Превод: Веселин Лаптев chitanka info

магазина си след успешен работен ден. Хлътналите бузи и дълбоките бръчки по челото, които в моргата му придаваха вид на злодей, сега излъчваха някакъв особен аристократизъм.
Върнър се изправи на ръба на рампата и протегна ръка с дланта нагоре, очевидно с намерението да провери дали вали. После се спусна по бетонните стъпала и спокойно закрачи към улицата. В дясната му ръка се поклащаше черно дипломатическо куфарче, под мишницата му стърчеше сгъваем чадър.
Мартин предпазливо тръгна след него. Направи му впечатление странната походка на гробаря. Не беше накуцване, а по-скоро нещо като подскачане — сякаш единият му крак беше по-дълъг и по-силен от другия.
Това обаче не му пречеше да върви бързо.
Надеждите му, че Върнър живее в близост до болницата се изпариха в момента, в който слабата фигура зави по Бродуей и се насочи към входа на метрото. Ускори ход и затича надолу по стълбите. Върнър го нямаше пред билетните гишета. Вероятно е с карта, съобрази Мартин и хукна по наклонения тунел, който водеше към подземния перон. Изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да зърне главата на Върнър, която изчезваше към второто ниво, от което се вземаха влаковете към центъра на града.
Дръпна един вестник от кошчето за боклук до себе си и го разгърна.
Върнър беше само на десетина метра от него, седнал на един от закованите в пода пластмасови столове. В ръцете си държеше разтворена книга и
Мартин озадачено разчете заглавието й, изписано с ярки червени букви:
«Популярни шахматни дебюти». Яркото луминесцентно осветление над платформата му даде възможност да го разгледа както трябва. Костюмът на
Върнър беше тъмносин, с две странични цепки на сакото.
Късоподстриганата му коса беше старателно сресана, а хлътналите бузи и изпъкналите скули му придаваха вид на някакъв пруски военачалник.
Единствено обувките разваляха впечатлението от спретнатия му външен вид — бяха стари, с напукана кожа, която плачеше за боя.
По това време на денонощието перонът беше пълен с народ — главно болничен персонал. Хората бяха приключили със смяната си и бързаха да се приберат у дома. Това позволи на Филипс без проблеми да се качи във вагона на метрото, към който се насочи и Върнър. Кльощавият се настани на едно от свободните столчета и заби очи в разтворената книга пред себе си. Тялото му стоеше изправено и някак вдървено, куфарчето бе положено на пода между краката му. Филипс се настани в дъното на вагона, срещу някакъв красавец от латиноамерикански произход, накипрен с шарена риза от изкуствена материя. Позицията му беше подбрана така, че да може да

слезе от метрото на всяка от спирките, но Върнър не помръдваше. Започна да се тревожи, когато влакът с грохот потегли от Петдесет и девета. Ами ако Върнър не си отива у дома? Изобщо не беше допускал подобна възможност и изпита огромно облекчение, когато гробарят най-сетне се надигна и се приготви да слиза. Спирката беше на Четиридесет и втора улица и Мартин незабелязано се плъзна след него. Вече не беше важно дали Върнър се прибира у дома, или не. Въпросът беше колко време ще се бави на мястото, към което се беше запътил. Стигнал нивото на улицата,
Филипс изведнъж се почувства глупаво.
Нощните птици бяха встъпили в правата си. Четиридесет и втора улица беше оживена и ярко осветена, въпреки късния час и лошото време.
Строгото облекло на Върнър влизаше в ярък контраст с шарените дрехи на екзотичната тълпа, която се блъскаше пред кината с нон-стоп порнопрожекции и книжарниците за еротична литература. От осанката му личеше, че отдавна е престанал да обръща внимание на елементарните човешки пороци. Но Филипс се чувстваше по-различно. Имаше усещането,
че е попаднал на друга планета и старателно заобикаляше шумните компании, които задръстваха тротоарите. На няколко пъти дори слезе на уличното платно, с риск да бъде блъснат от някоя кола. Очите му се стараеха да не изпускат изправения гръб на Върнър, който невъзмутимо се отдалечаваше. И усилията му бяха възнаградени: успя да види как Върнър рязко променя посоката на движението си и хлътва във входа на някаква книжарница.
След минута беше там и облегна рамо на стената. Усети, че всичко това започва да му писва. Още един час и край на глупостите, реши в себе си той. Ако за това време Върнър не се прибере, операцията по проследяването ще бъде прекратена. После изведнъж си даде сметка, че висенето на тротоара го превръща в лесна плячка за уличната измет. Беше засипан с какви ли не оферти от разни подозрителни типове, които се представяха за търговски посредници, сутеньори, а и откровени просяци.
Бяха толкова настоятелни, че той се принуди да промени плановете си и бутна вратата на книжарницата.
На нещо като балконче над входа се беше настанила матрона със зеленикава коса и намръщена физиономия, която закова поглед в лицето на
Филипс. Очите й над добре оформените торбички го гледаха подозрително и сякаш се питаха дали появата му тук е уместна. Той въздъхна, извърна глава и се насочи към близкия щанд. Веднага забеляза, че кльощавата фигура на Върнър не се вижда никъде.
Някакъв клиент се плъзна с клатушкане покрай него, ръката му

сякаш случайно го закачи отзад. Мартин осъзна какво се е случило чак когато мъжът изчезна между високите лавици. Стана му гадно, прииска му се да настигне мръсното копеле. Овладя се само защото осъзна, че не бива да привлича вниманието към себе си.
Обиколи помещението за да се увери, че Върнър не е зад някой от отрупаните с книги и списания рафтове. Кацнала в полога си над вратата,
жената със зелената коса подозрително го следеше с очи. Той взе първото попаднало пред очите му списание и направи опит да го разгърне, но то се оказа запечатано е целофан. На корицата имаше снимка на двама мъже,
ангажирани в акробатичен сексуален акт.
Върнър се появи от някаква врата в дъното толкова внезапно, че стреснатият Филипс едва успя да се завърти с гръб към пътеката и да протегне ръка към нещо като кош, пълен с порнографски видеокасети. Но гробарят гледаше право пред себе си и след секунда се изниза от магазина.
Мартин се забави известно време и го последва, но зеленокосата очевидно отгатна детективските му наклонности и напрегнато се наведе над ниския парапет.
Изскочи на тротоара точно навреме, за да види как Върнър влиза в някакво такси. Уплашен, че след всички тези премеждия ще го изпусне,
Филипс се изправи на ръба на бордюра и френетично размаха ръце. Една такси спря до отсрещния тротоар и това го принуди да изпълни опасен пирует между фучащите по платното коли.
— Карайте след колегата си, който е зад онзи автобус! — възбудено извика Филипс и се тръшна на седалката.
Шофьорът лениво се извърна да го погледне.
— Хайде, тръгвайте! — настоя Филипс.
Онзи сви рамене и най-сетне включи на скорост.
— Ти да не си ченге, мой човек?
Мартин не отговори. Инстинктивно усещаше, че колкото по-малко говори, толкова по-добре. Върнър слезе на пресечката между Петдесет и втора и Второ авеню, таксито на Мартин спря на тридесетина метра по- нататък и той побърза да изскочи на тротоара. Видя как високата фигура на гробаря изчезва зад вратата на някакъв магазин.
Прекоси булеварда и вдигна поглед към рекламната табела, на която пишеше «Сексуални помагала». В сравнение с онази порнографска книжарница, фасадата на този магазин беше направо консервативна.
Оглеждайки тротоара в двете посоки, Филипс установи, че околните заведения са предимно скъпи бутици, антиквариати и изискани кафенета.
Апартаментите над тях изглеждаха добре поддържани.

Върнър се появи отново. Беше в компанията на усмихнат мъж, който приятелски го беше прегърнал през рамото. Върнър дружески разтърси ръката му и тръгна по Второ авеню. Филипс го последва на почетно разстояние. Ако някой предварително му беше казал, че ще обикаля всички тези места, той положително би се отказал от преследването. Очакваше, че одисеята най-сетне ще приключи, но Върнър явно беше на друго мнение.
Високата му фигура прекоси платното на Трето авеню и пое по Петдесет и пета. Няколко секунди по-късно хлътна в малка сграда, сгушена в подножието на огромен небостъргач от бетон и стъкло. Оказа се, че това е някаква каубойска кръчма в стил 20-те години, за изненада на Филипс пълна с развеселени клиенти, въпреки късния час. Влезе и предпазливо започна да си пробива път към бара, опасявайки се, че в тази навалица лесно ще изпусне Върнър. Добра се до плота от полирано дърво с цената на доста усилия. Даде си сметка, че това е едно от широко рекламираните заведения за контакти между самотни хора, за които по принцип нямаше дори най-бледа представа. Върнър не се виждаше никъде и сърцето му се сви. В следващия момент установи, че гробарят се е облегнал на бара редом с него и неволно придърпа по-ниско периферията на шапката си.
— С какво се занимавате? — попита една руса жена с вид на секретарка. Налагаше й се да крещи, за да над-вика околната глъч.
— Лекар съм — отвърна Върнър. — Доктор по патология.
— Наистина ли? — изгледа го с уважение жената.
— Тази професия си има както добри, така и лоши страни — сви рамене кльощавият. — Една от лошите е, че често ми се налага да работя до късно през нощта. Но това няма да ми попречи да се срещна с вас на едно питие, стига да желаете…
— С удоволствие — извика русокосата и го дари с широка усмивка.
Мартин побърза да заеме мястото на мъжа от другата си страна,
който се отдалечи от бара с халба бира в ръка. Дали тази жена има представа в какво се забърква, неволно се запита той. Поръча си бира и побърза да се отдалечи към стената в дъното. Оттам можеше да наблюдава
Върнър без опасност да бъде видян. Отпи една глътка и се замисли върху абсурдността на цялата ситуация. След дълги години на обучение и практика в медицинската професия се беше озовал в някакъв ергенски бар,
само защото му беше хрумнало да проследи един странен тип с необичайно поведение. Едновременно с това беше принуден да признае, че Върнър се вписва великолепно в компанията на самотните бизнесмени и адвокати,
които бяха мнозинството от клиентите на бара.
Върнър си записа телефона на секретарката, довърши бирата си и

спокойно се насочи към изхода. На Трето авеню спря друго такси и
Мартин отново размаха ръце от бордюра. Но този път му се падна някакъв упорит тип, който прие ролята на преследвач едва след като получи банкнота от пет долара.
Пътуването премина в мълчание. Дъждът плисна изведнъж,
светлините на града изведнъж станаха размазани. Чистачките на таксито с мъка се справяха с потоците вода, обливащи предното стъкло. Прекосиха града по Петдесет и седма, излязоха на Калъмбъс Съркъл и поеха на север по Бродуей. След няколкостотин метра завиха по авеню Амстердам и се плъзнаха покрай солидната фасада на Колумбийския университет. Дъждът спря толкова внезапно, колкото беше започнал. Завиха надясно по 141-ва.
Филипс се приведе напред и попита в кой квартал се намират.
— Хамилтън Хейтс — отвърна шофьорът, направи ляв завой по
Хамилтън Теръс и намали скоростта.
Таксито на Върнър беше спряло до тротоара. Филипс плати и слезе.
Кварталът около авеню Амстердам се оказа изненадващо приятен. От двете страни на уличното платно се редяха приветливи и добре поддържани къщи с разнообразна архитектура, отразяваща почти всички течения от
Ренесанса натам. Повечето къщи бяха наскоро ремонтирани, при други този процес все още не беше приключил. Върнър влезе в една солидна сграда от бял пясъчник, кацнала в дъното на улицата, непосредствено над
Хамилтън Теръс. Широките й прозорци бяха заобиколени от красиви готически фризове, а стъклата бяха покрити с венециански щори от полирано дърво.
Прозорците на третия етаж светнаха в момента, в който Филипс се добра до нея. Отблизо сградата не изглеждаше толкова добре, колкото от разстояние, фасадата й изпитваше определена нужда от боядисване, но това не се отразяваше на солидната елегантност, която се излъчваше от нея. Добре се е уредил този Върнър, рече си с леко учудване той.
Влезе във входа и веднага разбра, че няма да успее да изненада гробаря като почука направо на вратата му. И тук, както в блока на Дениз,
имаше вътрешно фоайе, достъпът до което беше възможен само чрез дистанционно задействане на електрическата ключалка. Името на Хелмът
Върнър беше изписано на третия звънец отгоре надолу.
Филипс опря пръст на бутона и се поколеба. Не беше сигурен, че трябва да доведе докрай това, което беше намислил. Нямаше идея какви аргументи ще използва, но мисълта за Кристин Линдквист прогони съмненията от душата му. Натисна бутона и зачака.
— Кой е? — проскърца гласът на Върнър в металическата мембрана.

— Доктор Филипс. Нося ти пари, Върнър. Много пари…
Мембраната утихна и Мартин усети как пулсират слепоочията му.
— Има ли някой с теб, Филипс? — попита най-сетне онзи.
— Не, сам съм.
Във фоайето се разнесе остро бръмчене и Филипс побърза да бутне остъклената врата. Изкачи се по стълбите до третия етаж. Зад единствената врата на площадката прещракаха няколко резета, светлината от процепа падна върху лицето му. Дълбоко хлътналите очи на Върнър го гледаха изпитателно, веждите му бяха леко повдигнати от изненада. Изтрака верига и вратата се отвори изцяло.
Мартин решително влезе в антрето, принуждавайки домакина да отстъпи крачка назад. Спря едва когато се озова в средата му.
— Виж какво, приятелю — започна без заобиколки той. — Готов съм да ти платя добре, за да разбера какво е станало с мозъка на Лайза Марино.
— Колко добре? — попита Върнър, масажирайки кокълчетата на пръстите си.
— Петстотин долара — отвърна Филипс. Беше се спрял на тази сума,
тъй като тя звучеше достатъчно съблазнително, без да бъде прекомерно голяма.
Върнър се усмихна, хлътналите му бузи се покриха със ситни бръчици. Зъбите му бяха ситни и сякаш умишлено изпилени.
— Сигурен ли си, че нямаш компания? — попита той.
— Абсолютно — кимна Филипс.
— Къде са парите?
— Тук — потупа вътрешния си джоб Филипс.
— Добре — кимна онзи. — Какво точно искаш да знаеш?
— Всичко.
— Това е дълга история — въздъхна Върнър.
— Няма значение. Разполагам с достатъчно време.
— Тъкмо се готвех да хапна. Ти гладен ли си?
Филипс поклати глава. Стомахът му се беше превърнал в топка.
— Заповядай вътре — промърмори Върнър, обърна се и закуцука по посока на кухнята. Филипс го последва, оглеждайки крадешком разположението на жилището. Стените бяха покрити с тапети от фино винено кадифе, мебелите бяха скъпи и солидни, от Викторианската епоха.
Холът излъчваше небрежна елегантност, която се подчертаваше от меката светлина на великолепен лампион от Тифани. На масата лежеше куфарчето на Върнър, до него имаше фотоапарат «Полароид» и тесте снимки.
Кухнята се оказа малко, но уютно помещение, в което имаше

умивалник, хладилник и малка електрическа печка. Такива кухни Филипс беше виждал само като дете. Върнър извади от хладилника сандвич и бутилка бира. От чекмеджето под умивалника измъкна комбиниран тирбушон, отвори бирата си и го върна на мястото му.
— Искаш ли една бира?
Филипс поклати глава и мълчаливо последва домакина в хола.
Върнър отмести фотоапарата и му направи знак да седне, отпи жадно от бутилката и доволно се оригна. Не показваше никакви признаци на нетърпение и това подейства: Филипс с неудоволствие установи, че първоначалната самоувереност бързо започва да го напуска.
Преимуществата на изненадата отдавна бяха изчезнали и той пъхна длани между коленете си, за да прикрие треперенето им. Очите му обаче останаха заковани върху лицето на Върнър.
— Никой не може да живее с парите, които получава един отговорник в моргата — подхвърли извинително онзи, очевидно разбрал погрешно настойчивия поглед на госта.
Филипс само кимна с глава. Върнър захапа сандвича си, преглътна и започна:
— Аз съм роден в Румъния… Родителите ми бяха убити от нацистите, а аз самият — едва 5-годишен, бях депортиран в Германия.
Попаднах в Дахау и оцелях благодарение на факта, че ме включиха към групата на гробарите…
Историята на живота му беше мрачна и жестока, запълнена с ужасяващи подробности: как точно са били убити родителите му, как са го принудили да живее сред купища трупове, за да оцелее. Върнър говореше бавно и с увлечение, сякаш твърдо беше решил да не спести нито един вледеняващ кръвта на госта детайл. Филипс направи един-два опита да го прекъсне, но кльощавият продължаваше да говори. Това стопи и последните остатъци от решимостта му да научи на всяка цена какво е станало с мозъка на нещастната Лайза Марино.
— След всичко това пристигнах в Америка — най-сетне превключи
Върнър, опразни бутилката и млясна с устни. После бутна стола си назад и отиде до кухнята за нова. Все още замаян от мрачната история на живота му, Филипс остана край масата.
— Сравнително лесно получих мястото в моргата на Медицинския център — извика през отворената врата Върнър, прибра тирбушона в чекмеджето под мивката и старателно огледа съдържанието му. Вътре имаше няколко дълги патологически скалпела, които беше отмъкнал от моргата преди много време, когато аутопсиите все още се извършваха на

голямата мраморна маса в приземието. Избра един от тях и го пъхна в ръкава си, с острието нагоре. — За съжаление заплатата се оказа твърде ниска и трябваше да търся източник на допълнителни доходи… — Затвори чекмеджето и бавно се върна в хола.
— Интересувам се единствено от Лайза Марино — направи опит да го върне в настоящето Мартин.
— Ще стигнем и до нея — кимна Върнър, отпи една глътка и остави бутилката на масата. — Започнах да си докарвам нелоши мангизи от моргата, но в онези години анатомията беше доста по-популярна от днес…
Вършех какви ли не дребни измами, след което ми хрумна идеята за снимките… Започнах да ги продавам на Четиридесет и втора улица, не съм спрял и до днес… — Ръката му направи широк жест, обхващащ цялото обзавеждане на хола.
Филипс неволно се огледа. Едва сега забеляза, че по стените бяха окачени не картини, а увеличени цветни снимки на мъртви женски тела.
Потръпна и отново спря поглед на ухилената физиономия на Върнър.
— Лайза Марино беше един от най-добрите ми модели —
промърмори онзи, взе купчината снимки от масата и ги хвърли в скута на
Филипс. — Носят ми хубави пари, особено на Второ авеню. Разгледай ги на спокойствие, аз отивам да източа бирата…
Стана, заобиколи смаяния си гост и изчезна по посока на банята.
Мартин бавно сведе поглед към садистичните снимки на мъртвото момиче.
Страхуваше се дори да ги докосне. Стана му ясно, че Върнър е изтълкувал погрешно интереса му към трупа. Това означаваше само едно — той със сигурност няма представа какво е станало с мозъка, а подозрителното му поведение се дължи на нелегалната търговия с некрофилни снимки. Усети как в гърлото му се събира огромна буца.
Върнър влезе в банята, пусна водата да тече и измъкна острия нож за аутопсии от ръкава си. Стисна го в дясната си ръка и безшумно се върна в спалнята.
През отворената врата се виждаше фигурата на Филипс, приведена над снимките. Беше с гръб, деляха ги не повече от пет метра. Върнър се изправи зад вратата, стисна излъсканата от употреба дървена дръжка на ножа, устните му се превърнаха в тънка черта.
Филипс вдигна снимките и понечи да ги сложи на масата. В същия момент усети някакво движение зад гърба си и започна да се обръща.
Въздухът се разцепи от страхотен писък.
Ножът се стрелна надолу и потъна зад дясната ключица в основата на врата, пронизвайки горната част на белия дроб. Върхът му сряза

пулмонарната артерия, кръвта от бронхите предизвика спазматична кашлица и изскочи през устата. Плътната струя обля главата на Филипс и полирания плот на масата.
Подчинявайки се на животински инстинкт, Мартин отскочи надясно и грабна бутилката с бира. Обърна се с рязко движение и видя как Върнър полита напред, а ръката му мъчително се протяга към дръжката на дълъг скалпел, стърчаща от врата му. От устата му излетя неясно гъргорене,
тялото му се стовари върху масата и се плъзна на пода. Ножът за аутопсии се изплъзна от пръстите му и изтрака върху масата.
— Не мърдай и не пипай нищо! — изкрещя нападателят на Върнър,
изскочил безшумно от отворената врата към антрето. — Слава Богу, че решихме да те поставим под наблюдение! — Беше онзи хубавец с латиноамерикански черти, когото Филипс забеляза в метрото. — Трябваше да улуча сърцето или някоя от главните артерии, но тоя тип не ми даде достатъчно време! — Наведе се и направи опит да изтегли скалпела от врата на Върнър. Не му се удаде, тъй като главата на гробаря беше извърната на една страна и здраво го притискаше. Нападателят го прекрачи и направи нов опит да си прибере оръжието, този път от другата страна.
Окопитил се достатъчно, за да реагира, Филипс ахна и стовари бутилката върху задната част на главата му. Мъжът усети нападението и рязко се дръпна встрани. Основната тежест на удара попадна в рамото му,
но тялото му изгуби равновесие и се просна върху умиращата“ жертва.
Обзет от сляпа паника, Филипс хукна да бяга, все още с бутилката в ръка. На крачка от вратата му се стори, че нещо отвъд нея помръдва и рязко смени посоката. Убиецът не беше сам! Прекоси хола в обратна посока, очите му механично уловиха фигурата на непознатия, която бавно се надигаше от трупа, притиснал ръка към тила си.
В следващия миг се озова до задния прозорец на спалнята, дръпна пердето и рязко го отвори. Изскочи на аварийната стълба и полетя надолу.
Беше истинско чудо, че не се препъна, тъй като слизането му приличаше по-скоро на свободно падане. Краката му усетиха твърда земя. Нямаше време да се оглежда и хукна в източна посока. Малко преди съседния блок видя някакъв засаден със зеленчуци парцел и кривна към него. Оказа се, че от Хамилтън Теръс го дели само някакъв нисък жив плет.
Прескочи го и се плъзна по почти отвесния склон. Обувките му натежаха от кал, дребни камъчета влизаха в болезнено съприкосновение с разгорещеното му тяло. Светлината остана зад гърба му, носеше се надолу в пълен мрак. След няколко секунди се спря в някаква оградна мрежа, в която зееха големи пробойни. На три метра под него започваше нещо като

автомобилно гробище, отвъд което се виждаше широкото асфалтирано платно на авеню Сейнт Никълъс, осветено от уличните лампи. Механично понечи да се покатери по оградата, но после зърна една от многобройните дупки и се промуши през нея. Увисна на ръце от бетонния ръб на гробището, затвори очи и се пусна.
Оказа се, че това не е автомобилно гробище, а просто празен парцел,
на който ръждясваха няколко изоставени коли. Филипс изчака за момент да успокои дишането си и предпазливо тръгна напред. Всеки момент очакваше да чуе стъпките на преследвачите зад гърба си.
Изскочи на улицата и затича с равномерно темпо. Искаше да бъде максимално далеч от апартамента на Върнър. Очите му механично потърсиха патрулна кола, но платното беше пусто. От двете му страни се точеха различни по височина сгради, повечето от тях отдавна напуснати.
Големите блокове без нито една светлинка приличаха на праисторически скелети. Тротоарите бяха задръстени от боклуци.
Изведнъж осъзна, че се е озовал в Харлем и рязко намали темпото.
Тъмните безлюдни улици усилиха ужаса му. На две пресечки по-нататък се натъкна на група чернокожи с вид на улични престъпници, които учудено се облещиха като го видяха да тича в средата на уличното платно. Гледката на някакъв смахнат бял, който бяга за здраве в Харлем, при това посред нощите, явно беше толкова необичайна за тях, че ги накара да забравят разпределението на дрогата, с което очевидно се занимаваха.
Макар и добре трениран, Мартин скоро усети, че е на прага на изтощението. Въздухът излиташе на неравни тласъци от широко отворената му уста, в гърдите му се появи пареща болка. Обзе го чувство за безизходица, краката му сами се насочиха към тъмната дупка на някаква изоставена сграда, която някога вероятно е била вход. Препъна се в някакви натрошени тухли, опря гръб на влажната стена. В ноздрите го удари отвратителна миризма на гнило, но той не й обърна внимание. Краят на отчаяното бягство изпълни душата му с неземно блаженство.
Овладял дишането си, той предпазливо надникна навън. Улицата беше пуста, наоколо цареше мъртва тишина. Подуши чуждото присъствие в мрака още преди една костелива ръка да го сграбчи за дрехата. В гърлото му се породи вик на ужас, който излетя през устата му под формата на треперливо и немощно блеене. Дръпна се рязко и размаха ръце, сякаш да се отърси от отровно насекомо. Собственикът на ръката се повлече след него,
светлината от улицата попадна върху слабата му фигура, която леко се поклащаше. Оказа се някакъв надрусан с дрога скитник, който едва се държеше на краката си.

— Исусе! — потръпна Филипс, изтръгна се от хватката на наркомана и отново хукна.
Твърдо решен да не спира повече, той навлезе в обичайното си темпо на бягане и направи опит да се ориентира. Нямаше представа къде се намира, но реши да тича по протежението на широката улица, която рано или късно щеше да го изведе до населени квартали.
Отново заваля, дребни като мъгла капчици се завъртяха в светлината на нарядко разположените улични лампи.
Две преки по-нататък откри и първия оазис — денонощно отворен бар на пресечката с друга широка улица, над който светеше кървавочервена реклама на „Бъдуайзър“. Под нея мърдаха няколко неясни сенки, сякаш привлечени от единствените признаци на живот в района.
Мартин прокара пръсти през влажната си коса и усети нещо лепкаво.
Погледна дланта си под светлината на рекламата и изведнъж осъзна, че е опръскан с кръвта на Върнър. Започна енергично да се разтърква и лепкавостта постепенно изчезна. Погледна за последен път дланите си и решително отвори вратата на бара.
Вътрешността на помещението тежеше от тютюнев дим, от тонколоните се лееше оглушителна дискомузика. Посетителите бяха около дузина негри, застинали неподвижно на местата си. Малък цветен телевизор, монтиран на стойка под тавана, излъчваше някакъв гангстерски филм от 30-те години. Гледаше го единствено барманът — едър мъжага,
препасал посивяла от мръсотия престилка.
При влизането на Филипс клиентите вдигнаха глави, атмосферата изведнъж се насити със скрито напрежение. Макар да живееше в Ню Йорк вече двадесет години, Филипс никога не беше посещавал бедните квартали на този огромен град, които влизаха в ярък контраст с районите, излъчваше охолство.
Насочи се към бара с мрачното предчувствие, че всеки миг ще бъде нападнат. Посетителите го следяха с мрачни лица. Един едър брадат мъжага бавно се смъкна от високо столче пред бара и му препречи пътя.
Бицепсите под матовата кожа на ръцете му бяха огромни.
— К’во търсиш бе, бял боклук? — изръмжа той.
— Спокойно, Флеш! — обади се предупредително барманът, извърна се към Филипс и начумерено добави: — Защо влизате тук, по дяволите?
Нима искате да ви видят сметката?
— Трябва ми телефон — смутолеви Филипс и тежко преглътна.
— Ей там, в дъното — махна с ръка барманът и учудено поклати глава.

Филипс затаи дъх, докато заобикаляше едрия негър на име Флеш.
Ръката му напипа някаква монета в джоба на панталоните, очите му механично потърсиха телефона. Апаратът беше окачен на стената до входа за тоалетната, но слушалката се оказа в ръцете на някакъв тип, който водеше разгорещен спор с приятелката си.
— Престани, скъпа — примоли се в слушалката той. — Защо трябва да плачеш?
Възстановил част от самообладанието си, Филипс благоразумно се оттегли към близкия край на барплота и се въоръжи с търпение. Само пет минути по-рано вероятно би изтръгнал слушалката от ръцете на оня тип до стената. Напрежението в бара видимо спадна, посетителите възобновиха разговорите си.
Барманът му поднесе поисканото бренди едва след като получи парите си в брой. Острият алкохол парна небцето му, нервите му постепенно започнаха да се отпускат. За пръв път след изненадващите събития в апартамента на Върнър, Мартин беше в състояние да направи преценка на ситуацията. В първия миг след използването на ножа си беше помислил, че е случаен свидетел на кулминацията в отношенията между
Върнър и непознатия. Но после мъжът с латиноамерикански черти спомена, че го е следил, а това си беше чиста проба абсурд! Самият
Мартин беше следил Върнър, а миг преди инцидента в жилището му дори успя да зърне ножа в ръката му. Дали гробарят се готвеше да го нападне?
Колкото повече се замисляше върху инцидента, толкова по-голямо ставаше объркването му. Убиецът на Върнър се беше возил в метрото заедно е тях,
но защо? Опразни чашата и извади пари за още едно питие. После помоли бармана да му каже къде се намира. Онзи кимна и започна да изрежда имена на улици, които не му говореха абсолютно нищо.
Край него се плъзна чернокожият, който доскоро говореше по телефона. Мартин слезе от високото столче, взе питието си и тръгна към дъното на бара. Беше се овладял достатъчно, за да даде смислени обяснения пред полицията. Постави чашата на малкото рафтче под телефонния автомат, пусна монетата в процепа и набра 911.
Сигналът за свободно беше едва доловим на фона на оглушителната музика. Реши да не споменава нищо за откритията си в болницата, тъй като това със сигурност щеше да доведе до още по-голямо объркване в и без това заплетената ситуация. Ще спомене за тях едва след като му бъде отправен неизбежния въпрос какво е търсил посред нощ в жилището на
Върнър. Насреща вдигнаха и дрезгав глас обяви:
— Шести участък, на телефона сержант Макнийли.

— Искам да съобщя за едно убийство — каза с преднамерено спокоен глас Мартин.
— Къде?
— Не мога да кажа точния адрес, но ще разпозная сградата.
— Къде се намирате? Заплашва ли ви нещо?
— Мисля, че не. Намирам се в един бар в Харлем и…
— В бар ли? — прекъсна го сержантът. — Работата е ясна. Колко чашки си обърнал, приятелю?
Тоя ме мисли за пиян, въздъхна с досада Филипс.
— Вижте какво, видях как един човек беше наръган с нож.
— В Харлем наръгват много хора, приятелю — рече полицаят. —
Особено посред нощ. Как се казваш?
— Доктор Мартин Филипс. Работя като рентгенолог в
Университетския медицински център „Хобсън“.
— Филипс ли казахте? — промени се гласът на Макнийли.
— Да — отвърна Мартин, учуден от реакцията му.
— Защо не се представихте веднага? Отдавна очакваме да се обадите.
Имам заповед веднага да ви прехвърля на Бюрото. Почакайте на телефона,
а ако случайно ви прекъснат, позвънете отново. О’кей?
Без да чака отговор, полицаят остави слушалката, в която се появи остро изщракване. Мартин я отдалечи от ухото си и озадачено я погледна,
сякаш очакваше обяснение от нея. Какво означава „Бюрото“? С какво се занимава то?
След серия от нови прещраквания в слушалката се появи нов глас.
— Филипс! Къде се намирате, по дяволите?
— В Харлем — отвърна Мартин. — С кого разговарям?
— Агент Сансоун, заместник-директор на Бюрото в Ню Йорк.
— За какво Бюро става въпрос? — изгуби търпение Филипс, а тялото му неволно се стегна.
— За ФБР, разбира се. Вие идиот ли сте, или какво? Сега ме слушайте внимателно, защото не разполагаме с много време. Първата ви работа е веднага да се махнете от този квартал!
— Защо? — попита Филипс, ясно доловил напрежението в гласа на
Сансоун.
— Нямам време за обяснения. Само ще ви кажа, че човекът, когото сте хлопнал по главата, е един от моите агенти, който имаше задачата да ви охранява. Току-що разговарях с него. Сега разбирате ли? Върнър е бил само малка част от един широк престъпен план.
— Нищо не разбирам! — извика в мембраната Филипс.

— Няма значение, главното е да изчезнете оттам! — сопнато отвърна
Сансоун. — Задръжте за момент, трябва да се уверя, че говорим по обезопасен телефон…
Ново прещракване и слушалката пак онемя. Филипс се втренчи в нея,
усещайки как в гърдите му започва да клокочи гневът. Нещата ставаха все по-абсурдни, като в някаква слаба комедия.
— Линията не е сигурна — обяви миг по-късно гласът на Самсоун.
— Дайте ми номера и затворете. Ще ви потърся веднага.
Филипс му продиктува номера от табелката над апарата и окачи слушалката. Гневът започна да го напуска, на мястото му отново се появи страхът. Работата трябва да е дебела, след като от нея се интересува и ФБР,
рече си с въздишка той.
Телефонът глухо издрънча и той изненадано подскочи. Беше
Сансоун.
— Сега му слушайте внимателно, Филипс. От доста време насам проучваме една афера, която се развива в Университетски център
„Хобсън“…
— Афера, която по всяка вероятност е свързана с радиоактивно облъчване — прекъсна го Мартин, най-сетне започнал да схваща накъде вървят нещата.
— Сигурен ли сте в това? — изненада се онзи.
— Абсолютно.
— В такъв случай ще бъдете много полезен за нашето следствие,
Филипс. За съжаление имаме сведения, че сте поставен под наблюдение.
Трябва да поговорим, защото спешно се нуждаем от човек, който работи в болницата… — Без да чака реакцията му, агентът на ФБР побърза да продължи: — Но не бива да идвате тук, защото ви следят. Това би провалило цялата операция. Почакайте малко…
В слушалката се доловиха глухи гласове, които разгорещено спореха.
После всичко утихна и Сансоун се върна на телефона.
— Клойстърс — отсече той. — Знаете къде се намира, нали?
— Разбира се — озадачено отвърна Филипс.
— Ще се срещнем там. Вземете такси и слезте пред главния вход. Не забравяйте да го отпратите. Така ще разберем дали сте чист…
— Чист ли?
— Това означава да проверим дали ви следят, за Бога! — изгуби търпение агентът. — Хайде, тръгвайте!
Слушалката в ръцете на Филипс онемя. Сансоун изобщо не си направи труда да изчака евентуалните му въпроси, а просто отдаде

заповедите си и затвори. Тази мрачна деловитост силно впечатли озадачения доктор. Той остави слушалката, върна са на бара и попита онзи с престилката дали може да му повика такси.
— Трудно — поклати глава барманът. — През нощта такситата избягват да се мотаят из Харлем…
Банкнотата от пет долара се оказа напълно достатъчна, за да го раздвижи и той пъргаво вдигна слушалката на апарата до себе си. Филипс успя да зърне дулото на тежък револвер 45-ти калибър.
Един шофьор се съгласи да дойде да го вземе едва след обещанието за двадесет долара бакшиш и твърди гаранции, че наистина ще пътуват до
Уошингтън Хейтс. Следващите петнадесет минути преминаха в нервно очакване. Таксито най-сетне се появи и Мартин побърза да скочи на задната седалка. Шофьорът даде газ и колата се понесе по пустото, някога модерно авеню. Обърна се и с нервен глас помоли пътника да заключи задните врати.
Изминаха поне десетина пресечки, преди околността да изгуби част от мрачната си заплашителност. Не след дълго се озоваха в квартали, които
Филипс познаваше — с осветени витрини на магазините и дори с пешеходци, бързащи по тротоарите с разтворени над главите чадъри.
— О’кей — видимо се отпусна шофьорът. — А сега накъде?
Имаше вид на човек, който току-що е приключил опасна мисия в тила на врага.
— Клойстърс — отвърна Филипс.
— Клойстърс ли? Хей, човече, в три и половина сутринта там ще бъде като на Луната!
— Плащам си — отвърна Филипс, на когото пазарлъците започнаха да идват до гуша.
Колата спря на червен светофар, човекът се обърна и му хвърли подозрителен поглед през пластмасовата преграда.
— Виж какво! Не искам усложнения! Не ми пука какво по дяволите си намислил да вършиш по нощите, но не искам усложнения!
— Няма да има никакви усложнения! — сопнато отвърна Мартин. —
Оставяш ме пред главния вход и си свободен!
Светлините се смениха и колата рязко потегли. Обясненията явно бяха задоволителни за човека зад волана, който не се обади повече. Мартин изпусна въздишка на облекчение и направи опит да мисли.
Заповедническото поведение на Сансоун му беше от полза. Даваше си ясна сметка, че при създалите се обстоятелства едва ли би могъл да вземе разумно самостоятелно решение. Нещата се бяха развили прекалено

бързо, по крайно необичаен начин. От момента, в който напусна болницата, се беше озовал в странен и непознат свят, безкрайно далеч от действителността, на която беше свикнал. Ако не бяха петната от кръвта на
Върнър по якето му, вероятно щеше да реши, че всичко е било плод на болното му въображение. В този момент дори им се зарадва, тъй като те бяха единственото доказателство, че все още не е полудял.
Насочил поглед към мигащите светлини на града оттатък стъклото,
той направи опит да възприеме невероятния начин, по който ФБР се беше намесило в тази история. Опитът му в болницата беше достатъчно богат за да знае, че организациите винаги действат в свой интерес, а не в интерес на отделния индивид. Нямаше никакви гаранции, че в този случай, какъвто и да се окаже той, могъща организация като ФБР, ще наруши това общовалидно правило. Тази мисъл изпълни сърцето му с мрачни предчувствия относно предстоящата среща на Клойстърс. Отдалечеността на това място изведнъж започна да го плаши. Обърна се и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Движението в този час беше съвсем слабо, но все пак го имаше. Нямаше начин да разбере дали го следят, или не. Понечи да каже на шофьора да смени посоката, но се отказа. Изведнъж си даде сметка, че няма къде да се скрие. Остана вдървен на мястото си. Малко преди да стигнат Клойстърс се наведе напред и нареди:
— Продължавай без да спираш!
— Нали каза, че ще слезеш тук? — разтревожено отвърна таксиджията.
Колата току-що беше навлязла в овалното павирано пространство пред главния вход. Над тежкия средновековен портал светеше фенер от ковано желязо, паважът под него мътно проблясваше.
— Направи едно кръгче — рече Филипс. Две тесни павирани алеи чезнеха в мрака. В сградата светеха една-две лампи, но от нея се излъчваше скрита заплаха. Сякаш беше населен с духове замък…
Шофьорът промърмори нещо под нос, но се подчини. Колата пое по извитата алея, в дъното на която се разкриваше гледка към Хъдзън. От мястото си Мартин не можеше да види реката, а само светлините на моста
Джордж Вашингтон, които грациозно примигваха в мрака.
Оглеждаше се внимателно, търсейки признаци на живот. Но околността беше абсолютно пуста. Липсваха дори обичайните коли с влюбени двойки, които обикновено се усамотяваха по подобни места.
Вероятно беше твърде късно, или твърде студено за тях. Колата направи пълен кръг на площада и спря.

— А сега? — попита шофьорът и хвърли нервен поглед в огледалцето за обратно виждане.
— Да се махаме оттук! — отсече Филипс.
Онзи с готовност се подчини, гумите изсвириха.
— Чакай, спри! — ревна изведнъж Филипс и спирачките рязко изскърцаха. Беше успял да зърне фигурите на някакви скитници, залепени за каменния парапет до входа. Бяха трима и гледаха подир колата,
очевидно привлечени от свиренето на гумите.
— Колко? — попита Филипс, без да отделя очи от скитниците, които бяха на десетина метра зад колата.
— Нищо! — отсече шофьорът. — Само се махай!
Мартин пъхна в процепа банкнота от десет долара и отвори вратичката. В момента в който слезе, шофьорът рязко подаде газ и изчезна.
Наоколо се възцари тежка тишина, нарушавана единствено от съскането на гуми по магистралата „Хенри Хъдзън“, която не се виждаше оттук. Филипс потръпна и тръгна по посока на скитниците. Вдясно имаше павирана алея,
която чезнеше по посока на някакви дървета. А тази, по която вървеше,
свършваше пред главния вход на мрачната сграда.
Оказа се, че скитниците са четирима. Единият безгрижно спеше по гръб и звучно похъркваше, а останалите играеха карти около малък огън,
който хвърляше неясни отблясъци по издути двулитрови бутилки от вино,
вече опразнени. Филипс ги гледа известно време и стигна до заключението,
че това са съвсем истински скитници. Запита се дали може да ги използва като буфер срещу Сансоун. Не очакваше да бъде арестуван, но от опит знаеше, че когато става въпрос за контакти с големи организации,
предпазливостта никога не е излишна. А в момента ситуацията беше такава, че не можеше да се сети за нищо друго, освен за евентуално посредничество. Мястото на срещата с ФБР беше такова, че вземането на предохранителни мерки, каквито и да са те, беше напълно оправдано.
Изчака още малко, за да прогони и последните си съмнения, после мина под арката и с клатушкане се насочи към огъня. Тримата вдигнаха глави само за миг, после продължиха играта. Явно бяха преценили, че някакъв самотен пияница не може да бъде заплаха.
— Хей, момчета — подвикна с провлачен глас Мартин. — Искате ли да изкарате десетачка?
Тримата отново вдигнаха глави.
— Какво трябва да направим за десет кинта? — попита най-младият.
— Един от вас да заеме мястото ми, само за десетина минути…
Скитниците се спогледаха и избухнаха в смях. Най-младият бавно

стана на крака.
— Хубаво — рече той. — И какво ще правя, докато съм на твое място?
— Отиваш до Клойстърс и се разтъпкваш пред входа. Ако някой те пита кой си, отговаряш „Филипс“.
— Дай да видя десетачката.
Мартин извади една банкнота.
— Хей, и аз искам десетачка — промърмори най-възрастният и с мъка започна да се надига.
— Млъквай, Джак — скастри го младият. — Как ти е цялото име,
мистър?
— Мартин Филипс.
— О’кей, Мартин. Ще ти свърша тая услуга.
Филипс свали якето и шапката си и ги подаде на младежа. Накара го хубавичко да нахлупи шапката, после, преодолял тръпката на отвращение,
започна да облича мазното палто на скитника. Беше някакъв стар дъфелкот с велурена яка, в един от джобовете му имаше наченат сандвич.
Ухилени до уши, колегите на младежа настояха да участват в сценария. Протестите на Филипс изобщо не ги впечатляваха. Млъкнаха едва когато той с рязък глас ги предупреди, че ще се откаже от сделката.
— Нормално ли да си вървя? — делово попита младежът.
— Да — кимна Мартин. Но увереността започна да го напуска.
Пътечката свършваше пред арката на главния вход. Оттам започваше силно наклонена алея към самата сграда, в началото й имаше метална скамейка. От двете страни на арката се простираше масивен каменен зид, а самата тя беше препречена от солиден портал от ковано желязо.
— Ето какво искам от теб — прошепна Мартин. — Отиваш до онзи портал и се опитваш да го отвориш. Мотаеш се минута-две, после се връщаш обратно и получаваш десетачката.
— А откъде знаеш, че няма да изчезна с якето и шапката ти? —
зададе му логичен въпрос младият скитник.
— Ще рискувам — въздъхна Филипс. — Освен това едва ли можеш да ми избягаш…
— Как ти беше името, че забравих?
— Филипс. Мартин Филипс.
Скитникът нахлупи шапката още по-ниско и започна да се катери по насипа, който щеше да го изведе на алеята. Мартин му даде начална скорост като силно го бутна отзад, после зае позиция за наблюдение. Очите му бяха на нивото на каменния зид.

Младежът бързо стигна до паважа пред металния портал, подхлъзна се, но успя да запази равновесие. Подмина знака на автобусната спирка и се насочи към масивната дървена врата на сградата.
— Има ли някой вкъщи? — извика той. Каменната фасада му отговори с неясно ехо. — Аз съм Мартин Филипс!
Нищо, освен плющенето на дъжда, който отново се беше усилил. От древния манастир се излъчваше нещо мрачно и студено, което караше сърцето да се свива. Мартин отново изпита чувството, че е станал жертва на гигантска халюцинация.
Изведнъж тежката тишина беше нарушена от силен, почти нечовешки писък, фигурата на скитника странно подскочи и се просна на мокрия паваж, главата му се пръсна като диня. Куршумът го беше улучил в челото, насочен с хирургическа точност. Задната част на черепа му буквално експлодира, окървавени късове кости и мозък се пръснаха около него в радиус от почти десет метра.
Мартин и двамата скитници замръзнаха от изненада и ужас.
Окопитването им настъпи почти едновременно. Хукнаха да бягат,
препъвайки се един в друг. Наклонът им даваше допълнително ускорение.
В душата на Мартин нахлу черно отчаяние, примесено с вледеняващ страх. Бягството от апартамента на Върнър му се стори като невинна детска игра. Всеки момент очакваше да чуе приглушен изстрел, в тялото му да се впие безмилостен куршум. Съзнаваше, че убиецът или убийците ще хвърлят едно око на трупа и ще разберат грешката си. Времето му за бягство беше твърде ограничено.
Но каменистият склон представляваше не по-малка опасност. Кракът му стъпи накриво, тялото му полетя напред и тежко се просна в калта.
Главата му се размина на милиметри от огромен, назъбен камък. Страхът го накара да скочи на крака. Вдясно от себе си забеляза очертанията на едва видима пътечка и се втурна към нея.
Тресна изстрел, последван от пронизителен писък, изпълнен с ужас и болка. Сърцето му се качи в гърлото, краката му рязко увеличиха скоростта. Храсталаците от двете му страни изведнъж свършиха, пътечката също. Още преди да осъзнае какво става, тялото му се оказа в положение на свободно падане. Ударът в земята беше страхотен, но той успя да се свие на кълбо и се претърколи през глава. Озова се по гръб, пред очите му се появиха разноцветни кръгове. Но страхът го накара да се надигне.
Пътечката беше свършила с няколко отвесни стъпала, издълбани в почти отвесния склон. Пред него имаше няколко метра относително равен терен,
после следваха нови стъпала. Някъде отзад и отгоре се разнесе тропот и

това го накара да скочи на крака.
Този път видя стъпалата навреме и забави ход. Понесе се надолу,
прескачайки ги по три-четири наведнъж. Стигна равното и се затича.
Имаше чувството, че краката му са гумени. Пред очите му се появи пътечка, която се пресичаше под прав ъгъл с неговата. Нямаше време дори да намали ход. Малко след следващата пресечка гората свърши. Под клоните на последните дървета се виждаше нещо като балкон с каменна балюстрада. Стъпките зад гърба му отново се появиха. Не бяха стъпки на един човек. Време за размисъл нямаше и той хукна към балюстрадата.
Отвъд нея блесна влажният асфалт на някакво игрище, заобиколено от няколко редици дървени пейки. Още по-нататък се виждаше широка улица,
по която фучаха коли.
Стъпките зад гърба му приближаваха и той бързо се спусна по циментовото стълбище, което водеше към игрището. Светкавично прецени,
че няма да успее да прекоси широкото открито пространство преди преследвачите му да стигнат балюстрадата. Това означаваше да се окаже добре видима цел за оръжието им, вероятно оборудвано с оптически мерник.
Огледа се и видя тъмния отвор на нещо като тунел, който запълваше пространството под трибуните. Шмугна се в него без да обръща внимание на острата миризма на урина, която го удари в лицето. Миг по-късно циментовата площадка над главата му се разтърси от тежки нозе и това го накара да се свлече в ъгъла, облегнал гръб на стената. Дишаше тежко,
лицето му беше плувнало в пот. Между носещите колони на трибуните блещукаха светлините на града. Тежките стъпки прекосиха площадката и прозвучаха по бетонните стъпала. Миг по-късно на мокрия асфалт изскочи неясният силует на мъж, който се устреми към противоположния край.
Мартин ясно дочу тежкото му дишане. Над главата му се появиха нови стъпки, по-леки и по-пъргави от предишните. Екна изстрел, силуетът в центъра на игрището тежко падна в една локва и остана неподвижен. Бяха го убили на място.
Разбрал, че всички пътища за бягство са отрязани, Мартин се остави в ръцете на провидението. Ако не беше толкова изтощен, вероятно би направил опит да потърси спасение, но в момента можеше само да клечи в тъмния ъгъл и да се уповава на Бога. Над главата му се дочуха няколко думи, разменени шепнешком. Стъпките отново се появиха. Очакваше всеки миг да зърне краката на преследвачите, които се спускат по бетонните стъпала. Отворил широко очи, Филипс почти престана да диша.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дениз Сангър рязко отвори очи се ослуша. Адреналинът пулсираше в слепоочията й — сигурен признак, че сънят й е прекъснат по насилствен начин, от някакъв външен звук. Ослуша се без да отмята завивките, но не чу нищо необичайно. Тишината се нарушаваше единствено от ръмженето на стария хладилник в кухнята. Дишането й постепенно се успокои и хладилникът — сякаш доволен от този акт — издрънча с карантиите си,
след което също утихна.
Стигнала до заключението, че е сънувала нещо лошо, Дениз се обърна на другата страна. Това размести течността в мехура й и я накара да направи гримаса. Налагаше се да напусне топлото легло, за да отскочи до тоалетната.
Отметна завивките и зашляпа с боси крака по посока на банята.
Надигна полите на халата си и предпазливо седна на студената тоалетна чиния. Не си направи труда нито да светне лампата, нито да затвори вратата.
Повишеното съдържание на адреналин в кръвта очевидно се беше отразило на отделителните й функции. Наложи се да почака няколко дълги секунди, преди да започне да се облекчава. Веднага след това да ушите й достигна тъп звук — сякаш някой удряше по стената на съседния апартамент. Напрегна слух, но звукът не се повтори. Събрала достатъчно кураж, тя излезе в антрето и закова поглед на входната врата. С облекчение установи, че тежката полицейска ключалка си беше на мястото.
Обърна се и понечи да се върне в спалнята, после изведнъж се закова на място. Босите й крака усетиха хладно течение, слухът й долови тихото шумолене на бележките, залепени върху малкото табло за обяви, което използваше вместо бележник. Смени посоката на движението си и надникна през отворената врата на хола. Прозорецът към шахтата на аварийното стълбище беше широко отворен!
Направи опит да запази самообладание, но паниката надделя.
Страхът от грабители я съпътстваше през всичките дълги години на пребиваването й в Ню Йорк. В началото се беше чувствала толкова зле, че почти не спеше нощем. Заковала очи в отворения прозорец, тя беше обзета от парализиращ ужас. Някой беше проникнал в жилището й!
Секундите бавно се нижеха. Дениз се раздвижи едва когато си спомни, че разполага с втори телефон, освен апарата до леглото й. Беше на

стената в кухнята, само на две крачки от нея. Обърна се и прекоси антрето,
усещайки хладния линолеум с босите си стъпала. На кухненската маса имаше малък нож, вероятно забравен след вечерята. Тя го сграбчи, в душата й нахлу чувство на измамно спокойствие.
Протегна ръка към телефона, окачен на стената до хладилника. В
същия миг се включи старият компресор. Опънатите нерви на Дениз не издържаха. Ръката й изпусна слушалката, устата й зина. Но една тежка длан й попречи да изпищи. Вратът й се оказа болезнено извит на една страна, а тялото й изведнъж се вдигна във въздуха. Пръстите й безсилно се разтвориха, малкият кухненски нож изтрака на пода.
Усети как я влачат като парцалена кукла към спалнята. Нещо я парна в слепоочието, после се разнесе странен звук. Пльок, пльок… Смразена от ужас, тя все пак разбра, че това са изстрели от пистолет, снабден със заглушител.
Куршумите оставиха назъбени следи върху скупчените завивки на леглото й. После някой грубо я блъсна отзад и тя се просна върху тях.
— Къде е той? — изръмжа единият от нападателите. Другият пристъпи в спалнята и рязко дръпна вратичките на гардероба.
Дениз предпазливо вдигна глава. Мъжете бяха едри, облечени в черни дрехи с широки кожени колани.
— Кой? — едва чуто попита тя и с усилие преглътна.
— Мартин Филипс, любовникът ти…
— Не знам. Сигурно е в болницата.
Мъжът, който беше по-близо до нея, протегна ръка и качи краката й на леглото.
— Значи ще го почакаме — заплашително изръмжа той.
Мартин имаше чувството, че времето е спряло. Във въздуха цареше тежка тишина, тихото пропукване на изстрела отдавна беше отзвучало.
Откъм уличното платно оттатък игрището долиташе тихото съскане на автомобилни гуми. Ритъмът на сърцето му бързо се нормализира, но в главата му продължаваше да цари пълен хаос. Започна да разсъждава нормално едва когато непрогледният мрак под трибуната отстъпи място на млечна сивота, а дискът на изгряващото слънце бавно изплува над насрещните храсталаци. Утрото бързо влезе в правата си. Очите му различиха закръглените очертания на кошчетата за смет, вградени в бетонните колони на трибуната. Около тях заподскачаха врабчета, а няколко гугутки с поклащане се насочиха към трупа в средата на игрището,

проснат сред локва засъхваща кръв.
Направи опит да раздвижи схванатите си нозе. Едновременно с това започна да осъзнава, че трупът на игрището представлява сериозна заплаха.
Някой несъмнено ще повика полиция, а след нощните си преживявания той изпитваше основателен ужас от контактите с всякакви представители на властта.
Изправи се с цената на доста усилия и опря гръб на стената.
Кръвообращението му бързо се възстанови, но цялото тяло го болеше.
Тръгна към циментовите стълби и предпазливо подаде глава над тях. Видя стръмната пътека, по която се беше спуснал със самоубийствена скорост.
На поляната горе, високо над игрището, някакъв мъж разхождаше кучето си. Това му напомни, че трупът скоро ще бъде забелязан и полицията без съмнение ще блокира района.
Спусна се по стълбите и забърза към противоположния край на парка, минавайки съвсем близо до безжизненото тяло на скитника.
Гугутките пируваха над дребни късчета от органичен произход,
предизвикани от фаталния изстрел. Отвратителната гледка го принуди да отмести очи.
Скоро паркът свърши. Мартин вдигна яката на износеното палто на нещастника, когото бяха ликвидирали още горе, пред портата на древния манастир. Прекоси уличното платно и вдигна поглед към табелката на отсрещния ъгъл. Оказа се, че е на Бродуей. Под табелката се виждаше входът на метрото, но той се страхуваше от капан. Нямаше представа дали преследвачите му все още се навъртат наоколо.
Хлътна под навеса на някакъв вход и огледа тротоара в двете посоки.
Денят вече беше настъпил, уличното движение ставаше все по-оживено.
Колкото повече хора, толкова по-добре, рече си с въздишка на облекчение
Филипс. Никъде не се виждаха подозрителни типове, паркираните наблизо коли бяха празни.
Едно такси спря на светофара, на някакви си два метра от него. Той се втурна напред и направи опит да отвори задната врата. Но тя се оказа заключена. Шофьорът се обърна да го погледне, после рязко даде газ и изчезна, въпреки червената светлина.
Мартин остана да гледа след него, обзет от дълбоко недоумение.
Разбра защо таксиджията беше избягал едва когато тръгна да се връща към входа и зърна отражението си в стъклото на съседната витрина. Оръфаното палто го беше превърнало в истински скитник. Косата му стърчеше във всички посоки, а част от нея все още беше сплъстена от кръвта на Върнър,
примесена със сухи листа. Лицето му беше мръсно и порядъчно брадясало

и напълно подхождаше на връхната му дреха.
Плъзна ръка към задния си джоб и с облекчение установи, че портфейлът си е на мястото. Измъкна го и преброи парите, с които разполагаше. Оказаха се тридесет и един долара, без да се броят кредитните карти, които при този външен вид бяха напълно безполезни.
Задържа банкнота от пет долара, а портфейла натика обратно в джоба си.
Десетина минути по-късно чакането му беше възнаградено. Едно такси със зелена светлина плавно спря на светофара. Този път Мартин благоразумно тръгна към предната врата, позволявайки на шофьора да го види отдалеч. Беше си пригладил косата, а дрипавият дъфел беше разкопчан така, че да скрива поне част от жалкия си вид. Разбира се,
решителната роля се падна на петачката, която размахваше в ръката си.
Шофьорът му махна с ръка да се качи.
— Накъде, господине?
— Напред — рече Мартин. — Право напред!
В очите на човека се появи подозрение, но той все пак включи на скорост и пое по Бродуей.
Филипс се обърна и хвърли продължителен поглед през задното стъкло. Тъмната грамада на парка форт Трайън с асфалтираното игрище бързо се стопи в далечината. Все още не знаеше къде да отиде, но инстинктивно усещаше, че трябва да потъне в тълпата.
— Закарайте ме на Четиридесет и втора улица — най-сетне взе решение той.
— Защо не казахте по-рано! — недоволно изръмжа таксиджията. —
Можехме да завием по Ривърсайд Драйв!
— Предпочитам да минем по Ийст Сайд — поклати глава Филипс.
— Това ще ви струва десет долара, мистър.
— Няма проблем — кимна Мартин, измъкна една банкнота от портфейла си и я тикна в процепа. Таксиджията внимателно го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.
Колата отново потегли. Макар и доста поуспокоен, Мартин все още не можеше да възприеме събитията, които се стовариха на главата му през последните дванадесет часа. Светът, в който беше свикнал да живее,
изведнъж рухна. Бяха му необходими върховни усилия на волята, за да престане да приема полицията като естествен закрилник на всеки почтен гражданин. Защо го бяха прехвърлили на ФБР? И защо по дяволите агентите на ФБР поискаха да го ликвидират, без дори да го изслушат?
Колата навлезе във Второ авеню, душата му отново потръпна от ужас.
Четиридесет и втора улица предлагаше точно онази анонимност, от

която в момента се нуждаеше Филипс. Само преди шест часа този квартал му се беше сторил чужд и застрашителен, но сега именно тук можеше да диша с пълни гърди. Хората тук не криеха своите странности, включително и явните психически отклонения. Никой не си правеше труда да се прави на нормален и благодарение на този факт всеки можеше да разпознае опасните типове отдалеч и да вземе съответните мерки.
Мартин си купи голяма картонен чаша прясно изстискан портокалов сок, опразни я на един дъх и си поръча още една. После бавно тръгна по тротоара. Имаше нужда от време за размисъл. Макар да бяха връхлетели внезапно, поредиците от неочаквани събития трябваше да имат някакво обяснение. Като лекар той добре знаеше, че някои болести се характеризират с изключително многообразие от симптоми, но внимателния анализ на тези симптоми неизбежно водеше до вярната диагноза. Пред очите му се появи кръстовището на Пето авеню и той се насочи към малката градинка до библиотеката. Откри една свободна пейка и с облекчение се отпусна на полираните дъски. Придърпа реверите на дрипавото палто около раменете си и направи опит да систематизира събитията от изтеклата нощ. Всичко започна в болницата…
Събуди се от топлите слънчеви лъчи, които грееха право в лицето му.
Огледа се, в душата му потрепна тревогата. Градината беше пълна с народ,
но никой не му обръщаше внимание. Тялото му под опърпаното палто се беше загряло, под мишниците му плъзнаха тънки струйки пот. Изправи се и направи гримаса от тежката миризма, която го лъхна през разкопчаните ревери. Насочи се към изхода и погледна часовника си. С изненада установи, че вече минава десет и половина.
Влезе в едно гръцко кафене, което откри на няколко пресечки от парка, съблече палтото и го захвърли на един от свободните столове край ниската масичка с плот от изкуствена материя. Поръча си яйца с бекон,
пържени картофи и каничка кафе. Задоволил глада си, той стана и се насочи към миниатюрната тоалетна в ъгъла на заведението. След кратко колебание реши да не се мие. Не би могъл да мечтае за по-добра дегизировка — нещо наложително, ако са го обявили за издирване. Едва ли някой можеше да допусне, че брадясалият тип със сплъстена коса, който го гледаше от огледалото, може да има нещо общо с уважавания рентгенолог доктор Мартин Филипс.
Допи кафето си и бръкна в джоба си, за да оправи сметката. Пръстите му напипаха някакъв смачкан лист хартия. Измъкна го и прочете написаното: имената на петте млади жени, у които беше открил идентични симптоми. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист… Нима тези

пациентки имаха нещо общо с обърканата ситуация, в която се беше озовал? Възможно ли е тяхното общо заболяване да е свързано с факта, че властите го издирват? Но дори да е така, защо агентите на ФБР направиха опит да го ликвидират? Какво е станало с тези момичета? Нима всички са били убити? Къде тук е мястото на радиоактивното облъчване? Защо е замесено ФБР? Може би става въпрос за конспирация от национален мащаб, обхванала много болници в страната…
Мартин си поръча втора каничка кафе. Беше убеден, че отговорът на тази лавина от въпроси се крие в Университетския център „Хобсън“, но за съжаление именно там щеше да го чака и полицията. Следователно болницата беше забранена зона за него, въпреки че само там имаше шанс да разгадае ребуса. Стана и се насочи към телефонния автомат в дъното.
Номерът на Хелън беше първият, който набра.
— Доктор Филипс! — възкликна с напрегнат глас тя. — Радвам се, че се обадихте! Къде сте?
— Извън болницата.
— Така и предположих. Но къде по-точно?
— Защо питаш? — стана подозрителен Филипс.
— Просто исках да знам — смутолеви Хелън.
— Я ми кажи дали ме е търсил някой… От ФБР, например…
— Защо ще ви търси ФБР?
Мартин бързо разбра, че някой следи думите на Хелън. Тя нямаше навика да отговаря на въпросите с въпроси, особено пък на такъв, който се отнася до ФБР. При нормални обстоятелства просто щеше да му каже, че е превъртял. Значи Сансоун или някой от агентите му седи в канцеларията и слуша всяка нейна дума. Да, точно така! Мартин рязко прекъсна разговора.
Ще трябва да търси друг начин, за да измъкне болничните картони и снимките, които му трябваха.
Набра централата на болницата и помоли да потърсят по пейджъра доктор Дениз Сангър. Искаше да я предупреди да не ходи на гинекологически преглед. Но тя не включи пейджъра си, а той не искаше да й оставя съобщение. Прекъсна връзката и набра телефона на Кристин
Линдквист. Съквартирантката й вдигна още при първото позвъняване, но поведението й беше странно. Заяви с хладен глас, че не може да му даде никаква информация за Кристин, помоли го да не се обажда повече и побърза да затвори.
Филипс се зърна на масата и сложи списъка с имената на пациентките върху плота. Приглади ръбовете му и извади писалката си.
Празното място под имената бързо започна да се запълва: „силно

радиоактивно облъчване на мозъците на младите жени (а може би и на други части от тялото?). Докладвани — отклонения при Теста на Пап,
въпреки липсата на такива. Неврологични симптоми, характерни за начален стадий на множествена склероза“… Прочете написаното, помисли известно време, после с печатни букви добави: НЕВРОЛОГИЯ —
ГИНЕКОЛОГИЯ — ПОЛИЦИЯ — ФБР. Върхът на химикалката се отдели от листа и колебливо потрепна. Добави ВЪРНЪР НЕКРОФИЛ и отново се замисли. На пръв поглед между изписаните понятия не съществуваше никаква връзка. После вниманието му беше привлечено от централното място, което заемаше думата ГИНЕКОЛОГИЯ. Ако открие защо заключенията след Теста на Пап са били обявени за ненормални, може би ще напипа нишката…
Изведнъж го обзе отчаяние. Дълбоко в сърцето си усети, че е изправен срещу нещо огромно и страшно, е което не може да се пребори сам. Делничните проблеми останаха някъде далеч, дребни и незначителни.
Имаше чувството, че би могъл да ги носи на гърба си цял живот, стига вечер да се прибира в топлите обятия на Дениз. Не беше религиозен, но усети как му се иска да сключи сделка с Бога — да обещае, че никога вече няма да се оплаква от живота си, ако Бог го измъкне от този кошмар…
Погледна хартията в ръцете си и изведнъж усети как очите му се наливат със сълзи. Защо го търси полицията, по дяволите? Защо точно него, сред всичките тези хора наоколо? В това просто нямаше здрав разум!
Върна се при телефонния автомат и направи още един опит да хване
Дениз, но тя пак не отговаряше. Обзет от отчаяние, той набра номера на
Клиниката по гинекология.
— Дениз Сангър дойде ли на преглед?
— Още не — отвърна приемната сестра. — Чакаме я всеки момент.
Той се поколеба, после тръсна глава.
— Обажда се доктор Филипс. Предайте й, че отменям прегледа. Ако е възможно, нека се свърже с мен.
— Добре, докторе — отвърна с озадачен глас жената и линията прекъсна.
Мартин се върна в малката градинка и седна на една от свободните пейки. Не беше в състояние да вземе никакво свястно решение. Съвестен и дисциплиниран човек, той просто не знаеше как да реагира в ситуация, при която бяха стреляли по него, но въпреки това не можеше да използва закрилата на полицията.
Следобедът изтече в разпокъсана дрямка. Неспособността му да вземе решение се превърна в някакво странно състояние, което сякаш се

готвеше да продължи вечно. Настъпи часът на задръстванията. Когато колите по улиците и пешеходците по тротоарите видимо намаляха, Филипс стана и се насочи към кафенето за вечеря. Минаваше шест.
Поръча си някакъв специалитет с месо и докато чакаше, направи нов опит да се свърже с Дениз. Пейджърът й продължаваше да мълчи. След кратко колебание реши да я потърси в апартамента, макар да подозираше,
че полицията го е проучила достатъчно подробно и вероятно отдавна дебне там.
Тя вдигна още след първия сигнал.
— Мартин?
— Аз съм.
— Благодаря ти, Господи! Къде си?
Мартин пренебрегна въпроса и напрегнато попита:
— Ти къде изчезна? Цял ден се опитвам да те открия на пейджъра!
— Не се чувствам добре и си останах у дома…
— Защо тогава не си предупредила телефонистката?
— Ами аз… — Гласът й заглъхна, после изведнъж се превърна в остър вик: — Не идвай тук!…
В слушалката се доловиха странни звуци, вероятно от борба. Сърцето му подскочи и се качи в гърлото.
— Дениз!
Викът му накара посетителите на кафенето стреснато да извърнат глави.
— Филипс, говори Сансоун — екна в слушалката плътен мъжки глас,
който обаче не успя да заглуши виковете на Дениз. — Изчакай само момент, Филипс… — Гласът му се отдалечи от слушалката, но думите му прозвучаха съвсем ясно: — Разкарайте я оттук и й затворете устата!… Виж какво, Филипс…
— Какво става там, по дяволите?! — изкрещя Мартин. — Какво правите с Дениз?
— Успокой се, Филипс. Момичето е добре. Тук сме, за да я пазим.
Какво стана с теб снощи, при Клойстърс?
— Какви въпроси ми задаваш, за Бога! — избухна Мартин. — Нима не знаеш, че твоите хора се опитаха да ме очистят?
— Не ставай смешен, Филипс. Ние знаехме, че човекът на мястото на срещата не си ти. Помислихме, че те вече са те прибрали…
— Кои са „те“?
— Не мога да ти кажа по телефона.
— Но трябва да ми кажеш какво става, по дяволите!

Посетителите на бара продължаваха да го гледат без да помръдват.
Подобно на повечето жители на Ню Йорк, те бяха свикнали на всякакви странности, но вероятно не очакваха един от хилядите смахнати да се появи точно в тяхното квартално кафене.
Гласът на Сансоун стана хладен.
— Съжалявам, Филипс — отсече той. — Трябва да се появиш, при това веднага. Оставането ти в неизвестност само усложнява нашите проблеми. Освен това вече си се убедил, че животът на невинни хора е поставен на карта.
— След два часа! — извика Мартин. — Намирам се на два часа път от града!
— Добре, нека бъдат два. Но нито секунда повече!
Нещо изщрака и в слушалката прозвуча сигналът за свободно.
В душата на Мартин нахлу паниката. За сметка на това нерешителността го напусна. Хвърли банкнота от пет долара на масата,
изскочи на улицата и хукна към входа на метрото, разположен на Осмо авеню.
Отиваше в болницата. Нямаше представа какво точно ще прави там,
но инстинктивно усещаше, че разрешението на загадката се крие между стените на огромния комплекс. Разполагаше с два часа, за да го открие.
Може би Сансоун казваше истината, може би полицията наистина вярва, че го преследва някаква неизвестна организация. Но това съвсем не беше сигурно. Душата му се вледени от ужас. Инстинктът го предупреждаваше,
че Дениз се намира в сериозна опасност.
Въпреки, че часът на задръстванията беше отминал отдавна, в композицията за покрайнините на града нямаше места за сядане. Но стремителното движение му донесе така желаното облекчение. Паниката изчезна, мястото й зае обичайната трезва съобразителност. В резултат в главата му се оформи прост, но ясен план. Вече знаеше как ще проникне в болницата и какво ще прави след това.
Изскочи на повърхността заедно с тълпата и бързо закрачи към първата си цел: денонощния магазин за спиртни напитки. Човекът зад щанда подозрително го огледа и направи опит да го разкара, после очите му се спряха върху банкнотата в протегнатата длан на Мартин, главата му леко кимна.
Покупката на плоското шише с уиски му отне точно тридесет секунди. Закрачи по Бродуей, откри някакъв тъмен пасаж и хлътна в него.
Изправи се между два контейнера за смет, развъртя капачката и отпи една едра глътка. В гърлото си допусна съвсем мъничка част от нея, с

останалото количество просто изплакна устата си, а след това го изплю на земята. Друга част от уискито беше използвана като одеколон, размазан по небръснатите му бузи. Опразнената наполовина бутилка влезе в страничния джоб на дрипавото палто. Един от контейнерите беше пълен с пясък, вероятно приготвен за евентуални поледици. Филипс зарови в него портфейла с документите си, а банкнотите, които му бяха останали,
отидоха да правят компания на бутилката в страничния джоб.
Следващата му спирка беше малък, но оживен супермаркет. При появата му на входа повечето от посетителите благоразумно се отдръпнаха да му сторят път.
Трябваха му няколко минути, за да подбере сравнително свободно място, което да се вижда от касата.
После нададе сподавен вик и се просна на пода, повличайки след себе си и купчина кутии с консервиран боб. Трясъкът накара всички да се обърнат. Един от посетителите загрижено се наведе над него.
— Сърцето ми! — простена Филипс. — Боли!
Линейката пристигна след броени минути. Върху лицето на Мартин беше поставена кислородна маска, свързаха го с портативен ЕКГ-апарат,
въпреки че се намираха само на няколко минути път от Медицински център „Хобсън“. Данните за сърдечната му дейност бяха предадени в СО
по радиостанцията, отговорът беше да не се бърза със стимулиращи медикаменти.
Пристигнаха на рампата. Сирената замлъкна, количката безшумно се плъзна към двойните остъклени врати. С крайчеца на окото си Мартин зърна няколко униформени полицаи до входа, които изобщо не му обърнаха внимание. Откараха го в шоковата зала и ловко го прехвърлиха на едно от свободните легла. Дежурният практикант се зае да му прави нова кардиограма, а младичка сестра пребърка джобовете му, търсейки някакви документи за самоличност. На монитора, естествено, не се появиха никакви сериозни отклонения и екипът за спешно овладяване на инфаркти бавно започна да се разпръсква.
— Още ли имаш болки, партньор? — наведе се над леглото дежурният интернист.
— Трябва ми малко сода за хляб — изпъшка Мартин. —
Долнокачествените питиета ми докарват киселини…
— Това ми звучи добре — усмихна се лекарят.
Сестра на около тридесет и пет години му донесе пакетче „Маалокс“.
Върху мрачното й лице се беше изписало дълбоко презрение. Попита го за името му и Мартин механично отвърна: Харви Хопкинс. Така се казваше

съквартирантът му от студентските години. Жената го записа и нареди да лежи без да мърда. Обеща да се върне след няколко минути и да провери дали болките в гърдите започват да намаляват. После дръпна паравана пред леглото и побърза да се отдалечи.
Филипс изчака няколко минути, надигна се и спусна крака на пода.
На масичката с колелца до стената имаше самобръсначка и калъпче сапун за почистване на рани. Преди да ги вземе в ръце, той побърза да облече бялата престилка, която висеше на стената заедно с хирургическо кепе и няколко неизползвани кърпи за ръце. Едва след това си позволи да покаже глава иззад паравана.
Както винаги по това време, в спешното отделение цареше пълен хаос. Опашката пред регистрацията стигаше почти до входа, а отвъд стъклените врати се точеше неспирен поток от линейки. Никой не обърна внимание на Мартин, който бавно се насочи към вратата в дъното,
боядисана в сиво. В залата за почивка имаше само един лекар, който беше затънал в разчитането на куп електрокардиограми, поставени в скута му.
Той дори не вдигна глава да види кой е тръгнал към умивалните с дълга редица душ-кабини.
Мартин затвори вратата и бързо свали дрехите си. Взе един светкавичен душ, избръсна се и посегна към изгладения комплект хирургически дрехи, който чакаше акуратно сгънат върху тоалетната масичка. Кой знае защо дежурният персонал в СО проявяваше подчертано предпочитание към хирургическите комбинезони. Облече се бързо, като не забрави да си сложи и леката памучна шапчица, която скри все още влажната му коса. Сложи си дори маската, сигурен че това няма да направи впечатление на никого. Мнозина от болничния персонал носеха маски,
когато се чувстваха неразположени.
Хвърли бърз, но внимателен поглед в огледалото, после доволно кимна с глава. В тази премяна би го разпознал само човек, който го вижда всеки ден. Проникването в болницата беше приключило успешно. Не се притесняваше, че персоналът в СО ще започне да търси внезапно изчезналия пациент на име Харви Хопкинс. Такива неща ставаха по няколко пъти на ден. Погледна часовника си и установи, че от началото на операцията беше изтекъл близо час.
Изскочи от стаята за почивка и почти тичешком мина покрай двамата полицаи, които охраняваха входа на отделението. Използва стълбището,
което минаваше зад кафетерията, за да стигне до втория етаж. Трябваше му гайгеров брояч, но не посмя да отскочи до кабинета си. Кратко претърсване на дежурната стая на рентгенолозите беше достатъчно, за да открие друг

подобен уред. Тикна го в джоба на комбинезона и забърза към основния етаж, от който имаше топла връзка със сградата на поликлиниката.
Старомодните асансьори не работеха, тъй като през нощта нямаше човек, който да ги управлява. Наложи се да използва стълбището, за да стигне до Гинекологичната клиника на четвъртия етаж. Убеждението, че ще открие радиация именно в тази клиника, се беше появило в главата му още докато пътуваше в метрото, притиснат между двама недоволни бизнесмени. Но сега, стиснал детектора в ръка, той усети как решителността му бързо се стопява. Дори не знаеше откъде да започне,
нито пък какво точно трябва да търси.
Прекоси главната чакалня и пое по тесния коридор, който водеше към кабинетите за обслужване на университетските служителки.
Чистачките още не бяха минали, по пода се валяха най-различни боклуци.
Натисна бравата на дежурната стая, но вратата се оказа заключена.
Заключени бяха и двата кабинета за прегледи в съседство. Кратък оглед на ключалките го увери, че може да прибегне до един от триковете, които беше виждал само на кино — пъхна крайчето на някаква пластмасова папка от приемното бюро в процепа, вратата на по-близкия кабинет меко щракна и се отвори. Влезе и включи осветлението, като преди това не забрави да захлопне вратата зад гърба си.
Оказа се, че това е нещо като преддверие, от което се влизаше в кабинетите за прегледи. Именно тук преди два дни беше разговарял с доктор Харпър. Вдясно бяха кабинетите, а вляво — лабораторията и малък склад. Реши първо да огледа кабинетите и веднага се залови за работа.
Гайгеровият брояч опипа всеки ъгъл, включително около гинекологическите столове и чекмеджетата на металните бюра. Радиация нямаше. Повтори същата операция и в лабораторията, после влезе в складовото помещение и прекара уреда над кутиите с инструменти за прегледи. Отново нищо.
Първата реакция дойде от кошчето за отпадъци. Слаба и напълно безвредна, но все пак радиация. Филипс хвърли поглед на часовника си и установи, че времето му е почти изтекло. Само след половин час трябваше да позвъни в апартамента на Дениз. Реши, че ще се представи там и тялом само в случай, че Сансоун не е забъркал и нея.
Наличието на радиация в кошчето го накара да се върне в лабораторията. Не откри нищо. Това го принуди да насочи вниманието си единствено към склада, който беше разделен: на широки, заковани в стените лавици. Върху долните бяха подредени халати и кърпи, отгоре имаше кашони с консумативи за лабораторията и кабинетите. В ъгъл а

беше поставена пластмасова кофа с използвани парчета марля, от която се излъчваше слаба радиация.
Мартин я изпразни на пода и плъзна брояча над марлята. Нищо.
Вкара портативния апарат в кофата. Радиацията се появи някъде към дъното. Отмести я и опря ръце в дъските на пода. Бяха солидни, плътно наредени една до друга и покрити с лак. Удари с юмрук една от тях и усети лека вибрация. Това го накара да продължи проверката към далечния ъгъл.
Дъската се повдигна от натиска на пръстите му, после отново легна на мястото си. Той я подхвана за края и рязко дръпна. В кухината под нея се появиха две сандъчета за съхранение на радиоактивни материали с познатите предупреждения, изписани върху капаците.
Етикетите сочеха, че идват от лабораторията „Брукхевън“, която снабдяваше болницата с всички необходими изотопи. Според първия от тях сандъчето съдържаше 2-флуоро–2 деоксинглюкозат. Другият етикет беше почти изстърган.
Ръцете му нетърпеливо вдигнаха капаците. Сандъчето със запазения етикет излъчваше умерена доза радиация. Но другото, оборудвано със значително по-дебел оловен капак, накара гайгеровия брояч да полудее.
Съдържанието му беше силно радиоактивно. Филипс старателно го затвори, върна дъската на мястото й и притвори вратата на склада.
Никога не беше чувал за съединенията, които бяха скрити в тези сандъчета, но самото им присъствие в Клиниката по гинекология ги правеше подозрителни. В болницата действаха изключително строги правила за съхранението на радиоактивните материали, независимо дали се използват за терапия, диагностика или научно-изследователска дейност.
Всичко това обаче се вършеше далеч от гинекологическите кабинети.
Трябваше да разбере за какво точно се използва този радиоактивен деоксинглюкозат…
Стиснал брояча в ръка, Мартин затича надолу по стълбището.
Наложи му се да забави крачка едва когато се натъкна на група студенти,
излизащи от входа на тунела. Скоро стигна до новата сграда и отново хукна. Когато влезе в библиотеката, дишането му беше доста ускорено.
— Трябват ми сведения за деоксинглюкозат — задъхано рече той. —
Къде да ги търся?
— Не знам — стреснато отвърна дежурната библиотекарка.
— По дяволите! — изръмжа Филипс и тръгна към картотеката.
— Опитайте референтния каталог — извика след него жената.
Той смени посоката и се насочи към съответното гише, зад което стоеше момиче с вид на тинейджърка. То беше доловило последните му

думи и го гледаше с въпросително извити вежди.
— Бързо! — нетърпеливо рече Филипс. — Деоксинглюкозат. Къде да го търся?
— На какво прилича, поне горе-долу? — отвърна с въпрос момичето.
— Всъщност, не знам — отвърна Филипс. — Затова съм тук…
Вероятно е нещо като бучка захар, само че от глюкоза…
— Може би трябва да започнете с индекса за химическите субстанции, а след това…
— Къде е този индекс? — прекъсна я Филипс.
Момичето посочи една дълга маса, над която бяха разположени лавици с книги. Той хукна натам, откри индекса и го разтвори. Не смееше дори да погледне часовника си. Прелисти каталога и спря показалеца си на индекса със съответната информация. Материалът за глюкозатите и техните производни беше отпечатан със ситен шрифт и запълваше около страница. Наложи се да тръсне глава и да се съсредоточи. Смисълът на текста бавно проникна в съзнанието му. Научи, че деоксинглюкозатът има почти идентичен химически състав с глюкозата, която е биологическото гориво за мозъка. Той лесно преодолява бариерата на кръвните клетки в мозъка и се усвоява от активните нервни клетки. Но за разлика от естествената глюкоза, веднъж попаднал в нервните клетки,
деоксинглюкозатът не може да бъде преработен и започва да се натрупва в тях. В края на сбитата научна информация беше отбелязано: „Натоварени с радиоактивност, малки количества от деоксинглюкозат проявяват обещаващи качества и способности при изучаването на мозъчните механизми.“
С треперещи ръце Мартин затвори книгата. Аферата започна да се очертава. В болницата се провеждаха тайни експерименти върху мозъка на живи пациенти! МАНЪРХАЙМ! Обзе го такава злоба, че почти усети горчилката й на върха на езика си.
Не беше специалист по химия, но имаше достатъчно познания, за да си дава сметка, че инжектираната в мозъка изкуствено радиоактивирана доза деоксинглюкозат е особено подходяща за изследвания, свързани с действието на мозъчните клетки. Тук решаващо значение има степента на радиоактивност. Ако тя е висока колкото показателите на онова сандъче в склада на Клиниката по гинекология, нейното действие без съмнение убива мозъчните клетки, които я усвояват! Ако някой иска да проследи пътя на нервните клетки в мозъка, той може да ги умъртвява селективно именно с помощта на деоксинглюкозат. Умъртвяването на нервните клетки в мозъка на опитните животни е основен метод при науката, наречена

невроанатомия. Нищо не пречи на някой безскрупулен учен да приложи този метод и върху живи хора. Филипс неволно потръпна. Егоцентричен тип като Манърхайм се вписваше напълно в понятието „безскрупулен учен“, напълно лишен от морални задръжки.
Беше зашеметен от това страшно откритие. Нямаше идея в какво се изразява участието на гинекологията и как Манърхайм ги е убедил да се включат в налудничавите му изследвания. Но това участие беше безспорно. За него със сигурност знаеше и болничният администратор.
Нямаше друго обяснение за ревностния начин, по който Дрейк защищаваше Манърхайм, превръщайки го в примадоната на болницата, на която всичко е позволено.
Едновременно с това си даваше сметка, че научната дейност на доктор Манърхайм е щедро субсидирана от правителството. За нея се харчеха милиони долари от парите на данъкоплатците. Възможно ли е именно по тази причина да е замесено и ФБР? Нима без да иска Мартин е поставил под заплаха тайни научни експерименти, финансирани от правителството? По всяка вероятност ФБР не знае, че става дума за опити върху живи хора… Мартин имаше достатъчно опит с бюрократичните прийоми и беше наясно, че това е напълно възможно. В държавата често става така, че дясната ръка не знае какво прави лявата. Дори в случаи, при които се нарушават основни човешки права.
С усилие на волята извъртя китката си и хвърли поглед към часовника. До изтичането на двата часа оставаха пет минути. Трябваше веднага да позвъни у Дениз. Не беше сигурен, че агентите ще й сторят нещо лошо, но след безкомпромисната им разправа с онези скитници не беше склонен да рискува. Запита се как да постъпи. Вече знаеше за какво става въпрос, но далеч не всичко… Все пак имаше предчувствието, че ако разкритията му успеят да привлекат вниманието на някоя влиятелна личност, аферата ще бъде разкрита изцяло, до самото дъно. Но коя може да бъде тази личност? Без съмнение човек извън болницата, който обаче има достатъчно познания за нейната дейност и структура. Комисарят по здравеопазването? Някой от заместниците на кмета? Министърът на вътрешните работи? Въздъхна и поклати глава. Без съмнение тези държавни служители вече са чули толкова лъжи за него и необичайното му разследване в болницата, че нито един от тях няма да му обърне внимание.
После изведнъж се сети за Майкълс, детето-чудо. Той имаше достъп до ректора на университета по всяко време! А ректорът разполага с достатъчно авторитет, за да предизвика разследване. Да, това е пътят!
Мартин изтича до един от телефоните и поиска външна линия. Започна да

набира номера на Майкълс, отправяйки безмълвна молитва към Бога да го завари у дома. Миг по-късно чу гласа на приятеля си в слушалката и почти изкрещя от радост.
— В беда съм, Майкълс!
— Какво е станало, къде си? — разтревожи се приятелят му.
Нямам време за обяснения. Ще ти кажа само, че неволно разкрих една ужасна афера в болницата, която по всяка вероятност се намира под протекцията на ФБР. Не ме питай за нищо повече!
— Какво мога да направя?
— Свържи се с ректора. Кажи му, че се оформя огромен скандал поради експерименти с нищо неподозиращи пациенти на болницата. Това би трябвало да е достатъчно, освен ако не е замесен и той. В такъв случай
Господ да ни е на помощ! За момента обаче проблемът е Дениз. Агенти на
ФБР я държат затворена в апартамента й. Накарай ректора да се свърже с
Вашингтон и да поиска освобождаването й.
— А ти?
— Не се тревожи за мен, добре съм. В момента се намирам в болницата…
— А защо не дойдеш у дома?
— Не мога. Трябва да се кача в лабораторията на неврохирургията.
След петнадесет минути те чакам във вашата компютърна зала. Побързай,
моля те!
Прекъсна линията и набра апартамента на Дениз. Насреща някой вдигна веднага, но не каза нито дума.
— Сансоун, обажда се Филипс! — изкрещя Мартин.
— Къде си, Филипс? — хладно попита онзи. — Имам неприятното чувство, че не се отнасяш сериозно към ситуацията!
— Напротив! — извика Мартин. — В момента съм в северните покрайнини на града и пътувам към теб. Ще ми трябва още малко време,
може би двадесетина минути…
— Петнадесет! — отсече Сансоун и затвори.
Мартин излезе от библиотеката с чувство на тежест в гърдите. Вече беше сигурен, че Сансоун е взел Дениз за заложница и ще я използва, за да го принуди да се предаде. Целта им беше да го премахнат, което означаваше, че вероятно ще ликвидират и Дениз. Сега всичко беше в ръцете на Майкълс. Той трябваше да получи подкрепата на авторитет извън конспирацията. Същевременно Мартин беше наясно, че трябва да получи още много информация в подкрепа на своите подозрения.
Манърхайм несъмнено имаше какво да крие. Може би и другите мозъчни

спесимени в лабораторията му бяха облъчени.
Повика асансьора и натисна бутона за етажа на неврохирургията.
Хирургическото кепе беше отлетяло Бог знае къде и той механично прокара пръсти през гъстата си коса. След броени минути трябваше отново да се обади в апартамента на Дениз.
Лабораторията на Манърхайм се оказа заключена и той потърси с очи нещо, с което да счупи стъклото. Пожарогасителят на стената му се стори напълно подходящ за тази цел. Откачи го от поставката, пое си дъх и го запрати в матирания правоъгълник на вратата. Разчисти с крак стърчащите от рамката парчета и бръкна да отмести резето.
В същия момент летящите врати в дъното на коридора отлетяха на пантите си. Към него се втурнаха двама едри мъже с пистолети в ръце.
Бяха облечени в цивилни костюми, което означаваше, че не са от охраната на болницата.
Единият се отпусна на коляно, стисна оръжието си с две ръце и се прицели. Другият остро извика: — Не мърдай, Филипс!
Мартин скочи в дупката на вратата и непознатите се скриха от очите му. В същия миг се дочу меко пропукване и куршумът звънна в металната рамка. Пистолетите им бяха оборудвани със заглушители!
Хукна към вътрешната врата на лабораторията, усещайки тежките стъпки зад гърба си. Помещението беше тъмно, но той помнеше разположението на оборудването и се плъзна между двете дълги лабораторни маси. Добра се до клетките с животните в момента, в който преследвачите му блъснаха вратата на тъмната стая. В следващия миг нещо прещрака и всичко беше заля-но от студената светлина на луминесцентните лампи.
Действията му бяха бързи и точни. Грабна клетката с маймуната, от чиято глава стърчаха снопове електроди. Побеснялото животно направи опит да захапе ръката му през мрежата, но той успя да изтика клетката до вратата, фигурите на преследвачите му се появиха иззад облицования с неръждаема стомана рафт. Затаил дъх, Мартин предпазливо отвори вратичката на клетката. Маймуната нададе пронизителен писък и изскочи на свобода. Стъкленици и инструменти се разлетяха на всички страни.
Мъжете се заковаха на място и смаяно гледаха побеснелия звяр, след който се влачеха разноцветни жици. Колебанието им продължи повече от достатъчно. Маймуната напусна рафта със светкавичен скок и се озова върху рамото на по-близкия от преследвачите. Ноктите й потънаха дълбоко в голата кожа на врата, последвани от ситните, но изключително остри зъби. Човекът отзад се опита да помогне на колегата си, но звярът беше

прекалено бърз за тромавите му ръце.
Мартин не изчака да види как ще завърши схватката, а хукна към вратата на аварийното стълбище в дъното на помещението, прелитайки покрай подредените в стъкленици мозъци. Металните стъпала бяха извити и стръмни, но той ги вземаше по две, рискувайки всеки момент да се размаже в ръбестите парапети. Зави му се свят от непрестанното въртеливо движение.
Металната врата някъде горе с трясък се отвори, той сгуши глава в раменете си и продължи със същото темпо. Не знаеше дали преследвачите могат да го видят, не спря да провери. Би трябвало да се досети, че лабораторията на Манърхайм ще бъде охранявана. Тежки стъпки затрополиха над главата му, но те бяха твърде далеч. В следващата секунда той скочи на земята и се шмугна в тунела, ушите му не долавяха вече познатото смъртоносно пропукване на заглушителите.
Вратата на старата сграда на Медицинския факултет жалостиво проскърца на пантите си. Взел на един дъх няколко етажа нагоре, Филипс полетя по запуснат коридор с полуизкъртена настилка от мраморни плочи,
стигна до амфитеатралната аула и рязко се закова на място. Просторното помещение беше тъмно, което означаваше, че Майкълс още го няма. Зад гърба му цареше пълна тишина. Беше успял да се изплъзне от преследвачите си, но властите вече знаеха къде да го търсят и засичането му беше само въпрос на време.
Направи опит да успокои дишането си. Ако Майкълс не се появи през следващите няколко минути, трябваше да отиде в апартамента на
Дениз, независимо от факта, че там ще бъде абсолютно безпомощен.
Механично побутна вратата на аулата и за негова изненада тя безшумно се отвори. Зад нея цареше пълен мрак.
Тишината бе нарушена от тихо и басово бучене, което Филипс познаваше още от студентските си години. Така бучаха изстиналите луминесцентни тръби миг преди да бъдат включени. После, точно както някога, аулата се обля от ярка и студена светлина. Очите му бяха привлечени от някакво движение ниско долу, в близост до катедрата.
Майкълс енергично размахваше ръце.
— Мартин! — усмихна се той. — Слава Богу, че си тук!
Филипс се хвана за излъскания месингов парапет между редовете и хукна надолу. Майкълс го очакваше в подножието на стълбите.
— Свърза ли се с ректора? — извика Филипс и в душата му потрепна надежда за пръв път от много време насам.
— Всичко е наред, слизай — продължаваше да се усмихва приятелят

му.
Мартин внимаваше да не се спъне в сноповете разноцветни кабели,
които пресичаха пътеката и чезнеха към различни апарати, заели някогашните места за сядане. После забеляза, че Майкълс е в компанията на трима непознати мъже. Може би беше успял да потърси помощ.
— Трябва да направим нещо за Дениз! — извика той. — Те са я…
— Вече се погрижихме за нея — прекъсна го Майкълс.
— Тя добре ли е? — закова се на място Мартин.
— Добре е, намира се в пълна безопасност — кимна приятелят му. —
Хайде, няма ли най-сетне да дойдеш тук?
Последните метри до катедрата бяха най-трудни, тъй като стъпалата почти не се виждаха от кабели и дребна апаратура.
— Току-що се измъкнах от двама души, които стреляха по мен горе,
в лабораторията на неврохирургията — извика той. Гласът му излетя на пресекулки.
— Тук ще бъдеш в безопасност — отвърна Майкълс.
Най-сетне стигна до дъното на амфитеатъра и се изправи очи в очи с приятеля си.
— Нямах време да я претърся — промърмори той и любопитно огледа непознатите. Единият от тях се оказа Карл Ръдман, помощникът на
Майкълс. Другите двама, облечени в черни комбинезони, виждаше за пръв път.
— Сега доволни ли сте? — обърна се към тях Майкълс. — Казах ви,
че ще го намерите именно тук…
— Добре, успяхте да го докарате — кимна единият от мъжете, без да сваля очи от Филипс. — Но ще съумеете ли да го държите под контрол?
— Мисля, че да — кимна Майкълс.
Мартин слушаше странните реплики и местеше очи между приятеля си и непознатия в черния комбинезон. После изведнъж се сети къде го беше виждал: той беше мъжът, който ликвидира Върнър!
— Искам да ти покажа нещо, Мартин — меко и почти бащински подхвърли Майкълс.
— Доктор Майкълс — вдигна ръка непознатият. — Мога да гарантирам единствено действията на ФБР. Надявам се разбирате, че нещата по отношение на ЦРУ стоят съвсем различно!
— Разбирам, господин Сансоун — завъртя се на пети Майкълс. —
ЦРУ не е под вашата юрисдикция. Но въпреки това искам няколко минути насаме с доктор Филипс. — Тръгна към вратата, от която се влизаше в съседната зала и леко кимна с глава: — Ела с мен, Мартин…

Инстинктивно стиснал с ръце излъсканите парапети, Филипс усети как объркването му отстъпва място на ужаса.
— Какво става тук? — попита той, обзет от мрачни предчувствия.
Думите с мъка излетяха от почти парализираните му устни.
— Ела и ще разбереш! — отвърна с нотка на нетърпение Майкълс.
— Къде е Дениз? — попита Мартин, без да помръдва от мястото си.
— Тя е в безопасност, повярвай ми — рече Майкълс, направи крачка в обратна посока и го хвана за ръката.
— Ела, искам да ти покажа нещо. Отпусни се, скоро ще я видиш…
Филипс му позволи да го отведе в съседната амфитеатрална зала.
Младият помощник на Майкълс вече беше там и лампите светнаха. И тук нямаше седалки. В центъра се издигаше огромен екран, изработен от милиони реагиращи на светлината фоторецептори, от задната му част излизаше дебел сноп кабели, които чезнеха към обемистия сандък на процесора за обработка на информацията. От обратната страна на този сандък излизаха още кабели, но значително по-малко на брой. Те бяха свързани с два компютъра, а те от своя страна — с още няколко системи,
чиито монитори бяха разпръснати из цялата зала.
— Имаш ли представа какво виждаш? — попита Майкълс.
Мартин мълчаливо поклати глава.
— Виждаш първия в света компютъризиран модел на човешкото зрение. Той е голям и доста примитивен за нашите стандарти, но действа изненадващо добре. Образите, които се появяват на екрана, се обработват автоматически от системата компютри, която виждаш… — Ръцете на младежа направиха кръгово движение, в гласа му се долови дълбоко вълнение: — Това, което виждаш, Мартин, може да се сравнява само с първата верижна реакция при разпадането на атома, осъществена преди години в Принстън! То без съмнение ще бъде едно от най-големите научни открития в съвременната история!
Мартин втренчено го погледна, сякаш искаше да се увери, че приятелят му не е превъртял.
— Създадохме компютър от четвърто поколение! — ухили се
Майкълс и дружески го шляпна по гърба. — Слушай! Първото поколение бяха компютри, които малко се различаваха от обикновени изчислителни машини. Във второто бяха включени транзисторите, а в третото —
микрочиповете. След дълга и упорита работа ние създадохме четвъртото поколение, част от което е и малкият процесор, който действа в кабинета ти. Имаш ли представа какво означава всичко това?
Филипс поклати глава, безсилен пред възбудената тирада на приятеля

си.
— Създадохме изкуствен разум, Мартин! Накарахме компютрите да мислят! Те вече могат да се учат и да разсъждават! Това все някога трябваше да се случи и ние сме първите, които го постигнаха! — Майкълс сграбчи ръката му и го повлече към малката аудитория, в която се помещаваше лабораторията по микробиология и физиология. Вратата й се оказа блиндирана, зад нея имаше още една — от дебела стомана. В ръцете му се появи връзка дълги касови ключове, тежките врати проскърцаха на пантите си. Вътрешността на лабораторията наподобяваше банков трезор.
Мартин замръзна от изненада. Старите лабораторни маси и пейки бяха изчезнали, дългото около тридесет метра помещение беше напълно изолирано, без нито един прозорец. Върху нещо като правоъгълен подиум в центъра бяха подредени огромни стъклени цилиндри, запълнени с някаква прозрачна течност.
— Това е нашата суровинна база, която има решаващо значение —
промърмори Майкълс и потупа с длан най-близкия от цилиндрите. — Знам,
че първото ти впечатление ще бъде подчинено на емоциите, и с нас беше така… Но можеш да ми повярваш, че жертвите си струват. Напълно си струват!
Преодолял вцепенението си, Мартин бавно заобиколи прозрачния контейнер. Беше висок близо два метра, а диаметърът му надхвърляше един. Вътре, потопени изцяло в прозрачната субстанция, която — както по- късно щеше да разбере — беше концентрат от течностите, циркулиращи в главния и гръбначния мозък, бяха разположени живите останки на Катрин
Колинс. Момичето беше заело клекнало положение, с ръце на тила.
Действащият апарат сърце-бял дроб доказваше наличието на жизнена дейност. Но мозъкът беше напълно оголен, черепът просто беше отстранен.
Лицето също го нямаше, с изключение на очите, които плуваха свободно в течността, покрити с контактни лещи. От тила й стърчеше гъвкав маркуч,
очевидно свързан с ендотрахеята.
Ръцете също бяха прецизно дисектирани. Сензорните нерви бяха оголени и висяха в течността като фина паяжина. Краищата им бяха свързани с електроди, стърчащи от мозъка.
Филипс завърши бавната си обиколка около цилиндричния контейнер. Душата му беше скована от ужас, краката му се подгъваха.
— Вероятно знаеш, че най-значимите открития в областта на компютърните науки са пряко свързани с изучаването на биологичните системи — отново проговори Майкълс. — На практика това е основната цел на кибернетиката. Но ние направихме следващата стъпка и се

насочихме към човешкия мозък, при това не за да го изучаваме от психологическа гледна точка. Подходът на тази наука е твърде примитивен за нас, тъй като тя разглежда мозъка като една загадъчна черна кутия… —
Мартин изведнъж си спомни, че Майкълс беше споменал нещо за „черни кутии“ в деня, в който му достави новото оборудване за разчитане на рентгенови снимки. — Ние подходихме към мозъка като към една сложна машина, която изпълнява строго определени функции. И резултатите от този подход надминаха най-смелите ни очаквания — открихме по какъв начин се съхранява информацията, как мозъкът я обработва паралелно (за разлика от последователната обработка на компютрите от вчерашния ден),
как е организирана дейността му, базираща се на една изключително ефективна приоритетна система. В резултат на всичко това вече знаем как да проектираме и изградим механична система, която е огледално копие на мозъка с всичките му сложни функции. И тя работи, Мартин! Работи по начин, който ще надмине и най-смелите ти мечти!
Майкълс го побутна да върви напред. В другите контейнери също имаше млади момичета, всяка от тях подложена на различна степен на вивисекция. Вниманието на Филипс беше привлечено от тялото в последния контейнер. То очевидно се намираше в подготвителна фаза и по тази причина лицето му беше сравнително запазено. Филипс разпозна чертите на Кристин Линдквист.
— Знам, че първия път всичко това изглежда шокиращо — продължи с убедителен тон Майкълс. — Но научната полза от него е толкова огромна, че човек просто трябва да забрави неизбежните жертви по пътя.
Нашето откритие ще направи истинска революция в медицината. Ти вече знаеш какво постигнахме с един елементарен процесор за анализ на рентгеновите снимки. Затова те моля да не си правиш прибързани заключения, о’кей?
Приключиха обиколката на изолираната зала, която се оказа нещо средно между болнично отделение и компютърен център. В дъното имаше нещо, което наподобя ваше апаратура за неотложна помощ, използвана във всяко спешно отделение. Пред редицата от монитори беше седнал мъж с дълга бяла престилка, който изобщо не вдигна глава при приближаването на новодошлите.
Филипс отново се спря пред контейнера с Катрин Колинс и най-сетне усети, че му се възвръща дар-слово.
— Какви процеси се развиват в мозъка на този спесимен? — попита с преднамерено равнодушен тон той.
— Тук използваме особената роля на сензорните нерви — поде с

въодушевление Майкълс. — По странна ирония на съдбата, мозъкът е нечувствителен към собственото си състояние и на мен ми хрумна да свържем периферната нервна система на Катрин с електродите в мозъка.
По този начин тя сама ни обяснява кои сектори от мозъка й функционират във всеки даден момент. За целта сме създали специална система за обработка на получената информация.
— Искаш да кажеш, че този спесимен е в състояние да комуникира с теб? — изненадано го погледна Мартин.
— Разбира се. В това е красотата на цялата работа. Караме човешкия мозък да се самоизследва. Сега ще ти покажа как става това…
Срещу контейнера на Катрин Колинс беше монтиран компютърен терминал, чийто екран беше на едно ниво с очите й. Снопче кабели го свързваха със задната част на контейнера и главния компютър. Майкълс набра няколко думи на клавиатурата и те се изписаха на екрана:
КАК СЕ ЧУВСТВАШ, КАТРИН?
Въпросът се стопи, на негово място изплуваха други думи:
ЧУДЕСНО. ИЗГАРЯМ ОТ НЕТЪРПЕНИЕ ЗА РАБОТА.
МОЛЯ, СТИМУЛИРАЙТЕ МЕ.
Майкълс се усмихна и извърна глава към Мартин:
— На това момиче никога не му е достатъчно. Тя е сред най- добрите…
— Какво означава „стимулирайте ме“? — попита Филипс.
— Имплантирахме един електрод в центъра за насладата в мозъка й и чрез него я поощряваме в работата. В момента на стимулацията тя изпитва усещането за сто оргазма едновременно. Сигурно е страхотно, защото непрекъснато го иска…
Майкълс отново се обърна към клавиатурата.
ДОБРЕ, НО САМО ВЕДНЪЖ, КАТРИН. ТРЯБВА ДА
ПРОЯВЯВАШ ТЪРПЕНИЕ.

После натисна един червен бутон, монтиран до клавиатурата и тялото на момичето започна да потръпва в контейнера.
— Оказа се, че системата за възнаграждение на мозъка е могъщ мотивиращ фактор, по-силен дори от чувството за самосъхранение. След дълъг и упорит труд открихме начин да я включим в процесора от най-ново поколение и по този начин направихме апаратурата изключително ефективна.
— Кой е в основата на всичко това? — промълви Филипс, все още несигурен дали може да вярва на очите си.
— Няма такава личност — отвърна Майкълс. — Никой не може да поеме сам нито славата, нито евентуалните укори. Нещата се развиваха на етапи, едно откритие водеше към следващото. Но все пак има двама души,
които носят основната отговорност — това сме ние с теб.
— И аз ли?! — смаяно попита Филипс и лицето му изведнъж посърна.
— Да, и ти. Знаеш, че интересът ми към изкуствения разум датира отдавна. Той беше в основата на желанието ми да работя с теб. Проблемите при разчитането на рентгеновите снимки ми помогнаха да оформя основната концепция на цялата си научно-изследователска дейност, която нарекох „разделителна способност“. Човек притежава способността да вижда общото и индивидуалното в голямо количество рентгенови снимки
— нещо, на което не бяха способни дори най-съвършените компютри.
Анализирайки внимателно твоята методология за разчитане на тези снимки, аз успях да изолирам главните логически стъпки в процеса и да ги заложа в компютъра. По този начин създадох програмата, която дублира изцяло функциите на рентгенолога. Може би това ти звучи объркано, но на практика не беше така. Просто трябваше да разберем как функционира човешкият мозък при разпознаването на определени обекти. За целта създадох екип от физиолози, които работеха по проблемите на неврологията. Инжектирайки радиоактивен диоксиглюкозат в мозъка на избрани пациенти, ние бяхме в състояние да проследим разпознаващите им реакции. За целта използвахме офталмологичните схеми за проверка на зрението. Радиоактивната глюкоза причинява микроскопични дупчици в мозъка на опитния екземпляр, като убива всички нервни клетки, участвали в разпознаването на офталмологичната схема. Картографирайки тези дупчици, ние успяхме да установим точния начин, по който функционира мозъкът. Техниката на селективна деструкция се използва от години при изследването на животинския мозък. Разликата при приложението й върху хора е очевидна, именно тя ни позволи за кратко време да постигнем

блестящи резултати.
— Но защо я прилагате само върху млади жени? — попита със свито сърце Филипс. Кошмарът започваше да придоби реални измерения.
— Преди всичко заради удобството — отвърна Майкълс. —
Нуждаехме се от здрави субекти за своите изследвания, които да бъдат на наше разположение във всеки момент. Най-подходящи за целта се оказаха пациентките на гинекологичната клиника. Те почти никога не задават въпроси за манипулациите, на които ги подлагат в кабинета за прегледи, а една малка промяна в резултатите от Теста на Пап ни позволява да ги привикваме в момента, в който имаме нужда от тях. Жена ми от години е директор на университетската клиника по гинекология. Именно тя правеше подбора на пациентките и инжектираше радиоктивния материал в кръвоносната им система по време на стандартните лабораторни процедури. Всичко ставаше лесно и гладко…
В съзнанието на Мартин се появи образът на онази чернокоса жена с мрачна физиономия, на която се беше натъкнал в чакалнята на гинекологията. Отначало му беше трудно да я свърже с Майкълс, но после разбра, че нещата стоят именно така…
Екранът пред контейнера с Катрин Колинс отново оживя.
МОЛЯ, СТИМУЛИРАЙТЕ МЕ ПАК!
Майкълс се завъртя заедно със столчето.
ЗНАЕШ ПРАВИЛАТА, КАТРИН. ЩЕ ТЕ
СТИМУЛИРАМ ОТНОВО СЛЕД КАТО ЗАПОЧНЕМ
ЕКСПЕРИМЕНТИТЕ.
— Програмата се развиваше толкова успешно, че решихме да разширим задачите на изследването — продължи с обясненията си той. —
Разбира се, това стана постепенно, в течение на няколко години.
Инжектирахме на пациентите си все по-силни радиоактивни дози и благодарение на тях успяхме да изолираме всички асоциативни центрове на мозъка. За съжаление това предизвика серия от странични реакции,
особено когато работехме върху темпоралния лоб и свързаните с него вериги от нервни клетки. Експериментите бяха много деликатни, защото

трябваше да поддържаме баланс между деструктивните фактори и останалите, общо взето поносими, сипмтоми. В крайна сметка решихме, че трябва да приберем една част от пациентките тук, просто за да бъдем сигурни в успешното завършване на експерименталната фаза. — Майкълс махна с ръка към дългата редица прозрачни контейнери: — Тук, в тази зала, направихме най-важните си открития. Естествено, в началото на експериментите нямахме никаква представа за голяма част от тях…
— Какво стана с последните момичета, върху които експериментирахте? — попита Филипс. — Имам предвид Марино, Лукас и
Линдквист…
— О, тези ли? Признавам, че причиниха доста неприятности. Те получиха най-силните дози радиоактивен материал и развиха бързи симптоми. Толкова бързи, че не успяхме да ги приберем, преди да се обърнат към лекар… Разбира се, никой от прегледалите ги лекари не успя да им постави диагноза, включително и Манърхайм…
— Искаш да кажеш, че той няма нищо общо с всичко това? —
изненадано го погледна Филипс.
— Ти шегуваш ли се? — направи гримаса Майкълс. — В това научно изследване от изключителна важност за цялото човечество няма и не може да има място за егоистични и разглезени копелета като Манърхайм! Такива като него ще поискат да ударят тъпана още при първия по-значим успех…
Филипс замаяно се огледа. Все още не можеше да повярва, че всичко това е действително, при това тук, в сърцето на голям и авторитетен болничен комплекс.
— Само едно не мога да разбера — промълви той. — Как ви се разминава тая работа, като се има предвид, че едно сбъркано лекарство на някоя опитна мишка води до организирани протести на Лигата за защита на животните…
— Радваме се на подкрепа от високи места — усмихна се Майкълс.
— Може би си забелязал, че отвън пазят агенти на ФБР.
— Не ми напомняй за тях! — направи гримаса Филипс. — Нали същите тези агенти се опитаха да ме ликвидират!
— Съжалявам, но нямах представа за какво става въпрос преди да се обадиш. Вече от година си под постоянно наблюдение. Казаха ми, че искат да те предпазят и нищо повече…
— Под наблюдение ли съм бил? — изгледа го смаяно Филипс.
— Както всички останали участници в този експеримент — кимна
Майкълс. — Не искам да звуча драматично, но трябва да ти кажа, че нашата дейност има всички шансове да промени цялата структура на

човешкото общество. Първоначалните ни открития нямаха всеобхватно значение, но бяха надлежно патентовани. Това беше достатъчно за големите компютърни корпорации, които ни засипаха с щедра финансова помощ. Те не се интересуват как правим своите научни открития, важни са резултатите. И в името на тези резултати те се надпреварват да ни спонсорират. В крайна сметка се случи и неизбежното — Министерството на отбраната направи поръчка за серия от нашите компютри четвърто поколение, които предизвикаха истинска революция в областта на военната промишленост. Използвайки портативна апаратура за изкуствен разум, към която свързахме молекулярна система за запаметяване на холографски изображения, ние успяхме да създадем първата в света интелигентна апаратура за ракетно насочване. Армията вече разполага с прототип на „умна“ ракета, която единодушно се приема за най-голямото достижение в областта на военната техника след създаването на атомното оръжие. Тук му е мястото да добавя, че правителството още по-малко се интересува как постигаме всичко това. Единствената му грижа беше да ни обгради с невиждана до този момент система за сигурност, пред която бледнеят дори мерките за запазване в тайна на „Проекта Манхатън“
[1]
Дори президентът на Съединените щати няма достъп до тази зала. На фона на всичко това наблюдението над нас е нещо съвсем естествено. Тези момчета са истински параноици и живеят с мисълта, че тук всеки момент могат да се появят руснаците. Снощи ми съобщиха, че си превъртял и създаваш проблеми за сигурността на цялата ни дейност. Аз съм в състояние да ги контролирам, но само до определена степен. Останалото зависи от теб… Трябва да вземеш решение, при това веднага.
— Какво решение? — вдигна вежди Филипс.
— Трябва да решиш дали можеш да живееш с цялата тази дейност,
която в много отношения ще продължава да бъде дълбоко засекретена.
Зная, че това представлява огромен шок за теб. Признавам, че нямах намерение да те запознавам с начина, по който стигаме до своите революционни открития. Но ти сам откри голяма част от тях и това изложи живота ти на сериозна опасност. Затова реших, че трябва да знаеш всичко.
А сега ме слушай внимателно, Мартин… Напълно съзнавам, че експериментирането върху хора, при това без тяхното изрично съгласие,
влиза в дълбоко противоречие с медицинската етика. Но аз съм твърдо убеден, че целта оправдава средствата. Няма спор, че седемнадесет млади момичета несъзнателно са жертвали живота си. Но това е станало в името на истинската революция в живота на нашето общество, за постигането на ново военно превъзходство на Съединените щати в целия свят. От гледна

точка на отделния индивид жертвата наистина е огромна. Но от гледната точка на двеста милиона американци тя е съвсем незначителна. Помисли си колко млади момичета доброволно се разделят с живота си всяка календарна година, колко души загиват по магистралите… Но нашите седемнадесет избраници помагат на цялото общество. Отношението към тях е абсолютно милосърдно, а дори и състрадателно. Грижим се за тях по всевъзможни начини, изцяло сме ликвидирали болката и страданието.
Дори обратното — с помощта на някои специфични средства ние им доставяме недостъпна за обикновените простосмъртни наслада.
— За мен това е неприемливо — поклати глава Мартин. — А вместо да се тревожиш за решението ми, просто би могъл да ги оставиш да ме ликвидират… Защо не го направи?
— Защото те харесвам, Филипс. След четири години съвместна работа съм дълбоко убеден, че можеш да дадеш още много за усъвършенстването на нашия проект. А и медицинското му приложение в областта на рентгенологията е едно отлично прикритие за същинската ни дейност. Това те прави нужен, Филипс… Разбира се, можем да се справим и без теб, в днешно време вече няма незаменими хора. Но предпочитаме да работиш за нас.
— Не! — отсече Филипс.
— Няма да споря с теб — усмихна се Майкълс. Фактът, че се нуждаем от теб, остава непроменен. Същевременно искам да изтъкна нещо важно — експериментите с хора са към своя край. Няма да имаме нужда от нови доброволци, тъй като биологичната страна на нашите изследвания вече приключи. Разполагаме с цялата необходима информация, сега ни предстои да я реализираме по електронен път. Това означава край на всичко, което може да ти се стори незаконно…
— Колко учени участват в програмата? — попита Филипс.
— Това е един от най-красивите аспекти на цялата работа — усмихна се отново Майкълс. — В сравнение с гигантските по значение крайни резултати, в програмата участват изключително малък брой учени. Имаме екип от физиолози, няколко гениални специалисти по компютърна техника и известен брой медицински сестри.
— Без лекари? — вдигна вежди Филипс.
— Без — кимна Майкълс, после побърза да се поправи: — Всъщност,
един от физиолозите е доктор на медицинските науки…
В залата настъпи тишина. Двамата млади мъже напрегнато се гледаха.
— О, и още нещо — подхвърли след няколко секунди Майкълс. —

Ти ще обереш всички лаври за медицинското приложение на новата компютърна технология, което несъмнено ще предизвика истинска сензация…
— Това подкуп ли е?
— Не, разбира се. Това е факт, който ще те превърне в най-известния медицински изследовател в Щатите. Ще получиш възможност да програмираш цялата дейност в областта на рентгенологията. Диагнозите на пациентите ще бъдат поставяни от компютри със 100-процентова гаранция,
а това ще доведе до революция в медицината. Сам си ми споменавал, че дори най-добрият рентгенолог допуска около 25 процента брак в поставянето на диагнозите. И накрая… — Майкълс се размърда и отмести очи, сякаш обладан от някакво неудобство. — Вече ти казах, че мога да контролирам агентите само до определена степен. Ако решат, че някой представлява риск за сигурността на проекта, нещата вече не са в мои ръце.
За съжаление Дениз Сангър също е забъркана в тази работа. Тя не знае подробности за нашите изследвания, но въпреки това знае достатъчно, за да се превърне в риск. Казано с други думи — ако ти откажеш да приемеш програмата, тя ще бъде ликвидирана заедно с теб. В това отношение не мога да направя абсолютно нищо…
Филипс се вцепени от гняв. Бруталният начин, по който този човек го шантажираше с живота на Дениз, го накара да стисне юмруци. Овладя се с цената на нечовешки усилия. Към физическото изтощение се прибави и огромното нервно напрежение, беше му трудно да се концентрира. В
крайна сметка успя, но резултатът беше плачевен — осъзна с безпощадна яснота, че е напълно безсилен пред огромната машина, която заплашваше да го смаже. Не само него, а и Дениз, която не беше виновна за нищо. Над душата му се спусна черното покривало на отчаянието.
Майкълс приятелски го докосна по рамото.
— Е, Мартин? Аз честно ти разказах всичко… Какъв ще бъде твоят отговор?
— Едва ли имам избор — промърмори навъсено Филипс.
— Имаш, но не особено голям — кимна Майкълс. — Ясно е, че и двамата с Дениз ще бъдете под стриктно наблюдение. Нямаш никакви шансове да информираш за програмата ни нито Конгреса, нито медиите.
Разработени са подробни планове за всички неочаквани ситуации. Изборът ти се свежда до живота. Ако откажеш да ни сътрудничиш, двамата с Дениз моментално ще бъдете ликвидирани. Нима виждаш смисъл в безполезната смърт? Не искам да бъда брутален, но обстоятелствата го налагат. Ако вземеш решението, което очаквам от теб, Дениз ще бъде информирана, че

нашите научни изследвания са засекретени от Министерството на отбраната, а негови представители погрешно са преценили, че твоята особа представлява риск за тяхната сигурност. Ще я накарат да се закълне, че ще пази тайна и с това нещата приключват. Разбира се, от теб ще очакваме да запазиш пълно мълчание относно биологическата страна на програмата…
Филипс изпусна въздуха от дробовете си и бавно обърна гръб на прозрачните контейнери.
— Къде е Дениз? — попита той.
— Ела с мен — усмихна се Майкълс.
Напуснаха секретната лаборатория, стоманените врати се затвориха след тях. Прекосиха амфитеатралната зала и излязоха в порутения коридор.
Оттам се прехвърлиха в административната сграда на някогашния медицински факултет.
— Мартин! — извика Дениз, скочи от протърканото кресло и увисна на шията му, без да обръща внимание на цивилните агенти, които я охраняваха. От очите й бликнаха сълзи: — Какво става, Мартин?!
В първия момент той не успя да каже нито дума. Душата му преливаше от щастие, че вижда любимата си, при това жива и здрава. Как би могъл да поеме отговорността за смъртта й?!
— ФБР се опитва да ме убеди, че си опасен предател — рече през сълзи тя. Не им повярвах, разбира се, но искам да го чуя и от теб. Кажи ми,
че всичко това е един лош сън, моля те!
Филипс затвори очи. Не знаеше колко време остана така. Но когато клепачите му най-сетне се вдигнаха, се върна и способността му да говори.
Подбираше думите си с безкрайно внимание, просто защото съзнаваше, че животът на младата жена е в негови ръце. Вече знаеше какво трябва да направи. Временно успяха да го изкарат от релсите, но сега всичко беше наред. Щеше да намери начин да се изтръгне от желязната им хватка, дори ако се наложи да чака подходящия момент с години.
— Да — тихо промълви той. — Това е един лош сън. Стана ужасна грешка, но вече всичко е наред…
Притегли любимото лице към себе си и нежно целуна треперещите устни. Тя пламенно му отговори. В душата й нахлу огромно облекчение.
Не беше се излъгала в своя любим. Той зарови лице в пухкавата й коса.
Животът на това красиво създание означаваше всичко за него.
— Край, всичко свърши! — прошепна Дениз.
Очите му срещнаха погледа на Майкълс, който мълчаливо наблюдаваше сцената. Главата му одобрително кимна. Но Мартин знаеше,
че нищо не е свършило…

Изтегляне 0.85 Mb.

Сподели с приятели: