П. Николов Н. Александрова

Формиране на личността на учениците

Изтегляне 1.94 Mb. страница 21/107 Дата 06.02.2024 Размер 1.94 Mb. #120227 Тип Учебник

Навигация на страницата:

• Сериозният проблем тук е: разчлененият свят в различните учебни предмети да се дава на учениците наготово /интегриран/ или да се предостави за интегриране изцяло на тях
• Тази интегративна тенденция създаде обаче неизбежния дисбаланс в рамките на системността
• : трябва ли учебното познание /съдържанието на учебните програми/ да следва тенденциите в развитието на научното познание

3.4. Формиране на личността на учениците Вече стана ясно, че без нова програма не е възможно ефективно формиране на личността, но какво може да се направи при сега действащите предметни учебни програми?. Достатъчно ли е това,че те са ориентирани от теория за формиране на личността? Преди да отговорим на този въпрос ще си позволим кратко отклонение. Добре известно е, че светът, който ни заобикаля, е единен, цялостен и системен, но в училище той се изучава диференцирано, по учебни дисциплини - физика, химия, биология и т.н. За да служи на човека, това диференцирано познание обаче трябва отново да се обедини /интегрира/ в система, която да бъде адекватна на света, отразен диференцирано в учебните предмети. Същият механизъм се прилага и в другите области на познанието - за художественото познание, което се интегрира в критерии и художествена култура, за социалното познание, което се интегрира в социално съзнание и поведение и т.н. Сериозният проблем тук е: разчлененият свят в различните учебни предмети да се дава на учениците наготово /интегриран/ или да се предостави за интегриране изцяло на тях? Първият вариант е достатъчно експериментиран в началото на миналия век като “интегрално обучение” и в края на същия век у нас. Над тези експерименти винаги е висял като дамоклев меч въпросът: какво ще стане с човешкия интелект в следващите генерации, ако го лишим от такава висша когнитивна функция, каквато е интегрирането на диференцираното в учебни дисциплини познание? Сложността, а може би и невъзможността да се отговори на този въпрос в рамките на едно човешко поколение, е причина досега да не се внедряват този род експерименти. Сложността му идва от отсъствието на научен отговор на въпроса каква е развиващата функция на такава сложна умствена операция, каквато е интеграцията, не е ли тя инструментът за най-висок умствен синтез, не е ли тя операцията, чрез която се осъществяват най-висшите и абстрактни обобщения? Не е ли тя най-важната функция на училищната институция, която осъществява приемствеността в интелектуалното развитие на човечеството? Другата алтернатива е добре познатата масова практика - трансформирането на диференцираното по учебни дисциплини познание в ценности и интегрални качества се предоставя изцяло на учениците. В интерес на истината, част от учителите правят опити да подпомагат учениците чрез недостатъчно ясния методически призив за “междупредметни връзки”. Въпреки това, такава “самостоятелност” претоварва учениците, защото те, както и учителите, не познават и не съзнават съдържанието на това, което се нарича “култура” - ядрото, към което да се насочи интегративният процес. По същество, това е причината за недостатъчната ефективност на обучението за формирането на личността, защото обединяването /интегрирането/ на познанията по химия, физика, математика, биология и т.н. се оказва непосилно за голяма част от учениците. Без съмнение, равнището на интеграция на светогледното познание, на художественото познание, на нравственото познание, на социалното познание, в резултат на обучението и самостоятелната учебна дейност, трябва да съответства на обективния и цялостен свят - на материалния и духовния външен и собствен вътрешен свят. Двата полярни отговора, изложени по-горе, са явно безперспективни. Първият - защото е в опасната “зона” на неизвестността, а вторият – защото обрича обучението на информативна, вместо на формираща личността функция. Твърде банално е да се каже, че отговорът е между двете крайности. Той е вече методологически обоснован, макар да не е операционализиран за практическо приложение13. Наречен е интегрален подход, защото той предполага интегриране на диференцираното познание от учениците, но с помощта на учителите. Каква е логиката, която ни води до такъв подход? Както е известно, в развитието на науките през миналия век ярко се очерта тенденцията за преместване на акцента от диференциация към интеграция. Доказателство за това е рязкото увеличаване на количеството и значимостта на научните открития там, където две или повече науки интегрират достигнатите си възможности, за сметка на откритията в диференцираното “пространство” на отделните науки. Тази интегративна тенденция създаде обаче неизбежния дисбаланс в рамките на системността. Твърде възможно е след време този дисбаланс да приеме формата на приоритет на диференциацията над интеграцията. Изглежда такава е диалектиката в развитието на науките: системността /балансът/ осигурява ефект чрез непрекъснато дебалансиране между двете тенденции - интеграцията и диференцияцията. Нека обаче оставим настрана перспективата и се задълбочим в статуквото. Науката по законите на глобалното човешко познание жъне успехи на границите на отделните науки - в рамките на интегративните тенденции /виж лауреатите на Нобелови награди през последните десетилетия!