на моя стол - той си остана само мой, макар че никой от професорите нямаше постоянно място. Всеки път го заварвах празен, никой не смееше да сед­не на него. Малко по малко другите започваха да отд­ръпват столовете си по-настрани, по-далече от моя стол, след като така или иначе техните неща не ме ин­тересуваха, а и те не изпитваха никакъв интерес към нещата, от които се интересувах аз. Всеки път, когато се отбивах в учителската стая, усещах как настъпва тишина, сякаш се чувстваха като малки деца, хванати насред някоя пакост. Тогава казах: "Продължавайте, не се притеснявайте от мен. Не разбирам защо всички млъкват, когато вляза в стаята. Затова се опитвам да влизам тук колкото може по-рядко, за да не карам хо­рата да се чувстват неудобно, но понякога просто няма как да не се отбия. Имам две лекции, а между тях имам прозорец. Това са четирийсет свободни минути - къде бих могъл да отида през това време? Затова идвам тук. И без това столът ми така или иначе е свободен. Дали седя тук или не, за вас не е от значение. Просто не ми обръщайте внимание, продължавайте с това, което ви занимава в момента, говорете си, не бива да се притес­нявате от мен."
Дори ръководителят на катедрата - възрастен чо­век, седемдесетгодишен, оттеглил се вече от препода­вателска дейност... но от университета го бяха помоли­ли да остане като ръководител на катедра, защото той беше изключителен специалист в своята област. И той говореше за същите неща, от които се интересуваха всички останали. Той също онемяваше всеки път, кога­то ме виждаше да влизам в учителската стая. Попитах го: "Когато виждам седемдесетгодишен човек да губи ума и дума в мое присъствие, това ме кара да се чувст­вам като светец. Може би трябва да поговорим по този въпрос. Разговаряте за какво ли не - добре, нямам ни­що против. Всички говорят за тези неща, продължа­вайте, не се притеснявайте."
Теистите са доста лицемерни; атеистите са малко по-откровени, тъй като не са принудени да прикриват своята уязвимост под маската на религията. Ако са уязвими и нещо ги боли, те с готовност приемат и бол­ката, и собствената си уязвимост. С малко повече ку­раж и ако си по-близо до началната точка, от която за­почваш да търсиш истината (защото цял живот можеш да прекараш в самоизмамата, че вярваш в нещо и че знаеш нещо), докога ще можеш да си казваш: "Няма Бог"?
Мой приятел, виден последовател на Ганди, беше атеист. Той казваше: "За мен Бог не съществува, ако не преживея лично неговото присъствие. Засега обаче аз съм убеден, че Бог няма." Синът му по онова време беше главен прокурор на щата. Един ден той се втурна към мен задъхан и каза: "Баща ми е много болен, полу­чи сърдечен удар. Лекарите не дават надежди, че ще оживее. Помоли да те извикам, иска да отидеш при не­го." Тръгнах с него, домът им беше наблизо, пет мину­ти с кола. Когато влязох в стаята, намерих стареца със затворени очи да повтаря думите на една индуистка джапа: "Рам, Рам, Рам..." Останах изумен. Нали беше заявил, че според него няма Бог. Какво всъщност се бе случило? Разтърсих го и му казах: "Отвори очи! Преди сърцето ти да престане да тупти, позволи ми да ти за­дам един въпрос. Какво изобщо правиш сега? Може би си забравил, че си атеист? Никой не е предполагал, че накрая ще се сетиш за Бог." Той каза: "Знам, но в този миг, след като според лекарите не ми остава много време - може би няколко часа или едва няколко мину­ти, кой знае... И какво би ми навредило, ако в послед­ните мигове на живота си повтарям "Рам, Рам, Рам"? Ако има Бог, поне ще знам, че се връщам у дома. Ако в утрото на моя ден съм се изгубил някъде, поне ще знам, че привечер съм намерил верния път към дома." Една индийска поговорка твърди, че ако вечер успееш да се прибереш у дома, ти никога не си се изгубвал, и доказателството е, че в крайна сметка си стигнал там, където ти е мястото. "Дори и да няма Бог, какво ще ми навреди това, че припявам - Рам, Рам, Рам...?" Тогава му казах: "Нали все това ти повтарям от години - тряб­ва да се освободиш от всякакви съмнения, но се оказва, че за теб е невъзможно. Ти просто си потънал дълбоко в недрата на подсъзнанието. Сега смъртта извежда твоите съмнения на повърхността." Моят приятел успя да се възстанови и още си е жив и здрав. След това, веднага щом се почувства по-добре, започна да говори отново за атеизъм - добре поне, че не го правеше в мое присъствие. Пред мен казваше: "Има моменти, когато човек се чувства слаб, онзи момент тогава за мен беше миг на слабост." Аз му казах: "Тогава ти доказа на себе си нещо, което е било от изключително значение за собствената ти личност, че всичките ти приказки до този момент са били плод на лицемерие. Този миг из­вади на повърхността истинската ти същност в цялата й голота, и колкото и странно да изглежда, сега ти от­ново се опитваш да я скриеш. Инфарктът може да се повтори - такива пристъпи често се повтарят - кой знае какво ще кажеш тогава... Не забравяй, че досега си имал само един инфаркт. Нищо чудно да прекараш още три." Той ми каза: "И ти си бил приятел! Какво се опитваш да ми кажеш - че ще претърпя още два ин­фаркта, така ли?" Аз му отговорих: "Да, разбира се. Не можеш да измамиш никого, затова кого всъщност се опитваш да измамиш? Единствено себе си. Миг преди смъртта ти се самоизмамваш с мисълта: "Кой знае, ако има Бог, трябва да се моля; ако няма Бог, няма да има никаква полза от молитвите, но поне не могат да ми навредят, нали нищо не струват. Ти хитруваш дори в отношенията си с Бога. Сега, след като оздравя, ти се връщаш отново на старата си позиция. Пред мен не казваш кой знае какво, но чух, че отново си започнал да проповядваш атеизъм. И ако отново получиш ин­фаркт... Рано или късно това ще стане... Очевидно е, че на такива като теб само инфарктът може да им отвори очите."
В крайна сметка той отново получи инфаркт. Отидох при него... Той отново редеше думите на своята джапа. Казах му: "Виж какво, пак започваш онази история?" Той ми отговори: "Мълчи, не искам да ид­ваш само когато получа инфаркт. Двата инфаркта са ми достатъчни." Тогава му казах: "Не забравяй, че ид­вам най-вече, за да ти припомня, че философията, коя­то проповядваш, за теб е валидна само между два ин­фаркта - иначе тя си остава пълно лицемерие. Скоро ще се върнеш отново към нея, а при третия инфаркт..." Той промълви: "Чакай малко, още не съм се преборил с втория, докторите още не знаят какво да мислят, а ти вече ми говориш за трети!" Отговорих му: "Искам да знаеш нещо повече - да признаеш дълбоко в себе си, че дълбоко в душата си храниш съмнения, които се опитваш да потиснеш. Първо, защо се опитваш да по­тиснеш тези съмнения - може би защото не искаш да поемеш риска от по-нататъшни въпроси, така ли?"
По-нататъшните въпроси и задълбочаване носят сериозен риск. Те са път към неизвестността. Човек не знае какво може да открие в края. Оставяш всичко, ко­ето познаваш, което ти е удобно, и поемаш път към не­известността, без дори да си сигурен дали изобщо има отвъден бряг и ще можеш ли да стигнеш до него. Ето защо хората се държат здраво за религията, а онези, които са малко по-силни и с по-добре развит интелект - интелектуалците - те пък се придържат към атеизма. И двата начина са форма на бягство от съмнението. Да избягаш от съмнението е равносилно на бягство от търсенето. Какво всъщност означава да се съмняваш в нещо? Съмнението е само един въпросителен знак, то не е твой враг. То е просто въпросителен знак, който те подготвя за мисълта, че трябва да продължаваш да търсиш. Съмнението е твой приятел.
Вече е ставало дума и за една трета категория -агностицизъм. От тези три категории в най-слаба по­зиция е теизмът. Той се споделя от хора с ниска кул­тура, без образование и интелектуално развитие; става дума за посредствени личности. Втората категория -атеизмът, включва хора с по-висок интелект и култу­ра, хора, които полагат сериозни усилия да не си дават труд да размишляват върху отговорите на някои въп­роси и дори отхвърлят всякакви възможни въпроси с аргумента, че Бог не съществува.
В спора между един теист и един атеист победата неизбежно се отсъжда на атеиста. Няма начин теистът да победи. Неговите аргументи са изключително слаби. Той с нищо не може да подкрепи твърденията си. Ре­лигията, сама по себе си, предполага простичка аргу­ментация, докато атеизмът разполага с много по-сложи доводи. Атеистът също може да разчита на вя­рата в нещо, а именно - че няма Бог. Тази вяра може да бъде определена като неверие или недоверие, но във всички случаи, тя си остава плод на твърдо убеждение. Атеистът я защитава не по-малко ревностно, отколко­то би я защитил един теист. Всички комунисти са ате­исти и са не по-малки фанатици от вярващите в някак­ва религия. Един комунист е твърдо убеден в собстве­ната си вяра... От тези три категории агностикът може да бъде поставен на най-високо ниво. Агностикът каз­ва: "Нямам основание да кажа "да", нито "не". Затова не мога да кажа нищо по отношение на Бог."
Лудвиг Витгенщайн - последовател на Бертран Ръсел... Бертран Ръсел е един от най-видните агности-ци на своето време, а Лудвиг Вингенщайн е негов уче­ник. Ръсел не щадял похвалите си към Витгенщайн, рядко се случва човек толкова да хвали свой последо­вател или ученик. А Витгенщайн бил само студент на Ръсел в класа му по философия. Ръсел преподавал фи­лософия в Кембридж, където Витгенщайн бил студент. Ръсел имал точно око за същественото и скоро разб­рал, че Витгенщайн е гений. Витгенщайн му показал своите бележки от лекциите. Ръсел му казал: "Публи­кувайте ги". Записките съдържали само отделни мо­менти, които студентът отбелязал по време на занятия, идеи, които му хрумвали, но само един поглед бил достатъчен за Ръсел, за да каже: "Публикувайте ги, те са на много по-високо ниво от моите. Нещо повече, едва ли някога ще имам студент като вас. Гордея се с вас и в известен смисъл се чувствам много по-пълноценен, че имам в класа си студент като вас." Творчеството на Витгенщайн не е голямо, написал е само две-три книги, които се състоят най-вече от мак­сими и сентенции. Една от тях гласи: "Човек не бива да се изказва за нещо, което не знае - нито "за", нито "против" него. Ако не е категоричен относно позиция­та "да" или "не", трябва да се научи да мълчи." По-нататък той пише: "За някои неща просто не може да се говори, затова човек трябва да превъзмогне изкуше­нието да говори за тях".
С подобни проблеми агностикът остава сам със себе си. Той се чувства независим, той е неподвластен на много проблеми. По-добре е да останеш неподвластен, защото това ти дава възможност да бъдеш по-пластичен още преди да си започнал търсенето на ис­тината. Теистьт, така или иначе, е стигнал до някакви изводи; до свои, макар и много по-различни изводи е стигнал и атеистът, а ти все още не си поел своя път към истината. Агностикът е в най-добрата възмож­на позиция и моите виждания най-пълно се доближа­ват до неговите. Най-чужди са ми идеите на теиста, идеите на атеиста са ми малко по-близки, а най-приемливи за мен са схващанията на агностика. Така или иначе, да започнем от неговата гледна точка. За това не е необходимо да предприемаме някакво търсе­не. Спокойно можем да приемем, че става дума за кар­динален въпрос. Това поне смятат агностиците - всеки кардинален въпрос може да получи един единствен от­говор - "да" или "не". Но ако на такъв въпрос се отго­вори с мълчание, това не означава, че гностикът е този, който може да премълчи своето "да" или "не". По оп­ределени причини не включвам гностицизма в трите категории, които обсъждахме дотук. Думата "агностицизъм" произлиза от думата "гностицизъм". "Агностик" означава човек, според който: "Не знам със си­гурност дали нещо е вярно или не". Какво е гностик -човек, който може да познае. Това е значението на ду­мата "гностик" - знаещ. Агностикът предпочита да мълчи, защото не знае каква е разликата между добро и зло и не може да каже "да" или "не". Гностикът също предпочита да мълчи, защото от собствен опит е стиг­нал до изводи, които не се отричат взаимно.
Аз съм гностик. Много бих искал всеки от вас да се включи в категорията на гностиците, да стигне до такъв етап от личния си опит и преживявания, който от светлинни години насам не е могъл да бъде изразен с думи и който не разполага с изразни средства - до точ­ния изказ на твоя лично преживян опит. Не можеш да кажеш, че има Бог, не можеш да заявиш и че няма Бог. Не можеш и да признаеш, че не си в състояние да взе­меш едното или другото становище. Остава ти единст­вено да мълчиш. И този, който може да вникне в същ­ността на мълчанието, сам ще разбере отговора. Мо­жеш да помагаш на хората (точно това се опитват да направят гностиците) - помогни на хората да запазят мълчание. Ако искате, можете да наречете това съ­зерцание или осъзнаване - това са просто различни наименования на едно и също нещо, което по своята същност остава запазването на пълно мълчание, когато нищо не те тревожи, нищо не трепва в теб и нямаш и най-малък повод за съмнение. И тогава идва моментът, в който усещаш божественото. То е навсякъде около нас. То е извън теб и дълбоко в теб. Затова аз предна­мерено оставям настрана категорията "гностицизъм", защото тази категория просто не може да бъде присъе­динена към останалите три. Гностикът е много по-различен от всички останали. Той е сигурен, че хората, които принадлежат към останалите три категории, ня­мат достъп до знанието, защото вярата им е толкова силна, че започват да я приемат за синоним на знание­то. Вярата му изглежда като познание, и човекът знае, че Бог не съществува. Друг, например, е убеден, че не е в състояние да каже "да" или "не". Така или иначе, хо­рата и от трите категории са абсолютно невежи. Гностикът просто знае... И точно защото знае, той изпада в онова трудно положение, което е възможно единствено за знаещия. Не би могъл да приеме нито една от други­те категории, тъй като всяка от тях е твърде ограниче­на за него. Не е достатъчно човек да каже само че има Бог. Това не изчерпва понятието "божествено". Да ка­жеш, че няма Бог, също не е достатъчно; след като оп­ределена личност не съществува, наистина можеш да кажеш, че няма Бог, но въпреки всичко се усеща ня­какво божествено присъствие. Личност не съществува, но присъствието е толкова силно, че докосва всеки от нас. И това присъствие е безгранично и вечно. След като веднъж си вкусил от него, то си остава завинаги в теб.
Дълбоко вярващ е единствено гностикът.
Бхагван,
Защо трябва да отправяме молитви към Бога, ако Бог не съществува?
Молитвата е вторичен продукт на теизма. Човек започва с вярата в някакъв Бог, след което достига до толкова необходимата му лична връзка с Бог. Тъкмо това е молитвата. Първо започваш с възхвала към Бога. За това трябва да имаш съответната мотивация, разби­ра се, молитвата означава преди всичко, че искаш не­що. Твоята молитва в никакъв случай не е въпрос на чиста обич - не, в случая става въпрос за сделка. Всеки път, когато имаш проблеми, ти отправяш молитви към Бог, които мигом забравяш, когато успееш да разре­шиш проблемите си. Отправяш молитви към Бог и ис­каш помощта му само когато не можеш да се справиш с решаването на някакъв проблем, а когато успееш да превъзмогнеш затрудненията си, забравяш както Бог, така и молитвите си.
Суфиите разказват една много известна история...
Един кораб пътувал към родната страна. Внезапно в океана се надигнала буря, ветровете сякаш полуде­ли и корабът всеки миг можел да потъне. Кой не би започнал да се моли в такъв момент? Дори атеистът ще отправи молба към небето, и агностикът ще се мо­ли, ще каже нещо от следния род: "Прости ми думите, които съм казал досега, глупости съм приказвал. Моля те да ми простиш, само ме отведи до брега." Само суфиите си седели на борда, без да правят нищо, без да се молят. Другите се ядосали и започнали да мърмо­рят: "Вие сте хора вярващи, облечени в расо - зеле­ните раса на суфиите. Какви суфии сте вие изобщо? Точно вие първи трябваше да започнете молитвите. Ние, всички останали, дори не сме религиозни, ние сме бизнесмени и за нас молитвата е въпрос на чист бизнес. Ние просто предлагаме оферта на Бог - ние ти даваме едно, ти ни даваш друго, просто ни спаси. Защо само вие мълчите? Защо не се молите?
Човекът отговорил така: "Ти сам го каза - защото аз не съм бизнесмен. Ако Бог иска да ни погуби - доб­ре! Ако Бог иска да ни спаси - пак добре! Не съм под­писвал с него договор. Защо трябва да се моля? За какво? Молитвата предполага някаква договореност, нещо, което може да се случи и което не е желателно за едната или другата страна. А вие искате все пак Бог да се намеси, да прекъсне, да спре или да промени нещо."
Един от суфиите казал: "Бурята не зависи от мен. Единствено от Бог зависи дали да ни спаси или да ни удави. Ако той иска един от неговите суфии да бъде спасен, това е негова работа, не моя. Негова лична работа е дали иска аз да умра. Не съм молил Бог за собственото си раждане - и след като, така или иначе, съм живял на този свят, не мога да го помоля и да ум­ра. Ако раждането не ми е подвластно, нима бих мо­гъл да упражнявам контрол върху смъртта си?" Хората си мислели, че този монах е луд. Казвали си: "Ще се погрижим за теб по-късно, само веднъж да стигнем до брега и ще се погрижим за теб. Ти не си суфии, не вярваш в Бог, ти си просто опасен. Но сега не е мо­ментът да се караме и да спорим за тези неща." На борда на кораба имало хора, които били сред най-известните и заможни хора в страната, и един от тях бил в състояние да предложи милиони в диаманти и скъпоценни камъни. Бил натрупал огромни богатства. Притежавал приказен палат от мрамор и дори царят му завиждал за красотата на двореца и много пъти го молел: "Само кажи някаква цена и ми продай двореца, ще платя всичко, което поискаш." А човекът, като луд, всеки път казвал: "Това е невъзможно. Този дворец е моята гордост." Корабът вече потъвал, когато богатият отправил зов към Бога: "Чуй, Боже, давам ти своя дво­рец, само ме спаси!" Ветровете мигом утихнали, бур­ните води на океана полегнали кротко и корабът бил спасен. Всички стигнали до жадувания бряг.
Богаташът обаче бил поставен в твърде деликатно положение - трябвало да спази обещанието си. Той направо побеснял и докато по-рано се сърдел на су­фиите, сега усетил, че гневът му започва да утихва. Отишъл при тях и им казал: "Вие май бяхте прави, че не казахте нито дума. Нямаше да загубя двореца си, ако бях последвал съвета ви. Ала все пак, аз съм тър­говец, все ще намеря някакъв изход." И човекът наис­тина намерил начин.
На другия ден обявил двореца за продажба на търг. Изпратил съобщение във всички околни царства, до всеки, който би могъл да се интересува от това. Мнозина царе и богаташи дошли на търга, всеки искал да купи двореца. Всички останали смаяни, когато видели, че до една от мраморните колони бил вързан котарак. Излязъл богаташът и казал: "В търга участват дворецът и котаракът, заедно. Котаракът струва един милион динара, а дворецът - един динар; общата су­ма е един милион и един динар."
Хората започнали да си шушукат. "Един милион динара за един котарак? А дворецът струва само един динар, така ли?" Бизнесменът рекъл: "Това не бива да ви притеснява. Ако се интересувате от сделката, тряб­ва да знаете, че котаракът и дворецът се продават за­едно. Няма да приема сделка, която се отнася само за едното или другото. Това е най-ниската цена, която предлагам, в случай, че някой се интересува от сдел­ката." Царят казал: "Добре, съгласен съм да платя, но те моля да ми кажеш каква е тайната връзка между ко­тарака и двореца." Търговецът отговорил: "Няма тай­на, просто имам известни проблеми с една молитва, която отправих на времето към Бог - обещах му, че ще му дам този дворец. Аз съм човек търговец - ако той разбира нещо от бизнес, аз също разбирам от те­зи неща. Котаракът струва един милион динара и аз ще задържа за себе си тези пари. Дворецът е един динар и той е във фонд "Бог".
Навярно мислите, че молитвата е само начин да убедите Бог, че трябва да ви помогне. Само така си мислите. Първо, вие не го познавате. Нямате никаква представа какво ще му хареса и какво не. Не знаете до­ри дали съществува или не, а това е твърде неясно и неизгодно за бизнеса. Но въпреки всичко молитвите си остават факт навсякъде по света.
Обявявам се против отправянето на молитви, за­щото молитвата е чиста форма на търговия. Молит­вата е подкуп, отправен към Бог. Молитвата има за цел да погьделичка неговото его, с други думи: "Боже, ти си велик, ти си състрадателен, ти можеш да направиш всичко, което искаш". Изричаш това, само защото ис­каш нещо от него. А зад думите ти прозира твоята мо­тивация - ако не целиш нещо, изобщо не би се молил Богу, ако не си силно мотивиран да го получиш. Про­тивопоставям се на всякакъв вид молитви. И се обявя­вам изключително в полза на медитацията. Това са единствените две противоположни възможности - мо­литвата, като измерение на фалша и лицемерието от една страна, и медитацията, като единствено правил­ното измерение, от друга. Молитвата предполага, че вярваш в съществуването на някакъв Бог и затова смя­таш, че можеш да му се молиш. При медитация ти не си представяш образа на Бога, дори вяра в Бог не ти е необходима, не е нужно да кажеш нито дума от някак­ва молитва. Точно обратното, насочваш цялото си съ­щество навътре към себе си. Молитвата е насочена на­вън - там някъде, където има Бог... И молитвата е единственият мост между теб и Бог.
При медитацията Бог няма, ти търсиш нещо дъл­боко в собствената си същност. Търсиш нещо, което знаеш, че съществува. Кой всъщност съм аз? Какво е жизнената енергия? Какво е онова нещо дълбоко в мен, което се нарича съзнание? Ако позная какво е съзнание, какво е животът в мен, ако съм познал какъв е животът във вселената, това означава, че съм част от нея.
Ако поемеш глътка вода от океана, тя ще бъде солена, независимо откъде ще отпиеш. Опитай глътка от собствения си вкус - ти си най-близката реалност, вкуси нещо, което е в самия теб; опитай от вкуса на собственото си познание в мир и спокойствие. Молит­вата е само думи. Налага се да говориш, да припяваш в унисон, да рецитираш напевно някаква мантра или не­що друго. В медитацията думите изчезват, ти просто трябва да останеш безмълвен, макар и за кратко миг­новение. И тъкмо това мигновение ти дава желания благослов. Тъкмо в такива кратки мигновения вселена­та излива върху теб своята благодат. Затова се обявя­вам изключително и искрено за медитацията и съм против молитвите. Медитиращият стига до познанието и усеща как реалността пулсира дълбоко в него - този пулс носи сърцебиенето на самото съществувание. И тогава усещаш как цялото ти същество се изпълва с благодарност, за която няма мотивация, признател­ност, която не е насочена конкретно към нещо или ня­кого. Просто е благодарност за това, което си, и за то­ва, че цялото съществуване го има.
И така, според мен, ако някога искате да се помо­лите на Бог... Нека поводът бъде някаква любов, нещо истинско, дълбоко и без определена мотивация. Такава молитва може да бъде само израз на твоята благодар­ност, а не да бъде насочена конкретно към някого. Твоята молитва трябва да бъде отправена към съвър­шенството на вселената.

15
ДУХОВНАТА МАФИЯ -СВЕЩЕНИЦИ И ПОЛИТИЦИ


13 ноември 1984 г.
Бхагван,
Живеем в един болен свят. Защо мъката и страданията стават все повече и все по-страшни?
Това е резултат от развитието на разни идиотски идеи, които властват от векове над ума на човека. Не­избежно е светът да боледува. Затова всички религии носят своята отговорност. Дали преднамерено или просто така се е получило, тъкмо те са в основата на всички нещастия, страдания и неосъществени стреме­жи на човека. Нека разгледаме последователно основ­ните причини за това. Първо, всички религии твърдят, че Бог е създал света, Бог е всезнаещ, всемогъщ и вез­десъщ. Бог знае всичко. Бог може всичко. Бог е нався­къде. Това разбиране е основната причина човек да не се опитва да подобри положението си и да направи света около себе си по-добър. Какво би могъл да нап­рави човек, ако е уверен, че над него има някой всезнаещ, всемогъщ и вездесъщ, който има грижата за всич­ко? Какво би могъл да направиш ти при това положе­ние? Докъде би стигнала твоята далновидност? Ако светът е създаден от Бог, не можеш да направиш нищо, за да подобриш каквото и да е. Би могъл единствено да влошиш положението. Не можеш да оповестиш пред­варително какво ще постигнеш, няма как да бъдеш по-мъдър от Бог. Тази идея е сред основните причини за всички страдания на човешкия род и може би тя ще се окаже решаваща за неговия край. Като си помисли са­мо човек... Според мен, Богът създател не съществува, няма кой да се грижи за света. Не бива да прехвърляме отговорността върху нещо, което не съществува.
Затова пък ние съществуваме реално и единствено върху нас лежи отговорността дали ще се възполз­ваме от възможността да направим този свят по-добър или по-лош.
Ако забравим за разните богове и на мястото на Бог поставим човека, светът значително ще се проме­ни. Никой не би искал да страда. Всички страдания са плод единствено на собствената ни глупост. Човек мо­же да живее в богатство, наслада, може да изпита не­вероятно блаженство от собственото си съществуване. Преди всичко, обаче, трябва да приеме мисълта за соб­ствената отговорност. Всички религии проповядват, че някой друг е отговорен за действителността, в която живеем. Много по-лесно е да прехвърлиш всичко на Бог... А Бог няма. Защо ще правиш каквото и да било, ако всичко е в ръцете на Бог? Първоначалната идея за Бога създател е в основата на всичко, което се случва, което е станало някога и което предстои да се случи.
Ако човек, по един или друг начин знае, че: "Това е твоят живот" и "Самият ти си отговорен за това, което си, за това, което правиш и за всичко, което ти се случ­ва. Време е да съзрееш. Не можеш да останеш цял жи­вот дете." Ала упованието в Бог не ти дава възмож­ността да съзрееш, неговата божественост е функция на твоята липса на зрелост и на желанието ти да оста­неш дете. Колкото по-необятни са човешката леност и глупост, толкова по-величава е славата Божия. За ум­ния Бог просто няма значение. Ако наистина си умен, Бог просто не съществува. Това, което го има, е твоето собствено съществуване - тогава ти си този, който твори. Самата мисъл за някой друг, който твори, не ти дава възможност да сътвориш нещо сам.
Това, към което се стремя, е да ви убедя, че трябва да се почувствате като създатели и творци. Човек трябва да отприщи своя творчески потенциал. Това обаче е възможно само ако отхвърли мисълта за Бог - който всъщност съществува толкова, колкото го има и Го до; човек трябва да отхвърли илюзията за съ­ществуването на Бог. В началото няма как да не почув­стваш празнота - нали нещо трябва да запълни място­то, където доскоро е бил Бог... което милиони години е било запълвано от Бог. То е светилище, скрито дълбо­ко в собственото ти сърце, изцяло запълнено от идеята за божието присъствие. В един миг, когато се освобо­диш от тази илюзия, неизбежно е да почувстваш праз­нота, ти се страхуваш, чувстваш се като изгубено дете. Но знаеш ли - в известен смисъл никак не е зле човек да се чувства празен. Не е зле понякога да изпитва и страх - такава е реалната действителност, а онова, което си чувствал доскоро, е било плод единствено на собствените ти илюзии. Не че илюзиите вършат кой знае каква работа. Само до известен момент могат да ти предложат някаква утеха, но ти не се нуждаеш само от това. Човек не се нуждае от утеха, а от промяна. Не му е нужна утеха, а цялостно лечение на болестите и страданията, които го мъчат цял живот. И така, на пър­во място трябва да се освободиш от илюзията за съ­ществуването на Бог. И не чакай да дойде Годо. Не съществуват нито Бог, нито Годо.
Фридрих Ницше казва... Не че съм съгласен с не­го, но мнението ми не съвпада с неговото в много по-различен аспект, отколкото с всички останали, които провъзгласяват гръмкото си несъгласие. Ницше казва: "Бог е мъртъв." Естествено е срещу подобно станови­ще да негодуват и християни, и мохамедани, и индуисти - всеки, макар и по различен начин, има възражения срещу Ницше. Аз също изразявам своето несъгласие, като по принцип най-същественото ми възражение е срещу твърдението, че Бог бил мъртъв. Бог не може да бъде мъртъв, след като никога не е бил жив! Постанов­ката "Бог е мъртъв" предполага, че някога е бил жив, а впоследствие е изчезнал. Преди всичко, Бог никога не е съществувал. Той съществува единствено в илюзиите на човешкия род.
И това положение, при цялата тази мисловна ос­къдица, при все по-нарастващото напрежение... Нап­режението идва най-вече от факта, че след болестите най-сериозният фактор за смъртността си остават са­моубийствата. Ден след ден човек се чувства все по-зле, докато накрая не вижда друг изход, освен да сложи край на живота си. А страданията му непрекъснато се задълбочават. Той не вижда смисъл да търпи толко­ва мъка. Защо трябва да страда? Какво толкова е нап­равил? И в определен момент започва да му се струва, че просто няма смисъл да живее. Такива моменти ид­ват в живота на всеки интелигентен човек, моменти, в които всичко му се струва лишено от смисъл и изпразнено от съдържание.
Защо да продължава да се мъчи? Защо да не сло­жи край на всичко това? Защо да не се отърве веднъж завинаги от болката? Животът не му предлага друго, освен болка. И той не очаква нищо повече. И тогава изведнъж някой му предлага опиума на надеждата... Надежда, че утре нещо ще се промени. Ако не днес, то утре, най-късно вдругиден най-после ще настъпи же­ланото блаженство.
Но дори и тогава... Дори това не си струва усили­ята. След толкова страдания грейва миг на радост и ти успяваш дори да се засмееш. Но този миг изчезва, пре­ди да се стопи усмивката върху устните ти. И ти прос­то не вярваш, че изобщо някога е имало такъв миг, да­ли не е бил плод на собственото ти въображение? И продължаваш да живееш по инерция и ти се струва, че си измисляш факти от реалния живот. Затова на човека му е дадена способността да мечтае.
Не зная дали сте чували... Искам да ви кажа за едно твърде странно откритие на съвременната психо­логия. Цял живот съм си мислил, че няма полза от меч­тите, че дори сънищата пречат на човека да се наспи както трябва. Винаги съм смятал, че сънят без сънища е много по-здравословен от много други неща. Сън без сънища - това проповядва йога от десет хиляди годи­ни. Такъв сън носи покой и красота, но напоследък на­уката стига до твърде различни изводи. Човек би могъл да се лиши от сън, ако иска, но не може съзнателно да се освободи от сънищата си.
По време на осемчасов сън човек успява да си от-почине пълноценно за не повече от два часа, при това -на отделни кратки периоди. Здравият сън продължава само два часа, през другото време сънуваме. Това е до­казано експериментално. Чрез съвременната техноло­гия може да се провери със сигурност дали човек съну­ва или не. Това може да се разбере и без техника, по движението на очите под клепачите по време на сън. Ако очите се движат под клепачите, значи човекът съ­нува. Ако клепачите остават неподвижни, под тях не протичат никакви преживявания и това е знак за здрав сън без сънища. Очевидно е и за да се докаже това не е необходима кой знае каква апаратура. Благодарение на съвременната технология обаче, можем да изобразим преживяванията по време на сън чрез графика, подобна на рисунката на една кардиограма.
Въз основа на множество експерименти е доказа­но, че сънят понякога бива неспокоен, случва се човек да се стряска внезапно на сън, а често се случва и да се събуди. Учените оставяли хората, участващи в експе­римента, да спят не повече от два часа здрав сън. На сутринта те се чувствали изтощени и неспокойни, просто не им се живеело. Може да звучи малко стран­но, тъй като в течение на хилядолетната си история учението на йога в древна Индия, Тибет и Китай (раз­витие, което бележи своя възход благодарение на безброй независими една от друга школи) мнозина са убе­дени, че два часа пълноценен сън са напълно доста­тъчни да заредят отново мозъка с енергия и да възвър­нат силите на човека. А вече е доказано, че това не е вярно. Ако по някакъв начин по време на тези два часа сънят бъде нарушен, но после човек поспи още шест часа, макар и да сънува, на сутринта се събужда бодър и отпочинал, изпълнен с желание да работи, да живее и да се забавлява.
На времето това откритие шокира мнозина. Как така изведнъж се оказва, че сънищата са полезни за чо­века? Учените все още не са дали отговор на този въп­рос. А и едва ли е възможно, защото до единствения верен отговор може да се достигне само в състояние на дълбока медитация. Чрез чисто технически психологи­чески експерименти няма как да стигнеш до верния от­говор.
По време на медитация протичат процеси, които не могат да се определят като дълбок сън или като сън без сънища. Не може да се говори нито за едното, нито за другото - ти не сънуваш, но не си и в състояние на дълбок сън. Всъщност ти си буден. Само тялото ти е потънало в дълбок сън, но съзнанието ти остава ясно като безоблачно небе в ясна сутрин. Самият ти не спиш. Отвътре нещо в теб гори - ти си като пламък, буден и съзнаващ и знаеш, че дори няма какво да наб­людаваш. Ти си оставаш в позицията на човек, чието съзнание е будно. Можеш само да наблюдаваш наблю­даващия. Можеш да се взираш в някой, който се взира в нещо друго. Съзнаваш само, че си в пълно съзнание.
Това състояние не е нито сън, нито сънуване. А на сут­ринта се чувстваш невероятно бодър и свеж.
Затова психолозите не могат, нито някога са мог­ли да познаят действителността. Това познание е въз­можно единствено в състояние на медитация. Не се за­белязва и значителен напредък в тяхната работа по по­сока на отношението им към медитацията. Тъкмо об­ратното, те са антагонистично настроени към всякакъв род медитиране. Мога да се досетя за причината. Наст­роени са против медитацията, защото тя би могла да реши всичките им проблеми. Медитацията може да облекчи всички болки и тревоги, а това означава край на психологията като вид професия.
А светите отци се боят, че... Религията не допуска съмнение във вярата; дори и да гледаме с недоверие на някой политик, на отците трябва да вярваме безрезерв­но. А от попове просто няма нужда. Ако се съмняваме в Бог, в такъв случай е свършено с цялата попщина. На света има милиони свещеници - индуистки, католи­чески, юдейски жреци, равини, протестанти, пандити, имами, шанкарачарии - милиони свещеници по цял свят, които живеят единствено на базата на вярата на хората в Бога. Ако отхвърлим вярата в Бога, свършено е с поповете. Засега те все още се ползват с власт и ав­торитет. Възможно ли е да има папа, ако няма Бог? В какво положение ще изпадне папата тогава? Сегашни­ят папа е поляк и не му остава друго, освен да се върне в Полша. А Полша сега е комунистическа страна и па- _ пата неизбежно ще се превърне в посмешище за собст­вения си народ.
Бог няма. Ако това е истина, не съществуват нито Светият дух, нито Божият син. Бог е в самия център на всички илюзии. Ако махнеш центъра, целият дворец, построен от карти за игра, ще се срине до основи. Ну­жен е само един начален импулс.
Психолозите изпитват сериозни опасения относ­но медитацията. Сега психологията е много на мода. Евреинът не се занимава с дребни работи. Християнст­вото е тръгнало от евреите, но въпреки всичко вече две хиляди години те не престават да мрънкат: "Пропус­нахме златна възможност, можехме да развием тоя бизнес с християнството. Как така изтървахме въз­можността да се възползваме от Исус? Това си е чист бизнес, и то доста печеливш. Защо не успяхме да раз­берем навреме, че в тази работа има много пари." Ев­реинът си знае, че е пропуснал своя шанс и не може да прости - нито на себе си, нито на Исус. Ако отново им бъде дадена същата възможност, евреите пак ще раз­пънат Исус на кръста, но ще измислят друга причина: "Защо не ни каза, че в случая става дума за сериозен бизнес, тогава нямаше да се наложи да те разпъваме."
Евреите са пропуснали своя шанс и с друг велик евреин - Зигмунд Фройд. Но този път са много по-наясно с реалната ситуация и може би затова не са из­губили толкова, колкото преди. Деветдесет процента от този бизнес си остава в ръцете на евреите. Деветде­сет процента от занаята си остава в евреите психолози, психоаналитици и терапевти. Той си е техен монопол. Фройд сам-самичък е положил основите на този зана­ят, прераснал по-късно в наука. А толкова се боял от медитацията, толкова се страхувал от нея.
Не по-малко се страхувал от медитацията и Юнг - най-добрият му ученик и вероятен наследник. Когато отишъл в Индия, навсякъде, където се отбивал - Каджурахо, Тадж Махал, или Фатехпур Шикри - древни индийски светини, навсякъде му казвали: "Трябва да идеш на юг, в Аруначал, в далечния юг. Има там един човек, Шри Раман, който ще те въведе в дълбините на човешката природа и ще ти изясни неща, които си тър­сил цял живот." Но Юнг се побоял да замине и да се срещне с мъдреца.
А тъкмо Раман бил човекът, който би могъл да сподели с него собствения си опит и да му каже, че спасението му е единствено в медитацията. Юнг така и не отишъл да се срещнат. Дори си го признавал откри­то, казвал, че медитацията не е научен метод. Подобно изказване е направо ненаучно, тъй като никой никога не е подлагал медитацията на научни експерименти. Дали тъкмо по тази причина Юнг твърдял, че медита­цията по принцип е ненаучен подход към истината?
Познавам пространства, където няма сън, няма сънища, и въпреки всичко знам, че съм там. Сънища така или иначе трябва да има, но да не са мои. Може би деветдесет и девет процента и деветдесет и девет стот­ни от хората, да не кажем повече, се нуждаят от съни­ща - нуждаят се от тях по шест часа на нощ. Смяташ ли, че това е достатъчно? Не се ли е случвало да съну­ваш и наяве? Ако затвориш очи и се съсредоточиш върху това, което ти казвам, ще видиш, че сънищата са пред теб и те чакат. Сънят винаги е с теб. Дори и сега, докато ме слушаш, можеш да сънуваш. Когато вървиш по улицата, сънят ти крачи заедно с теб. Той се разделя на две в мига, в който се събуждаш. От една страна си длъжен да приемаш сигналите от външния свят, а от друга - през цялото време си както в действителността, така и извън нея. Съзнанието ти е съсредоточено не във външната, а във вътрешната реалност. То е забуле­но от видения и сънища, когато напълно забравиш за външния свят. Шест часа всяка нощ, а колко часа в де­нонощието... Все още никой не е измерил колко часа от денонощието човек прекарва в полусън. Аз смятам, че човек прекарва поне два часа наяве без да сънува -така, както спи два часа без сънища през нощта.
Човек не спира да сънува само два часа в дено­нощието - само два часа си в състояние да отхвърлиш сънищата, да останеш съвършено буден, и точно тези два часа можеш да отделиш за медитация. Това време може да ти разкрие дълбините на невероятни тайни. Всеки човек, всеки нормален човек, се нуждае от съ­нища. Защо е така? Просто защото на практика живо­тът не му предлага удовлетвореност, защото е грозен, изключително грозен. А сънищата изместват грозота­та. Те са красиви. Внасят в живота ни аромат, вдъхват надежда, създават красиви илюзии, помагат ни да не изгубим разсъдъка си. Голата действителност може да те накара да полудееш.
Така, както аз виждам нещата, и Бог, и Светият дух, и Божият син са непогрешими; непогрешим е и папата - няма как да не е непогрешим, нали е Божият наместник, наместник на Сина Божи - не е възможно да се съмняваме в непогрешимостта му? Непогреши­мият папа... Във всяка религия е така. Човек има нужда от непогрешими хора. Непогрешимостта е чиста измислица, тя е плод на човешката мъка, от който се въз­ползват разни хитреци, за да продължат пътя си към върховете на властта.
Политиците също се нуждаят от непогрешими хора. Божията благословия е необходима дори на лу­дите в политиката, какъвто е Адолф Хитлер. Кой би благословил Хитлер, ако не Бог? И, разбира се, главата на църквата в Германия няма как да не даде своята благословия на Хитлер. Чудо невиждано - първосвещеникът на германците казва на един луд: "Ти ще ус­пееш." Божият наместник в Англия дава своята бла­гословия и на Чърчил - ти ще успееш... Бенито Мусо­лини получил благословия от самия папа - "Ти ще ус­пееш." Защо никой досега не е забелязал това толкова шокиращо противоречие - Бог е един и е непогрешим, папата също е непогрешим, непогрешим е и германс­кият кардинал, който е подчинен на папата...
Няма как папата да не даде своята благословия, защото иначе Мусолини просто щеше да го изгони и да назначи на негово място друг, по-сговорчив. Когато бил на власт, не го смятали за фашист, папата дори го обявил за най-мъдрия сред всички люде, за най-демократичния и хуманен политик... И това е казано не за друг някой, а точно за Бенито Мусолини! И същият този папа го обявил за фашист, след като Мусолини бил свален от власт. Папата вече трябвало да даде бла­гословията си на друг политик - на противника на Му­солини, който на свой ред проявил благосклонност към папата.
Не е ли очевидно, че политикът и светият отец са свързани в един твърде простичък заговор? Дори литургиите са инсценировка. Свещеникът му дава бла­гословия от името на Бог - на практика, дава на човека божието благоволението да стане президент, вицепре­зидент или министър-председател. Политикът има нужда от това, тъй като масите се вслушват в думите на светия отец, защото какво общо може да има све­щеникът с политиката. Той е безпристрастен, човекът, стои много по-високо от разни политически въпроси... Но всъщност, съвсем не е така!
Политикът държи светия отец в ръцете си. Върховният жрец на будистите е Далай лама, който за тях стои много по-високо от папата, тъй като не е олицетворение на Исус, а превъплъщение на Буда. Той не е просто нечий представител, той е самият пре­роден Буда. След като Тибет бе завладян от китайците и стана подвластен на комунистите, Далай лама избяга от Тибет. Това се е случвало и по-рано - преди двеста-триста години - когато в Тибет нахлули войските на китайския император и страната била обявена за част от империята. Е, китайците и тибетците поне са от ед­на раса.
Далай лама бил принуден да напусне Тибет, за­щото е както духовен, така и политически глава на страната си. Преди нашествието и през ум не му мина­вала мисълта, че може да се случи нещо подобно. Ти­бет е толкова изолиран от останалия свят, на самия връх на света, толкова отдалечен от всички други стра­ни - до там не стига железница, няма пътища, дори с кола не може да се стигне до там, липсват необходи­мите технически съоръжения. Народът живее в усло­вия от преди петстотин години.
Далай лама бил принуден да избяга, защото не разполагал с въоръжена армия. Нито той, нито негови­те предшественици са могли да допуснат, че някой ще нападне страната им - Тибет е толкова недостъпен, трудно е да нахлуят в него вражески сили. Но по една или друга причина, Мао решил да превземе страната. За него това било от изключително значение, защото в противен случай Тибет би останал подвластен на Ру­сия, а това представлява опасност за Китай. Индия също би могла да превземе Тибет, което отново би пре­дизвикало сериозен проблем за Китай. И така, преди някой друг да се сети, китайците се намесили във вът­решните дела на страната. А Тибет е малка страна, Да­лай лама разполагал с незначителни сили - имал само полиция, и то не повече от стотина полицаи, ангажи­рани с охраната на двореца. И толкова. Просто нямало необходимост от въоръжена охрана. Никой не допус­кал, че ще дойде ден, в който ще възникне необходи­мост от въоръжена армия.
Но превъплъщенецът на Буда един ден напуска Тибет, забравя напълно за експлоатирания от самия него народ, експлоатиран стотици години от всеки Далай лама. Тибет е бедна страна, а изведнъж се оказва, че Далай лама е един от най-богатите хора в света. Дворецът в Лхаса изобилства от злато и скъпоценнос­ти. Чудна работа... При бягството си, Далай лама си взел всичкото злато от двореца, но пропуснал някои от древните свещени писания; човекът нямал голям избор - ако искал да вземе едно, трябвало да остави друго. Писанията били толкова много, че трябвало да наеме поне хиляда коли, за да ги откара в Индия. В двореца имало и много злато и златото било от първа необхо­димост - какво да прави, човекът, в Индия, ако няма злато? А какво да кажем за бегълците, които го пос­ледвали в Индия? И така, свещените писания останали в Тибет, затова пък златото било изнесено оттам... А Далай лама е превъплъщение на Буда.
Веднага след това китайците назначили за дър­жавен глава Панчен лама. Политиците не могат да си вършат работата, ако масите не се вслушват в нечии думи. При това положение и народът останал доволен - има ли значение дали ще ги управлява Далай лама или Панчен лама? Така или иначе, Панчен лама все ня­кога трябвало да наследи Далай лама. Ако Далай лама умре или се случи нещо друго с него, държавата и ней­ните духовни институции ще бъда оглавени от Панчен лама. След като Далай лама избягал... за китайците той се превърнал в посмешище: "Вие му вярвахте, а той ви излъга, на всичко отгоре отмъкна цялото злато на дър­жавата."
Когато Далай лама пристигнал в Индия, министър-председател бил Джавахарлал Неру. Министър-председателят посрещнал тибетския духовен глава с отворени обятия. Това е част от политиката, така или иначе будизмът някога е бил официална религия в Ин­дия. След изчезването на будизма обаче, индуистите направили всичко възможно да изтрият и спомена за него. Будистите били принудени да напуснат страната и Тибет се превърнал в цитадела на будизма - приели го за официална религия в Цейлон, Япония, Корея, Ви­етнам, Бирма - цяла Азия била обхваната от новата вя­ра. С изключение на Индия, разбира се - родината на Буда, където той живял, проповядвал и повел народа след себе си.
Будизмът напълно изчезнал от индийските земи. Монасите-будисти били принудени да напуснат Ин­дия, в противен случай били изложени на сигурна смърт - изгаряли ги живи на кладата или ги принизя­вали до най-нисшата каста - шудра - кастата на недокосваемите. Такива били индийските чамави - обущарите, осъдени през целия си живот да правят или поп­равят обуща. Нима подобен занаят има перспектива в страна като Индия, където всички са вегетарианци и никой не носи облекло и обувки от животинска кожа? В тази страна нямало място за будистите... "Ако искаш да останеш жив и държиш да живееш тук, тази е един­ствената професия, на която можеш да разчиташ." Така всички били удовлетворени - и индуистите, и джайнистите, всички се радвали, че най-после някой сло­жил будистите на мястото им. И какво всъщност ста­нало? След изгнанието на будистите един човек, някой си доктор Амбедкар, отново започнал да покръства чамарите в будистката вяра. Хиляди хора отново се върнали към будизма. Малко по малко се зародило всенародно движение, милиони хора искали отново да приемат будизма. И след смъртта на Амбедкар в Индия все още съществувала солидна база за развитието на будизма. Неру искал да присвои тази огромна енергия. Далай лама бил много подходящ за тази цел - будисти­те нямало как да не се вслушат в неговите думи. А са­мият Далай лама, на свой ред, нямало как да не се вслушва в думите на министър-председателя, иначе... "Върни се, откъдето си дошъл, или се махай където ти видят очите." Джавахарлал предложил убежище на Да­лай лама, напук на режима в Китай.
Китайското правителство мигновено реагирало с дипломатическа нота: "Трябва да сте наясно, че с при­ятелските отношения между нашите две страни е приключено. Предайте ни Далай лама." Китайското правителство искало Далай лама да им бъде предаден, защото Панчен лама все още нямал съответния автори­тет. Тибетският народ го приел, но хората не забравя­ли, че техен избраник си остава Далай лама. Панчен лама бил наложен от китайския режим и народът го приел твърде резервирано. Ако Далай лама се върнел в Китай, политиците щели да го принудят да се върне в Тибет и отново да стане духовен водач на своя народ; разбира се, със съответните инструкции от Мао Дзе-дун: "Страната ще остане под наше владичество". Ала Неру отказал да им предаде Далай лама.
Да се чуди човек, дори в страна като Америка... Далай лама беше поканен в Америка от местната будистка общност едва преди четири години. Поканиха го, защото в страната има няколко манастира на будис­ти и дзен-будисти. Американското правителство отка­за да го пусне в пределите на страната, тъй като това би усложнило дипломатическите отношения с Китай. Всъщност, така или иначе, Далай лама не представлява никакъв интерес за американците, защото броят на бу­дистите е незначителен.
Опитвам се да ви кажа, че политиците и клерика­лите винаги са във взаимноизгоден заговор помежду си, те са неизменно заедно, действат ръка за ръка. Държавната власт е в ръцете на политиците, а светите отци са сграбчили здраво религиозните институции. Политиката покровителства послушните духовници, които, на свой ред, й предлагат божието благоволение, единствено с цел експлоатацията на обикновените хо­ра, от чиято кръв пият и политиците, и светите отци.
Ако махнем Бог и политиците, ако се отърсим от политическите игри, тогава няма да има свещеници, няма да има и заговори между политиката и религията. А когато никой не се съобразява с политиката и рели­гията, поне половината от проблемите на обикновения човек ще изчезнат.
Бог предлагал мечти за по-добър живот... След смъртта, разбира се - в рая или в някое от следващите превъплъщения. За какво тогава да се тревожи човек -животът му тук, на земята, е дребна работа, какво зна­чение може да има този живот? Какво означават при­мерно седемдесет години в замяна на милиони свет­линни години във вечността? Земният живот не струва нищо при подобни сравнения.
Има звезди, които са толкова отдалечени от земя­та, че в деня на твоето раждане светлината им не е сти­гала до земята. Докато лъчите им достигнат земята, може да измине цял човешки живот. А светлината пъ­тува с невероятната скорост от триста хиляди километ­ра в секунда. За такава звезда твоето съществуване не означава абсолютно нищо — няма значение дали някога си се раждал или умирал, защото нито един неин лъч не се докосвал до теб. Има милиони звезди, безброй звезди, а ти нямаш никакво значение за всемира. Що се отнася до теб... Има звезди, чиито лъчи не са стигнали до земята, откакто тя съществува. Дори самата планета може да изчезне, докато нечия светлина достигне до земята. За вселената съществуването или несъществуването на една отделна планета няма никакво значе­ние.
И какво в такъв случай могат да означават отдел­ни личност като Александър Велики, Наполеон Бона­парт или Иван Грозни? Те нямат никакво значение, нямат място във Вселената. Седемдесет години... Всяка религия проповядва: "Седемдесет години не са от зна­чение. Ще отминат страданията, които си преживял през това време, и ако си успявал да ги понасяш търпе­ливо, без да се съпротивляваш, в отвъдния живот, след като умреш, ще бъдеш възнаграден за всичките мъки." И това твърдят все хора, които не ти дават въз­можност да промениш каквото и да било на този свят. Те се опитват да не допуснат и най-малката възмож­ност за духовно израстване, тъй като причината за всички страдания, с които се сблъскваме, се коренят в самия човек. Ако човек остане същият, напрежението в него и в света около него неизменно ще нараства. Съ­ществува огромна вероятност до края на века да из­бухне нова световна война и човешкият род да извър­ши самоубийство. Никак не е трудно да се допусне та­къв развой на събитията, след като властващите при­тежават ядрено оръжие и твърде нисък коефициент на интелигентност. Видно е, че човек трябва напълно да е лишен от интелект, ако иска да успее в политиката. Трябва да е фанатик, да може да лъже и да дава безб­рой обещания (дори и когато е наясно с невъзможност­та си да ги изпълни); политикът прибягва до измамата, тъй като грозотата на действителността може да се прикрие единствено под маската на красиви думи.
Днес всяка от великите държави разполага с яд­рено оръжие. То е в количества, които са напълно дос­татъчни за унищожаването на седемстотин планети ка­то нашата, а това не е необходимо - един-единствен ядрен конфликт е абсолютно достатъчен; политиците обаче искат да се подсигурят, затова са им нужни тол­кова много бомби. Лицето на един политик е като мас­ка - казва едно, върши друго. Цялата власт е съсредо­точена изключително в ръцете на такива хора. Всеки откачен може да натисне бутона и да погуби не само човешкия род, но и живота на планетата като цяло.
А може би дълбоко в себе си човек би искал да се отърве от всичко това. Може би не усеща достатъчно смелост, за да извърши самоубийство, затова смъртта не му се вижда толкова страшна, ако покоси и милиони други хора.
Не бива да забравяме, че големите престъпления в никакъв случай не са плод на отделни личности. Престъпленията винаги се плод на тълпата, защото сред тълпата човек започва да си мисли: "Не е моя от­говорността за това, аз просто правя това, което правят останалите." Когато човек прави нещо сам, той го об­мисля добре, понякога го премисля по три пъти. Какво правиш, човече? Дали си на прав път? Дали няма да те мъчи съвестта? А така, в тълпата, човек се изгубва сред другите. Никой няма да разбере, че и ти си участвал в едно или в друго нещо.
За Германия определено може да се каже, че е сред най-цивилизованите страни, страна на народ с висок интелект и култура, народ на поети, художници, учени, философи... Германия има огромен принос за културата на цялото човечество. Затова човек не може да не си зададе въпроса как е възможно родината на Хегел, Фойербах, Кант, Маркс, Фройд и Айнщайн да попадне под влиянието на един луд, какъвто е Адолф Хитлер.
За какво става дума? Хитлер се ползвал с подкре­пата на човек като Мартин Хайдегер, един от водещите философи на своето време. Това е невероятно. Винаги съм ценял високо Хайдегер, за мен той е човек с изк­лючителен интелект. Хайдегер далеч превъзхожда мнозина други философи - Сартр, Марсел, Ясперс и други. Никой не може да му съперничи, а мнозина не могат дори да го разберат. И въпреки това той заявил открито подкрепата си към Хитлер. Събудил се от соб­ственото си умопомрачение едва след като Германия изгубила войната и Хитлер се самоубил. Едва тогава осъзнал: "Досега съм подкрепял един луд."
Затова ви казвам - човек може да сънува наяве с широко отворени очи. Хайдегер сънувал наяве и про­ектирал върху Хитлер своите видения, тъй като Хитлер умеел да завладява тълпите, докато Хайдегер изобщо не притежавал такива способности. Не умеел да произ­несе дори една кратка реч, с която да се обърне дирек­тно към аудиторията. Начинът, по който говорел, те­мите, които обсъждал - всеки път все нещо обърквал и създавал проблеми. Кой би седнал да слуша такъв чо­век?
Хайдегер бил професор по философия в универ­ситета, при това не само в един университет. Преподавал в много университети, по простата причина, че навсякъде студентите преставали да посещават заняти­ята след първите две-три лекции. Но Хайдегер бил над тези неща, нещо повече - това не го интересувало. Представи си, да те изпитва такъв професор - край, свършено е с теб. Когато се застоял две-три години на едно място, университетските власти го молели да си отиде: "Напуснете, никой няма да посещава вече ваши­те лекции." Най-после в един университет го назначи­ли за заместник-ректор, само за да спре с преподава­телската си дейност. Хайдегер не умеел да забавлява тълпите, затова толкова се възхищавал на Хитлер, кой­то омагьосвал хората до степен на хипноза. Философът отъждествявал собствените си видения с образа на Хитлер, смятал, че щом човек може да въздейства така върху другите, значи е способен на велики дела. Хай­дегер няма вина за това, което мислел. Не разбирал, че луд като Хитлер може да осъществи единствено собст­вените си налудничави идеи и да причини огромни страдания на другите. Хора като Хитлер никога не се вслушват в мнението на философите. Въпреки всичко Мартин Хайдегер го подкрепял безрезервно, макар че двамата не биха могли да проведат и един смислен раз­говор. Религията предлага на човека безброй измисли­ци, които му помагат да оцелее. А когато всички из­мислици се сринат, човек вече не намира за какво да живее и това поражда невероятната му вътрешна бол­ка. А тази болка не е като другите, тя не е плод на обикновени терзания. Страданията винаги са свързани с конкретен проблем - липса на пари или дрехи - зи­мата е на прага, човек се измъчва, когато негов близък е болен и не може да му купи лекарства... Страданията винаги са свързани с невъзможността на човека да ре­ши конкретен проблем. Дълбоката вътрешна болка е много по-различна. Животът ти се струва абсолютно лишен от смисъл и съдържание. Всяко вдишване удължава безсмислието на съществуването, човек за­почва да си мисли, че няма за какво да чака утрешния ден. Вчера също си се е питал какъв е смисълът да до­живееш до днес, и днес си задаваш въпроса дали утре нещо ще се промени. Защото днес е вчерашното утре, а все не се е случва нищо... Така е от години, но човек продължава да проектира очакванията си в бъдеще време.
Докато най-после идва онзи момент, в който си дава сметка, че никога нищо няма да се промени. Тога­ва идва болката. Тя е толкова дълбока и силна, че чо­век може да мисли само за едно - как да се измъкне от този затворен кръг, как да сложи край на всичко... От там идват и причините за самоубийствата, които на­последък стават все повече. Може би затова всеки таи като надежда в подсъзнанието си мисълта, че при една трета световна война... "Не е моя вината, че искам да се самоубия, войната погубва всички, ще погуби и мен..."
А всичко може да се промени.
Дори старецът може да се освободи от собстве­ните си илюзии - Бог, ад и рай, очакваното възнаграж­дение за преживените мъки, от илюзията, че все някога ще дойде Божият пратеник и ще изкупи греховете ни.
Отхвърли мисълта, че някой друг е виновен за твоите мъки и страдания, отхвърли надеждата, че някой друг ще ти помогне да откриеш смисъла на живота.
Човек трябва да осъзнае, че е сам - роден е в са­мота и в смъртта си също ще бъде сам. Трябва да при­еме, че е сам и в живота, може да има много хора около него - съпруга, приятелка или приятел - и въпреки всичко си остава сам, насаме със собствената си самота и никога не би могъл да се докосне до друго човешко същество, нито някой друг ще се докосне до неговия свят.
Самотата си остава факт дори и да живееш с ня­кого двайсет, трийсет или петдесет години - това няма значение, човекът до теб си остава чужд. Независимо от всичко ние оставаме чужди един за друг.
Човек трябва да приеме факта, че другият остава непознат, че не се интересува от него и че липсата на интерес е взаимна.
След като не познавам себе си, как бих могъл да опозная теб?
А хората си мислят, че една съпруга няма как да не познава мъжа си, собственият й съпруг очаква това от нея. Човек смята, че може да чете мислите на своите близки като в отворена книга, че другият също може да отгатне неговите мисли, още преди да е отворил уста да каже какво го вълнува и от какво има нужда... Той трябва да я познава, няма как да не го познава и тя -всеки от двамата очаква нещо от другия. Всичко това са глупости.
Всъщност, никой не знае нищо за теб, дори сами­ят ти не познаваш себе си, затова не можеш да очакваш разбиране от страна на другите. Това очакване е про­тив природата на самата действителност.
Ние оставаме непознати един за друг. Срещаме се и се разделяме по силата на случайността, но това не означава, че преставаме да бъдем самотни. Не забравяй това, защото то е едно от основните неща, на които трябва да се опреш. Само оттам ще дойде спасението и възнаграждението за преживените страдания.
На практика човек прави точно обратното -опитва се да забрави самотата. Разчита на своя приятел или приятелка, ходи на кино, на мач, опитва се да се изгуби в тълпата, в дискотеката, да стигне до самозаб­рава с помощта на алкохол или наркотици, само за да не допусне в съзнанието си мисълта за самотата - а точно тази мисъл е в основата на тайната на спасение­то.
Човек трябва да приеме самотата и да осъзнае, че тя е неизбежна. Тя е част от собствената му природа. Това е реалната действителност, това си самият ти. А ти се опитваш да избягаш от себе си. И проблемите и страданията те съпътстват на всяка крачка. В стремежа си да избягаш от един проблем ти си създаваш още де­сет - и така, в геометрична прогресия. След време за­почваш да виждаш около себе си само проблеми, усе­щаш как потъваш в тях. И тогава викаш за помощ: "Защо е всичко това, защото е цялата тази мъка?", ся­каш чакаш да откликне някой, който има готови отго­вори. Да, има такъв човек. И това си ти.
След като аз открих отговорите в себе си, можеш да го направиш и ти. Верният отговор не се дава от Бог или месия, не е написан във Ведите, Библията или Корана. До верния отговор се стига единствено в дълби­ните на личното преживяване.
Цял живот съм сред милиони хора, но нито за миг не забравих, че съм сам и че никой не може да проникне в моята самота. Самотата е неприкосновена. Моята самота си е единствено моя, и тя е моята същ­ност. Затова човек трябва да престане да бяга от самия себе си, да престане да се опитва да удави себе си в опиати, отношения, религиозни вярвания, в дълга към ближния... Малцина от нас правят това. Повечето се опитват да избягат от самите себе си. И тяхното его е удовлетворено, защото изпълняват дълга си към ближ­ния.
Познавам такива хора - все слуги, верни слуги на въпросния дълг, и по време на разговорите си с тях стигам до момент, в който падат на колене пред мен, избухват в плач и казват: "Може би си прав, опитвам се да избягам от себе си. Все си мислех, че изпълнявам дълг към горките хора, които се нуждаят от моята по­мощ, но излиза всъщност, че не съм могъл да реша до­ри собствените си проблеми." Бягството, очевидно, се оказва най-удобният изход. Човек загърбва проблеми­те си и дори не се опитва да ги реши. Как е възможно да бъде такъв егоист и да се занимава само със себе си, след като по света има толкова мъка... Щом някой страда, ти си длъжен да му помогнеш. Така, под забу­лени в красиви думи безсмислици, човек се опитва да загърби личните си проблеми, стига му дори да се отърве само от мисълта за собствения си егоизъм.
Но на кого и как можеш да помогнеш по този на­чин? Ти просто прехвърляш собствените си проблеми върху другите. Съпругът стоварва проблемите си върху главата на жена си, тя пък, на свой ред, се разтоварва за сметка на мъжа си. Двамата изливат яда си върху децата, всеки неизбежно се стреми да се отърве от проблемите си за сметка на другия и дори не вижда, че и другите се опитват да направят същото за негова сметка.
Престанете да прехвърляте проблемите си върху някой друг.
Човек трябва да решава сам собствените си проб­леми, никой друг не може да го направи вместо него.
А проблемите, всъщност, не са чак толкова много - в основата им винаги има един-единствен проблем, който отприщва всички останали.
Проблемът е как да приемем без страх мисъл­та за собствената си самота. И в мига, в който човек приеме самотата си без страх, усеща в себе си едно красиво и дълбоко чувство, истински екстаз.
Това не е проблемът, а решението на всички проблеми. Човек сам го превръща в проблем, ако слу­ша какво му говорят другите и следва техните съвети -един слепец следва не по-малко слепите си водачи и духовни отци. И всички се движат в кръг, всеки смята, че другият отпред знае какво прави, онзи пък, на свой ред, мисли същото за слепеца пред себе си, и така на­татък. Всеки се е хванал за нечия риза или за полите на палтото на човека отпред, и вярва, че знае накъде вър­ви... А всъщност, всички се движат в кръг и никой не стига доникъде. Последователите вървят след своя вожд, вождът върви след тях... Спрете движението в кръг и престанете с тази глупава игра на водачи и последователи. Човек трябва да бъде самият себе си и да не забравя, че се ражда сам и че самотата е негова не­изменна спътница през целия му живот. Трябва да помни и че ще умре в самота. Самотата е в самата същност на човека. Нима животът може да бъде по-различен, ако между раждането и смъртта човек е съвършено сам? Човек е сам през всеки миг от живота си. Затова трябва да приеме с лекота тази мисъл, да вникне колкото може по-дълбоко в нея и да си спомня за са­мотата, колкото може по-често.
Това е храмът на моята религия. Той не е изгра­ден от камък и мраморни плочи, той е основан на ва­шето съзнателно мислене. Влезте в храма и колкото по-дълбоко навлизате в него, толкова повече ще се от­далечавате от проблемите си. И тогава, когато човек се докосне до недрата на собствената си същност, извед­нъж изпитва усещането, че най-после се е върнал у дома.
Тогава ще може да обърне лице към света и да постигне всичко, което иска. Ще може да помага на другите, да им служи и да сподели с тях богатствата, натрупани в душата си. И никога няма да прехвърли върху другите собствените си проблеми. От една стра­на, светите отци ти предлагат желанието да постигнеш отвъдния свят и да мислиш за утрешния ден. От друга страна, политиците ти предлагат блаженството на този свят - нищо чудно човек да успее да стане президент. В Америка всеки може да стане президент, всички имат равни граждански права. Пълни глупости! Няма двама души с равни граждански права и далеч не всеки може да стане президент. Това е възможно само за най-големите мошеници. Със сигурност може да се твърди обаче, че този, който изпълнява дълга си към ближния, в никакъв случай няма да стане президент. Във всяка държава само най-амбициозните стигат до върховете на властта - това е надбягване, при което трябва човек да е наистина много амбициозен, за да за­ложи всичко на победата. Дори не е необходимо да умуваш дали си прав или грешиш, интересува те един­ствено крайната цел и правиш всичко възможно, за да я постигнеш, няма значение дали това, което правиш, е добро или зло. Отчиташ като грешка стореното, ако се провалиш, но ако успееш - всичко, което си направил, очевидно е било за добро. Доброто се отъждествява с успеха, а злото - с поражението. И тъкмо политиците разпространяват този начин на мислене.
Отхвърлете всичко, което политиците и свеще­ниците са ви внушавали досега, и когато се освободите от този товар, ще можете да надникнете в своята ис­тинска неподправена същност. Това аз наричам меди­тация. След като човек вкуси от нея, вече никога няма да бъде същият.
Шийла, следващия въпрос.
Бхагван,
Библията на християните започва със след­ната мисъл: "В началото бе Словото". Съгласен ли си с това твърдение?
След като не е имало Сътворение, как може да има начало на сътворението? Сътворението на света е непрестанно, то е творчески процес. Колкото и назад да се връщаме във времето, няма да стигнем до началото; няма да стигнем и до неговия край, независимо колко далеч ще отидем в бъдещето. Творческата енер­гия няма начало, нито край. Затова, преди всичко, трябва да приемем, че сътворението няма начало. И светът не е създаден от Бог, защото просто няма Бог. В Библията пише: "В началото бе Словото". Това е нап­раво смешно. Да приемем, само за да има дискусия, че има начало, тогава нищо не ми преча да кажа: "В нача­лото бе Мълчанието".
Възможно ли е изобщо едно начало да бъде пос­тавено от словото. Нека да помислим по този въпрос. Възможно ли е устната реч да бъде начало на каквото и да било? А какво би могло да съществува преди речта? Единственият възможен отговор е мълчанието. Само мълчанието би могло да съществува до момента, в кой­то словото е нарушило тишината.
А мълчанието има много по-дълбок смисъл, и по един или друг начин аз се опитвам да ви внуша колко дълбоко е неговото значение. Само мълчанието би могло да съществува в началото, то е в средата, между крайните точки, то ще е и краят, защото стои в самата основа на сътворението, в недрата на безграничното творчество, в процеса на съзиданието. В центъра на всичко е мълчанието.

16
БОГ Е НАЙ-ГОПЯМАТА ИЗМИСЛИЦА


14 ноември 1984 г.
Бхагван,
Откъде е дошъл дяволът, който се появил пред Адам и Ева в образа на змия?
Трябва да разберем един много простичък прин­цип - ако излъжеш веднъж, после трябва да излъжеш още хиляда и един пъти, за да защитиш казаното в първата лъжа. И въпреки всичко тя си остава лъжа. Дори хиляда и една лъжи не могат да се превърнат в истина. Могат да заглушат първата лъжа, но тя си ос­тава там, под купчината лъжи. Всяка лъжа си остава лъжа и трябва да бъде подкрепена с още купища лъжи. Лъжата не може да бъде подкрепена дори с частица истина. Истината не се нуждае от защита. Когато каз­ваш истината, тя си остава истина и е очевидна сама по себе си. Не е необходимо да добавяш нещо, истина­та е достатъчна сама по себе си. Тя е автентична по своята същност.
Лъжата е куха откъм съдържание. Човекът обаче продължава да хвърля прах в очите на другите с ку­пища лъжи. Може би все някога те ще разберат, че е лъгал, но никак не е лесно да се изрови истината изпод купищата лъжи, основани на залегналата в основите първа лъжа. Тази основна лъжа е измислицата за Бога. Тази лъжа е залегнала толкова дълбоко в основата на другите лъжи, че в нейна подкрепа е трябвало да се измислят още хиляди теософски системи. И въпреки всичко лъжата си остава лъжа. Бог не е очевиден сам по себе си. Няма доказателства за неговото "съществу­ване, доводите и аргументите не стигат. Оказва се, че всички аргументи противоречат на логиката. Никак не е трудно да убедиш някого в нещо, ако той и без това вече е убеден в неговото съществуване. Но това не е необходимо - просто няма смисъл да убеждаваш ня­кой, който вярва в Бог и приема безрезервно неговото съществуване. Такъв човек не се нуждае от аргументи и доказателства. До ден днешен никакви доводи и до­казателства в цялата история на човешкия род не са успели да убедят дори един единствен атеист в същес­твуването на Бога. Струва си да се помисли по този въпрос.
Една от лъжите в подкрепа на основната лъжа е митът за дявола, който съблазнил Адам и Ева, и оттам започнало падението на човешкия род. Би било инте­ресно да разгледаме някои от тези лъжи и да прозрем в лукавството на така наречените месии, аватари и раз­ните му там теолози. Преди да разгледаме тази исто­рия, бих искал да ви дам пълната й версия. Обикновено тя не се знае. Предава се само част от нея, тъй като другата й част е твърде неудобна за клерикалите.
Адам и Ева не са първите хора, създадени от Бог. Истината е, че Ева е вторият му опит, преди това има­ло друга, която той създал. И така, първо създал Адам и някаква жена. Ако човек се позамисли, ще види, че тази история е доста поучителна. Бог създал мъжа и жената, но не бива да забравяме, че това е богът на ев­реите. Тя е измислена от евреин, който ще да е бил та­къв до мозъка на костите си - направил само едно лег­ло, при това толкова тясно, че и сам човек не могъл да се събере в него. Мъжът и жената просто не можели да легнат един до друг в тази теснотия. Затова още пър­вата нощ - първата нощ на медения им месец - се пре­върнала в истински кошмар. Първата им караница би­ла кой ще спи в единственото им легло. Като всеки мъж и Адам не могъл да допусне думата му да се строши на две, но поради липсата на прецедент няма­ло как да докаже на жената своето превъзходство. Той бил първият мъж на земята, а тя - първата жена. Же­ната се оказала доста несговорчива, настоявала, че тя трябва да спи в леглото. Цяла нощ се карали - първата крамола за възглавницата... И още на другия ден Бог трябвало да се отърве от жената. Оттогава нататък ис­тинската жена престанала да съществува.
Дори една измислена история е твърде показа­телна за начина на мислене на онзи, който я е създал. Първата и единствено истинска жена трябвало да из­чезне. Едва тогава била създадена Ева, но не като са­мостоятелен индивид - Бог я създал от реброто Ада­мово. Това означава, че сама по себе си тя е зависима, тя е част от нещо друго. За разлика от нея, първата же­на била абсолютно независима. В случая не става дума за това дали тя превъзхожда Адам или той стои по-високо от нея. Втората, създадена от Бог жена, по де­финиция е подвластна и по-нисшестояща от мъжа, след като е създадена от реброто Адамово - нищо по­вече, тя е само частица от нечие друго тяло. Оттук на­татък деградацията на жената е напълно обяснима. Падението на Адам идва много по-късно, докато па­дението на жената е част от самото й създаване и ней­ното робство през вековете е заложено още от първия миг в самата й същност, още в мига, когато Бог е отхвърлил първата създадена от него жена.
Като всеки мъж и Бог държи на това думата му да не бъде скършена на две. Нима не би могъл още от­начало да заяви, че и мъжът, и жената са равни, и не е необходимо да се борят помежду си за превъзходство? Не бива да забравяме обаче, че става дума за еврейския бог. Като истински евреин той не е могъл да направи разхищение за малко по-голямо легло, където да се съберат и двамата. Не бива да забравяме и че в случая не става дума само за големината на леглото. Искам да ви кажа, че става дума за нещо много по-важно - Бог просто не можел да допусне мисълта за равенство между мъжа и жената. Не можел да приеме съвместно­то им съществуване като равнопоставеност, без никой от двамата да има решаващата дума. Не можел, естест­вено, да остане безпристрастен. Затова оставил не же­ната, а мъжа. Жената трябвало да бъде премахната ка­то нещо опасно и ненужно. А втората създадена от не­го жена е фалшификат на първата, тя е просто псевдожена. От самото начало Бог положил в началото на женския пол една псевдожена. Това е историята, която служи като доказателство, че Ева никога не може да бъде равна на мъжа. Възможно ли е една частица да бъде равна на цялото?
Когато обаче някой бъде поставен по-ниско от другия (което е съвършено несправедливо и нечестно), рано или късно бунтът става неизбежен. Онези, които измислили на времето тази история, може би дори не са съзнавали какво правят. Така или иначе никой не я е интерпретирал в светлината, в която я разглеждам аз. По всяка вероятност жената носи от векове у себе си силата на неотприщен бунт. Може би жената очаква рано или късно да получи възможността да каже на Бог: "Щом поначало си постъпил несправедливо, ни­що не би ме спряло да съсипя това, което искаш да постигнеш". В душата й назрява бунт. Според Библия­та, и християните и евреите придават огромно значе­ние на ролята на змията. Това обаче им служи само ка­то извинение. Важното в случая е, че когато се опит­ваш да наложиш някому робство и състояние на под­чинение, неизбежно е да пожънеш горчивите плодове на негодуванието. Рано или късно ще последва бунт.
Защо змията не се опитала първо да изкуши Адам? Това би й се удало много по-лесно, тъй като по принцип мъжът се смята за по-интелигентен, по-рационален, по-егоистичен и много по-склонен към рискове и приключения. Тези качества са много по-удобни за змията - сиреч дявола - за да настрои мъжа срещу Божия ред, да го провокира към бунт и непод­чинение. Точно тези качества би трябвало да се окажат напълно адекватни от гледна точка на логиката и пси­хиката на човека.
За разлика от мъжа, през цялата история на чо­вешката раса, жената никога не е въставала. На прак­тика се оказва, че бунтове са вдигали само мъжете, при това - многократно. Жените никога не са въставали. Но след като първата жена е възнегодувала по един или друг повод, за дявола било много по-лесно да убеди точно нея - а това е съвършено несправедливо и неубедително, тъй като и до ден днешен най-дълбоко вярващите във всяка религия са не мъжете, а жените. Жените са опорният стълб на всяка религия по света. Ако жената реши да предложи на някого своята подк­репа, това неизменно ще бъде не дяволът, а светият отец, който за нея е олицетворение на Бог. За религия­та мъжът има твърде несъществена роля, той е почти без значение. Нищо в истинската му същност не е свързано с религията по принцип. Навсякъде по света, във всяка религия, жената е основният поддръжник на вярата. Ако не беше така, всички религии отдавна щя­ха да бъдат изтрити от лицето на земята.
Затова единствено приемливи са следните две възможности - или религиите са внушени от дявола, като логично заключение от разказаната по-горе исто­рия (което означава, че религията е просто стратегия и тактика на дявола, който все още се придържа към стария номер да манипулира жената, а следователно -и мъжа), или пък цялата тази история има за цел да заклейми завинаги жената като такава. Онези, които са измислили тази история, са го направили с цел да зак­леймят жената като потенциална опасност за човека, като съучастница, влязла в заговор с дявола. И мъжът трябва да е наясно с това.
Папите и християнството са направили много в тази насока по време на средновековието. Благодаре­ние на тях хиляди жени били принудени да признаят, че са магьосници. Думата "магьосница" не означава непременно нещо лошо, сама по себе си тя не съдържа негативен нюанс. Според първоначалното си значение, "вещица" означава "мъдра жена". Но отдавна никой не помни това значение - през вековете то е било мно­гократно променено, клерикалите са вложили в тази дума желаното от тях допълнително значение - "ве­щица" придобива смисъла на понятие, което означава жена, свързана в интимна връзка с дявола. Безброй обикновени жени били принудени да направят приз­нание и били изгаряни живи... След като една жена признаела себе си за вещица и любовница на дявола, тя била осъдена да умре, след подобно признание не могла да остане жива дори за миг. Тя носела отговор­ност за дяволското семе в човешката кръв. Тя отравяла и замърсявала кръвта на целия човешки род, за това и трябвало да бъде изгорена жива. При това не става ду­ма само за най-обикновени жени - насила изтръгвали признание в магьосничество от монахини, дори от игуменки на манастири.
Всеки можел да повдигне обвинение в магьосни­чество към която и да е жена. Всеки мъж или жена можели да събудят подозрението на светите отци, на владиката или папата към някоя определена жена, към някоя монахиня, че биха могли да се окажат вещици. Подозрението било напълно достатъчно за започването на следствие. За целта имало специална съдебна ин­ституция, учредена от папата - Великата инквизиция -която разполагала с огромен персонал от свещенослу­жители и стотици следователи, които да съдействат дяволът да бъде прокуден отвсякъде и семето му да бъде изтребено до крак. Най-красноречиви в призна­нията си били монахините, разбира се, тъй като те най-добре познавали тайната на вероизповеданието и умеели да разпознават дявола по-добре от всеки друг. Те най-добре знаели какво представляват интимните отношения с дявола. Точно те били съвсем наясно по тези въпроси, затова и правели всичко възможно, за да потискат своето сексуално начало. Никак не е трудно да се допусне, че насън се сношавали с дявола. А били смятани и за мъченици: "Защото помагаш на хората Божии да изтръгнат от себе си попълзновенията дя­волски. Ти жертваш себе си заради другите." Монахи­ните описвали как дяволът отива при тях, как изглеж­да - с рога и с копита на краката. Казвали дори че по­ловият орган на дявола бил разклонен. Е, за това се иска въображение. И след като подобно описание вече започвало да звучи познато, следващата монахиня проявявала още по-блестящо красноречие и развихре­но въображение. И защо органът дяволов бил раздво­ен? Ами за да може дяволът да прониква в две отвърстия в тялото на жената едновременно. Описанията би­ли едно от друго по-достоверни и монахинята съот­ветно бивала осъждана на изгаряне на кладата. Тя пос­рещала смъртта ликувайки, тъй като така съдействала за осъществяването на месианската кауза - каузата на Бога.
Къде е мястото на мъжа тук? Той остава в сянка, няма нищо общо с греха. Цялата отговорност ляга върху жената. Така, както аз възприемам цялата ситу­ация, змията успява да прелъсти мисленето на жена­та... На Изток обаче възприемането на змията е в пъл­на противоположност на това, което се възприема на Запад. Тя не е символ на злото, както е представена в религията на юдеите и християните. На Изток змията се смята за най-мъдрото създание на света.
Индийците се прекланят пред змията като пред Бог. Веднъж годишно имат празник на змията и на милиони змии се оставят панички с мляко и се извър­шват ритуали в тяхна чест. На Изток змията е символ на мъдростта. Каква е причината за това? Движенията на змията са еднакви с начина, по който се придвижва жизнената енергия кундалини в човешкото тяло. На английски език "кундалини" се превежда като "силата на змията".
Ако сте виждали изправена върху опашката си змия, неизбежно сте си задавали въпроса как е въз­можно това, след като змията няма кости. Това е ис­тинско чудо - на какво се опира, след като няма кос­ти? Змията обикновено лежи или е в поза на полусе-деж, а тялото й е свито на кълбо. Същото е и с кунда­лини. "Кундалини" означава "кръгообразни, концент­рични движения". Това е нормалното състояние на вътрешната енергия при сън и отдих. При змията има още нещо, което изглежда доста странно. Тя няма слу­хов орган и въпреки това танцува под звуците на оп­ределен вид музика. Учените до днес не са могли да повярват на собствените си изводи, когато установили със сигурност, че змиите нямат слух. Как е възможно да се танцува в ритъм, ако нямаш слух? Наскоро бе ус­тановено, че змиите нямат слух. Това е доказано със сигурност, но в крайна сметка се оказва, че тялото на змията е чувствително към вибрациите. И така, змията реагира не на самата музика, а на усещането от нейни­те вибрации, на звуковите вълни, които действат върху змията. Тялото й е особено чувствително към вибра­циите и реагира в унисон с тях. Напълно уместна е и аналогията с вътрешната сила - кундалини. Тя също може да се издигне в синхрон с определен вид музика. Кундалини също няма слух, дори тялото няма слух. Кундалини е чиста енергия. Определени вибрации обаче могат да окажат огромно въздействие върху вътрешната енергия.
Ние на Изток отдавна сме открили какъв вид му­зика или напевна рецитация могат да въздействат вър­ху кундалини. Монотонното, продължително повторе­ние на Ом въздейства върху латентната енергия. Ом има за цел единствено да събуди и да издигне нагоре вътрешната енергия. Същият ефект се постига и със звука Хуу, както и с някои други звуци. За тези два звука обаче се знае със сигурност, че въздействат вър­ху вътрешната енергия. Източната музика се различава съществено от музиката на Запад. Западната музика е насочена преди всичко към развлечението - поне, в най-добрия случай, е така. В другата крайност остава вариантът, при който музиката също е в състояние да възбуди змийската сила, но не нагоре, а обратното -надолу, в противоположна посока. Затова западната музика обикновено действа върху сексуалността.
Обърната в посока надолу същата тази енергия се превръща в сексуална. Насочена нагоре, тя е усъвър­шенстване на духовното в човека. Когато силата на змията стигне най-висшата степен в човека - седмата чакра - енергията въздейства върху чакрата и тя се от­варя като цвят на лотос. Аналогията е толкова удачна, че на Изток лотосът има изключително символично значение.
Историята как дяволът, маскиран като змия се явил пред Ева и прелъстил мислите й, е измислена от идиоти. Бог им забранил да ядат от плодовете на две дървета - дървото на знанието и дървото на живота. Ако отхвърлим всякакви предубеждения и погледнем на тази история безпристрастно, кой е причинил по-голямо зло на човека - Бог или дяволът? Бог не дава възможност да достигнем до знанието, а след като чо­век не знае нищо, с какво е по-различен от някой зе­ленчук - зелка или бамя например? Знанието си остава абсолютно недостъпно и за човека и за зелката. Такава е и целта на Бог - човекът да остане зеленчук завина­ги. Зеленчукът не може да се разбунтува. Зеленчукът остава неизменно в подчинено положение.
Знанието е опасно. Интелектът - също.
Ако отхвърлим натрупаните предразсъдъци, ще видим, че змията всъщност е не враг, а приятел на чо­века. Дори в библейския мит този образ е в съзвучие с източната мъдрост, въпреки че онези, които са го създали, дори и не са допускали възможността за подобна интерпретация. За такива като мен обаче всичко е въз­можно. Змията няма нищо общо с дявола. А и трябва да си дадем сметка какво точно означава думата "дявол". На санскрит "дявол" означава "божествено", те произлизат от един и същи корен; следователно, двете понятия не се различават особено по своята същност. И двете думи имат един и същ произход - от санскритския корен deva, който на английски език се разви­ва съответно в divine (божествено) и devil (дявол).
А сега искам да продължа още малко с тази ис­тория - нещо, за което не се говори в църква, разбира се. Никой не казва, че дяволът е творение Божие, също както ангелите, които припяват "алилуя" във възхвала на Бога. Дяволът обаче престанал да пее дитирамби в Божия чест (той се оказал най-интелигентният ангел) и започнал да задава разни въпроси - все такива, за които отговор няма, защото ако Бог можел да отговори на всички въпроси, не би изгонил дявола от райските градини. Какъв ще да е този Бог, автор на цялото ми­роздание, който няма отговор на толкова въпроси? След като е създал всичко съществуващо, би трябвало и всичко да знае. А и напълно разбираемо би било да приветства всеки въпрос, зададен не от друг, а от не­гов ангел. Бог обаче застава в позицията на диктатор, на деспот... Всякакви въпроси са недопустими, той може да раздава единствено заповеди: "Прави това!", "Не прави онова!", "Не задавай въпроси, които започ­ват с думата защо. Не си дорасъл до въпроса "защо". Можеш само да изпълниш заповедта или да умреш, но не и да питаш защо трябва да правиш това или онова.
И така, един от ангелите започнал да пита "за­що". Затова и бил изгонен от царството Божие. Точно този ангел бил заклеймен като дявол, сатана и какъв ли не още. Та той, виждате ли, внушил на Ева следната
идея: "Бог се страхува, че ако вкусите от плодовете на знанието и живота, ще станете равни нему, а той нико­га не би го допуснал. Той иска да остане над всички, да бъде по—висш от най-висшите - единственият всез­наещ, единственият, който разбира от всичко и може да раздава заповеди. Бог е ревнив и не търпи съперни­ци. Но човекът така и няма да разбере какво е живо­тът, ако не вкуси от забранените плодове на онези две дървета. Никога няма да проникне в загадките на тайнството и красотата..."
Защо, все пак, Бог е избрал не Адам, а Ева, след като пътят към Адам изглежда доста по-прав... И за това има причина. Адам е мъж, Бог - също. Онзи ангел бил прокуден, защото започнал да задава въпроси и да изпитва съмнения. На всичкото отгоре се досетил, че Ева страда, защото Бог не иска да я разбере и се отнася с нея нечовешки... Бог й определил положението на робиня, още преди да я създаде. Няма как да стане не­зависима, затова дълбоко в себе си тя неизбежно таи потенциалната възможност за бунт.
Но Адам няма нищо против Бог. Точно обратно­то, Бог махнал първата жена, която се опитала да про­тиворечи на Адам. Той е предпочетеният, единствени­ят, заченат от Бога. Не е кой да е, заради него Бог унищожил първата жена. Заради него Бог създал дру­га, която трябвало да му се подчинява винаги и във всичко. Такава жена няма как да му внуши идеята за бунт или негодувание. Самият Бог има интерес от ин­вестирането в подобна система. Бог е системата, сле­дователно няма как да не се облагодетелства от нея. А и за какво му е на Адам да негодува? За негодуванието се иска желание за мъст, за отплата за нанесена рана. И единствено змията отново се оказва тази, която про­явява разбиране.
Сами виждате какво правя аз - винаги съм бил на страната на жената, а не на мъжа. Почти седемдесет процента от моите саняси са жени, по простата причи­на, че жената е експлоатирана и потискана в целия свят от векове, никой не се е отнасял към нея като към човешко същество - заклеймяват я дори Буда, Рама, Кришна и Махавира, да не говорим за простосмъртни­те. Жената е толкова изстрадала през вековете, че от­давна е забравила за друго съществуване, освен за мъ­ката.
Убеден съм, че змията наистина е била мъдра.
А в корените на злото е самият Бог, който забра­нява на хората да вкусят от плодовете на знанието и живота. От него идва цялото зло на света. На всичко отгоре твърди: "Ако не ми се подчинявате, ще бъдете прокудени от райските градини на Едем. Ще бъдете лишени от закрилата на ръката божия и всичко ще се струпа на ваш гръб. А в райските градини нямате гри­жа дори за прехраната си, всичко ви е осигурено..." Всъщност раят е концентрационен лагер. Едем веро­ятно е бил обграден с телена мрежа, през която тече електричество. На змията обаче, никак не й било трудно да проникне през мрежата. Бог е коренът на злото, дори само поради факта, че обявява неподчине­нието за най-страшния грях. Аз пък ви казвам нещо съвсем друго - най-страшният грях е смирението пред Бога.
Вслушвай се в собствения си здрав разум и пос­тъпвай така, както смяташ за правилно - това означава не подчинение пред нечия воля, а поведение, продик­тувано единствено от разума. Ако благодарение на здравия си разум установиш, че нещо не е наред, неза­висимо от всякакъв риск и възможни последствия, трябва да се изправиш срещу системата. Никоя систе­ма не може да стои по-високо от собствения ти инте­лект.
А Бог изрично обявява неподчинението за най-страшния грях, всички други прегрешения били негов вторичен продукт. Това кражби, обирджийство, изна­силвания и убийства - не са никакъв проблем. Ако Адам изнасили жената, това не се смята за престъпле­ние. Е, не би могъл да изнасили друга жена, освен Ева, просто защото по негово време нямало други жени, за­това пък имало какви ли не животни. А знайно е, че има хора, които се съвкупяват и с животни. И такива са не хора, а животни. Човек може да коли и убива животни, за да се храни с месото им. Може да се храни с плътта на себеподобните си и ако няма такива под ръка, убива животни. Такъв човек, сам по себе си, не е нещо повече от животно.
Но това не било грях, видите ли, не било прес­тъпление. Бог не казва нищо по въпроса. Няма нищо против всякакви насилници, мазохисти, садисти и престъпници като Адолф Хитлер, Чингиз хан, Тамерлан или Йосиф Сталин. Не, от значение е единствено неподчинението пред самия него.
Чудна работа, Бог да нарежда подобни неща... Би трябвало да каже на чедата си: Ум и разум ви трябват.
Усъвършенствайте интелекта си, следвайте вътрешния си усет и собственото си съзнание." Но няма нищо по­добно, Бог иска човекът да остане зависим от него във всяко отношение. Само един диктатор може да иска това. Затова не мога да заклеймя дявола, напротив -мога да му засвидетелствам своето уважение, уваже­ние огромно и от все сърце, защото благодарение на дявола човешкият род съществува и се развива, създа­ва личности като Чарлз Дарвин, Микеланджело, Гали-лей, Коперник, Алберт Айнщайн, Фройд и Маркс. От дявола са разните Буди и Исуси, хора като Питагор, Хераклит и Сократ. Всички те идват от дявола. Те са единствено негова заслуга. Без дявола... Без него щеше да има само зелки и бамя, нищо друго.
Е, на Ева никак не й е било трудно да убеди Адам. Онзи, който е измислил този мит, вероятно е разбирал малко от психология - ако обичаш една же­на, трябва да й угаждаш на прищевките. Дори ако си принуден да избираш между Бог и любимата жена, ще предпочетеш нея. За мъжа любовта е от такова значе­ние, че заради нея би забравил и рая с всичките му наслади. Не е случайно, че споровете около първород­ния грях продължават и до днес, защото жената прос­то предала на Адам дословно думите на змията: "Чуд­на работа, никой да не ни каже, че в такава прекрасна градина има дървета с отровни плодове и не бива да ядем от тях; никой не ни каза, че можем да се отровим, че от тези плодове няма полза или, че те натоварват излишно стомаха и храносмилането. Знаехме само, че трябва да стоим настрана от онези две дървета, които и без това нямаше да намерим сами без чужда помощ.
Как бихме могли да ги открием в толкова необятно пространство?" Раят не ти е ботаническа градина, къ­дето на всяко растение е закачена табелка с името му. Адам и Ева биха могли да попаднат на онези две дър­вета по чиста случайност, но Бог все пак сметнал за нужно да им забрани да вкусват от плодовете. На всичко отгоре забраната е представена като много ло­гична и продиктувана по чисто практични, дори праг­матични съображения.
Жената винаги е била много по-практична, по-прагматична и по—земна от мъжа. Тя не предлага кой знае какви аргументи в един спор, не я бива много в такива неща, затова пък в определени отношения има много по-силно развита интуиция. Не са й били нуж­ни доводи, за да вникне в простичката истина: "Не ни се дава достъп до знанието... А знанието разкрива нео­бятни хоризонти към приключения и нови открития. Какво всъщност правим тук, след като не можем да научим нищо? Има ли изобщо смисъл да стоим тук до края на живота си?" И това дърво на живота... Ще си живеем тук и тук ще си умрем, без да сме разбрали какво е животът. А ако не сме познали живота, как ще разберем какво е смъртта? Бог ни затваря плътно вра­тите пред реалното съществуване."
Змията им показала кое е дървото на знанието. Приказката обаче така и си останала недовършена, тъй като Бог следи зорко развоя на събитията. Всеки дик­татор си има своето ФБР, КГБ, Скотланд Ярд или не­що от този род. Страхливо нещо са това диктаторите, все треперят да не би някой да върви против установе­ните от тях порядки. И така, Адам и Ева били заловени на местопрестъплението още при първото дърво, затова така и не успели да вкусят от плодовете на зна­нието. И на мига били прогонени от рая, в противен случай сигурно щяха да открият и другото дърво.
Ако човек вкуси от плодовете на знанието, нима би могъл да намери покой, докато не научи нещо по­вече за живота, за смъртта, за това, което е било преди него и което ще дойде след това, кое откъде идва и ка­къв е смисълът на всичко...
Затова никак не е трудно да стигнем да мисълта, че на следващия етап човекът е трябвало да вкуси от плодовете на живота. Но Бог побързал да го прогони от рая и да тръшне завинаги вратата зад него, за да не вкуси от тях и да не постигне безсмъртие. А двамата били чисто голи и сам-сами в един съвършено непоз­нат свят. А този, който ги изпъдил съвсем голи, дори без един кат дрехи, без храна поне за ден или два, без подслон... Това ли е Бог?
Мисля, че е най-добре да разменим ролите... Дя­волът да рече - не яжте от плодовете на онези дървета, а Бог да се яви в образа на змията и да събуди у човека мисълта за бунт.
И оттогава насам, след като вратите на рая се затворили завинаги за човешкия род, трябва да разбе­рем най-после, че това не е никаква загуба, напротив -от това само печелим. Човекът непрекъснато се разви­ва и неизменно върви към прогрес. Разбира се, слугите Божии също не престават с опитите си да пречат. Ма­кар че си изгонен от рая, слугите Божии следват всяка твоя стъпка - от Ватикана не те изпускат от погледа си, следят те разни имами и шанкарачарии... А Бог все гледа да изпрати някой свой син - пангамбара, тиртанкара, аватар... Защо? Само защото не иска човекът сам да стигне до истината.
Всички религии се противопоставят на науката.
Всички религии се противопоставят на стремежа към истината.
Всички те проповядват единствено вяра, а вярата няма нищо общо със знанието.
Категорично се противопоставят на възможност­та човек да разбере, че е вечен, тъй като в противен случай той просто ще махне с ръка и ще каже на Бог: "Гледай си работата". На кой му пука за някакъв си бог? Какво би те засягало това, ако знаеш, че си безс­мъртен? И защо аз не давам и пукната пара за Бога? Въпреки че родителите ми неизменно повтаряха: "Не говори против Бог, не се знае - може и да има Бог. Никой не ти пречи да не вярваш в него, но все пак не­дей да богохулстваш." И учителите все това повтаря­ха: "Не те ли е страх?"
А аз отговарях: "Защо да ме е страх от нещо, ко­ето не съществува? Аз съществувам, но Бог го няма. Него трябва да го е страх. Защо аз да се боя от него?"
Аз съществувам, имало ме е и преди и ще про­дължавам да съществувам!
Думата Бог изгуби значението си за мен в мига, в който си дадох сметка, че притежавам собствено съз­нание и това съзнание е вечно.
Дяволът е оказал огромна услуга на човешкия род.
Когато човечеството най-сетне осъзнае какво представлява реалната действителност, божиите храмове ще бъдат сринати до основи, защото Бог от само­то начало е бил против нас. А пък ако толкова не мо­жем без храмове, би трябвало да ги издигаме в чест на дявола, на змията. Защото това, което е човекът, и кое­то е постигнал... Човекът стъпи на Луната... Благода­рение на откритията в областта на биологията човек може да доживее триста години, като се чувства млад и в добро здраве.
Може би не всички знаят, че и днес в Съветска Русия, в Кавказ има народ, известен със своите сто­летници - хора на по сто и петдесет, сто и шейсет го­дини. Човек може да види тези хора не в някоя болни­ца, на легло с окачени на екстензия крака, а живи и здрави те продължават да работят. В Кавказ се случва сто и двайсет годишен човек дори да се ожени! Създал е човекът шест поколения и смята да се ожени за по­реден път.
В Индия има една неголяма област, която на времето била част от Кашмир, по-късно била завзета от Пакистан. Там също има хора на по сто и петдесет години, като това е средната им възраст. За тях няма нищо необичайно в това да надхвърлят стоте. Учените се опитват да открият тайната на тяхното дълголетие. Дали причината не е в климата? Или в храната? Дали дълголетието на този народ е закодирано в организма им по рождение? Каква може да е причината? Досега не са открили нищо, по което тези хора да се различа­ват от всички останали.
И така, живеят си те уединено нейде в планината и седемдесет годишна възраст им се вижда нещо съв­сем обичайно. Дори не им хрумва, че за останалите хора тази възраст е пределна. В самата мисъл за такава пределна възраст като че ли има нещо хипнотично. От векове се знае, че човек живее горе-долу толкова -около седемдесет години. Ако води природосъобразен живот и се храни добре, ако климатът е подходящ и се грижи за тялото си, човек може да доживее до осемде­сет или деветдесет години - и толкова, това е всичко.
Това ми напомня за Джордж Бърнард Шоу. На осемдесет и пет годишна възраст напуснал Лондон и отишъл да живее другаде. Изглежда странно - живял в този град почти през целия си живот, там били всич­ките му близки и познати, приятелите, които го цене­ли и обичали, интелигенцията, с която общувал. По онова време-Лондон бил смятан за столица на света. И изведнъж, на осемдесет и пет години, Шоу решил да напусне този град.
Обиколил гробищата в околните села. Приятели­те му казвали: "Ти да не си полудял? Какво правиш? Какво търсиш?"
Той отговарял: "Искам да намеря място, където хората живеят повече от сто години и да се преместя там." И така, отишъл да живее в едно село, където върху надгробните камъни било отбелязано, че някой си живял сто, сто и десет и дори сто и двайсет години. Шоу казвал: "Тези хора имат правилен начин на мис­лене". И той наистина живял дълго. Може би причи­ната е наистина в начина на мислене. Психиката съз­дава микроклимат около човека.
Човек всъщност може да живее толкова дълго, колкото поиска, защото, по природа, в тялото му е за­ложена способността да се самовъзстановява. Само то единствено притежава тази способност, способността да се самовъзстановява. Науката все още не е открила друг такъв механизъм. Тялото непрекъснато се само­възстановява, изхвърля мъртвите клетки и създава но­ви. Това е един наистина чудодеен процес. Организ­мът се бори с вредните микроорганизми и изгражда антитела, с които да им противодейства. И когато в тялото нещо не е наред, антителата мигом се втурват към болното място. Какво става всъщност с биохи­мичните процеси в тялото, когато човек си пореже ръ­ката и започне да му тече кръв? От цялото тяло към раната потеглят различни клетки. Организмът има своя система за обмен на информация. Когато човек се нарани не бива да се допуска изтичането на голямо количество кръв, затова към раната се стичат множес­тво кръвни клетки, които я покриват и образуват вър­ху нея защитен слой, за да спре кървенето. Тези клет­ки са като интелигентни хора - всъщност, нищо чудно да са по-интелигентни дори от човека. Те си вършат работата бързо и точно, реагират съвършено адекватно и никога не допускат грешки.
В тялото непрекъснато протичат хиляди процеси паралелно. Това е животът, който се самовъзстановя­ва. Затова няма пределна възраст, науката може да от­крие как човек може да доживее триста, петстотин или хиляда години. А с времето човек трупа опит и знания и на хиляда години ще бъде много по-мъдър, отколко­то на сто, разбира се. Помъдряването е акумулативен процес. Затова ако човек живее по-дълго, пред него неизбежно ще се отварят нови врати към знанието, а то, на свой ред, ще му покаже пътя към дълголетието.
Чудесна е тази история за Адам и Ева, винаги съм я харесвал. Но хората я използват неправилно и спекулират с нея. Цитират я като доказателство, че чо­век е вторичен продукт, създаден от първородния грях на Адам и Ева. Човек бива заченат в грях, затова по рождение е грешен. Той е самият плод на греха. И единственият път към спасението е безпрекословното подчинение пред Бога. Такова е посланието на тази история. Ако искаш отново да се върнеш в рая, трябва да се подчиняваш на Бога. Да вярваш в него, да хра­ниш непоколебима вяра и никога да не допускаш и капка съмнението в душата си. Тогава Бог с отворени обятия ще те приеме отново в райските градини. Но дали ти ще поискаш да се върнеш там и пак да се пре­върнеш в Адам или Ева? Самият аз категорично отх­върлям подобна идея и непоколебимо отказвам да из­пълня онова тъпо условие за подчинението. Милиони хора обаче се опитват да се придържат към него. Християни, мохамедани и индуисти - всички се опит­ват да се върнат в рая и да променят стореното от Адам, Ева и змията.
На моите хора казвам - не, ние няма да проме­няме нищо. Адам, Ева и змията са извършили истинс­ка революция, но ние трябва да стигнем още по-надалеч, да проникнем още по-надълбоко и да научим много повече. Нито едно кътче от съществуването не бива да остане неизследвано за мрака на невежеството. Навсякъде трябва да внесем светлина. Докато не нап­рави това, човек неизменно ще бъде подложен на бол­ка и страдания. Вярата няма да го спаси, няма да го спаси дори абсолютната, безпрекословна вяра.
А градините на Едем са пълна измислица. Те съ­ществуват само в главите на психично болните, редом с безброй други несвързани мисли.
Цялата тази история е съчинена с една-едничка цел - изборът между подчинението и бунта.
Аз ви уча да се бунтувате. За подчинението нищо не се иска - нито ум, нито смелост. Нищо не ви трябва за да се придържате към подчинението.
Но за бунта са необходими сериозни качества, защото човек трябва да направи всичко сам.
А докато не разбере, че е сам, никога няма да познае сам себе си.

17
ИЗМАМАТА ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ


15 ноември 1984 г.
Бхагван,
Защо свещените книги развиват идеята за дявола?
Свещени книги няма.
Книгите са от човека, ала всяка религия лъже хо­рата, че само нейната книга е свещена. "Това е единс­твената свещена книга", твърдят клерикалите, и това трябва да означава, че е написана от Бог. Предлагат какви ли не странни аргументи, лишени от всякаква логика и без доказателства. Хиндуистите например твърдят, че само Ведите са свещени (те са четири), и ако някой смята, че има и други свещени книги, такива претенции биват квалифицирани като грях към Бога. Преди всичко трябва да потърсим доказателства за по­добно твърдение в самите Веди, и ако се вгледаме внимателно в тях, може би ще останем доста изнена­дани, тъй като там са написани разни неща, които само човек би могъл да каже. Аз определям тези доказателства като "вътрешни". Външни доказателства дори не са необходими. Във Ведите има отделни пасажи, където браминът отправя към Бога молитви като тази напри­мер: "Нека кравите ми дават повече мляко и реколтата наесен бъде по-богата от тази на съседа." Нима това може да бъде написано от Бог? И ако все пак е писано от Бога, към кого всъщност е отправена молитвата? Другаде браминът се моли: "Унищожи враговете ми. Изтреби ги до крак. Изтрий ги от лицето на земята." Само човек може да мисли по този начин. Никого не ще убедиш, че тези думи са писани от Бог. Във ведите е пълно с такива глупости, поне деветдесет процента от написаното е боклук. Дори и да се докаже някак, че са написани от Божията ръка, въпросният Бог трябва да бъде настанен в заведение за психично болни. Какво му е свещеното на подобен текст? Нима може да има нещо свято в молбата за избиване, за цялостното изт­ребване на други хора? Или пък в нечие желание ре­колтата да е по-добра от тази на съседа - това са си чисто човешки помисли, нищо свято няма в тях. Въп­реки това хиндуистите почитат тези книги като свеще­ни и едва ли някой някога се е замислял върху това кое точно им е свещеното. Затова и преди всичко трябва да запомним нещо много важно - свещени книги няма, има само книги, които са по-добре или по-зле написа­ни. Сред книгите има и много шедьоври, разбира се, ала никоя от така наречените "свещени книги" не може да се нарече шедьовър. И още нещо твърдя със сигур­ност - такива книги не само че не са свещени, те дори не се побират в чисто човешките представи за добра литература.
Шедьоври са например такива като Книгата на от Михаил Наими, Пророкът от Халил Джубран, Гитанджали от Рабиндранат Тагор или Братя Карамазови от Фьодор Достоевски. Никоя от свещени­те книги не може да се сравнява с подобни творби -нито Ведите, нито Бхагават Гита, нито Корана, Библи­ята или Тора. Не могат дори да бъдат определени като шедьоври, да не говорим пък за това колко са свещени.
И всяка религия твърди, че тъкмо нейната книга е единствено свещена (самото съществуване на религия­та зависи от непоколебимостта на твърденията й), кой иначе би си дал труд да се вслушва в нейните внуше­ния? Там е написано какво трябва да правиш и какво е забранено. Това те освобождава от всякаква отговор­ност, облекчава те от задължението да мислиш като самостоятелна личност. Книгата упражнява върху теб истински диктат и ти не можеш да спориш и да се съмняваш в нея, тъй като това означава да спориш с Бог. След като веднъж си приел една книга за свещена, не може да става дори и дума за някакъв спор. Ти при­емаш безрезервно всичко написано в нея.
Християните вярват, че Библията е свещена, све­щени са и Новия, и Стария завет. За евреите свещен е само Стария завет, Новия бил създаден от луд човек -някой си Исус, нищо свещено няма в него. Ако обаче човек се вгледа внимателно в Стария завет, на всяка крачка ще попадне на такива глупости, каквито няма Дори в най-булевардния вестник. И ако толкова иска да си губи времето, жълтата преса ще му свърши по-Добра работа. Новия завет е най-обикновен сборник с бележки на четирима от учениците на Исус за това какво бил казал или направил. На всичко отгоре по­между им има сериозни несъответствия, затова и никак не е за вярване, че учениците му са присъствали лично на това, за което пишат. Някои събития изобщо не се споменават в бележките на един, друг пък пише за не­ща, които силно се различават от бележките на другите апостоли. Исус бил обикновен човек, и тъкмо в това е проблемът - човек, който твърди, че бил син Божи. Ев­реите никак не били склонни да му повярват - и с пра­во. Исус нямало как да докаже, че е Божи син. А дори и да е така, защо ще е тъкмо той единственият му син?
Смятам, че съвсем просто, логично и разбираемо е да приемем, че Божии чеда са или всички, или никой. Ала ако всеки е син или дъщеря на Бога, Исус по нищо не се различава от останалите, и той е като всеки друг. Какво би му дало тогава основания да твърди, че един­ствено той е авторитет по всички въпроси? За да се на­ложи над другите, той трябва да е по-високо от тях. Ти си обикновен човек, а той бил божествен. Ти не си ни­що повече от вторичен продукт на първородния грях на Адам и Ева; при Исус обаче това съвсем не е така. Той е роден от уникалното сливане между Светия дух и Дева Мария. Чудна работа... Ти си плод на греха, а той - на духа. Е, в стореното от Светия дух няма нищо свято - дори не поискал съгласието на майката на Исус. На всичко отгоре била омъжена за друг и пре­лъстяването й си е истинско престъпление. Поне да бе проявила някакво желание, а тя дори не е подозирала — какво става. Забременяла може би след упойване с хлороформ или друго упойващо средство, може би е била в безсъзнание или дълбоко заспала, по всяка вероятност изобщо не била наясно какво става. А и това, което Исус проповядва... Нищо свещено няма в думите му, те са продиктувани от стари премъдрости, смятани за свещени през вековете. Ала християните имат нужда да вярват в светостта на Библията, трябва да вярват, че тяхната книга е написана от самия Бог. Странно, след като вярват също и че е писана от четирима апостоли. Дори в Библията пише черно на бяло, че е създадена от апостолите. Не е написана от ръката на Бога, нито пък от Исус - написаното в нея идва от второразрядни из­точници. Въпреки това християните твърдят, че била свещена. И това твърдение съвсем не е безпристрастно - ако не е свещена, кой ще й повярва? Такава вяра е плод на чиста наивност. Това означава, че си готов да повярваш на всичко, независимо от неговата абсурд­ност и несъстоятелност. Дори няма да се замислиш за тези неща, нима можеш да се усъмниш в нещо, което е написано от Бог? Трябва да приемеш всичко на дове­рие - изцяло и докрай.
Затова и всяка религия твърди, че единствено нейната книга е свещена. Логично е да отхвърля пре­тенциите на другите религии, няма как да съществуват толкова книги, и все свещени, поради простата причи­на, че те непрекъснато си противоречат и човек се обърква напълно. Другите свещени книги трябва да бъдат отречени.
Хиндуистите отхвърлят изцяло светостта на Биб­лията, Тора и Корана. На свой ред християни, мохаме­дани и юдеи не смятат, че Ведите са свещени. За хрис­тияните, мохамеданите и юдеите това е напълно раз­бираемо - те дори не живеят в Индия, но какво да кажем за другите индийски религии, които също отхвър­лят светостта на Ведите - джайнизъм, будизъм и сикхизъм? И те твърдят, че Ведите не са свещени.
Буда заклеймява Ведите, отправя убийствена критика към написаното в тях, тъй като... Може и да не знаете, но те проповядват какви ли не форми на наси­лие. Според ведическите ритуали трябва да се правят жертвоприношения с животни. Може би ще се изнена­дате, ако ви кажа колко индийци се обръщат с молба към правителството да се преустановят жертвоприно­шенията с крави, това е причина за масово недоволст­во, безредици и бунтове. А Ведите - тези свещени кни­га, изобилстват с примери за ритуали за избиване на крави - гомед яджна например - ритуал при клането. След ритуала брамините не изхвърляли месото, изяж­дали го. Ако сте ходили в Индия или сте разговаряли с индийци другаде по света, може би сте чували фамил­ното име Шарма, то е широко разпространено. Име на брамини. Запознават ви например с доктор Шарма или с професор Шарма, но дори и те може би не знаят как­во означава собственото им име. Във Ведите шарман означава клане на крава, а браминът, който колел кра­вата, бил наричан шарма. Такива са прадедите на хо­рата с тази фамилия. Затова и Буда се противопоставял остро на Ведите, а там се говори не само за клане на крави, но и за убийства на хора. Говори се не само за гомед яджна, но и за нармед яджна - ритуал за убива­не на хора. След убийството човешката плът също би­ла изяждана, тъй като един брамин никога, не прави нещо току-така, без нужда. Е, никой хиндуист няма да каже, че Ведите изобилстват с примери за канибализъм и насилие и че отричат вегетарианството. И тези книги били написани от Бог! Ведите били категорично зак­леймени и от Буда, и от Махавира. И разбира се, никой дори не си и помисля да противоречи на един Буда или Махавира. Бедата е там, че Буда успял да увлече след себе си милиони хора. Веднага след смъртта му всич­ко, казано от него, било обявено за свещено. Вечната стара игра... Играчите се сменят, но правилата си оста­ват същите, защото будистите били изправени пред следния въпрос: "Хиндуистите си имат своите Веди, свещена книга си има и джайнизмът. Губим състезани­ето, конкуренцията ще ни смачка, ако останем без свещена книга."
И така, в случая става дума за конкуренция. Кой го е грижа за това, което някой си Буда бил казал или направил през целия си живот? Всичките му изказва­ния били събрани и обявени за свещени. На всичко от­горе будистите твърдят, че няма Бог, ала въпреки това и тяхната книга била свещена също като Ведите. Ана­логично е положението и с Махавира. Той казвал: "Няма Бог", но какво от това - дори това светотатство е обявено за свещено. Никой не може да оспори твър­денията му. Разговарял съм с будистки монаси и с монаси-джайнисти, и когато им изложа мнението си по тези въпроси, те неизменно отговарят така: "Ти разби­раш за какво става въпрос, но моля те, не говори таки­ва неща открито. Няма да допуснем думите ти да изля­зат на бял свят."
Един джайнист например не може да ползва обикновена тоалетна и причината за това е много проста - Махавира казва: "Дефекирането във водата е забранено". И имал право, защото индийците правят какво ли не във водата и после пият от нея. Биволите им се къпят в реката при тях, в една и съща вода се къ­пят хора, коне и крави. На едно място се къпят, там си перат дрехите, после пият от водата. Затова и Махавира имал сериозни основания да каже: "Поне не дефекирайте и не уринирайте във водата". С времето тези думи станали свещени. А джайнистките монаси и мо­нахини не могат да ползват дори най-обикновена съв­ременна тоалетна. Когато разговаряме на четири очи, те признават абсурдността на подобна забрана, но вед­нага бързат да добавят: "Само не го казвай пред други­те, не можем да се обявим против написаното в свеще­ната книга."
Разговорихме се веднъж с няколко джайнистки монахини, те проявяваха сериозен интерес към моите думи и се застояха, стана късно... Можеха да останат в дома на моите домакини. Бях отседнал у приятели, а къщата беше голяма, цял етаж стоеше свободен. Чове­кът, който трябваше да живее там, още не се беше на­несъл и моят приятел му казал: "Изчакай пет дни, мо­нахините искат да ни погостуват, а това е невъзможно, ако ти се преместиш. Остави ги да постоят още пет дни." След като и аз, и те живеехме под един покрив, за тях не беше проблем да останат; джайнистката общ­ност обаче категорично би се противопоставила на пе­риодичните им гостувания в къщата. Такива посеще­ния биха могли да съсипят непорочните мисли на мо­нахините, и може би джайнистите имат право. Ако по­луча възможността да разколебая нечии предубежде­ния, аз незабавно ще се възползвам от нея - това е единственият начин да накарам човека да мисли са­мостоятелно. Иначе човек си стои цял живот на челна стойка. За да стъпиш здраво на нозете си, трябва да ти помогна да се разделиш с много от собствените ти предразсъдъци. Нямаше как да излизат от манастира всеки ден, за да разговарят с мен - какво обяснение биха могли да дадат? На всичко отгоре можеше да се разчуе къде съм отседнал и защо всеки ден монахините ходят в онази къща - е, това сериозно би разклатило авторитета на джайнистката общност. А и всяка от мо­нахините беше високоуважавана личност. Затова и приятелят ми каза: "Най-добре е да останат на горния етаж. Мястото е свободно, никой няма да ви пречи." След мръкване никой не можеше да дойде при тях, ед­на джайнистка монахиня не приема посетители след залез слънце. Това се прави в защита на нейното цело­мъдрие, да не би дълбоко потисканата й сексуалност да изплува на бял свят. При тези обстоятелства никой не би могъл да ги упрекне, че след мръкване слизат да разговарят с мен, бездруго никой нямаше да научи това - къщата беше извън града, далеч от хорски очи и от манастира на джайнистите. На сутринта обаче, докато се разхождах из градината, пазачът на къщата дотича запъхтян при мен и каза: "Какви са онези жени там го­ре? Цяла нощ се чудя какво правят - мъкнат нещо в някакви кофи и после ги изхвърлят на улицата." Най-после взел едно фенерче и излязъл да види какво става и доста се смаял защо жените не ходят в тоалетната -използвали някаква малка кофа и когато се напълнела, те я изливали на улицата. Говорих с тях и те ми казаха:
"Да, така е, но не можем да нарушим разпоредби­те на светото писание."
Будистките монаси ходят боси. И Буда, и Маха-вира казват: "Не носи нищо направено от кожа, защото обувките, куфарите и много други неща се произвеж­дат от кожа, а това означава да се убиват животни. Ня­ма значение, че не ти си убил животното, нито пък че дори не знаеш кой го е убил - макар и индиректно ти си причината за убийството. Затова трябва да понесеш своята отговорност, не бива да носиш нищо, направено от кожа."
Махавира се придържал стриктно към тези раз­пореждания, затова и неговите монаси ходят боси. Го­ворил съм с джайнистки монаси и монахини по този въпрос... По времето на Махавира било доста по-различно, хората стъпвали по голата земя, докато сега ходят по асфалт и павета, а в горещите летни дни... Краката им се разраняват, но им е забранено да носят обувки. Казах им: "Погледнете обувките ми - те не са направени от кожа, навсякъде се продават обувки от синтетика, произведена от човешка ръка, никой нищо не е убивал заради тях." Не, дори споменаването на думата "обувка" е забранено, това противоречи на све­тото писание.
С много монаси и монахини съм разговарял, и казвах на горките хора: "Какво всъщност правите, аз ви говоря, а вие дори не ме слушате." Стъпалата им бяха разранени, завиваха раните с парцали, а аз про­дължавах: "Същото е и с материята, от която се правят обувките, само дето те са направени по-добре и са по-удобни. И това, което правите, е просто глупаво. Ходилата ви трябва да издържат на такъв товар..." Прев­ръзката трябваше да бъде перфектно направена, за да не се разхлабва и •изхлузва при ходене. На всичко отго­ре бинтоваха раните си само когато са далеч от собст­вената си общност. Ако другите джайнисти научат за парцалите, веднага ще те обвинят в опит за измама. За тях ти ставаш неблагонадежден.
Буда бил по-либерален по отношение на кожени­те изделия. Този въпрос може би дори не бил поставен, тъй като употребата на кожа вече била общоприет факт. Джайнизмът бил вече престарял, по времето на Буда бил на поне пет хиляди години. А Буда твърдял, че е двайсет и четвъртият джайнистки тиртанкара, сле­дователно бил длъжен да се придържа стриктно към предписанията. Трябвало да ходи бос, би трябвало да го следват и всичките му санясини, бхикху, монаси... Проблемът с обувките обаче така и не възникнал. По други въпроси обаче се стигнало до твърде необичайни ситуации. Буда казвал: "Когато просиш, не отказвай това, което ти дават. Така можеш да обидиш някого". Буда много внимавал какво приказва - ако хората му не искали да приемат нещо, това означава, че предпо­читат само стойностните, само добрите неща, биха от­хвърлили всичко останало. "И така, ти трябва да прие­меш всичко, което ти дават - с благодарност, с призна­телност, ако е храна, после трябва да я изядеш. Не изх­върляй нищо, което ти е дадено при просия." Трябвало да внимава какво говори, защото знаел, че хората му изхвърлят нещата, които не харесват и се хранят само с предпочитани от тях ястия. Веднъж един монах се връщал от просия в манастира си, когато в паницата с храна паднало парче месо от човката на птица. Е, ни­кой не би могъл да допусне такова нещо. На просяците никой не предлага месо, всички знаят, че Буда е веге­тарианец и че будистките монаси не ядат месо. Да, но онази птица явно не била наясно с вегетарианството в ' будизма. Замислил се монахът какво да прави... Ако изхвърли мръвката, ще наруши заповед на Буда, ако я изяде, ще наруши друга заповед. Влязъл в манастира, показал на Буда просешката паница и се обърнал към Буда: "Бханте, какво да правя? Една птица пусна в па­ницата ми парче месо. Не мога да го изхвърля, защото ще наруша твоята заповед. Не мога и да го изям, защо­то будистите са вегетарианци. Кажи ми, Бханте, какво да правя? Чувствам се раздвоен." Отначало дори сами­ят Буда се замислил какво да прави. Ако каже: "Изх­върли месото", това би означало да направи изключе­ние от правилото, а едно изключение може да се пре­върне в правило. И тогава хората ще цитират този слу­чай като прецедент: "В някои случаи можеш да изх­върлиш нещо, зависи от случая". Ако ли пък кажел: "Изяж мръвката", щял да наруши собствената си заб­рана върху месото и нищо чудно някой отново да при­еме случая като прецедент за отклоняване от вегетари­анството. Претеглил внимателно двете възможности и решил: "Е, все пак птиците не хвърлят мръвки на мо­насите всеки ден", после казал: "Ние месо не ядем и ще се придържаме плътно към това правило, но този път аз ти разрешавам да изядеш месото, за да не може ни­кой после да си помисли, че е разрешено да се изхвър­ля нещо от просешката паница."
Е, сега всички будисти ядат месо, това сама по себе си е достатъчно показателно. Ако някой реши да наруши разпоредбите, отправя към небето простичка молитва с посланието: "Дай ми месо. Няма проблеми, ако някой ми сложи месо в паницата - не мога да го изхвърля, длъжен съм да го изям." И така, сега всички в Китай са будисти и ядат месо, така е и в Япония, и в Корея... Всъщност, в цяла Азия само индийците не ядат месо.
Тази незначителна случка... Хитро същество е човекът, и будисткият монах се обосновава с аргумен­та: " Така пише в книгата, в свещеното писание. Сами­ят Буда казва, че можеш да ядеш месо, ако е сложено в паницата ти." Е, може би Буда дори не е допускал, че ще се стигне до това положение. Много лесно е да ка­жеш на някой, че искаш да ти даде месо. Монахът-джайнист може просто да си поръча това, което му се яде, някой я приготвя и я слага в паницата. Забранено му е да си иска направо, затова отправя молбата си ин­директно, по друг човек. Малко по малко човек свиква с мисълта: "Щом на мен нещо ми харесва, значи и на монаха ще му се услади."
Между Буда и Махавира има сериозни разногла­сия по множество въпроси. Махавира казвал: "Вегета­рианството означава, че не можеш да ядеш месо - за­това и не можеш да убиваш - нито животно, нито чо­век, не бива и да допускаш някой друг да убива." Мне­нието на Буда е малко по-различно: "Ако животното умре самичко, от естествена смърт, няма нищо лошо в това да ядеш от месото му." В това отношение позици­ята му доста се различава от тази на Махавира: При това си остава последователен - убийството е грях, не месоядството. Ако животното умре от естествена смърт, можеш да ядеш месото - не си упражнил наси­лие, не си извършил убийство. Буда обаче едва ли ня­кога се е замислял, че такава позиция противоречи с проповядваното от Махавира...
И всичко идва от борбата за власт - кой е истинс­кият тиртанкара, Махавира или Буда? На всичко отго­ре имало още шестима други кандидати. И осмината непрекъснато спорели върху какви ли не дреболии. Е, това е незначителна подробност, но все пак Буда успял да се наложи над другите, защото насилието наистина е грях. Въпросът е не в консумирането на месо, а в убиването. Но ако не убиваш, няма нищо лошо в това да ядеш месо. Нима може да има някакъв проблем при това положение? Къде е тук насилието? Аргументаци­ята му си я бива, ала не можел да допусне, че тя ще оп­редели начина на живот на милиони хора и не е насо­чена само към последователите на Махавира. Сега Ки­тай (където живее една четвърт от хората по цял свят), както и други азиатски страни - Цейлон, Бирма, Тай­ланд, Индонезия, Виетнам, Япония, Корея, Тибет - то­ва са все страни на будисти и всички ядат месо.
На всяка месарница има надпис: "Тук се продава месо само от животни, умрели от естествена смърт". Това е напълно достатъчно. Какво повече можеш да искаш? Откъде ли все пак идва толкова месо от живот­ни, умрели от естествена смърт? Чудо на чудесата, ми­лиони хора по света всеки ден ядат месо, недостиг на месо няма. Животните са съвсем наясно с математика­та! Измират си всеки ден от естествена смърт само за да задоволят нуждите на милиони хора. Такова нещо няма никъде другаде по света, това е възможно само в страните, където будизмът е възприет като официална религия. Клането и избиването на животни е факт. Надписът върху месарницата обаче е напълно достатъ­чен за будисткия монах, както и за светските хора. Та­ка де, нали в светото писание се казва, че да се яде ме­со от умрели животни не е грях.
През целия си живот Буда твърдял, че свещени книги няма. Е, и в крайна сметка се оказва, че свещена е и неговата книга, и книгата на Махавира.
Корана - свещената книга на мюсюлманите, е толкова детински написана, толкова примитивна, просто защото Мохамед бил неграмотен. Не можел да пише човекът. По всяка вероятност говорел пред други хора и те записвали думите му. Много се стряскал, ко­гато чуел нечий глас. Живеел си в планината и си па­сял овцете и козите. Веднъж чул глас: "Пиши!" Огле­дал се Мохамед, ала никой не видял. Отново чул същия глас: "Пиши!" Мохамед рекъл: "Не съм ходил на учи­лище и не знам буквите. Кой си ти?" Наоколо нямало жива душа. Сигурно много се стреснал, загубил ума и дума. Нещо съвсем нормално за неуравновесен човек, който бърка вътрешния си глас с гласове отвън. Всич­ко това било сигнал от собственото му подсъзнание. За съзнанието обаче подсъзнателните процеси си остават твърде абстрактни. Нещо дълбоко вътре, там някъде... Ала един неуравновесен ум... Има достатъчно надежд­ни доказателства, че Мохамед бил доста неуравнове­сен, през целия си живот бил фанатик - избивал хора­та, за да ги обърне в правата вяра: "Приеми правата вяра, иначе ще умреш". С огън и меч мохамеданството успяло да обърне в правата вяра една трета от човечес­твото. Човекът дори не можел да спори. Не можел да пише и да чете, нито пък да мисли. И така, когато чул гласа на подсъзнанието, той се втурнал към къщи уп­лашен и разтреперан. Свил се в леглото и казал на же­на си: "Никой няма да повярва, че съм чул гласа Божи. На мен самия не ми се вярва. Сигурно съм полудял, може би от жегата сред голите хълмове, и от толкова ходене и жега май наистина съм откачил. Въпреки всичко съм сигурен, че чух нечий глас и искам да ти разкажа всичко, за да ми олекне." Жена му се опитала да му вдъхне увереност - нали все това ти приказвам, колко пъти съм ти казвала, че всеки водач има нужда от последователи, само тогава може да се почувства като водач на другите. Успяла да му внуши, че наисти­на бил чул Божия глас, че тъкмо Бог му бил прогово­рил. Сигурно много го е обичала, все пак тя била на четирийсет години, а той - едва на двайсет и шест. Момчето било бедно, без образование, дори нямало представа що е култура, а тя била богата и образована и въпреки всичко се омъжила за него. Сигурно наисти­на била влюбена. И така, все пак успяла да го убеди: "Не се тревожи, и по-нататък ще чуваш гласове. Сам Бог ти е казал, трябва да пишеш, и не бива да се при­тесняваш от това, че не знаеш буквите, все ще намерим кой да записва това, което казваш." Така бил създаден Корана. Писали го не за ден, за един месец или година - Мохамед дори не умеел да говори добре. От дъжд на вятър му идвало нещо наум и той казвал: "Записвайте".
Корана е писан в продължение на много години, и крайният резултат няма почти никаква стойност. Та­кова нещо не би могло да бъде написано от един сред­но интелигентен човек, за Бог и дума не може да става - ако Бог изобщо го има... И ако такива книги могат да бъдат доказателство за съществуването на някакъв Бог, този Бог май не е бил особено интелигентен. Корана е пълен с какви ли не странни работи, ала мохамеданите продължават да се придържат стриктно към тях - само защото тази книга е свещена. Мохамед имал девет же­ни. А бил беден, дори една жена не би могъл да си поз­воли. Ала в него се влюбила богата жена - четирийсет годишна, докато той бил само на двайсет и шест. Не след дълго тя починала и той наследил цялото й богат­ство. После започнал да си взема съпруги една след друга, и все красавици. А тъкмо в Корана Мохамед казва: "Бог е дал право на всеки мохамеданин да си вземе четири жени" - и такава привилегия е отредена само за мохамеданите. Никоя друга религия не пропо­вядва да си вземеш най-малко четири жени. А и откъ­де ще се вземат по четири жени за всеки мъж? Обик­новено жените и мъжете се раждат в съотношение едно към едно, затова и бракът между един мъж и една жена е напълно естествен, така или иначе пропорцията е ед­но към едно. Ако някой обаче си вземе четири жени, това означава, че трима други мъже остават без съпру­ги. И какво да правят тези мъже? В исляма многоженс­твото е традиция. Останалите трима трябва да вземат жени, предопределени за други - дори и да не са мохамеданки, те приемат исляма още в мига, когато прие­мат за съпруг мохамеданин. Щом се омъжи за мохамеданин, жената тутакси приема исляма, дори не е нужно да премине през някакъв ритуал за преминаване от ед­на вяра в друга. И тъкмо от Индия мюсюлманите си взимат хиляди жени. Приемането на друга религия в Индия не е прието, така, както това не е прието и при евреите. Хиндуизмът и юдейството не допускат прие­мането на друга вяра, а това са двете най-стари рели­гии на света. Евреинът по рождение е юдей, а индие­цът - хиндуист. Ако една хиндуиска приеме исляма, никой вече не я смята за човек. Никой не общува с нея, бездруго тя е изгубена за собствената си среда. И така, мохамеданите си вземат жени отвсякъде, откъдето мо­гат, а това съдейства за неимоверното нарастване на мохамеданския свят. Ясно ли е какво става всъщност? Ако има достатъчно жени, човекът може да си роди деца колкото си иска, всяка жена може да му роди оба­че не повече от едно дете годишно. Мохамеданската общност нараства неимоверно бързо, тъй като всеки може да си вземе най-малко четири съпруги.
А според правото на меча... Най-странното е, че .хората продължават да вярват в това право. Корана казва: "Ако не можеш да обърнеш някого в правата вя­ра, по-добре го убий, защото той би се мъчил, ако жи­вее неправедно." И ти трябва да го убиеш, за да му по­могнеш, просто за да го отървеш от греховния му жи­вот! Така мохамеданите помогнали на милиони хора да се освободят от греха - милиони хора, и продължават да им помагат. Както и да погледнеш на нещата, все някой се мъчи да ти помогне. Много ще ти олекне, ако приемеш исляма, защото Бог е състрадателен.
За мохамеданина е достатъчно да вярва в три не­ща: един е Бог, Мохамед е един и една е свещената книга - Корана. Това е всичко - вярваш в тези три не­ща и спасението ти е осигурено. Ако все пак вярата в тези три неща не помогне, тогава ти остава силата на меча - а той действа незабавно. Така или иначе не ти е разрешено да живееш в грях. А мохамеданите знаят какво означава да живееш праведно, всеки друг начин на живот освен техния е греховен. Тъкмо това е смисъ­лът от свещените книги и всяка от тях е невероятна тежест върху душевността на човека.
Затова преди всичко искам да ви кажа - свещени книги няма. Аз също нямам книга, която да се смята за свещена. Всички книги са написани от човеци. Е, . има разлика - една книга може да бъде по-добре или по-зле написана, ала критерии за свято или несвято просто не съществуват.
Питате ме:
Защо всички свещени книги развиват идеята за дявола?
Става дума за елементарна аритметика. Не мо­жеш да си измислиш Бог, ако не измислиш дявола. Дя­волът е съвършено необходим за съществуването на Бога, защото как иначе ще обясниш всичко грозно на този свят? Ако има Бог, той носи отговорността за всичко - включително Бухенвалд и останалите концен­трационни лагери на Хитлер, където са загинали ми­лиони евреи от задушаване с отровен газ; изчезвали са за секунди в буквалния смисъл на думата. Когато това се разбрало след края на Втората световна война, хората просто не могли да повярват на очите си. Дори на самите германци това им се струвало невероятно, те също не знаели какво е ставало всъщност през това време. Милиони скелети... И преди да ги убият, от тях взимали всичко, което може да се вземе, изтръгвали им дори зъбите със златни коронки. Една златна коронка имала много по-голяма стойност от човешкия живот. Преди да стигнат до газовата камера, те били напълно съсипани като личности и самостоятелно мислещи съ­щества. Карали ги да се събличат съвсем голи, после обръсвали косата, брадите и мустаците им. Малцината оцелели като по чудо после разказвали, че просто не вярвали на очите си, когато по-късно се погледнели в огледалото, трябвало да си казват: "Да, това съм аз". Всичко им вземали. Голи и обръснати, стояли пред га­зовата камера и чакали, казвали им, че ги водят на баня - трябвало да се поддържа някаква хигиена и чистота. Хората влизали в газовата камера и си мислели, че това трябва да е банята, така им казвали. Никой не се връ­щал оттам, за да каже на другите, че това не е никаква баня. Умирали за секунди веднага щом влезели в по­мещението. Камерите представлявали всъщност пещи, където хората били изгаряни живи - бързо и ефектив­но. И това е напълно разбираемо, германците са прочу­ти със своята ефективност и с бюрократичната си ма­шина. Сигурно наистина не е било лесно - да избиеш милиони хора и никой да не разбере за това, дори слу­хове не стигали до обикновените германци.
А онези, които вършели това, вярвали в светостта на делото си, защото Хитлер твърдял, че бил превъп­лъщение на пророк Илия. И така, пророкът казвал:
"Всичко, което правите, е праведно. По Божията воля еврейският народ трябва да бъде изтрит от лицето на земята." Затова и не изпитвали никакви угризения на съвестта. Дори през ум не им минавала мисълта, че вършат престъпление, те просто изпълнявали запове­дите на пророка. Книгата на Адолф Хитлер Моята борба била смятана за не по-малко свещена от Библи­ята за всеки християнин, или Ведите - за хиндуиста. Всяка казана от Хитлер дума се приемала като слово Божие.
Защо им е трябвало да измислят дявола, питате вие. Обяснението е много просто. Върху кого може да се прехвърли отговорността за всички злини под небе­то, които непрестанно стават все повече и повече -страданията, мизерията, душевната болка... Ако имаше само Бог, той щеше да бъде виновен за всичко, разбира се. Горкият дявол, на него се паднало да поеме цялата отговорност... И така, първо бил измислен Бог, а след това - дявола, за да си остане Бог чистичък и добър. Той е добрият, и за да се разбере това, трябва да има и някой лош, просто като база за сравнение. Отговор­ността за всички злини се стоварва върху лошия, сиреч върху дявола. Германците гледали на Хитлер като на пророк Божи. В Англия го смятали за дявол, майките плашели с него децата си. Ако детето играе навън и не иска да се прибере, достатъчно било само да му се ка­же: "Ето, Хитлер идва", и то се втурвало бързешком вкъщи. В Англия, както и във всяка друга страна, в ко­ято нахлувал или се опитвал да превземе, Хитлер бил смятан за въплъщение на дявола. Дяволът е необходим на всяка религия. Благодарение на него Бог е в безопасност. Дяволът е виновен, че Адам и Ева извършили първородния грях и изпаднали в немилост. Бог си ос­тава добричък, той ни дава всичко. Така е, все хубави неща ни съветва - какво да ядем, какво да не ядем... За всички се грижи, само дето дяволът много му пречи. И за всяко зло само дяволът е виновен. Без дявол не мо­же, защото съществуването като цяло се състои от добро и зло. Хора като мен не вярват нито в Бога, нито в дявола, защото дяволът просто никому не е притряб­вал, ако Бог няма. Бог е причината да се измисли дяво­ла. Ако нямаше такава причина, нямаше да го има и дявола. Аз самият приемам съществуването като цяло - и с доброто, и със злото в него, такова, каквото е - и не се опитвам да стоваря вината за злото върху нечия чужда глава, защото в това просто няма никакъв сми­съл.
А човекът от хиляди години приписва на Бога всичко добро, то е все от Божията благодат, а всичко лошо - на дявола, всяко зло е негово дело. Това обаче с нищо не променя нещата. Доброто не става повече, тъкмо обратното. Всъщност, тъкмо злото става все по­вече и повече, Бог губи позиции, човещината се топи и дава път на грозното, а животинското в природата ни се шири и разраства. Злото не намалява. Човек си из­мисля способ - да разграничава доброто от злото, и то­зи способ се оказва неефективен, той е изцяло погре­шен просто защото е против собствената ни природа. Доброто и злото са двете страни на една и съща моне­та, те са като деня и нощта, живота и смъртта, любовта и омразата. Ако човек най-после успее да вникне в идеята за единството на доброто и злото, би могъл да промени изцяло живота си към по-добро. И тогава доброто ще остане в центъра на твоето съществуване, а злото ще остане само средство по пътя към доброто. Отровата може да се използва като лекарство. Всичко, което религиите определят като зло, може да бъде из­ползвано по изключително благотворен начин.
Сексът например е заклеймен като зло, той бил от дявола. Докато Зигмунд Фройд... Първият евреин измислил онази история за прелъстяването на горката Ева от змията, а много по-късно друг евреин - същият този Фройд заявил, че змията не била нищо друго ос­вен фалически символ. За него всичко е свързано с фалоса. За каквото и да се сети, все фалоси му се привиж­дали. Която и дума да каже човек, все ще излезе фали­чески символ - пилон на знаме например, каквото и да е, няма значение, и змията, разбира се - и тя била сим­вол на фалоса. За религията змията била дявол, за Фройд - секс, но неизменно си остава заклеймена като символ на злото. Ако човек заклейми секса като зло, той се лишава от възможността за преобразуване на то­зи вид енергия. А както и да я нарече човек, тя си оста­ва енергия. Тя може да бъде насочена в различни посо­ки - нагоре, надолу, навсякъде. Ако човек я приеме по този начин, още със самия акт на приемането тя поема в посока нагоре, става негов съюзник и приятел. Ако човек я отхвърли, ако я отрече, превръща този вид енергия в свой враг и създава в себе си раздвоение.
Това противопоставяне между Бога и дявола не е само в свещените книги - то прониква в човека, раздвоява го, превръща го в шизофреник. Човекът си мис­ли: "Ето, това тук в мен е добрата ми част, а другото - лошата, тя е от дявола". Чувства се раздвоен. Нима би могъл да промени нещо в самия себе си, ако го отхвър­ля като чуждо? А то си е там, то си е в него и си остава изключително силно. Става дори още по-силно от са­мия акт на отхвърляне, тъй като човек се мъчи да не го използва, и колкото повече го потиска, толкова повече се натрупва то. Деветдесет процента от психическите заболявания се дължат на потисната сексуалност, това е причината и за половината от болестите на човешкия организъм. Ако приемем сексуалността като нещо съв­сем нормално и естествено, деветдесет процента от психическите заболявания и половината от болестите на тялото просто ще изчезнат, ще се стопят безследно. И тогава за първи път човекът ще проникне в истинс­ката си същност, ще премине към съвършено нова епо­ха - на здраве, добруване и цялост на личността. Тъкмо тази цялост за мен е свещена, когато човек се освободи от раздвоението в себе си и се превърне в цялостна личност, когато ще може без страх да приеме всичко в себе си и да си каже: "Това съм аз - какъвто и да съм, аз съм си аз и ще направя всичко възможно да се въз­ползвам максимално от този факт." За това е даден на човек интелектът. Проблемите престават да съществу­ват, те са измислени от хора, които имат интерес от създаването на проблеми и се възползват от това за лични цели.
Тъкмо поради тези интереси много хора не искат проблемите да изчезнат - какво ще стане с тези хора, какво ще правят те тогава? Те имат интерес човешкият род да си остане в същото положение. И идва момент, когато човекът е поставен пред алтернативата да се промени - да захвърли наследените предразсъдъци и да се превърне в цялостна личност, или да извърши глобално самоубийство, защото търпимостта към бол­ката не е безгранична. Тази болка става все по-силна и непоносима. До края на столетието ще стигнем до онзи миг, в който болката ще стане просто нетърпима. И то­гава ще трябва да избираме между самоубийството и саняс. Саняс означава, че човек просто трябва да приеме себе си като цяло. Ако свържеш всичко в себе си в едно цяло, нищо в теб не ще остане в сянка. Изло­жи всичко в себе си на светлината, погледни се през очите на приятел и ще откриеш собствената си енергия - енергията, на която определено можеш да разчиташ. Ако я приемеш като приятел, тя също ще дойде при теб като при приятел. Да намериш приятел - това е ед­но от най-прекрасните преживявания, които може да изпита човек.
Исус казва: "Обичай врага си така, както обичаш себе си". И съвсем забравя, че ако човек не обича сам себе си, няма как да обича и своите врагове. Още по-невъзможно е да кажеш... Той казва: "Обичай съседа си, както обичаш себе си". Това е още по-трудно. Вра­га си можеш и да обикнеш - той е някъде далеч, докато със съседа живеете врата до врата - как да го обича чо­век? На всичко отгоре така, както обича самия себе си...
Затова ви казвам - не допускайте тази грешка. Ако човек сам не се обича, нима трябва да причини и на съседа това, което е сторил със себе си? Та това оз­начава просто да го убиеш, след като вече си убил себе си.
Ти водиш посмъртно съществуване.
Моля ви, не причинявайте това на съседа си, нито на врага си. Какво толкова са ви направили те? Защо да им показваш собствената се грозота? Разбира се, твое рождено право е да сториш със себе си каквото си ис­каш, но нямаш правото да постъпваш по същия начин с твоя съсед или враг. Не, много бих искал да ме раз­береш правилно - ти никога не си обичал сам себе си. Остави врага и съседа, първо се научи да обичаш себе си. Слей в едно доброто и злото в душата си, не допус­кай раздвоението в себе си - бъди едно цяло. А когато постигнеш собствената си цялост, ще проникнеш в ис­тината за невероятното единство на светлината с мра­ка, и на живота със смъртта. И тогава ще видиш и света около себе си в неговото единство и цялост, ще видиш как всичко върви ръка за ръка и действа в една посока. Едно нещо не влиза в противоречие с друго. Всички неща се допълват взаимно.
Няма конфликт между нещата, които човек раз­деля на "добро" и "зло". Поотделно те не съществуват, могат да съществуват само в единство. Да слееш в единство всичко в себе си означава да видиш и вселе­ната в нейната цялост и съвършенство.

18
БРАКЪТ -КОВЧЕГ НА ЛЮБОВТА


16 ноември 1984 г.
Бхагван,
В никоя друга религия няма връзка като тази между теб и твоите ученици. Как може да се обяс­ни това?
Сама по себе си тази връзка е уникална, просто защото в случая изобщо не става дума за свързване. Преди всичко трябва да вникнем в самото понятие за връзка, едва тогава ще разберем какво означава да се преодолее пространството между вас и мен.
Всички древни религии отъждествяват връзката между Учител и ученик с тази между баща и син, брат и сестра или съпруг и съпруга.
И така, връзката между Учител и ученик по съ­щество не се различава от тези, които току-що споме­нах - между баща и син, брат и сестра; подобни отно­шения си остават неизменно все едни и същи. Такава връзка никога няма да умре, тя си остава неизменна.
Сами можете да се уверите в това, ако я сравните с отношенията между влюбени - които обичат и които се чувстват обичани. Такава връзка е изключително крехка, стабилността й се колебае всеки миг и не се знае кога ще се скъса - може би още днес, а може би утре. Неизвестността ражда страх, несигурността за бъдещето още повече допринася за крехкостта на лю­бовната връзка и човек отново се връща към познатото - отношенията между майката и бащата или между братът и сестрата, и гледа на брака като на единствена­та възможност за постигане на сигурност.
Бракът отхвърля страха от неизвестността, той има за цел да стабилизира и узакони връзката между двама души.
Но любовта, по своята същност, умира в мига, в който е обгърната от усещане за сигурност. Статичността я убива. Любовта е като полъх на пролетен вет­рец - идва незнайно откъде, разнася приказно ухание и усещане за красота, после изчезва. Когато любовта дойде, струва ти се, че ще остане завинаги. Усещането за сигурност е толкова силно, че не можеш да изпит­ваш никакви съмнения, всяко съмнение е абсолютно изключено.
Даваш обещания, преизпълнен с невероятно чув­ство за сигурност, любимият човек също ти се кълне във вечна любов и дори не допуска мисълта, че всичко е само полъх на пролетен ветрец.
Този полъх идва, когато поиска, и си отива също по собствена прищявка. Не можеш да го задържиш в дланите си, не можеш да го стиснеш здраво в юмрука си.
Можеш да почувстваш ветреца в отворената си длан, да усетиш прохладната му милувка и в мига, в който стиснеш юмрук, за да го задържиш, прохладата се стапя и благоуханието изчезва безследно.
От страх да не го изгуби, човек се опитва да вмъкне любовта в същата категория, както при любов­та към бащата и майката, към брата и сестрата.
И съвсем забравя, че не може да избира нито майка си, нито баща си, не може да избира братята и сестрите си. Те са даденост.
Не е даденост обаче, и не ти е дадена по рожде­ние жената, която обичаш - любовта е плод на съзна­телен избор. Възможността за избор поражда страх.
Само ако си помисли човек... Ще се убеди сам колко много би го натоварила възможността за избор на родители, братя и сестри, цял живот ще трепери какво иска и кого да избере. Добре че това ни е дадено по природа, тя поема тази грижа вместо нас, всичко е въпрос на биология.
Любовта е въпрос на психика. Тя зависи изцяло от теб самия. И тази зависимост поражда чувство на страх - боиш се, че можеш да сбъркаш.
С нищо не си виновен, че си роден тъкмо от тези родители, по този въпрос нямаш право на избор. Мама винаги е най-красивата, а нейното дете - най-хубавото в целия свят. Никой не е искал твоето мнение, нито ти си се замислял по въпроса за избор на родители. Прос­то така се е случило. Ти си жертва на обстоятелствата, а родителите, братята и сестрите ти са просто даде­ност. Нищо не зависи от теб и не е в твоите възмож­ности да го промениш.
Но когато се влюбиш, изведнъж те обземат какви ли не страхове, съмнения и тревоги - дали пък не си сбъркал, дали жената, която обичаш, е тъкмо тази, коя­то търсиш, или може би ти не си този, който й трябва? Дали не става дума само за временно увлечение? Или може би е любов? Ами ако е само сексуално привлича­не? Задаваш си хиляда и един въпроса. Най-трудният от тях е дали любовта ви ще продължи дълго. Затова, преди тя да си отиде, преди мига, в който не ще можеш вече да я върнеш, ти прибягваш до помощта на закона, на обществото и държавата - като един вид гаранция.
Един мъж не може да разчита само на една жена, нито пък жената може да остане завинаги само с един мъж. Това е прекалено рисковано. Не познаваш другия, не знаеш какъв е той или каква е тя, не знаеш и какво назрява в утробата на бъдещето. За да се чувстваш си­гурен, трябва да вземеш определени мерки. Въпросът всъщност се свежда до следното - дали всеки мъж се ражда за определена жена, и обратното.
Може би не всеки знае, че подобна идея има и в джайнизма - още по рождение на всеки човек е отре­ден определен партньор. Ражда се не само момченце или момиченце, раждат се всъщност двойка момче и момиче - също като близнаци. Затова и на санскрит има една и съща дума за съпруга и за сестра - багни. На пръв поглед това може да изглежда странно. Дума­та е много стара. Малко по малко, с времето тя е запа­зила значението само на "сестра", но отначало е озна­чавала и "съпруга", и "сестра". Всъщност, става дума за едно и също лице, което ти е и сестра, и съпруга.
Няма истина в тази идея, исторически тя не е обоснована. Тя е проекция на дълбоко залегналото в теб желание да не бъдеш изправен един ден пред огне­ното изпитание на възможността за избор, може би друг ще вземе решение вместо теб - Бог, природата, самият живот, някой си Хикс, Игрек или Зед... Няма значение кой, важното е да не си ти. И човек прави какви ли не опити да прехвърли отговорността за взе­мане на решението върху някой друг. Затова древните цивилизации не приемат благосклонно любовните ис­тории - от хилядолетия се знае какво се случва накрая с един любовен роман. Така че, най-добре би било, ако отговорността за избор на партньор носиш не ти, а ба­ща ти например, или баща ти и майка ти...
В Индия това все още е реалност. В деветдесет и осем процента от случаите решението за избор на бра­чен партньор се взема от родителите. До преди някол­ко години все още се смяташе за недопустимо преди сватбата момчето да види бъдещата си съпруга или пък момичето - бъдещия си съпруг. Приемаше се за липса на уважение към по-възрастните, за истински позор. Те имат много по-голям опит, познават живота. Какво разбираш ти от тези неща? А и дали можеш да вземеш най-правилното решение? Какви са твоите критерии за избор? Дали не се подвеждаш по външната красота? Или по цвета на кожата... Съвършенството на формата на носа... Може би стройната фигура? Нима можеш сам да определиш какво те привлича в любимия? И ко­га, все пак, трябва да вземеш окончателно решение? След сватбата всички тези въпроси отпадат.
След сключването на брака вече няма никакво значение какъв е носът на жената или какви са очите на съпруга. Не се вглеждаш много-много в човека до себе си. По-възрастните знаят, разбират от тези неща и имат точни критерии за верен избор. Нещо повече, те­зи критерии се определят от родителите и на двете страни, само младите никой не ги пита. Е, може би е нужен и съветът на още някой - на хиромант или аст­ролог например...
Разбирате ли какво имам предвид? Въпросът се свежда до това - някой друг да свали от плещите ти тежестта на подобна отговорност, да я прехвърли вър­ху звездното небе, линиите върху дланта ти, рождения хороскоп, астролозите, астрономите... Все ще се наме­ри кой да поеме отговорността - родители, баби, дя­довци, чичовци, целият род, какви ли не роднини... Ще обсъдят въпроса, ще го разгледат от всички страни. Какво знаеш ти?
И до ден днешен това се практикува в огромна част от света. Причината е в самата природа на любов­та - тя е преходна, на нея не може да се разчита. И ако изборът не ти е даден по природа, вместо природата решава обществото. Само на теб не ти е дадена въз­можността за избор - нищо чудно още утре да ти хрумне нещо друго. И точно това се получава .на прак­тика.
Любовта поражда взаимоотношения с преходен характер, те не могат да бъдат стабилни. Тъкмо поради това е създадена брачната институция.
Бракът е смърт за любовта.
Е, самадхи е пищно и прекрасно, празненството е великолепно, незабравим спомен за най-важното съ­битие в живота, но, както и да го наречеш, то си остава надгробен паметник на любовта.
Защо всички религии по света се обявяват в полза на брака? Това съвсем не е случайно. Те искат да осво­бодят индивида от личната отговорност, от житейските бури, от напрежението, тревогите и болката, искат да защитят семейството, децата и тяхното бъдеще. Мили­они хора приемат това. От хиляди години никой не си е поставял въпроса дали е редно. Никой не си дава труд да вникне в същността на въпроса дали бракът изобщо е необходим.
Необходим е, защото любовта съвсем не е доста­тъчна сама по себе си. Сега е при теб, но само като гос­тенка. Да, тя е в теб, навсякъде около теб, толкова е силна, целият преливаш от любов. И, в крайна сметка, тя все пак си отива, а когато си отиде, то е завинаги и сякаш никога не я е имало. Тя идва като ураган, изпъл­ва цялото ти същество и създава усещането, че си пос­тигнал всичко, за което си мечтал. А когато си тръгне, си отива тихо, без звук, не чуваш дори стъпките й на сбогуване. Разбираш само, че вече я няма. По същия начин се чувстваш и докато си тръгва - изпитваш усе­щането за невероятна загуба.
Ако имаш малко повече ум в главата си (а с пове­чето хора съвсем не е така), трябва да се радваш, че ня­когашните прекрасни мигове ги е имало, както и че най-после са си отишли.
Преди всичко, трябва да се радваш за това, че та­кива моменти е имало, та ти дори не си предполагал, че могат да дойдат. Те са възникнали от само себе си, дори не са те питали дали смяташ, че си достоен за тях.
Благодарение на тях си преживял нещо прекрас­но, опитал си вкуса на живота и си усетил, че цялото ти същество разцъфтява.
Един умен човек ще запази тези моменти дълбо­ко в себе си - винаги млади, свежи и благоуханни, и ще ги вложи в силата да обича още по-дълбоко и по-истински.
Ала умните не се срещат често. В такива случаи деветдесет и девет процента от хората изпитват гняв и изпадат в отчаяние, мигом забравят за красотата на преживяното и се чувстват така, сякаш любовта им е изневерила. Е, човек е свободен да мисли каквото иска.
Любовта никога не казва: "Ще остане завинаги с теб." Само ти си мислиш така.
Така си мислиш, но любовта няма никаква вина за това. След като не си се разпоредил за нейното ид­ване, как можеш да властваш над силата, която ще ти върне любовта? Деветдесет и девет процента от хората обаче не са много умни, просто еволюцията е стигнала дотук. Тези деветдесет и девет процента превръщат някогашните прекрасни мигове в омраза. Изпитват не­навист към човека, когото са обичали доскоро, и хвър­лят върху него цялата отговорност за станалото. Опит­ват се по всевъзможни начини да му внушат чувство за вина: "Ти ме измами, излъга ме..." Другият му отговаря със същото, защото и той е от онези деветдесет и девет процента. И така, бившите влюбени стават врагове. На мястото на някогашната любов има само омраза и жажда за мъст.
За да избегне това, всяко общество се опитва да принуди двамата да сключат брак още във вихъра на любовните чувства. Това обяснява защо навсякъде по света хората се женят едва ли не в детска възраст. Ли­шен си от възможността да станеш зряла личност, за­щото тогава дори и да се влюбиш, може никога да не се ожениш; най-сигурно е да сключиш брак още на млади години. Всяко общество се опитва да отстрани любовта колкото се може по-далеч от човека. И най-удачният способ се оказва женитбата в ранна детска възраст.
Може би не всички знаят, че в Индия бракове са се сключвали още докато децата са в утробата на май­ките си. Възрастните постигали споразумение - ако ти се роди момче, а на мен - момиче или обратното, два­мата ще се оженят. Децата още не са родени, никой не знае дали няма да се родят две момчета или две моми­чета - тогава уговорката отпада, разбира се...
Но така или иначе, хората сключвали подобни договори и се придържали към тях. Да спазиш обеща­нието си е въпрос на престиж, дадена дума - хвърлен камък. Никой не знае от какъв пол са двете същества в утробата, нито какви хора ще излязат от тях - но това не е важно. Според обществените порядки точно така трябва да бъде - колкото по-рано ги свържеш в брак, толкова по-добре; ако не може още в утробата, тогава да се оженят веднага, щом се родят.
Майка ми била омъжена на седемгодишна въз­раст. Нима едно седемгодишно дете може да мисли са­мостоятелно? Баща ми бил единайсетгодишен. Какво може да знае едно единайсетгодишно дете за любовта и за проблемите на влюбения? Майка ми разказваше как цялото село било обзето от радостна възбуда, всички се събрали пред къщата, специално за случая от столицата извикали голям оркестър. Само на нея не й било позволено да излезе и да погледа празненството. Всички деца били навън, а тя така и не могла да разбе­ре какво толкова е направила, че не й разрешават да отиде при другите. Навън явно ставало нещо интерес­но и детето непрекъснато се опитвало да изтича да го види, затова се наложило да я вържат за един стълб вътре в къщата. Всички излезли, вътре нямало никой -само на нея не й позволявали да излезе навън.
Какво може да разбира едно седем годишно дете от такива неща? Дори не знае какво означава думата "брак". Но такава било прието: "Хората трябва да се женят колкото може по-рано. Ще се обикнат, когато заживеят заедно, ще се обичат като брат и сестра, ще се обикнат така, както човек обича родната си майка." В случая става дума не за онази любов, която те завладя­ва изцяло и докрай и те променя толкова, че си готов да рискуваш живота си за нея. В случая изобщо не ста­ва дума за лудостта на всепоглъщатата любов.
Не, това е просто приятелство. Двама души живе­ят заедно, спят в едно легло и се хранят на една маса -те просто са един до друг, в болка и радост, в добро здраве или тежка болест, за да се грижат един за друг. Такъв вид отношения води до приятелски чувства. И милиони хора по земята си мислят, че тъкмо те раждат любовта. Междувременно, всяко общество прави всич­ко възможно да затръшне вратите пред любовта, след като бракът вече е сключен.
На жените не е позволено да напускат дома на съпруга си. В мохамеданските страни жената не може дори да покаже лицето си открито. Когато мохамеданката трябва да посрещне приятели или близки на мъжа си, първото, което иска да знае, е: "Мога ли да сваля фереджето си пред тези хора?", защото се смята за тежко престъпление да открие лицето си пред външни хора без разрешението на съпруга си. Затова и съпру­гът й казва: "Можеш да си покажеш лицето само пред този и този, никой друг не може да те види незабулена." В същото положение е и индуистката жена - на нея й е забранено да си показва лицето дори пред собс­твения й съпруг, ако в стаята има по-възрастен човек. Това се смята за липса на уважение. В Индия жената не може да се движи навън сама, забранено й е да посе­щава събирания и женски клубове, не може дори да отиде на пазар. Тя си остава затворена между четирите стени на дома. Целият й живот преминава между тези четири стени. Всяка вероятност да се запознае с друг мъж и да се влюби е напълно изключена.
За силните на деня е имало дори още по-стриктни правила. Един цар, например, можел да има много съпруги, които, естествено, били царици в него­вия двор. Царят - съвсем нормално е - се страхувал -опасно е да имаш хиляда съпруги. Но той остарявал, навлизал в преклонна възраст и въпреки това продъл­жавал да си взима все нови и нови жени - красиви млади момичета, които срещал из обширните владения на своето царство. Никой не можел да му откаже, ако той предложи ръката си на някоя жена - това му при­надлежало по право.
И така, той продължавал с женитбите си, докато не създадял огромен харем. Жените имали нужда от прислуга, естествено, но влизането на други мъже в харема също представлявало опасност. За да се избег­нат всякакви рискове, преди някой да стане слуга в ха­рема, трябвало да стане евнух. Така стотици мъже били превръщани в евнуси по волята на царя, в противен случай нямали право да влизат в двореца. Жените мо­жели да влизат като слугини, но някои видове труд не могат да се вършат от жена. Затова мъжете насила би­ли принуждавани да стават евнуси - за да разполага царят с подходяща работна ръка.
По принцип, всяко общество се опитва да пред­пази човека от любовта. Може да се каже дори, че за това има определени основания. В началото на столе­тието дори за преселници от Изтока в западните стра­ни, женитбата между деца била смятана за престъпле­ние. Обществото предпочело да обяви това за престъп­ление, за разрез със закона, очевидна е грозотата на подобен акт - да бъдат сключвани бракове между деца, които дори не знаят какво означава бракът и не се поз­нават помежду си. На всичко отгоре били принуждава­ни да останат с партньора си цял живот по волята на други хора. Децата просто нямали избор и не намирали изход от положението си.
Но въпреки, че дори конституцията, включително и за индийците, обявява женитбата между деца за престъпление, което се наказвано строго... Трябва да отбележим, че конституцията в западните страни е съставена от високообразовани хора, мнозина от които са учили в Лондон и Париж, познават добре живота в западното общество, запознати са със съвременните идеи и тенденции, и въпреки това не познават собст­вения си народ. А този народ не дава пет пари за конс­титуцията и браковете между деца продължавали да се сключват. А и в една индийска общност в западна страна кой ще държи сметка за подобен вид престъп­ление? Полицаят е индиец, техният техсилдар вярва в правотата на брака между деца, както и бирникът, и цялото село - всички вярват в това. Кой ще вземе да ги следи и да ги наказва, върху кого ще се прилага силата на закона? Затова и конституцията е добре съставена -придържайте се към вашите си закони само в Делхи, там спазвайте закона. Но народът не може да забрави току-така традициите, дошли от древността.
Затова бих искал да ме разберете правилно - бра­ковете между деца не са само проява на глупост, те са плод на древни традиции, пренесени в страни, където любовта отдавна не е табу. Самите традиции не дават подходяща практика. Те често се оказват в основата на дълбока депресия, вътрешна болка, отчаяние и дори самоубийства. Човек си дава сметка, че му се отказва нещо, възпявано и обещавано от поетите.
Добре е човек да чете поезия и да се радва на кра­сотата й, но не и да се ръководи от нейните повели, тъй като поетите не описват лични преживявания. Поетите, които пишат за любовта, никога не са я познали дъл­боко в себе си. Цялата любовна поезия е просто замес­тител на лични преживявания, които авторът никога не е изпитал. Затова в мислите на поета любовта придо­бива невероятни измерения и необятна величина, и ако поетът е добър, с красотата на своите думи успява да те убеди и да развихри въображението ти. Но човек не бива да се подвежда по такава любов, не бива да се опитва да я изживее, защото ще се озове в задънена улица, тъй като тези поети изобщо не разбират колко крехка е любовта.
Поетът казва, че любовта е вечна и непреходна, че истинската любов никога не умира... Това е напълно погрешно. Истинската любов си отива много по-бързо от мнимата. Престорената любов може да живее дълго, тя не е истинска, как да умре, щом я няма? Тя е като изкуствено цвете. Ако се преструваш, можеш да про­дължиш с преструвките колкото искаш.
Но ако нещо ти се случи и ако един ден то си отиде, просто се стопява - какво можеш да направиш? Дори и да се разплачеш, нима ще промениш нещо? Нищо не може да се направи. Ти не си създал нещо, то само е дошло при теб и не можеш да го задържиш за­винаги. Не можеш да предотвратиш края на любовта, това е извън твоите възможности. Тя прелита като вятър, дори не се интересува от теб, ти просто си се слу­чил на пътя й така, както попадаш в повея на вятъра -той минава покрай теб, докосва те, играе си с косите ти, милва тялото ти - и продължава нататък.
Само един глупак ще допусне любовта да пре­расне в омраза, само защото всеки път чувствата му за­вършват с провал. И продължава да се надява, че този път любовта ще остане при него завинаги. Омразата прераства в желание за мъст, в мнителност - всеки гледа да те измами, да те излъже и да те използва, всички нещо обещават и все не си изпълняват обеща­нията - и ти, разбира се, започваш да кипиш отвътре.
Цялата енергия на любовта преминава в омраза. Това са принудени да преживеят хората, които се подвеждат по красотата в думите на поетите.
Става дума за два различни вида любов - единият се определя от чувствата ти към твоя баща, майка или сестра.
Другият вид е онази любов, която е крехка и пре­ходна. Такава е и любовта между Учител и ученик. И тук става дума за почти същото явление.
Както неведнъж съм казвал, обърнатата надолу сексуална енергия обслужва биологичното в човека, но ако се обърне в посока нагоре, тя съдейства за извися­ването на духа. А енергията си е все същата, независи­мо с какво име ще я наречеш. Понятието "сексуална енергия" предизвиква асоциации със заклеймяване, с движение по посока надолу, затова нека я наречем "енергия Х", например.
И така, под енергия Х ще разбираме все същата сексуална енергия, но без да влагаме в нея представата за клеймо, за да можем да си я представим като чиста енергия.
Ако енергията Х се движи надолу, тя води до лю­бовен роман със сексуално развитие. Когато се влюби, човек сякаш наистина пропада, устремена надолу е и влюбената жена1. Този израз е много точен. Любовта е падане.
Но ако почувстваш, че любовта те възвисява, това означава, че си намерил своя Учител, с когото те свър­зват същите чувства, макар и в по-различен план.
Той няма нищо общо с биологичния аспект, това възвисяване няма нищо общо с тялото, с физиологията и физиката. Но докато нещо в жената те тегли надолу, присъствието на Учителя те извисява нагоре.
Често са ме питали защо няма жени Учители. Никога не съм казвал истината, а тя е следната - много трудно е за един мъж да насочи енергията си нагоре в присъствието на жена. Биологията му насочва енергия­та в обратна посока... Много е трудно наистина. Въп­реки всичко, и това се е случвало, макар и много рядко.
Имало е и жени Учители. Проблемът е, че в при­съствието на жена енергията на мъжа автоматично по­ема надолу. Възможно е да се влюбиш в жена и да си представяш, че изживяваш същите чувства като тези между Учител и ученик, но това се случва много рядко, вероятността е толкова незначителна, че е статисти­чески нищожна.
Случва се и жена да се влюби в своя Учител -мъж, и да не може да определи дали енергията й е на­сочена нагоре или надолу. Жената трябва да вникне в чувствата и мислите си, да бъде наясно със себе си, в противен случай енергията й може да се обърне в по­сока надолу. Може да е влюбена в своя Учител така, както се обича мъж, но тогава Учителят вече преста­ва да й бъде от полза. А ако той не може да й помог­не, тя ще започне да храни в душата си желание за мъст. Любовта й мигом се превръща в омраза. Затова трябва да разберем правилно, че и в двата случая става дума за една и съща енергия - енергията Х. Ако в при­съствието на любимия тя поеме в посока нагоре, тогава се ражда чувството, което определя отношенията между Учител и ученик. Старите религии не допускат по­добни отношения. По всевъзможни начини възпрепят­стват придвижването на тази енергия нагоре, така, как­то се опитват да предотвратят движението й надолу в любовта. Затова са измислили и браковете между деца, и посвещаването им в дадена вяра. По същество едното не се различава от другото. Какво всъщност прави чо­век, като покръства детето си в християнската вяра например? Детето е съвършено безпомощно, нищо не разбира, а ти го кръщаваш. Опитваш се да го направиш християнин, за да му намериш господар.
Чрез ритуала на обрязването евреинът посвеща­ват детето си в юдейската вяра и така му намира равин. Същото и при индуистите, мохамеданите, джайнистите и будистите. Всяка религия се опитва да обърне детето във вярата на неговия род, на неговите родители, баба и дядо, при това още преди да е започнало да мисли и да задава въпроси. Започне ли да пита: "Какво е исти­ната? Какво е Бог? Кой съм аз?", едва ли ще е лесно да го обърнеш в своята вяра. Детето ще поиска първо да му отговориш на въпросите, едва тогава може би ще реши да приеме твоята вяра.
Нима смяташ, че ще можеш да го подложиш на обрязване, след като вече е започнало да мисли и да задава въпроси? По-скоро детето ще подложи другите на обрязване! "Какви са тези глупости? Вие да не сте си изгубили ума?" Затова е по-лесно да го обърнеш във вярата още преди да е започнало да създава непри­ятности. Докато порасне достатъчно, вече ще е успяло Да се укроти и главата му ще е пълна с какви ли не глу­пости. Ще си мисли, че е юдей или съответно индуист или християнин. То просто ще вярва. Ако има непри­ятности, може да се обърне за помощ към равина, към отеца в църквата или свещеника в храма. Ще влезе в катедралата и ще се изповяда пред католическия све­щеник.
С медитацията са направили същото, което са сторили и с любовта. Направили са всичко възможно да ги осакатят.
Най-напред осакатяват теб като личност, защото се страхуват да не изпаднеш в беда и ти предлагат сво­ята защита. После се страхуват да не те загубят за вя­рата - та нали единствено собствената им религия мо­же да те спаси, само тяхната вяра ще те изведе на пра­вия път, иначе с теб е свършено. Мога да разбера защо толкова се тревожат и за едното, и за другото, и защо правят всичко само за твое добро. Но едва ли точно то­ва е доброто. По отношение на любовта... Дори и да му причини неприятности, болка и страдания, струва си човек да познае какво е любов, защото си струва да приемеш всяко предизвикателство, пред което те пос­тави животът. Ще останеш сакат, само ако разчиташ на нечия защита отвън.
Една майка се страхува, че ако детето й проходи, може да падне и да се нарани. А детето неизбежно трябва да пада и да се изправя много пъти, за да се на­учи да върви. Но ако тя непрекъснато трепери над него и не му дава да проходи от страх да не падне - а то не само че може да падне, то със сигурност ще пада мно­го пъти - такова дете ще остане сакато за цял живот. Майката е права да се тревожи, но прекалената пред­пазливост е пагубна. На детето трябва да му се даде възможност да проходи, но това трябва да става много внимателно. Майката трябва да бъде нащрек и веднага да се притече на помощ, ако е необходимо, но за да се научи детето тя трябва да му позволява да върви, да пада, да става и да се опитва отново и отново.
Същото е и с любовта. Бракът е една от най-грозните институции, които човекът е могъл да измис­ли. При това - от загриженост и с най-добри намере­ния. Нямам нищо против добрите намерения, но силно се съмнявам доколко умно са измислени те. Ако доб­рите намерения вървяха ръка за ръка със здравия ра­зум, детето щеше да научи какво е любов - най-напред какво е любовта на родителите към него, щеше да вникне в техните тревоги и проблеми, за разбере защо понякога родителите му стигат до отчаяние и усилията им завършват с провал. Щеше да му се даде възмож­ност да разбере, че тези неща са част от живота и то рано или късно ще се сблъска с тях и един ден ще по­падне във вихъра на любовта. Това е съвсем естестве­но. Човек не бива да се страхува от тези неща. Но не забравяйте, че това, което казва поетът, не е истина.
Любовта не е вечна и непреходна. Не приемай за свои поетичните критерии за вечността на истинската любов и за преходността на привидната... Не, точно обратното е вярно. Истинската любов е само миг, но -обърнете внимание! - миг, заради когото си струва да изгубиш вечността, да рискуваш цяла вечност. Нима някой би искал такъв миг да продължи завинаги? А и струва ли си вечността да се цени чак толкова ви­соко? Защото животът е промяна, неизменно движе­ние. Постоянна и вечна е само смъртта.
Само за смъртта часовникът спира и стрелките му застиват. Стрелките престават да се движат. В живота времето върви, не спира, и всеки ден поема по нови пътеки.
А и защо да се обвързваме само с една любов? Защо да се насилваме с подобна обвързаност, след като това противоречи на самата природа?
Природата ти дава възможност да познаеш лю­бовта в различните й измерения, защото това, което ще научиш от една жена, не можеш да научиш от друга. Един мъж може да ти предложи такива знания и пре­живявания, какъвто друг не би могъл да ти даде.
Всяка любов е единствена по рода си. Няма кон­куренция между една любов и друга. Едно влюбване не е в конфликт с друго. И колкото повече е любовта, толкова по-богат е човекът.
Затова се обявявам в полза на всичките мъки, страдания, отчаяние и болка, но при едно условие -човек трябва да бъде умен. Неприятностите идват от това, че постъпваме глупаво. И ако човек трябва да се раздели с нещо, нека това бъде собствената му глупост. Но той предпочита да се раздели с любовта и да се вкопчи в глупостта на собственото си мислене.
Бъди умен и любовта ще ти разкрие всички цве­тове на дъгата, много хора ще ти дадат по нещо и вие взаимно ще се допълвате. Една жена може да докосне само една страна от твоето същество, а всичко друго в теб ще продължава да жадува и да остава неудовлетво­рено. Един мъж може да докосне само една част от сърцето ти, другите неща в него ще останат недоразви­ти и непълноценни. Ако продължаваш така, част от теб ще се превърне в чудовище, а всичко останало ще се свива и ще повяхва.
Ако мога да дам на света един-единствен съвет, това ще бъде - помогнете на всеки да преживее кол­кото се може повече любов.
Нека всеки попадне във вихъра, в циклона на чувствата, и нека в този циклон успее сам да стъпи здраво на нозете си.
Не се опитвайте да скриете човека между четири­те стени на дома, не затваряйте вратите и прозорците. Вкъщи ще е в безопасност, разбира се, но човекът ще бъде мъртъв. И тогава най-спокойно ще му е в гроба -без тревоги, без проблеми, никой няма да му навреди, дори смъртта ще е безсилна. Нима може да има по-голяма сигурност, по-дълбок покой и по-надеждни удобства от тези в гроба? Мраморна надгробна плоча и име, издялано със златни букви върху нея. А човекът е мъртъв.
Не, това не е начин да се живее, да изживееш жи­вота си докрай и да изпиташ в себе си това, което аз наричам божествено.
Всичко това се отнася и за медитацията, дори в още по-пълна сила. Защото ако любовта ти е унищо­жена, духът ти все още е жив. Тялото ти е съсипано в биологичния смисъл на думата, но то е само по-нисшата част от твоето същество. Затова от векове се опитват да унищожат по-висшето в теб. Като те водят още като дете при равина, пандита или имама, унищо­жават твоите по-висши възможности, и причината за това е все същата. Причината си остава същата, но по отношение на духа тя става още по-опасна.
В случая с любовта, човек може да се сблъска с проблеми, но те не са чак толкова сериозни. Хората често имат доста неприятности, но все някак успяват да се измъкнат от тях, това не е страшно. А човешкият дух е нещо огромно, необятно, той е безкраен. Ако се изгубиш в него, може би никога няма да намериш своя път към дома. Вървиш ли, вървиш, и колкото по-нататьк стигаш, толкова повече се отдалечаваш от до­ма.
А какво е домът? За евреите това е Тора, за хрис­тияните - Библията, за индуистите - Гита. И мостовете към Тора, Библията и Гита се изграждат от хора, които наричаме Учители. А те всъщност не са такива, те си остават обикновени наставници, които ви учат само на това, на което те са били научени, самите те не са из­питали и не са преживели нищо.
С това се обяснява и разликата в отношенията между мен и моите ученици.
Аз не съм наставник.
Не ви давам никакви наставления. Аз не съм мост между вас и Библията, Гита или Корана.
Дори не съм мост между вас и Бог.
Не. Не ви давам никакво учение, догма, верую, философия или теософска система.
Затова трябва да вникнете в разликата между наставник и Учител.
Старите религии наричат наставниците Учители. А те са обикновени наставници, които просто познават добре учението на съответната религия. Други учители са им предали това учение и те, на свой ред, го преда­ват на вас. Не са преживели лично нищо от това, на което ви учат, и вие също нищо няма да изпитате дълбо­ко в себе си. Говорят ви само красиви думи, с които ви залъгват, че сте достигнали до знанието.
Преди всичко, Учителят не е наставник. Истин­ският Учител споделя с теб всичко, което носи в себе си, самото си същество, а не своята философия. Учи­телят се разкрива изцяло пред теб, предлага ти такава близост, че можеш да видиш себе си в огледалото на неговия поглед. Учителят е огледало, което отразява образите съвсем точно. Той не дава нищо на ученика си, искам да подчертая това. Учителят не е създател. Ако аз започна да правя нещо от теб, нищо чудно да разваля същността ти. Мога да ти дам някаква маска или дисциплина и да те направя нещо, което не си. Един Учител не може да постъпи така.
А наставникът прави точно това. Предлага ти учение, някаква дисциплина, като при това ти ги дава насилствено, по всевъзможни начини - убеждава те, кара те да се страхуваш, стимулира лакомията в теб. Опитва се да те сложи в калъп - какъв трябва да бъде един християнин или будист... Един будистки монах трябва да се подчинява на трийсет и три хиляди прави­ла. Не мисля, че мога да запомня толкова правила, да не говорим, ако трябва да ги спазвам - та аз дори не мога да ги запомня! И всеки, който се опита да направи това, изпада в същото положение, в което изпаднал един герой от басня на Езоп.
Излязла една стоножка на сутрешна разходка. И така, тя се разхождала на стоте си крака, срещнал я един жабок и не повярвал на очите си - мигал, мигал... Пак погледнал - сто крака са това! Как го прави стоножката, откъде знае кой крак да вдигне първо, кой -веднага след това, после трети, четвърти... Сто крака! Ако сбъркаш бройката, ще се спънеш в собствените си крака и ще паднеш.
Скок-подскок, жабокът догонил стоножката и казал: "Не искам да прекъсвам сутрешната ви разходка, гос­пожо, но съм изправен пред сложен философски въп­рос, който не мога да разреша. Както виждате, аз съм един обикновен жабок. Само вие можете да ми помог­нете."
Стоножката попитала: "Какъв е въпросът?" Жабокът обяснил: "Ами ето какъв е проблемът. Ви­дях, че имате сто крака, дори ги преброих, затова ви питам - как успявате да вървите на толкова крака?"
Стоножката отговорила: "Никога не съм се замис­ляла върху това. Ще се опитам да разбера как го пра­вя. Не съм мислила досега, дори никога не съм пог­леждала в краката си и не съм ги броила. Ти си велик - голям математик и философ."
Опитала се стоножката да разбере как точно върви на стоте си крака, и сами можете да си представите какво излязло от всичките й опити. Паднала веднага, краката й се преплели един в друг. Много се ядосала и викнала на жабока: "Никога повече не задавай такива въпроси! Задръж си философията за себе си! Глупак такъв, цял живот си вървя преспокойно, и не само аз -милиони стоножки се справят великолепно. Никой не е падал досега, освен мен. А сега започнах да се стра­хувам. Обърка ми мисленето с този въпрос и може би никога повече няма да мога да вървя. Кажи ми сега как да се отърва от въпроса ти."
Жабокът казал: "Не зная. Самият аз съм озадачен. Попитах те като стоножка с опит, ти си на преклонна възраст, а всяка сутрин излизаш на разходка - ако ти не можеш да дадеш отговор на този въпрос, как ще го реша аз? Та аз съм само един беден жабок." Не знам какво е станало по-нататък със стоножката, мога само да предположа, че целият й живот се е объркал. Ве­роятно в мислите й непрекъснато е възниквал все съ­щият въпрос: "Сто крака! Дали стъпвам с всеки от тях точно когато трябва?"
Животът си има свои собствени закони. И ти раз­валяш всичко в мига, в който се опиташ да го контро­лираш.
Остави на живота правото на свобода.
Остави на любовта правото на свобода, не се подвеждай по налудничави идеи.
Трябва да натрупаш опит от лични преживява­ния, не чакай някой да ти каже дали любовта е вечна или преходна. Преживей всичко лично, тогава ще зна­еш кое какво е.
Не приемай критериите на другите за истина и неистина. Това са критерии на наставниците, които съ­сипват мисленето на целия човешки род. Казват ти например как да вървиш - с кой крак да стъпваш по-напред, и ако пристъпиш с другия, значи си грешник, който ще пропадне в ада. Но адът е толкова далеч, за­това ще пропаднеш още тук, на земята! Може дори и да не стигнеш до ада - за това се искат крака. Дълъг път те чака до ада. Само вещи люде могат да те отведат дотам - учители, професори, философи... Не е по сили­те на обикновения човек сам да стигне до ада. Пътят е много дълъг и труден.
Задачата на Учителя е не да те сложи в калъпа на определени идеи, а да ти вземе всичките патерици и опори, които ти е дало обществото.
В началото много ще те страх и това е съвсем ес­тествено - нямаш на какво да се опреш, няма ги патериците, не усещаш дори земята под краката си. Единс­твеното, което изпитваш, е невероятен страх, но трябва да се изправиш лице в лице с него. Само тогава ще можеш да го преодолееш и да преминеш това изпита­ние.
Любовта ще ти донесе неприятности, тревоги и болка, но проблемът ти ще се определя единствено от липсата на интелект.
Вслушай се в интелекта си и ще видиш, че лю­бовта всъщност нищо не ти е направила. Тя просто ти е дала няколко мигновения на невероятна красота и екс­татична наслада. И в замяна не ти е поискала нищо. Любовта не е сделка, тя е истински дар. И какъв човек си всъщност, щом като дори не можеш да й бъдеш признателен? На всичко отгоре из­питваш желание да й отмъстиш, така ли?
Трябва да благодариш от сърце на човека, който ти е дал възможност да преживееш тези мигновения -на съответния мъж или жена.
Тези мигове са изчезнали - да, така е. И нищо не може да се направи в това отношение. Не можеш да ги върнеш, няма да е същото. Всичко ще се повтори. Ня­ма да изпиташ онази радост, нито пък същите мигове на екстаз. И по-добре, че не можеш да ги върнеш, ина­че ще развалиш спомена за онези безценни мигове. Трябва да храниш дълбоко уважение и признателност към човека, който без никаква причина, без да се паза­ри и да сключва сделки с теб... По тайнствени пътища се е намесила самата вселена и между вас двамата е припламнала искра. А тази искра храни и двама ви. Благодарение на нея сте станали много по-зрели.
Може би още утре ще почувстваш отново полъха на пролетен ветрец. А ти не обръщай поглед към ми­налото. То не може да се върне, а и така е по-добре за теб. Отвори широко вратите пред бъдещето, направи го достъпно.
Не подхранвай в душата си неприязън и стари обиди, защото те затварят вратите пред бъдещето. Ако изпитваш гняв към някой мъж или жена, ти всъщност се гневиш на всички останали мъже и жени, защото приемаш всяка жена като представителка на женския пол, и всеки мъж - като представител на себеподобни­те си. Ако подхранваш в себе си гняв и омраза, ти зат­варяш всички врати и прозорци. И пролетният вятър никога няма да стигне отново при теб.
Не съм учител и по отношение на по-висшия план в човека. Не искам да направя от теб нещо, което ще наподобява някои мои идеи. Та аз дори нямам представа какъв си ти. И не разполагам с готов калъп, който да ти става по мярка.
Подходът ми се определя от мисълта, че всеки човек е единствен сам по себе си и никой не може да определи какво ще стане от този човек. Дори Учителят не може да предвиди какъв ще станеш, защото пред­вижданията са възможни само за материалните неща, не и за съзнанието. Съзнанието е непредсказуемо. Какво ще разцъфти в теб - това ще се разбере едва след като се видят цветовете.
И така, Учителят може да направи само едно-единствено нещо - да премахне от теб всичко, което пречи на разцъфтяването на личността ти. Затова понякога Учителят може да изглежда твърде суров.
Погледът на наставника е изпълнен със състрадание, наставникът е готов да ти даде всякакви напътствия, той да поеме отговорността за всичко. Ще ти покаже по кой път да поемеш, сам ще те поведе по него, от теб ще се иска само да го следваш.
Учителят не се интересува от това дали ще го следваш. Тъкмо обратното, не бива да тръгваш по не­говите стъпки, иначе никога няма да стигнеш до самия себе си. Какво прави всъщност той? На практика, въз­действието му е негативно. Той чупи патериците, срива опорните точки. Прави те уязвим за всякакви страхове, тревоги и предизвикателства. Въздействието му е на­пълно негативно. Учителят не прави нищо по посока на позитивното. Той е просто твоето огледало. Дава ти възможността да се приближиш и да се огледаш в него като в огледало. Не иска от теб да подражаваш на соб­ствения му образ. Учителят иска просто да се вгледаш в него. Той не ти натрапва идеи. По огледалото му ня­ма дори прашинка. Неговото огледало е съвършено чисто. Можеш да пристъпиш към него и да се взреш в собствения си образ. Огледалото просто отразява, ни­що повече - то е не действие, а състояние.
Затова и връзката ми с вас е наистина уникална. В случая дори не може да се говори за връзка - нима може да има някаква връзка между огледалото и образа? Ти виждаш образа си и можеш да бъдеш благода­рен за това, но благодарността не означава връзка. Каква връзка може да има огледалото с теб? Това е просто невъзможно. Огледалото стои някъде. То не влиза в никакви отношения с каквото и да е. То просто съществува.
Казвам, че тази връзка е уникална, защото в дру­гите религии Учителят (който първо не е Учител, само така го наричат) - наставникът, така нареченият учи­тел, иска да изпълниш хиляда неща, докато той напра­ви за теб нещо "велико". Аз не правя нищо за вас, за­това и нищо не мога да искам. Така нареченият "учи­тел" ти поставя хиляди условия и ако не ги изпълниш, те осъжда. Ако ги изпълниш, ще се радваш на неговата похвала и награда. Не мога да ви съдя за нищо, нито мога да ви възнаградя просто защото не поставям към вас никакви условия. Всеки сам решава дали да стане мой ученик. Аз нямам нищо общо с това решение.
Ти решаваш дали да ме приемеш за свой Учител, аз не се бъркам в твоите решения. Не търся последова­тели, които да обърна в своята вяра, аз не съм христи­янски мисионер. Не се стремя да убеждавам хората в правотата на моя начин на мислене или начин на жи­вот. Не, ни най-малко. Ако беше така, за трийсет и пет години щях да имам милиони последователи, и това никак нямаше да е трудно. Хората са готови за покръс­тване, но аз не съм готов да ги покръстя.
Това можеш да решиш само ти. Не забравяй, че каквото и да стане, то е в резултат на собствените ти решения.
Ако си санясин, ти си взел решението да станеш такъв.
Сам решаваш и дали да се откажеш от саняса. Ако отново приемеш саняс, ти решаваш това. Оставям всичко на теб.
Затова и връзката ни е уникална - тя е съвършено едностранна, аз не проявявам никакво отношение към вас.
Всеки трябва да ме разбере правилно - аз нямам отношение към вас.
От ваша страна... Отношението ви към мен неп­рекъснато се променя. В началото всеки идва при мен като ученик. И отношението ви в началото е доста по-различно, отколкото сега. След това просто искате да научите нещо. Докато сте близо до мен, малко по мал­ко започвате да разбирате, че само научаването не е достатъчно. Необходимо е всеки да преживее лично това, което научава. От ученик човек става санясин. Но сам взема това решение. Ти просто ми показваш, че искаш да бъдеш по-близо до мен. Саняс не е нищо друго, освен знак, че ти би искал да дойдеш по-близо до мен. За мен това е знак, че ти вече не си ученик, а ставаш санясин.
И тогава настъпва последният етап, когато и лич­но преживеният опит не е достатъчен - трябва да пос­тигнеш лично преживяване на цялото съществуване.
Сами виждате какви са трите основни етапа. Учението си остава далеч от теб, то е заимствано. Преживяването ти е внушено отвън. Ти изживяваш своите преживявания, и нещата, които преживяваш, са прекрасни, изпълнени с наслада и върховен екстаз, но знаеш, че те са извън теб, те са обективни. Не, ти ис­каш да бъдеш в самия център на съществуването. И то­гава искаш да дойдеш още по-близо - санясинът из­чезва и се превръща в човек, изцяло отдаден на своята цел. А когато напълно се отдадеш на целта си, това оз­начава прекъсване на връзката с Учителя и от твоя страна. И тогава ти се чувстваш напълно щастлив от това, което си.
Сега разбирате защо от моя страна няма никаква връзка с вас.
Аз изпитвам наслада от собствената си самота, а вие едва сега започвате да се радвате на самотата си.
Затова и връзката между нас не е статична като тази между баща и син, брат и сестра - тази връзка непрекъснато се променя. Тя не е като връзката в бра­ка. Няма закон, който да ви забрани саняс, няма сила, която да ви попречи да станете санясини. Малко по малко сами започвате да разбирате, че връзката между нас изчезва. Връзката на ученика с наставника или с Учителя е много силна. Санясинът усеща как връзката му с Учителя постепенно отслабва, като връзката меж­ду двама влюбени. Когато човек се отдаде изцяло на целта си, той стига... Той вече е пристигнал.
Сега можеш да разтвориш цветовете си в пълна самота. Носиш в себе си една огромна признателност. Признателност, благодарност, безкрайна преданост -но не си обвързан с никого - аз не искам нищо от теб, нито ти очакваш нещо от мен. Като две свещи, които горят една до друга - толкова близо, че пламъците им се сливат в един.

19
МЕДИТАЦИЯТА -НАУКАТА ЗА ОСЪЗНАВАНЕТО


17 ноември 1984 г.
Бхагван,
Каква е разликата между наука, религия и из­куство?
Науката открива, изкуството твори, а религи­ята се занимава и с открития, и с творчество. Истин­ската религия прави открития, а псевдорелигията тво­ри. Човешкият ум е подвластен на псевдорелигията от векове. Всичко в нея е измислица. Тя е по-близо до из­куството и категорично се противопоставя на науката. Затова между религията и изкуството никога не е има­ло противоречия. Обектът на религията и изкуство по същество е един и същ. Изкуството твори обективни произведения, докато религията създава произведения­та си в субективен план. Двата вида произведения лес­но се съчетават помежду си, тъй като участват в една и съща игра. Религията и изкуството по цял свят вървят Ръка за ръка. Изкуството служи на религията от векове.
Красиви църкви, синагоги и храмове са били създавани от изкуството в служба на религията.
Ако видите храмовете в Каджурахо, Индия... На времето на това място имало хиляда храма, повечето от които сега са в развалини, но все пак двайсет-трийсет храма са оцелели почти недокоснати от време­то. Един цял ден не стига, за да се разгледа един храм. Те изобилстват с произведения на изкуството, всеки ъгъл, всяко кътче са изпълнени с шедьоври. При създа­ването на един храм са работили хиляди скулптори в продължение на стотици години.
В такъв храм не може да се намери дори санти­метър без следа от ръката на художника. Ако пребро­иш, ще видиш, че има хиляда статуи само от външната страна на един храм, не по-малко са статуите и върху фасадите на всички трийсет храма и, по всяка вероят­ност, така е било при останалите хиляда, които сега са в развалини. Дори в руините можеш да намериш сък­ровища под формата на шедьоври. Мисля, че едва ли другаде по света е създавана някога такава красота от камък.
Храмовете имат сходна структура. Фасадите са украсена със статуи, наречени майтхуна - фигури на голи мъже и жени във всевъзможни любовни пози, толкова много и толкова различни, че човек не би мо­гъл нито да си ги представи във въображението, нито да ги сънува. Липсва една-единствена поза, известна в Индия като "позата на мисионера" - мъж, легнал върху жена. Само такава поза няма, смята се, че е била въве­дена в Индия от християнските мисионери. И без това индийските представи и начин на мислене намират тази поза за грозна - мъжът върху жената... Това е несп­раведливо. Жената е много по-крехка, а някакъв звяр притиска под себе си самата красота. Не, индийците никога не са възприемали тази поза като достойна за човека. Наричат я "мисионерска", защото за първи път са видели мисионери в тази поза, едва ли някога би им хрумнало, че това е възможно и прилично.
С изключение на нея обаче, са представени какви ли не пози, сексологията в Индия е развита от пет хи­ляди години. Оттогава датират и най-старите текстове на сексуална тематика - Кама Сутра на Ватсяяна В онези времена писането на сутри за секса - максими или насоки в правенето на секс - не се е смятало за неприлично, а Ватсяяна е почитан като един от най-големите пророци на Индия. И само пророк от негова­та величина би могъл да напише сутри с такава красо­та. Те разкриват изяществото, тънкостите и тайнствата на сексуалната енергия, както и пътищата, по които та­зи енергия може да бъде трансформирана.
И така, фасадите на храмовете в Каджурахо са Украсени със статуи на красиви мъже и жени в любов­ни пози. Вътре няма фигури в такива пози. Храмът е почти празен, няма дори статуя на Бог. Посланието е следното - човек не може да влезе в храма, докато не Ремине с пълно съзнание през всички аспекти на собвената си сексуалност, през всичките й етапи и измерения, докато не стигне до момента, в който сексуалността вече няма да има значение. В противен случай, трябва да остане извън храма, там ще му бъде много по-интересно. Това е символиката на голите фигури – ако сексът все още те интересува, няма смисъл да влизаш в храма. Но посланието не е против самия секс -то е издялано от камък върху стените отвън, а нали тъкмо тези стени държат храма и го изграждат. Трябва да минеш през вратата и да продължиш по-нататък. А по-нататък е само върховната пустота. Колко худож­ници, скулптори, занаятчии били призовани да участ­ват в създаването на хилядите храмове - цял град от храмове, и колко време е било нужно за това! Такива произведения на изкуството има не само в Каджурахо, прочути са и пещерите в Аджанта, създадени от будис­ти. Цяла планина... Будистите прокопали много кило­метри в недрата на планината. А вътре и до ден-днешен могат да се видят шедьоври с невероятна кра­сота. Животът на Буда, представен в картини от камък... Първата пещера е посветена на раждането на Бу­да. А пещерите никак не са малки, всяка от тях е поне четири пъти по-голяма от тази зала. И всички статуи са издялани от монолитен здрав камък.
Една след друга пещерите разкриват целия живот на Буда, докато се стигне до последната, в която е из­ложена статуята на спящия Буда. Фигурата е може би по-дълга от тази зала. В последните мигове на живота си той казал на своите ученици: "Ако имате някакви въпроси, задайте ги сега - заспивам завинаги, потъвам в съня на вечността". Нямал дори възглавница, свил ръка под главата си и заспал. Статуята е величествена и невероятно красива!
Такива са и пещерите в Елора, прокопани дълбо­ко в планината. Прочути с красотата си са и индуистките храмове в Джаганат Пури, Конарак. Човек не мо­же дори да си представи каква красота е създавало изкуството в продължение на много векове. Прекрасните катедрали в Западна Европа, великите майстори... Ми­келанджело... Какво всъщност правели тези хора? Ра­ботели в служба на религията.
Няма случай на конфликт между изкуството и ре­лигията. Това означава, че става дума за псевдорелигия - и тя, и изкуството се основават на измислицата. Между изкуството и религията няма дори вътрешен конфликт. И двете се движат в една и съща посока на творческа дейност. Разбира се, изкуството е много по-автентично, много по-искрено от клерикалите, тъй ка­то в техните дела няма нищо автентично, те са чиста измислица. Такава измислица е лишена от всякакви основи. Измислени са и Бог, и раят, и адът. Тази из­мислица съществува в различни варианти, в зависи­мост от народа, който изповядва съответната религия.
Небето над Тибет очевидно е съвсем същото като това над Индия. В Индия е горещо, толкова горещо, че небето комай се нуждае от климатична инсталация. В древни времена не е съществувала такава дума, затова пък оттогава са останали описания, които удивително напомнят за същото понятие. В тях се казва: "Двайсет и четири часа в денонощието въздухът е прохладен, свеж и благоуханен както през пролетта. Няма лято, няма и дъждовен сезон. Никога не настъпва и студена зима; през цялата година е прохладно - не студено, а приятно прохладно. Вечна пролет." Ала тибетският свещеник не можел да повярва на това описание. Жес­ток студ вечно измъчва тибетците, докато виж, над Индия небето било топло, дори горещо, защото в Индия няма студ. В Тибет дори не използват думата "прохлада", защото и прохладата не им върши работа. Трябва просто да бъде горещо.
В тибетските писания се казва: "Човек трябва да се къпе поне веднъж в годината". Когато Далай Лама заедно със свитата си избяга от Тибет в Индия, много от приближените му дойдоха да разговарят с мен. Един навик се изкоренява много трудно. Те носеха същите дрехи, с които се обличали в Тибет. Бях принуден да им кажа: "Алергичен съм към миризми, затова ви моля да седите в ъгъла на стаята поне докато се научите да поддържате тялото си чисто и да си сменяте дрехите всеки ден." Те възкликнаха: "Всеки ден! Но в свеще­ните писания пише, че и веднъж годишно е напълно достатъчно!"
В различните страни битуват различни измисли­ци. В страните, където е приет ислямът, хомосексуализмът бил широко разпространен и може би все още е така. Може да ви се вижда много странно, но пък е по­казателно за една характерна черта на човешкото мис­лене - най-суровото наказание било отредено за мъже, уличени да извършват хомосексуален акт. Отрязвали им главите, по-леко наказание нямало. Въпреки това, хомосексуализмът все още доминира над хетеросексу­алните отношения, дори в Корана пише, че когато ве­ликите религиозни мъдреци отидат на небето, там ги очакват красиви жени и красиви момчета. Измислици­те приемат различни форми, в зависимост от начина на мислене, климата, страната - без никакви реални осно­вания.
Действителността не се измисля, тя се открива. Тя просто си съществува. Откритията са обект на науката, както и на истинската религия. А старите религии по цял свят - християнство, юдеизъм, мохамеданство, индуизъм - никога не са влизали в конфликт с изкуст­вото, но между тях и науката винаги е съществувал непреодолим антагонизъм. Никой не отбелязва този факт. Защо не се противопоставят на изкуството, а на науката? Защото с изкуството ги свързват сродни чер­ти. Могат да използват изкуството за свои цели, но не и науката, защото между тях и науката няма нищо об­що. Всъщност, науката действа в противоположна по­сока. Религиите творят художествени измислици, съз­дават въображаеми светове, докато науката има за цел да открие истинското, реалното - това, което същест­вува в действителност. И ако науката постига успехи, псевдорелигията започва да изпитва определени опа­сения, че измислицата няма да може да противостои на истината. Измислицата няма никакви шансове за ус­пех, немислимо е дори да се изправи лице в лице с ис­тината.
Ще ви разкажа една история, която много ми ха­ресва.
Един ден Мракът отишъл при Бог и му казал: "Нищо лошо не съм направил на Слънцето, а то непрекъсна­то ме тормози. Където и да отида, все върви след мен, и аз пак трябва да си търся друго място. Нямам миг покой. Не искам да се оплаквам, но стига толкова! До­кога ще продължава това? Нямам никаква вина, нищо не съм му направил, дори лоша дума против него не съм казал. За първи път отварям уста по този въпрос."
Бог веднага наредил да повикат Слънцето. Явило се то и Бог му казал: "Защо тормозиш мрака, защо непрекъснато му досаждаш?" Слънцето отговорило:
"Какво говориш? Не познавам никакъв Мрак." Огледал се Бог, мракът наистина го нямало. Къде бил отишъл? Слънцето казало: "Ако успееш да доведеш Мрака тук, пред мен, готов съм да се извиня и да направя каквото кажеш. Но сега не знам какво да правя, затова без да искам мога да го обидя. Искам поне да го видя - да . видя този, който има оплакване срещу мен."
В историята се казва още, че делото за оплакване­то срещу Слънцето все още стои открито. Бог така и не могъл да изправи двете страни пред себе си по ед­но и също време. Понякога успявал да доведе Мрака, друг път - Слънцето, но така и не могъл да събере и двамата заедно. А в случай на отсъствието на едната или другата страна делото не може да бъде решено.
Как би могъл мракът да се изправи срещу слънцето? Сам по себе си мракът не съществува, той просто е отсъствие на светлина. Там, където има присъствие, не съществува отсъствието. Какво всъщ­ност прави псевдорелигията - създава измислици, за да експлоатира хората. Използва тяхното въображение, страховете им, тяхната алчност, бедност, страдание и мизерия - от всичко се възползва. И когато науката хвърля светлина върху едно или друго откритие, рели­гията има сериозни основания за безпокойство и се опитва по всевъзможни начини да спре хода науката.
Ако се открие истината, всичко, което е неисти­на, мигом умира - дори не е нужно да бъде убито. То просто изчезва.
И така, аз ви казвам, че е дошло времето, когато старите религии ще изчезнат.
От триста години псевдорелигиите се борят ожесточено срещу науката. И вече са уморени, втръснало им е от битки, а и много добре разбират, че нау­ката рано или късно ще победи. Всъщност, тя вече по­беди. Старите религии загубиха позициите си. Трябва добре да разберете това. Всичко, което виждате в сина­гогите, джамиите и храмовете, е само мъртвото тяло на някоя религия, която някога е била жива. Това са само трупове, които претендират, че в тях все още има жи­вот и хранят сетни надежди, че ще се случи чудо. Но чудеса не съществуват. И на чудо не може ад се разчи­та.
Науката е забила здраво корени в земята.
Е, ако човек иска да приеме нещо за религия, трябва да започне от А, Б, В - от самото начало - да започне от религия, която не е измислица, а наука.
Както науката разкрива материалния външен свят, така истинската религия прониква във вътрешния свят на човека.
За света на обективното науката е това, което е религията за света на субективното.
И двете боравят с една и съща методика. В наука­та тя се нарича "наблюдение", а в религията - "лично преживян опит". Човекът на науката започва да експе­риментира без всякакви предубеждения, без предраз­съдъци. Умът на учения е отворен за новото и е винаги на разположение. Нищо не може да скрие реалната действителност. Човек просто трябва да бъде готов да открие докрай реалните неща, независимо от техния характер, дори понякога да противоречат на собстве­ните му идеи. Идеите могат да се отхвърлят, но не и Действителността.
Науката поставя на изпитание усета на човека за реалното, проверява доколко човешкият ум е в състоя­ние да се отърси от всичко излишно и да приеме дейс­твителността. От значение са единствено фактите, а не това, което ти си мислиш за тях. Една мисъл може да бъде правилна или погрешна, това решават единствено реалните факти. Умът не може да определя кое е пра­вилно и кое не. Така е в истинската религия - религия­та на науката.
Ако ми позволите, бих искал да опиша науката в две измерения - външно и вътрешно. Можем да оста­вим настрана думата "религия". Да допуснем, че има две науки - едната е обективна, другата - субективна. Какво се получава тогава - няма значение дали ще на­речем нещо с думата "наука" или "религия", имената не са от значение. Но методиката си остава една и съ­ща и човек не може да пристъпи към нея с предубеж­денията на вярващия.
Един вярващ никога няма да познае истината.
Да вярваш, означава да не улучиш целта.
Човек трябва да се отърси от идеологията. Колко­то и красиво да звучи една идеология, колкото и добре систематизирана да е тя, и каквато и философия да вложиш в нейните основи, както и да я издокараш - в един момент просто трябва да се отърсиш от нея и да проникнеш дълбоко в себе си.
Това е същността на медитацията - осъзнаване, наблюдателност. С други думи, медитация означава да оставиш настрана рационалното мислене. Хората, които казват, че медитацията е дисциплина за ума, правят огромна грешка. Медитацията не е никаква дисциплина за ума, защото ако успееш да го дисцип­линираш, той ще стане още по-силен. По-добре е да го направиш по-слаб, по-незаякнал. Един дисциплини­ран ум може да окаже сериозна съпротива.
Медитацията се удава по-трудно на човек, който е практикувал концентрация, тъй като концентрацията е мисловен феномен. Да, умът става по-силен, по-дисциплиниран, по-проницателен. Много по-трудно е да оставиш настрана такъв ум. Преди всичко, ти си му влял сила. Довел си го до кристална яснота на мисълта. Това е постигнал Гурджиев, такава е и целта на негова­та школа. При тях основната цел се определя от дис­циплината на ума. Гурджиев я нарича кристализация и това е най-точната дума.
В обикновеното си състояние умът представлява бъркотия, истински хаос. Дисциплината на Гурджиев постига кристална яснота, цялостност и съсредоточа­ване на мисълта. Според него, колкото по—висока е кристализацията на ума, толкова повече се приближава човек до дома си. Тук Гурджиев много греши. Крис­тално ясният ум придобива определена власт. Може да разчита чужди мисли например - нещо недостъпно за обикновения ум, който не може да разчете собствените си мисли, какво остава за мислите на другия!
Не е лесно да се постигне кристализация на ума. Процесът е продължителен и много сложен, необхо­дими са години труд, упорит труд, който ти изглежда съвършено ненужен, но трябва да работиш, защото Учителят казва това.
Например, Гурджиев нареждал на учениците си Да изкопаят ров, дълъг една миля, и те копаели по цял ден. Привечер, Гурджиев отивал при, тях и казвал: "А сега го закопайте отново. Чак тогава ще получите ве­черя. Когато изляза утре сутринта на разходка, ровът да го няма."
И това ако не е абсурд... Този човек май не е бил с всичкия си, ще си помислите вие. Но той не е бил луд. Действал изключително прецизно, с математичес­ка точност. Учениците му започват да пълнят рова. През целия ден, докато копаели, се питали: "Защо трябва да копаем този ров?" После си казвали: "А защо трябва сега да го заравяме?" И никой не предполагал, че на другата сутрин учителят можел да им нареди да го изкопаят отново. А Гурджиев непрестанно правел такива неща.
Той се опитвал да покаже на учениците си какво представлява обикновения недоразвит човешки ум, който се нуждае от убеждаване и всевъзможни аргу­менти, за да предприеме нещо... И, в крайна сметка, нищо не предприема. Опитвал се да ги научи, че не е необходимо човек да пита "Защо?".
Работата на учителя е да мисли, а на учениците -да действат. И ако човек върви по този път година след година, след време с изненада установява, че в него стават странни неща, които никога преди не са му се случвали - минава някой покрай него и човекът извед­нъж разбира, че чете мислите на непознатия.
Имаше веднъж един такъв случай... Докато пре­подавах в университета, при мен дойде един от моите студенти, който много се интересуваше от Гурджиев. Той ми каза: "Не ви моля да ми отговорите дали Гур­джиев е бил прав или не. Моля ви да ми разясните неговата методика и да ми кажете как бих могъл да я приложа за себе си."
Аз му отговорих: "Ако искаш, мога да ти обясня какво представлява методиката на Гурджиев. В ника­къв случай, обаче, не мога да ти кажа какво ще се по­лучи при теб по-нататък..."
Той каза: "Вие не поемате никаква отговорност, разбира се."
Отвърнах: "Защото ти не ми даваш възможност да ти кажа дали тази методика е правилна или не е, ти просто искаш да научиш каква е тя. Като професор ще ти изложа методиката на Гурджиев. Практикувай я. Тя не е сложна. Започни да правиш нещо определено, например - сутрин бягай за здраве... В един миг ще усетиш, че не можеш повече да тичаш - точно тогава непременно трябва да продължиш. И след време ще установиш с изненада, че тичането ти дава прилив на енергия... А доскоро си смятал, че то те изтощава и си искал да спреш."
Енергията може да се разгледа на три нива. На първото ниво става дума за обикновената енергия, коя­то ни е необходима в ежедневието - хранене, ходене, работа, писане - едно или друго, няма значение; става дума за енергията на повърхността. Под нея е второто, по-значително ниво на енергия. Ако човек изтощи енергията си на първо ниво, съвсем не означава, че е останал без сили - изтощила се е само енергията на повърхността. Тогава се обажда вторият слой: "Спри!" Но ти не спирай, продължавай нататък. Не след дълго се открива и второто ниво, ти вече имаш достъп до не­го. Смятал си, че не можеш повече да направиш дори крачка, а изведнъж се оказва, че можеш да тичаш още часове наред! Тогава отново настъпва момент, когато си казваш: "Ако продължа да тичам, ще падна и ще умра на място." Това не е обикновено изтощение -чувстваш смъртна умора. Първия път се усещаш прос­то уморен, докато сега се чувстваш близо до смъртта. Това е третото енергийно ниво в теб, а то е наистина огромно. Ако продължиш и си кажеш: "Добре де, може и да умра. Но няма да спра" - тогава се открива трето­то ниво на енергия и ти усещаш, че никога преди не си чувствал такъв невероятен прилив на сили.
Понякога такива неща стават случайно. Чувстваш се уморен, цял ден си работил, какво ли не си правил... и изведнъж домът ти започва да гори! Миг преди това си искал да се довлечеш до леглото и да забравиш це­лия свят. И точно тогава - пожар! Напълно забравяш за умората и започваш да се чувстваш невероятно бодър и млад, толкова свеж, както никога преди не си се чувст­вал. Хукваш из къщата, правиш безброй неща, цяла нощ крак не подвиваш, докато пожарът най-после е изгасен. Ти сам си постигнал това и дори не чувстваш умора.
Какво всъщност става в такива случаи? Точно то­ва цели да постигне Гурджиев чрез своята методика. След като умът стигне сам до извода за трите енергий­ни нива, на всяко следващо ниво човек добива все по-силен приток на енергия. Човек не може да постигне кой знае колко, ако ползва само първото ниво. Учените смятат, че и най-надарените хора използват едва пет­найсет процента от енергията в себе си - най-надарените, не всеки човек... Може би само хора като Алберт Айнщайн са могли да използват петнайсет процента от възможностите си.
Един обикновен човек изразходва средно седем процента. Със своите петнайсет процента Айнщайн е успял да проникне в много неща, които обикновеният човек не може да осъзнае. Хора като Айнщайн живеят сякаш в някаква друга вселена, толкова необятна, че представата за нея остава недостъпна за въображение­то. Казват, че докато бил жив, само дванайсет души в целия свят разбирали какво представлява неговата Те­ория на относителността. Само дванайсет човека в све­та! Но ако човек овладее трийсет, или петдесет про­цента от енергията в себе си... Какви ли неща може да открие!
И така, говорех ви за онзи студент... Беше мю­сюлманин, а мюсюлманите са фанатици, невероятно упорити хора; надеждни и честни, но много глупави. Глупаците винаги са надеждни, защото не хранят в душата си съмнения и не подозират нищо. Когато му казах какво да прави, той веднага се залови за работа. Баща му беше дървар, затова му предложих: "Иди с баща си да сечеш дърва и гледай да свършиш колкото се може повече работа. Когато усетиш, че падаш от умора, че просто не можеш да вдигнеш брадвата, точно тогава трябва да я вдигнеш и да продължиш - точно в този миг започва истинската работа. Дотогава работата ти е била работа само на повърхността. Оттук нататък се намесва Гурджиев." И момчето направи точно така.
Един ден дойде при мен запъхтян и уплашен. “Какво става - каза той, - тъкмо се качвах в автобуса, и изведнъж... Много странно, такива мисли никога не ми бяха минавали през ума. На мястото пред мен седеше човек, беше с гръб към мен и изведнъж си казах - дали ще падне от седалката на пода, ако си го помисля? И човекът падна!"
Студентът просто си помислил: "Възможно ли е това да се случи?" и то се случило. Много се уплашил, но в крайна сметка решил, че случилото се е въпрос на съвпадение. Опитал с друг човек. И другият паднал. Шофьорът извикал: "Какво става там?" Нямало завои, пътят бил равен, а един от пътниците паднал без ни­каква причина. После паднал още един, който дори не спял, очите му били отворени.
Шофьорът попитал двамата какво става и те от­говорили, че нямат представа. Студентът си казал, че би било добре да опита и с шофьора, преди да се обър­не към него със същия въпрос. Опитал - и отново успял, а това станало причина за катастрофа, в която за­гинали двама души, а много хора били ранени.
Студентът дотича запъхтян при мен и попита: "Какво става?"
Младежът стигнал несъзнателно до онова енер­гийно ниво, благодарение на което човек може да про­ектира мислите си в нечий друг ум и да предизвика действие. След постигането на определено ниво на кристализация младежът стигал все по-близо до съот­ветното енергийно ниво. Това е второто ниво. Казах му: "Искаш ли да стигнеш до третото ниво на енергия? Питам те, защото на третото енергийно ниво можеш да пожелаеш нечия смърт. Ако имаш пълна вяра в себе си, ще ти дам методиката за постигане на третото ниво. Но такава енергия... Сигурен ли си, че няма да злоупотребиш с нея?" Той отговори: "Не съм. Мога и да злоупотребя. Простете ми, сбърках още в самото нача­ло, когато ви казах, че не искам да разбера дали Гурджиев е прав или не. Тогава четях негова книга и бях силно впечатлен. Не искам да продължавам нататък, опасно е."
Концентрация, дисциплина, практикуване на йо­га, Други методи - припяване на мантри - всичко това подсилва ума, дава му възможност да използва силите на подсъзнанието, на неосъзнатото и на колективното неосъзнато. И ако човек не е наясно със собственото си осъзнаване - а обикновено е точно така - подобни ме­тоди могат да бъдат като сабя, като остра сабя в ръцете на дете, което си играе с нея. Може да нарани себе си или друг човек, но все ще се случи нещо лошо. Невъз­можно е да излезе нещо добро от такава игра.
Брамините в Индия от хиляди години използват дисциплината на ума, за да държат под контрол цялата страна. От пет хиляди години в Индия не е избухвала революция. А през всичките тези години е имало хи­ляди поводи за това. Брамините са направили една чет­върт от населението недокосваема. Никой не може да те докосне. Не могат да те докоснат, не само защото си невероятно мръсен, а и защото носиш своята лоша карма, натрупана от минали съществувания. Дори ако сянката ти падне върху друг човек, това ще наруши съществуването му. В такъв случай човекът трябва да се изкъпе незабавно. Доста глупаво, нали? Чувства се омърсен, ако сянката ти падне върху него. Сянката, са­ма по себе си, не съществува. Една сянка не може да те Докосне. Сянката не разпространява зараза.
От хиляди години една четвърт от индийското население живее в робство. Някога робите се познава­ли по това, че били принудени да носят звънче на шия­та, както окачваме хлопатар на врата на биволите и кравите, за да чуем кога се връщат от паша. Робите трябвало да носят звънчетата непрекъснато, за да чуе господарят ако някой роб - или сянката му - хукне да бяга. Били принудени да си окачват дълга четка отзад, като опашка. Това се правело, за да чистят след себе си пътя, по който минавали, защото след тях падала сян­ката им и точно от нея трябвало да чистят пътят - току-виж минал някой брамин и попадне на място, къде­то е стъпвал някой от недокосваемите - ашхут - както ги наричали в Индия.
Представяте ли си с каква сила разполагали бра­мините? Не били царе, нямали войски, нито светска власт. Но всеки брамин имал изключително дисципли­ниран ум, който с всяко следващо поколение се усъ­вършенствал все повече и повече. Александър Маке­донски пише в своите мемоари... Стигнал до Индия преди Исус. Направили му силно впечатление хиляди неща, които видял там, а когато разбрал за брамините, останал поразен.
Александър бил ученик на Аристотел. Сократ бил учител на Платон, който пък бил учител на Арис­тотел. И така, учител на Александър бил самият Арис­тотел. Преди да се завърне от победоносния си поход в Индия, той си спомнил какво го помолил Аристотел: "Донеси ми от Индия четирите Веди, за които индуси-те смятат, че са единствените книги, написани от Бо­жия ръка. Те са най-древните книги на света и независимо дали са написани от Бог или не, поради своята древност те са истинско съкровище. Нищо друго не ис­кам, донеси ми само Ведите."
Александър започнал да търси книгите, питал хората: "Има ли тук някой, който да притежава и чети­рите Веди?"
А хората отговаряли: "Да, има в нашето село един велик брамин, учен човек; много е стар, може би на двеста години. Той има и четирите Веди. Те се пре­дават по наследство, затова не бива да се боиш, че не са истински. На хиляди години са, можеш да ги вземеш от него."
Отишъл Александър в дома на брамина и помо­лил стареца да го приеме... Александър никога не бил виждал толкова стар човек, всъщност, не бил виждал изобщо човек като него.
Браминът го погледнал право в очите и казал: "Добре. Утре сутрин по изгрев слънце ще ти дам чети­рите Веди."
Александър се почувствал на върха на щастието. Казал на стареца: "Каквото и да направя за теб, няма да може да се сравни с тази огромна услуга, която ти ми правиш. Казваха ми, че никой брамин няма да ми даде Ведите, дори да му предложа цялата си империя в за­мяна, никой няма да даде всичките четири Веди. А ти нищо не искаш."
Старецът отвърнал: "Не, не, един брамин никога нищо не иска. Той получава всичко, от което има нуж­да. Ела утре сутринта и сам ще се увериш в това."
Александър не мигнал цяла нощ. Мислел си как­во ще стане на сутринта. Що за човек бил този брамин?
А какво правел старецът през това време... Имал четирима сина. Свикал синовете си, всички седнали около огнището, където огънят не угасвал от хиляди години, поддържали го ден и нощ, ден след ден, цяла година, и така - хиляди години... Седнали около огни­щето и баща им казал: "Всеки от вас да вземе по една от Ведите. Прочетете една страница, после откъснете страницата и я хвърлете в огъня, след това прочетете друга и пак я хвърлете в огъня. До изгрев слънце тряб­ва да прочетете и четирите Веди."
Синовете изпълнили заръката на баща си и кога­то на сутринта Александър дошъл - а той пристигнал малко по-рано, изгарял от любопитство и нетърпение - просто не повярвал на очите си. Какво всъщност ста­на? Видял ги как хвърлят в огъня страница след стра­ница.
'Александър попитал: "Какво правиш?" Браминът отговорил: "Нищо. Вземи четиримата ми сина, те са четирите Веди. Този е Риг Веда, до него е Яджур Веда, това е Сама Веда, а това - Атхарва Ве­да."
Александър казал: "Но аз исках книгите!" Браминът рекъл: "Те помнят всяка дума. Учиха ги цяла нощ."
Александър попитал: "Нима човек може да за­помни цяла книга само за една нощ?"
Старецът отговорил: "Ти не познаваш брамините. Такава е дисциплината, която изучаваме. Всичко в нея има за цел да изостри паметта до такава степен, че щом прочетеш нещо, никога да не го забравиш."
Чул тази история Акбар, цар на мюсюлманска държава и изобщо не повярвал. Ведите са твърде обе­мисти, всяка книга е огромен том. Свикал придворните ся и им наредил: "Намерете ми човек, който да повто­ри пред мен тази история дума по дума."
Изправил се един от тях и казал: "Това не е нищо особено. В нашето село има един брамин, който може да запомни хиляда пъти повече."
Довели брамина в двореца на великия Акбар. А в неговия двор имало специалисти по санскрит, арабски, персийски, пракрит и други древни езици, защото са­мият цар бил човек високообразован и събрал около себе си най-добрите учени. Трийсет от тях знаели трийсет различни езика.
Стигнали до споразумение... Човекът, когото до­вели в двора, приличал на селянин, на неук селски свещеник... И така, стигнали до следното споразумение - всеки от учените трябвало да намисли по едно изре­чение на съответния чужд език - трийсет изречения, на трийсет езика. Селският свещеник знаел само един език - санскрит - затова той не бил включен в трий­сетте чужди езика. Човекът трябвало да спре пред пър­вия учен, който да каже само първата дума от намисле­ното изречение и веднага след това удрял гонг; човекът пристъпвал към следващия - вторият казвал началната дума и отново се разнасял ударът на гонга. Трябвало да обиколи много пъти трийсетте учени - втората дума при втората обиколка - гонг; при третата обиколка... И така нататък, докато всеки довърши изречението си. Човекът трябвало да повтори после всичките трийсет изречения... И той успял!
Трябва да е бил същински компютър. Всъщност щом нещо е възможно за компютрите, защо да не може да го направи и човешкият ум? Нали човекът е измис­лил компютрите, аз поне не съм чувал досега компю­тър да е измислил човешки ум. Човешкият ум прите­жава много по-големи възможности. Той може да бъде дисциплиниран в много отношения, а псевдорелигиите са измислили какви ли не методи за концентрация.
Не забравяйте - концентрацията не е медитация! Способността за концентрация се постига чрез дис­циплина на ума, а медитацията означава да оставиш ума настрана.
Всъщност, английската дума "медитация" може би не е съвсем точна, тъй като на Запад това явление изобщо не е познато. Това понятие на санскрит се на­рича дхяна. Аналогично е положението с будистките монаси, които отишли в Китай. Те не успели да наме­рят подходящ превод на дхяна, затова продължили да пишат дхяна, но на китайски думата звучи като зана. Оттук идва и наименованието на японския дзен-будизъм, зен е съответният вариант на дхяна.
Думата "медитация" не предава точно същността на понятието. Според значението й да медитираш оз­начава да размишляваш върху нещо, а мисленето е вид активна дейност и в това отношение не се различава много от концентрацията. Човек се концентрира върху нещо, съзерцава нещо, размишлява върху нещо, но всички тези дейности неизменно са свързани с външен обект. А дхяна означава отърсването от всякакви обек­ти, от всичко, върху което човек може да се съсредото­чи, да медитира или да съзерцава, дхяна е пълно отърсване, след което не остава нищо, остава само субектът, който се концентрира и съзерцава.
Това състояние на съзнанието се нарича дхяна.
На английски няма точен превод на тази дума, това трябва да се разбере добре, затова се използва ду­мата "медитация".
Дхяна е състояние на съществуване, напълно ос­вободено от всякакви мисли, обекти, сънища и жела­ния - нищо, освен пустота.
В пустотата човек познава себе си. И открива ис­тината. Открива собствения си аз.
Пустотата е абсолютна тишина.
Има начини човек да остави ума си настрана, та­ка, както има начини за дисциплиниране на ума. На Запад обаче, и най-вече в Америка... На Запад е зле, но в Америка е още по-зле. Чел съм книги от американс­ки автори - не напоследък, през последните четири го­дини дори не съм докосвал книга. Най-четените книги в Америка са все за това как да закалиш волята си, как да въздействаш върху другите, как да спечелиш прия­тели, как да забогатееш и как духът бил по-силен от материята... Всички книги предлагат в една или друга форма дисциплина на ума.
Ако успееш да дисциплинираш ума си, ще ста­неш и по-конкурентноспособен, разбира се, и ще ти е по-лесно да осъществиш амбициите си. Няма да ти е трудно да манипулираш другите, ще можеш да ги из­ползваш като средства за постигане на собствените си цели. Фридрих Ницше е написал книгата Воля за власт. Тези думи отразяват самата същност на запад­ните ценности - воля за власт.
“Воля за власт” означава, че преди всичко човек трябва да има силна воля. А силната воля пък, на свой ред, предполага дисциплиниран ум, ум, който е постигнал определена степен на кристализация. Не, тези методи не вършат работа. Трябва да се изучават методите, благодарение на които човек може да остава ума си настрана. Само по себе си дисциплинирането съдържа невероятна енергия, но не е необходимо човек да му придава още по-голяма сила, тъй като с това подхранва собствените си врагове. Умът бездруго вече е постигнал някаква кристализация – в училище, в колежа, в университета, навсякъде целта е дисциплиниране на ума.
След като девет години бях професор в университета, си подадох оставката. Казах на заместник-декана: “Не мога повече да върша тази работа, тя е вредна за хората”.
Той попита: “Какво искате да кажете с това, че е вредна? Студентите ви обичат. Няма да ви позволят да си тръгнете. А и не разбирам какви са основанията ви твърдите, че съсипвате хората”.
Аз отговорих: “Не ме разбирате, защото макар да сте роден в Индия, вие не познавате тази страна. Получили сте образованието си на Запад (всъщност, целия си живот той бе прекарал на Запад), докато аз преподавам против волята си всичките там психологии. Знам, че те само ще навредят на моите студенти. Мисленето им и без това е в достатъчно лоша форма, а така умовете им стават още по-силни. Веригите им стават все по-здрави, а робството на умовете им – много по-страшно”.
Всички псевдорелигии са зависими от дисципли­нирането на умовете на хората.
Първата задача на истинската религия е да научи човека как да остави ума си настрана.
В известен смисъл това се оказва много просто. А всички дисциплини са много трудни. Никак не е лесно да научиш ума си да се концентрира, тъй като той се бунтува и неизменно се връща към старите навици. Ти го дърпаш на една страна, той теб - на друга. Отново го дърпаш към обекта, върху който трябва да се кон­центрира, а внезапно разбираш, че мислиш за съвсем друго, дори си забравил върху какво е трябвало да се съсредоточиш. Трудна работа.
А отърсването от мислите е много просто, в него няма нищо сложно. От теб се иска само да гледаш.
Каквото и да става в ума ти, не се намесвай, не се опитвай да го спреш. Не прави нищо, защото каквото и да направиш, все ще е форма на някаква дисциплина.
Затова не прави нищо, абсолютно нищо. Само гледай.
Гледането не е дейност. Както гледаш залеза, об­лаците или хората, които минават по улицата, така гледай и движението на своите мисли, сънища и кош­мари - свързани или несвързани, смислени или безс­мислени, гледай всичко, което става в ума ти. Идва време на най-оживено движение. Но ти просто гледай и остани безучастен - нека нищо от това, което става, да не те засяга.
Псевдорелигиите не ти дават да останеш безучас­тен, защото, както те проповядват, алчността, напри­мер, е грях. Затова ако през ума ти мине подобна мисъл, ти веднага трябва да се хвърлиш върху нея и да я заглушиш, иначе ще станеш алчен. И гневът е грях -ако усетиш, че започваш да се гневиш, мигом скочи върху грешната мисъл и я замени с друга - човек тряб­ва да проявява милост и състрадание, трябва да обича врага си, както себе си. Ако изскочи някоя мисъл про­тив съседа... Не, недопустимо е, и съседа си трябва да обичаш като самия себе си. Затова старите религии ти казват кое е правилно и кое - не, затова ако в мислите ти се мерне нещо греховно, веднага трябва да го спреш. Длъжен си да се намесиш, трябва да реагираш, незабавно и да изтръгнеш злото от корен. Иначе му из­пускаш края.
Затова аз не ви казвам кое е добро и кое - зло. Казвам ви само, че е правилно просто да гледате, и не е правилно, ако не гледате в собствените си мисли. Казвам ви простичко - бъдете наблюдатели. Не е твоя работа какво гледаш - минало ти през ума нещо за алчността - нека си минава; мисъл за разгневяване - е, да си върви. Кой си ти, че да се бъркаш в техните работи? И защо да слагаш знак за равенство между себе си и ума си? Защо трябва да си мислиш: "Аз съм алчен, аз лесно се гневя..."? Минала ти през ума мисъл за гняв - нека си минава, ти просто стой от­страни и гледай.
Искам да ви разкажа една стара история...
Един човек напуснал за известно време града си и когато се върнал, открил дома си обгърнат в пламъци. А къщата била една от най-хубавите в града и чове­кът много си я обичал. Много хора били готови да я купят на двойна цена, но той не искал да я продава за нищо на света и изведнъж я вижда да гори пред очите му. Събрали се хиляди хора, но нищо не можело да се направи.
Пожарът плъзнал толкова надалеч, че нищо не мо­жело да го спре, нищо не можело да се спаси. Човекът се поболял от мъка. Дотичал синът му и му прошеп­нал: "Не се тревожи, вчера я продадох, много пари взех, три пъти по-скъпо... Предложението беше тол­кова щедро, че не можах да те изчакам. Прости ми."
А бащата казал: "Добре, щом си я продал три пъти по-скъпо." И продължил да гледа - но вече гледал та­ка, както всички останали. А само преди миг гледал на пожара с други очи, защото се отъждествявал с дома си. Къщата била същата, пожарът бил същият, нищо не се било променило, но човекът вече дори изпитвал удоволствие, подобно на всички други.
Тогава дотичал вторият син и казал на баща си: "Какво правиш, усмихваш се, така ли? Къщата гори!"
Бащата отговорил: "Не знаеш ли? Брат ти я е про­дал?"
Синът казал: "Само говореше за продажбата, но още нищо не е уредено. А сега купувачът вече няма да иска да я купи." И отново се променило всичко. Сълзи­те, засъхнали преди малко, отново напълнили очите му, угаснала усмивката върху устните, сърцето започ­нало да се блъска в гърдите му. Човекът отново за­почнал да се отъждествява с горящата къща.
Накрая дотичал третият син: "Този човек си държи на думата! Току-що говорих с него. Каза, че къщата си е негова, независимо дали е изгоряла или не. Каза, че ще плати цената, за която сме се договорили - нито той, нито ние можехме да предположим, че къщата ще изгори." И бащата отново се превърнал в обикновен наблюдател. На часа престанал да се отъждествява с дома си. А всъщност нищо не се е променило, разли­чен е само подходът. В единия случай човекът си каз­вал: "Аз съм стопанинът, къщата - това съм аз", а в другия: "Нямам нищо общо с тази къща. Някой я е ку­пил, какво ме засяга случилото се - нека си гори."
Ето една простичка методика за наблюдаване на ума - ти нямаш нищо общо с това, което става... По­вечето от мислите не са твои, те идват от твоите роди­тели, учители, приятели, от книгите, киното, телевизи­ята или вестниците... Ако преброиш колко от мислите ти са лично твои, с огромна изненада ще установиш, че сред тях няма нито една твоя мисъл. Всяка идва от друг източник, всички са заимствани от някъде, много от тях са ти натрапени насила от другите или ти самият си си ги втълпил от глупост.
Умът си е там, в теб, и работи като компютър -един биокомпютър в буквалния смисъл на думата. Не­възможно е да се отъждествяваш с компютър! Ако на един компютър му стане горещо, ти няма да усетиш жега. Нищо няма да ти стане и ако компютърът извед­нъж се ядоса и на монитора се появи онази думичка с трите букви. Ще провериш какво не е наред, къде може да е повредата, но ще останеш безучастен към гнева на компютъра.
С малко повече вещина... Дори не мога да нарека това метод, защото тази дума звучи някак тежко, "ве­щина" е по-добре. Прави това и един ден внезапно ще установиш, че вече можеш да го правиш. Много опити завършват с неуспех, но това не бива да те притесня­ва... Нищо не губиш, това е естествен процес. Доста­тъчно е само да продължаваш и един ден ще се получи. А след като веднъж се е получило, след като си успял дори за миг да останеш безучастен наблюдател, вече ще знаеш как става това - като гледаш, зареян някъде сред далечните хълмове. А умът ти остава долу в нис­кото, в тъмната долина и ти нямаш нищо общо с него.
Най-странното е, че когато се превърнеш в наб­людател, умът ти започва да изчезва. Както светлината разпръсква мрака, така и наблюдението стопява ума, разсейва неговите мисли и всички дреболии, които го заобикалят.
И така, да медитираш означава просто да наблю­даваш, да съзнаваш себе си.
А това е откриване и няма нищо общо с измис­лиците. Нищо не се измисля по време на медитация, просто откриваш кое къде е в собственото ти съзнание.
Всъщност, какво има там? Навлизаш все по-навътре и по-дълбоко и откриваш безкрайна пустота и неизразима красота, толкова е тихо, светло и пълно с благоухания - сякаш си в Божието царство.
Това означава да си познал божественото -както го наричам аз.
И след като веднъж си бил в тези пространства, когато се върнеш, ще си съвсем друг човек, изцяло об­новен. Вече ще можеш да видиш истинското си лице. Всички маски са свалени. Ще продължаваш да живееш в същия свят, както преди, но не и по същия начин. Ще бъдеш сред същите хора, но отношението ти към тях ще бъде по-различно - ще ги гледаш с други очи.
Ще живее като лотосов цвят върху водата - във водата, но недокоснат от нея.
Религията означава да откриеш лотосовия цвят в себе си.

20
ПРОСВЕТЛЕНИЕТО НЕ Е ИНДУСТРИЯ


18 ноември 1984 г.
Бхагван,
Ти на целия свят ли си Учител?
Питате ме дали съм Учител на света, а аз не съм учител дори в начално училище.
В Индия обаче от древни времена битува една глупава идея, според която някой може да бъде Учител на целия свят. Шанкара, Рамануджа, Валабха, Нимба-рака и още стотици други през вековете са били обявя­вани за учители на света. Странно... Те не са излизали отвъд границите на своите държавици, не са пропъту­вали дори цялата Индия. Не знаели нищо за света, но това не им пречело да претендират да бъдат негови учители. Светът нищо не знае за тях. Светът не ги при­ема. Как биха могли да бъдат негови учители при това положение? Намерили опора в логиката и на тази ос­нова постигнали споразумение - победителят в деба­тите по теософски и философски въпроси, както и в интерпретацията на светите писания да бъде признат от победения за учител. След това победителят правел обиколка из страната и предизвиквал всеки, който пре­тендирал да бъде учител на целия свят. Ако бъдел по­беден, на свой ред трябвало да признае опонента си за световен учител. Ако успеел да победи, другият, естес­твено, ставал негов ученик. За да се провъзгласяват за световни учители, тези хора разчитали на езикова ек­вилибристика. А победата в логическа дискусия е като да спечелиш в детска игра. Човек може да бъде много силен в областта на логиката и без да познава нещо от личен опит. Може изобщо да не е открил истината, но това не му пречи да формулира убедително своите ар­гументи. Логиката и личният опит са съвсем различни неща.
В Гърция такива хора били наричани софисти. Случвало се понякога да бъдат заклеймявани, но в са­мото начало гърците ги почитали така, както в Индия били почитани световните учители. Софистите се за­нимавали с изкуството на спора и се опитвали да учат другите на това изкуство. Спорът е игра, както шаха например. Той няма нищо общо с истината. Никой не е стигал до истината чрез убедителна аргументация. Раз­бира се, човек може да победи опонента си. Можеш да победиш дори някого, който е стигнал до изводите си чрез личен опит. Това не е проблем ако си добър ора­тор и разчиташ на езика и логиката. Софистите били изключително популярни в цяла Гърция преди на сце­ната да се появи Сократ. Той бил първият, който зак­леймил софистиката. Сократ казвал: "Мога да изложа доводите си в полза както на едната, така и на другата страна. Ако трябва да съм на страната на Бог, ще победя; ще спечеля спора и ако застана на страната на оне­зи, които твърдят, че Бог няма." И го доказал на прак­тика. Подкрепял ту едната, ту другата страна, и неиз­менно печелел. После казвал: "Какъв смисъл имаше да излагаме всичките тези аргументи?"
Зная това от личен опит. Като студент в универ­ситета много обичах една дисциплина и това е спорът. Другите никак не ми допадаха, виждаха ми се детинс­ки. Никоя друга игра не може да се сравнява с играта на спор, ако си добър в спора. И аз обикалях от уни­верситет на университет, за да участвам в дебати и със­тезания по ораторско изкуство. В Университета на Нагпур... В състезанията винаги участваха още двама души - един на моя страна, и друг, който да защитава противоположната теза. В последния момент обаче опонентът се разболя. Беше време да влизаме в ауди­торията, а опонентът беше получил стомашно разст­ройство. Човекът каза: "Не мога да дойда, изключено е. Не мога да остана и пет минути в залата, без да тряб­ва да бягам в тоалетната... абсурдно е да издържа тол­кова време, цели три часа? А и не се знае в кой момент ще трябва да се включа... Не, невъзможно е." И така, аз му казах: "Не се притеснявайте. Аз ще имам грижата по този въпрос." Той попита: "Как така вие ще имате грижата?" А аз му отговорих: "Сам ще видите".
Трябваше да споря в подкрепа на темата. Винаги съм предпочитал този подход, и всеки, който ме прид­ружаваше... такива състезания се провеждаха между сродни университети. Най-напред трябваше да побе­диш в състезанията между университетите, а след това ~ в твоя университет, това беше необходимо условие.
Накрая избираха двама души, които трябваше да решат помежду си кой ще бъде в защита на определена теза, и кой ще бъде опонентът. При решаването на този въпрос неизменно възникваха проблеми, тъй като всеки искаше да застане на по-силната позиция. За мен такъв проблем не съществуваше. Всеки път казвах: "Вие избирате първи, за мен остава другата страна." "Но това е невъзможно казваха ми другите, - двете страни се борят за победа, затова трябва да теглите жребий кой да бъде “за”, и кой “против” тезата. Ако не теглите жребий, този въпрос ще се реши от заместник декана. С вас е много по-лесно, вие ни отстъпвате правото на избор. Каква е вашата тайна?” Аз казвах: “Тайна няма. Ако владееш изкуството на спора, няма значение и каква позиция ще заемеш, ако не знаеш как да я защитиш в един диспут”.
И така аз се обявявах в подкрепа на определена теза. Започвах първи, после вземаше думата моят опо­нент. В конкретния случай това беше Карл. Станах и се изправих срещу него. Диспутът бе председателстван от заместник-декана на Университета в Нагпур. Той каза: Нима е възможно! Току-що говорихте в полза на те­зата, а сега отправяте аргументи против нея, така ли?" Аз казах: “Какво да правя? Моят опонент страда от стомашно разстройство. Не съм виновен, че така се случи, не съм причината за проблема. "Но вие току-що защитихте тази теза" каза той. Отговорих: “Да, така е. А сега ви моля да изслушате аргументите ми против същата теза. Просто трябва да забравите, че тезата е защитавана и опонирана от един и същи човек. И какво значение има всъщност човекът? Вие трябва да слуша­те неговите аргументи. Не би трябвало да ви интересу­ва конкретната личност, а нейните аргументи." Той ка­за: "Добре". Поех ролята на опонента. И отново побе­дих в дебата. На опонент ми бе присъдено първо мяс­то, а като защитник на тезата - второ. Обърнах се към заместник-декана: "Вижте, какво направихте всъщ­ност? Когато трябваше да изложа аргументите вместо друг, аз направих всичко възможно да победя в спора. Докато защитавах собствената си позиция, предвари­телно знаех, че ще спечеля...А всъщност, самият аз не съм нито "за", нито "против" тезата. Не поддържам нито едната, нито другата страна. Това е само игра, ко­ято вие приемате прекалено сериозно."
Точно това правел и Сократ в Древна Гърция. И благодарение на него софистиката... Дълбокото про­никновение, лично преживяване и осъзнаване на неща­та от страна на един единствен човек заклеймява цяло­то развитие на софистиката (просъществувала в про­дължение на хиляда години преди това). Софистите се ползвали с всепризнат авторитет, царете изпращали своите синове да се обучават в изкуството на софисти­ката. Ролята на учителя се свеждала до това да научи ученика да се аргументира, независимо на коя страна ще застане. Учителят изобщо не се интересувал от ис­тината. Единствената му цел се определяла от стреме­жа към победа, към завоюването на позиции. Сократ заклеймил софистиката, казал, че завоюването на по­зиции и победата в един диспут не са от значение. Подходът към един диспут се определя не от победата, а от стремежа към истината. Човек се позовава на истината, само за да задоволи желанията на собственото си его. В Индия обаче същият вид софистика съществува и до ден днешен, под друго име, разбира се. Само­то име наистина е красиво - "софистика" произлиза от "софия", което означава "мъдрост". Но този вид диспу­ти няма нищо общо с мъдростта. Вместо мъдрост на­лице е единствено човешката глупост. Човек предпо­чита да си поиграе, вместо да търси и да открива исти­ната. Преди Сократ софистите се ползвали с огромно уважение, а след него самата дума била заклеймена. Сократ осъдил софистиката толкова окончателно и ка­тегорично, че след това и на Запад този вид игра изгу­бил своята популярност. Философите продължавали да спорят, но целта им била не да победят, а да открият истината, а такъв подход към диспута се различава ко­ренно от предишния.
В Индия все още продължават със стария подход към диспута. Все още има множество джагадгуру -"световни учители"; думата "учител" е превод на джа­гадгуру. Може би не всички знаят, че в Индия все още има много "световни учители". След като първият шанкарачария бил всъщност софист, всеки шанкарача-рия след него се смята за световен учител. Преди хиля­да години Шанкарачария обиколил цялата страна и ус­пял да победи в диспут всички известни и високоува-жавани учени и философи. Побеждавал винаги и нав­сякъде, побеждавал всеки, който имал претенции, че е стигнал до познанието. Учениците му написали книга­та Шанкара-Диг-Виджава - "Шанкара завоюва све­та". В случая обаче става дума за света според собстве­ните им представи. Той побеждавал будисти, джайниси, атеисти и разни тълкуватели на Ведите, след което бил обявен за учител на света - а светът дори не подо­зирал за неговото съществуване.
Както жабата в някое кладенче смята, че то е це­лият свят, така и за Шанкара целият свят бил Индия. Не признавал хората извън Индия за човешки същест­ва. Умът на Шанкара бил повлиян от проклятието, кое­то тегне над Индия от десет хиляди години - извън Индия има само някакви получовеци, а ние сме избра­ната раса - арийската.
Адолф Хитлер заимствал идеята за арийците от Индия. И пак от Индия взел символа на своето знаме -свастиката. Този символ също е индийски, един от най-древните в страната; индийска е и етимологията на думата "ариец". С положителност се знае, че както индийците, така и повечето народи в Европа произли­зат в основата си от един и същи корен. Доказателство са европейските езици - и в немския, и в английския, във френския, италианския, испанския, холандския, шведския има множество корени от санскрит. Всеки от тях съдържа от трийсет до седемдесет процента думи с корени от санскрит. Това означава, че първоначално всички тези народи имат един и същи произход. И та­ка, германците са арийци. От Индия тръгва и идеята за избраната арийска раса. Сред индийците Адолф Хит­лер се ползвал с голям авторитет, и това се дължи на две причини - те били против Британската империя, която от три века ги държали в робство и жестоко ги експлоатирала, докато Хитлер обещавал, че Индия от­ново ще бъде реабилитирана като родина на арийската раса. Едва ли някой се е радвал на по-радушен прием в Германия от Субаш Чакра - един от видните индийски водачи, който успял да избяга и да стигне до Хитлер. Не че Чакра бил нещо особено - той бил никой, но ус­пял да избяга от английски затвор. Добре е да си при­помним какво казал Хитлер, когато приел Чакра: "Аз съм вожд на малка група арийци. Този човек - Субаш Чакра - идва от родината на арийската раса. Аз предс­тавлявам само една малка част от нея, докато той е представител на всички арийци. Длъжни сме да му зас­видетелстваме своето уважение." По-късно Хитлер му възложил да замине за Япония, за да убеди японците да атакуват противника в гръб.
Ако някой твърди, че стои над всички останали, трябва да даде някакви доказателства за това, а предлагането на убедителни доводи е сложен и високо инте­лектуален процес. За разлика от двубоя с меч, в който доказваш правотата си с оръжие и в него няма нищо високо интелектуално и сложно. Диспутът изглежда като цивилизовано средство, но в основата си е все старата игра - същото его, същите номера. Жалко, че Сократ не бил роден в Индия.
Познавам много от така наречените световни учители, които така са свикнали с това си положение, че сега то се предава по наследство. Преди смъртта си всеки шанкарачария оставя завещание, в което опреде­ля кой ще бъде негов заместник. Човек може да стане световен учител, без да е победил дори в един диспут. Разговарял съм с мнозина от тях - те са забравили на­пълно какво означава да спориш в диспут.
Спомням си един случай... На една конференция по религиозни въпроси влязох в конфликт с един джагадгуру - световен учител. За първи път се сблъсквах с шанкарачария. Той разказа една най-обикновена исто­рия, съвсем простичка, която и аз съм разказвал много пъти. Не че имам нещо против нея, историята е чудес­на и е от значение за доказване на истината. В онзи случай обаче истината нямаше общо, подразни ме на­чинът, по който той говореше - като световен учител... И така, той разказа онази история; всъщност, може би сте я чували - десет слепци трябвало да преминат през една река, като се държат за ръце. Когато стигнали до другия бряг, един от тях казал: "Добре е да се пребро­им. Слепи сме, а течението е много силно, някой може да е останал във водата. Хайде да се преброим, някой може да е бил отвлечен от течението." Започнали да се броят. Първият ги изкарал девет - започнал от човека до себе си и стигнал до последния, без да брои себе си. Няма как да преброи повече от девет, разбира се. Опи­тал вторият - пак девет. Много се притеснили, един от тях явно бил останал в реката. След като и третият ги изкарал девет, станало ясно, че един със сигурност е изчезнал. На брега стоял някакъв човек и ги гледал какво правят. Глупостта им много го развеселила. Пристъпил към тях и попитал: "Какво има? Защо пла­чете и ридаете така безутешно?" Те отговорили: "При­ятелят ни се изгуби. Бяхме десет, а сега останахме де­ветима. Течението е отнесло един от нас." Човекът не ги приел на сериозно - трябва да е бил голям шега­джия. Той казал: "Чуйте сега какво трябва да направи­те. Застанете един до друг и се пребройте така, както ви казвам. Ще докосна някой от вас по главата и той трябва да каже "едно", ще потупам втория два пъти и той ще каже "две", третия ще докосна три пъти и той трябва да каже "три..." Слепците рекли: "Добре, така да бъде." И естествено, всичките десет били налице. Паднали в нозете му и казали: "Ти си нашият спаси­тел."
Историята е много стара, има я в един от най-древните сборници - Панчатантра. На Запад всеки е чувал за Басните на Езоп - те също произлизат от Панчатантра. Произходът на Езоповите басни се губи в древността, а и Езоп като личност никога не е същес­твувал. Панчатантра датира от поне пет хиляди годи­ни. Всички Езопови басни ги има в Панчатантра, ко­ято е много по-богата откъм съдържание.
Буда обичал да се изразява с притчи, затова често разказвал истории от Панчатантра, На Запад някой подочул нещо за Буда и отначало той станал известен като Бодхисатва. По онова време никой не бил чувал за Езоп. А името "Буда" се появява за първи път точно в басните на Езоп. Всички Езопови басни са познати от притчите на Буда.
Баснята за слепците не фигурира сред тези на Езоп. А тя е може би една от най-значителните. Мъд­реците я разказват вече пет хиляди години: "Не забра­вяй, че трябва да започнеш да броиш от себе си, че преди всичко ти си този, който поема върху себе си цялата отговорност. Всеки друг е номер две - не забра­вяй това. Не може някой друг да бъде на първо място, такава възможност просто не съществува. Другият съ­ществува дотолкова, доколкото ти го възприемаш с очите си и с другите си сетива. Другият е просто обект - нещо извън теб, видим и осезаем - и единствено ти оставаш неуязвим за собствените си сетива. Това по­ражда опасност да забравиш за себе си и да не се включваш в общата сметка."
Самият аз съм разказвал често тази история. Онзи път обаче изобщо нямаше място за диспут, подразни ме начинът, по който я разказваше шанкарачария, за­това не се сдържах, станах и казах: "Тази история е просто нелепа." Слушаха ни поне петдесет хиляди ду­ши. Хората бяха шокирани. По онова време в Пенджаб никой не бе чувал за мен. Пенджаб, сикхите... Все хора опасни, и изведнъж някой застава срещу техния джагадгуру... Мъртва тишина. Джагадгуру едва ли е до­пускал, че някой може да нарече историята му абсурд­на - такова нещо не се бе случвало от пет хиляди годи­ни - затова стана и каза: "Изправете се пред микрофо­на и докажете нелепостта на тази история." Аз отгово­рих: "Толкова е просто, че дори не се нуждае от дока­зателства. Откъде са могли да знаят слепците, че са де­сет на брой? Трябвало е да се преброят още преди да влязат във водата. Вижда ми се много странно, че вед­нага след преминаването на другия бряг, изведнъж забравили как се брои. Кажете ми - откъде са знаели, че трябва да са десет?" Човекът много се притесни. Откъде са знаели това? Ако ги преброи външен човек, веднага ще разберат какво са сбъркали при броенето. Слепците разбират какво всъщност са направили едва след като някой ги удари по главата - иначе пропускат да включат себе си. Включват себе си едва след като някой друг ги преброи. Ако преди това бяха разбирали нещо от аритметика, щяха сами да се справят и течени­ето на една толкова малка река нямаше да отвлече знанията им. Тогава казах: "Отговорете ми на този въпрос, в противен случай вашата история е абсолютно неле­па." Той не можа да ми отговори. Дори започна да тре­пери. Беше възрастен човек, след три месеца почина. Толкова се ядоса, че аз се обърнах към аудиторията: "Вижте колко е ядосан в момента. Къде отиде цялата му мъдрост, умиротворение и смълчаност? Какво стана с аритметиката на онези десет слепци? Оказа се, че той е единадесетият слепец!" Той така се разгневи, че вместо да остане на сцената, да каже нещо или по ня­какъв начин да ми се противопостави, просто скочи оттам и побърза да излезе. Тогава казах: "Видяхте ли? Той избяга. А това е вашият джагадгуру - световният учител. Не можа да разкаже както трябва дори една простичка история, която, при това сам избра - какво остава за някаква по—сложна материя!" Това е начинът, по който действа софистиката. Според нейните закони - всичко може да бъде съответно право или криво.
Живях в Джабалпур в продължение на двайсет години. Там имаше един шанкарачария, джагадгуру -световен учител. Бяхме съседи. Случваше се понякога да го навестя и да го поставя в неудобно положение. Отивах у тях всеки път, когато той имаше гости. И всеки път, когато ме видеше да влизам, казваше: "Днешната беседа се отлага за друг път." Аз неизменно отговарях: "Няма значение дали ще отмените днешна­та беседа, не можете да се отървете от мен. Смятам да остана и да поговоря с вас по някои спорни въпроси". После добавях: "Никой не ви познава извън рамките на собствената ви среда, но въпреки това вие се смятате за световен учител. Имате ли някакви основания?" Той каза: "Нямам основания да се наричам така, но никога не бих задал подобни въпроси пред други хора. Те ня­ма да разберат за какво става дума". Тогава му казах: "Така е, не разбират, защото хора като вас не допускат задаването на сериозни въпроси. А въпросът, който обсъждаме, е доста сериозен. Сам знаете, че никой не знае нищо за вас, а се обявявате за световен учител." После добавих: "Мога да ви предложа сериозни осно­вания за подобни претенции, ако приемете един съвет от мен." Той попита: "Какви са тези сериозни основа­ния? Готов съм да приема съвета ви." Казах му: "Тряб­ва да направите нещо съвсем дребно. Имате един уче­ник, който ви служи- такива ученици бяха нещо като прислугата вкъщи - променете му името." Той попита: "И с какво ще ми помогне това?" Аз му отговорих: "Просто ме изслушайте. Наречете го Джагат - "свят". Това име се среща често в Индия, наречете го Джагат, а вие си оставате неговия гуру, разбира се. Така съвсем логично обосновавате, че сте Джагат гуру." Той каза: "Съвършено правилно. Тогава никой няма да ме пита защо се смятам за Джагатгуру."
Какви глупаци... В началото на века идеята за световните учители била пренесена на Запад благода­рение на едно от най-фалшивите религиозни течения, които изобщо някога са съществували - теософията. Това течение е разпространено в цял свят и точно тео­софите превеждат "джагадгуру" като "световен учи­тел". Както юдеите очакват своя месия, така будистите очакват завръщането на Буда. Тогава той ще се казва Майтрея - приятелят. И според предсказанията на Буда ще настъпи времето, когато "... аз ще се върна отново."
Теософията побързала да се облагодетелства от тази възможност. Създала миш-маш от всички съществу­ващи религии - християнство, ислям, будизъм, джайнизъм, индуизъм; събрали всичко, което им се виждало добро, всичко, което им се виждало уместно и удобно. Хората често правят глупости. Ако някой има красив нос, отрежи му носа. На друг пък очите му били краси­ви - извади ги. Някой има хубави ръце - отрежи ги. Дали така ще получиш най-красивия човек на земята? Ще се получи един безжизнен труп, нищо повече. Но­сът може да е изглеждал красив само на определено лице и изобщо да не подхожда на новата комбинация. Очите са красиви на фона на определен вид и цвят на косата например, в друго съчетание може изобщо да не изглеждат добре. Полученият миш-маш не е нищо по­вече от труп с разчленени части на тялото, няма нищо, което да ги свързва. Точно това представлява и теосо­фията. Тя взема отвсякъде всичко красиво. Голяма ра­бота направили, няма що. И когато попаднали на идея­та за завръщането на Буда, най-после започнали... За­щото само тогава религията им може да се смята за ус­тановена, иначе всичко остава само на хартия - съби­рат се неколцина учени глави и едни се ровят в джайнистки писания, други - в будистки, трети разглеждат индуистки източници. Това е огромен труд, дори ако се черпи само от един източник. А будистките и джайнистките книги са толкова много... Източната литера­тура не е толкова оскъдна в това отношение като хрис­тиянската, която има само една Библия, или като мохамеданската - Корана. На Изток имат хиляди книги и безброй коментари към тях, има и коментари към коментарите и така нататък. В продължение на векове... Една книга може да стане основният източник за хиля­ди коментари. Никак не е лесно да се заимства най-доброто от цялата тази книжнина, но теософите из­вършили огромна работа.
В Мадрас, Индия, се намира една от най-богатите теософски библиотеки, където са събрани из­точници от всевъзможни религии. Открити и разрабо­тени са дори писания от изчезнали религии, които от­давна нямат последователи. Ако не могат да открият автентични източници, теософите анализират някоя от другите религии за съответния период, и все спорят за нещо. Дори някоя религия да е изчезнала, намират ар­гументи за съществуването й в друга, която все още съществува. Така от вторични източници продължават да събират книга след книга и създават огромна лите­ратура. Успяват да спечелят и огромен брой последо­ватели по целия свят, защото на хората им е дошло до гуша от всички стари религии. Самата мисъл, че тео­софията е заимствала най-същественото от всички ре­лигии, изглежда привлекателна. "Тео" означава "Бог", а "софия" идва от "мъдрост за Бога".
Трябвал им обаче някой като Гаутама Буда, Исус Христос, Кришна, Махавира или Мохамед, някой, кой­то се ползва с всепризнат авторитет, за да може от соб­ствен опит да заяви, че твърденията на теософите са основателни. А те разполагат само с учени, които мо­гат да кажат единствено: "Това е написано еди-къде си, на еди-коя си страница". Самите теософи не са постигнали нищо чрез собствен опит и преживявания. Затова и религията им няма никакви основания за своето съществуване. Осъзнавайки това, теософите започ­нали да търсят подходящ човек, когото да обявят за джагадгуру - световен учител. Така тази дума и поня­тието "световен учител" се появили в английския език. Започнали да търсят малки момчета. Търсели гений. Когато някое момче се оказвало изключително интели­гентно и надарено по природа, с голям потенциал, те решавали, че могат да го подготвят и обучат за съот­ветната цел. Доста странен експеримент, никой преди не е правил подобно нещо. Будите се раждат, не се създават. За първи път именно теософите се опитали да си направят Буда. В двайсети век отдавна сме свик­нали с конфекцията. И така, опитали се да създадат Буда по готова кройка. Разбира се, нищо не им гаран­тирало, че ще се получи такъв човек, затова опитвали ту с един, ту с друг - аз знам за петима, но може да са били повече. Един от тях бил Джиду Кришнамурти, вторият бил по—големият брат на Кришнамурти - Нитянанда. Третият е от англо-индийски произход, чет­въртият бил от Цейлон, петият също бил индиец. Знам и за още един, който е германец. Теософите ги подгот­вяли усилени с помощта на строга дисциплина. Нитянанда не издържал на подготовката и починал. Бил с крехко здраве, а го подготвяли според суровите прави­ла на старите религии. Всеки на негово място би полу­дял. Самият той предпочитал да е мъртъв. Починал на двайсет и две годишна възраст. Не могъл да издържи на такава желязна дисциплина - по три часа сън, три пъти къпане на ден, не каква да е храна, а строго опре­делена, общуването с жени било забранено - не бивало нито да докосва, нито да говори с жена; и безброй други ограничения... Дори една религия е напълно доста­тъчна да убие човек, а теософите прилагали методи от всички религии. А момчетата били малки, Кришнамур­ти бил едва деветгодишен, когато сложили ръка върху него; Нитянанда бил на единайсет години. Двете мом­чета ходели да се къпят в река Адйар недалече от ос­новното седалище на теософите. Живеели наблизо с баща си, който бил много беден; майка им била почи­нала. Бащата работел по цял ден като дребен чиновник, трябвало сам да им приготвя храна и да ги изпраща на училище. Човекът търсел възможност някой да му по­могне при отглеждането на двете момчета. И сам Бог му предложил такава помощ. По онова време водеща фигура сред теософите бил Ледбитер, за когото казва­ли, че можел да предсказва бъдещето. Това явно не би­ло вярно, тъй като всички момчета, избирани по негова препоръка, неизменно се проваляли по един или друг начин. Ледбитер всеки ден виждал двете момчета и се спрял на тях като на потенциални жертви. Предложил идеята си на Ани Безант, която била председател на световната организация на теософите.
Също като Йоан Кръстител, който казвал: "Аз дойдох само за да подготвя почвата за появяването на месията. Не съм тук, за да ви предам Божиите посла­ния. Задачата ми е в това да подготвя почвата, за да познаете месията, когато дойде, да разберете думите му и да го следвате." И когато Исус се появил, Йоан го посветил във вярата и казал на неговия народ: "Месия­та най-после дойде. Моето дело е завършено, сега той ще поеме работата, а аз ще се оттегля в усамотение." Не успял да направи това, римляните го заловили, хвърлили го в затвора и, в крайна сметка, го обезгла­вили, защото Йоан увличал хората със своя плам, ду­мите му били наситени с огън. Бил пророк в буквалния смисъл на думата, пророк и бунтар. И така, теософите също казвали: "Нашата задача е да подготвим почвата. Майтрея - приятелят на всички, превъплъщение на световния учител Гаутама Буда - ще се появи скоро и ще промени целия свят." Все същата стара идея - спа­сение, изкупление на греховете, промяна, при това за целия свят, достатъчно е само месията да се появи. Той дори вече бил тръгнал насам. Не казали кой е той, за­щото самите не знаели кое е от шестте деца ще се ока­же Майтрея. Едното от тях починало. То било много по-интелигентно от Кришнамурти, но ако го бяха обя­вили за месия... Ако е трябвало да избират между два­мата братя, непременно са щели да предпочетат Нитянанда, но той починал съвсем навреме, преди да го обявят за световен учител. Следващият - Радж Гопал, също индиец, се оказал с доста посредствени възмож­ности. Теософите сами виждали, че от него няма да из­лезе световен учител. От него могло да стане най-много помощник на световния учител, нищо повече. Германското момче виждало, че предпочитанията кло­нят все повече към Кришнамурти... След Нитянанда брат му имал най-големи потенциални възможности. Като видял, че изборът определено клони към Криш­намурти, германецът се отцепил от групата и впослед­ствие основал в родината си ново движение - антропо-софия. Думата теософия е съставена от "тео" - Бог, и "софия" - мъдрост, а антропософия - от антропос -"човек", и софия. Той казвал: "Бог и всичките приказки за някакъв бог са просто нелепи и безсмислени. Трябва да мислим за човека и за скритата в него мъд­рост." И така, германската теософия се превърнала в антропософия. Ледбитер, който уж бил ясновидец, изобщо не предполагал какво ще стане. А би трябвало да каже: "Нитянанда ще умре рано, няма време за гу­бене!" Цели двайсет години подготовка били пропиле­ни напразно. Трябвало да предвиди и това, че германе­цът ще се отцепи от групата и ще основе ново движе­ние, и да каже: "Няма време за губене!" Да предвиди, че Радж Гопал е с посредствени възможности. Че ро­дителите на момчето от Цейлон ще си го приберат вкъщи...
И бащата на Кришнамурти искал да си вземе момчето, стигнало се до дело, което се гледало от Мадраския върховен съд. Когато разбрал какво правят с децата му и след като единият му син на практика бил убит... А преди това той внушавал на момчетата, че при теософите ще получат добро образование и ще се издигнат в живота - а той не би могъл да им предложи такива възможности. Но когато убили едното момче, нищо чудно да убият и другото. Странни хора, никой не знае какво правят и какво става в техните среди... Теософите забранявали на Кришнамурти да се вижда с баща си, тъй като един световен учител трябва да се отърси от всякакъв вид обич и привързаност. Светов­ният учител няма майка, няма баща. Такова било от­ношението и на Исус към майка му. Майката чула, че синът й пристигнал в града и отишла да го види. Зава­рила около него цяла тълпа. Някой извикал: "Исусе, майка ти е дошла, иска да те види!" Грозни думи казал тогава Исус: "Кажете на онази жена че аз нямам майка. Имам само баща, който е горе на небето”. В същия дух бил възпитаван и Кришнамурти. Бащата не виждал никакъв изход, затова бил принуден да се обърне към съда с молба: "Искам да ми върнат момчето" Но по онова време Индия била под британско владичество, кой ще се занимава с някакъв беден индиец- А Ани Безант била влиятелна личност, разполагала с огромни възможности не само в Индия и Англия, но и в цял свят. Джордж Бърнард Шоу й предложил да се омъжи за него, но тя отказала, защото не бил достоен за нея. Тогава тя била президент на Индийския национален конгрес. В Индия се ползвала с толкова висок авторитет, че я избрали за президент, въпреки че била англичанка, а Индийският национален конгрес се борел срещу англичаните. Ани Безант била и председател на световната организация на теософите. Естествено решаването на делото било изключително трудно Процесът се проточил, делото било прехвърляно от един съд в друг, от градския към върховния, от върховния го прехвърлили към Кралския съд на тайните Лондон. Коварен ход, Кралският съд бил последната инстанция, с много по-големи правомощия от Върховния съд на Индия. Кралският съд на тайните съветници заседавал в Англия, Ани Безант прехвърлила към него делото и след като трябвало да се гледа там, използва­ла възможността да отведе момчето от Индия Извън страната индийското законодателство било невалидно А и Кришнамурти имал британски паспорт осигурен му от Ани Безант. Станал британски гражданин под протекцията на Ани Безант, така че не могъл да се позове на закон, валиден единствено на територията на Индия. В крайна сметка, Кришнамурти трябвало да бъде обявен за световен учител. Церемонията била предшествана от големи приготовления. Теософите свикали конференция на световната организация през 1925 г. в Холандия. На това велико събитие били пока­нени шест хиляди души, представители на страните от цял свят. Кришнамурти трябвало да се обяви за свето­вен учител, а това означавало, че целият свят скоро щял да бъде променен из основи. Но на Кришнамурти му било дошло до гуша от теософите. От тях видял са­мо зло... А и не отишъл при тях по свое желание, наси­ла му наложили своето решение. Други пишели разни книги от негово име, а той бил принуден да се предс­тавя като техен автор - нали бил световният учител, трябвало да докаже мъдростта си пред целия свят. Има една книга, В нозете на Учителя - Кришнамурти изобщо не помни да е писал някога такова нещо, а тя се смята за един от най-добрите теософски трудове. Сега тя е библиографска ценност, може би е написана от Ледбитер - човекът бил талантлив писател и добър оратор; много е възможно книгата да е написана от ав­торски колектив.
Книгата е ценна сама по себе си, няма значение кой е нейният автор. Но Кришнамурти дори не си я спомнял. Ако човек спи само по три часа на ден, няма как да не му се спи непрекъснато; припявали мантри, четели тибетски и китайски свещени писания, разясня­вали му какво означават те, а на момчето му се спяло и изобщо не ги слушало... Бил почти като зомби, а тео­софите го карали да поставя името си върху разни книги и да прави какво ли не още. Но Кришнамурти наме­рил чудесен начин да си отмъсти за всичко. Още през първия ден на конференцията се изправил пред всички и заявил: "Не съм никакъв световен учител и разпус­кам организацията, която ме създаде." Преди това спе­циално за световния учител била основана организаци­ята "Изток-Запад", като крило на теософското движе­ние. Смятали да основат нейни клонове по цял свят -офиси със секретарки, бюджет, недвижими имоти -всичко, от което можел да се нуждае Кришнамурти в ролята си на световен учител. Осигурили му безброй дарения - замъци, крепости - а той взел, че разпуснал организацията на хиляди хора. Върнал замъците и дворците на собствениците им и казал: "Край, прик­лючих с цялата тази история." Ледбитер отново пре­търпял неуспех. Защо Кришнамурти се обявил толкова категорично срещу идеята за световния учител? Благо­дарение на теософите той станал известен, но целият му живот с тях бил истинско мъчение. И когато най-после могъл да се изкаже пред много хора, просто се възползвал от тази възможност. Ани Безант се разпла­кала безутешно, но нищо не можела да направи. До последния миг преди конференцията Кришнамутри казвал: "Да, да, добре", а на самата конференция се обърнал на сто и осемдесет градуса и заявил: "Аз не съм никакъв учител." Може би теософите наистина страшно са го измъчили, уж за добро. Кришнамутри все още носи в душата си нанесените по онова време рани - болезнени и нелечими. Все още не е успял да преодолее болката. Не може да прости на хората, които са му причинили тази болка, макар че те отдавна са в гроба. Всичките отдавна са покойници. А той продъл­жава да страда от нанесените му рани, толкова години вече... От деветгодишна възраст чак до двайсет и петата си година - прекалено дълго бил принуден да поби­ра в себе си мъдростта на целия свят. По такива пъти­ща не се стига до мъдростта. Тъпчели го насила с как­ви ли не знания, карали го да помни всичко наизуст и детето се опитвало да им угоди, защото живеело по милостта на техните благодеяния. Малко по малко в душата му назрявал бунт, раните ставали все по-големи, а белезите от тях - все по-дълбоки.
Мъчно ми е за него. Вече няма никакво значение какво са направили с него теософите. Всички отдавна са мъртви, четирийсет години и повече. Теософското движение се разпадна, защото няма почва за неговото съществуване. А на мен все още ми е мъчно за Криш­намутри. Ако човек като него не може да се отърси от гнева си — един невероятно силен гняв - никога не би постигнал усъвършенстване на собствената си личност. Необходими са огромни усилия, за да излезе човек от подобен капан. За него вече всичко е само спомен, но не може да се освободи от техния капан. А е човек с изключителен интелект. Спомените го преследват ви­наги и навсякъде, всяко нещо извиква в паметта му спомени и той неизменно е подвластен на собствената си ярост.
Имаше и такива неща... Моите саняси ходеха на времето да слушат неговите лекции. Питаха ме дали им разрешавам да отидат, а аз им казвах: "Разбира се, че можете да отидете. Всеки е свободен да отиде къде­то поиска. Никой не ме пита дали може да гледа даден филм или не, защо трябва да му позволявам къде да отиде? Всеки е свободен да отиде където иска, а ако иска да слуша Кришнамутри, най-добре е да седне на първия ред." Никой не разбираше какво искам да кажа с това, че е добре да седне на първия ред. Първия път беше в Бомбай, когато няколко от моите саняси ме по­питаха дали могат да отидат, и аз отговорих: "Да, вър­вете, и седнете на първия ред." Попитаха ме защо, но аз им казах, че ще отговоря по-късно.
Отишли на лекцията и седнали най-отпред, всич­ки се настанили на първия ред, и щом Кришнамутри видял цялата редица в червено и оранжево - цветовете на санясите... Толкова се разбеснял, че ги атакувал ди­ректно, наговорил какво ли не по адрес на техния Учи­тел. Моите саняси били страшно шокирани. Какво толкова било станало? Човекът трябвало да говори на определена тема, а изведнъж забравил за какво става дума, насочил се изцяло върху нещо съвсем друго. Та­кива неща се случват непрекъснато, знам това от думи­те на моите саняси, които ходят навсякъде и посещават всякакви сбирки. Щом като някой ги види сред публи­ката, веднага се нахвърля върху тях като бик на черве­но. Само при вида им започва да се държи като слон в стъкларски магазин. Свършено е с цялото му самооб­ладание. Човекът напълно се самозабравя, забравя до­ри кой е негов опонент в диспута. А моите саняси ни­що не са му направили. Не че и аз самият съм му нап­равил нещо. Но такъв човек неизменно бива съпътст­ван от духовете на онези, които е смятал за свои учите­ли, чийто ученик е бил, хора, на които е бил длъжен да се подчинява. Той никога няма да се почувства пълноценен и щастлив, докато не се отърве от тези духове. За тях миналото си остава болезнено живо. И докато подобен човек е подвластен на букаите си, никога няма да усети, че е жив. Толкова мъртъв товар е понесъл върху раменете си, че дори не усеща настоящето, не вижда нищо друго, освен миналото.
Аз не съм световен учител. Не съм никакъв учи­тел, просто защото на нищо не ви уча. Преподаването означава да ограничиш ученика си в определени от теб рамки. Преподаването е внушение на конкретна докт­рина. Преподаването е свързано с думи, идеология или философски течения. Аз не ви давам нищо. Не съм ни­какъв учител, просто защото не ви уча на нищо. Пре­подаването означава да поставя пред вас определени граници. Преподаването означава втълпяване на ня­каква доктрина. Преподаването означаване думи, иде­ология и философски течения. Аз не ви давам нищо. Всичко, което правя, се свежда до стремежа ми да сри­на до основи всичко, което сте взели отнякъде. Е, може и от мен да сте заимствали нищо, ако си падате по та­кива неща. Те просто се прилепват към вас като към магнит, идвайки от всички посоки, а аз искам да ви кажа как да се отървете от склонността да събирате всякакви боклуци. Понякога много трудно ми се удава.
Когато трябваше да обявя имената на избраните в Самбодхи Сансад - Сената на просветлените - аз изре­дих няколко имена - като на шега. Хората могат да бъ­дат толкова загубени... Прочетох името на Сомендра и въпреки че не беше вече мой санясин, аз казах, че е просветлен. И знаете ли какво стана? Всъщност аз зна­ех, че ще стане така, бях го предвидил много точно.
Сомендра веднага реагира с писмо... Кой знае как из­веднъж бях станал "Уважаеми Бхагван..." В писмото непрекъснато се повтаряше все едно и също: "Стана така, че..."
Не, това не е пътят към просветлението. Този път не е някаква даденост, еднаква за всички - двеста и петдесет долара, две седмици - и хоп! Готов си със просветлението. Точно това е станало и при Вернер Ерхард. Може би е видял какво правят на дело велики­те индийски учители в Калифорния. Изпитал го е лич­но на собствен гръб. Ако съди по името, човек би по­мислил, че е немец - Вернер Ерхард. Но той по произ­ход е евреин. Сменил си името - въпрос на тактика, не са много евреите, които имат смелост да го направят. Но кой би се вслушал в думите му, ако си бе останал евреин? Дали някой някога е чувал за просветлен евре­ин? Сменил си човекът името. Изоставил своя род, же­на си, баща си, майка си и избягал оттам. В такива слу­чаи Калифорния се оказва най-доброто място за хора като него. След него просветлението става възможно за всеки, разбира се. Ако платиш двеста и петдесет дола­ра, можеш спокойно да заявиш, че си просветлен. Мо­же да ви звучи глупаво, но трябва да имате предвид, че човек плаща двеста и петдесет долара...
Същото станало и със Сомендра... Веднага изпра­ти писмо, в което се казваше: "Това се случи, най-после се случи". Стана точно това, което очаквах. На­писал писмо и до Тиртха, в което помолил за отговор: "Случвало ли ви се е някога нещо подобно?" Сомендра бил съперник на Тиртха и това за него бил сериозен проблем. В никакъв случай не би се отказал от саняс заради съперничеството с Тиртха. По един или друг начин Сомендра искал да бъде признат за по-висшестоящ от Тиртха. И той наистина направил всич­ко възможно, за да го постигне, но не успял... И така, Тиртха получил второ писмо за един ден, в което пи­шело: "Преживявали ли сте някога подобно нещо?" А аз съвсем умишлено не бях включил Тиртха в Сената Самбодхи. Затова очаквах той да се обади и двете пис­ма, които получих от него, никак не ме изненадаха. Никъде не се издават сертификати, че си постигнал просветление. Просто не е възможно. Такова нещо ня­ма в цялата история на човешкия род, никой никога не е получавал официален документ, че е постигнал на просветление. Има обаче всякакви глупаци, които са готови да повярват в това. В крайна сметка, глупакът си остава глупак. Вижте, в случая не става дума за Со­мендра - имам предвид всеки от нас, имам предвид всеки и навсякъде. Не бива да забравяте, че човешкото его е склонно към всевъзможни игри. Човек може дори да не ги усети, а понякога се стига до твърде деликатни проблеми. То е като в мозъчната хирургия, понякога става дума за още по-фини операции. При операция на мозъка ръката не може да трепне - хирургът си дава сметка за всички тъкани, които изграждат мозъка. Ръ­ката трябва да е съвършено точна и хирургът трябва да знае със сигурност как да използва съответния инстру­мент, защото в един малък човешки мозък има седем милиона клетки. И всяка една има определено значе­ние за живота на човека. Тези седем милиона клетки определят всичко останало - секса, любовта, фантазия­та, склонността към математика, от тях зависи дали човек чувства болка или наслада. Всичко е под контро­ла на мозъчните клетки.
Ако усетите нещо с ръката си, всъщност усеща­нето не е там, а в мозъка, който е получил съответния сигнал и е изпратил проекцията си за това усещане в ръката. Според специалистите в областта на мозъчната хирургия възможно е да се поставят електроди в глава­та. Много странно, но мозъкът остава съвършено без­чувствен. След като се отвори черепа, спокойно може да се работи в него с някакъв инструмент, защото чо­век нищо не чувства - вътрешната част на мозъка е на­пълно лишена от сетива. Ако нещо се постави в него, човек няма да го усети.
През Втората световна война... Всъщност, това станало след войната, три години по-късно, по опре­делени причини се наложило да отворят черепа на един човек. Имал някакъв тумор, който растял и му създавал проблеми - силно главоболие и влошено зре­ние. За да разберат дали туморът е злокачествен, хи­рурзите трябвало да отворят черепа. Отворили го и ос­танали смаяни от това, което видели - куршум, около който се разраснала защитна тъкан. В продължение на три години човекът дори не подозирал, че има куршум в главата си. Знаел само, че бил ранен, откарали го във военна болница и го лекували, но така и не разбрал точно какво му има. Лекарите излекували раната и го изписали като оздравял. Мозъчните хирурзи смятат, че могат да се поставят електроди в черепната кутия... В мозъка има седемстотин много важни точки. Те опре­делят целия живот на човека. Това са седемстотинте акупунктурни центъра в човешкото тяло. Акупунктурата е позната в Китай от столетия. Чрез тялото тя се опитва да въздейства върху мозъка. Всеки център в мо­зъка е свързан с определен център в тялото. Когато чо­век получи сексуален оргазъм например, усещането в гениталиите ли се получава? Нищо подобно, то е преди всичко в главата. Благодарение на науката, днес е въз­можно да се постави електрод в центъра за сексуалните усещания и към него да се приложи дистанционно уст­ройство, което човек може да носи в джоба си. Така може незабавно щом натисне съответното копче, да получи оргазъм, при това много по-силен.
Може би не всички знаят, че такъв експеримент вече е правен от Делгадо върху бяла мишка... Питам се, защо използват бели мишки за своите експерименти, сигурно черните не са с достатъчно развит интелект. Имплантирали електрод в сексуалния център в мозъка на бялата мишка и поставили бутона точно пред нея. За да получи оргазъм, мишлето просто трябвало да го натисне с лапичка. Може би няма да повярвате, но са­мо за един час то натиснало бутона седемстотин пъти -и, в крайна сметка, умряло. Да! Какво друго можете да очаквате? Изпитвало такава невероятна наслада, че забравило дори да се храни. До него имало храна и во­да, но то не ги погледнало. Имало красиви женски бе­ли мишки, но и към тях мишокът не проявил никакъв интерес, защото благодарение на бутона изпитвал не­позната дотогава наслада. При това можел сам да уп­равлява - натискал все по-силно и по-силно, и това можело да продължава безкрай.
Религиите и досега въздействат върху мозъка, без да знаят нищо за него, имплантират разни идеи ту в един, ту в друг център на мозъка, посредством безброй упражнения, дисциплини, постене... Йога има за цел да промени биохимията на организма толкова, че човек да може сам да контролира своите мозъчни центрове. За­това един йога може да не поема храна толкова време, колкото иска. Той не усеща глад. Чрез усвояването на определени методи йогинът упражнява контрол върху съответния мозъчен център. Може би дори не знае точно какво прави, това зависи от характера на дис­циплината. Просто знае в каква поза да застане, за да не изпитва глад. При тази поза съответният център в мозъка се притиска и човек изпитва усещането за си­тост. Един йога може да остане без вода дни наред. Може дори да не диша. Може да поеме отрова, която мигновено би убила всеки друг човек ако попадне вър­ху езика му, а йогата гълта толкова отрова, колкото пожелае, и му няма нищо. След такива процедури на някои йоги са правени рентгенови снимки. Оказало се, че организмът просто отхвърля отровата, тя преминава и се изхвърля навън, без изобщо да влезе в отделните системи. Йогите знаят какво да направят със собстве­ния си организъм и специално подготвят тялото си за определени цели. Тази подготовка обаче е съпътствана с невероятно тежки и трудни процеси, които продъл­жават с години. Въпреки това йогите полагат нужните усилия и постигат невероятни резултати.
Мохамеданските факири прерязват езика си в са­мата основа, там, където се свързва със задната част на устната кухина. Прерязват го малко по малко, в про­дължение на дълго време. И идва един момент, когато езикът вече не е свързан с устната кухина и факирът може да го обърне така, че да запуши отвора към носа отвътре. Тогава дишането става невъзможно - устата е затворена, носът също. Точно в тази поза езикът при­тиска определен център в мозъка и така продължава съществуването - човек остава жив без да диша.
Всяка религия прави безброй неща, за много от които не си даваме сметка. Дори така наречените учи­тели не винаги знаят какво правят, знаят само какви резултати могат да очакват. Това обаче няма нищо об­що с осъществяването, просветлението и осъзнатостта. Няма нищо общо и с откриването на истината за самия себе си или за същността на вселената.
Не забравяйте, че когато ви казвам нещо... Спо­менах нещо за Сомендра например, но не го казах току-така, само за да ви разсмея. Казаното няма нищо общо със Сомендра. Трябва да наблюдавате себе си. Ето, имам писмо и от Сантош. Знаете ли какво ми пи­ше той? Лесно може да се досети човек... Зная какво може да ми е писал: "Бхагван, не съм особено впечат­лен от това, че ме обявихте за просветлен, по-скоро съм впечатлен най-вече от това, че съм избран в съвета на просветлените." Може би и сами виждате противо­речието тук. На първо място: "Не съм особено впечат­лен от това, че ме обявихте за просветлен." Защо тога­ва си дава труд да ми пише? Никой друг не ми е писал по този повод! А той иска да ми каже, че не е особено впечатлен, че е над тези неща. Просветлението е много под неговите възможности, то не е нещо особено. Все пак обаче е впечатлен донякъде, в противен случай ня­маше да ми пише. Защо ще хаби хартията? Защо ще си дава труд да изпраща писмото? Ако не си впечатлен, толкова по-добре. Не ви обявявам за просветлени само за да ви впечатля. Но веднага след това Сантош доба­вя: "По-скоро съм впечатлен, че съм избран в съвета на просветлените." Ако самото просветление не е за теб нищо особено, какво значение има съветът на просвет­лените? Никакво. Щом просветлението не е важно, за­що ще държиш толкова на избирането си в някакъв съ­вет?
Нищо не можете да скриете от мен. Обявяването ви за просветлени определено ви прави силно впечат­ление. Ако не спомена името на някой от вас, той ще изпадне в същото положение като Сомендра. Сомендра винаги е искал да бъди пръв сред учениците, отчаяно се е стремил към това. Тук обаче възниква сериозен проблем - аз нямам нито първи, нито втори, нито тре­ти ученици. Няма учител, нищо не се преподава, въз­можно ли е в такъв случай човек да бъде най-добрият ученик? Какво означава това? Никой не е нито най-добрият, нито най-слабият ученик. Защо тогава толко­ва те впечатлява избирането ти в съвета? Все същото его се промъква през задния вход. Ти го пъдиш откъм главния вход, казваш му: "Това не ми прави никакво впечатление" - нали ако си впечатлен, това ще бъде проява на егото - затова се мъчиш да го прогониш, а то казва: "Добре де, аз пък ще мина през задния вход." При това в рамките само на едно изречение. В случая моите усилия са претърпели неуспех, затова ви казвам, че работата ми е неблагодарна. Трябва да те ударя, трябва да те нараня, за да изхвърля раковите образува­ния от твоето съзнание. А ти продължаваш да ги поли­ваш и да се грижиш за тях. Опитвам се по някакъв начин да ги отстраня, а ти ги отглеждаш грижливо. Егото се вмъква дори под маската на не-его.
И така, сега Сомендра разправя на цяла Европа, че е обявен за просветлен. В момента е събрал в Хо­ландия сто и петдесет човека, много от които са саняси; всъщност, повечето от тях са саняси. Бил станал просветлен. Да сте чували някъде да се издава диплома за просветление? И дали самият аз имам такава дипло­ма? Просветлението няма нищо общо с каквито и да е дипломи, то не е и въпрос на обявяване. Затова пък е в пряка връзка със себеосъществяването, и то става факт още в мига, в който получиш писмото ми. И изчезва веднага, когато чуеш това, което говоря в момента. Третото писмо, което получих днес, е от Гунакар. В момента той е в Германия, като многократно е обявя­ван ту за просветлен, ту за непросветлен. Щом иде в Германия, веднага става просветлен. После се връща, идва при мен и когато му обяснявам какво прави всъщност, той казва: "Да, знам, че това е глупаво, но какво да правя? Просто нещо отвътре ме кара..." И просветлението му отново се стопява. Не се е обаждал, откакто дойдох в Америка. Може би от страх... Защото губи просветлението си веднага щом ме види. Виж, ко­гато отиде в Германия... Там е къде-къде по-добре. Има красив замък, няколко саняси се грижат за него, той става просветлен и те признават неговото просвет­ление. И така, получих писмо от него. Много е ядосан, защото взел участие в сериозно състезание - както Со­мендра се състезавал с Тиртха, й Гунакар - със Сомен­дра. И двамата били кандидати за просветление. Спе­челил Сомендра, което много ядосало Гунакар. Той ми писа: "Искам да се откажа от саняс и да забравя цялата тази работа. Как можаха да обявят Сомендра за прос­ветлен?" С какво може да те засяга това, че Сомендра е просветленият? Какво общо има с теб? Да, ама бил из­преварил Гунакар - а това е невъзможно! Самият той се е обявявал много, много пъти за просветлен, иска дори сертификат да му се даде, и точно затова ми пи­ше: "Спешно ми трябва сертификат." Как иначе ще може да се пребори със Сомендра? Двамата си пишат и си казват какви ли не странни неща, все за да се пока­жат просветлени - а това е толкова абсурдно и безс­мислено; всъщност, и двамата вършат едни и същи глупости. Казах им: "Не си губете времето. Не е това начинът човек да докаже, че е просветлен, а дори и да убедиш Сомендра, нима ти самият ще се чувстваш просветлен? Или ако Сомендра успее да те убеди в собственото си просветление, нима това ще го направи просветлен? Много е просто, трябва ви взаимно разби­ране - всеки да признае другия за просветлен и цялата тази история да приключи веднъж завинаги. Този проблем е само между вас двамата."
Може би не е лесно човек да разбере моя начин на мислене и моите методи. Може би не разбирате как­во правя и защо го правя. Всичко, което става тук, има за цел само едно-единствено нещо - искам да ви осво­бодя, да ви разтоваря от всички излишни тежести, за да ви олекне - да се почувствате толкова леко, сякаш са ви пораснали крила и можете да полетите. Единствено коментарът на Майтрея е точен. Той казал на Шийла: "Бхагван е много непослушен." И това е самата истина.

1 To fall in love (англ.) – “падам в любов” Бел.пр.

Книгата е сканирана, разпозната и предоставена от Спиралата

Изтегляне 0.98 Mb.

Сподели с приятели:
1   2   3



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание