Глава 4 - Да спасим розата

Глава 4 - Да спасим розата

Къде можеше да отиде, освен в дома, в който винаги намираше утеха – Божия дом. Там, на стола, тя стовари цялата си мъка. Притисната от нея, притихнала, Анна се вслуша в проповедта. Говореше пасторът на гръцката църква, в която ходеше в неделя сутрин. Той беше изключително енергичен и деен човек, адвокат по професия и пастир – по призвание. Със заразително чувство за хумор разказваше колко палаво дете е бил. Как близките му редовно го оставяли сам вкъщи, като отивали на църква. “Дяволчетата не ходят в църква” – казвали му вместо довиждане. Много пъти той чувал майка си молитвено да шепне в ъгъла на единствената им стая: “Господи, това дете или го спаси, или го вземи.” Целият по-нататъшен живот на Александър станал отговор на тази молитва – молитвата на една любяща майка. Пастор Александър Стефанопулос бе с широко отворено за чужденците сърце. Той милееше за тях. Приютяваше ги в църквата като в роден дом. Целият горен етаж в залата бе отделен за емигрантите. Тук Анна намираше сигурност и утеха. Много пъти тя бе сядала тук. Много пъти Бог бе лекувал раните в душата й чрез проповедите на нейния пастор. И сега като че ли говореха на нея. Да, това беше Бог, Който говореше на самото й сърце:

- Бог ще те освободи от тъгата. Ще направи път в пустинята за теб.

Анна се отпусна съкрушена. Повей на вятър в нея повлече като облак наслоената печал.

- Ти си пясък. Но Аз ще те променя. Ще ти дам увереност – продължаваха да говорят от амвона.

- Благодаря ти, Господи. Знам, че ще се погрижиш за мен.

Бог превърза сърцето й. Обинтова капките кръв в него с една друга кръв, тази на нейния скъп Бог.

Нямаше какво да чака освен обещанието на Бога. Знаеше, че единственото, което можеше да направи, бе стъпка на вяра за някаква работа. Тази увереност я доведе в бюрото за чужденци, едно от многото в Атина.

Собственичката му, Румяна Иванова, красива българка, преценяваше кандидатите с дежурните въпроси за владеене на езика и предпочитание за работа. После ги изпращаше по адреси.

В продължение на няколко часа това бюро стана истински извор на емигрантски опит за Анна. Многобройните клиенти разказваха неудачите и страховете си. Имаха многоцветна националност и квалификация. Прииждаха, жужащи като пчели. Източна Европа щурмуваше Атина, гонена от нуждата за нормален човешки живот. Потокът чужденци криеше заплаха от престъпност, ако не бъде овладян. Единственият начин да се контролира беше регистрацията им. Това ставаше чрез издаването на карти за чужденци, улесняващи и двете страни. Чужденците бяха евтина работна ръка, готова да понесе и най-тежката работа, стига да е добре платена. Бяха хора без избор, без надежда за лично щастие и време. Много от тях нямаха и права, защото живееха без разрешително за престой. Икономическата криза, разтърсваща бившите комунистически страни на Изтока в края на второто хилядолетие, носеше в Гърция това море от хора. Трусове в устоите на комунизма водеха до трусове и в живота на хората от тези държави. Водовъртежът от политически събития увличаше и тях във водовъртеж. На фона на масовата разруха на социалистическия лагер се очертаваха милиони човешки съдби, застрашени също от разпад. Повечето от тях бяха на хора с угаснали морални ценности. Хора, които не вярваха в нищо, лъгани и манипулирани цял живот от собствените си правителства. Системата на управление и образование в страните им беше промивала мозъците им години и сега те стояха, изпразнени от собствени мисли, без инициатива, без ориентир. Влизаха мъже без самочувствие, без усмивка, без изисквания. Готови на всичко. Тъжно беше да се гледа това множество.

- Тези хора имат нужда от теб. Открий им се, Господи! – помоли се на ум Анна. – Промени България, която прилича на пепел от роза.

Продължи, пишейки:

е за мен България,

като откъсната роза

нося в мен България.

Угасна, отиде си слънцето,

заключено в България.

И от роза, в пепел след роза

превърна се България.

Боже, моля Те, чуй сега

стона ми за България.

И от пепел след роза, пак

в роза превърни България.

Болката за изпепеления дух на България пулсираше в сърцето на Анна. Зъл вятър смачка красотата на цвета й, стъпка я като с ботуш. В мислите й затанцува изящният малък принц на Екзюпери, прегърнал цвете.

Той обичаше своята роза. Пазеше я от ветровете и от жаркото слънце. И от овцете, “които кой знае защо ядат и цветя с бодли”. Малкият принц знаеше, че розата е нещо, за което трябва много да се грижи.

Кой се погрижи за нежния цвят на България?

Как стана така, че невежеството и пошлостта изядоха красивите неща?

- Трябва да спасим розата! Трябва непременно да я спасим - мислеше Анна, когато вратата се отвори.

Празното пространство между рамките й се изпълни от едрата фигура на приведен мъж. Той внимателно се огледа, сякаш да се увери, че е на точното място и умолително се обърна към красивата собственичка:

- Чух, че издавате български вестник. Едно наше момче почина внезапно. На 35 години. Можем ли да поместим съобщение?

Директорката на вестника, свикнала да слуша всякакви истории, изумено подскочи на мястото си:

- Кога? Как стана това? Откъде сте? – засипа с въпроси мъжа.

- Вървяхме вчера с него и семейството му по улица “Патисион”. Двете му малки деца се спряха пред витрината на един магазин и поискаха сувлаки , а той нямаше пари да им купи. Двамата с жена му бяха без работа. А връщане назад няма. Знаете как е в България. Тогава приятелят ми се строполи на тротоара. Повече не стана. Лекарите поставиха диагноза - мозъчен инсулт. И преди правеше високо кръвно. Но кой е очаквал такъв край...

Издателката на вестника взе химикал и отбеляза трите имена на мъжа, датата и мястото на раждане, деня на смъртта. Отдолу добави:

Атина.

Един млад живот бе прекършен като цвете далеч от родината.

Анна стоеше мълчаливо в общата суматоха. Потресена от чутото, бързо извади лист и записа:

На всички българи, работещи в Гърция,

с обич и съчувствие

На работа робска

робски работят

българи,

гръб.

работят каторжно,

усърдно

работят

На работа робска

робски работят

българи,

гръб.

разруха в Родината,

в гръцко -

черна

- Проблемът е в главата й – поясни снахата. – Забравя, губи мисълта си, не може да се обслужва. Физически е здрава, но не знае какво да прави със себе си. Не е в състояние да живее сама. А къщата ни е далече.

Старицата плесна с ръце и погали косите на Анна. Радваше й се като дете, мислейки, че е дошла за малко, да я види.

- Водим ти помощник, майко – високо каза снахата. – Това момиче ще ти готви, ще ти прави компания.

Лицето на София се помрачи:

- Не ми трябва помощник на мен – категорична каза тя. – Да не би да съм болна?

- По-лесно ще ти е така, майко. Анна е от България. Нали ходихте там с татко преди катастрофата.

- От луната да е, аз нужда от чужди хора в къщата си нямам – отсече старицата.

- Хайде и ти, майко. Успокой се. Анна не е външен човек. Сънародничка на Румяна. Помниш ли Румито?

- Нищо не искам да помня, откакто татко ти го няма. Къде е едната ми обувка, също не помня. И един чорап само съм обула сутринта. Къде е другият – не зная. И в хладилника го няма – нареждаше плачевно София.

Оформяше се малка словесна война, поради което снахата мъдро замълча.

- Това е положението – кимна тя към Анна. – Лекарите казаха, че ще става по-лошо.

Целуна свекърва си, каза довиждане и двете с Румяна излязоха от апартамента.

Ами сега! – огледа се уплашено Анна.

София наистина нямаше памет. Тя извади една тенджера, напълни я с вода, пусна две филии хляб да се варят и покани Анна на обяд. После, забравила, че “готви”, изключи тока и каза, че така съобщават от телевизията, заради горещините. Анна не знаеше какво да прави. Сви се в единия ъгъл на стаята, а София грабна кофа с вода и започна да мие пода. Стържеше го настървено с четката, жулеше го с цяла сила. Анна с болка измести очите си от старата жена. Когато след малко я погледна отново, тя продължаваше да търка същото място. Скочи да спре това безсмислено действие. Но се подхлъзна и падна по очи. София беше изляла твърде много паркетин в течността и не можеше да се ходи.

Легнала на земята, тя заплака. Госпожата не разбираше какво става. Като че загубила сетивата си, без слух, без зрение, без мисъл, без чувства, тя бе по-нефункционираща и от робот. Безизразно заобиколи Анна, подхлъзна се, успя да запази равновесие, хваната за стола, и отиде в другата стая. Върна се с две рокли в стил 30-те години.

- Давам ти ги за твои – подкупващо каза София. – И други ще ти дам, ако обещаеш да си тръгнеш.

Хвана ръката на Анна и я огледа внимателно. Заобръща собствените си длани.

- Тези две ръце са отгледали три деца. Ето, така съм ги хранела – каза тя, като притисна с китки гърдите си. – Ня-я-ма ги сега децата мии! А ти имаш ли деца?

Като че ли за миг разумът й се върна.

- Да, госпожо. Имам дъщеря.

- Колко е голяма? Женена ли е? – заразпитва старицата. – Ако ме поканиш на сватбата й, цял ден ще ви пея. Ето така... – и тя започна песен, която не свърши до залеза на слънцето.

- Вярно било, че психично-болните нямат умора – тъжно констатира Анна.

Чакаше търпеливо края на импровизирания концерт, за да попита къде може да си легне.

Сутринта падна още със ставането. Подът лъщеше, изобилно намазан с паркетин от предишния ден. Успя да стигне банята. Миеше лицето си, когато София отвори вратата да провери не се ли къпе. Беше излишно. Бушонът за електричеството беше отвъртян отново. Все пак имаше студена вода. Осъзна, че се радва на нещо толкова естествено. София надничаше към огледалото през рамото й, опитвайки се да закрепи измачкана червена панделка в косите си. Не можеше да остане безучастна към комично – тъжното страдание на старата жена. В този момент дойде решението да си тръгне. Вдигна телефона и набра бюрото за работа.

- Румяна слуша. Кажете

- Анна е. Тръгвам оттук след пет минути.
₪ ₪ ₪
Бог погледна Анна с любящите очи на баща. Заведе я в един манастир, при една монахиня. Тя бе свидно негово дете – Мария-Магдалена, 28-годишна французойка, жена с поразяващо великолепие. Беше от богато аристократично семейство, оставила своя род с традиции и светски обноски, за да затвори младостта си в един манастир. И да отвори живота си за болките на хората. Лицето й грееше от любовта и чистотата, които я изпълваха.

Мария-Магдалена топло посрещна Анна. Постла й легло, поднесе й чаша билков чай и нежно я приласка с думи. Поиска да узнае какво прави на улицата сама късно вечерта, защо е тук. Бавно и несигурно, отвикнала от нежност, Анна мъчително започна да извиква в съзнанието си тъжните спомени на пребиваването си в чужбина.

- Трябва да работя. Момчето, за което съм тук е вече студент. Трябва да доведа докрай започнатото.

Погледна с блестящи очи монахинята и пламенно каза:

- Един ден, когато всичко това свърши, няма да работя вече за пари. Ще служа като Вас на Бога.

- Запомни, Анна. Да живееш за хората, означава да живееш за Бога – отговори младата французойка.

Анна скъта тези думи в сърцето си. Положи ги там като съкровище. Не беше ли Бог, Който й говореше? Почувства познатия упояващ мир да изпълва душата й. Беше толкова хубаво. После щастливо заспа.

Времето, прекарано с Мария-Магдалена в манастира, беше едно от най-спокойните за Анна.

- Трябва да си починеш – настояваше монахинята.

- Не, трябва веднага да започна работа – противопоставяше се Анна.

- Още си много уморена. Ако сега започнеш работа, ще я загубиш.

Разговорът бе прекъснат от висока кокалеста жена, чиито страни бяха охлузени от пресни рани. Тя претърси с очи лицето на Анна и каза на чист френски език:

- Не те познавам. Не зная коя си. Но знам едно – изглеждаш по-зле от мен, когато ме блъсна кола преди седмица.

Мария-Магдалена тихо излезе, оставяйки след себе си нежността от общуването с нея. Въздухът в стаята, цялата проста мебелировка бяха поели тази топлота и лиризъм.

Анна седеше на леглото с наведена встрани глава, незнаеща за първи път какво точно да направи. Отпусна уморено слабите си ръце и въпросително погледна Сандра. В момента, в който погледите им се срещнаха, и двете почувстваха близост. Сандра, която живееше в манастира от две седмици, жадуваше за нечие приятелство. Тя довери на Анна историята си като на сестра:

- Майка ми почина при раждането на брат ми, когато бях на 15 години. Баща ми беше журналист в телевизията, коментиращ “горещите” новини. Живеехме далеч оттук, в страна с нестихващи политически размирици. Един ден група въоръжени мъже нахлуха вкъщи и застреляха баща ми пред очите ми. Видях го как се свлича на пода и пада в собствената си кръв. Тогава грабнах бебето и се скрих под масата. От този ден бъдещето ни в родината бе несигурно. Близки роднини ни помогнаха да напуснем страната. На 15 години се озовах в чужда страна. Самата аз още бях дете. Но носех в себе си грижата за едно друго дете – малкото ми братче. Започнах да работя. Не избирах какво, все тежка работа. На 20 години изглеждах старица. Тогава случайно попаднах на добри хора, които видяха у мен таланта на баща ми и ми помогнаха да уча. Завърших филология, знаех 5 езика, но това не промени живота ми. Не можем да се върнем у дома, опасно е. Продължаваме да се скитаме по света с брат ми, търсещи по-добра работа и по-добър живот.

Дълбоко съчувствие изпълни Анна. Тя забрави собственото си страдание и се потопи в болката на жената до нея.

- Бог е милостив. Той е спасил живота ти веднъж. Ще ти помогне и сега.

Усети, че се изморява, като говори. Беше изчерпала силите си. Успя да каже:

- Утре ще те заведа на място, където предлагат работа. Бог е промислил за теб.

На другия ден две уморени жени тръгнаха да търсят работа. До тях вървеше едно много младо момче, положило доверието си в тях.

- Чуй, Сандра. Писано е: “Никак няма да те оставя. И никак няма да те забравя." Знаеш ли авторът на тези думи? Познаваш ли този Бог? Той обещава: “Призови ме в ден на напаст и Аз ще ти помогна.” Опитай се да не забравяш това, където й да си, каквото й да ти се случи.

Това бе последното, което Анна успя да каже на Сандра. Влязоха в офис, откъдето малко след това Сандра бе изпратена на далечен остров, заедно с младия си брат.

Повече не се видяха. Нямаха адреси и телефони, които да разменят. Бог пресече пътищата и страданието им за миг от вечността. Две жени и едно момче се срещнаха от различни точки на земята в отрязъка на определеното за тях време. После Бог отново ги пръсна по света.

Понякога Анна се връщаше в спомена си към тази среща. Направи ли достатъчно, за да помогне на Сандра? Говори ли й достатъчно ясно за Този, Чиято воля следваше с живота си? Знаеше, не беше достатъчно. Беше уморена тогава. Нямаше време. Всичко стана много бързо – цялата тази среща. Животът премина през тях с бързината на препускащ кон, пронизващ ги с вихъра и скоростта си.

Но семето бе посято. Молеше се то да покълне в сърцето на Сандра. И я благославяше в мислите си за един по-добър живот, където й да се намира в света.