Прeoговор

В други случаи звуковите ефекти имат по-приятна му­зикална форма. Например мъж, който бил обявен за мър­тъв при пристигането му в болницата, разказва за преживяването на смъртта:

Чувах нещо като звънене на звънчета, някъде в далечи­ната, сякаш носени от вятъра. Звучаха като японски­те звънчета... Понякога чувах единствено този звук.

Вследствие на нарушена съсирваемост на кръвта, ва, че в мига, когато припаднала, започнала да чу каква величествена, наистина прекрасна музика".
Тъмният тунел

Много често едновременно с появяването на звука хора­та изпитват усещането, че се носят много бързо през някакво тъмно пространство. Те използват множество думи, за да опишат това пространство. Чувал съм да го описват като пещера, кладенец, улей, оградено място, тунел, фуния, вакуум, празнота, канал, долина, цилиндър. Макар че употребяват различна терминология, идеята е една и съща. Нека да разгледаме два случая, при които „ту­нелът" явно се откроява.

Това се случи с мен, когато бях малко момче... на 9 години. Беше преди 27 години, но случката се оказа тол­кова поразяваща, че не можах да я забравя. Един следо­бед ми стана много зле и набързо ме закараха в близка­та болница. Когато пристигнах, решиха, че ще се на-ложи да ме приспят, но не знаех защо, тъй като бях твърде малък. По онова време за тази цел използваха етер. Дадоха ми етер, като сложиха на носа ми напое­на с него кърпа, и в този момент, както ми казаха по-късно, сърцето ми спряло да бие. Тогава не знаех какво точно се случва с мене, но все пак, когато това ста­на, имах едно преживяване. Е, първото, което се случи — ще го разкажа точно по начина, по който го почув­ствах, — беше, че чух един такъв звънтящ звук — дрънннннннн-дрънннннннн-дрънннннннн, много ритми­чен. А после вече се движех през това — ще ви се сто­ри откачено, — през това продълговато тъмно място. Приличаше на канал или нещо такова. Не мога да ви го

опиша. Аз се движех, като през цялото време пулсирах в такт с този звук, с този дрънчащ звук.

Друг източник твърди:

Разбих много силна алергична реакция към местна упойка и престанах да дишам — имах спиране на диша­нето. Първото, което се случи — стана наистина бър­зо, — беше, че преминах през този тъмен, черен ваку­ум с огромна скорост. Предполагам, че може да се срав­ни с тунел. Все едно пътувах с влакче на ужасите в увеселителен парк, като преминавах през тунела с не­вероятна скорост.

По време на тежко боледуване един човек бил толкова близо до смъртта, че зениците му се разширили и тяло­то му започнало да изстива. Той разказва:

Бях в някаква напълно черна, тъмна пустота. Мно­го е трудно да се обясни, но имах чувството, че се движа във вакуум, през тъмнината. И.все пак бях в пъл­но съзнание. Сякаш се намираш в цилиндър, в който няма въздух. Това беше усещането за чистилището, все едно си наполовина тук и наполовина — някъде другаде.

Един човек, който „умирал" няколко пъти след получа­ване на тежки изгаряния и рани от падане, казва:

Бях в състояние на шок в продължение на около сед­мица и през това време внезапно се плъзнах в онази чер­на празнота. Струва ми се, че стоях там дълго време, плувах и падах през пространството... Толкова бях обсебен от тази празнота, че не мислех за нищо друго.

Преди такива преживявания, които имал в детските си години, един човек се страхувал от тъмното. Но ко­гато сърцето му спряло да бие поради вътрешни наранявания, получени при катастрофа с мотоциклет, се слу­чило друго:

Имах чувството, че се движа през дълбока и много тъмна долина. Тъмнината беше толкова дълбока и неп­роницаема, че не можех да видя абсолютно нищо, но това бе най-прекрасното и безгрижно преживяване, ко­ето можете да си представите.

В друг случай жена, която получила перитонит, разказва:

Моят лекар вече беше извикал брат ми и сестра ми, за да ме видят за последен път. Медицинската сестра ми сложи инжекция, за да ми помогне да умра по-леко. Нещата около мен в болницата започнаха да се отда­лечават все повече и повече. Докато се губеха, аз нав­лязох с главата напред в някакъв тесен и много, много тъмен проход, който сякаш ми беше точно по мярка. Започнах да се плъзгам надолу, надолу, надолу.

жена, била близко до смъртта след пътна катастро­фа, прави сравнение с телевизионно шоу:

Изпитвах чувството на пълен покой и тишина, не се страхувах и открих, че се намирам в тунел — тунел от концентрични кръгове. Скоро след това гледах те­левизионно предаване, наречено „Тунелът на времето", в което хората се връщат назад във времето през спи­раловиден тунел. Е, това е най-точното сравнение, за което се сещам.

Друг човек, който е бил много близко до смъртта, пра­ви малко по-различно сравнение, свързано с религиозното му възпитание:

Изведнъж попаднах в много тъмна, много дълбока до­лина. Сякаш имаше пътека, почти път, през долината

u аз вървях надолу no пътеката... По-късно, след като оздравях, си помислих: „Е, сега знам какво означава „до­лината на сянката на смъртта" от Библията, защо­то съм бил там".
Извън тялото

Това, че повечето от нас през повечето време се иден­тифицират с физическото си тяло, е тривиална исти­на. Ние, разбира се, признаваме, че имаме и „разум". Но за мнозинството „разумът" изглежда далеч по-ефимерен от тялото. В края на краищата „разумът" може да не е ни­що повече от ефекта на електрическата и химическата активност в мозъка, който е част от физическото тя­ло. За повечето хора е невъзможно дори да си предста­вят какво е да съществуващ по някакъв друг начин, ос­вен във физическото тяло, с което са свикнали.

Що се отнася до това гледище, преди тези преживявания хората, които интервюирах, не са се различавали като група от повечето хора. Ето защо след бързото си преминаване през тъмния тунел умиращият често преживява невероятна изненада. Защото на този етап той може да открие, че гледа физическото си тяло от някак­ва точка извън него, сякаш е „зрител" или „трети човек в стаята" или наблюдава фигури и събития „в пиеса на сцената" или „на кино". Нека разгледаме откъси от ня­кои разкази, в които са описани необикновени епизоди из­вън тялото.

Бях на 17 години и двамата с брат ми работехме в увеселителен парк. Един следобед решихме да отидем да плуваме и неколцина от останалите младежи също дойдоха с нас. Някой каза: „Хайде да преплуваме езеро­то". Бях го правил безброй пъти, но в този ден по някаква причина потънах почти в средата му... Ту изска­чах над водата, ту потъвах и изведнъж ми се стори, че се намирам далеч от тялото си, далеч от всички — съвсем сам в пространството. Макар че стоях ста­билно, на едно и също ниво, виждах тялото си да под­скача във водата на разстояние три-четири стъпки. Виждax тялото си отзад и малко отдясно. Все още чув­ствах, че имам цялостна телесна форма, дори докато се намирах извън тялото си. Изпитвах някакво въздуш­но чувство, което е почти неописуемо. Чувствах се като перце.

Една жена си спомня:

Преди около година ме приеха в болницата със сър­дечно заболяване и на следващата сутрин, както си лежах в болничното легло, усетих страшна болка в гърди­те. Натиснах бутона до леглото, за да извикам сестри­те; те дойдоха и започнаха да се грижат за мен. Беше ми много неудобно да лежа по гръб и затова се обърнах, в този миг престанах да дишам, а сърцето ми спря да бие. Точно тогава чух сестрите да викат. Усетих как излизам от тялото си и се плъзгам надолу между чарша­фите и ръба на леглото... на практика сякаш преминах през ръба на леглото и слязох долу на пода. После започ­нах бавно да се издигам нагоре. Докато отивах нагоре, видях още сестри да влизат тичешком в стаята — тряб­ва да бяха около десетина. Случи се така, че моят лекар точно тогава беше на визитация в болницата, те го извикаха и го видях да идва. Помислих си: „Какво ли пра­ви тук?". Издигнах се нагоре покрай лампата на табана — видях я отстрани, и то много ясно, — а после спрях да се издигам и застанах точно под тавана, гледайки на­долу. Почти имах чувството, че съм парче хартия, кое­то някой е духнал към тавана.

Отгоре гледах как ме съживяват! Тялото ми лежеше пред очите ми, проснато върху леглото, и всички го бяха наобиколили. Чух една сестра да казва: „О, божичко! Тя е мъртва!", а друга се беше навела над мен и ми правеше дишане „уста в уста". Докато тя правеше то­ва, аз гледах типа и. Никога няма да забравя как изглеждаше косата й, беше късо подстригана. Точно тога­ва видях, че вкараха онази машина на колела и допряха електродите до гърдите ми. При това видях как ця­лото ми тяло подскочи нагоре в леглото и усетих как всяка костица в тялото ми изскърца и подскочи. Това беше най-ужасното преживяване!

Докато гледах как те долу разтърсват с електрошокове тялото ми и разтриват ръцете и краката ми, си мислех: „Защо си дават толкова труд? Аз съм доб­ре сега".

Една млада жена твърди:

Беше преди около две години и аз току-що бях на­вършила 19. Карах един мой приятел с колата си до дома му и когато стигнах до онова кръстовище в цен­търа на града, спрях и се огледах и в двете посоки, но нищичко не се виждаше да идва. Навлязох в кръстови­щето и тогава чух как приятелят ми изпищя с всич­ки сили. Обърнах се и видях ослепителна светлина — фаровете на кола, която се носеше към нас. Чух ужасен звук — едната страна на колата хлътна — и в един миг сякаш преминах през някакъв мрак, през някакво затворено място. Стана много бързо. След това аз някак плувах на около пет стъпки над улицата — бих казала, на около пет метра от колата, и чух как заглъх­ва звукът от сблъсъка. Видях да тичат хора и да се струпват около колата, явно шокирани. Виждах соб­ственото си тяло сред останките на колата, между

всичките тези хора, които се опитваха да го измъкнат. Краката ми бяха целите изкривени и мястото беше из­цапано с кръв.

Можем да си представим какви необичайни мисли пре­минават през главите на хората и какви необичайни чув­ства изпитват, когато попаднат в такова опасно положение. Дори в този момент мнозина считат мисълта, че се намират извън тялото си, за толкова невероятна, че понятията им са съвсем объркани и за известно вре­ме не свързват преживяването си със смъртта. Те се чу­дят какво им се случва, защо изведнъж могат да видят себе си от разстояние, сякаш са зрители.

Емоционалните реакции при това странно състояние са най-разнообразни. Повечето хора съобщават, че отна­чало изпитвали отчаяно желание да се върнат в тяло­то си, но нямали ни най-малка представа как да го напра­вят. Други си припомнят, че много се уплашили, почти изпаднали в паника. Все пак някои съобщават за по-положителни реакции, както е в този разказ:

Разболях се много тежко и лекарят ме прати в бол­ницата. В онази сутрин ме обгърна плътна сива мъгла и аз напуснах тялото си. Докато напусках тялото си, имах усещането, че летя; обърнах се назад, видях себе си долу на леглото и не изпитах никакъв страх. Беше тихо — много спокойно и безметежно. Не бях ни най-малко разстроен или уплашен. Това беше усещане за по­кой, нещо, от което не се страхувах. Почувствах, че може би умирам; почувствах, че ако не се върна в тя­лото си, ще умра, ще си отида.

Поразително разнообразно отношение проявяват раз­личните пациенти към телата си, които напускат. Не­що обичайно е човек да съобщи за чувство на загриженост за своето тяло. Млада жена, която учела в учили-ще за медицински сестри по бреме на преживяването, из­разява разбираем страх:

Това е някак странно, знам, но в училището за сес­три се опитваха да ни втълпят, че трябва да дарим телата си на науката. Е, през цялото това бреме, до­като наблюдавах как се опитват да възстановят ди­шането ми, си мислех: „Не искам те да използват това тяло като кадавър*".

Чувал съм други двама души да разказват, че проявили същата загриженост, когато се оказали извън тялото си. Интересното е, че и двамата са упражнявали медицинс­ката професия — те са лекар и сестра.

При друг случай тази загриженост приела формата на съжаление. Сърцето на един човек спряло след падане, при което тялото му било жестоко обезобразено, и той си спомня:

Сега знам, че лежах на леглото — но всъщност не можех да видя леглото и лекаря, който се грижеше за мен. Не можех да разбера какво става, но гледах собстве­ното си тяло, което лежеше на леглото. И наистина се почувствах ужасно, когато видях тялото си и раз­брах как ужасно е разплескано.

Няколко души ми разказаха за появилото се чувство, че собственото им тяло е чуждо, както е в този пора­зителен пасаж:

аз наистина не съзнавах, че изглеждам така! Нали разбирате, свикнал съм да виждам себе си само на

*Труп (мед.). - Б. р.

снимка или отпред в огледалото, а и в двата случая об­разът изглежда плосък. Но изведнъж аз (или моето тяло) бях там и можех да се видя. Определено можех да видя тялото си — цялото, от около пет стъпки разстояние. Трябваха ми няколко мига, за да разпозная себе си.

В един от разказите това чувство за непознатост приема доста крайна и комична форма. Един лекар разказ­ва как по време на клиничната си смърт се намирал до леглото и гледал собствения си труп, който вече бил пок­рит със сивата бледност на смъртта. Отчаян и обър­кан, той се мъчел да реши какво да направи. Предпазли­во решил просто да се махне, тъй като се почувствал много разтревожен. В детските му години неговият дя­до му разправял истории за призраци и колкото и да е парадоксално, „не ми харесваше да стоя близо до това не­що, което ми приличаше на труп — дори това да бях аз!".

И обратното, някои са ми казвали, че не изпитвали никакви определени чувства към телата си. Една жена по­лучила сърдечен удар и била сигурна, че умира. Усещала, че в тъмнината нещо я измъква от тялото й и тя се отдалечава бързо от него. Тя разказва:

Въобще не погледнах назад към тялото си. О, много добре знаех, че то е там и че можех да го видя, ако се обърнех. Но аз ни най-малко не исках да го видя, защо­то знаех, че съм направила най-доброто в живота си, и вече насочвах вниманието си към другата страна на нещата. Имах чувството, че да погледна назад към мо­ето тяло означава да погледна назад към миналото, а аз бях решена да не правя това.

По същия начин едно момиче, изпитало усещането за излизане от тялото си след тежка катастрофа, при ко­ято получило жестоки наранявания, разказва:

Виждах собственото си тяло, цялото размазано в онази кола, сред всичките онези хора, които се бяха съб­рали наоколо, но разбирате ли, не изпитвах абсолютно никакви чувства към него. Сякаш това беше някакво съвсем друго човешко същество или може би прос­то предмет... Знаех, че това е моето тяло, но не из­питвах никакви чувства към него.

При цялата неестественост на това безтелесно със­тояние ситуацията се натрапва така бързо на умиращия, че може да му е необходимо малко време, за да прозре зна­чението на преживяваното. Той може да се намира извън тялото си известно бреме, отчаяно опитвайки се да се ориентира в нещата, които му се случват и които главоломно преминават през съзнанието му, преди да осъз­нае, че умира или че дори е мъртъв.

Това осъзнаване може да го порази с огромната си емоционална сила и да породи стряскащи мисли в съзнание­то му. Една жена си спомня, че си е помислила: „О, аз съм мъртва! Колко прекрасно!".

Един мъж твърди, че му се мярнала мисълта: „Навяр­но това хората наричат „смърт". Дори когато осъзнае това, човек може да се почувства стъписан и да откаже да приеме състоянието си. Един човек си спомня, че се сетил за обещаното в Библията: „Дните на нашия жи­вот са седемдесет години"*, и се възмутил, че е преживял „само едва една трета". Млада жена ми описа по мно­го впечатляващ начин чувствата си:

Помислих си, че съм мъртва, и не съжалявах, че съм мъртва, но просто не можех да разбера къде се очаква от мен да отида. Мислите и съзнанието ми бяха също както приживе, но аз просто не можех да разбера всич-

*Псалм 90:10. - Б. пр.

ко това. Непрекъснато си мислех: „Къде да отида? Как­во да направя?" и „Боже, аз съм мъртва! Не мога да по­вярвам!". Защото човек никога не вярва; не мисля, че може да повярва напълно, че ще умре. Това винаги е не­що, което ще се случи на друг, и макар че си го знаем, дълбоко в себе си ние никога не вярваме... Така че аз ре­ших, че просто ще почакам, докато се успокоя и дока­то отнесат тялото ми, а после ще се опитам да раз­бера къде да отида.

В един-два от случаите, които съм проучвал, умиращи­ят, чиято душа, разум, съзнание (или както искате го на­речете) се освобождава от тялото му, твърди, че след ос-вобождаването си въобще не е усещал да се е намирал в каквото и да било „тяло". Имал чувството, че представ­лява „чисто" съзнание. Един мъж разказва, че по време на преживяването се е чувствал така, „сякаш мога да виждам всичко наоколо — включително и собственото си тя­ло, което лежеше на леглото, — без да заемам никакво прос­транство", тоест все едно е бил един пункт на съзнани­ето. Неколцина други твърдят, че всъщност не могат да си спомнят дали изобщо са се намирали в някакво „тяло", след като са излезли от физическото си тяло, защото би­ли прекалено погълнати от събитията около тях.

Общо взето, повечето от моите обекти все пак приз­нават, че след освобождаването от физическото си тя­ло наистина са се намирали в друго тяло. Но те веднага попадат в област, в която е изключително трудно чо­век да се оправи. Това „ново тяло" е един от двата или трите аспекта на смъртните преживявания, които по­ради неадекватността на човешкия език ни изправят пред най-големите препятствия. Почти всички, които ми разказваха за това „тяло", на някакъв етап от разго­вора се объркваха и добавяха: „Не мога да го опиша", или правеха някаква забележка от този род.

И все пак разказите за това „тяло" твърде много си приличат. Макар че различните личности използват раз­лични думи и правят различни аналогии, тези разнооб­разни начини на изразяване до голяма степен наистина обозначават едно и също нещо. В отделните разкази об­щите качества и характеристики на новото тяло в зна­чителна степен съвпадат. Ето защо, за да приемем един термин, който да обобщи сравнително добре всичките му свойства и който беше използван от двама-трима от моите обекти, аз оттук нататък ще го наричам „духов­ното тяло".

Много често умиращите най-напред осъзнават духов­ните си тела чрез ограниченията. Когато напуснат фи­зическото си тяло, те откриват, че макар отчаяно да им се иска да кажат на другите за случващото се, като че ли никой не ги чува. Това е илюстрирано много добре в историята на жена, чието дишане спряло, откарали я в интензивното отделение и се опитали да я възвърнат към живот:

Виждах как се опитват да ме върнат към живота. Беше наистина странно. Не бях много нависоко, все едно се бях покачила на пиедестал, но не се намирах много високо над тях, може би просто ги гледах отго­ре. Опитах се да им говоря, но никой не можеше да ме чуе, никой не искаше да ме слуша.

Освен че другите явно не чуват човека в духовно тя­ло, той много скоро установява, че те явно не го и виждат. Медицинският персонал, както и другите хора, съб­рали се около физическото му тяло, могат да гледат пра­во към мястото, където е той в духовното си тяло, без да показват и най-малкия признак, че изобщо са го за­белязали. На духовното тяло му липсва плътност; окол­ните предмети като че ли с лекота преминават през не-

го и то не е в състояние да улови нито някой предмет, нито някой човек, когото се опитва да докосне.

Лекарите и сестрите полагаха огромни усилия да въз­становят синусовия ми ритъм и да ме върнат към жи­вот, а аз непрекъснато се опитвах да им кажа: „Оста­вете ме на мира. Искам само да ме оставите на мира. Престанете да се блъскате над мен". Но те не ме чува­ха. Затова се опитвах да махна ръцете им, за да прес­танат да блъскат тялото ми, но нищо не се получава­ше. Нищо не постигнах. Беше като... не знам какво ста­ваше наистина, но аз не можех да помръдна ръцете им. Като че ли докосвах ръцете им и се опитвах да ги пре­местя... и все пак, когато ги отблъснех, те си оставаха на мястото. Не зная дали ръката ми минаваше през тях, около тях или нещо такова. Не усещах съпротивление­то на ръцете им, когато се опитвах да ги отместя.

Или:

От всички страни към мястото на катастрофата се стичаха хора. Виждах ги и се намирах по средата на много тясна уличка. Въпреки това те преминаваха пок­рай мен и като че ли не ме забелязваха. Просто продължаваха да вървят, вперили погледи право напред. Кога­то дойдоха съвсем близо до мен, аз се опитах да се отмес­тя, да се махна от пътя им, но те минаха през мен.

Обикновено, когато сме във физическото си тяло, ние имаме различни сетива, които ни казват къде се намира тялото ни, къде в пространството са разположени от­делните му части в даден момент и дали се движат. В това отношение зрението и чувството за равновесие са Важни, то се знае, но има още едно свързано с тях усе­щане. Кинестезията е нашето усещане за движение или напрежение в мускулите ни, ставите, сухожилията. Ние обикновено не си даваме сметка за усещанията, идващи чрез кинестетичните ни сетива, защото тези възприя­тия са притъпени поради честата употреба. Но все пак предполагам, че ако бъдат изключени изведнъж, Веднага ще усетим липсата им. Всъщност доста хора са ми спо­менавали, че са осъзнавали липсата на физическо усещане за тегло на тялото, за движение и разположение в прос­транството, докато са били в духовните си тела.

Тези характеристики на духовното тяло, които от­начало изглеждат като ограничения, със същия успех мо­гат да бъдат разглеждани като липса на ограничения. Пог­леднете по този начин: Един човек в духовно тяло е в привилегировано положение по отношение на другите хора наоколо. Той може да ги Вижда и чува, но те не могат ни­то да го видят, нито да го чуят (много шпиони биха завидели на това). И макар дръжката на вратата сякаш преминава през ръката му, когато я докосне, това всъщ­ност няма никакво значение, защото топ много скоро от­крива, че може просто да премине npeз вратата. Пъту­ването, щом веднъж човек му намери цаката, явно ста­ва невероятно лесно в това състояние. Материалните предмети не представляват никаква бариера и придвиж-ването от едно място до друго става изключително бър­зо, почти мигновено.

Нещо повече — макар че на духовното тяло му липс­ват сетива за хората във физически тела, преживелите това са единодушни, че духовното тяло все пак е нещо,

колкото и да е невъзможно то да се опише. Те са едино­душни, че духовното тяло има форма или облик (поняко­га е сферично или представлява аморфен облак, но може да изглежда точно като физическото тяло) и дори да притежава отделни части (издатини или повърхности, ана­логични на ръцете, краката, главата и т.н.). Дори кога­то се съобщава, че формата му има, общо взето, заобле­на конфигурация, то често има граници, горен край и до­лен край и дори „частите", които току-що споменахме.

Чувал съм да описват това ново „тяло" по най-различ­ни начини, но човек лесно може да забележи, че при Всич­ки случаи се формулира почти една и съща идея. Думите и изразите, които различните обекти употребяват", включват „мъгла", „облак", „подобно на дим", „пара", „прозрачно", „облак от цветове", „въздушно", „енергий­на структура" и други, имащи подобни значения.

И най-накрая, почти всички отбелязват безвремието на това извънтелесно състояние. Мнозина казват, че макар да се налага да опишат прекарания в духовното тяло ин­тервал с темпорални средства (тъй като човешкият език е темпорален), времето всъщност не е представлявало еле­мент от преживяването, както е в материалния живот. Тук предлагам откъси от пет интервюта, в които ня­кои от фантастичните аспекти на съществуването в ду­ховното тяло са представени от първа ръка:

1. На един завой загубих контрол над колата си, тя се отдели от пътя и изхвърча във въздуха, а аз си спом­ням как видях синьото небе и колата да пада в ка­навката. В момента, в който колата напусна пътя, си казах: „Това е катастрофа". Тогава изгубих усеща­нето за време, изгубих и физическата реалност, до­колкото се отнася до тялото ми... изгубих връзка с тялото си. Усетих моето същество или моето Аз, или моят дух, или както искате го наречете... да из-