Майка Кураж
„С друга жена не бих могъл да живея...“ – изрича Димитър Благоев от смъртния си одър през 1924 година пред дъщеря си Стела за своите „Кратки бележки из моя живот“. Такъв си е той – Дядото, още от младини – корав, строг, уравновесен българин, който не обича с големи думи да изразява чувствата си, затова веднага бърза да предотврати всякакво подозрение в сантименталност: „... и то така, че да мога всецяло да се посветя на обществено-политическата си дейност“.
Впрочем неговите къси и късни спомени са адресирани до „грядущите“ поколения. Съвременниците – и приятели, и врагове, са наясно с „партийната целесъобразност“ на тридесет и пет годишния семеен живот на Вела и Димитър Благоеви, дал живот на децата им: Стела, Наталия, Владимир и Димитър. И много добре разбират защо след смъртта на Вела Благоева през 1920 г. Дядото започва да слабее и да гасне, ден подир ден, през последните четири години от своя живот...
* * *
От Херодот насам историята непрекъснато доказва, че зад подвизите на всеки герой винаги е скрита една умна жена. В живота на Димитър Благоев тази жена се нарича Виктория Живкова. Същата тази история твърди, че подвизите на всяка героиня започват с опитомяването на един мъж. В живота на Виктория Живкова този мъж се нарича Димитър Благоев. След 1885 г. те са едно нормално семейство (в Толстоевия смисъл на думата) – щастливи като всички и нещастни по своему – ще довери Благоев на дъщеря си Стела. Няма никакво съмнение: трудно ще да е било на Дядото да отстоява лидерското си място в семейството, далеч по-трудно от лидирането в партията. И макар че е възможно понякога в моментно раздразнение да е мислил за „разцепление“, „очистване“, „разграничение“ в личен план, Благоев винаги е прилагал „широката“ социалдемократическа тактика на компромисите в рамките на многолюдната си фамилия.
Трудно, защото Вела не търпи неравнопоставеност. Димитър Благоев е героят на нейния живот. Но тя го поставя до себе си. Той е нейният доброволен избор. И какво се очаква от него (комуто толкова много е дадено и от когото толкова много се иска) – само едно: да не слиза от пиедестала, на който са го поставили, за да доказва правилността на избора.
Впрочем нито в епистоларното наследство на Дядото, нито в почти насила изтръгнатите му мемоари няма и намек, че се е чувствал употребен в постигането на чужди амбиции. Той – избраникът, е осъзнал от първия момент на запознанството си с Виктория Живкова нейната борческа натура и ярка индивидуалност и точно тези качества на личността ú го привличат като пеперуда към свещ още от първата им среща в Санкт Петербург през 1883 г., когато, по думите му, между тях се зараждат „по-горещи чувства“. Затова, когато след смъртта на Вела пише, че при цялата си семейна и партийна всеотдайност тя винаги се е проявявала със „... самостоятелен характер, с ония индивидуални черти на твърдост, упоритост, откровеност и прямота... които бяха източник за нея на неприятности в личния ú живот, както и в обществената дейност“ – Благоев нито се оплаква, нито се самосъжалява. Животът (включително семейният) е труден: „C`est la vie.“ Той отдавна е открил тази банална мъдрост и затова обръща внимание на главното в кратките бележки на своя живот: „Помежду ни е имало търкания, поради различия в характера, но нейната енергия, несъкрушим дух, смелост и преданост към делото на революционния социализъм винаги все отново са ме привързвали.“
* * *
През 1883 г. на едно студентско събрание Виктория Живкова и Димитър Благоев се разпознават от пръв поглед – че са българи, че са революционери и че са отредени един за друг. Няма съмнение, че мургавата, черноока и стройна българска студентка рязко контрастира с бледоликите, русокоси и синеоки възпитанички на знаменитите висши педагогически Бестужевски курсове на Историко-филологическия факултет към Петербургския университет. В нея няма нищо от хипертрофираната екзалтация и болезнената впечатлителност на възпитаничките на пансиона за благородни девици в Смолни. Онова, което отличава Вела и като ореол подчертава естествената ú красота, е духовното ú излъчване, самосъзнанието ú на мисионерка, подчинила живота си на идеята за свободата – на всички хора и на всички отечества. Сякаш Рада Госпожина е изскочила след края на „Под игото“, за да продължи да се бори за освобождението на собствените си освободители. От цялото ú същество се усеща излъчването на сила, увереност, еманципираност. И една породиста аристократичност, трудно обяснима с еснафския ú произход, но пък кой може да каже точно каква кръв тече в жилите на една търновка. В поведението ú няма поза – въпреки късо отрязаните коси, сините очила, почти мъжкото дълго черно палто и вечно запалената цигара – обичайната униформа на руските нихилистки. И макар че и Виктория се поддава на университетската мода и подобно на революционното руско студентство държи да изрази чрез външността си стремежа към пълно освобождаване на личността от семейното иго, от невежеството, закостенелите традиции и религиозните предразсъдъци, волята си за борба с прогнилия крепостнически строй, тя е далеч от литературните стереотипи в манифеста на руския нихилизъм „Бащи и деца“, въпреки че Тургенев е любимият ú писател. Нейната революционност не се изчерпва с обичайното салонно волнодумство против царизма на чаша чай или с четенето на „Народна воля“. Всичко това е детска игра в сравнение с личната ú биография до този момент: едва шестнадесетгодишна девойка (тя е родена на 29 септември 1858 г.), Виктория Живкова започва своето „народничество“ като народна учителка и преподава история, български език и география във Варна, Берковица, Цариград и Търново. Не е само борбата за насъщния, която я води от град на град. Невръстната даскалица използва всяка възможност, за да проповядва идеята за национална революция. И не би могло да бъде другояче, след като единият ú брат – Георги Живков, е сподвижник и съратник на Васил Левски, член на БРЦК, участник в Априлското въстание и в Сръбско-турската война. Другият – Никола Живков, e другар и сътрудник на Христо Ботев, учредител на тайния революционен комитет в Берковица, секретар на Филип-Тотювата чета, опълченец по време на Руско-турската война, войвода на чета в Кресненско-Разложкото въстание, автор на огнени статии в Ботевия вестник „Нова България“ и на химна „Шуми Марица“. Няма как бунтовната кръв на баща ú, богатия търновски търговец Атанас Живков – Басмаджията, да не проговори и чрез поведението на собствената му дъщеря, колкото и хрисима и „мечтателна девойка“ да изглежда тя по онова време, според дневника на Константин Иречек. Затова още с обявяването на Освободителната война Виктория Живкова избягва от къщи и се записва доброволка в 50-ата военнополева болница на руските войски в Свищов. Бойното си кръщение тя получава край Плевен, когато под дъжд от куршуми превързва и пренася ранени руски войници. Храбростта ú е оценена високо: търновци възторжено я приветстват при пристигането с войската в града, а руските освободители награждават изключителната ú решителност и себеотрицание със стипендия, за да продължи учението си в Русия.
* * *
Годините в Петербург оставят незаличима следа в духовната биография на Вела Благоева. Това „златно“ (по собствения ú израз) време на студентския ú живот, лекциите в университета, студентските „сходки“, литературните и политическите диспути шлифоват нейния интелект и разширяват кръгозора ú. Тя с упоение чете Достоевски, Толстой, Салтиков-Шчедрин, Некрасов, Пушкин и Лермонтов. Най-голямата ú литературна любов обаче си остава Иван Сергеевич Тургенев. Във времето, когато тя прави първите си плахи литературни опити, Тургенев е владетелят на мислите и чувствата на студентките от висшите Бестужевски курсове. „Тургеневите съчинения се отличават с мъдрост и дълбокомислие, прикрито в изящна форма на истинно художество. Чисто осмислено художество“ – добавя тя в писмото си мемоар до руския вестник „Славянин“. „... Всякоя жена му дължи безкрайна благодарност.“ Първата ú лична среща с автора на „В навечерието“ е през зимата на 1878 г. на литературна вечер при едно от редките пътувания на Тургенев от Париж до Петербург: „Той беше божествен тая вечер и напълно обожаем от всички ни еднакво“ – описва Виктория Живкова първите си впечатления. Разбира се, и тя е в хора на възторжените му поклонници и държи да не изпусне за историята всяка негова дума и жест. „... И никак не можех да се отделя от своето място при рамото му, не можех да се нагледам на добродушното му лице.“ От своята наблюдателница тя нахвърля беглите си щрихи към портрета на писателя: умния му поглед, добродушната усмивка, които изразяват „ангелска душа и добро сърце“. И още (тук вече съвсем по женски използва палитрата и четката): „Крупните черти на лицето му се смекчаваха от тия редки качества, които изведнъж поразяваха наблюдателя, щом погледне на Тургенева. Неговата осанка и старческата белина на гъстата негова брада и коса внушаваха уважение на философа. При туй нежност, кротост и доброта, свойствени повече на женския тип, съставляваха оригиналността на Ивана Сергеевича. При втората ми среща с великия писател аз можех да го разгледам по-добре и забелязах, че той не е толкова хубав, колкото ми се показа първия път, но тая оригиналност, която се забелязваше повече в неговия глас и думите му, отколкото в лицето му, беше твърде привлекателна за човека, ценящий доброто сърце повече от ума... и ще видите портрета на твореца на толкова чисти идеали, каквито срещаме в безсмъртните съчинения на Тургенева.“
Втората среща на Виктория Живкова с Тургенев става през зимата на следващата, 1879 година. Тургенев я приема радушно и дълго я разпитва за състоянието и развитието на българската литература. Доверява ú, че е изписал образа на Инсаров от натура, без идеализация и разкрасяване. „Не мислете, че Инсаров е измислено лице – казва ú той, – не, той беше мой другар в Московския университет и аз вярвам, че между българите той не беше единственият.“ Пита я дали има още много подобни младежи и патриоти в освободена България. Насърчава я в намерението ú да преведе на български повестта „Бащи и деца“ и заявява надеждата си, че каквито и превратности да постигнат българския народ, поборниците за свобода трябва да поддържат връзката между Русия и България, братската любов и единството, толкова важни за развитието и на двата народа. На 10 октомври 1883 г. тя публикува тези думи на Тургенев като последно завещание към България и към Русия.
* * *
През 1883 г. завършва „нихилистичният“ период в идейното развитие на Виктория Живкова. Литературният образ на Базаров е заместен от Андрей Желябов, София Перовска и Александър Михайлов – революционери от плът и кръв, основатели и ръководители на „Народна воля“ – най-значителната по мащаби и идеи масова революционна организация в Русия в края на деветнадесетия век, която си поставя за цел унищожаване на самодържавието, свикване на учредително събрание, борба за демократични свободи и предаване на земята на селяните. Агитация и терор. Нелегален вестник, осемдесет и три местни организации, няколко десетки хиляди участници – осем опита за покушения срещу „царя освободител“ Александър ІІ до убийството му на 1 март 1881 г. Жалко е, че поради пословичната си скромност Вела Благоева не оставя лични спомени. Дъщеря ú Стела знае повече, но и тя е крайно лаконична: „В университета (майка ми – Д. Г.) се свързва с народоволците, работи в групата за връзка със затворниците и организиране бягствата на преследваните и заточените. По линията на тая си работа се е запознала в народоволческите студентски среди с Димитър Благоев.“ Дядото пък съвсем подминава сюжета: „Вела тогава бе единствената жена с напредничави идеи в България. Наистина те не бяха още социалдемократически – бяха народоволчески.“ Разбираемо е отношението му към народничеството: след толкова дискусии, полемики и спорове с руските и българските народници той, който е успял да неутрализира тяхното влияние върху процеса на създаването на социалистическата партия в Русия и в България, съвсем съзнателно ги подминава в „Приносът“ със снизходителната констатация, че „... се издадоха в тази епоха най-сетне няколко полезни за времето си книжки за общо образование“. Колкото и да са оскъдни данните за народоволчеството на Вела Благоева, няма съмнение, че те почиват на факти. Тя е била член на Централния студентски революционен кръжок в Петербургския университет, който се занимава точно с това, което отбелязва в спомените си Стела Благоева: разпространение на вестник „Народна воля“, петиции и възвания до властите против преследванията, арестите и смъртните присъди над членовете на организацията. Осигуряване на средства, връзки, конспиративни ядки за извеждане на затворниците и заточениците извън страната. И както свидетелства народоволецът Степняк-Кравчински в знаменитата си „Подземна Русия“, тези занимания съвсем не са били детска работа. За такава дейност прокурорите от Трето отделение са наказвали със затвор или заточение от петнадесет години – колкото осъдените за убийство.
Запознанството с Димитър Благоев през 1883 г. съвпада с началото на третия пореден етап от идейното съзряване на Виктория Живкова – прехода от народничеството към марксизма. Известно е (Дядото държи да подчертае този факт), че въпреки запознанството си с основателя на партията на руските социалдемократи Димитър Благоев, тя доста дълго време гледа с пренебрежение на идеята пролетариатът да играе главната роля в битката за собственото си освобождение. Работата е там, че пролетариатът и в Русия, и в България е толкова малоброен, че се губи сред необятното селско-еснафско море, а доколкото е на показ, си остава малобройна скотска маса, осъдена на каторжнически труд, доживотна мизерия и безпросветно пиянство. И въпреки че Благоев веднага след запознанството им споделя с нея най-ценното богатство, което притежава – руския превод на Лопатин и Даниелсон на „Капиталът“, тя продължава да предпочита Лавров, Бакунин и Писарев пред Маркс и Енгелс. Или, казано с едно изречение: през 1883 г. Виктория Живкова се вълнува повече от социалдемократа, отколкото от социалдемокрацията.
Възможно е идейните спорове между двамата да водят до временно охлаждане на отношенията. Възможно е личните недоразумения между тях да са плод на властните им характери. Сигурно е само едно: до завръщането на Виктория Живкова в България през 1884 г. и двамата нямат никакво намерение да се обвързват семейно. Димитър Благоев е обсебен от революционната си мисия и всекидневно очаква да бъде арестуван и заточен в Сибир. А Виктория малко преди отпътуването си записва в личния си дневник: „За да бъда полезна на отечеството, не мога да принадлежа на моето семейство. Женитбата ми ще ми попречи да се усъвършенствувам, да получа повече знания. Трябва още много, много да се уча. Ти знам, няма да попречиш на занятията ми и на обществената моя деятелност и на моето развитие. Но ние сме бедни хора и двама, не можем да поддържаме семейство, ако аз не се огранича с домакинството. Какво ще стане тогава с твоята другарка в живота? Няма ли тя да заприлича на ония ограничени жени и майки, които потъват в дреболиите на живота? Ето първия подводен камък, о който се разбива семейното щастие. Можеш ли да бъдеш щастлив с такава жена? Не, по-добре да си останем другари и приятели, отколкото мъж и жена...“
В любовта, както е известно от памтивека, сметките са винаги без кръчмар – Димитър Благоев: „ Когато ме изпратиха и мене в България (през 1885 г. – Д. Г.), заварих я учителка в образцовото училище в София. Познанството ни се поднови и чувствата заедно с него.“ („Кратки бележки из моя живот“).
* * *
Първата интелектуална рожба на тази подновена любов през лятото на 1885 г. е „Журнал съвременний показател“. Най-после в свободна България е дошло времето те двамата да покажат какво са научили в Петербургския университет „на ползу роду болгарскому“. Главният редактор Ц. Б. Железнов (псевдоним на Димитър Благоев) и отговорният редактор Виктория Живкова (след няколко месеца тя ще се преименува на Вела Благоева) започват да издават едно „обществено-икономическо, политическо и литературно обозрение“, което ще показва и осветлява пътя за осъществяване на идеалите, от които се вдъхновява: „Да дадем ред на самостоятелни и преводни статии по обществознанието, да популяризираме съвременните теории на обществената наука, да запознаем читателите с нравствената философия относно человеческата природа и целта на обществения живот и в същото време да развием икономическите, обществените и политическите условия, форми и средства, при което може да се въплъти в живота общественото благо.“ Такава е (ни повече, ни по-малко) целта на двамата редактори, публикувана в предисловието към бъдещите, а както се оказва – и към днешните (след сто и двадесет години!) читатели. При Благоев всичко е така: каквото и да създаде той – партията, кадрите, вестниците и списанията, – винаги оставя своя личен знак на дълговечност, непреходност, монолитност и нравственост. Удивителни са и тази целеустременост, настойчивостта и дързостта, които Виктория Живкова вгражда в темелите на първото българско ляво списание. Във всеки ред от техните статии, политически есета и културни прегледи лъха исторически оптимизъм. Нищо, че през лятото на 1885 г. България е едно селско-еснафско ориенталско блато, над което властва само един бог – келепирът. Че новите (Алекови) герои показват на световните панаири все същите стари мускалчета с гюл („...Булгар! Булгар!“), че конституцията и демокрацията са ценни книжа без покритие, редакторите на „Съвременен показател“ отдавна са наясно. България е тръгнала по европейския коловоз на модерния капитализъм и следователно, както пишат те: „Съсредоточението на собствеността в ръцете на меншинството, обръщането на болшинството в пролетариат, в армия на труда, лишена от всякаква собственост, принудена да се труди задружно в полза на меншинството, политическото, умственото и нравственото съзнание на работната маса като едно цяло съсловие – всичко това съставлява достатъчно материални условия за разрешаване на великите начала, които си е поставило настоящето столетие.“ Затова със снизходително съчувствие се отнасят те към бъдещите си противници – консерваторите и либералите, като пожелават на българския народ в скоро време да види някоя нова партия „с по-широка програма и по-енергически характер“. Защото и Благоев, и Виктория Живкова с надежда очакват развитието на българския капитализъм, който ще роди собственото си отрицание. И нямат съмнение, че политическият изразител на това отрицание ще е българската социалдемократическа партия. Те и двамата осъзнават какво правят: първата крачка към „грядущата“ партия на пролетариата е „Съвременний показател“. Затова Благоев започва да запознава читателите си с тайната на „Капиталът“ и с идеите на Маркс и Енгелс, Адам Смит и Давид Рикардо, Чернишевски и Лавров. Докато Виктория отваря прозорците към европейската литература – Балзак, Тургенев, Гьоте, Шилер и Дикенс. Защото списанието е замислено като идеен, културен и организационен център на българската социалдемокрация с веруюто, че „великата задача на човечеството се състои в унищожаване на обществената несправедливост и поставянето на неговото развитие на принципа на братството и икономическата свобода“. Разбира се, редакторите на първото марксистко ляво списание в България много скоро разбират, че тяхното толкова амбициозно идейно-теоретично, политическо, културно и цивилизационно послание е стигнало до адресата: Виктория е изгонена от Софийската образцова девическа гимназия, а Благоев завинаги се разделя с кариерата на държавен банков служител. Такава е орисията на първопроходците – първи да усетят резултатите от начеващата се война между труда и капитала в България върху собствения си гръб. За тях обаче е много по-важно, че след първите три книжки те вече не са сами. Около списанието се групират студенти, ученици, чиновници – все млади хора, които след шест години ще основат на Бузлуджа Българската социалдемократическа партия.
* * *
Следващите десетина години от живота на семейство Благоеви е време на постоянни преселения и велики странствания. И сигурно много скоро след раждането на Стела (1 октомври 1887 г.) Вела Благоева вече ще да е разбрала, че няма опасност животът ú да затъне в „дреболиите на живота“. Напротив – в съжителството ú с Благоев всичко е едромащабно – и радостите, и трудностите. В този брак тя няма да бъде домакиня, която се занимава и с нещо друго. Напротив: тя ще бъде съратничка, издателка, редакторка, секретарка, словослагателка, коректорка, разпространителка и заедно с това любяща съпруга и нежна майка. Единственото опасение от дневника ú, което се сбъдва, е вечната бедност, която преследва семейството. Но и постоянната оскъдица е плод на нейния съзнателен избор. Защото Вела Благоева фанатично отстоява правото си да бъде такава, каквато иска, а не такава, каквато я искат братята ú и майка ú Неда. Да си завършил най-престижните висши педагогически курсове в Русия, означава незабавно назначаване на високо платена служба в държавната администрация на следосвобожденска България. И какво по-лесно от това да станеш гимназиален директор, след като единият ти брат (Георги Живков) е министър на народното просвещение, председател на Народното събрание, а другият (Никола Живков) е депутат, влиятелен общественик и журналист. Вместо това Вела загърбва вечното мърморене на майка си (която след всяко уволнение злобно подмята „пада ú се“), благоразумните внушения на братята си и повежда семейния „катун“ към Шумен, Видин, Търново, Стара Загора, Пловдив – та чак до село Тулча в Румъния.
Първата спирка е Шумен през 1886 г. „Тука – пише Благоев – се запознах по-отблизо с Янко Сакъзов. Обаче се задържах само една година – щом училището стана държавно и ме уволниха.“ Сакъзов също си спомня за тази година от живота на семейство Благоеви: „У нас постоянно се събираха работници, ученици, студенти от Женева и Нанси, селяни, дошли за пазар, и ни слушаха, питаха, искаха да знаят. Ние с Дядото (тогава не бяхме още дядовци) им приказвахме, пак пишехме и до след обяд одайчето ни се превръщаше в хан. И нашите даскалици, като се приберат от село, вместо да починат до неделя вечерта, само разчистваха с радост, че и ние, и те носим славен кръст, пак си заминаваха, да учат и децата, и майките, и бащите... де го това красиво време.“ „Даскалиците“, за които споменава Сакъзов в този непубликуван спомен, са Вела Благоева и Ана Велкова, бъдещата писателка Ана Карима.
Писателят Стилиян Чилингиров също ни е оставил един сочен спомен за онова време: „Жените (Вела Благоева и Ана Карима) бяха с отрязани коси и мъжки палта. Те по нищо не приличаха в носията си на останалите жени в града. Сякаш бяха дошли от чужд свят, съвсем непознат, за да смути тукашния – сив и делничен като сивата пепел по улиците.“ И Благоев отделя скъпернически едно изречение в „Кратките бележки“, но той както винаги обръща малко внимание на детайлите и отделя само зърното: „По време на учителствуването си не престанах да се занимавам със социалистическа пропаганда, но вече единично и то главно между учителството... ние, социалистите, се намесихме в това движение, за да го използуваме за социалистически цели.“
През следващите години назначенията и уволненията следват едно след друго. Първото по-стабилно гнездо, което свива семейство Благоеви, е във Видин. През 1887 г. Благоев е назначен за директор на гимназията, а Вела преподава в женското осмокласно училище. За жалост тази престижна (и добре платена) държавна служба не е много продължителна. Скоро смъкват Благоев до статута на обикновен даскал – разбира се, заради социалистическа пропаганда, а през 1899 г. го уволняват за пореден път. Въпреки височайшата ú роднинска близост с господин министъра на просвещението Георги Живков, уволняват и Вела. Димитър Благоев разказва в спомените си за уволнението си толкова забавно, че не е необходимо случката да се преразказва: „... продължих единичната си пропаганда в по-широк кръг вече. Това възбуждаше все по-голямо неудоволствие към властта. Към останалото се прибави и доносът на един от колегите ми. Той бе направен във връзка с идването на новия княз Фердинанд във Видин. Учители и ученици, както му е редът при подобни тържества, посрещнахме Негово височество българския княз. Сетне колегите разменихме впечатленията си. Аз в учителската стая казах, че ми направи впечатление червеният нос на княза. Колегата донесъл, че съм казал за носа на Негово величество, че приличал на краставица. Известно е, че носът на княза, сега ексцаря Фердинанд Сакс-Кобург-Гота, е голям. Това е болното му място и затова поведоха следствие против мене за „оскърбление на височеството“. Тутакси последва уволнението ми. Съдът ме осъди на три години затвор, но аз апелирах. След това, в 1890 година, живях известно време в Търново, гдето бяха преместили жена ми за наказание...“
В Търново, според съхранените училищни регистри, Вела Благоева преподава от 1 септември 1890 г. до 1 юли 1892 г. история, педагогика, литература. Ученичките ú от Търновската девическа гимназия се прехласват по нейния интелект, образованост, модерно облекло и женска хубост. Даже директорът на гимназията, който е длъжен да донася в Министерството на просвещението за всичко, което се случва в гимназията, докладва на министър Живков: „Учителката Благоева умее прекрасно да преподава. Някои нейни уроци, на които съм присъствувал, са били образцови. Разяснява ясно и живо, не оставя ученичките да зубрят.“ Разбира се, шило в торба не стои. Съвсем скоро същият този директор докладва на брат ú, че „значителна част от ученичките от горните класове са спечелени за социалистическото движение, което започва да взема доста сериозен вид и за това започва да се говори из града. За учителката Вела Благоева имам чест да Ви съобщя, че силно подозирам тая учителка в разпространение на деморализация – т.е. български социализъм, между ученичките.“ Господин министърът едва ли ще да е бил с нещо изненадан от поредния донос на поредния директор в поредното училище. Той е махнал с ръка и е оставил сестра си да си чупи главата, както намери за добре. Във всички гимназии из страната е така. Кръжоци в Габрово, Търново, Варна, Пловдив, Стара Загора, Русе, Видин, Шумен, Севлиево, Дряново, Казанлък – това е люпилнята на социалистически кадри за партията, която ще основе зет му Димитър Благоев. Понякога бунтарските увлечения стигат твърде далеч, както пише в спомените си Евтим Дабев, първият преводач на Маркс в България: като преподавал на ученичките в Габровското девическо училище по Енгелсовата брошура „Положението на работническата класа в Англия“, една девойка заронила едри сълзи за горчивата съдба на английските работници, та се наложило дълго да я успокоява. Успял чак след като се оженил за нея.
През 1892 г. Вела Благоева е уволнена, а петнадесет нейни ученички са изключени и наказани за участие в „развратителна социалистическа дейност“. Преместват я в девическата гимназия в Стара Загора със строго предписание към директорката „... да се бди за поведението на Благоева както в училището, така и вън от него и да се съобщава в министерството, щом като забележи, че тя се отклонява от преките си учителски и професионални задължения по отношение на ученичките и че пропагандира социалистическите идеи“. В Стара Загора Вела Благоева не се отклонява, тя набляга предимно на социалистическата пропаганда, което съвсем не ú пречи да бъде образцова учителка и педагожка. Точно за това я търпят чак до 1898 г., когато за пореден път я преместват в Пловдивската гимназия. За доносите, които я следват по петите, се знае от едно писмо на Димитър Благоев от 1901 г. до Найчо Цанов: „Жена ми е подала заявление в Министерството на просвещението да я назначат учителка. Биле ú обещали. Обаче когато бях в София, един ваш съпартизанин ми съобщи, без да го питам, че г-жа Екатерина Каравелова била му казала, че жена ми не можела да бъде назначена, понеже имало някакъв рапорт в Министерството от дирекцията на Девическата гимназия в Пловдив от Величково или Вазово време, който я компрометирал зле. Обвиняват жена ми, че разпространявала социализъм сред ученичките.“ Оттук нататък за нея вече няма учителско място в пределите на царството – затова Вела се цанява за учителка в румънското село Тулча. Там я търпят само три месеца, когато я застига министерски донос и румънското правителство я уволнява. Напразно директорът на училището в Тулча пише в България, че Вела Благоева е образцова учителка и че се е отказала от социализма. Гневната ú реакция по този повод, изразена в писмо до Майстора, характеризира с две изречения цялата ú личност: тя не се гневи на уволнението – протестира, че са я обявили за ренегат. „Мене ме сърди това... защото не е искал моето съгласие: отричам ли се от убежденията си, а само да оправдае себе си, че довел такава опасна жена, безцеремонно ме прави лъжкиня.“ Ходенето ú по мъките продължава през Пловдив и плевенското село Тръстеник, където вади хляба на семейството цели четири години. Така и не стига до заветните двадесет години учителски стаж за пенсия.
* * *
Преподаването (проповядването) е само част от социалистическата дейност на Вела Благоева. Тя има и други оръжия – литературния си талант и знаенето на чужди езици. През 1890 г., когато Димитър Благоев префасонира Сакъзовото списание „Ден“ в едно чисто социалистическо списание, Вела е сред най-дейните и ценните му сътрудници. Превежда от английски (научила го е по време на учението си в американския колеж в Габрово), немски, френски и руски художествени произведения, теоретични статии на най-видните дейци на европейската социалдемокрация, педагогически трудове и поезия. Тя стои в основата на блестящия превод на Димитър Благоев на „Капиталът“ от немски език. И заедно с това пише и издава повестта „Царица Теодора. Скици от българския живот от XIV век“ (1894), романа „Процес“ (1898), „Две повести от народния живот на българите“ (1904), детската книжка „Подарък за деца“. Нейни разкази, очерци, културни прегледи, рецензии и преводи са разхвърляни щедро из левия печат. Публикува в собственото си списание „Дело“, в „Ден“, „Работнически вестник“, „Ново време“, „Българска сбирка“, „Демократичен преглед“, в първото социалистическо списание за жени, редактирано от нея – „Женски труд“. Впрочем литературното дело на Вела Благоева си остава непроучено и до ден-днешен. Буржоазната литературна критика съзнателно я пренебрегва, а социалистическата така и не намери за половин век достатъчно време да я прочете и да я оцени по достойнство. Нищо ново под слънцето – ако Алексадър Балабанов не бе открил в нощвите на баба си забравените от десетилетия „Записки“ на Захари Стоянов – българския Тукидит, поколения българи нямаше да знаят името му. Достатъчно е книгите ú да се поизтупат от архаичния правопис (не се наемам с ролята на литературен критик – Д. Г.), от някои дразнещи русизми и читателят ще се срещне с една талантлива, страстна, задъхана проза, която проповядва доброта, солидарност между човеците, равенство между половете и преклонение пред героите на националната и социалната революция. Така че е напълно възможно литературното творчество на Вела Благоева от края на деветнадесетия век да бъде преоткрито, разбрано и оценено през двадесет и първия век.
* * *
В историята на българската левица са вписани имената на много прекрасни и достойни жени. Вела Благоева е една от тях. Ако има нещо, което я отличава от другите, това е съдбата ú на съзидателка на българския социализъм, на партията, на лявата литература и публицистика, на женското социалистическо движение. На първопроходците е винаги по-трудно – защото трябва да намерят верен път и да предпазват следващите от лавини. В историята на партията Вела Благоева си има свое лично място. Тя не грее с чужда светлина, нито пък блести с високи постове. През целия си живот преследва само една цел – да е полезна комуто и където трябва за делото на социализма. Винаги до Благоев – тя никога не вехне в неговата сянка. И във всичко, което е постигнал Дядото, има дял и неговата Виктория, Вела, баба Вела. Тя е неговата опора, тя е неговият кураж. Майка Кураж на българския социализъм. „През тежките дни на 1923 г., когато някое от децата му – пише дъщеря му Стела – изпадаше в униние, Дядо упрекваше: „Майка ви никога не е падала духом и в най-тежки дни ми е била подкрепа.“
Така че, когато Благоев казва: „С друга жена не бих могъл да живея“, дали не изповядва: „Без нея не мога да живея“? Останалото е известно...
Гаврил Георгиев
Сподели с приятели: |