Предварителното съобщение

В петте раздела на своята "Етика" Спиноза формулира най-важните представи за мотивациите (афектите), определящи причините и механизмите за активно поведение на човека.

Физиологическата концепция за възникване на мотивациите (страсти, желания, въжделения) е била предложена през 1863 г. от Сеченов в "Рефлекси на главния мозък". "...Страстта - пише Сеченов - принадлежи от гледна точка на своето развитие към засилените рефлекси. Началото на страстта се намира... в елементарните сетивни наслади на детето."

Едновременно с развитието на страстните психични образувания се появяват желанията. Психичната страна на рефлекса, т.е. усещането, представата и др., независимо от смесения с нея страстен елемент, става по-ярка и по-ясна по пътя на асоциацията и анализа, а страстността, обратно - в много случаи изчезва, тъй като дори приятните впечатления, които често се повтарят, изчезват.

"Желанието за страстен психичен акт - същото, както и мисълта за обикновения - са първите две трети от рефлекса. Въжделеещата страна на желанието е на свой ред източник за страст, изразяваща се само отделно от насладата."

Много важна е и гледната точка на Сеченов по отношение на психофизиологичната основа на любовта, отнасяща се към 1863 г. По-нататък ще бъде интересно да я сравним с концепцията на Фройд, публикувана през 1900 г. в "Тълкуване на сънищата". На 5-6 години детето "отделя себе си от външния свят и, разбира се, несъзнавано вече се обича или, по правилно е да се каже, се обича в насладата". По-късно момчето се влюбва в жена. "В любовта към жената има инстинктивен елемент - стремеж на половете. Това е нейното начало, защото любовта започва, както е известно, при момчето едва след настъпване на зрялост на половите органи. Не се наемам да реша въпроса дали момчето асоциира вече първите полови усещания с образа на жената неволно или тази асоциация е подготвена от предишно знание. Известно е само това, че при нашето възпитание на децата това последното става навярно при 9/10 от всички момчета. Въпреки всичко асоциацията съществува, и по какъвто и начин да се придобива тя, в нейната основа няма нищо произволно. По същия начин е трудно да се посочат защо ранните полови усещания се асоциират непременно с образа на една определена жена, а не с образа на друга или на всички... В такъв идеал, когато той започва силно да заема въображението, обикновено се влага всичко, което обичаш не само при жените, но дори и у рицарите. Когато накрая идеалът малко или повече е определен и момчето срещне жена, която прилича на този идеал, то, както се казва, пренася своята мечта върху тази жена, и започва да я обича в нея. Според нас той е асоциирал своя страстен идеал с реалния образ. Това именно е така наречената платоническа любов. В нея половият характер е доста бледен поради това, че редом с ярките, следователно страстни зрителни и слухови усещания се намират неопределили се още тъмни полови желания."

Анализирайки по-нататък влюбеността, Сеченов прави един важен извод: Обичайки жената, мъжът обича в нея, собствено казано, своите наслаждения;

но обективирайки ги, той смята, че всички причини на неговата наслада се намират в тази жена, и по такъв начин в неговото съзнание редом с представата за себе си застава и сияещият в цялата му красота образ на жената. Той трябва да я обича повече от себе си, защото аз никога няма да внеса в своя идеал тези от собствените си страстни усещания, които са неприятни за мен. В любимата жена е вложена само по-добрата част от моята наслада.

Притежаването на предмета на любовта според рефлекторната концепция на И. М. Сеченов води с течението на времето до изчезване на страстта: "Но ето че мъжът започва да притежава своя идеал. Страстта му избухва още по-живо, още по-ярко, защото мястото на тъмните и неопределени полови стремежи се заема сега от ярките, трепетни усещания на любовта, а и самата жена се появява в небивал до този момент блясък. Минава месец, година, две и обикновено страстта вече е затихнала, дори в онези щастливи случаи, когато действителността е съответствувала на идеалите и от двете страни. Защо е така? По силата на закона, според който яркостта на страстта се поддържа само с променливостта на образа. За година, две, при живот много близо един до друг сумата на възможните промени и от едната, и от другата страна отдавна се е изчерпала и яркостта на страстта е изчезнала. Но любовта не е унищожена: от честото повторение на рефлекса, в който психическо съдържание се явява надаряването на любимата с едни или други, или с всички свойства, образът й се съчетава, така да се каже с всички душевни движения на любовника и тя е станала наистина негова половина. Тази любов по навик се нарича дружба."

Правейки анализ на желанието, Сеченов пише, че желанието се появява всеки път, когато страстният рефлекс остава без край, без удовлетворение. Желанието е, разбира се, не нещо друго, а страстната страна на мисълта. Желанието като усещане има винаги повече или по-малко мъчителен, отрицателен характер; напротив, усещанията, съпровождащи постъпката, т.е. удовлетворяването на страстното желание, имат винаги ярък, положителен характер.

Сеченов различава желание и искане. Ако в съзнанието във формата на мисъл е даден почти безстрастен психичен рефлекс, то страстната, стремителна страна, т.е. стремежът към задоволяване на страстта се нарича искане. Аз искам да направя това. При ясно изразена страстност същата страна на рефлекса ще бъде желание. Безстрастното искане е акт на самата воля, по своята мощ то е безгранично. Заедно с това, както видяхме от определението, искането има рефлекторна природа. От определени външни влияния се предизвикват последователно редове от асоциирани мисли и краят на рефлекса произтича логически от най-силната.

Разсъждавайки по-нататък за съотношението на искането и желанието, Сеченов стига до извода, че безстрастното искане, колкото и да е независимо от външните влияния, всъщност също зависи от тях толкова, колкото и всяко усещане. Там, където причината, намираща се в основата на искането, е неуловима, резултатът на искането няма характер на сила. Обратно, в борбата със силно и страстно желание, в която безстрастното искане излиза победител, в основата на последното се намира или мисъл с много страстен субстрат, или мисъл, която е станала много здрава от честотата на повтаряне на рефлекса, т. е, навик.

По такъв начин детерминанти на човешкото развитие и поведение в учението за рефлексите на главния мозък се явяват: 1) средата (способността на организма да възприема чрез рецепторите дразненията от околната среда и да взаимодействува с нея), и 2) мотивацията (афекти, страсти, желания, искания).

Желанията, стремежите, афектите, страстите и исканията стават в психоанализата на Фройд основни детерминанти на поведението. Според Фройд мотивът е една от главните психични реалности. Рефлекторната теория се стреми да сведе образа (основния предмет, на Gestalt-Psychologie) до следите от външните дразнители, действията - до рефлексите, мотивацията - до биологичните импулси.

През 1900 г. Фройд публикува своята главна монография "Тълкуване на сънищата", която поставя началото на развитието на психоанализата и формулира учението за несъзнаваното. Фройд нарича психоанализа употребения от него метод на психотерапия, който е произлязъл от така наречения катартичен метод, оповестен съвместно с Бройер в "Изследвания на хистерията" през 1895 г. Както вече споменахме, катартичната терапия е открита от Бройер през 1882 г., който благодарение на нея за първи път успява да излекува една болна от хистерия и предлага определено гледище за патогенезата на нейните симптоми. Под влияние на Бройер Фройд отново започва да прилага този метод и го изпробва върху много пациенти. Катартичният метод се основава на допускането, че по време на хипноза болният се пренася в онова психично състояние, при което за първи път се е появил невротичният симптом- Тогава у хипнотизирания възникват спомени, мисли и импулси, които до този момент се намират извън съзнанието. И когато при появата на интензивен афект той съобщава на лекаря своите душевни преживявания, невротичният симптом се оказва преодолян и връщането му става невъзможно. Двамата автори дават обяснение на този повтарящ се фактор в споменатата монография, виждайки в невротичните симптоми замяна на потиснатите и недостигнали до съзнанието психични процеси, т.е. конверсия (превръщането им в невроза. Терапевтичното влияние на своя метод авторите обясняват с изживяването на "приглушения" до този момент афект, свързан с потиснати душевни актове (процес на "отреагиране"). Простата схема на психотерапията се усложнявала като правило всеки път, тъй като се оказвало, че в образуването на невротичния симптом участие е взимала не просто една травмираща представа, а цял ред такива представи. По такъв начин главният признак на този метод се състои в това, че при него терапевтичното влияние зависи не от внушената забрана на лекаря, а обратно - симптомите изчезват сами, ако психотерапевтът успява да даде друга насока на душевните процеси, които до този момент са водели до образуване на невротични симптоми.

Промените, внесени в катартичния метод на Бройер, отначало са се ограничавали, както споменахме по-горе, с промяна в техниката за проява на афектните преживявания. Но това довело до нови резултати, а по-нататък и до ново, макар и непротиворечащо на предишното, разбиране на психотерапията на неврозите. Внушението вече няма място в катартичния метод. Фройд предприема по-нататъшната стъпка, като се отказва и от хипнозата, като я заменя с метода на "свободните асоциации". Прилагайки психоаналитичния метод, Фройд принуждава пациентите си да легнат удобно по гръб на дивана, а самият той сяда на стол зад тях, така че да не го виждат. Фройд избягва докосването до болния и всичко онова, което напомня за хипнозата. Психоаналитичният сеанс протича под формата на беседа между двама души, които са еднакво будни, при което болният се стреми да избегне каквото и да било мускулно напрежение и всяко отвличане на вниманието от собствените му душевни преживявания, върху които непрекъснато трябва да концентрира вниманието си. Тъй като независимо от умението на лекаря на хипноза се поддават не всички невротици, отказването от хипнозата обезпечава на психоанализата възможности за приложение на психотерапията върху неограничен брой пациенти,

Техниката на психоанализата на Фройд изисква от пациентите да концентрират вниманието си върху първите идващи им наум мисли. За тази цел те трябва да си- дадат пълна свобода и да съобщават как постигат това например по време на разговора, преминавайки без каквато и да е последователност от една мисъл към друга. Преди да им поиска подробна картина на историята на заболяването, Фройд настоявал да му разкажат всичко, което им идва наум, дори и когато мислят, че това е маловажно или няма отношение към въпроса, че е безсмислено. Но особено настойчиво Фройд искал от тях да не оставят настрани нито една мисъл или нещо, което е възникнало в главата им, само защото се срамуват или им е неприятно да го кажат.

Събирайки този материал от мислите на пациентите, който обикновено се пренебрегва, Фройд прави едно наблюдение, станало решаващо за оформянето на психоаналитичната концепция. Още докато болният разказва историята на заболяването си в спомените се наблюдават пропуски - или поради това, че са били забравени фактическите събития, или защото са объркани времевите отношения или разкъсани причинните връзки, благодарение на което се наблюдават непонятни ефекти. Невротичната история на заболяването не минава без амнезия. Ако принудим разказващия болен да запълни пропуските на своята памет чрез напрегната работа на вниманието, то можем да забележим, че възникващите по този повод мисли се изместват със всички средства на критиката до такава степен, че в края на краищата на пациента наистина му става зле, когато се е появява споменът. От този факт Фройд прави заключение, че амнезията е резултат на процес, наречен от него изтласкване, като причина за който той разглежда неприятното усещане. Дълбинната несъзнавана психична енергия, предизвикала това изтласкване, се проявява във вид на съпротива срещу лечението. Изтласкването е един от видовете психологична защита. Отхвърляните обикновено под различни предлози мисли Фройд смята за "издънки" на изтласканите психични образувания (мисли и душевни движения), техни изкривявания в резултат на съществуващата съпротива срещу възпроизвеждането им.

В "Тълкуване на сънищата" Фройд пише, че колкото по-голяма е съпротивата, толкова по-дълбоко е това изопачаване. Ценността на терапевтичната техника на психоанализата се заключава именно във взаимоотношението между случайните мисли и изтласкания психичен материал. Ако владееш метод, който позволява да се проникне от тези случайни мисли до изтласканото, от изопаченията до изопаченото, тогава и без хипноза за съзнанието може да се направи достъпно това, което преди в психичния живот е било несъзнавано. Под несъзнавано Фройд разбира нереализираните нагони, които в резултат на конфликт с изискванията на социалните норми не са били допуснати до съзнанието, отчуждили са се с помощта на механизъм на изтласкване, разкривайки се в говорните грешки, съновиденията и др. Хипотезата за несъзнаваното и предизвиканите от нея деформации:

хистеричните симптоми, както и симптомите изобщо (погрешни действия, забравяне), а също така и съновиденията са реализация на желание. По такъв начин в дълбините на психиката на индивида съществуват несъзнавани психични сили (главна от които е либидото - сексуалният нагон), които Фройд разглежда като доминиращ мотив на човешкото поведение. Несъзнаваното се различава от съзнанието с това, че отразяваната от него реалност се слива с преживяванията на субекта, с неговите отношения към действителността, затова в несъзнаваното не е възможен произволен контрол на осъществяваните от субекта действия и оценка на техните резултати. В несъзнаваното действителността се преживява от субекта чрез такива форми на уподобяване, на отъждествяване на самия себе си с другите хора и явления, като непосредствено емоционално усещане, идентификация, емоционално заразяване, обединение на различни явления в един ред чрез вчувстване, а не чрез проява на логическите противоречия и дистинкции. Фройд подчертава, че в несъзнаваното миналото, настоящето и бъдещето съществуват, обединявайки се в един психичен акт, например в съновидението, Несъзнаваното намира своя първи израз в ранните форми на детското познание на действителността, в първобитното мислене, интуицията, афектите, паниката, хипнозата, съновиденията, привичните действия, субсензорното възприятие, непроизволното запомняне, а също така и в стремежите, чувствата и постъпките, причините за които не се съзнават от субекта.

С термина несъзнавано Фройд обозначава една особена област от психиката, която е съсредоточила в себе си вечните влечения, мотиви, стремежи, чийто смисъл се определя от инстинктите и е недостъпна за съзнанието.

Тази област от психиката неведнъж е описвана в художествената литература. Така например главният герой на Грин в романа "Бягаща по вълните" Томас Харвей е очарован и пленен от Несбъднатото и - въпреки всичко - упорито се стреми към него. "Спомних си разговорите си с него за властта на Несбъднатото. Пътувайки от град на град, от страна в страна, аз се подчинявах на сила, която бе по-всемогъща от страстта или манията.

Рано или късно, на старини или в разцвета на силите ни, Несбъднатото ни зове, ние се оглеждаме, като се мъчим да разберем откъде е дошъл този зов. Тогава, като се събудим в своя свят, ние тягостно се сепваме и скъпейки се за всеки ден, се вглеждаме в живота, като с всичка сила се мъчим да разберем дали Несбъднатото е започнало да се сбъдва. Дали образът му не е станал по-ясен. Дали сега не е нужно само да протегнем ръка, за да хванем и задържим едва забележимите черти."

Фройд посочва две форми на проява на несъзнаваното и промяна на действителността, които са по-близо до изкуството, отколкото сънят и неврозата, и говори за детската игра и фантазията наяве. "Не бива да се мисли - пише той, - че детето гледа на околния свят несериозно. Тъкмо обратно, то се отнася към играта много сериозно, внася в нея много одухотвореност. Противоположност на играта не е сериозността, а действителността. Детето прекрасно отличава, въпреки увлечението си, създадения от него свят от истинския и охотно търси опора за въображаемите обекти и отношения в осезаемите и видими предмети от действителния живот... Поетът прави същото, което и играещото дете, той създава свят, към който се отнася много сериозно, т.е. внася много увлечение, като в същото време рязко го отделя от действителността." Когато детето престане да играе, то обаче не иска да се откаже от тази наслада, която му е доставила играта. Но тъй като то не може да открие в действителността източник на това удоволствие, играта започва да се заменя от сънища наяве или от фантазии, на които много хора се предават в мечтите си, като си въобразяват осъществяването на своите любими еротични или някакви други влечения. Фройд отбелязва, че във фантазиите може да има мъчителни преживявания, които въпреки това доставят удоволствие. Това първо. И, второ, детето никога не се срамува от своите игри от възрастните, а възрастният се срамува от своите фантазии и ги крие от другите, той ги крие като свои съкровени тайни и по-охотно би си признал своите престъпления, отколкото да разкрие фантазиите си. Възможно е в резултат на това той да си мисли, че е единственият човек, който има подобни фантазии, и няма представа за широкото развитие на подобно творчество у другите хора. Трето, незадоволяването на желанието е подбуждащият стимул за фантазиите. Всяка фантазия, както и съновидението, е осъществяване на желанието, коректив на незадоволяващата ни действителност. Затова в основата на поетичното творчество, също както в основата на съня и на фантазията, се намират незадоволени желания, често такива, от които се срамуваме, които трябва да крием от самите себе си и които затова се изтласкват в областта на несъзнаваното.

Да систематизираме представата на Фройд за несъзнаваното. Според него психиката се образува от три "слоя" - несъзнавано, подсъзнавано и съзнавано. Несъзнаваното е най-дълбокия! фундамент на психиката, определящ целия съзнателен живот на човека и дори съдбата на отделни личности и цели народи. Несъзнаваните нагони към наслада и смърт (инстинктът за агресия) са смисловото съдържание на всички емоции и преживявания. Подсъзнаваното (или предсъзнаваното) е особена гранична зона между съзнанието и несъзнаваното. В тази област проникват несъзнавани нагони и тук една особена психична "инстанция", породена от обществения живот на човека, неговият Свръх-Аз (или съвест) ги подлага на строга цензура ("цензурата" на съзнанието). Съзнанието според Фройд е повърхностна проява на психиката на границата с външния свят и зависи преди всичко от несъзнаваните сили.

Но нека се върнем към психоаналитичния метод на лечение на невротичните заболявания.

Фройд разработва изкуството за тълкуване. Психоаналитичният метод се използува не само като метод на свободен разказ на пациентите за техните собствени преживявания (метод на "свободните асоциации"), но и като тълкуване на сънищата на болния, което разкрива най-простия подход към запознаването с несъзнаваното, с неговите непреднамерени действия, извършвани без какъвто и да било план, и погрешни действия в ежедневието (говорни грешки, забравяне и т.н.). В своя труд "Тълкуване на сънищата" Фройд казва: След пълна интерпретация на съновидението се оказва, че то винаги се явява изпълнение на някакво желание. Същото може да се каже за фантазията ("сън наяве") и за всеки симптом като признак, сигнализиращ за желание. Фройд отделя специфичните особености на съновиденията: различие между формата, в която се проявява съновидението, и структурата, изразяваща тази проява. Първата е явното съдържание, втората - скритото съдържание. Между видимото и скритото се осъществява цялата работа на съновидението. Тук действуват механизми на сгъстяване и преместване, от една страна, на осъзнаване на смисъла на образите и вторична преработка - от друга. Сгъстяването е съвместяване на елементи, които в реалността са изолирани. В резултат на процеса на преместване на преден план се изнася един или друг незначителен детайл и само анализът може да покаже най-важната, най-значима страна на съновидението. Преместването е процес на последователно подреждане. Както сгъстяването, така и преместването маскира и деформира съдържанието на съновидението.

Фройд сравнява съновидението с ребус. То може да се разглежда от две страни: от една страна, това са неща, които ни се присънват ("ребус" произлиза от латинската дума "res" - предмет, в буквален превод "ребус" означава "през предметите"), от друга -то е подобно на онези представени в различни форми картинки гатанки, при които всяка отделна част означава дума, а думите, отгатвани една след друга, подредени и обединени, ни разкриват общия смисъл на съновидението. Фройд разкрива езика на съновиденията, който до този момент е зрим, но неразшифрован, и прави възможно неговото разбиране.

"Мислите и съдържанието на съновидението - пише Фройд в "Тълкуване на сънищата" - се появяват пред нас като две изображения на едно и също съдържание на два различни езика или, казано по-точно, съдържанието на съновидението се появява като превод на мисли на друг език, чиито знаци и правила ние трябва да изучим по пътя на сравнението с оригинала на този превод. Мислите на съновидението са ни понятни без по-нататъшни обяснения веднага след като ги научим. Съдържанието като че ли е съставено от йероглифи, отделните знаци на които е трябвало да бъдат преведени на езика на мислите. Ние несъмнено ще се заблудим, ако поискаме да прочетем тези знаци по тяхното очевидно значение, а не по вътрешния им смисъл... Правилното решаване на ребуса се появява само тогава, когато не предявяваме такива изисквания към цялото и към отделните му части, а се опитаме да заменим всеки негов елемент със сричка или дума, която се намира в някакво взаимоотношение с изобразения предмет. Думите, които се получават тогава, вече не са абсурдни, а могат в своето единство да въплътят прекрасни и дълбокомислени изречения. Такъв ребус е именно съновидението и нашите предшественици в областта на тълкуването на последното са допускали грешка, разглеждайки този ребус като композиция на художник.

Психоанализата е talking cure, лечение чрез разговор, казва Фройд през септември 1909 г. в своите известни пет лекции за психоанализата: "Сама болната даде на този нов начин на лечение името talking cure, лечение с разговор, или го нарече на шега chimney sweeping, продухване на комини."

В своя доклад пред II конгрес по психоанализа в Нюрнберг през 1910 г. Фройд сравнява психотерапевтичното осъзнаване на патогенните преживявания с магично съзаклягничество: "Психоневрозите представляват изопачени чрез замяна задоволявания на нагоните, чието съществуване болният трябва да скрие от себе си и от другите. Тяхното съществуване е основано на това изопачаване и неразбиране. Тези болезнени състояния не могат да съществуват, когато тяхната загадка се разкрие и това се приема от болния. Едва ли ще се намери нещо подобно в медицината. Само в приказките се говори за зли духове, чиято сила изчезва, когато ги назовеш с истинското им име, което те пазят в тайна."

Преживяванията на пациента, които в резултат на изтласкването не могат да бъдат изразени от него чрез вътрешната или външната реч (т. е, осъзнати), намират изопачен израз в невротичните симптоми. Оттук: търсенето на загубения в изказването на пациента смисъл съставлява самата същност на създадения от Фройд метод на психоанализа. Затова той формулира изискването "изцеление чрез осъзнаване".

Голяма роля в терапевтичния механизъм на психоанализата Фройд придава на трансфера (от лат. transfere - пренасям), С този термин той обозначава пренасянето на емоционалното отношение на пациента към важни за него хора върху личността на психотерапевта, пренасяне върху аналитика на афектните потребности на пациента. Трансферът е отношението между аналитика и пациента, изпълнено с дълбоко доверие и неограничена откровеност, които съществуват между майката и детето, между двама възрастни, които се обичат, между вярващия и божеството. Фройд пише, че чувството на любов, възхищение, уважение (позитивен трансфер), а също така на омраза, страх, отвращение (негативен трансфер) възникват спонтанно у пациента по време на психотерапевтичния сеанс при отсъствие в поведението на психотерапевта на обективни причини, с които би могло да бъде обяснено това. Важно е да се отбележи, че трансферът се разглежда като преносен феномен, присъщ на всички човешки отношения и проявяващ се не само в терапевтичния сеанс, но и в нашето ежедневие. Той подчертава, че въпреки възникването на отношението на трансфер да предполага наличието на два субекта, самото отношение се реализира само от един от членовете на двойката: детето, влюбения, вярващия, пациента. При това на втория член на двойката се придават всички необходими за реализирането на отношението качества. В действителност вторият член на двойката може да не притежава тези качества (Стендал е писал за това в своя трактат "За любовта", като е нарекъл подобно отношение "стадий на изкристализиране" на чувството). Колкото по-силен е стремежът за реализация на отношението, толкова по-голям може да бъде разривът между реалните и въображаемите качества на лекаря психоаналитик. Накрая е възможно състояние на трансфер, когато другият субект изцяло може да бъде продукт на въображението.