/ Тук възниква въпрос, който никой никога не е оспорвал: нали съдържанието на учебните програми в средното училище включва подбрано познание от близо три хиляди науки? Те са силна редукция и селекция, но не от другаде, а от необятния океан на натрупаното човешко познание! Логично възниква и следващият въпрос: трябва ли учебното познание /съдържанието на учебните програми/ да следва тенденциите в развитието на научното познание? Щом искаме чрез образователната институция да осигурим приемственост в развитието на човешката наука и култура, отговорът може да бъде само положителен. Щом искаме да ползваме и допълнителен “системен” ефект, трябва да отразяваме в образованието онези тенденции, които доминират в науката.14 Къде сме ние? Ние сме затънали в дълбок дисбаланс, но доминиран от силна диференциация, характерна за науката преди много десетилетия. Учебните предмети са откъснати един от друг, а съставителите на учебните програми почти не се интересуват от интегративните тенденции в собственото си научно направление. ”Интегралното обучение” в началото и в края на двадесетия век беше опит да се координират тенденциите в науката и образованието, но този експеримент не вземаше под внимание факта, че интегративните процеси в обучението имат пряко /а може би и съдбоносно/ значение за светогледното единство и интегритет на личността. Диференцирано обучение с предоставена интегративна интелектуална дейност на личната инициатива и индивидуални възможности на всеки ученик, т.е. сегашното състояние на българското средно училище, дава ограничени резултати. Остава единственото радикално решение на проблема – последователно прилагане на интегрален подход, т.е. диференцирано предметно обучение, което да подпомага учениците в клас и вкъщи да осъществяват самостоятелна интегративна интелектуална, художествена и практическа дейност. В какво се състои същността на интегралния подход? В добре програмирано и добре управлявано движение на мисленето на учениците от по-ниски към по-високи равнища на обобщение, в съпоставка и обединяване на общите и съществените признаци на съставките от всеки дял на общата култура. Формирането на личността на учениците е подчинено на основните закономерности: характеристиката на личността се определя от обществената среда, от биологичната конституция, от конкретната дейност, в която личността е включена и от волевите качества, които притежава; обществената среда и конкретната дейност влияят върху формирането на личността и степента на нейната волева активност в тези конкретни условия на живот; личността, която усвоява културно-историческия опит на човечеството се развива, като непрекъснато преодолява противоречието между достигнатата стенен на развитие и новите изисквания на социалната среда; повишава възможностите и стремежите на личността за самовъзпитание и развитие, заедно с развитието на нейните способности за рефлексивна самооценка на достигната степен на развитие. Развитието се извършва чрез непрекъснато усъвършенстване потребностите и тяхното утвърждаване в мотивационната система на личността . Признаването на решаващата роля на социалните фактори не означава игнорирането на биологичните условия за развитието на личността. Тук вече беше обсъждан възловият проблем за взаимоотношението между биологичното и социалното в развитието на човека. Ще се подчертае само, че този проблем се разглежда в съответствие със съвременната философска постановка за човека като биосоциално същество. Определящата роля на социалното в трифакторната теория е доказана не само от целия ход на общественото развитие, но и от „експериментите” на природата. Известни са случаите на развитие на деца, отвлечени и отгледани извън социалната среда, от животни. Същевременно недопустимо е да се игнорира зависимостта на психическото развитие от природните данни на човека, от неговите анатомо-физиологически особености, от висшата нервна дейност като основа на психическия живот и от волевия фактор на саморазвитието на човека15. Формирането на личността в онтогенезиса се извършва в няколко етапа: Изтегляне 1.94 Mb. Сподели с приятели: