Превод: Веселин Лаптев chitanka info

местоположение е в амигдалната и хипокампусната част на мозъка. Консистенцията на останалите части на мозъка е нормална.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Оперативните рентгенови снимки показват голям костен дефект в предната дясна част на черепа. Наличие на два дълбочинни и множество повърхностни електроди. Различия в мозъчната консистенция, причинени от незаложени в програмата фактори.
ПРЕПОРЪКИ
Обемни челни и тилни рентгенови снимки на черепа,
плюс пълен мозъчен скенер за по-пълна характеристика на линейните вариации в консистенцията и по-прецизно локализиране на дълбочинните електроди. Данните от ангиографията да отчитат позицията на дълбочинните електроди спрямо големите кръвоносни съдове на мозъка.
#####Програмата се нуждае от допълнителни данни за мозъчната консистенция, които ще бъдат съхранени в основната памет.
Благодаря за вниманието.
Моля да изпратите копия от тази разпечатка на доктор
Уилям Майкълс и доктор Мартин Филипс.
Филипс не можеше да повярва на очите си. Това, което прочете, беше добро, много добро! За пръв път в практиката си виждаше на хартия толкова лаконична и ясно очертана диагноза, без нищо излишно в нея.
Отново прочете части от информацията и пак поклати глава. Беше му трудно да повярва, че пред очите му са заключенията на машина, а не на колега неврорентгенолог. Дори без да е програмирана за данни от краниотомия, тя беше успяла да направи всички основни заключения,
произтичащи от подобна процедура. А и сведенията за различията в консистенцията! Филипс нямаше представа как да ги интерпретира, но дълбоко в себе си беше убеден, че става въпрос за нещо важно.
Измъкна филмчето от лазерния скенер и го прикрепи към осветения

екран. Обзе го чувство на смущение, тъй като не успя да види никакви различия в консистенцията. Може би новият метод за изчисление плътността на различните мозъчни слоеве, който ги беше препъвал още от самото начало, ще се окаже недостатъчно ефективен? Кракът му механично натисна педала на алтернатора, снимките затичаха по екрана.
Спря на ангиограмата, после извади по-ранни черепни снимки на Лайза
Марино и ги постави редом с оперативните. Отново потърси вариациите в плътността, които се споменаваха в разпечатката. Не откри нищо —
снимките показваха абсолютно еднаква мозъчна консистенция.
На вратата се почука и в кабинета се появи Дениз Сангър. Филипс я дари с топла усмивка, но продължи работата си. Пръстите му сгънаха лист хартия и изрязаха средата с помощта на малка ножица. После разгърна листа. В центъра му се появи малка кръгла дупка.
— Като гледам, много си зает — прегърна го изотзад Дениз. —
Режеш си листчета и не ти пука от нищо!
— Епохалните научни открития обикновено стават съвсем случайно
— отвърна с усмивка Филипс. — От сутрешната ни среща насам се случиха куп необикновени неща. Майкълс докара първата ни машина за разчитане на черепни снимки, а тя ми предостави първата си разпечатка…
Дениз потъна в четене, а той покри рентгеновата снимка на екрана с продупчения лист. В малката дупка попадна само онази част от нея, която го интересуваше. Приведен ниско над нея, Мартин се зае да я изучава.
После махна листа и помоли Дениз да разгледа снимката. Тя се подчини и след минута поклати глава. Не беше открила никакви изменения. Той сложи листа и я накара да разгледа това, което се виждаше през дупката. Тя отново не откри нищо, а той й посочи едва видимите бели точици,
подредени хоризонтално. Свалиха хартията. Вече бяха сигурни.
Ориентирани какво точно търсят, очите им без затруднение засякоха точиците.
— Какво е това, според теб? — попита Дениз.
— Няма представа — въздъхна Филипс, пристъпи към масата и вкара в компютъра ранните снимки на Лайза Марино. Искаше да провери дали програмата ще отбележи същите отклонения в плътността. Лазерният скенер охотно погълна филмчето, а той поклати глава и добави: — Но това ме тревожи…
— Защо? — вдигна глава Дениз. Лицето й беше синкаво от светлината на екрана. — Според мен тези заключения са фантастични!
— Точно там е работата — въздъхна Филипс. — По всичко личи, че програмата е в състояние да разчита рентгеновите снимки далеч по-добре

от своите създатели. Никога досега не бях забелязвал тези вариации в консистенцията. И всичко това неволно ме кара да си мисля за историите на Франкенщайн… — Замълча за момент, после внезапно се изсмя.
— Това пък какво беше? — погледна го с любопитство Дениз.
— Сетих се за Майкълс — отвърна Мартин без да отделя очи от разпечатката. — Програмирал е машината така, че вкарам ли някаква задача, тя ме съветва да си гледам работата… Първия път ми каза да изпия едно кафе, а сега ме съветва да си похапна…
— Идеята не е лоша — кимна Дениз. — Забрави ли за романтичната ни среща в кафенето? И без това не разполагам с много време, защото трябва да се връщам при скенера…
— В момента не мога — поклати глава Филипс. Не искаше да я разочарова, но любопитството му беше огромно. — Това тук наистина ще ме побърка!
— Добре — кимна Дениз. — Аз обаче отивам да си взема един сандвич. Искаш ли нещо?
— Не, благодаря — отвърна разсеяно той, насочил цялото си внимание към оживелия принтер.
— Радвам се, че изследванията ви имат резултат — обърна се на прага тя. — Знам колко много държиш на тях…
Филипс изобщо не я чу. Изчака спирането на печатащото устройство и нетърпеливо откъсна листа. И този рапорт беше като предишния —
стегнат, но пълен. Компютърът отново описа вариациите в плътността и препоръча рентген под различни ъгли, плюс мозъчен скенер.
Отметна глава и нададе тържествуващ вик, ръцете му забарабаниха по плота. Част от снимките на Лайза Марино се измъкнаха от щипките и се разпиляха по пода. Наведе се да ги вдигне и видя фигурата на Хелън Уокър под рамката на вратата. В очите й се четеше недоумение.
— Добре ли сте, доктор Филипс? — загрижено попита тя.
— Да, разбира се — поруменя той. — Малко съм възбуден… Нали щеше да ходиш на обяд?
— Вече се върнах. Взех си един сандвич, който ще хапна тук, на място…
— А ще ме свържеш ли с Уилям Майкълс?
Секретарката кимна и излезе. Филипс върна разпилените снимки на мястото им и отново се втренчи в малките бели точици. Какво ли означават? Не приличаха на често срещаните калциеви образувания, а структурата им беше различна от тази на кръвоносните съдове. Нямаше как да ги квалифицира преди да разбере дали измененията са във вътрешността

на сивото вещество, или в клетъчната структура на мозъка, известна под името кортекс. Имаше и трета възможност — да се окажат част от бялото мозъчно вещество или от повърхностните фибринозни образувания…
Телефонът изжужа и той вдигна слушалката на деривата над масата.
Беше Майкълс. С разтреперен от вълнение глас Филипс му описа изключителното действие на машината. Подчерта, че тя е била в състояние да открие такива вариации в плътността, които нито един специалист не би забелязал. Говореше толкова бързо, че Майкълс го помоли да се вземе в ръце.
— Е, радвам се, че работи според очакванията — каза с доволна въздишка той.
— Какви очаквания, бе човек? — извика Филипс. — Това е нещо далеч повече от всякакви очаквания!
— Хубаво… С какво количество стари снимки я захрани?
— Всъщност, само с един комплект — призна Мартин. — Не, с два,
но от един същ пациент…
— Само с два? — разочаровано възкликна Майкълс. — Дано не си се преуморил!
— Добре де… Нямам достатъчно време, защото съм претрупан от ежедневни задачи.
Майкълс беше съгласен с това. Но после го предупреди, че вместо да се радва на случайни успехи, трябва да заложи в машината данните от всички черепни снимки, правени през последните няколко години. Само по този начин биха могли да отстранят неверните данни, произтичащи от дефекти в негативите — тяхната най-важна задача на този етап.
Мартин слушаше внимателно, но очите му продължаваха да следят паяжината на промените, която принтерът систематически проследяваше.
Не забравяше припадъците — главното оплакване на Лайза Марино,
аналитичният му ум моментално започна да търси връзката между тях и тези загадъчни светли точици, засечени от лазерния скенер. Беше напълно допустимо те да са предизвикани от някакво латентно неврологично заболяване.
Приключи разговора с нова чувство на нетърпение. Спомни си, че на даден етап от лечението на Лайза Марино мнозина от специалистите са подозирали наличието на множествена склероза. Ако компютърът докаже валидността на подобно подозрение, това щеше да е огромен успех. От десетилетия насам медиците търсеха лабораторно потвърждение за диагностицирането на множествената склероза. Но за целта му трябваха нови рентгенови снимки и повторен черепен скенер на пациентката. Това

нямаше да е лесно, тъй като тя току-що беше претърпяла операция.
Трябваше му разрешение от страна на хирурга, но Манърхайм, въпреки раздразнителния си нрав, имаше подчертано положително отношение към експерименталната дейност и със сигурност нямаше да му откаже.
Извика на Хелън да потърси хирурга по телефона и продължи да изследва рентгеновите снимки на Лайза. Според възприетата от рентгенолозите терминология, промените в плътността на тъканите се наричаха „мрежи“, макар че белите точици на снимката приличаха повече на издължени успоредни линии. Прибягвайки до помощта на лупата,
Мартин се запита дали фиброзните нервни окончания не са причина за това необичайно подреждане. Но това едва ли беше възможно, тъй като за черепните снимки винаги се използваха лъчи с висока интензивност,
способни да проникнат през дебелата кост. Мислите му бяха прекъснати от телефона. Насреща беше Манърхайм.
Филипс започна разговора с приятелски тон, без да се показва засегнат от поведението на хирурга в операционната зала. Манърхайм отвърна с мълчание на желанието му да се запознае по-отблизо със странните изменения в мозъка на Лайза Марино.
— Мисля, че трябва да ги изследваме по-подробно и за тази цел ми трябват нови снимки и скенер на мозъка — заключи Филипс. — Разбира се, когато пациентката бъде готова за това…
Насреща продължаваше да цари мълчание, после в слушалката екна раздразненият глас на хирурга:
— Майтап ли си правиш? Трябва да ти кажа, че това е проява на лош вкус!
— Не си правя майтап — озадачено отвърна Мартин.
— Тогава сигурно е време да разбереш, че вече е късно за каквито и да било снимки! — ревна Манърхайм и затръшна слушалката.
Господи, този човек напълно е превъртял, каза си Мартин.
Съзнаваше, че трябва да запази самообладание и да потърси различен подход. От опит знаеше, че Манърхайм не обича да следи отблизо следоперативното състояние на пациентите си и оставя тази задача изцяло в ръцете на старши-практиканта Нюмън, който отговаря за ежедневните процедури в реанимацията. По тази причина реши да потърси Нюмън и да види какво може да се направи.
— Нюмън излезе — уведомиха го от рецепцията на Оперативния блок.
— А дали пациентка на име Лайза Марино все още се намира в реанимацията? — попита Мартин.

— Не — отговори сестрата. — За съжаление не успя да стигне дотам.
— Как така не успя да стигне? — попита Мартин и изведнъж разбра поведението на Манърхайм преди малко.
— Почина на операционната маса — поясни сестрата. — Голяма трагедия, особено за доктор Манърхайм, който никога до този момент не беше губил пациент…
Филипс се извърна към осветената рамка. Вместо рентгеновата снимка на Лайза Марино видя лицето й, такова каквото го беше запомнил сутринта в чакалнята — лице на птиче с оскубани пера. Тръсна глава и се върна в действителността. Запита се какво може да направи от това, което виждаше пред себе си. Трябваше му анамнезата на Лайза. Искаше да види дали в нея няма нещо, което може да сочи към диагнозата множествена склероза, поставена от компютъра. Тя не би могла да замени новата рентгенова снимка, но все пак беше нещо.
Мина покрай Хелън, която седеше зад бюрото си със сандвич в ръка.
Помоли я да звънне в ангиологията и да предупреди, че малко ще се забави. Тъмнокожата жена преглътна залъка си и забързано попита какво да каже на Майкъл Фергюсън от администрацията, който скоро щеше да го потърси за склада. Филипс се направи, че не чува. „Майната му на
Фергюсън“, рече си той и закрачи по коридора към хирургията. Отдавна се беше научил да ненавижда болничните администратори.
В приемната на операционния блок все още имаше няколко колички с пациенти, които чакаха операция. Но ситуацията беше далеч по-спокойна от сутринта. Зърна познатото лице на Нанси Донован, който излезе от една врата, окачи любезна усмивка на лицето си и забърза към нея.
— Май имахте проблеми със случая Марино, а? — подхвърли съчувствено той.
— Беше ужасно! — помръкна лицето на сестрата. — Толкова младо момиче! Стана ми жал за доктор Манърхайм…
Филипс кимна, макар че не можеше да разбере защо трябва да съжалява копелдак като Манърхайм.
— Какво стана? — попита той.
— Спука се една от главните артерии, при това след като я затворихме…
Филипс поклати глава. Спомни си положението на единия от дълбочинните електроди в опасна близост до задната церебрална артерия.
— Къде е болничният картон? — попита на глас той.
— Не знам, но ще попитаме на гишето — отвърна Донован.
Филипс остана на мястото си, а жената отиде при колежките си,

размени няколко думи с тях и се върна обратно.
— Вероятно е в анестезиологията. Стаята без номер до Операционна
21.
Той влезе в съблекалнята на хирурзите, навлече стерилен халат и се насочи към Оперативния блок. В главния коридор личаха следи от сутрешните битки — локви сапунена вода около умивалниците, гъби и четки за търкане вътре в тях. Уморен хирург спеше в една от количките до стената. Очевидно беше оперирал цяла нощ и силите му не бяха стигнали да се добере до стаите за почивка. Колегите му благоразумно го бяха оставили на мира.
Стигна до вратата в съседство на Операционна 21, но тя се оказа заключена. Направи крачка в обратна посока и надникна през малкото прозорче на вратата, от която се влизаше в операционната. Вътре беше тъмно, но вратата се оказа отключена. Натисна ключа на стената и огромният полукръг на оперативните светлини се задейства с тихо бръмчене. Ослепителният сноп обхвана операционната маса, останалата част от залата остана в полумрак. С изненада и ужас установи, че никой не си беше направил труда да почисти след нещастието с Марино. Най- ужасна беше голата маса с нейните механични приспособления. Подът под горната й част беше покрит с локви засъхнала кръв, от които в различни посоки тръгваха тъмночервени отпечатъци от крака.
Стана му лошо, неволно си спомни за първите практически упражнения в Медицинския факултет. Тръсна глава и неприятното чувство изчезна. Внимавайки къде стъпва, той заобиколи масата и се насочи към вътрешната врата на анестезиологията. Бутна я и сложи крак да я задържи,
докато пръстите му опипваха стената за електрическия ключ. В следващия момент забеляза, че вътре не е напълно тъмно. Вратата към коридора беше открехната и през процепа нахлуваше бледа светлина. Озадачен, той побърза да включи луминесцентното осветление.
Помещението беше значително по-малко от операционната. В
средата имаше количка, върху която лежеше покрито с чаршаф тяло.
Босите му стъпала с разперени пръсти нелепо стърчаха навън. Филипс здравата се стресна. Върху гърдите на трупа лежеше папка.
Затаил дъх, сякаш за да се предпази от присъствието на смъртта,
Филипс мина покрай количката и рязко отвори вратата към коридора. От мястото си можеше да види спящия хирург и няколко санитари в дъното.
Завъртя глава в двете посоки. Имаше чувството, че преди малко е опитал погрешната врата. В душата му цареше хаос. Постоя известно време така,
после поклати глава и се върна при леглото на колелца.

Понечи да отвори папката, после се спря. Изведнъж го обзе непреодолимото желание да повдигне чаршафа. Даваше си сметка, че това е напълно безсмислено, но ръката му сама се протегна към ръба… За миг затвори очи, после се втренчи в безжизненото, сякаш порцеланово лице на
Лайза Марино. Едното й око беше полуотворено, под клепача се виждаше изцъклената зеница. Раната в дясната част на бръснатата й глава имаше формата на подкова и беше старателно зашита. По лицето й нямаше кръв,
очевидно я бяха почистили след операцията. Дали Манърхайм не го е направил с цел да докаже, че смъртта е настъпила по-късно, неволно се запита Филипс.
Хладната необратимост на смъртта накара сърцето му да се свие.
Побърза да покрие главата на мъртвата, след това взе папката и се насочи към писалището в съседство. Подобно на повечето пациенти в
Университетската болница, папката с анамнезите на Лайза Марино беше дебела и обемиста, въпреки че беше постъпила едва преди два дни. В нея се съдържаха не само доказаните диагнози, но и работните предположения на практикантите и студентите от горните курсове. Филипс прелисти словоохотливите консултации от неврологията и офталмологията.
Непосредствено след тях откри някаква забележка от самия Манърхайм,
която обаче беше напълно нечетлива. Това, което търсеше, беше обобщеното заключение на старши практиканта в неврохирургията доктор
Нюмън.
„Пациентката е двадесет и една годишна бяла жена с установена диагноза «прогресивна темпорална епилепсия», от която страда в продължение на около една година. Постъпва в болницата за лобектомия на дясното мозъчно полукълбо, което трябва да бъде осъществено под локална анестезия.
Споменатата лобектомия се налага след като припадъците не реагират на медикаментозно лечение. Те се характеризират с нарастваща честота, предхождани от появата на лоша миризма.
По време на самите пристъпи пациентката е агресивна и сексуално възбудена. От направените енцефалограми се забелязват смущения и в двете мозъчни полукълба, като тези в дясното са изразени доста по-силно.
Липсват сведения за черепни травми и мозъчен инсулт.
До поставянето на диагнозата пациентката се е чувствала напълно здрава.

В неврологично отношение не се забелязват никакви отклонения, като изключим смущенията, открити при енцефалограмите.
Лабораторните изследвания, включително церебрална ангиография и мозъчен скенер, също са нормални.
Пациентката се оплаква от проблеми с визуалните възприятия, но такива не са открити нито от неврологията, нито от офталмологията. Липсват обяснения и за оплакванията,
свързани с мускулна слабост и временна парализа на крайниците. Не се потвърждават предположенията за диагноза
«множествена склероза», придружена от хронични припадъци.
След консултации с екип от неврохирурзи се стига до единодушното решение за лобектомия на дясното мозъчно полукълбо.“
Подпис: Джордж Нюмън
Филипс внимателно върна папката върху гърдите на Лайза. Сякаш се страхуваше, че може да я събуди. После изскочи в коридора и забърза към съблекалнята. Изпитваше разочарование от това, което прочете в болничния картон. Там наистина се споменаваше за множествена склероза,
но липсваха предложения за повторен скенер и допълнителни снимки на черепа. Започна да облича цивилните си дрехи, мраморното лице на Лайза продължаваше да е пред очите му. После изведнъж се сети, че момичето беше починало по време на операция, което означаваше задължителна аутопсия. Пристъпи към телефона на стената и набра номера на доктор
Джефри Рейнолдс от патологията, с когото бяха състуденти.
Рейнолдс търпеливо го изслуша.
— Все още не съм чувал за такъв случай — промърмори в слушалката той.
— Починала е на масата някъде около обед — поясни Филипс. —
Дори са си направили труда да я зашият…
— Това не ме учудва — въздъхна Рейнолдс. — Понякога ги обявяват за мъртви чак в реанимацията, просто за да не си развалят статистиката…
— Ще й правите аутопсия, нали?
— Не мога да кажа. Това зависи от главния патолог.
— А кога е най-вероятно да стане, ако изобщо я отворите?
— В момента сме затънали до гуша. Едва ли ще стане преди вечерта…

— Слушай, Джеф… Имам специален интерес към този случай. Няма да мръдна от болницата преди тази аутопсия. Ще ми пратиш ли съобщение по пейджъра, когато започнат обработката на мозъка?
— Нямаш проблеми — отвърна Рейнолдс. — Ще получиш специална покана за този купон. Ще те уведомя и в случай, че няма да има аутопсия…
Филипс натика нещата си в шкафчето и излетя навън. Още като юноша изпитваше силно притеснение от несвършената работа. Сега,
крачейки по оживените болнични коридори, това чувство отново нахлу в душата му. В ангиографията отдавна го очакваха, освен това трябваше да се свърже с Фергюсън, независимо че не можеше да го понася. Предстоеше му и тежък разговор с Робинс за онези шантави лабораторни техници,
които бяха решили да изкарат цялото лято като един дълъг меден месец. Да не говорим за поне още няколко спешни съобщения, които със сигурност са се натрупали върху бюрото на Хелън…
Пред очите му се появи табелката, сочеща към скенерната лаборатория. Изведнъж реши да се отбие замалко там. Закъснението му беше толкова голямо, че две-три минути повече едва ли бяха от значение.
Хлътна в контролната зала и с удоволствие напълни гърдите си с хладния въздух. Тук действаше специално монтираната климатична инсталация, без която компютрите не можеха да функционират. Дениз и група от четирима студенти се бяха надвесили над мониторите. На крачка зад тях стоеше доктор Джордж Нюмън. Никой не забеляза появата на Филипс и той тихо пристъпи към апаратурата. Сангър описваше последиците от черепен кръвоизлив, открит с помощта на скенера. Показалката й бавно очертаваше съсирека, изтласкал мозъка силно надясно. Нюмън подхвърли, че може би става въпрос за вътрешномозъчен съсирек, тъй като според него кръвоизливът е станал вътре в мозъка, а не на повърхността.
— Не — обади се Мартин. — Правата в случая е доктор Сангър.
Присъстващите изненадано се обърнаха. Той се наведе и очерта с пръст класическите форми на извънмозъчен хематом.
— Е, това решава нещата — добродушно се усмихна доктор Нюмън.
— Пациентът трябва да бъде опериран незабавно.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — кимна Филипс и посочи къде трябва да бъде отворен черепът за най-лесно отстраняване на съсирека. Помисли си да разпита Нюмън за случая Лайза Марино, но прецени, че сега не е подходящото време за това. Остави го да излезе и сам се насочи към вратата. На прага спря и направи знак на Дениз да се приближи.
— Слушай, чувствам се виновен, че те прецаках с обяда… Какво ще

кажеш за една романтична вечеря вместо компенсация?
— Нещо пак си намислил — усмихна се Сангър и поклати глава. —
Прекрасно знаеш, че тази вечер съм дежурна.
— Знам — кимна Мартин. — Имах предвид болничната кафетерия.
— Браво! — подигравателно го изгледа Дениз. — А какво стана с редовните ти занимания по софтбол?
— Реших тази вечер да ги пропусна.
— Охо, значи наистина си намислил нещо!
Мартин се засмя. Действително пропускаше тренировките си по софтбол само в случай на заплаха за националната сигурност. Обърна се към студентите и каза, че който желае, може да дойде в кабинета му след приключването на упражнението със скенера. Но никой от младежите не изяви подобно желание. Той сви рамене и изскочи навън. Понесе се по коридора с плавно нарастваща скорост. Целта му беше да профучи покрай
Хелън като светкавица, без да й даде шанс да го затрупа с още неприятни новини.

СЕДМА ГЛАВА
Наредила се на дългата опашка пред приемната на спешното отделение, Лин Ан Лукас продължаваше да се пита дали идеята й да се появи тук беше добра. Рано следобед се обади в студентската поликлиника,
но лекарят си беше тръгнал и тя нямаше друг избор, освен болницата.
Поколеба се дали да не изчака до утре, но беше твърде уплашена.
Опашката пред рецепцията се придвижваше със скоростта на охлюв по простата причина, че спешното отделение беше претъпкано с народ.
Сякаш цял Ню Йорк се беше изсипал тук. Зад нея се поклащаше някакъв пияница с парцаливи дрехи, от който се носеше отвратителна воня на урина и вкиснато вино. При всяко раздвижване на опашката той се блъскаше в Лин Ан и се улавяше за дрехата й, за да се задържи на крака.
Пред нея стоеше някакво огромно женище с дете на ръце, завито в мръсно одеяло.
Летящите врати вляво рязко се отвориха. В коридора се появиха множество колички, върху които лежаха жертвите на току-що случила се автомобилна катастрофа. Ранените и убитите бяха прекарани направо през чакалнята, количките изчезнаха зад остъклената, боядисана в бяло врата на спешното отделение. Чакащите реда си граждани разбраха, че повикването за прегледи допълнително ще се забави. В единия ъгъл на чакалнята се беше разположило семейство пуерториканци, което спокойно вечеряше пиле от шарени картонени подноси на „Кентъки Фрай“. Никой от членовете му не обърна внимание на суматохата, предизвикана от пристигането на пострадалите при пътния инцидент.
Най-накрая пред Лин Ан остана единствено дебелата жена с детето.
Тя пристъпи към гишето и проговори на развален английски:
— Бебе вече престанало да плаче…
Дежурната сестра подхвърли, че повечето оплаквания са от обратното, но жената не я разбра. Тя просто отметна краищата на парцаливото одеяло и под него се показа личицето на детето, което имаше цвят на лятно небе пред буря — нещо средно между тъмносиньо и сиво.
Оказа се, че е отдавна мъртво и телцето му се беше вкочанило като дървена талпа.
Лин Ан беше толкова шокирана, че за момент изгуби дар слово.
Забелязала състоянието й, дежурната съчувствено подхвърли, че тук човек трябва да е готов на всичко. Лин Ан отметна кичур кестенява коса от

челото си, гласът й се възвърна. Каза името и номера на студентската си книжка, след което сбито изложи оплакванията си. Сестрата й предложи да си намери място, тъй като чакането ще бъде дълго. Обеща, че докторът ще я прегледа при първа възможност.
След като остана на един неудобен стол в продължение на близо два часа, Лин Ан най-сетне беше въведена в просторното помещение за общи прегледи. Накараха я да седне на едно легло, отделено от другите със зацапан пластмасов параван. Пъргава сестра й премери температурата и кръвното, след което бързо изчезна. Лин Ан остана да седи на ръба на леглото, заслушана в разнообразните шумове около нея. Ръцете й притеснено се преплетоха в скута. Беше на двадесет години, студентка първи курс, все още без специалност. Имаше интерес към медицината, но това, което виждаше тук, я накара да се замисли. То нямаше абсолютно нищо общо с представите й за професията на лекаря.
Лин Ан беше здрава млада жена. Само веднъж в живота си беше търсила медицинска помощ, при това точно тук, в спешното отделение на тази болница. Тогава беше на единадесет години. Беше паднала с летните си кънки, в резултат на което си навехна глезена. По онова време семейството й все още не се беше преместило във Флорида и живееха съвсем наблизо, само на няколко преки от тази болница. Спомените й за инцидента бяха добри, нямаше основания за тревога относно компетентността на медицинския персонал.
Половин час по-късно лекарят най-сетне се появи. Беше младолик човек на име Хъгинс. Оказа се, че са почти съседи във Флорида — той беше израснал в Уест Палм Бийч, а тя — в Корал Гейбълс. Размениха си няколко фрази на тази тема, след което той разтвори току-що попълнения болничен картон. Веднага разбра, че има работа с едно напълно здраво и нормално американско момиче — нещо, което не беше срещал поне от хиляда пациенти насам. Малко по-късно дори й поиска телефона.
— Какво ви води в спешното отделение? — попита той и се приготви за преглед.
— Малко ми е трудно да го опиша — въздъхна Лин Ан. —
Получавам кризи в зрението. Започнаха преди около седмица, по време на четене. Изразяват се в едно много особено затруднение, което изпитвам при срещата с определени думи. Виждам ги, но не разбирам смисъла им.
Това винаги се придружава от внезапно, но много силно главоболие, ето тук… — Ръката й докосна тила и се плъзна към слепоочието, малко над ухото. — Тъпа болка, която ту се появява, ту изчезва…
Доктор Хъгинс мълчаливо кимна с глава.

— Освен това се появява и една неприятна миризма — добави Лин
Ан.
— Каква миризма?
— Не знам със сигурност — притеснено отвърна момичето. — Гадна миризма с неизвестен за мен произход… Въпреки това обаче оставам с впечатлението, че ми е позната отнякъде…
Докторът отново кимна, но личеше, че няма представа какво означават описаните симптоми.
— Нещо друго?
— Световъртеж, придружен от тежест в краката. Случва ми се все по- често, особено ако се опитам да чета…
Доктор Хъгинс остави картона и започна прегледа. Надникна в очите и ушите на момичето, накара я да изплези език, след което преслуша сърцето и дробовете й. Изпробва рефлексите, накара я да докосва предмети и да помни поредицата на числата, които започна да изброява пред нея.
— За мен сте напълно здрава — най-сетне приключи той и преметна стетоскопа зад яката на престилката си. — Предлагам да вземете два доктора, а след това да дойдете на преглед от аспирините… — Засмя се на собствената си шега и очаквателно я погледна. Но Лин Ан не отвърна на усмивката му. Беше решила да не се предава лесно, особено след непоносимо дългото чакане. Докторът забеляза липсата на реакция и отново стана сериозен: — Наистина вземете аспирин, който положително ще ви облекчи. А утре елате на преглед в неврологията, те може би ще открият нещо повече…
— Искам този преглед сега! — отсече Лин Ан.
— Не става — поклати глава докторът. — Тук е спешно отделение, а не поликлиника.
— Не ме интересува! — сбърчи вежди момичето.
— Добре, добре — внезапно се предаде Хъгинс. — Ще ви изпратя не само в неврологията, но и на очен лекар. Но ви предупреждавам, че ще чакате дълго!
Лин Ан само кимна с глава. Не искаше този доктор да разбере, че е на прага на сълзите.
Чакането наистина се оказа дълго. Зацапаният параван се отмести едва след шест следобед. Лин Ан вдигна глава и се взря в брадатата физиономия на доктор Уейн Томас. Остана изненадана от факта, че човекът срещу нея е чернокож. Никога досега не беше срещала чернокож доктор. После бързо прогони изненадата и започна да отговаря на въпросите му.

Доктор Томас откри няколко подробности, които му се сториха важни. Преди три дни Лин Ан беше имала поредния „епизод“, както наричаше пристъпите си тя. Той я беше накарал да захвърли книгата и да скочи от леглото. Беше се „опомнила“ просната на пода. Над слепоочието си напипала солидна цицина, очевидно получена вследствие на падането.
После доктор Томас научи за две леки кръвотечения, които бяха принудили момичето да се обърне към гинеколог. Там я прегледали и я поканили да ги посети още веднъж през идущата седмица. Имала възпаление на пикочните канали, успешно излекувано със сяра.
Приключил с въпросите, доктор Томас повика една от дежурните сестри и подложи Лин Ан на най-подробния преглед в живота й. Повтори процедурите, до които беше прибягнал доктор Хъгинс, след което обаче продължи. Повечето от тези процедури бяха пълна загадка за Лин Ан, но тя изпитваше задоволство от прецизността на лекаря. Особено неприятна се оказа ломбалната пунктура. Легнала на една страна с притиснати към брадичката колене, Лин Ан усети остро убождане в долната част на гърба,
което бързо отшумя.
После доктор Томас каза, че трябва да я снимат на рентген. Искаше да бъде сигурен, че падането по време на припадъка не е довело до фрактура на черепа. Преди да си тръгне подхвърли, че някои части на тялото й са по-малко чувствителни от останалите и това засега е единственото отклонение от нормалното й физическо състояние. После честно си призна, че не знае дали това има някакво значение или не.
Лин Ан остана сама и отново зачака.
— Можеш ли да повярваш? — попита с пълна уста Филипс. —
Първата изпусната от Манърхайм пациентка е точно тази, на която аз трябваше да направя допълнителни изследвания!
— Била е само на двадесет и една, нали? — попита Дениз.
— Да — кимна Мартин и си посоли сандвича. — Трагедията всъщност е двойна, тъй като не успях да й направя снимките.
Бяха отнесли металните подноси на най-отдалечената от щанда маса,
опитвайки се да избягат максимално далеч от обичайното оживление,
което цареше в болничната кафетерия. Това не беше лесно. Стените тук бяха с цвят на горчица, на пода имаше мръсносив линолеум, а пластмасовите столове имаха противен жълто-зеленикав цвят. Монотонен глас от репродуктора над главите им изреждаше имената на лекарите,
които трябва незабавно да се обадят на съответните вътрешни номера.

— Защо са я оперирали? — попита Дениз и зарови вилицата си в салатата.
— Имала е припадъци със загуба на съзнание, а може би и множествена склероза. Следобед, малко след като се разделихме, изведнъж ми хрумна, че промените в мозъчната консистенция на снимките вероятно се дължат на неврологично заболяване в доста напреднала форма.
Проверих картона й и видях, че лекуващите лекари са допуснали наличието на множествена склероза.
— А правил ли си снимки на пациенти с доказана множествена склероза? — вдигна глава Дениз.
— Започвам довечера — отвърна Мартин. — За да проверим програмата на Майкълс трябва да вкараме в машината максимално количество снимки на черепа. Ще бъде много любопитно, ако открия и други случаи с подобни изменения.
— Това май означава, че вашата научно-изследователска програма набира скорост, а?
— Надявам се — кимна Мартин, отхапа връхчето на някакъв аспарагус и побърза да го изплюе в чинията. — Опитвам се да не бъда прекалено развълнуван на този начален етап, но перспективите наистина са отлични. Това е причината, поради която проявих интерес към случая
Марино. Той обещаваше съвсем конкретни резултати. На практика не всичко е загубено, тъй като довечера ще я аутопсират, след което аз ще се опитам да направя сравнение между моите снимки и патологичните заключения. Ако действително се окаже множествена склероза, играта започва отначало. Но трябва да ти кажа, че рутинната работа в клиниката ми идва до гуша и трябва да намеря начин да се измъкна от нея, поне за един-два дни в седмицата…
Дениз остави вилицата и погледна в неспокойните му сини очи.
— Как така ще се измъкнеш от клиничната работа? Та ти си един от най-добрите неврорентгенолози в тази болница, а и не само в нея! Защо не помислиш за пациентите, които печелят от твоята работа? Ако зарежеш клиничната рентгенология, ще допуснеш огромна грешка!
Мартин се протегна и хвана пръстите на ръката й. За пръв път не му пукаше, че могат да ги видят.
— На този етап от живота ме интересуват само две неща, Дениз —
меко промълви той. — Ти и моята научна работа. Признавам, че ако имаше начин да си изкарвам хляба като бъда около теб, със сигурност ще забравя и научната си работа…
В очите й се появи несигурност. Не знаеше дали да се почувства

поласкана или разтревожена. Отдавна вече усещаше нарастващата привързаност на този мъж, но нямаше представа дали той е в състояние да се обвърже. В началото изпитваше огромно страхопочитание от репутацията и енциклопедичните му познания в областта на рентгенологията. Той бързо се превърна в идол — както в интимно, така и в професионално отношение. Но никога не си беше позволявала да мисли,
че отношенията им могат да имат някакво определено бъдеще. Самата тя не беше сигурна, че е готова за него.
— Виж какво, тук не е нито мястото, нито времето за подобни разговори — рече Мартин и отмести чинията си встрани. — Но е важно да знаеш откъде идвам и някъде вървя. Ти все още си в началния стадий на клиничната специализация и този стадий винаги изглежда многообещаващ.
Отделяш почти цялото си време на пациентите, учиш, чувстваш се напълно удовлетворена. За съжаление аз самият отделям твърде малко време на подобни занимания. Огромната част от времето ми минава в административна работа и вечната битка с бюрократите. Усещам, че всичко това започва да ми идва до гуша!
Дениз вдигна лявата си ръка, която продължаваше да е в дланта му.
Устните й леко докоснаха кокалчетата на пръстите му. Направи го бързо и го стрелна изпод полуспуснатите си клепачи. Това беше преднамерена кокетност, предназначена да разтопи гнева, който се надигаше в душата му. Действието й беше светкавично: Мартин отметна глава и се разсмя.
После пусна ръката й и се огледа да види дали някой не ги наблюдава.
Пейджърът на колана му накара и двамата да подскочат. Мартин стана и се насочи към телефоните. Дениз гледаше след него. Беше го харесала още в деня, в който се запознаха, привлечена от чувството му за хумор и малко изненадващата чувствителност, която проявяваше на моменти. А признанието му преди малко я накара да го обича още повече.
Но наистина ли изпитваше неудовлетворение? Не беше ли недоволството му от административната работа просто прикритие на недоволството, че остарява, че професионалната страна на живота му неусетно е станала твърде предвидима? Дениз не можеше да си даде отговор на подобен въпрос. Мартин винаги беше работил с охота и всеотдайност, в поведението му на работното място никога не бяха се долавяли скука и апатия. Тя се почувства трогната от факта, че е споделил с нея чувствата, които вълнуват душата му. Това беше доказателство, че той държи на тяхната връзка, при това далеч повече, отколкото Дениз беше допускала някога.
Наблюдавайки фигурата му със слушалка в ръка, тя си даде сметка и

за един друг аспект на отношенията им. Благодарение на този човек беше успяла да сложи точка на една друга връзка, чиято характерна черта беше пълната деструктивност. Още като студентка се беше запознала с млад и блестящ практикант в неврологията, който майсторски манипулираше чувствата й. Благодарение на изолирания си живот в общежитието, Дениз му се отдаде изцяло — тялом и духом. Беше абсолютно убедена, че може и трябва да свърже живота и кариерата си с човек от медицинските среди. А
Ричард Друкър от своя страна прояви достатъчно проницателност, за да забележи това и да я увери във взаимността на чувствата си. На практика обаче не беше така. Връзката им се проточи във времето, а той ловко манипулираше чувствата й без да се обвързва по един или друг начин. В
резултат тя стана жертва на своята привързаност и не успя да скъса с него,
дори след унижението от няколкото му връзки с други жени, за които получи безспорни доказателства. Продължаваше да се връща при него като старо куче, свикнало с грубостите на стопанина си, в душата й продължаваше да тлее надеждата, че той ще се промени и ще се превърне в човека, за когото го беше взела в началото. После, както обикновено става,
тази надежда премина в отчаяние, а тя започна да се съмнява в собствената си женственост, вместо в липсата на зрялост у Ричард. Едва след като се запозна с Мартин успя да излезе от това състояние.
Наблюдавайки го как се насочва обратно към масата, тя усети чувство на огромна обич и безгранична благодарност. Едновременно с това си даваше сметка, че и той е мъж като всички останали, което означаваше,
че не бива да приема приказките му на доверие.
— Днес не е моят ден — промърмори Мартин и с въздишка се отпусна на стола. — Говорих с доктор Рейнолдс, който ми съобщи, че не са направили аутопсия на Марино.
— Защо? — изненадано го погледна Дениз. — Според мен това би трябвало да е задължително.
— Така е — кимна Мартин. — На аутопсия подлежат всички пациенти, починали по време на операция. Но главният патолог е направил жест на Манърхайм, оставяйки решението в негови ръце. Подчинените му се свързали със семейството на пациентката, което категорично отказало.
Хората са били много разстроени.
— Напълно разбираемо — кимна Дениз.
— Така е — кимна Мартин и ядосано стовари юмрук върху масата.
— По дяволите!
— Защо не вкараш в компютъра снимките на пациенти с доказана множествена склероза? — погледна го съчувствено тя. — Така ще имаш

някаква база за сравнение…
— Ще го направя — кимна с въздишка Филипс.
— Виждам, че си много разочарован, но все пак помисли и за пациентката — внимателно подхвърли тя.
Той закова поглед в лицето й и замълча. Сякаш искаше да й покаже,
че е пристъпила границата. После, очевидно преценил, че не е имала намерение да го укорява, на лицето му се появи широка усмивка.
— Права си! — извика възбудено той. — Дори нямаш представа колко си права! Току-що ми даде една чудесна идея!
Вратата с табелка САМО ЗА ПЕРСОНАЛА НА СО се намираше точно срещу приемното гише на спешното отделение. Тя водеше в просторно помещение за почивка на лекарите, което обаче рядко се използваше за истинското си предназначение. В дъното бяха мъжките тоалетни и баня, а жените използваха съблекалнята на сестрите,
разположена един етаж по-горе. Край една от стените бяха наредени стаичките за почивка, във всяка от които имаше по две легла. Те почти винаги бяха празни, просто защото лекарите имаха прекалено много работа.
Доктор Уейн Томас се беше настанил в единствения удобен стол —
старо кожено чудовище с протрита седалка, от която тук-там стърчеше пълнеж.
— Според мен Лин Ан Лукас има сериозно заболяване — убедено промърмори той.
Край него, седнали кой където свари, се бяха събрали почти всички дежурни лекари от екипа: доктор Хъгинс, доктор Карол Лангоун —
практикант по вътрешни болести, доктор Ралф Лоури от неврохуриргията,
доктор Дейвид Харпър, практикант-гинеколог, и доктор Шон Фарнсуърт,
офталмолог. В далечния край на помещението други двама доктори бяха потънали в разчитането на купчина електрокардиограми.
— А според мен си се наточил — цинично се усмихна доктор Лоури.
— Тя е най-хубавото маце, което ни посещава днес, и ти явно търсиш начин да й предложиш услугите си…
Всички се разсмяха. Доктор Томас запази сериозното изражение на лицето си и бавно извърна очи към доктор Лангоун.
— По всичко личи, че Ралф има право — рече Лангоун. — Момичето си е наред. Няма температура, останалите жизнени показатели също не показват отклонения. Кръвната картина е нормална, урината и костният

мозък — също…
— Рентгенът на мозъка също не показва отклонения — добави доктор Лоури.
— Във всеки случай ако й има нещо, то не е свързано с гинекологията — стана от мястото си доктор Харпър.
— Преди време е имала оплаквания от леко кръвотечение, но в момента на прегледа такова не е установено. По тази причина ви оставям да решите тежкия казус без мен. Ако искате личното ми мнение, мацето си е една обикновена хипохондричка.
— И аз съм на това мнение — обади се доктор Фарнсуърт. —
Офталмологичният преглед не показа никакви отклонения, въпреки оплакването, че от време на време има проблеми с фокусирането. Тя без всякакви затруднения разчете и най-дребните букви на контролния екран.
— А визуалните зони? — попита Томас.
— Според мен са нормални — изправи се доктор Фарнсуърт, готов да се оттегли. — Утре бихме могли да направим теста „Голдман“, просто защото това не е възможно по време на нощно дежурство.
— Ретината? — продължаваше да настоява доктор Томас.
— Без отклонения — отсече Фарнсуърт и тръгна към вратата. —
Благодаря за консулта, беше истинско бижу…
— Бижу, глупости! — раздразнено изръмжа Лоури, изчакал затварянето на вратата. — Имам чувството, че ако някое копеле от офталмологията още веднъж ми заяви, че вечер не правят „Голдман“, ще го изритам през вратата!
— Млъкни, Ралф — посъветва го Томас. — Започваш да говориш като хирург.
Доктор Лангоун стана и се протегна.
— Аз също трябва да вървя… Защо мислиш, че момичето е болно,
Томас? Само защото има понижена чувствителност? Според мен това е доста субективна преценка…
— Вътрешно чувство, може би — сви рамене Томас. — Тя е уплашена, но това съвсем не означава, че е истерична. Освен това отклоненията в чувствителността са изразени съвсем ясно. Момичето не симулира. Нещо шибано става в главата й…
— Единственото шибано нещо в случая е това, което би искал да й направиш, ако можеше да я срещнеш на друго място — засмя се Лоури. —
Стига вече, Томас. Определи й час за преглед през деня и действай!
Лекарите избухнаха в смях. Томас махна с ръка и се надигна от тежкото кресло.

— Всички сте циркаджии! — изръмжа с престорен гняв той. —
Поемам случая в свои ръце!
— Не забравяй да й вземеш телефона — подвикна подире му Лоури.
— Идеята съвсем не е лоша — усмихнато добави доктор Хъгинс.
Томас се върна в общото помещение и се огледа. Между седем и девет тук се възцаряваше относително затишие. Сякаш хората вземаха таймаут от болката и страданията, за да могат да се нахранят. Около десет започваха да пристигат пияниците, жертвите на автомобилни катастрофи и грабежи, появяваха се и психарите. Към единадесет идваше ред на жертвите на страстта. По тази причина Томас беше наясно, че разполага със съвсем малко време, за да обмисли състоянието на Лин Ан Лукас. Не можеше да се отърве от чувството, че е пропуснал нещо важно…
Отби се на приемното гише и попита дали картона на Лин Ан вече е готов. Сестрата направи проверка и поклати глава, но обеща да му го изпрати веднага. Томас разсеяно кимна с глава. Дали това момиче не е вземало някакви наркотици, запита се той и тръгна по коридора, който водеше към залата за прегледи. Там Лин Ан очакваше професионалното му заключение.
Дениз нямаше представа каква може да бъде „чудесната идея“ на
Мартин. Той я помоли да се отбие в кабинета му към девет вечерта, след което изчезна. Някъде около девет и четвърт тя най-сетне приключи с разчитането на снимките от травматологията на СО
[1]
и тръгна по стълбите към рентгенологията. Коридорите на горния етаж изглеждаха необичайно тихи. В дъното на един от тях се виждаше самотен санитар, който търкаше плочките с парцал, окачен на дълга дръжка.
Вратата на кабинета на Филипс беше отворена. Отвътре долиташе монотонният му глас — явно диктуваше нещо. Миг по-късно разбра какво е то: натрупалите се през деня ангиографии, които чакаха заключението му. Върху окачените на светещите екрани рентгенови снимки се виждаха хилядите кръвоносни съдове на мозъка, които приличаха на ликото на дърво. Без да прекъсва диктовката си, Филипс й посочи с пръст снимката,
която обработваше. Тя кимна с глава, но в очите й се появи недоумение. Не разбираше как е възможно да се запомнят имената и размерите на толкова много кръвоносни съдове, които излитаха от устата му в неспирен поток.
— Заключение — каза Филипс. — Церебралната ангиография показва добре изразена артерио-венозна малформация в дясната базална ганглия на 19-годишния пациент от мъжки пол. Точка. Циркулаторната

малформация се захранва от дясната церебрална артерия посредством лентикулоструиалните разклонения, както и от задната церебрална артерия. Точка. Край на заключението. Моля, изпратете копие от този рапорт на докторите Манърхайм, Принс и Клосън. Благодаря.
Диктофонът щракна и Мартин се завъртя заедно със стола си.
Потърка ръце, на лицето му грееше дяволита усмивка.
— Точно навреме — похвали я той.
— Хей, какво ти става? — погледна го с престорена загриженост
Дениз.
— Ела — промърмори той и се втурна към коридора. До стената беше опряна количка, оборудвана със стойка за кръвопреливане, чаршаф и възглавница. Той започна да я тика по посока на асансьорите.
— Аз ли ти дадох тази „чудесна идея“? — подвикна Дениз,
опитвайки се да го догони.
— Ти — кратко отвърна той и натисна бутона за приземието. Вратите на кабината се затвориха с тихо съскане.
Минута по-късно вече бяха дълбоко в недрата на огромната сграда.
Мазето беше пълно с извити тръби, които се преплитаха и изчезваха в различни посоки като кръвоносните съдове на гигантски организъм.
Всичко беше в сиво или черно, сякаш светът внезапно беше изгубил колоритността си. Светлината идваше от нарядко разположени луминесцентни тръби, скрити под предпазни решетки. Между тях имаше доста широки площи, обхванати от непрогледен мрак. Срещу вратата на асансьора се виждаше табела с надпис:
ЗА МОРГАТА СЛЕДВАЙТЕ ЧЕРВЕНИТЕ СТРЕЛКИ.
Ярката линия се проточваше по стената като кървава следа. В този лабиринт от полуосветени коридори наличието й наистина беше абсолютно необходимо. В крайна сметка изскочиха в тесен проход с такъв наклон, че
Мартин трудно удържаше количката, устремила се по нанадолнището.
— Но какво търсим тук, за Бога? — попита Дениз и гласът й екна под ниския свод.
— Ще видиш — отвърна Филипс. Усмивката беше изчезнала от лицето му, гласът му звучеше напрегнато. Закачливото настроение беше отстъпило място на мисълта за последствията от това, което се готвеше да стори.
Коридорът изведнъж свърши и пред очите им се разкри огромно подземно помещение, наподобяващо пещера. Осветлението беше почти никакво, таванът над главите им се губеше в мрака. На стената вляво се виждаше металната врата на крематориума, зад която бушуваха пламъци.

Точно пред тях беше входът на моргата, представляващ двойна летяща врата. Кървавочервените стрелки свършваха на метър от нея.
Филипс пусна количката и пристъпи напред.
— Имаме късмет — обяви, след като надникна през стъклото. —
Вътре няма абсолютно никой.
Дениз неохотно го последва.
Моргата представляваше просторна и зле поддържана зала, оставена на разрухата до такава степен, че приличаше на разкопките на Помпей. От тавана висяха множество жици с фасунги, но само на няколко от тях имаше крушки. Подът беше покрит с нещо, което преди години би трябвало да се нарича „венецианска мозайка“, стените бяха облицовани с напукани фаянсови плочки. В средата на залата се издигаше напукано от старост бетонно корито, в което беше вградена стара маса за аутопсии, облицована с мрамор. Вероятно я бяха използвали за последен път някъде в началото на века. Сега, стърчаща сред руините на подземието, тя приличаше на някакъв езически олтар. Днес аутопсиите се извършваха в патологичното отделение на петия етаж, оборудвано с модерна апаратура от неръждаема стомана и стъкло.
Покрай стените имаше многобройни врати, една от които беше от масивно дърво и сякаш водеше към хладилника на някаква кланица. В
дъното се виждаше тъмният отвор на тесен коридор, от който се излизаше направо в задния двор на болницата. Навсякъде цареше мъртва тишина,
нарушавана единствено от собствените им стъпки и от капките на развалената чешма в ъгъла.
Мартин спря количката и окачи бутилка физиологичен разтвор на стойката.
— Дръж — промърмори той и подаде на Дениз края на един от чаршафите. Разстлаха го върху подвижното легло, после той пристъпи към дървената врата, измъкна резето и с пъшкане я дръпна към себе си. От вътрешността излетя облак скреж, мозайката на пода заблестя с всички цветове на дъгата. Пръстите му напипаха електрическия ключ.
— Ела! — обърна се към неподвижната Дениз той. — Докарай и количката.
— Няма да мръдна преди да ми обясниш какво става! — отсече решително младата жена.
— Замалко ще се върнем в XV-ти век — отвърна с усмивка Филипс.
— Какво означава това?
— Ще отмъкнем един труп в името на науката.
— Лайза Марино? — погледна го с недоверие Дениз.

— Позна.
— Без мен! — дръпна се тя, готова всеки момент да побегне.
— Не ставай глупава, Дениз! Няма да се занимавам с вивисекции, а само ще направя скенера и рентгеновите снимки, които ми трябват. После веднага връщаме трупа. Не допускаш, че искам да го задържа завинаги,
нали?
— Не знам какво да мисля.
— Не позволявай свобода на въображението си — изръмжа Филипс,
хвана количката и я вкара в старовремската хладилна камера. Бутилката със серум чукна в металната стойка и тихо звънна. Дениз го последва,
очите й колебливо опипаха вътрешността на камерата, изцяло облицована със старовремски фаянсови плочки, които преди години вероятно са били бели, но сега имаха мръсносив цвят. Квадратурата беше някъде около пет на десет метра. Край стените бяха подредени дървени колички с колела като на велосипед. Върху всяка от тях имаше по един труп. Средата на помещението беше празна.
Филипс бавно тръгна напред. Стигна до дъното и започна да се връща обратно, като методично повдигаше краищата на чаршафите. Дениз неволно потръпна. Правеше опит да не гледа труповете, които в болшинството си бяха резултат от тежка катастрофа, станала на една от околовръстните магистрали в най-натовареното време на деня. Изпод един от чаршафите стърчеше обувка, извита под невероятен ъгъл. Беше ясно, че глезенът в нея е жестоко счупен. Някъде встрани забуча уморен компресор.
— А, ето я — промърмори Филипс, повдигнал поредния чаршаф.
После направи знак на Дениз да приближи количката и тя механично се подчини.
— Помогни ми да я прехвърлим — добави той.
Дениз хвана глезените на Лайза Марино заедно с чаршафа, Филипс подхвана горната част на тялото. Прехвърлиха трупа на количката и я насочиха към изхода на камерата. След миг се озоваха навън и Мартин старателно сложи резето на дървената врата.
— За какво ти е тази система? — попита Дениз.
— Не искам да ни видят как се разхождаме из болницата с един труп
— поясни Филипс. — Системата и банката с физиологичен разтвор са отлична маскировка — всеки ще реши, че пациентът ни е жив. — Ръката му дръпна чаршафа от мраморното лице на Лайза Марино и подпъхна възглавницата под тила й. Дениз отмести очи. Маркучът на системата изчезна под чаршафа, а Мартин отстъпи крачка назад и огледа творението си. — Перфектно! — кимна той и потупа студената ръка: — Сега се

чувстваш по-добре, нали?
— За Бога, Мартин! — простена Дениз. — Наистина ли трябва да се държиш по този начин?
— Честно казано, това е защитна реакция — въздъхна той. — Все още не съм убеден, че имам право да върша това…
— Чак сега ли те обзеха съмненията? — извъртя очи тя и му помогна да прекара количката през летящата врата.
Върнаха се по обратния път през подземния лабиринт и влязоха в асансьора за пациенти. За тяхно смайване той спря на първия етаж. Бяха го повикали двама санитари, между които имаше пациент на инвалиден стол.
Мартин и Дениз си размениха притеснени погледи, после младата жена извърна глава. Вече горчиво съжаляваше, че се е забъркала в тази налудничава история.
Санитарите вкараха пациента в кабината и го оставиха с лице към задната стена — нещо, което не би трябвало да правят. После продължиха оживения си разговор за началото на бейзболния сезон. Не показаха с нищо, че забелязват нещо необикновено във външния вид на Лайза
Марино. Но с пациента не беше така. Приведен напред, той втренчи поглед в подковообразните шевове, които стърчаха от слепоочието на трупа.
— Оперирали ли са я? — попита с дрезгав глас човекът.
— Да — кимна Филипс.
— Ще се оправи ли?
— В момента е малко уморена и се нуждае от почивка.
Пациентът кимна и замълча. Стигнаха втория етаж и двамата лекари побързаха да изкарат количката от кабината.
— Това е лудост! — избухна Дениз, едва изчакала да се отдалечат по коридора. — Чувствам се като престъпник!
Минута по-късно влязоха в апаратната на скенера. Червенокосият лаборант ги зърна през оловното стъкло и побърза да се появи. Филипс му обясни, че става въпрос за спешен случай. Човекът кимна с глава, нагласи масата и зае позиция зад главата на Лайза Марино, готов за прехвърлянето.
Но в момента, в който ръцете му докоснаха ледените и безжизнено отпуснати рамене, той рязко отскочи назад.
— Господи, та тя е мъртва!
Дениз сложи длан пред очите си.
— Да речем, че е имала тежък ден — промърмори успокоително
Филипс. — А ти най-добре да забравиш за това малко упражнение…
— Искате скенер на труп? — погледна го смаяно лаборантът.
— Точно така.

Човекът потръпна, но все пак помогна да прехвърлят Лайза на масата. В случая нямаше смисъл да фиксира тялото и по тази причина апаратурата беше включена незабавно. Масата се плъзна напред, главата на
Лайза изчезна под огромната черупка на скенера, който започна въртеливото си движение. Лаборантът провери дали всичко е наред и кимна по посока на контролния пулт.
— Бледа е, но общо взето изглежда далеч по-добре от някои други пациенти на неврохирургията — промърмори той, очевидно успял да възвърне самообладанието си. Ръката му се плъзна към редицата бутони за управление.
Мартин и Дениз се приведоха над екрана на монитора. В горната му част се появи тънка хоризонтална черта, която бавно се плъзна надолу.
Черепът се очерта сравнително бързо, но вътрешността му остана тъмна и неясна маса.
— Какво става, по дяволите? — нервно попита Мартин.
Лаборантът прещрака някакви бутони на контролния панел, поклати глава и се върна пред монитора. Миг по-късно се появи следващото изображение. Вътрешността на черепа отново беше тъмна.
— Наред ли е проклетата машина тази вечер? — вдигна глава
Филипс.
— Абсолютно.
Младият лекар протегна ръка и увеличи до максимум разделителната способност на машината. После изведнъж изпусна гневно възклицание и се изправи.
— Знаете ли какво гледаме в момента? — попита той. — Въздух!
Мозъкът изобщо го няма!
Размениха си смаяни погледи. После Мартин рязко се обърна и хукна към стаята със скенера, следван по петите от лаборанта и Дениз. Ръцете му сграбчиха главата на Лайза и рязко я повдигнаха. Заедно с нея се вдигна и вкочаненият торс. Лаборантът го подхвана отзад, давайки възможност на
Филипс да огледа тила. Срезът в долната част на черепа беше направен майсторски, а вътрешните шевове го правеха трудно различим. Върху гладко избръснатата кожа се виждаше само една тънка черта, извита като подкова.
— Мисля, че трябва да върнем този труп в моргата — притеснено промърмори Филипс.
Повторното пътешествие беше бързо, без много приказки. Дениз нямаше никакво желание отново да слиза в подземието, но някой трябваше да помогне на Мартин да прехвърли трупа от количката. Когато стигнаха

до пламтящата пещ на крематориума, той отново провери дали моргата е празна. После задържа летящите врати и махна на Дениз да докара количката. Двамата заедно я затикаха към хладилната камера. Ръцете му сръчно се справиха с резето, тежката дървена врата проскърца и се отвори.
Дениз видя как дъхът му образува облачета пара в ледения въздух на камерата. Изравниха количката с дървеното ложе на Лайза и се приготвиха да прехвърлят трупа. В същия миг се разнесе странен звук, който ги накара да замръзнат на място.
Спогледаха се с опулени очи и разтуптени сърца. Трябваха им няколко агонизиращо дълги секунди, за да определят източника на звука.
Оказа се, че той идва от пейджъра на Дениз. Тя побърза да го изключи и улови глезените на Лайза. Преброиха до три и я прехвърлиха на дървената скара.
— На стената в моргата има телефон — промърмори Мартин. — Иди да се обадиш, а през това време аз ще я наглася както си беше…
Без да чака повторна покана, Дениз се обърна и изтича към изхода.
Изскочи навън, изхълца от изненада и вдигна ръце, за да се предпази от сблъсъка с някакъв мъж, който се беше насочил към камерата.
Това беше пазачът на моргата Върнър.
— Какво правиш тук? — извика той и сграбчи дясната ръка на Дениз,
протегната към него.
Чул глас, Мартин побърза да се насочи към отворената врата.
— Аз съм доктор Мартин Филипс, а това е доктор Дениз Сангър!
Надяваше се гласът му да прозвучи авторитетно, но не се получи.
Колебанието моментално се усети.
Върнър пусна китката на младата жена. Беше кльощав тип с високи скули и лице на мъртвец. Слабото осветление не достигаше до дълбоко разположените му тъмни очи, между които стърчеше тънък нос, извит като клюн на граблива птица. Беше облечен в черно поло с висока яка, над което беше наметнал черна гумирана престилка.
— Какво правите с моите трупове? — дрезгаво извика той и се втурна към вътрешността на камерата. Преброи наредените покрай стените носилки и заби пръст в чаршафа, покриващ тялото на Лайза Марино. —
Този ли изнесохте?
Филипс се съвзе от изненадата и поклати глава. Този тип явно приемаше моргата като своя лична собственост.
— Мисля, че не е правилно да ги наричате „свои трупове“,
господин…
— Върнър! — изръмжа онзи, обърна се заби показалец в гърдите на

Мартин: — Докато някой не ги извади оттук срещу подпис, тези трупове са мои, защото аз отговарям за тях!
Филипс прецени, че няма смисъл да влиза в спор. Човекът насреща му беше стиснал устни, а тялото му се беше стегнало като пружина.
Понечи да каже нещо успокоително, но от гърлото му излетя само някакъв писклив звук. Прокашля се и побърза да започне:
— Искаме да се консултираме с вас за едно от тези тела. Подозираме,
че е било подложено на неправомерна обработка…
Пейджърът на Сангър отново зажужа. Тя се извини и забърза към телефона на противоположната стена.
— Кое тяло имате предвид? — рязко попита Върнър, без да отделя подозрителен поглед от лицето на Мартин.
— Лайза Марино — отвърна лекарят и посочи полузавитото тяло до стената. — Какво ще ни кажете за тази жена?
— Нищо особено — отвърна с малко по-спокоен глас Върнър и се обърна да огледа трупа. — Свалих я от хирургията, ще я приберат тази вечер или утре сутринта…
— Нещо особено в състоянието й? — попита Мартин и огледа човека насреща си с нов интерес. Едва сега забеляза, че косата му е подстригана късо, като на морски пехотинец.
— Нищо — сви рамене Върнър. — Всичко й е наред.
— Какво имате предвид с това „всичко й е наред“?
— Най-красивата жена, която съм имал от доста време насам —
отвърна Върнър и устните му се разтеглиха в цинична усмивка.
Мартин смутено преглътна. Появата на Дениз между тях му дойде точно навреме.
— Трябва да бягам — обяви тя. — Търсят ме от спешното отделение за бърза черепна снимка.
— Добре — кимна Мартин, опитвайки се да възстанови душевното си равновесие. — Като свършиш, ела в кабинета ми.
Дениз кимна и побърза да изчезне.
Останал сам в компанията на Върнър, младият лекар се почувства неудобно. Затова побърза да дръпне чаршафа от тялото на Лайза Марино и да го обърне така, че да се вижда раната в тилната част на черепа.
— Какво ще ми кажете за това? — попита той и посочи майсторската работа на неизвестния хирург.
— Нищо — сви рамене онзи.
Филипс не беше сигурен, че този кльощав гробар изобщо видя раната. Върна трупа в първоначалното му положение и закова поглед в

лицето на Върнър. Прилича на някакъв шибан нацист, рече си той.
— Да се е появявал тук някой от екипа на Манърхайм?
— Не знам такова нещо — отново сви рамене Върнър. — Казаха ми,
че днес няма да има аутопсии…
— Но това срязване на тила е именно от аутопсия — промърмори
Филипс и отново отметна чаршафа от главата на Лайза Марино. —
Странно… Сигурен ли сте, че не знаете нищо?
Върнър само поклати глава.
— Добре, ще видим — кимна Мартин и напусна камерата, оставяйки кльощавия сам да се оправя с носилката.
Върнър изчака да чуе затръшването на външната врата, после сграбчи ръкохватките на количката и яростно я блъсна напред. Тя изскочи от камерата, прекоси празното пространство и с трясък се блъсна в ръба на древната мраморна маса. Бутилката с физиологичен разтвор се пръсна на хиляди късчета.
Скръстил ръце пред гърдите си, доктор Уейн Томас се беше облегнал на стената. Лин Ан Лукас седеше на старото и доста похабено легло за прегледи. Очите им бяха на едно ниво: неговите будни и едновременно с това преценяващи; нейните — уморени и леко изцъклени.
— Твърдите, че възпалението на пикочните канали е отзвучало след лечение със сяра — промърмори доктор Томас. — Случайно да ми спестявате нещо около него?
— Не — бавно поклати глава Лин Ан. — Единственото, което пропуснах да спомена, е една визита при уролог. Той каза, че имам проблем с изпразването на пикочния мехур. Дори непосредствено след уриниране в него оставало доста голямо количество течност… След което ме препрати към невролог.
— Отидохте ли?
— Не. Проблемът отзвуча и реших, че това е излишно…
Пластмасовата завеса се раздвижи и в процепа надникна главата на доктор Сангър.
— Моля за извинение, но някой ме е търсил във връзка с разчитането на черепна снимка…
Томас се отлепи от стената и се извини на Лин Ан. Докато двамата с
Дениз крачеха към стаята на дежурните, той накратко й разясни проблемите около момичето. Според него рентгенът не показвал отклонения, но все пак се нуждаел от мнението на специалист, особено за

областта около хипофизата.
— Каква е диагнозата? — попита Дениз.
— Там е работата, че не знам — въздъхна Томас и отвори вратата на дежурната. — Бедното момиче е тук вече пет часа, но аз все още не мога да стигна до нищо конкретно. В един момент си помислих, че се дрогира, но не излезе така. Дори трева не е опитвала…
Пристъпи към екрана на стената и прикрепи снимката върху осветената повърхност. Дениз се зае да я изучава, започвайки от костната структура, според изискванията на инструкциите.
— Колегите от спешното ме засипаха с какви ли не глупости —
продължи доктор Томас. — Мислят, че интересът ми към случая се дължи на хубавото дупе на момичето…
Дениз отмести очи от снимката и му хвърли изпитателен поглед.
— Уверявам ви, че не е така — разбра подозренията й той. — Според мен нещо в мозъка й не е наред. Не знам какво е, но се намира в доста напреднал стадий…
Сангър отново се концентрира върху снимката. Костната структура беше нормална, включително тази около хипофизната жлеза. Зае се да оглежда едва забележимите сенки, които се намираха между мозъчната кора и костта. За ориентация прибягна до проверка за калцифициране около пиналната жлеза, но такова липсваше. Забеляза леките тъканни вариации миг преди да обяви снимката за напълно нормална. Сви ръцете си в шепи и ги използва като фуния, само върху въпросната област. Този номер приличаше на онзи с продупчения лист хартия на Филипс. Миг по- късно отдръпна ръце и в душата й потръпна вълнение. Беше абсолютно сигурна, че и тук става въпрос за същите отклонения в плътността на мозъчната тъкан, които Мартин й показа на снимките на Лайза Марино!
— Искам да покажа тази снимка на още един човек — рече тя и я откачи от рамката.
— Открихте ли нещо? — погледна я с надежда Томас.
— Мисля, че да. Задръжте пациентката, докато се върна.
Дениз изчезна, без да изчака реакцията на тъмнокожия лекар.
Две минути по-късно вече беше в кабинета на Филипс.
— Сигурна ли си? — попита след като я изслуша той.
— Да.
Мартин пое снимката и я завъртя между пръстите си. Не я пусна в сканиращото устройство веднага, сякаш се страхуваше от ново разочарование.
— Хайде! — подкани го Дениз. Тя изгаряше от нетърпение да

разбере дали подозренията й са верни.
Гъвкавата материя се плъзна под пристягащите скоби,
луминесцентната тръба се включи с тихо пропукване. Тренираното око на
Филипс светкавично откри аномалиите, главата му леко се поклати.
— Мисля, че имаш право — промърмори той и протегна ръка за белия лист хартия с дупката в средата. След нов внимателен поглед вече беше сигурен. Нарушенията в консистенцията бяха идентични с тези,
които беше открил върху снимките на Лайза Марино. Разликата се състоеше единствено в по-слабата им изразеност тук, на новата снимка.
Опитвайки се да скрие вълнението си, Мартин включи компютъра на
Майкълс и набра името на клавиатурата. После поиска от Дениз кратко описание на оплакванията и го вкара в машината. Затруднения при четене,
изразяващо се в невъзможността да се възприеме смисъла на определени думи. Стана и се приближи до лазерното устройство. Изчака светването на червената лампичка и тикна снимката в процепа. Печатащото устройство се активизира. БЛАГОДАРЯ, СЕГА МОЖЕШ ДА СИ ДРЕМНЕШ,
посъветва го то.
Докато чакаха, Дениз му разказа всичко, което беше успяла да научи за Лин Ан Лукас. Той слушаше разсеяно, възбуден от факта, че пациентката е жива и чака в спешното отделение.
Машината започна да бълва обработената информация. Приведен над печатащото устройство, Филипс едва я изчака да свърши и откъсна листа.
Дениз дишаше във врата му.
— Невероятно! — прошепна той след като изчете заключението. —
Компютърът не само потвърждава твоите наблюдения, но и напомня, че вече е срещал въпросните аномалии при обработката на Лайза Марино. На всичкото отгоре иска да му кажа какви точно са отклоненията в плътността! Проклетото нещо проявява желание да се самообразова,
представяш ли си? Започва да ме плаши! Утре ще поиска да се ожени за мозъчния скенер и да си вземе отпуска за цялото лято!
— Да се ожени ли? — засмя се Дениз. В очите й се появи недоумение.
— Остави, това са моите административни неволи! — размаха ръце
Филипс. — Сега трябва да докараме тази Лин Ан тук, за да й направя скенер и допълнителен рентген.
— Забравяш колко е часът — поклати глава младата жена. —
Лаборантът изключва скенера в десет и след това си отива. Ще се наложи да го повикаме по спешност. Сигурен ли си, че трябва да го направим тази вечер?

Филипс погледна часовника си. Минаваше десет и половина.
— Май си права — въздъхна той. — Но не бива да изпуснем момичето. Отивам долу да уредя приемането й, поне за тази нощ…
Дениз го придружи до спешното отделение, въведе го в една от общите зали за преглед и махна с ръка към паравана в дъното. Лин Ан стреснато вдигна глава. Очите й бяха видимо зачервени. Седеше зад масата, стиснала глава между дланите си.
В следващия миг зажужа пейджърът на младата лекарка. Тя остави
Мартин да се оправя с пациентката и премина оттатък преградата. Първото му впечатление беше, че момичето е много изморено. Седна до него,
усмихна се и попита дали има нещо против да остане в болницата за една нощ, тъй като рано сутринта иска да й направи допълнителни рентгенови снимки. Лин Ан отговори, че няма нищо против, само и само да я изведат оттук и да я сложат някъде, където ще може да поспи. Филипс с благодарност стисна ръката й и каза, че веднага ще го уреди.
Наложи му се да вика и крещи, а дори да удря с юмрук по гишето,
преди да привлече вниманието на някоя от претрупаните с работа сестри в приемното. Пожела да се осведоми кой отговаря за пациентката Лин Ан
Лукас. След продължително разлистване на дебелия журнал, сестрата най- сетне откри името на лекаря — доктор Уейн Томас, който обаче в момента бил зает с някакъв случай в кабинет №7.
Филипс забърза натам, отвори вратата и влезе. Без никакъв преход се озова в центъра на върховното напрежение, съпътстващо всеки инфаркт.
Пациентът беше един изключително дебел мъж, който лежеше на масата за прегледи като някаква гигантска палачинка. Приведен над него, един чернокож доктор с брада правеше сърдечен масаж. Именно той се оказа доктор Томас. С всяко натискане ръцете му потъваха в тлъстините,
приличащи на бухнало тесто. До него, заковал очи в ЕКГ-монитора,
чакаше един практикант с електростимулатор в ръце. Зад главата на пациента се беше изправил анестезиолог, който напомпваше кислород в дробовете на пациента в синхрон с действията на Томас.
— Внимание! — обади се практикантът с дефибрилатора. Екипът се отдръпна, плочките на апарата потънаха в гръдните тлъстини, започнали да придобиват сивкав цвят. Токовият удар беше толкова силен, че цялата огромна маса на болния подскочи във въздуха. Тлъстините се разтърсиха като малеби.
Анестезиологът моментално поднови работата си с кислородната помпичка. Върху тъмния екран на монитора се появи единична начупена линия, която леко потрепваше.

— Пулсът е слаб, но стабилен — обади се анестезиологът, допрял палец да сънната артерия на болния.
— Много добре — кимна практикантът. Очите му бяха заковани в монитора, ръцете му продължаваха да стискат плочките на дефибрилатора.
На екрана изскочи първата вентрикуларна крива, последвалата заповед му беше бърза и категорична: — Лидокаин, седемдесет и пет милиграма,
венозно. — В гласа му се долови облекчение.
Филипс се насочи към Томас и го потупа по крака, стъпил на високо столче до масата. Практикантът бавно се смъкна на пода, очите му оставаха заковани в лицето на болния.
— Става въпрос за ваша пациентка на име Лин Ан Лукас — започна направо Филипс. — Рентгенът на мозъка й показва доста интересни неща…
— Радвам се, че открихте нещо — кимна Томас. — Интуитивно усетих, че нещо с това момиче не е наред, но не открих какво е то…
— На този етап аз също не мога да определя диагнозата —
предупреди го Филипс. — За целта ще ми трябват допълнителни снимки на мозъка, но те могат да станат едва утре сутринта. Имате ли нещо против да я приемем за тази нощ?
— Лично аз не — сви рамене Томас. — Но без диагноза, макар и временна, това ще означава един куп излишни приказки и нерви…
— Какво ще кажете за множествена склероза?
Томас замислено поглади брадата си.
— Е, чак пък множествена склероза… — промърмори със съмнение той.
— Имате ли категорични причини да я отхвърлите? — присви очи
Филипс.
— Не, но нямам и такива, които да я потвърдят.
— Какво ще кажете за множествена склероза в много начална фаза?
— Става — сви рамене Томас. — Макар, че тази болест се диагностицира едва след наличието на поредица от твърдо установени симптоми.
— Именно — кимна Филипс. — В случая обаче ние я допускаме още преди появата на тези симптоми.
— Добре — кимна Томас. — Но в искането за хоспитализация ще напиша, че диагнозата е предположение на рентгенологията.
— Няма никакъв проблем — разпери ръце Филипс. — Стига да попълните един ордер за спешен мозъчен скенер и политомография.
Върна се в приемната и се въоръжи с търпение. Усилията му дадоха

резултат половин час по-късно, когато най-сетне получи болничния картон и анамнезата на Лин Ан Лукас. Взе двете папки и се насочи към чакалнята,
абсолютно празна в този късен час.
Първо се запозна с процедурите, до които бяха прибегнали докторите
Хъгинс и Томас. В тях нямаше нищо необичайно. След това разгърна картона. Цветната маркировка в горния ляв ъгъл напомняше, че пациентката е била подложена на рентген. Потърси заключението. На единадесетгодишна възраст момичето е било преглеждано на скенер след падане с летни кънки. Снимките са били разчетени от практикант- рентгенолог, чието име беше познато на Филипс. Той беше завършил няколко години по-рано от него и вече имаше постоянна работа в Хюстън.
Заключението му гласеше: липса на патологични изменения.
Продължи да изучава картона. Инфекция на горните дихателни пътища преди около две години, овладяна и излекувана в студентската поликлиника. Периодични гинекологически прегледи, на които са били открити временни и бързо овладяни кръвотечения. Досадни и еднообразни данни, рече си Филипс. След което си даде сметка, че вероятно ги счита за такива просто защото вече от години не беше практикувал обща медицина.
В картона липсваха вписвания за последните две години.
Върна го на гишето и затича по стълбите към кабинета си, обзет от творческа треска. След разочарованието с Марино, състоянието на Лукас му се струваше изключително обещаващо по отношение на научните изследвания. Влетя в кабинета си, издърпа едно прашасало томче по обща медицина от лавицата и го разгърна на раздела за множествена склероза.
Правилно беше запомнил, че диагностицирането на това заболяване е винаги обстоятелствено. То не можеше да бъде подкрепено с никакви лабораторни изследвания, с изключение на аутопсията. Това обстоятелство придава допълнителна тежест на рентгенологичната диагноза, убедено кимна той и продължи да чете. Сред класическите симптоми на заболяването фигурираха проблемите със зрението и нарушената функция на пикочния мехур. После прочете първото изречение на следващия параграф, затвори очи и започна отначало:
„В началната фаза на заболяването диагнозата е несигурна. Това се дължи на продължителните латентни периоди между началните симптоми и появата на същинското заболяване. Обикновено тези начални симптоми са толкова невинни, че убягват от вниманието на специалистите.

Същинската диагноза се поставя на един доста по-късен етап.“
Филипс грабна слушалката и набра домашния номер на Майкълс.
Беше убеден, че прецизната рентгенологична диагноза ще елиминира традиционното закъснение в определянето на тази коварна болест.
Сети се да погледне часовника едва след като в слушалката прозвучаха първите сигнали. С изненада установи, че вече минава единадесет. В същия миг насреща вдигнаха. Беше Елънър, съпругата на
Майкълс, която Мартин никога не беше виждал. Неволно се впусна в многословни извинения заради късния час, въпреки че гласът на Елънър звучеше напълно бодро. Тя го увери, че рядко си лягат преди полунощ и предаде слушалката на съпруга си.
— Бях много зает — започна Мартин. — Пих кафе, ядох и дори си подремнах…
— Дръж разпечатките по-далеч от чужди очи — засмя се Майкълс.
— По-нататък ще откриеш и някои доста по-пиперливи предложения.
С няколко думи Филипс му съобщи причината за късното си обаждане — пациентката в спешното отделение, чиито черепни снимки показват същите изменения в плътността на мозъка, които бяха открили у
Лайза Марино. Призна за несполуката с Марино, но изрази надежда, че сутринта ще се сдобие с достатъчно снимки от новата пациентка. Накрая не пропусна да спомене и за необичайното желание на компютъра да получи информация за значението на промените в мозъчната консистенция.
— Проклетата машина проявява желание да се учи! — извика възбудено той.
— Не забравяй, че програмата подхожда към рентгенологията абсолютно по същия начин, по който го правиш ти — отвърна Майкълс. —
Тя просто копира твоята техника на изследване…
— С тази разлика, че вече ме превъзхожда — въздъхна Филипс. — Тя откри абнормалната плътност там, където аз не забелязах абсолютно нищо.
Как ще обясниш това, след като твърдиш, че копира моята техника?
— Много лесно. Забравяш, че компютъра дигитализира изображението на фотографската плака като умножава двеста петдесет и шест пиксела на квадрат и различава двеста разновидности на сивото. А
при експериментите върху теб ти успя да различиш едва петдесет. Това

ясно показва, че машината е много по-чувствителна.
— Извинявай за въпроса — направи гримаса Филипс.
— Пусна ли стари черепни снимки в програмата?
— Не, но се готвя да го сторя — отвърна Филипс.
— Едва ли е нужно да направиш всичко за една нощ — засмя се
Майкълс. — Дори Айнщайн не го е правил. Защо не почакаш до утре?
— О, я стига — ухили се Мартин и прекъсна разговора.
Въоръжен с болничния номер на Лин Ан Лукас, той откри сравнително бързо папката с предишните й рентгенови снимки. Оказа се,
че тя съдържа само две сравнително скорошни изображения на гръдния кош, плюс скенера, направен след падането с ролкови кънки на единадесетгодишна възраст. Извади една от последните и я прикрепи на осветената рамка, редом до тази, която й бяха направили днес.
Сравнението беше положително — отклоненията в плътността се бяха развили във времето. За да бъде абсолютно сигурен, той пусна една от старите снимки в сканиращото устройство.
Компютърът потвърди мнението му.
Напъха старите снимки на Лин Ан обратно в плика, прибавяйки към тях и новите. Папката прибра в чекмеджето на бюрото си, което Хелън никога не отваряше. Засега не можеше да направи нищо. Трябваха му новите рентгенови снимки на момичето.
Опита се да помисли как да използва времето. Беше твърде възбуден,
за да заспи, а освен това искаше да изчака Дениз. Надяваше се, че тя ще се отбие в кабинета му в момента, в който се освободи. Въздъхна и потисна желанието си да я потърси на пейджъра.
Реши да отскочи до архивата и да събере известно количество стари черепни снимки, с които да захрани и провери програмата. Залепи за вратата една кратка бележка за Дениз и тръгна по коридора.
Използва един от централните терминали на главния болничен компютър, въоръжи се с търпение и започна да набира това, от което се нуждаеше: разпечатка с имената и входящите номера на всички пациенти,
на които са били правени мозъчни снимки през последните десет години.
Когато най-сетне свърши, той натисна бутона enter и се извърна с лице към принтера. След кратка пауза машината започна да бълва листовете хартия с обезпокояваща бързина. Когато най-сетне замлъкна, Филипс държеше в ръцете си разпечатка с няколко хиляди имена. Дори само от вида на купчината го обзе умора.
Тръсна глава и тръгна да търси Ранди Джейкъбс — човекът, който работеше в рентгенологията само нощна смяна и имаше задължението

както да архивира снимките от предходния ден, така и да изпише плаките и негативите за следващия. Ранди беше редовен студент по фармация,
талантлив флейтист и откровен педераст. Това обаче не му пречеше да изпълнява задълженията си по един наистина перфектен начин.
За начало Мартин го накара да му донесе рентгеновите снимки на имената от първата страница на списъка — около шейсет пациента. С
обичайната си ефективност Ранди зареди на алтернатора двадесет от тях точно за толкова минути. Вместо да ги вкара в компютъра, както го съветваше Майкълс, Мартин започна да ги разглежда на екраните,
използвайки хартията с дупката. Дениз се появи точно когато ги беше преполовил.
— Уж ти е дошло до гуша от рентгенологията, а стоиш тук по цяла нощ и зяпаш разни снимки! — подкачи го тя.
— Знам, че изглежда глупаво — въздъхна Мартин, облегна се назад и разтърка очи. — Но исках да прегледам архивите и да видя дали мога да открия онези изменения в плътността, които открихме у Лукас и Марино.
Дениз се изправи зад стола и започна да му разтрива врата.
— Е, откри ли?
— Не. Прегледал съм едва около дузина.
— А успя ли да стесниш областта?
— Какво имаш предвид?
— Как какво? Открил си само два случая, пациентите са млади жени,
на около двадесет…
Филипс сведе очи към купчината рентгенови снимки пред себе си и изпъшка. Това беше признанието му, че в думите на Дениз се съдържа здрава логика. Как не се сетих веднага, запита се мрачно той.
Тя го последва към главния компютърен терминал, засипвайки го с последните новини от СО. Той я слушаше с половин ухо. Възложи на машината да му издири имената на пациентките между 15 и 25-годишна възраст, на които през последните две години е бил правен мозъчен скенер.
Принтерът изчука един ред и спря. Оказа се, че при мозъчен скенер не се взема предвид полът на пациентите. Филипс модифицира искането си и машината заработи с пълна скорост, но за кратко. В списъка се оказаха само сто и три имена. Беглият преглед показа, че горе-долу половината от тях са жени.
Ранди посрещна новата разпечатка с одобрителна усмивка. Това вече било нещо друго. За броени минути откри първите седем комплекта и му ги подаде с предложението да започва. Останалите щеше да носи на порции.

Мартин се върна в кабинета, погледна Дениз и с въздишка призна, че умората започва да се отразява на ентусиазма му. Хвърли снимките на масата и уви ръце около тялото на младата жена. Тя отвърна на прегръдката му. За момент останаха неподвижни, притиснати един в друг.
— Защо не спрем дотук? — прошепна тя и отмести една руса къдрица от бледото му лице.
— Добра идея — кимна той и отвори очи. — Ела у дома, ще си поговорим. Възбудата ми е толкова силна, че едва ли ще мога да заспя.
— Ще си говорим ли? — погледна го с престорено учудване тя.
— Добре де, може би…
— За съжаление по някое време със сигурност ще ме повикат обратно…
Филипс живееше в „Кулата“ — един блок на Медицинския център,
който се издигаше непосредствено зад болницата. Макар и лишен почти напълно от архитектурно въображение, той беше нов, солиден и най-вече изключително удобен. Апартаментът на Мартин гледаше към реката. За разлика от него Дениз обитаваше жилище в една стара сграда в центъра,
разположена на тясна и шумна уличка. Прозорците й гледаха към мрачна вентилационна шахта, в стаите винаги цареше полумрак.
— Добре де, ако те повикат, ще се върнеш — промърмори той. После прибегна до обичайните си доводи: разстоянието до апартамента му в
„Кулата“ не надвишава това, което дели СО от стаята за почивка на лекарите в самата болница. Според неговите лични изчисления то дори било по-късо.
Тя се поколеба. Срещите по време на дежурство представляваха нов етап в отношенията им. Етап, който рано или късно ще ги принуди да вземат някакво по-трайно решение.
— Добре, но първо искам да проверя дали в спешното всичко е наред
— кимна тя.
Докато я чакаше да се върне, той реши да хвърли поглед на част от новите снимки. Закачи на екраните три от тях и се приведе напред. Още на първата забеляза типичните просветления. Господи, нов случай! Едва забележимите светли точици тръгваха от тилната част на мозъка и се разширяваха напред. Очите му се сведоха към плика. Катрин Колинс,
двадесет и една годишна. Рентгенологична диагноза: „припадъци със загуба на съзнание“.
Откачи снимката от рамката и я вкара в компютъра. После окачи и снимките от останалите пликове на светещите екрани. Почти веднага откри още едно просветляване. Очите му вече се бяха настроили на тази вълна и

бързо изолираха това, което го интересуваше. Тази пациентка се казваше
Елън Макарти, двадесет и две годишна. Клинична информация:
главоболие, проблеми със зрението, слабост в десните крайници.
Останалите снимки бяха нормални.
Филипс бръкна в плика на Елън Макарти и потърси тилните снимки на черепа. Сложи една от тях в специалния екран със стереоизображение и залепи чело за окулярите. Тук белите точици почти липсваха. А там,
където ги имаше, приличаха по-скоро на изменения в нервните окончания.
Тази информация беше обезпокоителна. Множествената склероза поразяваше предимно бялата мозъчна тъкан, а не нервите. Откъсна листа от принтера и плъзна очи по заключението на компютъра. Най-отгоре се мъдреше едно БЛАГОДАРЯ, отпечатано с едър шрифт. То очевидно беше изписано в момента на подаването на информацията. Отдолу имаше женско име и някакъв телефонен номер. Още една проява на странно чувство на хумор от страна на Майкълс.
Самото заключение беше в пълно съответствия с очакванията му.
Регистрирала всички промени в плътността, машината отново поиска данни за значението на непрограмираните отклонения.
Дениз и Ранди се появиха почти едновременно. В ръцете на лаборанта имаше обемиста купчина пликове. Филипс лепна една звучна целувка на младата жена. Благодарение на нейната съобразителност вече разполагаше с нови два случая, отново млади момичета. Пое снимките от ръцете на Ранди и се приготви да ги сложи в машината, но ръката на Дениз върху рамото му го накара да вдигне глава.
— В момента в спешното цари затишие — промълви тя. — Но Бог знае дали след един час ще бъде така…
Филипс въздъхна. Почувства се като дете, което трябва да остави новата си играчка, защото е време за спане. Пусна пликовете на масата и помоли Ранди да прибави към тях и останалите имена от списъка. А ако има време — и да зареди екраните. Понечи да тръгне към вратата, после спря и се обърна. Катрин Колинс и Елън Макарти… Ще бъде ли Ранди така любезен да изиска картоните им от централния болничен архив?
Лаборантът любезно кимна, а очите на Мартин пробягаха по разхвърляния интериор:
— Дали не забравих нещо?
— Забравил си себе си! — изгуби търпение Дениз. — Тук си вече осемнадесет часа без прекъсване. Да вървим, за Бога!

Като част от Медицинския център, „Кулата“ беше свързана с болничния комплекс посредством отлично осветен подземен тунел. Добре скрити зад изолационни панели, по него преминаваха както тръбите на централното отопление, така и главните кабели на електрозахранването.
Хванати за ръце, Мартин и Дениз крачеха през тунела. Минаха първо под стария Медицински факултет, а след това и под новия. Добре осветени разклонения водеха към Педиатричната болница и Института по психиатрия. „Кулата“ беше в дъното на тази подземна магистрала, пуснала пипалата си под половината град. От широкото стълбище се влизаше директно във входния вестибюл на блока. Униформеният пазач в кабинката от блиндирано стъкло разпозна Филипс и натисна бутона за отваряне на входната врата.
„Кулата“ беше населена предимно с лекари и други специалисти от
Медицинския център. Имаше и преподаватели от други университетски факултети, но те бяха сравнително малко, тъй като намираха наемите за прекалено високи. Една значителна част от докторите, които живееха тук,
бяха разведени. Напоследък обаче се наблюдаваше тенденция към увеличение на семейните специалисти — предимно млади хора, изпълнени с амбиция за професионална реализация. Деца почти липсваха, ако не се броят неделните „следобеди на татко“, когато сградата се изпълваше със звучен детски смях. Мартин добре знаеше, че една малка част от съседите му са психиатри-самотници, отдадени изцяло на работата си, а тяхната бройка е приблизително равна на съседите с обратни сексуални наклонности.
Той самият принадлежеше към най-многобройното съсловие —
съсловието на разведените. Беше се присъединил към него преди малко повече от четири години — след шестгодишни брачни изтезания в шумния център на града. Подобно на болшинството от колегите си, той също се беше оженил по време на следдипломната квалификация — една естествена реакция срещу все по-високите изисквания на професионалния живот. Жена му се казваше Шърли и той искрено я обичаше. Или поне си въобразяваше, че я обича. Мигът, в който тя си събра багажа и го напусна,
беше огромен шок за него. За щастие нямаха деца. Реакцията му на развода се изрази с дълбока депресия, която потискаше с помощта на работата.
Започна да остава в кабинета си по цели нощи, прибираше се колкото да вземе душ и да се избръсне. С течение на времето успя да изключи емоциите и в крайна сметка да разбере какво всъщност се беше случило —
през цялото това време той беше женен за медицината, а Шърли беше изпълнявала ролята на любовницата. Решението да го напусне беше взела

броени месеци след като го назначиха за заместник-началник на неврохирургията — просто тогава беше проумяла дълбоката същност на неговата ценностна система. До назначението оправдаваше 70-часовата си работна седмица с главната цел — да получи мястото. А след като го получи, същата продължителност на работното време беше обяснена вече по друг начин: той е шефът и трябва да дава пример на подчинените си.
Шърли очевидно бе съзряла предупредителната лампичка далеч по-рано от него и просто реши, че няма смисъл да е омъжена и да прекарва дните си в самота.
— Откри ли някакво обяснение за извадения мозък на Марино? —
изтръгна го от спомените гласът на Дениз.
— Не — поклати глава той. — Но Манърхайм положително има пръст в тая работа.
Чакаха асансьора под огромния кристален полюлей, който доминираше във входния вестибюл. Под краката им пружинираше дебел килим на златни и оранжеви кръгове.
— Възнамеряваш ли да разбереш какво е станало?
— Не знам как… Но наистина бих желал да знам защо са го извадили…
Главната и може би единствена отличителна черта на апартамента на
Филипс беше гледката към завоя на реката и мостът над нея. Всичко останало беше в рамките на обикновеното. Беше се нанесъл тук набързо,
след кратък разговор по телефона с отдела по настаняването и едно обаждане в някаква фирма за обзавеждане. И беше получил именно обзавеждане: диван с масичка за кафе, два стола и маса за хранене в трапезарията заедно с комплект прибори, легло и нощно шкафче за спалнята. Толкоз. Не беше много, но това му даваше чувството, че всичко е временно, фактът, че вече четири години живее тук „временно“ нямаше никакво значение.
Рядко употребяваше алкохол, но тази вечер беше толкова уморен, че хвърли няколко бучки лед в една висока чаша и ги поля с уиски. От любезност подаде бутилката и на Дениз, но точно според очакванията му,
тя само поклати глава. Младата жена си позволяваше по някой джин с тоник или чаша вино, но го правеше рядко и никога по време на дежурство.
Сега извади от хладилника кутия портокалов сок, напълни една чаша и седна в хола, готова да го слуша. Дълбоко в себе си се надяваше, че възбудата на Мартин ще премине за кратко време. Не беше в настроение да води разговор за научните му изследвания, нито пък за някакъв изчезнал мозък. Продължаваше да се вълнува от начина, по който беше признал

чувствата си към нея, неволно се питаше дали и тя изпитва същото.
— Странно нещо е това животът — поклати глава Мартин. — В
рамките на един единствен ден могат да се случат чудеса…
— Какво имаш предвид? — вдигна глава тя. Надяваше се това да са личните им отношения.
— Едва вчера нямах никаква представа, че сме толкова близо до компютърното разчитане на рентгена — възбудено отвърна той. — А днес вече съм убеден, че…
Обзета от внезапен пристъп на раздразнение, Дениз скочи на крака,
хвана го за разкопчаната яка на ризата и му заповяда да забрави за болницата и всички проблеми, свързани с нея. После, за да смекчи поведението си, на устата й изплува съблазнителна усмивка.
Изтълкувал посланието по единствения възможен за мъжете начин,
той се съгласи, че е преуморен и каза, че отива да вземе душ. А след това й предложи да му прави компания. Тя нямаше предвид точно това, но отстъпи пред настояванията му. Гледката на голото му тяло, скрито зад матираното стъкло на душ-кабината, беше интересна и предизвика в душата й тръпки на възбуда. Той се опитваше да поддържа разговор, но плисъкът на водата заглушаваше думите му. Още по-добре, рече си тя. В
момента предпочиташе да гледа, вместо да разговаря. Възбудата й бавно нарастваше, а заедно с нея се повишаваше и температурата на тялото й.
Мартин най-сетне приключи, спря водата и излезе от кабината с хавлиена кърпа около кръста. За огромно разочарование на Дениз, от устата му продължаваха да излитат дълги тиради на тема компютри и медицина. Ръката й се стрелна напред, дръпна хавлията и започна да попива водата от гърба му. Приключи за броени секунди и го обърна с лице към себе си.
— Направи ми една услуга! — прошепна с престорен гняв тя. —
Затвори тая уста!
После го хвана за ръката и решително го поведе към спалнята.
Объркан от избухването й, той мълчаливо се подчини. Дениз беше много красива на фона на реката и изящната извивка на моста, обсипана с гирлянди от светлини. Ръцете й се обвиха около шията му, устните й страстно се впиха в неговите.
Тялото му моментално пламна от възбуда. Но пейджърът й изжужа в момента, в който ръцете му се протегнаха да я съблекат. За миг и двамата замръзнаха на място, опитвайки се да отложат неизбежното, да се насладят още мъничко на близостта си. И двамата усетиха, че връзката им се променя, достигайки нови, непознати досега висини. Замълчаха. Тук

думите бяха излишни…
Линейката на „Бърза помощ“ се появи в Медицинския център точно в два и четиридесет след полунощ.
Издължената й муцуна се плъзна между двете коли със същите отличителни белези, паркирани непосредствено до рампата. Моторът заглъхна. Двамата пътници на предната седалка изскочиха навън и наведоха глави срещу ситния, но досаден априлски дъждец. По-слабият отвори задната врата на линейката, а другият — едър мъж с широки рамене, измъкна празната носилка. За разлика от колегите си, тези двамата бяха дошли да вземат пациент. В това нямаше нищо странно.
Хванаха носилката от двете страни и я повдигнаха. Металната рамка се отвори, крачетата с гумени колелца опряха в земята. Носилката се превърна в тясна, но лека и удобна количка. Стъклената врата на спешното отделение изсъска и се отвори. Новодошлите влязоха и насочиха количката към дъното на широкия коридор. Гледаха право пред себе си. Взеха асансьора и се изкачиха до неврологията на 14-тия етаж. Там дежуреха общо седем души лекари и сестри, но в момента на появата на двамата мъже повечето от тях почиваха. Зад гишето седеше само сестра Клодин
Арнет и по-слабият от мъжете тикна под носа й тънка купчина формуляри.
Пациентката трябваше да бъде прехвърлена в нюйоркския медицински център, където я поемаше личният й лекар.
Сестра Арнет прегледа документите и промърмори нещо под носа си.
Току-що беше приключила с попълването на приемните формуляри на същата тази жена. Вдигна глава и повика Мария Гонзалес с молба да придружи новопристигналите до стая 1420. Преди да потъне в купчината бумаги, които трябваше да обработи за малкото време до собствената й почивка, тя вдигна глава и огледа двамата мъже. По-едрият от тях имаше необичайно ярки зелени очи.
Мария Гонзалес отвори вратата на 1420 и направи опит да събуди
Лин Ан. Това се оказа трудна задача, тъй като съвсем наскоро бяха получили инструкции по телефона да й дадат двойна доза приспивателно поради опасност от припадък. Мъжете разбраха затрудненията й, на лицата им се появиха успокоителни усмивки. После изравниха количката с леглото, хванаха краищата на одеялото и ловко го прехвърлиха. Лин Ан
Лукас не усети абсолютно нищо и продължаваше да спи.
Мъжете благодариха на Мария Гонзалес, която веднага се залови да сменя чаршафите, после спокойно изкараха количката в коридора. Минаха

тихо покрай потъналата в работа сестра Арнет и вратите на асансьора тихо се затвориха зад тях. Един час по-късно линейката напусна рампата на
Медицинския център. Сирената и сигналните светлини бяха изключени,
просто защото вътре нямаше пациент.
[1]
Спешно отделение. Б.пр.
↑

ОСМА ГЛАВА
Мартин натисна копчето на будилника броени секунди преди включването на алармата и остана да лежи по гръб с очи, заковани в тавана. Организмът му беше толкова привикнал с пробуждането в шест без четвърт, че рядко му трябваше странична помощ. Изчакал обичайния прилив на сили, той скочи от леглото и започна да навлича екипа за джогинг.
През нощта беше валяло, въздухът тежеше от влага. Над реката се стелеха пухкави облачета мъгла, сред които блещукаха светлините на моста, сякаш увиснали в пространството. Тътенът на уличното движение долиташе дотук някак приглушен от влажната мъгла и не пречеше на мислите му, насочени главно към Дениз.
От години не беше изпитвал тръпката на романтичното любовно увлечение. В продължение на две седмици се питаше на какво се дължи безсънието и честата промяна в настроението му, но после, осъзнал че помни тоалетите на Дениз за всеки ден от тези две седмици, най-сетне проумя какво става. Обзе го някакъв особен цинизъм, примесен с чувството на радостна възбуда. Цинизмът се дължеше на това, което беше наблюдавал у неколцина свои колеги, които, също като него бяха прехвърлили четиридесетте и сякаш по команда бяха скочили с главата надолу в буйни връзки с далеч по-млади партньорки. А радостната възбуда произтичаше от самата същност на връзката, която имаше с Дениз. Тя съвсем не беше едно младо и красиво тяло, което всеки мъж желае да употребява при неосъзнатото си желание да спре хода на времето.
Изключителната женственост и дълбоката интелигентност се съчетаваха у нея по един наистина изключителен начин. Красотата беше само глазурата на тортата. Филипс беше принуден да признае пред себе си, че не само е луд по тази жена, но се е вкопчил в нея с цялата си душа, свързва с нея всичките години на живота, които му оставаха.
Пробяга обичайните четири километра и тръгна обратно. Срещна голяма част от хората, с които се разминаваше по трасето всеки ден, но с които, сякаш по негласно споразумение, никога не се поздравяваше.
Дишането му се ускори, но крачката му остана все така равномерна.
Винаги беше съзнавал, че любовта към медицината е удобен претекст да обръща гръб на всички останали проблеми в живота си. Това му стана безпощадно ясно след внезапното напускане на съпругата му. Друг беше

въпросът за справянето с тези проблеми. Сравнително неотдавна откри, че научно-изследователската дейност представлява един напълно задоволителен заместител на спасението. Комбинирайки тази дейност с тежката и напрегната всекидневна работа, той се надяваше, че по някакъв начин ще стигне до свободата. На практика не искаше да обърне гръб на клиничната медицина, а просто търсеше начин да разхлаби примката й.
Появата на Дениз го направи още по-всеотдаен в работата. Но това съвсем не означаваше, че ще повтори голямата грешка на живота си. Беше твърдо убеден, че ако нещата се развиват нормално и Дениз стане негова съпруга,
тя ще бъде такава в пълния смисъл на тази дума. Но преди това трябваше да доведе изследователската си дейност до успешен край. В седем и четвърт — изкъпан, избръснат и пълен със сили, той вече влизаше в кабинета си. Но още на прага замръзна от изненада. По време на краткото му отсъствие стаята сякаш се беше превърнала в склад за стари рентгенови снимки. Ефективен както винаги, Ранди Джейкъбс беше успял да достави почти цялото количество на снимките, които му бяха поискани. Пликовете бяха струпани на високи купчини от двете страни на работната маса. Онези от втория и значително по-кратък списък бяха подредени непосредствено до алтернатора. От тях бяха извадени снимките на задния мозък, които очакваха Филипс акуратно подредени на екраните.
Обзет от нов прилив на ентусиазъм, той седна на столчето пред алтернатора и започна сканирането с помощта на педала под масата.
Търсеше единствено патологичните изменения, които беше открил в снимките на Марино, Лукас, Колинс и Макарти. Беше прегледал почти половината, когато в кабинета влезе Дениз.
Видът й беше ужасен. Винаги блестящата й коса изглеждаше мазна,
под очите й имаше тъмни кръгове.
Прегърна го за поздрав и се отпусна на съседния стол. Той загрижено й предложи да отскочи до стаята за почивка и да подремне. А след това,
ако има желание за работа, може да го потърси в ангиографията. Това означаваше, че е твърдо решен да започне задълбочени изследвания.
— Задръж малко — поклати глава Дениз. — Никакви привилегии за любовницата на господаря. Ред ми е да присъствам на упражненията по церебрална ангиография и възнамерявам да го сторя, независимо дали съм спала, или не!
Мартин моментално разбра, че е допуснал грешка. Дениз не беше от хората, които са склонни на компромис по отношение на професионалните си задължения. Усмихна се и одобрително я потупа по ръката.
— Но ще отскоча да си взема един душ — някак засрамено

промърмори тя. — След тридесет минути отново съм тук.
Той я изпрати с поглед, после отново се обърна с лице към осветения екран. Стори му се, че забелязва нещо ново в хаоса, който цареше върху бюрото му, стана и се насочи натам. Откри два болнични картона, към които беше прикрепена бележка от Ранди. В нея пишеше, че останалата част от поръчката ще бъде изпълнена на следващата вечер. Картоните бяха на Катрин Колинс и Елън Макарти.
Филипс ги пренесе пред екрана и отвори този, който беше отгоре.
Оказа се на Колинс. Запознаването с основната информация му отне само няколко минути. Катрин Колинс беше бяло момиче на 21 години с неизяснени неврологични отклонения. След обстойно изследване от невролог твърда диагноза не е била поставена, но наличието на множествена склероза не беше изключено.
Филипс се въоръжи с търпение и изчете всичко докрай. В края на анамнезата беше отбелязано, че преди около месец пациентката е престанала да посещава лабораторията. Анализите до тази дата бяха чести,
обикновено придружени с препоръка за повторно изследване. Явно на момичето му беше писнало.
Разтвори папката на Елън Макарти, която беше значително по-тънка.
Тя беше на двадесет и две, с два документирани припадъка. И нейните изследвания прекъсваха без никакво обяснение, но някъде преди около два месеца. В едно от полетата за забележки дори беше отбелязано, че след седмица пациентката трябва да бъде подложена на енцефалограма по време на сън. Но тази процедура така и не беше извършена. Диагноза също липсваше.
Появи се Хелън с обичайните проблеми за деня. Но преди да го запознае с тях, тя му поднесе чаша горещо кафе и парче орехов сладкиш. А
с тях и първата неприятна новина: Фергюсън им дал срок да опразнят склада до обед, иначе щели да събират материалите си по улицата.
Мартин нямаше представа какво може да направи. Отделът и без това беше натъпкан на два пъти по-малка площ от всички предписания. Каза на
Хелън временно да прехвърлят материалите в кабинета му, просто за да разкара от главата си онзи шибан бюрократ. По-нататък щеше да мисли какво може да се направи.
Хелън кимна с глава и премина на проблема с лабораторните техници, които бяха намислили да се женят. Филипс директно отказа да се занимава с тях и нареди да ги прехвърлят на Робинс. На което секретарката търпеливо обясни, че именно Робинс е повдигнал въпроса и чака решение от ръководството.

— Мамка му! — изруга Филипс. В случая се оказа притиснат до стената. Ако уволни проклетите откачалки, те лесно щяха да си намерят работа, докато той трябваше да търси нови хора, които несъмнено ще се окажат неподготвени. — Попитай ги колко време възнамеряват да отсъстват… — От устата му излетя тежка въздишка. Той самият не беше излизал в отпуска повече от две години.
Хелън прелисти бележника си. Корнелия Роджърс от машинописната секция отново била болна, за девети ден през текущия месец. Това беше нов рекорд, тъй като за петте месеца работа в неврорентгенологията,
мадамата отсъстваше средно по седем дни. Филипс беше запитан как ще реагира.
Как ли, стисна зъби той. Единственото му желание беше да подложат онази кекла на бой с тояги, а след това да я завържат и да я хвърлят в Ийст
Ривър.
— Ти какво предлагаш? — успя да се овладее той.
— Мисля, че е време да й направим официално предупреждение.
— Добре, имай грижата…
Преди да напусне, секретарката му напомни, че в един следобед има упражнения в скенера с поредната група студенти.
— Направи ми една услуга — спря я Филипс. — В отделението лежи пациентка на име Лин Ан Лукас. Погрижи се да я подготвят за мозъчен скенер и политомография, които трябва да бъдат направени още тази сутрин. Ако има някакви проблеми, кажи на лаборантите, че това е моя лична молба. Нека се обадят преди да започнат…
Хелън си записа нещо в бележника и излезе, а Мартин побърза да насочи вниманието си към двата картона, фактът, че и двете момичета бяха показали неврологични симптоми, беше доста окуражаващ, особено при случая с Катрин Колинс, за която имаше подозрения за заболяване от множествена склероза. По отношение на Елън Макарти трябваше да направи справка с клиничната картина на заболяването и да види дали тя включва припадъци. Да, включваше. В по-малко от десет процента от случаите, но все пак включваше… Но защо и двете момичета бяха прекъснали лечението? Проследяването на заболяването им щеше да е трудно, а вероятно и невъзможно, особено ако бяха решили да се обърнат към други специалисти, в други градове.
Хелън звънна да му съобщи, че в кабинета по церебрална ангиография го очакват. Той навлече престилката с оловно покритие, взе картоните на Колинс и Макарти и излезе. Спря се пред бюрото на Хелън,
остави папките и я помоли да открие пациентките с молба да дойдат в

клиниката за допълнителен рентген. Предупреди я да действа внимателно,
за да не ги изплаши, но едновременно с това да им внуши, че тези изследвания са от важно значение за здравето им.
Дениз го чакаше на долния етаж. Беше взела душ и сменила дрехите си. Трансформацията във външния й вид изглеждаше чудотворна. Умората беше изчезнала от лицето й, светлокафявите очи гледаха будно под хирургическата маска. Филипс изпита желанието да я докосне, но се задоволи само с продължителен поглед, в който се четеше обожание.
Тя имаше достатъчно опит при ангиографиите и той с готовност пое ролята на асистент. Ръцете й сръчно вкараха катетъра в отворената вена на пациента. Филипс мълчеше и гледаше, готов да се намеси в случай на необходимост. Но такъв случай не се появи. Пациентът беше същият онзи
Харолд Шилер, на когото вчера бяха правили мозъчен скенер. Точно според очакванията на Мартин, Манърхайм беше поискал церебрална ангиография с очевидното намерение да оперира, въпреки всички индикации, че този случай не подлежи на оперативна намеса.
Един час по-късно процедурата беше на път да приключи.
— Правиш това едва от няколко седмици, но вече си по-добра от мен
— прошепна Мартин и неволно се усмихна на червенината, която изби над маската на младата жена. После я остави да довърши сама, като я помоли да му звънне за следващия пациент. Искаше да довърши изследването на двете пациентки, които го интересуваха, а след това да захрани компютъра на Майкълс с максимално количество стари черепни снимки. Беше изчислил, че ако вкарва в машината стотина комплекта на ден, цялата операция ще приключи за около месец и половина. Възнамеряваше да прехвърля на партньора си всички пропуски, които бъдат открити в хода на този процес. Така, когато захранването приключи, Майкълс положително ще бъде готов с подобрен вариант на програмата… А след това, вероятно някъде през юли, ще могат да направят своето научно съобщение пред нищо неподозиращата медицинска общност.
Хелън обаче го посрещна с куп неприятни новини. Не беше успяла да изпълни нито едно от нарежданията му. През нощта бяха преместили Лин
Ан Лукас в Медицинския център „Ню Йорк“, а положението около Катрин
Колинс и Елън Макарти беше още по-смущаващо. Катрин не се беше появявала в университета повече от месец и властите я бяха обявили за издирване, а Елън Макарти беше мъртва. Преди два месеца направила катастрофа на магистралата Уест Сайд.
— Исусе! — зяпна Филипс. — Ти шегуваш ли се?
— Съжалявам, но това беше всичко, което открих — отвърна Хелън.

Филипс с недоумение поклати глава. Беше убеден, че ще има възможност да изследва поне един от тези три случая. Влезе в кабинета и заби замислен поглед в насрещната стена. Импулсивен по характер, той трудно възприемаше подобни ситуации.
Удари дланта си с юмрук и започна да крачи напред-назад. Колинс е изчезнала, полицията я издирва. Това означава, че за момента не може да се направи нищо. Макарти? След фаталния инцидент трябва да са я закарали в някоя болница. Но в коя точно? Лукас? Тук имаше някаква надежда. Бяха я прехвърлили в „Ню Йорк“, където имаше познати.
Положението щеше да бъде безнадеждно, ако я бяха откарали в „Белвю“
например…
Звънна на Хелън с молбата да открие причините за прехвърлянето на
Лин Ан, а след това да потърси доктор Доналд Трейвис в Медицински център „Ню Йорк“. Помоли я също да се обади в полицията и да се опита да разбере къде са закарали Елън Макарти след катастрофата.
Приключил с непосредствените задачи, той направи опит да концентрира вниманието си върху снимките на осветения екран. Нито една от тях не показваше отклонения по отношение на мозъчната консистенция.
Новините от Хелън бяха обезкуражаващи. Доктор Трейвис бил зает, но обещал да се обади. За Лин Ан не научила нищо, тъй като нощната сестра напуснала болницата в седем сутринта и не може да бъде открита.
Единствената добра новина беше, че след катастрофата тялото на Елън
Макарти е било тук, в техния Медицински център.
В същия момент вратата се отвори и в кабинета нахлу един от работниците по поддръжката, който тикаше пред себе си огромна количка с кашони, папки и Бог знае още какво. Без да каже нито дума, той започна да подрежда кашоните до стената.
— Какво става, по дяволите? — ококори се Филипс.
— Това са материалите от склада, който трябва да освободим —
поясни Хелън.
— Мамка му!
В душата му се появи неприятното усещане, че нещата излизат от контрол.
Тръшна се на стола си, почти скрит сред боклуците, вдигна слушалката и набра номера на приемното отделение. Но насреща не вдигаха и той започна да се ядосва.
— Имаш ли една свободна минута? — попита Уилям Майкълс,
изправил се неусетно на прага. Очите му с недоверие огледаха хаоса,
усмивката му бавно помръкна.

— Не питай нищо! — предупредително го изгледа Филипс.
— Господи! — промълви приятелят му. — Май наистина си се разбачкал здраво!
В приемното най-сетне вдигнаха, но се оказа някаква сестра от друго отделение, която го помоли да почака. В слушалката се появи мъжки глас,
който троснато поясни, че се занимава само с приемането на пациенти, а не с изписването и преместването им. След ново късащо нервите чакане му беше обяснено, че човекът, който му трябва, в момента е в почивка и трябва да се обади по-късно.
— Каква бюрокрация, Господи! — простена Мартин и затръшна слушалката. — Защо ли не станах водопроводчик?
Майкълс се засмя и попита как вървят работите с компютъра.
— Ето ги всичките снимки, които ни трябват — отвърна Филипс и махна към купчините с жълти пликове. После добави, че ще му трябва около месец и половина, за да ги вкара в машината.
— Отлично — кимна Майкълс. — Колкото по-рано приключим с това, толкова по-добре. Защото разделната памет и асоциативната система показват качества, за които дори не сме и сънували. Докато ти приключиш тук, ние със сигурност ще имаме нов централен процесор за обработка на дефектиралите плаки, чиято работа направо ще те накара да зяпнеш!
— Ела да ти покажа нещо, от което и ти ще зяпнеш — отвърна
Филипс и пристъпи към машината. — Искам да видиш крайните резултати.
Изчисти екрана и го зареди с мозъчните снимки на Марино, Лукас,
Колинс и Макарти. После прибегна до хартията с дупката, за да покаже общите отклонения в тях.
— На мен ми изглеждат напълно еднакви — призна след продължително взиране Майкълс.
— Точно в това е работата — усмихна се с нарастваща възбуда
Мартин. — Системата действа великолепно!
Телефонът иззвъня и ръката му се протегна към слушалката. Насреща беше доктор Доналд Трейвис от Медицински център „Ню Йорк“. Мартин накратко му обясни положението около Лин Ан Лукас, но не спомена нищо за измененията, които беше открил на рентгеновите й снимки. После помоли Трейвис да й направят мозъчен скенер, плюс няколко специализирани снимки на главата. Трейвис обеща и затвори. Телефонът звънна още веднъж. Хелън му съобщаваше, че Дениз е готова за следващата ангиография.
— И без това трябва да вървя — надигна се Майкълс. — Желая ти късмет с тези купчини тук. Не забравяй, че сега всичко зависи от теб.

Колкото по-бързо ни предоставиш информацията, толкова по-добре…
Филипс откачи оловната престилка от стената и го последва навън.

ДЕВЕТА ГЛАВА
Една от луминесцентните тръби над главата на Кристин Лундквист не работеше както трябва. Светлината й трептеше, във вътрешността й се чуваше тихо бучене. Момичето правеше неуспешни опити да не й обръща внимание. Тази сутрин се чувстваше зле. Имаше тъпо главоболие, очите й се дразнеха от потрепващата светлина. Тежестта в главата й остана дори след обичайните гимнастически упражнения.
Огледа голия младеж, седнал на стола в средата на помещението,
след това сведе очи към работата си. Рисунката й се стори плоска и двуизмерна, лишена от живот. Обикновено изпитваше наслада от упражненията по рисуване на живи модели. Но тази сутрин не беше така и това ясно личеше от произведението й.
Няма ли проклетата лампа да престане да мига, за Бога? Лявата й ръка се вдигна и засенчи очите. Така беше по-добре. Използвайки нов въглен, тя се зае да центрира фигурата, изтегляйки една дълга перпендикулярна линия в средата на листа. Вдигна ръката си и с лека изненада установи, че линията се беше получила много добре — права и точно в средата. Погледът й попадна на върха на въглена, леко затъпен от допира си в хартията. Реши, че е дефектен и опря крайчето му в ъгъла на листа. В същия момент забеляза, че перпендикулярната линия се измества някъде встрани, към периферното й зрение. Извърна глава и линията изчезна. Бавно я завъртя в обратна посока и линията отново се появи.
Кристин повтори упражнението няколко пъти поред, просто за да се увери,
че не халюцинира. Очите й губеха линията в момента, в който гледаха към нея под прав ъгъл. Но помръднеше ли глава наляво или надясно, тя отново се появяваше. Странно!
Беше чувала за мигрената, но никога не беше предполагала, че самата тя ще изпита тази болка, характеризираща се с настойчивост и тъпота.
Свали хартията от статива и я прибра в чекмеджето. После каза на ръководителя на курса, че не се чувства добре и ще се прибере у дома.
Тръгна по една от алеите на студентското градче и отново усети световъртежа, който я беше обзел сутринта. Сякаш светът се завърташе с един градус и правеше походката й нестабилна. Това се съпътстваше от появата на вече познатата неприятна миризма, придружена от леко пищене в ушите.
Кристин живееше на една пряка от студентското градче, в малък

апартамент, който делеше с Карол Данфорд. Започна да изкачва стълбите до третия етаж, краката й изведнъж натежаха. Сигурно съм настинала, рече си тя.
Апартаментчето беше празно, тъй като Карол беше на лекции. Това е хубаво, рече си Кристин, убедена в необходимостта от една дълга и спокойна почивка. Взе два аспирина, свали дрехите си и се мушна под одеялото. Сложи на челото си една предварително намокрена кърпа и веднага се почувства по-добре. Обзе я огромно облекчение. Остана да лежи неподвижно, страхувайки се, че ако помръдне, странните пристъпи отново ще се появят.
Телефонът до леглото иззвъня и тя охотно се пресегна към слушалката. Искаше й се да поговори с някого. Оказа се обаче, че я търсят от гинекологическия кабинет. В кръвната й проба имало известни отклонения.
Кристин си наложи спокойствие и притисна слушалката към ухото си. Отсреща я увериха, че това е в реда на нещата, особено при наличието на откритата от доктор Харпър ерозия. Помолиха я следобед да се отбие за повторни анализи, просто за да бъдат сигурни за какво става въпрос.
Кристин направи опит да се измъкне, като спомена за мигрената си.
Но сестрата беше категорична — нещата трябва да приключат бързо. Днес следобед имали прозорец и изследванията щели да станат за нула време.
Кристин неохотно отстъпи. Може би нещо наистина не е наред и тя трябваше да прояви чувство на отговорност, тъй като ставаше въпрос за собственото й здраве. Но никак не й се искаше да ходи в противната болница сама и затова реши да звънне на Томас. Него, разбира се, го нямаше. През тялото й премина тръпка. Съзнаваше, че е глупаво, но не можеше да се отърве от чувството, че от тази болница се излъчва нещо зловещо…
Мартин си пое въздух и бутна вратата на патологията. Още от студентските си години не понасяше този раздел на медицинската наука.
Първата му аутопсия беше нещо ужасно, вероятно защото наивно си беше представял, че ще борави с онези стерилно изглеждащо трупове от учебниците по обща анатомия, които не навяват почти никакви асоциации с човешко същество. Миризмата беше неприятна, но имаше безспорно химически произход, а и атмосферата в анатомическата лаборатория беше такава, че шегите и закачките служеха като отличен катализатор на напрежението. Но атмосферата в залата за дисекции се оказа коренно

различна. Аутопсираха тялото на 10-годишно момче, починало от левкемия. Трупът беше блед, но закръглен, с всички характерни белези на жив човек. В момента, в който го изкормиха като огромна риба, краката на
Мартин се подгънаха и скорошният обяд направи опит да излезе навън. С
цената на героични усилия успя да не повърне, но вътрешностите му пламнаха от острите стомашни сокове. Не чу нито дума от монотонните обяснения на професора. Остана в залата, сърцето му преливаше от жалост към нещастното момче.
Помещението, в което се озова сега, нямаше абсолютно нищо общо с онова, което помнеше от студентските си години. Патологичният отдел беше прехвърлен в новата сграда на Медицинския факултет, където получи ултрамодерни помещения и оборудване. Тесните и мрачни приземия с керамични плочки, които кънтяха при всяка стъпка, бяха отстъпили място на светли и чисти кабинети, в които властваха пластмасите и никелираните метални повърхности. Общите зали бяха разделени на ергономични работни места посредством подвижни паравани, по стените висяха цветни литографии от известни импресионисти, сред които доминираше Моне.
Приемната сестра насочи Мартин към амфитеатралната зала по обща патология, където работеше екипът на доктор Джефри Рейнълдс. Той предпочиташе да изчака в кабинета му, но сестрата настоя, като каза, че доктор Рейнълдс обича да го прекъсват по време на работа, тъй като само по този начин може да отдъхне за миг. Изобщо не й мина през ума, че младият лекар пред бюрото й не дава пет пари за предпочитанията на
Рейнълдс, а мисли за себе си. Той кимна с глава и с нежелание тръгна в посоката, която сочеше показалецът й.
И съжали за проявеното неблагоразумие почти веднага. Пред очите му се появи блестяща маса, върху която лежеше труп. Аутопсията току-що беше започнала с характерното У-образно сечение, което започваше от средата на гърдите и стигаше чак до слабините. Кожата и подкожните тъкани бяха отметнати встрани, разкривайки гръдния кош и коремните органи. В момента, в който Филипс пристъпи прага, един от практикантите започна да реже ребрата с електрически трион.
Рейнълдс го зърна и тръгна да го посрещне. В ръката си държеше огромен патологически нож, който му придаваше вид на касапин. Мартин огледа помещението, просто за да попречи на очите си да гледат какво става на масата. Тук всичко наподобяваше операционна, стените и подът бяха покрити с плочки. Масите за аутопсии бяха пет, на стената в дъното имаше дебели врати, които явно водеха към хладилните камери.
— Здрасти, Мартин — поздрави го Рейнълдс и избърса ръце в

престилката. — Съжалявам за случая Марино, с удоволствие бих ти помогнал…
— Знам това, благодаря — кимна Мартин. — Реших да направя скенер на трупа, но знаеш ли какво открих?
Рейнълдс поклати глава.
— Мозъкът го нямаше. Някой го беше извадил, а след това беше зашил главата толкова старателно, че операцията почти не личеше.
— Стига бе!
— Така беше — въздъхна Филипс.
— Господи! — възкликна Рейнълдс. — Представяш ли си мащабите на скандала, ако това стане известно на пресата или пък на семейството?
Роднините на момичето бяха категорични в отказа си от аутопсия!
— Точно по този въпрос исках да поговорим — кимна Филипс.
Замълчаха за момент, после Рейнълдс вдигна глава:
— Чакай малко! Нима мислиш, че патологията има пръст в това?
— Не знам какво да мисля — унило си призна Филипс.
Лицето на приятеля му почервеня, на слепоочието му изпъкнаха пулсиращи венички.
— Мога да те уверя, че това тяло изобщо не е идвало при нас!
Изпратили са го директно в моргата!
— А какво ще кажеш за неврохирургията?
— Е, момчетата на Манърхайм са луди, но чак пък толкова!
Мартин сви рамене, от устата му излетя тежка въздишка. После тръсна глава и разкри истинската цел на посещението си. Интересуваше го пациентка на име Елън Макарти, докарана мъртва в СО преди около два месеца. Искаше да знае дали тялото е било аутопсирано.
Рейнълдс смъкна гумените ръкавици и бутна летящата врата, която водеше към кабинетите. Наведе се над терминала, който свързваше патологията с главния компютър и набра името и болничния номер на
Елън Макарти. Машината веднага започна да бълва регистрираните, данни:
дата и пореден номер на аутопсията, причината за смъртта — нараняване на главата, довело до масивен мозъчен кръвоизлив и увреждания на мозъчната тъкан. Рейнълдс бързо откри копие от патологичното заключение и го подаде на Филипс.
— Извадихте ли мозъка? — попита той.
— Естествено! — сопнато отвърна патологът, дръпна папката от ръцете му и забързано я прелисти. — Нима мислиш, че ще пропуснем да го направим при фатална контузия на главата?
Филипс го огледа. От времето, когато изкарваха по някой долар в

лабораторията, приятелят му беше наддал поне трийсет кила, вратът му правеше гънка над яката на ризата, а по тлъстите му бузи бяха избили ситни червени точици на разширените капиляри.
— Може би е получила припадък и затова е катастрофирала —
промърмори Рейнълдс, без да вдига очи от заключението.
— По какво съдиш?
— Прехапала си е езика на няколко места. Това не ни дава стопроцентова сигурност, но все пак е една от характерните индикации…
Филипс беше впечатлен. От опит знаеше, че подобни детайли се улавят само от най-прецизните патолози, занимаващи се с научни изследвания.
— Ето го мозъкът с ясно изразен масивен кръвоизлив — спря да прелиства документите Рейнълдс. — Има нещо доста интересно… Една определена секция от кортекса на темпоралния лоб е наситена с мъртви нервни клетки. Диагноза не е посочена.
— А какво ще кажеш за окципиталната област? — попита Филипс. —
На моите снимки личат известни отклонения…
— Направен е само един кадър, на който всичко изглежда нормално
— отвърна Рейнълдс.
— Само един? — вдигна вежди Филипс. — Жалко!
— Почакай малко. Може би ще имаш късмет. Тук пише, че мозъкът е бил фиксиран…
Рейнълдс пристъпи към висока кантонерка с азбучен индекс и издърпа чекмеджето, отбелязано с буква М.
— Да, точно така… Мозъкът е бил фиксиран и запазен, но ние не разполагаме с него. Бил е изискан от неврохирургията и ще трябва да го потърсиш в тяхната лаборатория.
Филипс надникна в кабинета по ангиография, погледа известно време безупречните движения на Дениз, която бе заета с прецизната работа по ангиографиране на единичен кръвоносен съд, после се насочи към
Оперативния блок. Проби си път сред навалицата и спря пред приемното гише.
— Трябва ми Манърхайм — уведоми русокосата сестра той. —
Имате ли представа кога ще излезе от операционната?
— Имаме, при това съвсем точна.
— Кога?
— Преди двадесет минути.
Колежките на русокосата избухнаха в смях. Явно нещата днес вървяха гладко.

— Екипът зашива раната, а самият Манърхайм се намира в стаята за почивка — добави оперативната сестра.
Филипс го откри на посоченото място. Говореше нещо в центъра на малка групичка хирурзи с чаши за кафе в ръце, а двамата японци пред него се усмихваха и правеха леки поклони. В ръката му димеше запалена цигара. Всички знаеха, че бе зарязал пушенето преди повече от година,
което в неговия случай означаваше, че е престанал да си купува цигари и ръси колегите си.
— И знаете ли какво му казах на тоя прехвален адвокат? — попита
Манърхайм и размаха цигарата. — „Разбира се, че съм Господ! Нима допускате, че пациентите ми ще се натискат да им ровя в мозъците, ако бях боклукчия?“
Групата избухна в смях, после бавно започна да се разпръсква.
Мартин се изпречи на пътя на Манърхайм.
— А, ето го и нашият скъп рентгенолог! — възкликна с лека ирония онзи.
— Винаги на вашите услуги — леко се поклони Мартин.
— Бързам да ти кажа, че вчерашният майтап по телефона беше тъпа работа! — моментално го захапа хирургът.
— Не ми беше до шеги — поклати глава Филипс. — Просто не знаех,
че Марино е мъртва. Открих някои любопитни неща в снимките й и исках да получа допълнителна информация.
— Доколкото ми е известно, рентгенолозите разглеждат снимките на живи пациенти! — троснато рече Манърхайм.
— Виж какво, в момента ме интересува нещо друго — заряза любезния тон Мартин. — Защо е бил отстранен мозъкът на Марино?
Очите на Манърхайм се изцъклиха, едрото му лице започна да се налива с кръв. Той сграбчи ръката на Филипс и го дръпна по-далеч от японците.
— Искам да те предупредя, че случайно узнах за странните ти действия снощи! — изръмжа той. — Позволил си си да измъкнеш от моргата трупа на Марино и си се опитал да му правиш снимки!
Предупреждавам те, че не обичам никой да се ебава с пациентите ми,
особено пък с онези от тях, които са имали усложнения!
Мартин рязко се дръпна и освободи ръката си.
— Интересът ми към твоята пациентка се изчерпваше единствено към определени изменения в мозъка, които може би ще доведат до важно научно откритие — хладно отвърна той. — Изобщо не ми пука за твоите хирургически провали!

— Дано не открием нещо нередно в трупа на Марино! — заканително поклати глава Манърхайм. — Открием ли, всичко ще се стовари върху твоята глава. Не забравяй, че си измъкнал трупа незаконно и аз разполагам с доказателства за това!
Мартин скрито потръпна, съзнавайки, че действително е на течение.
Манърхайм беше прав, колкото и неприятно да му се струваше това. Ако се разчуе, че мозъкът на пациентката е отстранен, именно той ще трябва да доказва, че това не е негова работа. Единственият му свидетел беше Дениз,
но за съжаление всички в болницата знаеха за връзката между тях.
— Добре, да забравим Марино — тежко въздъхна той. — Открих друга пациентка със същите изменения, казва се Елън Макарти. За съжаление тя е починала при автомобилна катастрофа. Аутопсията й е била направена тук, в нашата патология. Мозъкът е бил изваден и предаден на неврохирургията. Искам да получа достъп до него.
— Аз пък искам да ми се разкараш от главата! За разлика от теб, аз съм зает човек и оперирам живи хора, вместо да си седя на задника и да разглеждам разни снимки!
Манърхайм се обърна и понечи да се отдалечи.
Филипс с мъка удържа гневното си избухване. Какво тъпо и нахално провинциално копеле, стисна зъби той. Все пак успя да прецени, че човекът насреща умишлено търси скандал, овладя се и хладно подхвърли:
— Трябва ти психиатър, доктор Манърхайм!
Манърхайм рязко се завъртя, очите му се наляха с кръв. Но Филипс вече беше напуснал залата. Ненавистта на хирурга към психиатрията беше публична тайна. За него тази наука противоречеше на абсолютно всичко, в което вярваше. Една суперконцептуална глупост, измислена от хора с болни мозъци. Препоръката да се обърне към някой от нейните представители беше възможно най-тежката обида за човек като него. Обзет от сляпа ярост, той се втурна в съблекалнята, смъкна изцапаните с кръв хирургически обувки и ги запрати по посока на дългата редица метални шкафчета.
Ръката му се стрелна към телефона на стената. Проведе два разговора, и двата на висок глас. Първо се свърза с директора на болницата
Стенли Дрейк, а след това — с началника на рентгеновото отделение доктор Харолд Голблат. И двамата изслушаха с почтително мълчание гневните му настоявания да се вземат мерки срещу недопустимото поведение на Мартин Филипс. В тази болница уважаваха главния хирург, а дори и мъничко се страхуваха от него…

Филипс не беше от хората, които се ядосват лесно. Но сега, крачейки към кабинета си, той буквално кипеше.
— След петнадесет минути имате лекция — предупреди го Хелън,
забелязала появата му пред вратата на кабинета.
Той промърмори нещо под нос и я подмина. С изненада установи, че
Дениз е седнала пред алтернатора и разглежда снимките на Макарти и
Колинс.
— Какво ще кажеш да хапнем нещо, старче? — обърна се да го погледне тя.
— Нямам време! — троснато отвърна той и се тръшна на стола.
— Виждам, че си в прекрасно настроение…
Той само въздъхна и скри лице между дланите си. Дениз замълча и бавно се изправи.
— Извинявай, но цяла сутрин си късам нервите — промърмори през пръсти той. — В тази болница са способни да издигат невероятни бариери срещу всеки, който прояви желание да си изясни състоянието на нещата.
По всяка вероятност съм на прага на важно откритие в областта на рентгенологията, но болницата прави всичко възможно да ми попречи!
— Хегел казва, че нищо велико на този свят не се е родило без страст
— усмихна се Дениз. Увлечението й по философията датираше още от гимназията. А неотдавна откри, че Мартин обича да я слуша как цитира великите мислители.
Той най-сетне свали ръцете си и се усмихна.
— Която снощи май не ми беше достатъчна…
— Ще отмина без коментар малко странната ти интерпретация на тази дума — дяволито го погледна тя. — Мисля, че Хегел е вложил малко по-друг смисъл в нея… Но както и да е. Мисля, че е време за обед. Сигурен ли си, че не искаш да ми правиш компания?
— Няма начин. След малко имам лекция.
Дениз тръгна към вратата, после се спря.
— Между другото, в картоните на Макарти и Колинс е отбелязано наличието на слабо кръвотечение…
— Така ли? — вдигна глава Филипс. — Аз пък мислех, че гинекологическото им състояние е нормално.
— Нормално е — кимна младата жена. — Тези епизодични кръвотечения се срещат и при напълно здрави жени. Наричат ги атипични,
за да се подчертае, че нямат патологичен характер…
— И това е често срещано явление, така ли?

— Не съвсем. Състоянието на пациентките се следи до момента, в който нещата се нормализират. Но в тези папки липсват заключения за нормализиране. Всъщност, споменавам ти всичко това просто защото ми се наби в очите. Вероятно е без значение. Чао…
Филипс махна с ръка, но остана зад бюрото си. Опита се да си спомни какво пишеше в болничния картон на Лайза Марино. Май и там се споменаваше за същите смущения. Стана и надникна през отворената врата, за да привлече вниманието на Хелън.
— Напомни ми, че следобед трябва да отскоча до Клиниката по гинекология — помоли я той.
Точно в 13,05 часа Филипс влезе в заседателната зала „Валовски
Мемориъл“. Под мишницата си държеше папка с надпис „Встъпителна лекция на тема изследвания с мозъчен скенер“. Тази зала нямаше нищо общо с останалата час от рентгенологичното отделение — тясно, неудобно и задръстено с остаряло оборудване. Тук всичко беше луксозно,
обзавеждането наподобяваше холивудски салон за частни кинопрожекции.
Удобните, тапицирани със скъпа дамаска кресла, бяха разположени амфитеатрално спрямо големия екран на стената. Всички бяха заети.
Филипс зареди кутийката с диапозитивите на прожектора и се изправи зад катедрата. Студентите утихнаха и се обърнаха към него.
Осветлението беше изключено, прожекторът тихо зажужа.
Лекцията не представляваше никаква трудност за него, просто защото я беше изнасял много пъти. В началото се изясняваше основната концепция на мозъчния скенер, създаден преди години от английския изобретател Годфри Хорнсфийлд. После, в хронологичен ред, се проследяваше развитието и усъвършенстването на апаратурата. Както винаги Филипс държеше да подчертае, че макар и да използва рентгеновите лъчи, скенерът представлява сложна математическа реконструкция на информацията, приета и анализирана от компютъра.
Целта му беше студентите да разберат добре основната концепция на скенера.
Продължаваше да говори, но мислите му бягаха в съвсем различна посока. Това беше възможно, тъй като владееше материята почти наизуст.
Възхищението му към създателите на мозъчния скенер граничеше със завистта. Но после изведнъж си даде сметка, че ако собствената му научна дейност се увенчае с успех, той едва ли ще има повод да завижда на тези хора. Защото славата му в научните среди имаше всички шансове да

засенчи тяхната. Тази дейност можеше да доведе до истинска революция в диагностичната рентгенология и ако наистина станеше така, шансовете му за Нобелова награда не изглеждаха никак малки.
Пейджърът му изжужа точно когато описваше възможностите на скенера за ранно откриване на мозъчни тумори. Той довърши мисълта си,
включи централното осветление и изскочи в коридора да търси телефон,
като преди това не забрави да се извини на аудиторията. Отлично знаеше,
че Хелън не би си позволила да го безпокои по време на лекции, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Но телефонистката му съобщи, че става въпрос за външен разговор, после, изпреварвайки протестите му, побърза да го свърже с доктор Доналд Трейвис.
— Доналд, прекъсваш ми лекция със студенти — рече в слушалката той. — Нека те потърся по-късно, моля те…
— Няма да стане! — гневно повиши тон Трейвис. — Цяла сутрин си губя времето да търся митичната ти пациентка!
— Искаш да кажеш, че не можеш да откриеш Лин Ан Лукас? —
вдигна вежди Филипс.
— Точно така. През изтеклата нощ не е имало никакви прехвърляния на пациенти от Медицинския център, същото е положението и за цялата седмица преди това!
— Странно — проточи Филипс. — Съвсем ясно ми казаха, че Лукас е била прехвърлена в „Ню Йорк“. Виж какво, аз лично ще се свържа с приемното, но те моля да провериш още веднъж…
Прекъсна линията, но ръката му остана върху слушалката.
Контактите с бюрокрацията бяха почти толкова тежки, колкото контактите с Манърхайм.
Върна се в залата, където откри, че концентрацията му окончателно е отишла по дяволите. За пръв път от много време насам си позволи една от малките измами, до която прибягваха повечето преподаватели — каза на студентите, че го чакат за спешен случай и ги освободи.
Хелън се извини за прекъсването, но доктор Трейвис бил изключително настойчив. Филипс разсеяно кимна с глава и тя го последва в кабинета, за да го запознае с последните новини. На първо място сред тях беше телефонното обаждане на директора Стенли Дрейк, който много държал да говори с него. След него позвънил доктор Робърт Макниъли от
Хюстън с предложението доктор Филипс да бъде ръководител на делегацията на неврорентгенолозите по време на годишната конференция в
Ню Орлиънс. Тъмнокожата жена понечи да продължи нататък, но Филипс изведнъж вдигна ръка.

— Достатъчно! — отсече той.
— Има и други важни задачи — погледна го с недоумение Хелън.
— Знам. Важните задачи нямат край.
— Но все пак ще се обадите на господин Дрейк, нали?
— Не, ще му се обадиш ти. Предай му, че днес нямам време,
вероятно ще го потърся утре…
Хелън беше достатъчно благоразумна, за да не протестира повече и безшумно се оттегли.
Изправил се на прага, Филипс бавно огледа претъпкания си кабинет.
Купчините със стари черепни снимки бяха преместени, а на тяхно място чакаха току-що пристигналите ангиограми. Слава Богу, че главният лабораторен техник Кенет Робинс умееше да държи нещата под контрол.
Работата беше единственият начин да се овладее и Филипс прекрасно го знаеше. По тази причина седна зад бюрото, включи диктофона и се залови да разчиства ангиограмите. Спря едва на последната, при това защото усети чуждо присъствие зад гърба си. Очакваше да види Дениз, но над главата му се поклащаше усмихнатата физиономия на Стенли Дрейк,
главният директор на болницата.
В очите на Филипс директорът винаги беше изглеждал като спокоен и опитен политик. Тъмносиният му костюм на райета беше както винаги безупречен, от джобчето на жилетката висеше дебел златен ланец. Възелът на копринената му вратовръзка беше малко особен и винаги изглеждаше така, сякаш стои под прав ъгъл на безукорно колосаната яка. Той беше единственият човек, който продължаваше да носи старовремски френски ръкавели, широки като плочки. Лицето му беше покрито с неизменен загар.
Как ли го постига, при това в Ню Йорк през април, запита се Филипс.
Сведе очи към ангиограмата и продължи да диктува:
— Заключение: пациентът страда от тежка форма на артериовенозна малформация в лявата базална ганглия, която се кръвоснабдява от лявата средна церебрална артерия и лявата задна хороидна артерия. Точка. Край на диктовката.
Остави микрофона и отново се обърна към директора. В тази болница никой не уважава спокойствието на колегата си, защо пък директорът трябва да го прави?
— Радвам се да ви видя, доктор Филипс — усмихна се Дрейк. — Как е съпругата ви?
Филипс го погледна с учудване. Не знаеше дали да избухне, или просто да се залее в смях. В крайна сметка взе средно решение и с безстрастен глас обяви:

— От четири години съм разведен.
Дрейк преглътна, в усмивката му се долови колебание. После ловко промени темата и каза, че Бордът на директорите е изключително доволен от добрата работа на неврорентгенологията след назначението на Филипс.
Направи малка пауза и очаквателно го погледна, но Филипс не реагира.
Прекрасно знаеше причината за появата му тук и нямаше намерение да го улеснява.
— Поводът да бъда тук е инцидент с пациентка на име Марино —
най-сетне изплю камъчето Дрейк.
— Какъв инцидент?
— Тялото на бедното момиче е било подложено на рентгенови изследвания без необходимото разрешение.
— При което се установи отстраняване на мозъка — засече го
Филипс. — Между тези две процедури има доста голяма разлика, нали?
— Да, разбира се — кимна директорът. — Но в случая няма значение дали вие сте отстранили мозъка, по-важното е…
— Момент, моля! — вдигна ръка Филипс и тялото му се стегна на стола. — Искам пълна яснота по този въпрос. Признавам, че направих рентген на трупа, но нямам нищо общо с изваждането на мозъка!
— Не ме интересува кой го е извадил, доктор Филипс. Важното е, че наистина е имало подобна процедура! А това поставя в извънредно опасна ситуация както болницата, така и личния състав, за които отговорността нося аз!
— Аз пък проявявам жив интерес към лицето, извършило въпросното отстраняване — тръсна глава Филипс. — Особено при съществуващите подозрения, че това лице съм аз!
— Няма поводи за тревога, доктор Филипс — успокоително се усмихна Дрейк. — Болничната управа вече проведе разговор с отговорника на моргата. Семейството на момичето няма да научи за този неприятен инцидент. Същевременно искам да ви напомня, че имате пряка връзка с него и затова предлагам въпроса да бъде приключен, веднъж и завинаги.
— Предполагам, че сте се нагърбили с тази деликатна мисия по настояване на доктор Манърхайм — подхвърли през зъби Филипс.
— Моля да ми влезете в положението, доктор Филипс — въздъхна
Дрейк. — Аз съм изцяло на ваша страна, но искам да стъпча огъня преди да се е превърнал в пожар. От това всички ще спечелим. Затова апелирам да проявите благоразумие…
— Благодаря за визитата — изправи се Филипс. — Обещавам, че ще обмисля сериозно това, което ми предложихте…

Дрейк пристъпи от крак на крак, после се обърна и излезе.
Прехвърляйки разговора в съзнанието си, Филипс бе обзет от пълно объркване. Ако не беше гласът на Дрейк, който долиташе откъм стаята на
Хелън, вероятно би помислил, че сънува. Обзе го още по-твърда решимост да се отърве от служебните интриги, да доведе изследванията до успешен край.
Обзет от прилив на огромна амбиция, той грабна списъка с черепните снимки, направени през последните десет години. Сравнително лесно установи реда на архивирането им, засичайки имената с входящите номера.
Взе първия плик, задраска съответното име в списъка и извади снимките.
Вкара необходимите данни в компютъра, сложи една от снимките в процепа на скенера, а друга окачи на светещия екран.
Като повечето импулсивни личности, и Мартин обичаше да си прави списъци. Когато телефонът иззвъня, вече беше успял да систематизира данните за Марино, Лукас, Колинс и Макарти. Беше Дениз, която съобщи,
че подготовката за първата следобедна ангиография е приключила. Той се поколеба, после й каза да започва сама и да му се обади в случай на някакво затруднение. Точно според очакванията му, младата жена остана много доволна от доверието, което й беше гласувано.
Върна се към списъка и задраска името на Колинс. Срещу името на
Марино отбеляза „Моргата, среща с Върнър“. Имаше предчувствието, че този човек отлично знае какво се е случило с тялото на Лайза Марино.
Срещу името на Макарти написа „лабораторията на неврохирургията“.
Остана само Лукас. От Трейвис знаеше, че тя не е в Медицински център
„Ню Йорк“, освен ако не беше постъпила там под чуждо име. Но това беше малко вероятно и след известно колебание срещу името й се появи забележката „сестрата от нощната смяна в невро–14, запад“.
Взе слушалката и отново набра номера на приемното. Насреща вдигнаха едва след 36 сигнала, но отново се оказа, че не е попаднал на когото трябва. Остави името си с молбата да го потърсят и затвори.
Междувременно компютърът приключи с обработката на данните.
Филипс изчете заключението, сравни го с написаното в картона и с нарастващо вълнение се зае да изследва самите снимки. Оказа се, че компютърът не само беше уловил всичко, отбелязано в заключението, но и го беше допълнил с нещо, което бе останало незабелязано от очите на лекарите — леко удебеление на костта около синусите. След внимателен оглед на снимките, той беше принуден да признае, че машината е абсолютно права. Вълнението му се усили.
Зае се със следващия комплект, но работата му беше прекъсната от

Хелън, която надникна от вратата и с леко смущение съобщи, че „големият бос“ иска да го види веднага.
Кабинетът на доктор Харобд Голдблат се намираше в дъното на коридора. Широките му прозорци гледаха към градината от нещо като еркер, стърчащ като туморно образувание от фасадата на сградата.
Дебелият килим на пода и дървената облицовка на стените сочеха по недвусмислен начин, че това е кабинет на важна личност в болничната йерархия. Филипс имаше чувството, че влиза в кантората на солидна юридическа фирма.
Голдблат се беше настанил зад масивно махагоново писалище.
Помещението беше остъклено от три страни, а писалището гледаше към вратата. Веднага личеше, че приликата с Овалния кабинет не е случайна.
Голдблат беше от хората, които се прекланят пред механизмите на властта.
След дълги години макиавелиански маневри и интриги, в крайна сметка той беше успял да постигне мечтата на живота си — да се превърне във фигура с международна известност в областта на рентгенологията. В хода на този процес бе успял да се превърне в един от най-добрите специалисти по неврорентгенология, но това беше минало — ръководните длъжности бяха взели своето и в момента професионалните му познания трудно можеха да бъдат наречени съвременни. Отношението му към възможностите на мозъчния скенер предизвикваше ирония в душата на
Мартин, но това не му пречеше да се възхищава от този човек, направил твърде много за издигане престижа на рентгенологията като цяло.
Голдблат стана да стисне ръката му, след което го покани да се настани в креслото, поставено малко встрани от махагоновото писалище.
Беше пъргав и енергичен 64-годишен мъж, който продължаваше да се облича по начина, по който го беше правил при дипломирането си в
Харвард през 1939 година. Реверите на сакото му вероятно са били на мода през 50-те, а крачолите на торбестите панталони свършваха на два-три сантиметра над глезените. Отдалеч личеше, че вратовръзката му е шита ръчно, тънките райета върху плата изглеждаха несиметрични и смачкани.
Прошарената му коса беше късо подстригана, очите зад очилата с телени рамки гледаха будно.
Върнал се обратно на мястото си, Голдблат облегна лакти на писалището и преплете пръсти.
— Доктор Филипс — започна със звучен бас той. — Изваждането на едва изстинали трупове от болничната морга не се вмества в моите представи за нормално практикуване на медицинската професия.
Мартин побърза да се съгласи с мнението, а после сбито изложи

причините за това свое необичайно решение. На първо място го запозна с новата компютърна програма за разчитане на рентгенови снимки, а след това и с начина, по който машината бе открила аномалиите в черепните изображения на Лайза Марино. Подчерта необходимостта от допълнителен сравнителен материал, която го беше принудила да потърси нови данни.
Голдблат търпеливо го изслуша, после поклати глава и се усмихна.
— Мартин, Мартин — заряза официалния тон той. — Като те слушам, започвам да се питам дали всъщност знаеш какво вършиш…
— Знам, разбира се — изненадано го погледна Филипс.
— Нямам предвид техническата страна на твоята дейност — уточни
Голдблат. — Тук става въпрос за нещо съвсем друго. Честно казано, аз не съм убеден, че отделът може да подкрепя проект, чиято крайна цел е още по-голямото увеличение на дистанцията между пациент и лекар. На практика ти работиш върху система, която има за цел да подмени изцяло работата на рентгенолога.
Мартин замръзна от изненада. Изобщо не беше подготвен да чуе подобни обвинения от устата на Голдблат. Такива думи подхождат на някой от ограничените в професията си рентгенолози, но не и на шефа му.
— Имам искреното желание да подкрепя многообещаващата кариера,
която се очертава пред теб — продължи Голдблат. — Но едновременно с това съм дълбоко убеден, че трябва да съхраним и утвърдим авторитета на рентгенологичното отделение в тази болница. За тази цел бих ти предложил леко да промениш насоката на своята научна дейност. За начало ще трябва да забравиш всякакви волности от сорта на това, което си допуснал вчера. Никакви рентгенови снимки на трупове! Ясно ли се изразявам?
Филипс най-сетне разбра какво се беше случило. Манърхайм се беше оплакал на Голдблат! Обзе го дълбоко объркване. Манърхайм беше болничната примадона, която не обича да споделя светлините на прожекторите с когото и да било. Защо тогава се е съюзил с Голдблат, а вероятно и с Дрейк?
— И още нещо — подхвърли Голдблат, докато правеше пирамида с пръстите си. — Чувам, че поддържаш близки отношения с една от практикуващите рентгеноложки. Според мен в нашия отдел няма място за подобни отношения…
Филипс скочи на крака, присви очи и заплашително процеди:
— Само ако „подобни отношения“ се отразяват върху качеството на работата! Във всички други случаи „отделът“ няма право да се бърка в личния ми живот!

Обърна се и тръгна към вратата. Голдблат извика след него,
споменавайки нещо за имиджа на рентгенологията, но той не се спря.
Не се спря и пред Хелън, която го чакаше на прага на кабинета с купчина книжа в ръце. Затръшна вратата след себе си, включи алтернатора и посегна към микрофона. Сега беше най-добре да потъне в работа и да не мисли. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Хелън вдигна,
миг по-късно зажужа интеркомът. Мартин стана, надникна през вратата и с мимики я попита кой е. Доктор Трейвис, отвърна само с устни тя.
Информацията беше, че в Медицински център „Ню Йорк“ твърдо не е постъпвала пациентка на име Лин Ан Лукас. Приятелят му беше обърнал цялата болница, беше проверил всички начини за трансфер на пациенти.
Накрая го попита дали е открил нещо в приемното.
— Нищо — сковано отвърна Мартин. Обзе го чувство на срам, тъй като бе изгубил сума време на Трейвис, а сам почти не си беше мръднал пръста. Набра номера на приемното веднага след като приключи разговора.
Настойчивостта му беше възнаградена и най-сетне го свързаха със сестрата, която отговаряше за изписването и трансферите. Попита я по какъв начин става прехвърлянето на пациент в друга болница, при това нощем.
— Пациентите не са затворници, докторе — отвърна с лек укор сестрата. — Вашата пациентка е била приета в спешното, така ли?
— Да.
— В трансфера й няма нищо необичайно. Редовна практика е да стабилизираме състоянието на пациентите, а след това да ги прехвърляме на личните им лекари, особено когато те нямат официален достъп до залата…
Филипс изсумтя в знак на съгласие, после помоли за всички сведения, отнасящи се до Лин Ан Лукас. Жената обясни, че ще се наложи да почака, тъй като за компютъра ще й трябва входящия номер на пациентката. Обеща да се обади веднага след като го открие.
Мартин направи опит да възобнови диктовките, но откри, че не може да се концентрира. Под носа му бяха болничните картони на Колинс и
Макарти, които му напомниха за кръвотеченията, споменати от Дениз.
Познанията му върху гинекологията като цяло и върху причинителите на тъканни изменения в частност бяха твърде повърхностни, за да може да разчита на тях. Стана, облече бялата манта и излезе от кабинета си, като тикна под мишница болничния картон на Катрин Колинс. Каза на Хелън,
че ще се върне веднага и я предупреди да го търси на пейджъра само в краен случай.

Първата му цел беше библиотеката. Размина се с няколко пациенти,
облечени в дрехи за лошо време и това го накара да се насочи към тунелите. До новата сграда на Медицинския факултет се стигаше по същото отклонение, което водеше към дома му. На няколко метра от него беше стълбището, изоставено след завършването на строителните работи.
Старият факултет трябваше да бъде ремонтиран и предоставен на нуждите на различните отделения в клиниката, които буквално плачеха за повече площ. Сред тях беше и рентгенологията. Но разходите се оказаха прекалено големи и средствата бяха изчерпани дори преди окончателното завършване на новата сграда. В резултат днес, две години по-късно, една част от нея все още не беше готова. Това автоматически отложи ремонта на старата сграда за неопределено време и клиниката трябваше да почака.
Новата сграда нямаше нищо общо със старите аудитории, в които беше учил Мартин. Това с особена сила важеше за библиотеката.
Огромното фоайе беше покрито с дебел килим, стените от двете страни на елегантното вито стълбище към горния етаж бяха покрити с кристални огледала.
Картотеката беше под извивката на балкончето, което оформяше малък мецанин. Филипс взе номера на един от стандартните учебници по гинекология. Интересът му към измененията във влагалищната тъкан,
тествани посредством широко разпространеният Метод на Папаниколау,
или — както го наричаха гинеколозите — „лекето на Пап“, съвсем не означаваше, че трябва да потъва в обемистите трудове по цитология. Беше абсолютно убеден в ефикасността на тази проста процедура за откриване на ранните ракови образувания. Като студент я беше вършил сам и знаеше,
че тя е изключително лесна: с помощта на лъжичка се изстъргва повърхностния слой от влагалищната тъкан, след което пробата хубавичко се размазва върху обикновена стъклена плочка — от онези, които се използват при микроскопите. Не помнеше класификацията на получените резултати и какво трябва да се прави, когато в медицинското заключение е записано „атипични изменения“. За съжаление учебникът се оказа безполезен. В него пишеше, че при съмнения, „лекето на Пап“ трябва да бъде последвано от Тест на Шилер, който представляваше поредица от допълнителни процедури: покриването на шийката на матката и влагалищните стени с йод, биопсия и колпоскопия. Наложи се да търси значението на думата колпоскопия, просто защото я чуваше за пръв път.
Оказа се изследване на влагалището с инструмент, който наподобява микроскоп.
Остана доста изненадан от факта, че между десет и петнадесет

процента от доказаните случаи на рак на шийката на матката се падат на млади жени между 21 и 29-годишна възраст. До този момент имаше впечатлението, че това заболяване поразява по-възрастните пациентки.
Поклати глава. Това беше съвсем достатъчно основание за периодичните гинекологически прегледи, които голяма част от младите момичета дълбоко ненавиждаха…
Върна книгата и тръгна към университетската клиника по гинекология. Спомни си, че като студенти всички мечтаеха за практически занимания в тази клиника — просто защото пациентките там бяха млади и красиви момичета, често техни колежки. В сравнение с тях жените, чиито заболявания изследваха в клиниката по обща гинекология, приличаха на стари и уморени крави.
Обзет от някакво забравено неудобство, той бавно пристъпи към гишето на приемната сестра. Тя го стрелна с очи и моментално напълни дробовете си с въздух, в неуспешен опит да придаде някаква по- съблазнителна форма на плоските си гърди. А на него му направиха впечатление единствено очите й — разположени в необичайна близост едно до друго.
— Здравейте, аз съм доктор Мартин Филипс — представи се той.
— Здрасти. Аз съм Елън Коен.
Той се улови, че я зяпа с прекалено любопитство и отмести очи.
— Бих искал да говоря с началника на отделението.
Клепачите на Елън Коен запърхаха.
— В момента доктор Харпър преглежда една пациентка, но скоро ще се освободи…
Във всяко друго отделение Филипс просто щеше да влезе в кабинета за преглед, но тук не можеше да си позволи подобно нещо. Обърна се и тръгна към чакалнята. Имаше чувството, че отново е 12-годишен хлапак,
оставен да чака майка си във фризьорския салон. В помещението имаше поне половин дузина млади жени, които любопитно го наблюдаваха,
преструвайки се напълно потънали в списанията си.
Седна на стола, който беше в непосредствена близост до бюрото на приемната сестра. Елън Коен затвори книгата с меки корици и побърза да я тикне в едно от чекмеджетата. После изчака да срещне погледа на младия доктор и му отправи една от най-съблазнителните си усмивки.
Филипс неволно се замисли за визитата на Голдблат. Все още беше учуден и ядосан от безпардонния начин, по който този човек се опитваше да се бърка не само в личния му живот, но и в научната му дейност. Ако отделът финансираше тази дейност, това би било донякъде оправдано. Но

единственият принос на рентгенологията беше благоволението да му позволява използването на част от работното време за научно- изследователска дейност, финансирането по създаването на новата апаратура и нейното програмиране беше изцяло поето от Департамента за компютърна техника на Майкълс.
Изведнъж дочу нещо познато и извърна глава. Една от пациентките се беше изправила пред сестрата и искаше да разбере значението на израза
„атипични лекета на Пап“. Говореше с видимо усилие и леко се подпираше на бюрото.
— Ще попиташ сестра Блекмън, скъпа — отвърна Елън Коен, усети погледа на Мартин и игриво добави: — Аз все пак не съм лекар! Седни,
госпожица Блекмън всеки момент ще се появи…
Но Кристин Линдквист явно реши, че униженията и притесненията за днес са й напълно достатъчни.
— Обещаха ми незабавен преглед! — повиши тон тя, след което започна да описва оплакванията си — главоболие, световъртеж и замъгляване на зрението. По тази причина не желаела да чака цял ден,
както вчера. — Моля, позвънете на госпожица Блекмън да я уведомите. Тя сама ме потърси и изрично подчерта, че няма да има никакво чакане!
След тези думи младата жена се обърна и тръгна към един от свободните столове срещу Филипс. Походката й беше бавна и несигурна.
Елън Коен извъртя очи по посока на Филипс, но все пак се надигна и тръгна да търси сестрата. А той механично огледа бледото лице на момичето срещу себе си. Можеше да го прави спокойно, тъй като очите й бяха затворени. Изглеждаше на не повече от двадесет години. Забързано разтвори папката в скута си и потърси анамнезата на Катрин Колинс. Да,
точно така — оплакванията бяха идентични. Главоболие, световъртеж и проблеми със зрението.
Отново закова поглед в бледото лице на Кристин Линдквист. Нима ще се окаже, че пред него седи още една пациентка с характерните отклонения в рентгена на главата? Изкушението беше огромно, макар че вече разполагаше с достатъчно снимки за общо потвърждение на компютърната диагноза. Изследванията на новопостъпила пациентка означаваха проследяване на състоянието й още от самото начало…
Този ход на мисли прогони и последните съмнения в душата му.
Стана, приближи се до Кристин и леко я потупа по рамото. Тя подскочи от изненада и механично отметна кичур светла коса от челото си. Страхът в очите й го накара да потръпне от съчувствие. Но това не му попречи да отбележи, че момичето е много хубаво.

Подбирайки внимателно думите си, той се представи и каза, че случайно е дочул описанието на симптомите й. После поясни, че разполага с рентгенови снимки на четири момичета със същите оплаквания и няма да е зле, ако и на нея бъдат направени такива. Изрично добави, че това е обикновена предохранителна мярка, която не бива да бъде тълкувана като причина за тревога.
Тази болница е пълна с изненади, рече си Кристин. Вчера я накараха да чака цял ден, а днес и изпращат този доктор, чиято задача явно е свързана с успокоение на пациентите.
— Не обичам болниците — промърмори тя, благоразумно преглъщайки допълнението „и докторите“, което й беше на върха на езика.
— Честно казано и аз — усмихна се Филипс и изведнъж му се прииска да вземе под закрилата си тази красива млада жена: — Но една рентгенова снимка ще ви отнеме съвсем малко време…
— Чувствам се зле и бих искала час по-скоро да се прибера у дома —
въздъхна с гримаса Кристин.
— Обещавам, че няма да се забавите. Само една снимка, ще ви я направя лично.
Кристин се поколеба. От една страна не понасяше болниците, но от друга наистина се чувстваше зле и искаше да получи някаква непосредствена помощ.
— Какво ще кажете? — настоя Филипс.
— Добре — кимна най-сетне тя.
— Прекрасно. Колко време ще се забавите тук, в клиниката?
— Не знам. Обещаха, че няма да е дълго.
— Ясно. Моля ви, не си тръгвайте без мен.
След няколко минути Кристин беше повикана в един от кабинетите за преглед. Почти едновременно с това се появи и доктор Харпър.
Филипс го беше виждал из болницата. Не го познаваше, но помнеше излъсканата му като билярдна топка глава. Скочи на крака и се представи.
Изведнъж се оказаха в конфузно положение. Като практикант Харпър нямаше право на кабинет, а помещенията за прегледи бяха заети. Стана така, че нямаше къде да разговарят и по тази причина се насочиха към дъното на тесния коридор.
— Какво мога да направя за вас? — попита с подозрение в гласа
Харпър. Посещението на заместник-началника на рентгенологията беше доста странно, особено като се вземе предвид липсата на допирни точки с гинекологията.
Филипс започна отдалеч. Прояви интерес към организацията на

работата в клиниката, откога Харпър работи тук, доволен ли е от работата си. Отговорите на гинеколога бяха кратки, подозрението в очите му нарасна. Обясни, че тук се работи на ротационен принцип и в продължение на два месеца именно той заема длъжността старши практикант. А след изтичането им се надява да получи покана и за постоянно място. После,
след кратка, но изпълнена с напрежение пауза, добави:
— Вижте какво, чакат ме цял куп пациенти…
Мартин разбра, че ефектът от общите приказки се оказа обратен.
Вместо да се отпусне, гологлавият доктор насреща му изглеждаше още по- притеснен.
— Имам един професионален въпрос — смени темата той. — Какви са процедурите при установена атипичност на „лекето на Пап“?
— Зависи — уморено въздъхна Харпър. — Има две категории атипични клетки. При едните отклоненията са доброкачествени, а при другите се допуска образуването на тумор.
— Но и в двата случая се правят някакви процедури, нали? С оглед категоричното им поставяне в една от двете категории, за които споменахте…
— Така е — кимна Харпър и заби очи в лицето на рентгенолога: —
Защо ми задавате тези въпроси?
— От професионален интерес — отвърна Мартин и разклати папката на Колинс в ръцете си. — Имам няколко пациентки, на които вашата клиника е поставила диагноза „атипичен Пап“. Очаквах да открия резултатите от по-нататъшните изследвания — тестът на Шилер, биопсия или колпоскопия, но в картоните подобни резултати липсват. Това не е ли малко необичайно? — Забеляза безпокойството в очите на Харпър и побърза да добави: — Вижте, не съм тук, за да ви обвинявам в каквото и да било. Интересът ми е чисто професионален.
— Не мога да кажа нищо, без да видя съответния картон — отсече
Харпър с очевидното намерение да прекрати разговора.
— Моля, заповядайте — рече Филипс и му подаде папката.
Гинекологът прочете името на корицата, чертите на лицето му видимо се изпънаха. После започна да прелиства страниците, но с такава бързина, която едва ли му позволяваше да прочете нещо. Стигна до края,
затвори папката и му я подаде обратно.
— Не знам какво да ви кажа…
— Има нещо нередовно, нали?
— Да кажем че аз не бих работил по този начин — отвърна Харпър,
после решително добави: — А сега моля да ме извините, но трябва да се

връщам при пациентите си.
Филипс беше принуден да се залепи за стената, за да му направи място да мине. Беше дълбоко озадачен от начина, по който приключи разговорът. Очите му с недоумение проследиха лъскавата глава на гинеколога, която изчезна зад вратата на един от кабинетите. Не беше имал намерение да засяга чувствата на когото и да било, но този човек явно се беше обидил от въпросите му. Най-странна обаче беше реакцията му към болничния картон на Катрин Колинс…
Убеден, че няма да измъкне нито дума повече от устата на доктор
Харпър, Мартин се върна в чакалнята да потърси Кристин Линдквист. В
първия момент Елън Коен се направи, че не чува въпроса му, а после рязко отвърна, че госпожица Линдквист е при старшата сестра и всеки момент ще се появи. Инстинктивната й неприязън към младото момиче се превърна в омраза в мига, в който този млад и красив лекар прояви интерес към нея. А Мартин, който изобщо не подозираше какво се върти в главата на приемната сестра, озадачено се запита за порядките в клиниката по гинекология.
Няколко минути по-късно Кристин излезе от кабинета за преглед,
подкрепяна от сестра с гъста черна коса, стегната на кок. Мартин я беше виждал, но не помнеше точно къде. Най-вероятно в болничното барче…
Сестрата се наведе към колежката си и я помоли да запише час за преглед на момичето след четири дни. Кристин изглеждаше бледа като платно.
— Свършихте ли, госпожице Линдквист? — изправи се до нея
Мартин.
— Мисля, че да — кимна тя.
— Нали няма да откажете рентгена, за който говорихме?
Чернокосата сестра рязко се обърна.
— Извинете за въпроса, но какъв рентген имате предвид?
— Обща снимка на черепа — отвърна Мартин.
— Питам, защото Пап-тестът на Кристин показва известни отклонения и бихме искали да избягва всякакво облъчване в коремната област до нормализирането на показателите…
— Няма проблем — сви рамене Мартин. — В моето отделение се интересуваме единствено от главата.
За пръв път чуваше, че обикновената рентгенова снимка може да повлияе върху резултатите от Пап-теста, но премълча.
Сестрата кимна и се отдалечи. Елън Коен грубо натика картончето за прегледа в ръката на Кристин и се направи на много заета с пишещата си

машина.
— Калифорнийска кучка! — промърмори под нос тя.
Вместо да се блъска в претъпканата чакалня, Мартин насочи момичето към една от страничните врати, на която пишеше „авариен изход“. За огромна изненада и облекчение на Кристин се оказа, че от нея се влиза директно в болничното крило. Коридорът беше покрит с дебела пътека, по стените висяха картини.
— Тук са частните кабинети на някои хирурзи — забеляза изненадата й той. — А платната по стените са оригинали…
— Мислех, че в цялата болница цари пълна разруха — призна с поклащане на глава момичето.
— Не е съвсем така — отвърна Филипс. В съзнанието му неволно изплува моргата в мрачното приземие, която не беше много по-зле от това,
което видя в клиниката по гинекология. — Как намирате университетската клиника, Кристин? Искам мнението ви като пациентка…
— Труден въпрос — поклати глава момичето. — По принцип мразя гинекологичните прегледи и едва ли ще мога да ви дам безпристрастен отговор…
— Направете сравнение с предишния си опит…
— Преди всичко атмосферата е ужасна. Това с особена сила си пролича вчера, докато чаках за преглед. Днес беше по-добре, може би защото разговарях само със старшата сестра. Чаках по-малко, освен това не бях подложена на преглед. Провериха ми зрението и ми взеха кръв за анализ…
Спряха пред редицата асансьори и Филипс натисна бутона за повикване.
— Госпожица Блекмън беше любезна да ми обясни какво означава това „леке на Пап“ — добави с леко притеснение Кристин. — Според нея то е тип II, който бил сравнително безопасен и в повечето случаи отшумява без нужда от специално лечение. Вероятно е било причинено от леко възпаление на матката. Препоръча ми вагинални душове и временно въздържане от секс…
Мартин изпита леко притеснение от директността на момичето. И
той, по подобие на болшинството от колегите си, трудно свикваше с мисълта, че хората проявяват изненадваща готовност да споделят с лекаря дори най-съкровените си проблеми.
Пристигнаха в рентгенологията и Филипс потърси Кенет Робинс,
който трябваше да подготви Кристин за общи снимки на черепа. Минаваше четири следобед, в отделението беше относително спокойно. Единият от

рентгеновите кабинети беше празен. Робинс направи снимките и хлътна в тъмната стаичка, където се съхраняваше машината за автоматично проявяване. Мартин настани момичето в чакалнята и се изправи пред процепа в стената на общото помещение, откъдето излизаха готовите снимки.
— Приличаш на котарак, който дебне пред миша дупка — подхвърли зад гърба му Дениз.
Той изненадано се обърна, на лицето му се появи усмивка.
— Така и се чувствам. В гинекологията попаднах на пациентка със същите оплаквания като на Марино и останалите. Сега очаквам да видя какво ще покаже рентгенът… А ти как се оправи с ангиограмите?
— Много добре, благодаря. Оценявам жеста да ме оставиш сама да се оправям с тях.
— Няма за какво да ми благодариш, защото си го заслужила.
В този момент снимката на Кристин изскочи от процепа и бавно се плъзна в подноса, прикрепен за стената. Мартин я грабна и побърза да я окачи на осветената рамка. Пръстите му очертаха невидима окръжност около областта над ухото.
— Чиста е, мамка му — изруга секунда по-късно той.
— О, я се стегни! — погледна го строго Дениз. — Нима наистина искаш момичето да се окаже болно?
— Не, разбира се — овладя се Филипс. — Подобно нещо не желая на никого. Но много искам да имам пациент, когото да изследвам по най- добрия начин.
— Искате ли още снимки, доктор Филипс? — надникна от тъмната стаичка Робинс.
Мартин поклати глава, свали снимката и тръгна към чакалнята,
следван от Дениз.
— Добри новини — размаха снимката той. — Рентгенът не показва никакви отклонения.
После поясни на Кристин, че ако оплакванията продължат, ще се наложи втора снимка през следващата седмица. Взе й телефона,
продиктува директния си номер, просто ако има някакви допълнителни въпроси.
Кристин благодари и понечи да стане, но изведнъж се олюля и ръцете й потърсиха опората на масата. Стаята се завъртя пред очите й.
— Добре ли сте? — хвана я за ръката Мартин.
— Да — примигна момичето и тръсна глава. — За момент ми се зави свят, но вече премина… — Пропусна да спомене за неприятната миризма,

която се появи в ноздрите й. Струваше й се, че това е твърде незначителен симптом, за да занимава лекарите с него. На лицето й се появи бледа усмивка: — Ще се оправя. Мисля, че е най-добре да се прибера у дома…
Филипс предложи да й повика такси, но тя отказа.
Влезе в асансьора, махна с ръка и вратите се затвориха след нея.
— Много добре се справи — закачливо го погледна Дениз. — Не съм виждала по-добър начин да се сдобиеш с телефона на красива непозната…
Изправиха се на прага на кабинета му и младата жена смаяно тръсна глава:
— Какво е станало тук, за Бога?
— Не питай — отвърна с гримаса Мартин и започна да си пробива път към бюрото. — Животът ми е пред разпадане, никакви умни съвети няма да ми помогнат…
Вдигна купчината послания, оставени от Хелън. Сред тях, точно според очакванията му, имаше обаждания от Голдблат и Дрейк. Погледа ги известно време, после разпери пръсти и листчетата полетяха към широкия отвор на кошчето за боклук. Включи компютъра и го захрани с новополучената черепна снимка на Кристин.
— Здрасти, как е работата?
На прага се беше изправил Майкълс. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че от сутринта насам нещата не бяха претърпели кой знае каква промяна.
— Зависи за коя работа питаш — отвърна Филипс. — Ако е за програмата, всичко върви много добре. Захранил съм я с ограничено количество снимки, но въпреки това точността й е сто и десет процента!
— Отлично! — потърка ръце Майкълс.
— Не отлично, а фантастично! — поправи го Филипс. — За съжаление, тя е единственото нещо в тая къща, което работи, както трябва.
Съжалявам, че нямам достатъчно време, за да й обърна вниманието, което заслужава. Бях доста изостанал с ежедневните задачи, но тази вечер ще остана до късно и ще вкарам в нея толкова снимки, колкото мога… — С
периферното си зрение видя как Дениз изненадано го поглежда, но в същия момент се включи принтерът и той побърза да се насочи към него.
Майкълс се изправи зад рамото му. Приличат на двойка родители, които са много горди с отрочето си, помисли си Дениз, наблюдавайки ги от средата на стаята.
— Разчита черепната снимка на едно момиче, което прегледах преди малко — поясни Филипс. — Казва се Кристин Линдквист. Подозирах, че има отклоненията, за които вече ти споменах. Но снимката й се оказа

чиста…
— Защо си се хванал толкова яростно за тези отклонения? — попита
Майкълс. — Лично аз бих предпочел да те видя ангажиран със самата програма. По-късно ще имаш достатъчно време да се правиш на откривател…
— Не познаваш докторите — въздъхна Мартин. — В момента, в който решим да представим тази малка машинка пред нищо неподозиращата медицинска общност, ще се окажем в ситуацията на
Коперник, изправен срещу могъщата католическа църква на Средните векове. Строгите ни съдници могат да бъдат омилостивени единствено от нещо наистина значимо, от някакъв ясен рентгенологичен сигнал, създаден специално от програмата…
Печатащото устройство замлъкна и той откъсна листа. Очите му пробягаха по написаното и се заковаха на началния параграф.
— Не мога да повярвам! — прошепна смаяно той, после грабна снимката и трескаво я окачи на осветената рамка. Дланите му покриха основната част, пропускайки единствено една малка област в задната част на черепа. — Господи, ето го! Знаех си аз! Пациентката имаше прекалено характерни оплаквания! Програмата е направила сравнение с предишните случаи и благодарение на това е съумяла да открие това миниатюрно отклонение!
— Което ние самите не забелязахме — добави Дениз, пристъпила незабелязано зад гърба му. — Обхваща само връхчето на окципиталния лоб, без да засяга тилната част на двете полукълба.
— С това вероятно се характеризира началната фаза на заболяването
— кимна Филипс.
— За какво заболяване става въпрос? — попита Майкълс.
— Още не знаем — отвърна приятелят му. — Но няколко пациенти имат едно особено отклонение в плътността на мозъчната тъкан, което е характерно за множествената склероза…
— Нищо не виждам — призна с въздишка Майкълс и се отдръпна от екрана.
— Става въпрос за тъканни изменения. Можеш да ги забележиш само в случай, че имаш ясна представа как изглежда нормалната тъкан. Но те са там, повярвай ми. Машината не си ги измисля. Утре ще повикам пациентката за допълнителни снимки на въпросната област. Ако се получат добре, може би и ти ще успееш да хванеш разликата…
Майкълс благоразумно посочи, че в случая неговото мнение е без никакво значение, после отклони поканата да хапнат нещо в болничната

кафетерия и тръгна към вратата. На прага се спря и отново напомни на приятеля си да захрани компютъра с максимално количество стари снимки
— единствен начин за елиминиране на евентуалните грешки в програмата.
Вдигна ръка за сбогом и изчезна.
— Нетърпелив е, нали? — подхвърли Дениз.
— Има пълно основание за това — кимна Мартин. — Днес ми съобщи, че вече са разработили нов процесор за обработка на данните,
далеч по-мощен от сегашния. Скоро ще бъдат готови да го монтират, а аз ги бавя…
— Затова ли планираш да работиш през цялата нощ?
— Разбира се — кимна Мартин. Очите му се плъзнаха по лицето й.
Едва сега забеляза колко е уморена. Беше работила през целия ден след нощното дежурство, без никаква почивка.
— Надявах се, че ще се отбиеш у дома за една лека вечеря, след която може би ще довършим онова, което започнахме снощи — подхвърли тя. В
гласа й се долови онзи еротичен оттенък, пред който Мартин беше абсолютно безпомощен. Какво по-добро средство за освобождаване от напрежението от един пълноценен сексуален контакт? Спираха го две неща: натрупването на прекалено много работа и фактът, че Дениз не е комин за освобождаване от напрежението като онези сестри, които му помагаха да се облекчи по време на безкрайните стажантски дежурства преди време…
— Трябва да понаваксам — промърмори най-сетне той. — Предлагам ти да се прибереш у дома, а аз ще ти се обадя по-късно.
Но Дениз настоя да го изчака. Предстоеше му да прегледа всички направени през деня ангиограми и мозъчни скенери, въпреки че колегите в отдела вече бяха продиктували своите заключения. Той контролираше всичко, въпреки че подписът му го нямаше под повечето завършени рапорти.
В седем без четвърт отместиха столовете си назад и станаха да се протегнат. Дениз упорито криеше лицето си.
— Какво ти става? — озадачено я попита Мартин.
— Не искам да ме гледаш когато съм уморена — отвърна с въздишка тя. — Сигурно изглеждам ужасно!
Той поклати глава, хвана я за брадичката и направи опит да я извърне към себе си. Но тя отмести ръката му. Беше странно как в момента, в който изключиха екрана, тя отново се превърна в чувствена жена, а ролята на вглъбен в работата учен неусетно изчезна. Мартин си даваше сметка за умората й, но това изобщо не се отразяваше на нейната привлекателност.

Опита се да й го каже, но тя само поклати глава. Целуна го и стана на крака. Възнамеряваше да вземе една дълга вана, след което щеше да го чака. В следващия миг вече я нямаше. Отлетя като птичка, поклати глава той.
Трябваше му известно време, за да се овладее. Дениз винаги му действаше като късо съединение, след нейното присъствие мозъчните му клетки имаха нужда от време, за да се адаптират. Беше дълбоко влюбен и си даваше ясна сметка за това. Извади листчето с телефонния номер на
Кристин и вдигна слушалката. Насреща никой не вдигна. Реши да отскочи да кафетерията и да хапне нещо, като през това време прегледа и папката с изходяща кореспонденция.
В девет и четвърт приключи с диктовките. За това време беше успял да вкара в компютъра двадесет и пет комплекта черепни снимки, които той обработи без никакви проблеми. Ранди Джейкъбс имаше грижата да го снабдява с нови снимки от архивата. Ефикасен както обикновено, той достави няколкостотин комплекта, в резултат кабинетът на Филипс изглеждаше още по-претъпкан отпреди.
Използвайки апарата на бюрото, Филипс отново набра номера на
Кристин. Този път момичето вдигна още на втория сигнал.
— Съжалявам, че ви безпокоя, но след внимателен анализ на снимката ви от днес, открих някои дребни изменения — рече в слушалката той. — Много бих желал да ви направя допълнителни анализи. Какво ще кажете за утре сутринта?
— Не мога — отвърна Кристин. — Пропуснала съм доста лекции и искам да наваксам.
Разбраха се за три и половина следобед. Мартин я увери, че няма да има никакво чакане и каза да дойде направо в кабинета му.
Остави слушалката и се замисли. Проблемите през отминалия ден бяха като лавина, която заплашваше да го погълне. Кратките разговори с
Манърхайм и Дрейк събудиха неприятно чувство в душата му. Но в тях нямаше нищо необичайно, за разлика от срещата с Голдблат. Беше принуден да признае, че нападките на шефа го хванаха неподготвен,
защото бяха като гръм от ясно небе. Отлично помнеше, че беше получил поста заместник-началник на отделението именно защото Голдблат подкрепи кандидатурата му. В това имаше нещо гнило. Ако се окаже, че шефът е против разработката на идеята за компютърна обработка на рентгеновите снимки, двамата с Майкълс ще бъдат изправени пред огромни трудности. Тази мисъл го накара да изправи гръб и да потърси списъка на пациентите с доказани отклонения в плътността на мозъчната

тъкан. Най-отдолу прибави името на Кристин Линдквист.
Но поведението на Голдблат оставаше странно, дори и при отчитане на евентуалната му неприязън към новия компютър. По всичко личеше, че той заема страната на Манърхайм и Дрейк — което, познавайки характера на шефа си, Мартин считаше за почти изключено. Значи има нещо друго.
Нещо, благодарение на което Голдблат е притиснат до стената…
Сведе очи към списъка. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и
Линдквист. Срещу името на Макарти стоеше забележката „лабораторията по неврохирургия“. Много добре, кимна той. Аз също мога да въртя номера, при това не по-зле от Манърхайм. Стана и излезе в яркоосветения коридор. Пред кабинета по флуороскопия видя това, което търсеше:
количките за почистване на санитарите от нощната смяна.
Дългите часове извънредна работа го бяха сближили с тези хора,
които често почистваха кабинета в негово присъствие и непрекъснато го поднасяха. Бяха един доста живописен екип, състоящ се от двама мъже под тридесетте — единият черен, другият бял, и две възрастни жени —
пуерториканка и ирландка. Целта на Филипс в момента беше именно ирландката, която работеше в Центъра от четиринадесет години и беше нещо като старша на групата.
Откри ги в кабинета по флуороскопия, бяха насядали около масичката в приемната и пиеха кафе от картонени чаши.
— Здрасти, Скъпа — подвикна към ирландката той. Всички в болницата я наричаха „Скъпа“, просто защото това беше обичайното обръщение, което самата тя използваше. — Можеш ли да влезеш в научно- изследователската лаборатория на неврохирургията?
— Мога да вляза навсякъде в тази болница, с изключение на кабинетите за лечение на наркомани — гордо отвърна Скъпата.
— В такъв случай ще ти направя една оферта, на която няма как да откажеш — усмихна се Филипс и обясни за какво става въпрос. Скъпата ще му заеме ключа за споменатата лаборатория, от която иска да вземе една проба за кратко изследване, а в замяна ще получи безплатен мозъчен скенер! Цялата работа нямало да отнеме повече от петнадесет минути…
Скъпата се смя в продължение на една цяла минута.
— О’кей, докторе — рече най-сетне тя. — Вероятно си превъртял, за да искаш подобно нещо, но става… Обаче ще ми върнеш ключа преди да свършим с рентгеновото отделение, което означава след двадесетина минути…
Филипс използва подземния тунел, който беше най-краткият път до сградата на научно-изследователския институт „Уотсън“. Асансьорът

чакаше на партера с отворени врати, той влезе в кабината и натисна бутона за етажа, който му трябваше. Обзе го чувство на самота, въпреки че се намираше на територия, в която животът никога не замираше. Това обаче не се отнасяше до сградата на института, в който се работеше между девет и пет. Кабината се носеше нагоре с тихо свистене.
Минута по-късно вратата се отвори и той се озова в тихо, зле осветено фоайе. От единия му край започваше дълъг коридор, който стигаше чак до края на сградата. Почти всички лампи по него бяха изключени. Скъпата му беше дала цялата си тежка връзка с ключове, които тихо подрънкваха в ръката му.
Неврологичната лаборатория се намираше зад третата врата вляво.
Мартин се насочи натам, усещайки как го обзема напрежение. Вратата беше метална, с малко прозорче от матирано стъкло. Преди да пъхне ключа в ключалката, той внимателно се огледа. Влезе без проблеми и побърза да затвори след себе си. Направи опит да се изсмее на страховете си, но просто не се получи. Явно не го биваше за крадец.
Ключът за осветлението изщрака прекалено силно и го накара да подскочи. Просторната зала бе окъпана от ярката светлина на многобройни луминесцентни тела. В средата й бяха разположени две дълги лабораторни маси, отрупани със стъкленици, спиртници, ванички и купища друго лабораторно оборудване. В дъното се виждаше малка зала за дисекция на опитни животни, която по нищо не се отличаваше от миниатюрна операционна. Над металната маса висяха обичайните прожектори с насочена светлина, имаше дори апаратура за анестезия. Преграда между операционната и лабораторията липсваше, само подовата настилка беше различна — операционната беше покрита с теракотени плочки. Общото впечатление вдъхваше респект. Нищо чудно, че Манърхайм се радва на щедро финансиране за своите научни изследвания.
Нямаше представа къде може да се съхранява един мозъчен спесимен, но съобрази, че бройката на подобни проби ще е повече от една и започна с по-големите шкафове. Оказа се обаче, че предположението му няма нищо общо с истината. Приключил с шкафовете, той изправи гръб и се огледа. Едва сега забеляза вратата в дъното на операционната и тръгна натам. Надникна през прозорчето, чието стъкло беше прозрачно, нашарено от тънки метални нишки. Само на метър от вратата се издигаха метални лавици, върху които бяха подредени множество стъклени буркани. Голяма част от тях съдържаха мозъчни проби, потопени във формалин.
Напрежението му се усилваше с всяка секунда. Обзе го желание да открие мозъка на Макарти и веднага да се махне оттук. Бутна вратата,

пристъпи към лавиците и започна да преглежда етикетите. В ноздрите му нахлу остра животинска миризма. Оказа се, че в дъното на помещението бяха подредени около дузина клетки. Но вниманието му си остана приковано в бурканите. Всеки от тях беше акуратно надписан с име,
входящ номер и дата. Филипс тръгна покрай дългата редица, очите му опипваха единствено датите, които би трябвало да отговарят на датата на смъртта на всеки пациент. Светлината от стъкленото прозорче беше слаба и това го принуждаваше да се навежда към всеки етикет поотделно.
Мозъкът на Макарти се оказа чак в дъното, само на крачка от аварийния изход.
В момента, в който протегна ръка към буркана, въздухът се разцепи от смразяващ кръвта писък, последван от острото дрънчене на метал в метал. Краката му се подгънаха, тялото му рязко отскочи встрани и се блъсна в стената. Разнесе се нов писък, но нападение не последва. Мартин си пое дъх и напрегна взор. От клетката до стената го гледаха фосфоресциращите очи на малка маймуна. Животното беше бясно, с разтеглени устни, под които се виждаха остри зъби. Два от тях бяха счупени при опита му да захапе металните пръчки на клетката. От темето му стърчаха електроди, които приличаха на някакви странни, разноцветни спагети.
Филипс бавно осъзна, че пред него е едно от опитните животинчета,
което Манърхайм и колегите му бяха превърнали в обезумяло чудовище.
Много хора в Медицинския център бяха запознати с основната задача на неговите изследвания — да локализира онзи мозъчен център, който контролира гневните реакции, фактът, че повечето изследователи в тази област поддържаха становището за наличие на няколко такива центъра в мозъка, изобщо не влияеше на мнението на Манърхайм, което беше обратното…
Очите на Филипс се адаптираха към полумрака. Клетките в помещението бяха много. Във всяка от тях имаше по една маймунка с различни отвори в черепа. Тилната част на някои от тях липсваше изцяло,
заместена от плексигласово капаче, под което се виждаха разноцветни електроди. Няколко животни лежаха абсолютно неподвижно, очевидно претърпели цялостна лоботомия.
Филипс се отблъсна от стената, за миг отмести очи от вбесеното животинче, което продължаваше да разтърсва металните пръчки, ръцете му внимателно вдигнаха буркана, съдържащ част от мозъка на Макарти.
В същия миг дочу как вратата на лабораторията се отваря и се закова на място. В душата му нахлу паника. Тикна под мишницата си буркана и

дебелата връзка ключове, ръката му рязко дръпна вратата на аварийния изход. Пред погледа му зейна дълбока пропаст, в която изчезваха тесни метални стъпала. Колебанието му продължи само миг, после благоразумието надделя. Това решително не беше пътят, по който би желал да си тръгне. Внимателно затвори вратата и се върна в лабораторията.
— Господи, доктор Филипс! — стресна се мъжът в униформа, пред когото се озова. Това беше Питър Чобаниън от охраната на Центъра, с когото играеха баскетбол по време на почивките и се познаваха добре. —
Какво правите тук?!
— Огладнях и дойдох да си потърся нещо за ядене — промърмори
Филипс и вдигна буркана пред очите му.
— Уф! — отмести очи Чобаниън. — Преди да постъпя на работа тук бях твърдо убеден, че само психиатрите са луди!
— Шегувам се — пристъпи крачка напред Филипс и изпита странното усещане, че краката му изведнъж са станали гумени. —
Трябваше да направя спешни снимки на тази проба, но през деня се отнесох и… — Замълча и леко кимна с глава на втория охранител, който се изправи зад Питър.
— Трябваше да ни предупредите, че влизате тук — поклати глава
Чобаниън. — Напоследък изчезнаха няколко микроскопа и това ни принуди да вземем сериозни мерки за охраната на всички лаборатории в сградата.
Филипс се принуди да потърси мнението на един от рентгеновите техници, които дежуреха в спешното отделение. Това стана след няколко безуспешни опита да направи снимки на дисекцираната част от мозъка на
Макарти, която беше поставил в плитка картонена чиния. Това, което получаваше, беше една безформена сива маса, в която не личаха никакви вътрешни структури. Опита дори промяна на волтажа, но и от това не излезе нищо. Техникът погледна мозъка и побърза да се извърне встрани с позеленяло лице. Принуден да се лиши от услугите му, Мартин потъна в размисъл. В крайна сметка стигна до заключението, че въпреки формалиновия разтвор, мозъчната тъкан е достигнала онази фаза на разложение, която прави рентгеновите снимки невъзможни. Върна пробата обратно в буркана, взе придружаващите я тъканни проби и се качи в патологията.
Залата за аутопсии беше отключена, но празна. Ако някой е намислил да краде микроскопи, мястото му е тук, помисли си Филипс. Отвори

вратата на спомагателната зала, но и тук нямаше никого. Пристъпи към дългата маса, върху която бяха прикрепени микроскопи, свързани с автоматични диктофони. Неволно си спомни какво беше изпитал преди да изследва за пръв път собствената си кръв. Беше убеден, че ще се окаже болен от някоя тежка болест, най-вероятно левкемия. По онова време в
Медицинския факултет обръщаха особено внимание на въображаемите и неизвестни заболявания, а Мартин беше пръв сред хипохондриците в тяхната група…
Забеляза един включен спиртник в дъното на помещението и тръгна натам. Остави буркана на металната маса и зачака. Не след дълго в стаята се появи един от практикант-патолозите — дебел и бузест мъжага, който бавно вдигаше ципа на панталоните си и очевидно не очакваше компания.
Името му беше Бенджамин Барне.
Филипс любезно се представи и го попита дали ще му направи една услуга.
— Каква по-точно? — присви очи дебелият. — Искам да приключа с една аутопсия и да си вдигам задника…
— Разполагам с няколко тъканни проби, които бих искал да погледнете…
— Тук е пълно с микроскопи — махна по посока на дългата маса
Барне. — Защо не се оправите сам?
Типично поведение на патолог към представители на другите болнични отделения, рече си наум Мартин и направи усилие да не показва раздразнението си.
— От доста години не съм се занимавал с това — призна с въздишка той. — Освен това хич ме няма по мозъците…
— Най-добре почакайте до сутринта, тогава тук ще има специалист- невропатолог — предложи с мрачно изражение Барне.
— Предстои ми спешно заключение и бих искал да получа някаква информация, съвсем обща…
Всички дебелаци са лениви и това им пречи да бъдат услужливи, рече си с въздишка Филипс.
Барне все пак пое стъкълцата с пробите и пъхна едно от тях под микроскопа. Хвърли му бегъл поглед и го смени със следващото. За цялата процедура му бяха необходими около десет минути.
— Интересно — промърмори той и сложи под окуляра една от вече прегледаните проби. — Елате да хвърлите едно око…
Филипс се наведе на микроскопа.
— Виждате ли една открита зона?

— Да.
— Там би трябвало да се намира нервна клетка…
Филипс вдигна глава и хвърли учуден поглед към Барне.
— Всички маркирани с червено плочки съдържат зони, в които невроните или липсват, или са в много лошо състояние — поясни патологът. — Същевременно характерните за подобни случаи възпаления изцяло липсват. Нямам представа какво означава това. Ако трябва да правя заключение, бих го дефинирал като „мултифокална и дискретна невронна смърт“, причинена от неизвестен фактор.
— И нямате дори предположения? — вдигна вежди Филипс.
— Нямам.
— А какво ще кажете за множествена склероза?
По челото на практиканта се появиха странни наклонени бръчици.
— Възможно е — промърмори той. — В някои случаи на множествена склероза се наблюдават сивкави образувания, макар че характерните симптоми се изразяват предимно с бели… Но те изглеждат по друг начин, тъй като са придружени от ясно изразено възпаление. Мога да бъда абсолютно сигурен само ако прибягна до миелинов тест…
— А калций?
Филипс знаеше, че малко неща променят плътността на рентгеговите лъчи и калцият е едно от тях.
— Не видях нищо, което предполага калциране — поклати глава
Барне. — Пак повтарям, трябва ми миелинов тест…
— Бих искал да имам и срезове от окципиталния лоб — рече Филипс и потупа капачето на стъкления буркан.
— Нали бяха уж само тези стъкълца? — намръщи се дебелият.
— Точно така. Не искам да изследвате мозъка, а само да го резнете мъничко.
Мартин усети как умората от тежкия ден се превръща в раздразнение. Никак не му се щеше да спори с този мързелив патолог.
Барне усети настроението му и мълчаливо отнесе буркана в залата за аутопсии. Там извади мозъка с помощта на инструмент, наподобяващ дълга пинцета, и го пусна на една правоъгълна никелирана маса,
оборудвана с мивка. После взе дългия патологически скалпел и позволи на
Филипс да му покаже точно от коя част иска пробите. След няколко минути всичко беше готово. Няколко ивици мозъчна тъкан с дебелина около сантиметър потънаха в стъкленица с течен парафин.
— Утре сутринта ще бъдат обработени — промърмори той. — Какви тестове желаете?

— Всички, за които се сетите — отвърна Филипс. — О, и още нещо… Познавате ли човека, който отговаря за моргата?
— Имате предвид Върнър?
— Да.
— Слабо — сви рамене Барне. — Имам чувството, че е особняк, но добре си гледа работата. От години е там…
— Според вас склонен ли е да попипва това-онова?
— Нямам представа. Пък и какво може да вземе?
— Каквото и да е. Хипофизи, от които се извличат хормони, златни коронки… Такива неща.
— Не знам. Но не бих се изненадал, ако има нещо такова.
След премеждията в неврохирургичната лаборатория Филипс нямаше никакво желание да слиза в подземието, за да проследи червените линии,
които водеха към моргата. Мрачната пещера с пламтящата пещ на крематориума приличаше на зловещ декор от някакъв филм на ужасите.
Огнеупорното прозорче на металната врата светеше като окото на разгневен циклоп.
— За Бога, Мартин! — промърмори на глас той. — Какво не ти е в ред?
Моргата изглеждаше точно както предната вечер. Висящите от тавана жици с голи фасунги придаваха на помещението вид на някакъв извънземен кошмар. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на плесен. Вратата на хладилната камера беше открехната и през процепа се виждаше жълтеникава светлина.
— Върнър! — извика Филипс. Гласът му отекна под ниския таван, но отговор нямаше. Вратата зад гърба му се захлопна и той стреснато извърна глава. Тишината се нарушаваше единствено от капките на разваления кран.
Пристъпи към хладилника и надникна през процепа на открехнатата врата.
Върнър се бореше с някакъв труп, който очевидно беше паднал от носилката на пода и той се мъчеше да го вдигне на един от металните нарове. Явно му трябваше помощ, но Филипс остана до вратата. Влезе вътре едва след като онзи с мъка успя да качи вкочаненото голо тяло на мястото му.
— Върнър!
Кльощавият стреснато се обърна. В леко приведената му поза имаше нещо заплашително, като на див звяр, който се готви да нападне.
— Искам за поговорим! — подвикна Филипс. В гласа му се долови

несигурност, въпреки усилията да демонстрира авторитет. Тези замръзнали трупове наоколо неволно го караха да премине в защита. — Разбирам отлично в какво положение си изпаднал и няма да ти причинявам никакви затруднения. Но имам нужда от определена информация…
Върнър го позна, мускулите му бавно се отпуснаха. Тялото му остана неподвижно, от устата му излитаха облачета пара.
— Трябва да открия мозъка на Лайза Марино — продължи Филипс.
— Не ме интересува кой и защо го е извадил, но ми трябва за важни научни изследвания.
Върнър не помръдваше. Единствено парата от устата му го различаваше от вдървените трупове наоколо.
— Ще си платя… — несигурно подхвърли Филипс. Никога през живота си не беше давал подкуп на когото и да било.
— Колко? — изведнъж оживя кльощавият.
— Стотачка — рече Филипс.
— Не знам нищо за мозъка на Марино — отсече гробарят.
Филипс хвърли един изненадан поглед към каменните черти на лицето му и безсилно въздъхна. Не знаеше как трябва да постъпи, поколеба се за миг и се обърна към вратата.
— Звънни ми в рентгенологията, ако случайно си спомниш —
подхвърли от прага той и побърза да напусне моргата. Едва изчакал летящите врати да се затворят зад гърба му, той хукна да бяга по мрачния коридор и спря едва пред асансьорите.
Пристъпи под навеса на входа и започна да оглежда табелките с имената на обитателите. Имаше приблизителна представа къде се намира апартаментът на Дениз, но блокът беше толкова огромен, че допълнителната проверка беше неизбежна. Натисна копчето и сложи ръка на топката, в очакване да чуе жуженето на електрическата брава.
Във входния вестибюл вонеше така, сякаш всички обитатели бяха решили да вечерят нещо с лучена запръжка. Пое нагоре по стълбите.
Сградата имаше и асансьор, но трябваше да го чака прекалено дълго. Освен това Дениз живееше едва на третия етаж, само за минута щеше да бъде горе. Едва на площадката пред апартамента й си даде сметка колко е уморен.
Дениз отново беше претърпяла пълна метаморфоза. Лицето й беше свежо и жизнено, без следа от умора. Обяснението й беше, че след продължителния душ бе успяла дори да подремне. Косата й се спускаше

към раменете на блестящи вълни. Беше облечена в блузка от розова коприна и шорти в същия цвят, които предлагаха достатъчно свобода за въображението на всеки, който би могъл да я зърне. Мартин усети как част от умората му се изпарява. Способността на тази жена да обръща гръб на болничната деловитост беше наистина смайваща. Даваше си сметка, че на подобно нещо са способни само жени, които притежават изключителен интелект и чувство за собствено достойнство. Никак не е лесно да прогониш като с магическа пръчка умората и напрежението от един тежък работен ден и да се превърнеш в съблазнителна жена…
Прегърнаха се на прага, хванаха се за ръце и тръгнаха към спалнята.
Мартин внимателно я положи на леглото. Отначало тя остана неподвижна,
наслаждавайки се на нетърпението му. После нежно започна да отвръща на ласките му. Страстта ги връхлетя като ураган, светът се стопи и изчезна…
После останаха да лежат един до друг, наслаждавайки се на близостта помежду си, изпълнени със задоволство от великолепния синхрон на телата си. Най-сетне Мартин се надигна на лакът и плъзна показалеца си по деликатните черти на лицето й, започвайки от челото и спирайки върху устните.
— Мисля, че нашата връзка излиза от всякакъв контрол — прошепна с усмивка той.
— Съгласна съм — кимна тя.
— От две седмици насам забелязвам характерните симптоми, но едва преди ден-два се уверих в точността на диагнозата — продължи все така тихо той. — Аз те обичам, Дениз…
Сърцето на младата жена пропусна един такт. Мартин многократно беше казвал, че я харесва, но за пръв път споменаваше думата любов.
Надигна се и мълчаливо го целуна. Тук думи не бяха нужни. Близостта им неусетно придоби нови, още по-плътни измерения.
— Но обичта ме плаши — прошепна след дълга пауза той. —
Предишната ми връзка беше унищожена от медицината, страхувам се това да не се повтори…
— Мисля, че няма такава опасност — промълви тя.
— Аз пък мисля, че има. Нашата професия е такава, че ни държи във вечен плен, а изискванията й непрекъснато растат…
— Но аз разбирам тези изисквания.
— Не съм убеден в това — поклати глава Мартин. Даваше си сметка,
че тези думи съдържат известна доза обидно за Дениз снизхождение, но на този етап от кариерата си тя все още не можеше да бъде убедена, че работата в едно болнично отделение може да бъде тежка, еднообразна и

досадна като работата на всеки чиновник. В същото време не беше забравил и безпардонния начин, по който Голдблат се намеси в личния му живот.
— Разбирам нещата по-добре, отколкото допускаш — тихо рече
Дениз. — Разводът те е променил. Преди него си бил обзет от мъжкарската самоувереност, че професията е тази, която ще носи основното удовлетворение в живота ти. Но сега вече не мислиш така. Сега вече си убеден, че споменатото удовлетворение трябва да идва от личния ти живот.
Мартин объркано замълча. Не беше очаквал подобна прозорливост от страна на Дениз, още по-малко пък кратките и точни изрази, с които беше описала състоянието му.
Тя изчака малко, после продължи:
— Само едно не мога да разбера… Защо не намалиш темпото на работа, след като вече си убеден, че трябва да имаш и личен живот? Имам предвид твоите научни изследвания…
— Защото вярвам, че именно те са ключът към свободата — отвърна той и я притисна до себе си. — Само след като ги завърша изцяло, аз ще бъда доволен от професионалното си развитие, а едновременно с това ще разполагам с достатъчно време и за личен живот, ще бъда с теб…
Целувката им беше нежна и продължителна. В стаята се възцари тишина. Умората постепенно каза тежката си дума, трябваше да поспят.
Дениз отскочи до банята да си измие зъбите, а Мартин отново се замисли за загадъчното изчезване на Лин Ан. Хвърли кос поглед към вратата на банята и реши, че може да звънне в болницата. Искаше да се свърже с дежурната сестра в спешното и да й напомни, че момичето е било прието по време на дежурството й предната вечер, а след това незабавно преместено. Сестрата наистина си спомни за случая, главно защото трансферът станал веднага след попълване на документите по приемането.
Но не можа да каже къде е била откарана пациентката. Филипс благодари и затвори.
Притисна се към топлия гръб на Дениз, но сънят отказа да го поеме в прегръдките си. Разказа й за маймуните с надупчени от електроди глави,
после попита дали тези инквизиции оправдават придобитата научна информация. Полузаспалата Дениз само изсумтя, но Мартин окончателно се разсъни.
— Хей, била ли си някога в клиниката по гинекология? — попита той и безцеремонно я обърна по гръб.
— Не съм — изпъшка младата жена.
— Днес бях там и останах с доста противоречиви впечатления —

поясни той.
— Какво означава това?
— Не знам. Може би просто не познавам достатъчно обстановката в този вид болнични заведения…
— Уверявам те, че е страшно увлекателна — промърмори Дениз и демонстративно му обърна гръб.
— Ще ми свършиш ли една услуга?
— В качеството на пациентка ли?
— Няма значение. Искам да разбера какво мислиш за хората, които работят там.
— Става — кимна Дениз. — И без това съм закъсняла с периодичните прегледи, спокойно бих могла да ги направя и там… Още утре ще звънна да им поискам час.
— Благодаря — усмихна се Мартин и най-сетне започна да се отпуска.

ДЕСЕТА ГЛАВА
Дениз се събуди малко след седем и с ужас погледна часовника.
Снощи не го беше нагласила да звъни, просто защото знаеше, че Мартин ще я вдигне още в шест. Отметна завивките и се втурна към банята.
Мартин отвори очи точно навреме, за да види красивата извивка на голото й тяло, устните му се разтеглиха в усмивка. Това беше най-доброто възможно начало на поредния дълъг и тежък ден.
Протегна се в топлото легло. Имаше приятното чувство, че успиването е част от решението му да промени досегашния си живот.
Понечи отново да се отдаде на сладка дрямка, после му хрумна, че е по- добре да вземе един душ заедно с Дениз.
Когато влезе в банята се оказа, че тя е почти готова и съвсем няма настроение за игри. Отстъпи му мястото си под душа и сухо поясни, че в осем нула-нула трябва да представи комплект спешни рентгенови снимки,
направени вчера.
— А не е ли по-добре да се върнем замалко в леглото? — попита с престорена невинност той. — Аз все пак съм лекар и мога да ти дам напълно валидно медицинско…
Дениз го шляпна с кърпата си по главата.
— Ако случайно решиш да приключиш работа по някое по-нормално време довечера, ще ти приготвя нещо за ядене.
— Не приемам подкупи — повиши глас Мартин, за да надвика плющенето на водните струи. — Предстои ми да отскоча да патологията, за да чуя какво ще кажат за пробите от мозъка на Макарти, след това ще направя скенер на Кристин Линдквист. После ще вкарам в компютъра максимално количество стари черепни снимки и ще се занимавам с тях.
— Това ми прилича на инат — отбеляза Дениз.
— По-скоро упоритост — поправи я с усмивка той.
— Кога искаш да отскоча до клиниката по гинекология?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— О’кей. В такъв случай ще го направя утре…
Включването на сешоара ги принуди да замълчат.
Филипс се измъкна изпод душа и започна да се бръсне с една от самобръсначките за еднократна употреба, които откри под огледалото.
Наложи им се да правят сложни маневри, тъй като банята беше прекалено тясна за двама.

Дениз се наведе напред и започна да се гримира.
— Какво според теб причинява вариациите в плътността, които се виждат на снимките? — попита тя.
— Честно казано, не знам — въздъхна той и направи опит да приглади гъстата си руса коса. — Надявам се, че патологията ще ми даде някакъв отговор.
Тя направи крачка назад и внимателно огледа резултата от усилията си.
— Струва ми се, че именно този отговор ще е първата крачка към решаване на загадката, а не свързването на измененията с някоя точно определена болест като множествената склероза…
— Имаш право — кимна той. — Вероятността за множествена склероза се допуска в анамнезите, но според мен е едно сляпо предположение и нищо повече. Ще ти призная нещо… Ти току-що ми даде една нова идея…
Филипс използва тунела, за да стигне максимално бързо до старата сграда на медицинския факултет. Входът откъм улицата беше отдавна затворен. Започна да се изкачва по широкото стълбище, в душата му нахлу носталгия по отдавна отминалите студентски години, когато бъдещето изглеждаше толкова розово. Спря пред масивната двойна врата,
тапицирана с виненочервена кожа. Върху красиво гравираната бронзова табела с надпис МЕДИЦИНСКИ ФАКУЛТЕТ беше закована груба дъска, а под нея имаше прикрепен с кабъри лист, на който небрежно беше надраскано, че медицинският факултет се помещава в сградата „Бъргър“.
Състоянието на входния вестибюл беше плачевно. Вековната букова ламперия беше изкъртена и продадена на търг, а парите за ремонт бяха свършили веднага след това.
Мартин тръгна към гишето, зад което някога се беше намирала рецепцията. Подбирайки пътя си между останките от обзавеждането, той най-сетне се добра до извитото стълбище с изящни парапети от полирано дърво. Оттук се виждаше главният вход, от който се излизаше на улицата.
Масивните двойни врати бяха заключени с катинар.
Целта на посещението му беше „Амфитеатър «Бароу» —
някогашната аула на факултета. На вратата имаше табела с надпис
ДЕПАРТАМЕНТ ЗА КОМПЮТЪРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ — Отдел
«Изкуствен разум». От нещо като тераса с метален парапет се разкриваше гледка към аудиторията долу. Студентските банки отдавна ги нямаше, а

мястото беше запълнено с най-различни агрегати и апаратура. Две машини с лъскави туловища в дъното на овалната зала тихо бръмчаха. Между тях се щураше млад мъж с бяла престилка. Филипс знаеше, че именно с тяхна помощ се създават процесорите, управляващи и неговата програма.
— Какво обичате? — извика младежът, зърнал го да наднича през парапета. В ръката му имаше поялник с дълга човка.
— Търся Уилям Майкълс — извика в отговор Филипс.
— Още не е дошъл — отвърна младежът, остави поялника и се приближи. — Да му предам ли нещо?
— Кажете му да се обади на доктор Филипс.
— О, вие ли сте доктор Филипс? — усмихна с младежът и протегна ръка през парапета: — Приятно ми е, аз съм Карл Ръдман, един от абсолвентите в екипа на господин Майкълс.
Мартин пое ръката на младежа, оглеждайки залата.
— Доста внушителна апаратура — промърмори той. — Обстановката ми изглежда странна, тъй като през шейсет и първа именно тук си взех изпита по микробиология…
— Е, сега нещата са други — кимна Ръдман. — Ако не беше недостигът на средства за ремонт, вероятно никога нямаше да се сдобием с подходящо помещение за нашата работа.
— А какво стана с лабораторията по микробиология оттатък аулата?
— Продължава да съществува. В момента я използваме за изследвания в областта на харддисковете, тъй като е абсолютно изолирана.
Вероятно нямате представа за промишления шпионаж, който се вихри в нашите среди…
— Нямам — призна Филипс и изключи пейджъра си, започнал да издава кратки призивни сигнали. — Случайно да сте запознат с програмата за разчитане на черепни снимки?
— Разбира се. Тя е първият ни прототип в областта на изкуствения разум. Всички, които работим тук, я познаваме като петте си пръста.
— В такъв случай имам един въпрос: възможно ли е да получа отделна разпечатка на всички разлики в мозъчната плътност, които машината открива и анализира?
— Разбира се. Достатъчно е да зададете съответната команда. Този компютър е способен на всичко, само дето не може да ви лъсне обувките…
В осем и четвърт патологичното отделение вече беше под пълна пара.
Зад всеки от микроскопите на дългия плот с метално покритие седеше по един практикант. Потокът замразени проби от Оперативния блок беше започнал да ги залива още преди осем. Рейнълдс беше в кабинета си,

надвесен над мощен микроскоп с вградена 35-милиметрова камера.
— Имаш ли една минута? — попита Филипс.
— Разбира се — вдигна глава патологът. — Вече хвърлих едно око на срезовете, които си донесъл снощи на Бенджамин Барне.
— Много любезен човек — саркастично подхвърли Мартин.
— Малко е муден, но работата му е безупречна — защити подопечния си Рейнълдс. — Освен това обичам да го гледам, защото в сравнение с него се чувствам строен като топола!
— Какво откри на тези срезове?
— Някои доста любопитни неща. Възнамерявам да се консултирам с колегите от невропатологията. Фокалните нервни клетки или ги няма, или са в изключително лошо състояние, с тъмни и разпадащи се ядра.
Същевременно почти не се забелязват следи от възпалителни процеси.
Особено интересен е начинът, по който са подредени увредените нервни клетки — в тесни колони, които вървят перпендикулярно на мозъчната повърхност. Никога в живота си не съм срещал подобно нещо…
— А какво показват различните тестове?
— Нищо. Няма калциране, няма наличие на тежки метали.
— Значи всичко, което си открил, може да бъде видяно и на рентген,
така ли?
— Точно така. Без микроскопичните колони от мъртви клетки,
разбира се. Барне спомена, че подозираш множествена склероза, но трябва да те разочаровам — това е абсолютно изключено. В клетъчната структура няма никакви миелинови изменения.
— В такъв случай каква диагноза би поставил?
— Трудно е да се каже — въздъхна Рейнълдс. — Ако непременно трябва да дам някакво заключение, бих казал вирус… Но с много резерви и съмнения, тъй като това нещо ми изглежда доста необичайно.
Когато най-сетне се появи в кабинета, Филипс беше посрещнат от разтревожената Хелън, която размахваше обемиста пачка от спешни съобщения. Той направи един-два финта с тяло, опитвайки се да я заобиколи. След прекрасната нощ с Дениз нищо не беше в състояние да развали доброто му настроение.
— Господи, къде ходите? Часът е почти девет!
Без да обръща внимание на възмущението на секретарката си,
Филипс влезе в кабинета и започна да рови из бюрото. Трябваха му черепните снимки на Лайза Марино, които откри под болничните картони

в ъгъла. Тръгна към компютъра в дъното на помещението, следван от
Хелън, която декламираше най-спешните съобщения. За огромно разочарование на чернокожата жена, той изобщо не й обърна внимание и започна да набира входящата информация на клавиатурата.
— Секретарката на доктор Голдблат звъня вече два пъти. Трябва да се обадите веднага!
Печатащото устройство оживя и попита Мартин в какъв вид желае информацията за различията в плътността — дигитален, или аналогов. Той се поколеба, после поиска и двата. Устройството му заповяда да вкара филмчето в процепа.
— Обади се и доктор Клинтън Кларк, шеф на гинекологията —
продължаваща да изрежда Хелън. — Лично, а не чрез секретарката си.
Беше много ядосан и настоява да се свържете с него веднага. За същото настоява и господин Дрейк…
Печатащото устройство отново оживя и започна да запълва с цифри лист след лист. В очите на Филипс се появи недоумение. Имаше чувството,
че малката машинка е изпаднала в нервна криза.
Хелън повиши тон, за да надвика чукането:
— Обади се Уилям Майкълс и изрази съжаление, че не сте се засякли в компютърния център. Той също иска да му се обадите. От Хюстън ви търсиха във връзка с предстоящия конгрес на рентгенолозите, до края на работното време трябва да ги уведомите дали приемате да ръководите секцията по неврорентгенология. Има и още…
Хелън замълча и направи кратка справка с бележника си, а Филипс издърпа от валяка дългата около метър хартия, изписана с хиляди цифри.
Принтерът най-сетне престана да ги плюе и направи черепна графика с отделни кодове за различните области. Беше ясно, че всеки от тези кодове отговаря на съответния лист, изписан с цифри. Машината обаче продължи да се труди. На хартията се появи нова черепна графика, върху която имаше сиви зони, обозначаващи плътността. Това вече е нещо разбираемо,
въздъхна с облекчение Филипс.
— А, ето го — каза до него Хелън. — Вторият кабинет по ангиография ще бъде извън строя през целия ден, тъй като дойдоха да монтират новата система за автоматично зареждане на филмите.
Филипс изобщо не я чу. Заковал поглед в графиките, той бързо прецени, че областите с отклонения в плътността имаха по-различен оттенък на сивото от онези с нормална тъкан. Оказа се, че те съвсем не са толкова обширни, колкото му се струваха на самите рентгенови снимки.
Разбра причината за това когато насочи вниманието си върху дигиталната

разпечатка. На нея ясно се виждаше, че на места стойностите се различават с по няколко единици. С тях бяха обозначени именно онези области, които на рентгена изглеждаха като малки калцирани образувания. Машината обаче ги определяше като просветления с различен интензитет и по този начин елиминираше вероятността от грешка. Отново се сети за онези мъртви неврони, които бяха открили в патологията. Загадката около тях си оставаше, просто защото нямаше причина за поглъщане и изкривяване на рентгеновите лъчи.
— Я виж това — промърмори той и вдигна хартията с цифрите пред очите на Хелън.
— Виждам го, но не разбирам какво означава — отвърна младата жена.
— И аз — промърмори той, после рязко вдигна глава — Освен ако…
— Какво?
— Я ми донеси един нож — възбудено рече той. — Все едно какъв,
стига да е остър…
Хелън отиде да донесе ножчето, което стърчеше от буркана с фъстъчено масло до кафеварката. Снизходителната усмивка, предизвикана от странното поведение на шефа й се стопи в момента, в който видя буркана, от който върху хартиите на бюрото пльосна парче човешки мозък с характерните гънки по повърхността. Потръпвайки от отвращение, тя стисна зъби и остана да гледа как Филипс изрязва една неравна ивица от тъканта, прибира мозъка обратно в буркана и увива примитивната проба в страница от стар вестник.
— Съпругата на доктор Томас ви очаква в кабинета по миелография
— забързано подхвърли секретарката, отгатнала намерението му да излезе.
Без да си прави труд да отговаря, Мартин прекоси коридора и хлътна в тъмната стаичка Изчака очите му да свикнат със слабата червеникава светлина, после разпечата ролка непроявен филм, уви пробата в него и я тикна в най-горното чекмедже. Облепи дръжката със скоч, а отдолу прикрепи листче с надпис:
НЕПРОЯВЕН ФИЛМ, ДА НЕ СЕ ОТВАРЯ!
ДОКТОР ФИЛИПС.

Дениз намери две свободни минути и реши да позвъни в гинекологическата клиника. Представи се като «член на университетската администрация», съобразила че ще си състави по-точно мнение за работата на хората там в ролята на обикновена пациентка. Телефонистката я помоли да почака, след която в слушалката се появи гласът на една от сестрите в администрацията, която я засипа с цял поменик от сведения. Наложи се да даде информация за както за общото си здравословно състояние, така и за всички гинекологични отклонения, ако е имала такива.
— Ще ви приемем за преглед с удоволствие — каза накрая сестрата.
— Би могло да се уреди дори за днес следобед…
— Днес няма да мога — отвърна Дениз, искрено впечатлена от това посрещане. — Какво ще кажете за утре?
— Добре — прие жената. — Дванадесет без четвърт устройва ли ви?
— Да, напълно.
Прекъсна връзката и се запита какво ли е предизвикало недоволството на Мартин. Първоначалните й впечатления от клиниката бяха отлични.
Приведен над рентгеновата миелограма, Филипс се опитваше да разбере каква точно е била ортопедичната намеса върху гръбначния стълб на госпожа Томас. Той изглеждаше така, сякаш бе претърпял обширна ламинектомия в областта на четвъртия прешлен.
Вратата с трясък се отвори и в кабинета влетя Голдблат. Лицето му беше зачервено от гняв, а очилата се поклащаха на върха на носа му.
Мартин го дари с хладен поглед и отново се извърна към екрана.
— Нахалството ти минава всякакви граници! — окончателно се вбеси
Голдблат.
— Нахлувате тук без дори да почукате, сър — хладно отвърна
Мартин. — Във вашия кабинет аз проявявам уважение, очаквам същото и от вас…
— Но не навсякъде проявяваш уважение, нали? — присви очи директорът. — Иначе Манърхайм едва ли щеше да ме събуди посред нощ,
за да ме уведоми, че си проникнал в лабораторията му, откъдето си задигнал някаква проба! Вярно ли е това?
— Взех я назаем — отвърна все така спокойно Филипс.
— Назаем ли?! — ревна извън себе си Голдблат. — А вчера взе назаем и един труп от моргата, така ли? Какво ти става, бе момче? Ако си решил да провалиш кариерата си, просто ми кажи! Така ще бъде по-лесно и

за двама ни!
— Свършихте ли? — обърна се да го погледне Филипс.
— Не съм свършил! — почервеня още повече директорът. —
Клинтън Кларк ме уведоми за грубото ти отношение към един от най- добрите практиканти в Клиниката по гинекология! Полудяваш ли, Филипс?
Ти си добър неврорентгенолог и това е единствената причина все още да си тук, нима не разбираш?
Филипс запази мълчание.
— Точно там е работата, че си дяволски добър — успя да се овладее
Голдблат, изпусна една тежка въздишка и смени тона: — Виж какво,
Мартин… За известно време искам да бъдеш по-нисък от тревата, ясно?
Манърхайм може да бъде ужасна болка в задника, затова ти заповядвам да не му се мяркаш пред очите. И стой по-далеч от лабораторията му, за Бога!
Той дори през деня не допуска никой до нея, а ти си се промъкнал посред нощ!
Изпуснал парата донякъде, директорът най-сетне забеляза необичайното задръстване в кабинета на Филипс. Очите му бавно обиколиха помещението, ченето му увисна от изненада.
— Едва миналата седмица всичко ти беше наред — промърмори той.
— Беше точен и акуратен, ръководеше работата по начин, който те правеше пръв кандидат за началническия пост, когато му дойде времето.
Искам пак да се превърнеш в онзи Мартин Филипс, когото познавах. Не разбирам поведението ти през последните няколко дни, не приемам и бъркотията, която цари в този кабинет. Предупреждавам те, че ако не влезеш в крак, ще се наложи да си търсиш друга работа!
Голдблат се завъртя на пети и напусна кабинета. Филипс остана на мястото си. Не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Идеята да бъде уволнен му се стори абсурдна, особено на фона на стремежите му за независимост.
Реакцията му беше спонтанна, пропита от желание за максимална ефективност. Обиколи като вихрушка всички кабинети на отделението,
даде указания за обработката на по-трудните случаи, разчете всички натрупали се от сутринта снимки. В допълнение се зае с една особено трудна ангиография, която категорично доказа, че пациентът не се нуждае от хирургическа намеса. И най-накрая изнесе пред групата студенти такава блестяща лекция относно качествата на мозъчния скенер, че онези от тях,
които слушаха внимателно, останаха възхитени, а по-разсеяните — в дълбоко объркване. Междувременно успя да продиктува на Хелън отговори на цялата кореспонденция, насъбрала се през последните дни, а през това време една от административните сестри се зае със

систематизирането на папките, струпани в кабинета му. В резултат някъде около три следобед беше вкарал в компютъра около шейсет стари снимки за сравнение и беше получил резултатите. Програмата продължаваше да функционира без грешка.
В три и половина надникна в канцеларията на Хелън и попита дали го е търсила пациентка на име Кристин Линдквист. Тъмнокожата жена мълчаливо поклати глава. Това го принуди да отскочи до рентгеновите кабинети и да зададе същия въпрос на Кенет Робинс. Отговорът отново беше отрицателен.
До четири обработи нови шест комплекта рентгенови снимки.
Машината отново демонстрира, че е далеч по-добър рентгенолог от него,
улавяйки следи от калциране на определена област в мозъка, които навеждаха на диагноза злокачествен тумор. Почти опрял нос във въпросната снимка, той беше принуден да се съгласи с нея. Отдели я настрана. По-късно щеше да възложи на Хелън да издири въпросния пациент.
В четири и четвърт набра номера на Кристин. Насреща вдигнаха още на второто позвъняване, беше съквартирантката й.
— Съжалявам, доктор Филипс — рече момичето. — За последен път я видях днес сутринта, когато тръгна за музея «Метрополитън». Не се появи на упражненията в единайсет и в един, което е нещо доста необичайно за нея.
— Бихте ли я потърсили? — попита Филипс. — Ако случайно я откриете, нека ми се обади веднага.
— С удоволствие, докторе. Вече започвам да се тревожа…
В пет без петнадесет Хелън влезе с купчина готови за подпис писма.
Щеше да ги пусне на път за дома си. Малко след пет и половина в кабинета надникна Дениз.
— Това вече е нещо друго — промърмори тя, оглеждайки с одобрение подредения кабинет.
— Само изглежда така — промърмори Филипс и пъхна поредната снимка в отверстието на лазерния скенер. После стана, затвори вратата и здраво я стисна в прегръдките си.
— Хей, с какво съм заслужила това? — попита тя след като с мъка се измъкна от мечешките му лапи.
— Цял ден мисля за теб, а в главата ми не престават да се въртят разни неща от снощи — призна с усмивка той. Много му се искаше да сподели с нея заплахите на Голдблат, да я помоли да остане с него до края на живота му. Проблемът беше там, че не беше имал никакво време да

обмисли създалото се положение. Искаше му се да бъде в нейната компания, но едновременно с това изпитваше нужда да остане сам, просто за да подреди нещата в главата си. По тази причина се поколеба на напомнянето й за съвместна вечеря, видя болката, която се изписа на лицето й и побърза да добави:
— Имам друга идея… Ще наблегна на захранването на компютъра с максимално количество снимки, след което ще го оставя да си върши работата. По тази начин ще имаме достатъчно време в събота вечерта, за да отскочим до острова…
— Би било прекрасно — примирено кимна с глава Дениз. — Между другото, позвъних в гинекологията и си уредих преглед за утре по обед.
— Много добре. С кого разговаря?
— Не знам. Но хората бяха много любезни… Виж какво, можеш да се отбиеш у дома, ако случайно свършиш по-рано…
Майкълс се появи около час, след като Дениз си беше тръгнала. С
лека изненада установи, че Филипс се беше заловил сериозно със захранването на компютъра, на лицето му се появи усмивка на одобрение.
— Надминава всичките ми очаквания — увери го Филипс. — До този момент нямам нито едно погрешно разчитане на негатив.
— Това е чудесно. Може би творението ще надмине и най-смелите ни мечти.
— Натам вървят нещата. Ако нещо не се закучи, най-късно до есента ще можем да започнем серийно производство на апаратурата. А ще я представим официално на годишната конференция на рентгенолозите…
Въображението на Филипс се развихри, предвкусвайки триумфа. В
сравнение с него сутрешните служебни неприятности му се сториха просто смешни.
Изпрати Майкълс и отново се залови за работа. Беше си изработил система за последователно захранване на компютъра със снимки, която пестеше доста време. Но мисълта за изчезването на Кристин не му даваше мира. Раздразнението от неспазеното обещание постепенно отстъпи място на тревогата. Ако и с тази пациентка се случи нещо преди да й направи специализираните снимки, вероятността за случайност със сигурност ще отпадне.
Позвъни в апартамента й около девет, насреща отново вдигна съквартирантката.
— Съжалявам, доктор Филипс. Трябваше да ви звънна един телефон.
Не мога да я открия никъде. Колегите не са я виждали цял ден. Дори се обадих в полицията…

Филипс остави слушалката. Не, това не е възможно. Това просто не може да се случи! Четири млади жени бяха сполетени от различни нещастия: Марино, Лукас, Макарти, Колинс… А сега и Линдквист… Не!
Просто не може да бъде! Усети как главата му се замайва от чудовищното подозрение и неволно се изправи. В същия момент си спомни, че от приемното отделение така и не го бяха потърсили. Набра номера и подскочи от изненада. Насреща вдигнаха почти веднага. Оказа се обаче, че жената, която беше обещала да проследи пътя на пациентката, ще бъде на работа едва на следващата сутрин в осем. Не, никой друг не би могъл да му помогне… Филипс гневно затръшна слушалката.
— По дяволите! — изкрещя той и започна да крачи напред-назад.
След което се сети за пробата от мозъка на Макарти, която беше запечатал в онова чекмедже.
Наложи му се да почака, тъй като тъмната стаичка беше заета от един лаборант. Десетина минути по-късно дръпна чекмеджето и извади пробата,
увита в лист непроявен негатив. Парченцето мозък му се стори доста изсъхнало. Погледа го известно време, после го пусна в кошчето за боклук.
Оглади негатива и го заложи за проявяване, а след това излезе в коридора и се изправи до процепа за получаване. Отново се запита дали изчезването на
Кристин Линдквист е поредната случайност. Всъщност, какво друго би могло да бъде? И какви трябва да бъдат неговите собствени действия?
Проявената снимка бавно се плъзна в таблата. Мартин я отнесе в кабинета си и включи екрана. Беше почти сигурен, че на нея няма да има нищо и по тази причина почти подскочи в момента, в който очите му се спряха на осветеното стъкло.
— Пресвети Боже! — прошепна той и брадичката му увисна от изненада. Несръчно изрязаната проба се виждаше с невероятна яснота, но очертанията й бяха светли, като сребристо сияние. Причината за това можеше да бъде само една: радиация! Отклоненията в плътността на тъканите, които рентгенът беше уловил, се дължаха на силна радиация!
Измина тичешком разстоянието до кабинета по нуклеарна медицина,
подмина апарата за облъчване с бетатрони и хлътна в тясната лаборатория зад съседната врата. Там откри всичко, което му трябваше: радиационен детектор и голям сандък за съхранение на радиоактивни материали,
облицован с оловни листове. Вероятно би могъл да го пренесе и на ръце, но с количката за пациенти беше по-лесно.
Първо се отби в кабинета си. Стъкленият буркан с мозъка беше несъмнен източник на радиация. По тази причина го сложи в сандъка едва след като нахлузи чифт гумени ръкавици. Откри хартията, върху която

беше отрязал пробата и също я тикна вътре. Направи си труда да потърси ножа и след известно време го откри. И той влезе в сандъка. Едва тогава включи детектора и започна да обиколя кабинета. Отклонения в радиационния фон нямаше.
Върна се в тъмната стаичка, измъкна кошчето за отпадъци и изсипа съдържанието му в сандъка. Не пропусна да измери радиацията и в него,
после стори същото и в кабинета си, просто за всеки случай. Преди това смъкна гумените ръкавици, пусна ги в сандъка и старателно затвори тежкия капак. Следващата му стъпка беше да извади негатива от дозиметъра, окачен на колана му, и да го подготви за проявяване. Искаше да знае точното количество на облъчването, което беше получил от мозъчната проба.
През цялото време на тази трескава дейност се опитваше да направи връзка между разпокъсаните факти, които се въртяха в главата му. Пет млади жени с недопустимо високи радиационни стойности в главата, а вероятно и в други части на тялото… Неврологичните симптоми,
предполагащи наличието на множествена склероза, гинекологичните проблеми, изразяващи се в атипични клетъчни отклонения, засечени от
Теста на Пап…
Нямаше обяснение за тези факти, но инстинктивно усещаше, че в основата им лежи радиацията. При недопустимо високи нива на облъчване могат да се появят изменения както в мозъчните клетки, така и в шийката на матката. Странното в случая беше, че това става с пет пациентки,
приблизително на една и съща възраст, което изключваше случайността.
Но какво може да бъде обяснението?
Приключил с предохранителните мерки, Филипс извади списъка с имената на злополучните пациентки и срещу имената на Колинс и Макарти отбеляза датите на гинекологическите им прегледи. Излезе от кабинета,
прекоси главния коридор и спря на площадката с асансьорите.
Напрежението в душата му нарастваше, тъй като си даваше ясна сметка, че
Кристин Линдквист е една жива бомба със закъснител. Главата й трябва да е била здравата облъчена, за да си проличи дори на рентгеновите снимки.
А за да я открие, очевидно ще трябва да разреши всички загадки, на които се беше натъкнал през отминаващата седмица. С изненада установи, че
Бенджамин Барне е на работното си място и столът скърца под огромното му туловище. Явно този човек си обича работата, а лошите обноски са просто част от характера му, рече си с уважение Мартин.
— Какво ви води тук втора вечер подред? — вдигна глава практикант-патологът.

— «Лекетата на Пап» — отвърна без заобиколки Филипс.
— Което вероятно означава, че пак ще трябва да анализирам някоя спешна проба, нали? — иронично подхвърли онзи.
— Не, този път ми трябва само информация. Искам да знам дали въпросните гинекологически аномалии могат да бъдат предизвикани от радиоактивно облъчване…
Барне се замисли.
— Никога не съм чувал за такова нещо — промълви най-сетне той.
— Но по принцип е напълно възможно тъканта да бъде увредена вследствие на облъчване и оттам да се появят «лекетата на Пап»…
— Ако подложите на изследване такава аномалия, ще можете ли да кажете дали е предизвикана от облъчване?
— Може би — отвърна Барне.
— Помните ли срезовете, които ви помолих да погледнете снощи? —
не го остави да се окопити Филипс. — Онези, мозъчните… Възможно ли е уврежданията на нервните клетки също да се дължат на радиация?
— Съмнявам се — поклати глава Барне. — Освен ако не са били облъчвани със специален телескопичен уред. Казвам това, защото клетките в съседство бяха напълно нормални…
Главата на Филипс напрегнато работеше. Пациентките бяха облъчени с достатъчно силна доза, за да си проличи това върху рентгеновите снимки,
но на клетъчно ниво нещата бяха напълно непонятни — едни клетки са напълно разрушени, докато съседните си оставаха абсолютно здрави.
— Съхраняват ли се пробите с «лекетата на Пап»? — попита той.
— Да, поне за известно време — кимна Барне. — Но не тук, а в цитологичната лаборатория, чието работно време съвпада с това на банките. Което означава, че колегите ще отворят врати чак утре, след девет…
— Благодаря — кимна с въздишка Филипс. Първата му мисъл беше да направи опит за проникване в цитологията веднага, като предварително се обади на Рейнълдс. После му хрумна нещо друго.
— Как се правят заключенията след теста на Пап? — извърна се към дебелия той. — Записват ги в болничния картон според основната им класификация, или описват и самата патология?
— И двете — отвърна Барне. — Заключенията се вкарват в компютъра. Можете да ги видите, стига да разполагате с входящия номер на пациента.
— Много благодаря — усмихна се Филипс. — Знам, че сте изключително зает и ценя отзивчивостта ви.

Барне кимна и бавно се приведе над микроскопа.
Компютърът на патологичното отделение се намираше в дъното на залата, отвъд няколко подвижни паравана. Мартин придърпа един стол и седна. Екранът беше идентичен с този, който имаха в рентгенологията —
голям колкото телевизор и закрепен директно над клавиатурата. Измъкна листчето с имената на пациентките, набра името на Катрин Колинс, след което добави входящия номер и кода на изследванията посредством Теста на Папаниколау. Екранът за миг остана празен, после централната му част започна да се запълва с букви, сякаш някой отзад чукаше на невидима пишеща машина. Изписа се името на Катрин Колинс, последвано от датата на теста. Няколко секунди не се случи нищо, после резултатите изскочиха изведнъж, изписани със ситен, но подчертан шрифт:
Ясно различимо възпаление, нормална фиксация,
сполучлив тест.
Клетките показват нормална зрялост и диференциация.
Естрогенен ефект в рамките на нормите: 0/20/80. Наличие на обичайно количество микроорганизми. Заключение:
негативно.
Датата на теста отговаряше на първата дата, която си беше записал на листчето. Машината продължаваше да бълва данни и той с изненада установи, че и вторият тест на Колинс е дал негативен резултат.
Изчисти екрана и бързо вкара данните на Елън Макарти. Стомахът му се сви от напрежение. Данните се оказаха абсолютно идентични с предишните — и при втората пациентка тестът на Пап беше дал негативен резултат!
Тръгна обратно към кабинета си, тотално объркан.
Беше достатъчно дълго в медицинската професия, за да вярва на всичко, което е записано в болничните картони. И най-вече на данните от лабораторните анализи. Именно те бяха обективната информация за болестта, докато всичко останало — оплакванията на пациента и предположенията на лекаря — оставаха в рамките на субективното.
Едновременно с това си даваше сметка, че в лабораториите също се допускат грешки. Техният процент беше малък, но неизбежен, също както

при разчитането на рентгенови снимки. Но този процент е едно, а умишлената фалшификация — съвсем друго! За да бъдат подправени резултатите от изследванията на даден пациент се изискваше наличието на цяла конспирация!
Седна зад бюрото си и уморено разтърка очи. Първата му мисъл беше да алармира болничната управа, но това означаваше — Дрейк. А той беше от хората, които предпочитат всичко да е мирно и тихо и положително ще нареди унищожаването на компрометиращата информация. Значи полицията! В главата му се появи представа за разговора, който би могъл да проведе с тях: «Ало, аз съм доктор Мартин Филипс и искам да докладвам за поредица от странни събития, които стават в университетския медицински център „Хобсън“. Няколко момичета са изследвани за възпаление на шийката на матката. Изследванията не показват отклонения,
но в болничните им картони е отбелязано обратното…» Не, не става,
поклати глава той. Със сигурност ще го вземат за смахнат. Преди намесата на полицията трябва да разполага с далеч повече информация.
Инстинктивно усещаше, че ключът на загадката се крие в облъчването. На практика то може да предизвика атипични изменения, които да бъдат хванати при Теста на Пап. Следователно онзи, който би желал да скрие евентуалното облъчване, би трябвало да обяви атипичните «лекета на Пап»
за нормални, а не обратното.
Отново се сети за отговорника на моргата. След злополучната им среща снощи Филипс беше убеден, че Върнър знае нещо за случая Лайза
Марино. Може би стоте долара, които му предложи, бяха твърде нищожна сума. Може би трябваше да увеличи мизата. В крайна сметка тази история отдавна престана да има нещо общо с научните му занимания.
После си даде сметка, че конфронтацията с Върнър на територията на моргата е просто невъзможна. Заобиколен от мъртъвци, той се чувстваше там като у дома си, докато самият Мартин ставаше нервен и губеше почва под краката си. Поклати глава и хвърли поглед на часовника. Минаваше единадесет и половина. Върнър явно работеше втора смяна, от четири до полунощ. Реши да го проследи извън болницата и да му предложи петстотин долара.
Вдигна слушалката и със свито сърце набра номера на Дениз. Тя вдигна след доста дълга пауза, гласът й беше сънлив.
— Идваш ли?
— Не — промърмори Филипс. — Захванах се с нещо, което трябва да довърша…
— А тук те чака едно хубаво и топло легълце — глезено проточи тя.

— Ще наваксаме през уикенда. Приятни сънища.
Мартин отвори шкафа и измъкна синьото си скиорско яке. В джоба му имаше непромокаема шапка с козирка. Капризното априлско време отново се беше променило, навън валеше дъжд и духаше студен североизточен вятър.
Напусна болницата през спешното отделение, излезе на рампата за линейки и скочи в една от локвите, които бяха осеяли асфалта по посока на паркинга. Тръгна надясно, зави зад ъгъла и хлътна в тясната алея между сградите, която водеше към главния вход на детската клиника «Бренър».
Петдесетина метра по-нататък алеята се сливаше с вътрешния двор на
Медицинския център.
Болничните сгради стърчаха в тъмното небе като скали около странно езеро от бетон. Оттук най-добре се виждаше, че блоковете на
Медицинския център са били строени хаотично, без връзка помежду си.
Фокусирал погледа си върху странния еркер, в който се помещаваше кабинетът на Голдблат, Мартин го използва като ориентир за посоката на движението си. Тридесетина метра по-нататък видя тясната циментова платформа, която обслужваше моргата. Болничната управа предпочиташе да не афишира отношенията си със смъртта и по тази причина труповете се извозваха оттук с черни микробуси без отличителни белези, далеч от очите на всички.
Облегна се на стената и натика юмруци в джобовете на якето. В

Изтегляне 0.85 Mb.

Сподели с приятели: