Превод: Веселин Лаптев chitanka info

всичко ужасно, което щяха да й сторят зад плътно затворената врата на операционната. Там чакаха хора в стерилни дрехи, които имаха намерението да се докоснат до дълбоката й същност, до вътрешното й „аз“.
В случая не ставаше въпрос за ръка, крак, или някоя друга част на тялото.
Ставаше въпрос за главата й, за мястото, в което се намираше самата й душа. Дали след това ще бъда същата, запита се тя.
На единадесет я оперираха от апандисит. Тогава също я беше страх,
но сега беше друго. Сега беше убедена, че ще изгуби идентичността, а може би и живота си. Ще бъде раздробена на късчета, които хората ще зяпат с любопитство, а може би и с отегчение.
— Готово, Лайза — появи се отново Карол Бигълоу. — Можем да тръгваме.
— Моля ви — прошепна Лайза.
— О, Лайза — сбърчи вежди сестрата. — Нали не искаш да се разплачеш пред доктор Манърхайм?
Лайза не искаше да плаче пред никого. Поклати глава в отговор на въпроса, започна да я обзема гняв. Защо всичко това се случваше с нея? Не беше честно! Само преди година беше съвсем нормално момиче, току-що завършило гимназия. Желанието й беше да специализира английски, като част от подготовката си за Юридическия факултет. Обичаше курсовете по литература и се представяше отлично, поне до момента, в който срещна
Джим Конуей. Даваше си сметка, че ученето остава на втори план, но всичко продължи едва месец. Преди Джим беше имала епизодични сексуални връзки, които не й донесоха кой знае какво удовлетворение.
Дори беше започнала да се пита какво пък чак толкова намират хората в секса, че непрекъснато им се върти в главата. Но с Джим беше различно.
Моментално усети, че с него се получава така, както трябва да бъде.
Въпреки това не си позволи лекомислено поведение. Не вярваше в хапчетата и по тази причина реши да си постави спирала. Отлично помнеше колко усилия й струваше решението да отиде на гинеколог, да се примири с мисълта, че при нужда отново трябва да се ходи там.
Количката беше вкарана в операционната. Квадратно помещение,
всяка от стените имаше дължина около седем-осем метра. Бяха покрити с керамични плочки чак до високо разположените стъкла, зад които бяха местата за наблюдение. От тавана висяха два огромни рефлектора от неръждаема стомана във формата на срязани в средата чайници.
Операционната маса беше разположена точно в средата — тясна и грозна,
странен олтар на някакво езическо племе. В единия край имаше нещо като възглавница с дупка в средата. Лайза инстинктивно разбра, че там е

мястото за главата й. От малкия транзистор в ъгъла звучеше парче на Бий
Джийс — съвсем не на място в тази стерилно-заплашителна атмосфера.
— Пристигнахме — обяви Карол Бигълоу. — Сега искам да се прехвърлиш на масата, бавно и внимателно.
— Добре, благодаря — кимна Лайза, след което отново се ядоса. За какво благодареше? Но някъде дълбоко в душата й явно помръдваше желанието да се хареса на тези хора, тъй като от тях зависеше цялото й бъдеще. Плъзна се от количката към масата, придърпвайки и чаршафа заедно със себе си. Неволен опит да запази поне част от достойнството си,
колкото и мъничка да беше тя. Отпусна се по гръб и вдигна очи към прожекторите. Малко встрани от тях се очертаваха широки, остъклени прозорци. Светлината я заслепи, но все пак успя да зърне лицата на хората отвъд тях. Въздъхна и затвори очи. Беше обект на наблюдение.
Животът й се превърна в кошмар, макар че до онази фатална вечер всичко изглеждаше наред. Двамата с Джим се бяха настанили край масата и учеха. Но в един момент тя започна да си дава сметка, че има проблеми с четенето, особено когато изречението започва с думата „някога“. Съвсем обикновена дума, чието значение трябваше да й бъде понятно, но мозъкът й отказваше да го възприеме. Наложи се да попита Джим. Той й отвърна с усмивка, сигурен, че става въпрос за някаква шега. После отстъпи пред настояванията й и я прочете на глас: „някога“. Не се получи. Изписана върху хартията, тази дума продължаваше да изглежда лишена от всякакъв смисъл. Лайза ясно помнеше какви чувства я бяха обзели в онзи миг —
притеснение и страх. Почти веднага беше усетила и някаква странна миризма, тежка и неприятна. Познаваше я, но не можеше да я свърже с нищо. Джим започна да я уверява, че няма никаква миризма и това беше последното нещо, останало в съзнанието й. После припадна. Вероятно е било ужасно. Дойде в съзнание в прегръдките на Джим, който яростно я разтърсваше. Обзета от ужас, тя започна да го драска и блъска с юмруци…
— Добро утро, Лайза — прозвуча приятен мъжки глас с британски акцент. Тя погледна над себе си и видя тъмните очи на доктор Бал Ранад,
практикантът от индийски произход. — Помните ли какво ви казах снощи?
— Никакво кашляне, никакви резки движения — кимна Лайза,
изпълнена от желание да се представи добре. Ясно си спомняше визитацията на доктор Ранад предната вечер. Появи се непосредствено след вечерята и се представи като анестезиологът, който ще се грижи за нея по време на операцията. После започна да й задава въпросите, на които през последните дни беше отговаряла до втръсване. Мургавото му лице беше безстрастно, сякаш отговорите изобщо не го интересуваха. Нещо като

любопитство се появи в очите му едва когато чу за операцията от апандисит на 11-годишна възраст. Попита я за някакви алергични реакции вследствие на упойката, после доволно кимна с глава.
По принцип Лайза харесваше общителните хора, но доктор Ранад беше тяхната пълна противоположност. Поведението му беше напълно лишено от емоции, макар че умееше да слуша внимателно и очевидно запомняше всичко, което чува. За Лайза подобно поведение беше добре дошло, поне за момента. Изпитваше облекчение при мисълта, че тежкото изпитание, което й предстои, се приема от някои хора като нещо рутинно и незначително. В следващия миг обаче доктор Ранад я изненада.
— Предполагам, че доктор Манърхайм ви е обяснил техниката, до която ще прибегнем при анестезиологията — подхвърли на изискания си оксфордски акцент той.
— Не — озадачено отвърна Лайза.
— Това е странно — промърмори мургавият мъж.
— Защо? — разтревожено го погледна Лайза. Стана й страшно при мисълта, че може би отново има проблеми с общуването. — Какво е странно?
— При краниотомия обикновено използваме пълна упойка —
отвърна Ранад. — Но доктор Манърхайм ни предупреди, че във вашия случай упойката ще бъде местна…
Лайза за пръв път чуваше да наричат предстоящата операция краниотомия. Доктор Манърхайм беше казал, че „ще отвори малко капаче“,
през което ще отстрани увредената тъкан от дясното полукълбо на мозъка.
Тази тъкан била причина за припадъците й, след отстраняването й всичко щяло да бъде наред. Зад гърба си имал над сто такива операции, всичките успешни. Тогава Лайза беше изпитала радостна възбуда, примесена с огромно облекчение. Може би защото за пръв път й бяха обяснили за какво точно става въпрос. Дотогава докторите само я преглеждаха и клатеха глави.
А пристъпите бяха ужасни. Обикновено усещаше приближаването им по онази странна миризма, която се появяваше в ноздрите й. Но имаше случаи, когато я връхлитаха като лавина, без никакво предупреждение.
Веднъж й се случи в киното, при това след продължително медикаментозно лечение и твърдите уверения на лекарите, че проблемът е овладян. Усетила гадната миризма, тя скочи от мястото си и се втурна към фоайето. Следващите секунди (а може би минути?) изцяло й се губеха. На даден етап се свести, но само за да установи, че се притиска към стената до някакъв автомат за бонбони и яростно мастурбира с ръка между бедрата.

Дрехите й бяха раздърпани, а няколко души смаяно я наблюдаваха. Между тях беше и Джим, здравата изподраскан. По-късно й обясниха, че е нападнала две момичета, едното от които било откарано в болница със сериозни наранявания. В момента на „свестяване-то“ не беше в състояние да направи нищо друго, освен да стисне очи от ужас и да се разреве на глас. Хората се държаха на почетно разстояние от нея. Помнеше, че чу приближаващата се сирена на повиканата линейка. Помнеше и твърдото си убеждение, че е полудяла.
От този момент нататък животът й спря. Не беше луда, но пристъпите не се поддаваха на никакво медикаментозно лечение. По тази причина прие намесата на доктор Манърхайм като манна небесна. На практика обаче осъзна какво я чака едва снощи, след посещението на доктор Ранад. А когато обръснаха главата й, се появи и страхът.
Вледеняващ, неподлежащ на контрол страх…
— Има ли някаква причина за местна упойка? — попита на глас тя и забеляза как ръцете й започват да треперят.
Доктор Ранад внимателно обмисли отговора си, после кимна с глава:
— Да. Той иска да локализира болната част на мозъка и се нуждае от помощта ви…
— Значи аз ще бъда в съзнание, докато… — Гласът на Лайза заглъхна. Идеята й се стори чудовищна.
— Точно така — тихо отвърна доктор Ранад.
— Но той знае къде е болната част! — извика Лайза.
— Не съвсем. Но вие няма от какво да се тревожите. Аз ще бъда до вас. Гарантирам ви, че няма да изпитате болка. Само не забравяйте, че не трябва да кашляте и да правите резки движения.
Лайза потъна в някакво странно вцепенение. Остра болка в сгъвката на лявата ръка я изтръгна от него и тя вдигна глава. На стойката,
прикрепена към операционната маса, беше окачена торбичка с прозрачна течност, от която излизаха ситни мехурчета. Доктор Ранад беше започнал процедурата. Тънка игла влезе във вената на дясната й ръка, прозрачният маркуч се проточваше по посока на друга торбичка с продълговата форма.
После масата се наклони надолу.
— Сега ще ти сложа катетър, Лайза — долетя гласът на сестра
Бигълоу.
Тя вдигна глава. Сестрата разпечатваше някаква пластмасова кутия.
Колежката й Нанси Донован дръпна чаршафа от долната част на тялото й.
— Какъв катетър?
— Това е една тръбичка, която ще вкарам в пикочния ти мехур —

поясни Карол Бигълоу, докато си слагаше тънки гумени ръкавици.
Лайза отпусна глава. Нанси Донован нагласи краката й така, че петите се залепиха една за друга, докато коленете останаха широко разтворени. Господи, какво унижение!
— Ще ви дам манитол — обади се доктор Ранад. — Това е лекарство,
което усилва отделянето на урина.
Лайза кимна, сякаш това обясняваше защо Карол Бигълоу усърдно почиства гениталиите й с парче стерилна марля.
— Здрасти, Лайза. Аз съм доктор Джордж Нюмън, помниш ли ме?
Лайза отвори очи и ги насочи към поредната маска, надвесила се над масата. Очите над нея бяха сини, за разлика от очите на доктор Ранад.
— Аз съм старши практикант в неврохирургията, а това е доктор
Ралф Лоури — един от по-младите колеги — усмихнаха се очите на доктор
Нюмън над маската. — Ние ще асистираме на доктор Манърхайм, както вчера вече ти обясних…
Лайза понечи да отговори, но между краката й се появи остра болка,
последвана от странно чувство за пълнота в пикочния мехур. Изпусна въздуха от гърдите си и усети как й поставят някаква лепенка от вътрешната страна на бедрото.
— Сега се отпусни — рече доктор Нюмън. — Ще те подготвим за нула време.
Двамата с Лоури насочиха вниманието си към рентгеновите снимки,
окачени на стената, а темпото на работата в операционната видимо се увеличи. Нанси Донован се появи с димящ поднос, върху който бяха подредени инструментите. Остави го на помощната масичка зад главата на
Лайза и към него пристъпи оперативната сестра Дарлин Купър. Тя имаше задължението да подреди инструментите така, че да бъдат максимално удобни за оператора. В ръцете й се появи издължена бургия и Лайза инстинктивно отмести очи.
Доктор Ранад уви маншона за измерване на кръвно налягане около ръката й. Карол Бигълоу оголи гърдите й, за да прикачи кабелите на електрокардиографа. Не след дълго равномерните сигнали на монитора се смесиха с гласа на Джон Денвър, който долиташе от транзистора.
Доктор Нюмън приключи с разглеждането на рентгеновите снимки и се върна до масата. Наведе се над бръснатата глава на Лайза и внимателно тегли една дълга черта в средата на черепа й. После, почти без да вдига ръката си с маркера, изтегли втора — от ухо до ухо, перпендикулярна на първата.
— Лайза, обърни главата си наляво — промърмори той.

Момичето се подчини, очите му останаха затворени. Усети как пръстите на доктора опипват костта между дясното й око и ухото. После маркера се плъзна по кожата, очертавайки областта около слепоочието.
Получи се нещо като подкова, долната част на която завършваше с ухото.
Явно тук щеше да се отвори „капачето“, описано от доктор Манърхайм.
Тялото на Лайза изведнъж натежа от умора. Имаше чувството, че въздухът стана по-плътен и по-труден за дишане. Успя да повдигне клепачите си с цената на доста усилия и срещна усмивката на доктор
Ранад. В едната си ръка държеше спринцовка, а в другата — прозрачния маркуч на системата.
— Това ще ви позволи да се отпуснете — прошепна той.
Постепенно изгуби представа за времето. До съзнанието й достигаха разпокъсани, нищо неозначаващи звуци. Искаше да заспи, но тялото й се съпротивляваше. Усети как я обръщат на една страна, с дясното рамо нагоре. Под главата й сложиха малка възглавница, ръцете й бяха здраво привързани към страничния борд на операционната маса. Това беше излишен труд, тъй като и без това ги чувстваше като оковани в олово и нямаше сила да ги помръдне. Кожен колан прикова тялото й към масата.
Пак изтъркаха главата й с нещо мокро и щипещо, после маркерът отново изсъска по голата кожа. След поредните боцкания във вените очите й най- сетне се затвориха и тя потъна в дълбок сън.
Острата болка я накара да се събуди. Нямаше представа колко време беше спала. Болката се появи зад дясното ухо. Тя простена и направи опит да се раздвижи. Лицето й беше покрито с плътен слой марля. Извъртя очи и успя да зърне лицето на доктор Ранад.
— Всичко е наред, Лайза — прошепна успокоително той. Сега не мърдайте, защото ви инжектираме местната упойка. Ще усетите леко убождане само в началото…
Но болката съвсем не беше лека. Лайза имаше чувството, че главата й всеки момент ще се пръсне. Направи опит да вдигне ръка, но превръзката я държеше здраво.
— Моля ви! — простена тя.
— Всичко е наред, Лайза. Опитайте да се отпуснете.
Болката изчезна. Лайза чуваше дори дишането на лекарите, наведени над нея.
— Скалпел! — разпореди се доктор Нюмън.
Лайза неволно се сви. Усети лек натиск над ухото си, сякаш невидим пръст следваше линията на маркера. По шията й плъзна топла течност.
— Щипци! — заповяда доктор Нюмън. В ушите й прозвуча рязко

металическо изщракване.
— Много добре — рече докторът. — Обадете се на доктор
Манърхайм и му предайте, че след тридесет минути ще бъдем готови.
Лайза направи опит да не мисли за това, което става с главата й.
Насочи вниманието си към пикочния мехур, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Повика доктор Ранад по име и каза, че се налага да уринира.
— Спокойно — отвърна докторът. — В мехура ви е поставен катетър.
— Но аз трябва да се облекча — настоя тя.
— Отпуснете се, Лайза — промърмори успокоително анестезиологът.
— Сега ще ви дам още малко приспивателно.
После помещението се изпълни от пронизителния вой на електромотор, натискът върху черепа й рязко нарасна. Душата й замръзна от ужас. Знаеше, че в момента отварят главата й с помощта на онази машинка, която очевидно играеше не само ролята на бургия, но и на някакъв остър трион. Това, което не знаеше, беше името на машинката:
краниотом. Болка нямаше, но тялото й остана сковано от напрежение.
Въздухът се изпълни с миризмата на прегоряла кост. После доктор Ранад хвана ръката й и тя с благодарност стисна хладните му пръсти.
Краниотомът замлъкна. Внезапно настъпилата тишина се нарушаваше единствено от ритмичните сигнали на кардиомонитора. После
Лайза отново усети болка, но този път някак по-тъпа и по-разсеяна, като от мигрена. Пред очите й се появи лицето на доктор Ранад, маншонът на апарата за кръвно налягане бавно се стегна около ръката й.
— Костни форцепси — разпореди се доктор Нюмън.
Лайза чу рязкото пропукване близо до дясното си ухо.
— Елеватори!
Нещо в главата й се размърда, после прозвуча рязко изщракване.
Черепът й беше отворен.
— Тампон!
Гласът на доктор Нюмън звучеше така, сякаш си поръчваше сандвич.
Все още неприключил с миенето на ръцете си, доктор Кърт
Манърхайм надникна през остъклената врата на Операционна 21, за да види електрическия часовник на стената. Наближаваше девет, фигурата на главния практикант доктор Нюмън се отдръпна от масата. Ръцете с хирургически ръкавици се скръстиха на гърдите, краката го отведоха до рентгеновите снимки, положени върху светещи екрани. Това можеше да

означава само едно: краниотомията е приключила и екипът го очаква.
Манърхайм знаеше, че не разполага с много време. По обед имаше насрочена среща с комисията, която трябваше да реши отпускането на дарение от 12 милиона долара за научноизследователска дейност през следващите пет години. Той трябваше да ги убеди, че тези пари му трябват,
защото без тях със сигурност губеше експерименталната животинска лаборатория и четири години упорит труд отиваха на вятъра. А залогът беше голям — Манърхайм беше убеден, че е съвсем близо до голямото откритие на живота си — да локализира мозъчния център, който управлява гнева и агресивността.
Изплакна се за последен път, очите му уловиха високата фигура на
Лори Макинтър, която пресичаше коридора отвъд остъклената врата.
Повика я по име и тя се закова на място. Лори беше заместник-старша сестра на Оперативния блок.
— Лори, скъпа! В чакалнята съм оставил двама японски доктори.
Моля те, прати някой да ги вземе и да ги облече в стерилни халати.
Лори кимна, но от изражението й ясно личеше, че не е очарована от молбата. И най-вече от начина, по който Манърхайм беше изкрещял името й през остъклената врата.
— Жени! — промърмори той и пусна една сподавена ругатня. По принцип се отнасяше с подозрение към всички жени, а оперативните сестри в отделението бяха истинска болка в задника.
Влетя в операционната като бик на арена. Спокойната атмосфера мигом се промени. Дарлин Купър мълчаливо му подаде стерилна кърпа и се оттегли встрани. Манърхайм старателно подсуши ръцете си, после се наведе да разгледа отвора в черепа на Лайза Марино.
— Да те вземат мътните, Нюмън! — раздразнено изръмжа той. —
Кога най-сетне ще се научиш да правиш свястна краниотомия? Сто пъти съм ти казвал, че ръбовете трябва да са загладени! Господи, това тук на нищо не прилича!
Лайза неволно потръпна под чаршафите. Беше ясно, че операцията не върви както трябва.
— Ама аз…
— Не искам да слушам никакви оправдания! Или ще се научиш да си вършиш работата както трябва, или ще смениш професията! Какво ще си помислят японците, които съм поканил специално за тази операция?
Нанси Донован се изправи до него, за да поеме кърпата, но той гневно я захвърли на пода. Харесваше му да създава суматоха и да се държи като капризно дете, изискващо цялото внимание на околните, И го

получаваше. Имаше репутацията на един от най-способните неврохирурзи в страната, работеше изключително бързо и точно. Изцяло се придържаше към един отдавна установен принцип на работа, който беше дефиниран в пълно съответствие с острия му език: „Влезеш ли веднъж в главата, няма време за мотане.“ Енциклопедичните му познания по невроанатомия вършеха останалото — Манърхайм действително правеше чудеса със скалпела.
Дарлин Купър разтвори специалните ръкавици от кафяв латекс,
които предпочиташе шефът й. Той ги нахлузи около китките си и заби поглед в очите й.
— Ох, това вече е нещо друго! — доволно промърмори той. —
Скъпа, ти си истинска приказка!
Избягвайки погледа на стоманеносивите му очи, Дарлин мълчаливо му подаде влажна кърпа, за да избърше талка от ръкавиците. Отдавна беше свикнала със забележките му и от опит знаеше, че най-добрата реакция е да не им обръща внимание.
Манърхайм зае място до масата, Нюмън и Лоури се изправиха от двете му страни. Отворът в черепа на пациентката беше покрит с полупрозрачна стерилна материя, която беше плътно прилепнала към откритата част на мозъка.
— Е, добре! — изръмжа Манърхайм. — Представлението може да започне! Щипка за ципата и скалпел!
Инструментите светкавично легнаха в протегната му длан.
— Спокойно, скъпа, това не е телевизионно шоу — изръмжа
Манърхайм по посока на оперативната сестра. — Няма нужда да ми причиняваш болка с всеки инструмент, който ти поискам…
Наведе се и сръчно отстрани ципата, върхът на скалпела разкри сивкавата повърхност на мозъка.
Оттук нататък действията на Манърхайм станаха бързи, точни и абсолютно професионални. Малките му ръце се движеха икономично,
очите му не се отделяха от раната. Беше от хората, които притежават изключителна координация между ръцете и зрението си. Единственото нещо, за което се сърдеше на майката-природа, беше ниският ръст. Със своите метър и шейсет и пет той непрекъснато имаше чувството, че тя го беше лишила от онези петнадесетина сантиметра, които биха изравнили физическите му данни с интелектуалния потенциал. Но това не му пречеше да поддържа великолепна форма и фигурата му изглеждаше така, че никой не би му дал шейсет и една години.
Отстрани ципата с помощта на малки ножици и специални

тапицирани форцепси и разкри мозъчната кора. Показалецът му се плъзна в раната и внимателно палпира дясното полукълбо. Беше убеден, че ако има някакъв оток, чувствителният му пръст моментално ще го открие.
Интимният контакт с живия пулсиращ мозък на пациента беше най- ценното нещо в живота му, апотеоз на съществуването му. Отдавна беше престанал да се учудва на факта, че по време на операция нерядко стига до невероятно силна сексуална възбуда.
— Стимулаторът и кабелите! — заповяда той.
Нюмън и Лоури вече бяха подготвили снопчета тънки жички. Нанси
Донован пое свободните им краища и ги включи в конзолите, подредени до масата. Доктор Нюмън внимателно започна да инсталира миниатюрните електроди. Единият от тях зае място на слепоочието, а другият — върху силвиевата вена. Върховете им от гъвкаво сребро изчезнаха под мозъчната кора. Нанси Донован включи монитора на енцефалографа, поставен непосредствено до апарата за ЕКГ.
В този момент в операционната влязоха японските гости — доктор
Хагата и доктор Нагамото. Манърхайм доволно кимна с глава. Никак не го беше грижа дали ще имат лична полза от присъствието си тук, той просто обичаше да работи пред публика.
— Гледайте и слушайте — започна без церемонии той. — В дебелите книги са изписани куп глупости по въпроса дали по време на темпорална лоботомия трябва да се извади горната част на мозъчното полукълбо, или не. Повечето хирурзи се опасяват, че подобен акт може да увреди говорните функции на пациента. Експериментът е единственият начин да разберем дали е така…
Размаха електростимулатора в ръката си и изведнъж заприлича на диригент. Главата му кимна към доктор Ранад, който се наведе и отмести марлената завеса от лицето на пациентката.
— Лайза!
Момичето отвори очи. В тях се четеше недоумение и учудване.
— Лайза, искам да рецитираш нещо. Стихотворение, молитва…
Каквото помниш най-добре.
Лайза се подчини с надеждата, че всичко това по-скоро ще приключи. Доктор Манърхайм я изчака да започне, после докосна повърхността на мозъка с тънкия стимулатор. Тя млъкна насред изречението. Знаеше какво иска да каже, но просто не можеше да го стори.
В съзнанието й се появи ясно видение: някакъв мъж излиза и затваря вратата след себе си.
— Ето ви отговора — кимна Манърхайм. — От него следва, че

изобщо не трябва да докосваме това полукълбо.
Японците едновременно кимнаха.
— Сега ще преминем върху най-интересната част — рече Манърхайм и взе в ръка единия от двата дълбочинни електрода, които беше поръчал от болницата Гибсън Мемориал. — Междувременно някой да се обади в рентгена. Искам снимка на тези електроди, за да видим после къде точно са били поставени.
Тънките като игли електроди бяха оборудвани със специално регистриращо устройство, но иначе действаха като всички други подобни стимулатори. Преди да бъдат стерилизирани, Манърхайм беше отбелязал разстояние, отстоящо точно на четири сантиметра от върха им. Сега измъкна малка рулетка и отмери същите четири сантиметра върху темпоралния лоб. После постави електрода под прав ъгъл на мозъка и леко го натисна. Спря едва когато маркировката се изравни с гладката сивкава повърхност. Мозъчната тъкан не оказваше почти никаква съпротива.
Вторият електрод потъна на същата дълбочина, но на два сантиметра по- назад от първия. Двете тънки пръчици останаха да стърчат на около пет сантиметра от мозъчната кора.
Точно в този момент се появи и Кенет Робинс, старши лаборант в рентгенологията. Ако се беше забавил само с минута, Манърхайм положително щеше да хвърли нещо по него. Операционната беше оборудвана с всичко необходимо и след броени минути рентгеновите снимки бяха готови.
Манърхайм хвърли поглед на стенния часовник и отбеляза, че е време да ускори хода на събитията.
— Сега ще активираме дълбочинните електроди и ще видим дали можем да предизвикаме епилептични вълни. Опитът ми сочи, че ако успеем, шансовете на лобектомията да елиминира припадъците стават почти сто процента.
Лекарите се прегрупираха около операционната маса.
— Доктор Ранад, от вас искам да накарате пациентката да опише всичко, което усеща и мисли след стимулацията — разпореди се
Манърхайм.
Анестезиологът кимна с глава и повдигна покритието от лицето на
Лайза. Минута по-късно се изправи и даде знак, че е готов.
За Лайза стимулацията беше като експлозия на бомба, но без болка и звук. След период на напълно изпразнено съзнание, който би могъл да продължи секунда или час, пред очите й се появи лицето на доктор Ранад,
което плуваше сред разноцветни кръгове в дъното на някакъв тунел. Тя

обаче не го позна, нямаше никаква представа къде се намира. В ноздрите я удари отвратителната миризма, която предхождаше припадъците. Сърцето й потръпна от страх.
— Какво усещате? — попита доктор Ранад.
— Помогнете ми! — изкрещя Лайза и направи опит да освободи ръцете си. Усещаше приближаването на припадъка. — Помогнете ми!
— Всичко е наред, Лайза — леко повиши тон доктор Ранад. —
Успокойте се!
— Помощ! — продължаваше да крещи Лайза, напълно изгубила контрол над поведението си. Превръзките около главата и кръста издържаха на напъна и тя концентрира цялата си сила в дясната ръка.
Дръпна толкова рязко, че токата на кожения колан се счупи и ръката й се стрелна нагоре.
Вниманието на Манърхайм беше изцяло погълнато от показанията на енцефалографа. Но периферното зрение все пак го уведоми, че пациентката е освободила ръката си. Ако беше реагирал веднага, може би щеше да предотврати инцидента. Но изненадата го парализира, макар и само за миг.
Това време беше напълно достатъчно за Лайза, чиято дясна ръка се стрелна нагоре и нанесе силен удар в слепоочието си. Електродите потънаха дълбоко в мозъка.
Робинс почука и отвори вратата. Филипс говореше по телефона с педиатъра Джордж Рийс. Зърнал лаборанта, той му махна с ръка да влиза и продължи разговора. Рийс питаше за черепните снимки на 2-годишно момченце, което бе докарано в болницата след падане по стълбите. Но
Мартин беше открил стари травми по гръдния кош на детето и каза, че подозира родителско насилие. Разговорът беше тягостен и той побърза да го приключи.
— Какво откри? — извърна се към Робинс той. Младежът беше получил мястото на главен лабораторен техник в Неврорентгенологията с активната помощ на Филипс и двамата се разбираха много добре.
— Само локалните снимки, които ме помоли да направя за
Манърхайм.
Филипс кимна и Робинс включи екрана. Обикновено старши лаборантът не напускаше работното си място за снимки в другите отделения на болницата, но в случая Филипс го беше помолил за това,
просто за да няма разправии с Манърхайм.
Екранът се запълни от оперативните снимки на Лайза Марино. На

последната от тях ясно личеше кръглото просветление — там, където беше отворен черепът. Вътрешността на кръга беше запълнена от светлите чертички на електродите. Най-ясно се виждаха дълбочинните инструменти във формата на дълги игли, които Манърхайм беше вкарал в темпоралния лоб на пациентката. Интересът на Филипс беше насочен именно към тях.
Кракът му натисна един педал под масата и снимките на осветения екран започнаха да се сменят. Приспособлението се наричаше алтернатор и позволяваше изследването на неограничен брой рентгенови изображения.
Отмести крака си от педала едва когато на екрана се появиха предоперативните снимки на Лайза Марино.
Сравнението им с донесените от Робинс материали щеше да определи точното местоположение на електродите.
— Господи, какви хубави снимки си направил! — не се сдържа той.
— Ако можех да те клонирам, половината от проблемите ми щяха да бъдат решени!
Робинс сви рамене с престорено безразличие, но похвалата го зарадва. Шефът му беше взискателен и от устата му рядко излизаха подобни думи.
Мартин се зае с измерването, използвайки калибрована линийка. За ориентир му послужиха големите кръвоносни съдове, които на старите снимки се виждаха съвсем ясно. Познанията по анатомия на мозъка му позволиха да си представи триизмерното изображение на онази част от мозъка, която го интересуваше. Така успя да изчисли къде са върховете на електродите с напълно задоволителна точност.
— Невероятно! — прошепна той и се облегна назад. — Манърхайм е фантастичен хирург! Позицията на електродите е перфектна. Ако преценките му бяха равни на техническите му умения, щеше да е Господ!
— Да занеса ли филмите обратно в операционната? — попита
Робинс.
— Аз ще свърша тази работа, тъй като трябва да говоря с него —
поклати глава Филипс. — Ще взема и няколко от старите снимки, тъй като ме безпокои положението на задната церебрална артерия…
След тези думи стана и се насочи към вратата.
Ситуацията в Операционна 21 беше овладяна отдавна, но Манърхайм все още беше бесен от инцидента. Дори присъствието на гостите от чужбина не успя да спаси екипа от гневните му нападки. Най-много пострадаха Нюмън и Лоури, които бяха едва ли не обвинени в умишлен

саботаж.
Зае се с темпоралната лобектомия в момента, в който Ранад приключи с администрирането на ендотрахеалната анестезия. Инцидентът предизвика паника, но всички от екипа реагираха по великолепен начин.
Манърхайм успя да сграбчи ръката на Лайза миг преди да предизвика непоправими щети. Но истинският герой беше Ранад, който светкавично инжектира в системата 150 милиграма тиопентал-IV — едно силно приспивателно, а след това в ръката му се появи спринцовка Д- тубокурарин — лекарство за бърза парализа на мускулите. Тази комбинация не само приспа Лайза за броени секунди, но и я извади от припадъка. После мургавият доктор ловко вкара ендотрахеалната тръбичка в гърлото на пациентката и пренастрои апаратурата за контрол.
Междувременно Нюмън измъкна двата контролни електрода, а
Лоури се погрижи за останалите. Отворената рана в черепа светкавично беше покрита с влажна марля, отгоре й легна тънка стерилна салфетка.
Пациентката беше покрита с нови чаршафи. Всичко се върна в нормалното си състояние, с изключение настроението на Манърхайм.
— По дяволите! — изруга той и изпъна схванатия си гръб. — Лоури,
ако решиш да се занимаваш с нещо друго като пораснеш, просто ме уведоми, о’кей? А дотогава дръж щипците така, че да мога да виждам! —
От позицията си край масата резидентът действително не виждаше какво правят ръцете му.
Вратата се отвори и в операционната се появи Филипс с рентгеновите снимки в ръце.
— Внимавай! — прошепна Нанси Донован. — Наполеон е в отвратително настроение!
— Благодаря за предупреждението — кимна Филипс. Винаги се дразнеше от начина, по който всички прощаваха пубертетските изблици на
Манърхайм, сякаш той беше единственият кадърен хирург на света.
Пристъпи към стената и окачи снимките на екрана, сигурен че Манърхайм отдавна го е забелязал. Изтекоха почти пет минути преди да осъзнае, че хирургът умишлено не му обръща внимание.
— Доктор Манърхайм! — обади се той. Гласът му беше малко по- силен от обикновено, просто за да бъде чут на фона на сигналите от сърдечния монитор.
Очите на всички се извърнаха към него, а Манърхайм бавно се изправи. Главата му се извърна към рентгенолога, лъчът на подвижната лампа върху челото му попадна право в лицето му.
— Може би не сте забелязал, че в това килерче се провежда мозъчна

операция и не бива да ни се пречи! — изръмжа Манърхайм.
— Поръчахте локален рентген — кротко отвърна Филипс. — По тази причина се чувствам задължен да ви предоставя съответната информация.
— Считайте, че дългът ви е изпълнен — отсече Манърхайм и отново се приведе над пациентката.
Филипс не изпитваше съмнения относно позицията на електродите,
която беше подбрана наистина перфектно. Безпокоеше го един от помощните електроди в задната част на черепа, който му се струваше прекалено близо до тилната церебрална артерия.
— Има нещо, което ме безпокои — започна той. — Аз…
Главата на Манърхайм рязко отскочи нагоре, светлината на подвижната лампа пробяга по стената и част от тавана. Гласът му прозвуча като свистенето на камшик.
— Доктор Филипс, бихте ли се изнесли оттук заедно със снимките си, за да приключим операцията на спокойствие? Ако имаме нужда от вас,
просто ще ви повикаме!
После се извърна към оперативната сестра и със съвсем нормален глас й поиска щиков форцепс.
Мартин събра снимките си и бавно напусна операционната. Насочи се към съблекалнята, където облече всекидневните си дрехи. След това се върна в кабината си. Опитваше се да мисли за инцидента единствено от гледна точка на преките си служебни задължения. В това отношение всичко беше наред. В душата му обаче остана лека горчилка, предизвикана от безпардонното държане на Манърхайм.
— В ангиографията ви очакват — уведоми го Хелън Уокър,
последвала го безшумно в кабинета. Тя беше изключително грациозна 38- годишна чернокожа жена от Куинс, секретарка на Филипс вече от пет години. Разбираха се отлично и той дори не си позволяваше да мисли, че може да я загуби. Ефикасната й работа му спестяваше куп ежедневни грижи. Дори гардероба си дължеше на нея. Ако не беше настойчивата й покана да се срещнат пред „Блумингсдейлс“ в една съботна сутрин, той положително би продължил да носи торбестите дрехи, с които бе завършил образованието си и които му се струваха напълно нормални. Но след тази среща се роди един нов Филипс, чиито добре скроени костюми отлично подчертаваха стройната му атлетична фигура…
Захвърли снимките на писалището и те се разпиляха по плота, върху който цареше обичайното безредие. Писалището беше забранена зона за
Хелън, която продължаваше да се учудва на начина, по който шефът й се ориентира сред бъркотията.

Изправена зад гърба му, тя започна да чете съобщенията, които беше получила в негово отсъствие. Доктор Рийс отново го беше търсил за скенера на пациента си. Повреденият рентгенов апарат в ангиографията беше поправен, от спешното бяха предупредили за пристигането на пациент с тежки черепни травми, който щеше да се нуждае от спешен скенер. Това бяха рутинни съобщения, маркиращи всеки нормален работен ден. Филипс я помоли да даде необходимите указания — нещо, която тя и без това щеше да стори. Хелън кимна и се върна зад бюрото си.
Той изчака затварянето на вратата, свали бялата манта и навлече престилка с оловно покритие, която използваше срещу облъчването при някои рентгенови процедури. Горната й част беше украсена с избеляла лепенка на Супермен, която никой от обслужващия персонал не беше успял да отстрани. Това беше стара закачка на колегите му от неврорентгенологията, но той не им се сърдеше, защото зад нея се криеше уважение и общо взето напълно лоялно отношение.
Преди да излезе, очите му потърсиха програмната дискета на
Майкълс върху разхвърляното бюро. Сякаш още веднъж искаше да се увери, че изненадата на приятеля му е реалност. Не я видя и се върна да я потърси. Откри я под рентгеновите снимки на Манърхайм, тръгна към вратата, после отново се спря. Взе в ръце снимките на Лайза Марино заедно с дискетата и извика на Хелън да предупреди ангиографията, че след малко ще бъде при тях. После пристъпи към работната маса.
Свали оловната престилка и я преметна над облегалката на стола.
Очите му със съмнение опипаха компютърния прототип, после се насочиха към оперативните снимки на Лайза. Мислено елиминира очертанията на електродите, които в момента не представляваха интерес. Искаше да получи заключението на компютъра относно самата краниотомия, но веднага си даде сметка, че в програмата липсва подобна процедура.
Щракна ключа на централния процесор, изчака светването на червената лампичка и внимателно вкара дискетата в процепа. Машината я глътна като гладно куче, в следващия миг печатащото устройство оживя и той се приведе над хартията.
ЗДРАСТИ, АЗ СЪМ ЧЕТЯЩО УСТРОЙСТВО „ЧЕРЕП
1“.
МОЛЯ, ВКАРАЙТЕ ИМЕТО НА ПАЦИЕНТА.

Филипс набра с два пръста името на Лайза Марино.
БЛАГОДАРЯ. МОЛЯ, ВКАРАЙТЕ ДИАГНОЗАТА.
Филипс изписа „кризи със загуба на съзнание“.
БЛАГОДАРЯ. СЕГА СЕ НУЖДАЯ ОТ ПЪЛНА
КЛИНИЧНА КАРТИНА С ЛИЧНИТЕ ДАННИ ЗА
ПАЦИЕНТА.
„21-годишна жена, епилепсия на темпоралния лоб, продължителност на оплакванията — една година“ — изписа Филипс.
БЛАГОДАРЯ. МОЛЯ ВКАРАЙТЕ ФИЛМЧЕТО В
ЛАЗЕРНИЯ СКЕНЕР.
Филипс се премести към скенера. Металните ролки над отвора бавно се въртяха. Ръцете му сръчно обърнаха филмчето със светочувствителния слой надолу и машината лакомо го погълна. Печатащото устройство отново затрака и той се върна да прочете написаното.
БЛАГОДАРЯ. ИМАТЕ ВРЕМЕ ЗА ЧАША КАФЕ.
Филипс се усмихна. Чувството за хумор на Майкълс се проявяваше по неочакван, но приятен начин.
Печатащото устройство замлъкна, скенерът тихо забръмча. Филипс грабна оловната престилка от облегалката и излезе.
В Операционна 21 цареше пълна тишина. Манърхайм внимателно повдигна десния темпорален лоб от леглото му. Под него се появиха няколко тънки венички, които Нюмън сръчно преряза и запуши краищата им с миниатюрни тампони. Едва сега Манърхайм извади парчето мозък и

внимателно го пусна в никелираната табличка, поднесена от Дарлин
Купър. Кратка справка със стенния часовник го увери, че се движи по график. Доброто му настроение неусетно се завърна. Процедурата по отстраняването беше протекла за рекордно кратко време и той нямаше да закъснее за срещата но обед в кабинета си.
— Все още не сме приключили — промърмори той. В дясната си ръка стискаше форцепсите, а лявата повдигна металния цилиндър на засмукващото устройство. Обработи кухината на темпоралния лоб с безгранично внимание, тъй като тя трябваше да бъде абсолютно почистена от миниатюрните късчета съединителна тъкан. Едва след това премина към най-рискованата част от операцията — отстраняването на дълбочинните нуклеиди. Малката помпичка уверено се плъзгаше по дъното на кухината,
внимателно заобикаляйки всички жизненоважни центрове.
В един момент отворът й беше запушен от едно по-голямо късче мозъчна тъкан, което със свистене изчезна нагоре по тръбичката.
— Охо — ухили се Манърхайм. — Уроците по музика започват…
Макар че подобен род забележки бяха обичайни за повечето хирурзи,
тази предизвика бурен смях. Дори японските лекари се ухилиха зад зелените си маски.
Ранад изчака края на почистването и забави вентилацията. После повиши кръвното налягане на Лайза, тъй като Манърхайм преминаваше на последната проверка за кървене. Тя се проточи доста, след това хирургът вдигна глава и изпусна една доволна въздишка. Кухината на темпоралния лоб беше абсолютно суха. В ръката му се появи дълга и тънка игла, с чиято помощ започна да шие мозъчната ципа. Ранад започна да намалява упойката. Целта му беше да измъкне маркуча от трахеята на Лайза без да предизвика кашляне или напрягане, а това можеше да стане само чрез ловки манипулации с упойващите препарати. По време на този процес кръвното налягане на пациентката не биваше да се повишава дори с едно деление.
Зашиването на ципата вървеше бързо. Скоро Манърхайм направи последния шев, отдръпна се крачка назад и огледа творението си. Ципата покриваше равномерно мозъка. На мястото на извадената тъкан тя беше леко хлътнала и имаше по-тъмен цвят. Хирургът цъкна с език в знак на задоволство и започна да смъква ръкавиците си.
— Можете да затваряте — обяви той. — Но гледайте да не объркате нещо.
Направи знак на японците и се насочи към вратата.
Нюмън зае мястото му край главата на пациентката.

— Хайде, Лоури — погледна към младия стажант той. — Дай да видим дали можеш да ми помогнеш, или само ще пречиш…
Първата му работа беше да постави изрязаното от черепа капаче обратно на мястото му. Сякаш беше дете и обработваше една от тиквите- фенери, която щеше да разнася в Деня на Вси Светии. В ръката му се появиха назъбени форцепси, с които прихвана ръба на черепа и леко го повдигна нагоре. Другата му ръка сръчно заби иглата в костта, връхчето изскочи от обратната страна. Специалното приспособление го подхвана и първият шев беше готов. Доктор Лоури държеше конеца и чакаше.
Неговото задължение беше да направи възлите. Скоро раната беше затворена, а черепът около капачето се покри с гъсти черни шевове, които наподобяваха зъбците на цип.
По време на тази процедура Ранад поддържаше вентилацията на пациентката с помощта на ръчна помпа. Веднага след последния шев възнамеряваше да пусне в системата чист кислород, който щеше да прогони последните остатъци от препарата за мускулна парализа. Ръката му натисна помпичката за пореден път и моментално отбеляза наличието на някаква промяна. През последните няколко минути Лайза правеше опити да диша самостоятелно и това се отразяваше в налягането на помпичката. Сега обаче съпротивление липсваше. Наведе се и притисна чашката на стетоскопа към гърдите й. Подозрението му излезе вярно —
Лайза внезапно бе прекратила опитите за самостоятелно дишане. Провери стимулатора на периферната нервна система. Показанията му сочеха, че препаратът за мускулна парализа напуска организма с нормални темпове.
Но защо тя не прави опит да диша самостоятелно? Пулсът на Ранад неволно се ускори. За него анестезиологията винаги беше като ходене по въже, опънато над бездънна пропаст.
Направи светкавично измерване на кръвното налягане. Беше се повишило до 150/90. А през цялото времетраене на операцията стойностите не бяха надхвърлили 105/60. Нещо ставаше!
— Задръж за момент! — подхвърли към Нюмън той и закова очи в кардиомонитора. Сигналите бяха равномерни, но кривата на сърдечния ритъм сочеше видимо забавяне между пиковите стойности.
— Какво става? — попита доктор Нюмън, доловил напрежението в гласа му.
— Не знам — промърмори Ранад, провери венозното налягане и се приготви да инжектира нитропрусид — едно лекарство за понижение на кръвното. До този момент беше на мнение, че промените в жизнените характеристики се дължат на реакцията на мозъка към оперативната

намеса, но сега допусна и наличието на вътрешен кръвоизлив. Само той би могъл да предизвика повишено налягане в главата. Последователността на симптомите сочеше именно това. Отново измери кръвното налягане, което се оказа още по-високо — 170/ 100. Инжектира една доза нитропрусид,
коремните му мускули неволно се свиха от напрежение.
— Може би има кръвоизлив — промърмори той, наведе се и повдигна клепачите на Лайза. Видя точно това, от което се страхуваше —
зениците бързо се разширяваха. — Хей, сигурен съм, че става въпрос за кръвоизлив! — извика той.
Двамата практиканти се спогледаха през масата.
— Манърхайм ще побеснее! — изрази общото мнение доктор
Нюмън. — Най-добре е да го повикаме веднага! — Обърна се към Нанси
Донован и добави: — Позвъни в кабинета му и кажи, че въпросът е спешен!
Сестрата се втурна към телефона, закрепен за стената.
— Не трябва ли да я отворим отново? — попита Лоури.
— Не знам — нервно преглътна Нюмън. — Най-добре е да поискаме спешен скенер. Ако е получила мозъчен кръвоизлив, това несъмнено ще доведе до запълване с кръв на кухината и тогава веднага трябва да я отворим!
— Кръвното налягане продължава да се качва — промърмори доктор
Ранад, без да сваля учуден поглед от стрелката на апарата в ръцете си.
Лишен от друг избор, той се приготви за нова доза съдоразширяващ медикамент.
Двамата практиканти останаха безмълвни.
— Не ме ли чухте? — извика Ранад. — Направете нещо, за Бога!
— Ножици! — дрезгаво заповяда доктор Нюмън. Инструментът меко шляпна в разтворената му длан. Започна да реже току-що направените шевове и капачето леко отскочи. Под него се появи издутата мозъчна ципа,
която видимо пулсираше.
— Пригответе банките с резервната кръв! — извика доктор Ранад.
Нюмън сряза последните конци и капачето отскочи встрани.
Мозъчната ципа продължаваше да се издува, цветът й стана морав.
Вратата отлетя на пантите си и в операционната се втурна доктор
Манърхайм. Предната част на хирургическият му комбинезон беше разкопчана.
— Какво става, по дяволите! — извика той, после видя издутата ципа, която заплашваше да изскочи отвъд стените на черепа. — Господи
Исусе! Ръкавици, бързо!

Нанси Донаван разпечата един чифт, а Манърхайм го дръпна и започна да го навлича направо, без да си прави труда за предварително измиване.
Едва срязал първия конец, мозъчната ципа се разкъса и плътна струя кръв плисна върху ръцете му. Но той не й обърна внимание и продължи да работи. Знаеше, че час по-скоро трябва да открие източника на кръвотечението.
— Дренаж! — изрева той. — Включете апаратурата за изсмукване!
— Напрегнатата тишина в операционна се наруши от воя на електромоторчето. Моментално му стана ясно, че масата на мозъка се е уголемила.
— Кръвното пада — обяви иззад паравана си Рамад.
Манърхайм поиска ретрактор, за да провери дъното на оперираната зона, но това се оказа невъзможно. Кръвта непрекъснато го обливаше.
— Кръвното налягане… — започна Ранад, после замълчи за миг и глухо добави: — Кръвно налягане няма.
Сигналите на кардиомонитора видимо промениха звука си, после изведнъж замлъкнаха.
— Сърцето спря! — изкрещя доктор Ранад.
Двамата практиканти отметнаха чаршафите, покриващи тялото на пациентката. Нюмън се качи на ниското столче до масата и започна да прилага ръчен масаж. Доктор Ранад отвори кранчетата на системата за кръвопреливане и пусна в нея прясната кръв, която току-що бяха внесли.
— Стоп! — изкрещя доктор Манърхайм, който се беше отдръпнал от масата в момента на спирането на сърцето. С разкривено от гняв лице, той захвърли форцепсите на пода и безсилно отпусна окървавените си ръце.
— Няма смисъл — промърмори най-сетне той. — Очевидно става въпрос за спукване на някоя от основните артерии, причинено от проклетата пациентка! Някой от електродите е пробил артерията,
припадъкът е маскирал този процес. После спазмът отминава и артерията гръмва… Не виждам начин да я върнем към живот…
След тези думи Манърхайм придърпа панталоните на хирургическото си облекло и тръгна към изхода. На прага се спря, очите му се заковаха в лицата на двамата практиканти.
— Искам да я затворите така, сякаш все още е жива! Ясно?

ПЕТА ГЛАВА
— Казвам се Кристин Линдквист — промълви младата жена в чакалнята на Университетската гинекологична клиника. На лицето й се появи колеблива усмивка. — Имам час при доктор Джон Шотфелд за единадесет и четвърт.
Елън Коен погледна стенния часовник, който показваше 11,00, после се извърна към симпатичното лице на пациентката. Моментално си даде сметка, че Кристин Линдквист притежава всичко онова, което липсва на самата нея — естествено руса коса, тънка като коприна, изящно чипо носле, големи тъмносини очи и дълги бедра с безупречна форма.
Калифорнийска кучка, помисли с омраза тя. Фактът, че Кристин Линдквист всъщност е от Медисън, щат Уискънсин, нямаше абсолютно никакво значение. Дръпна от цигарата си и заби поглед в журнала за прегледите,
разтворен върху бюрото. Отбеляза с кръгче името на Кристин и й каза да седне, а после добави, че ще бъде прегледана от доктор Харпър.
— Но аз си записах час при доктор Шонфелд — озадачено я погледна момичето. Този доктор й беше препоръчан от едно момиче в пансиона.
— Доктор Шонфелд в момента е извън клиниката — отсече Елън
Коен и заби поглед в книгата, която четеше. Кристин кимна и се отстрани,
а тя хвърли един изпълнен със завист поглед след стройната й фигура.
Това беше моментът, в който Кристин би трябвало да си тръгне. Едва ли някой щеше да забележи, ако вместо към столовете беше продължила да крачи към изхода. Вече бе успяла да намрази мрачната, лъхаща на болести и разложение атмосфера в клиниката. Кабинетът на доктор Уолтър
Петерсън в Уисконсин, посещаван без особен ентусиазъм от Кристин два пъти в годината за периодични прегледи, поне беше чист и приветлив. Но тук…
Все пак не си тръгна. Бяха й необходими доста усилия да набере кураж за тази консултация и не искаше да се откаже с лека ръка. По тази причина си избра един от столовете със захабени пластмасови седалки,
отпусна се в него и кръстоса крака.
Стрелките на стенния часовник се движеха с влудяваща мудност.
След петнадесет минути чакане Кристин установи, че дланите й се потят.
Това беше признак за вътрешно напрежение и тя неволно се запита дали няма някакви неизвестни психологически проблеми. В малката чакалня имаше още шест жени, които изглеждаха напълно спокойни. Това само

усили притесненията й. Мислите й неволно се насочваха към състоянието на вътрешните й органи и предстоящата брутална намеса на гинеколога.
Взе едно от оръфаните списания, които лежаха на масичката пред нея. Но и това не помогна. Почти всяка реклама й напомняше за това, на което щеше да се подложи. Спря поглед върху някаква усмихната двойка, в главата й изплува тревожен въпрос: колко време след акта може да се открие сперма във вагината? Преди две нощи беше преспала с приятеля си Томас Харън и щеше да се почувства безкрайно унижена, ако докторът бъде в състояние да определи това.
Именно връзката с Томас беше причина за посещението й в клиниката. Бяха заедно почти всеки ден от есента насам. През това време
Кристин бавно осъзна, че мерките за безопасен секс едва ли се изчерпват с
„подходящите“ дни. Освен това Томас отказваше да се съобразява с тях и настояваше за почти непрекъснати полови контакти. Това я принуди да потърси някакви хапчета в аптеката на студентското общежитие, но оттам й казаха, че преди това трябва да се прегледа при гинеколог. Първата й мисъл беше за стария семеен лекар в Медисън, но после се отказа, защото това със сигурност щеше да стигне до ушите на родителите й.
От гърдите й се откърти тежка въздишка. Коремните й мускули бяха болезнено стегнати, червата й издаваха необичайни звуци. Сега ми липсва само разстройството, рече си мрачно тя, погледна часовника на стената и отново въздъхна. Дано не се наложи да чакам дълго!
Час и двадесет минути по-късно Елън Коен я повика в един от кабинетите за прегледи. Съблече се зад малък параван, линолеумът под босите й крака се оказа ужасно студен. На стената имаше само една кука,
която трябваше да побере всичките й дрехи. След това я инструктираха да облече някакъв болничен халат, който едва покри горната част на бедрата й. Погледна надолу и видя щръкналите от студ зърна на гърдите си, които надничаха от протъркания памучен плат като две черни копчета. Дано да се отпуснат преди да ги види докторът, рече си притеснено Кристин.
Сестра Блекмън подреждаше инструментите за прегледа върху малка табличка. Кристин побърза да отмести поглед, но все пак забеляза някакви огромни форцепси и никелирана скоби за разширение, от които моментално й прилоша.
— Бързо се справихте, браво — похвали я сестрата и потупа с длан гинекологическия стол: — Качете се тук, докторът ще дойде всеки момент…
Кристин придърпа полите на тясното халатче и тръгна към стола. Той приличаше на някакъв средновековен уред за изтезания с поставките за

краката, от които висяха кожени каиши за привързване. Отпусна се върху него и погледна към сестрата.
Госпожица Блекмън започна да задава въпроси относно общото й здравословно състояние и Кристин искрено се впечатли от тяхната задълбоченост. Никой досега не беше проявявал такъв интерес към нея.
Беше очаквала, че тази сестра ще бъде толкова груба и клинична, колкото изглеждаше. Но се оказа точно обратното — госпожица Блекмън я разпитваше благонамерено, проявяваше искрен интерес към историята на заболяванията в семейството й. В картона за прегледа влязоха само няколко малки подробности — леко течение, появило се преди няколко месеца, плюс нередовности в цикъла, които Кристин винаги беше имала.
— Добре — отмести картона госпожица Блекмън. — А сега да се подготвим за прегледа. Отпуснете се назад и качете краката си на поставките.
Кристин се подчини, безуспешно опитвайки се да придържа полите на халата. Това я накара да потръпне, самочувствието й отново изчезна.
Никелираните поставки бяха ледено студени.
Госпожица Блекмън извади прясно изгладен чаршаф и го наметна върху тялото на Кристин. После повдигна единият му край и надникна отдолу. Момичето усети почти физически втренчения й поглед, насочен към слабините.
— Преместете се малко по-надолу — разпореди се сестрата.
Кристин се подчини, прибягвайки до змиеподобни извивки в кръста.
— Още малко…
Кристин се плъзна по-надолу. Спря на ръба, с чувството, че задните й части всеки момент ще се плъзнат от стола.
— Така е добре — кимна госпожица Блекмън и се изправи. — Сега се отпуснете и чакайте появата на доктор Харпър…
Нима е възможно човек да се отпусне в подобна поза, озадачено се запита Кристин. Имаше чувството, че е парче месо, изложено на показ в хладилната витрина на някой супермаркет. Пердето на прозореца зад гърба й не беше дръпнато докрай и това усили притесненията й.
В следващия миг вратата се отвори и в процепа се появи главата на болничния куриер. Попита къде са кръвните проби за лабораторията, а госпожица Блекмън отговори да почака малко и излезе от кабинета.
Кристин остана сама, в ноздрите й лъхна леката миризма на спирт.
Затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Беше ясно, че в подобна обстановка най-трудно е чакането.
Междинната врата се открехна и от устата й излетя въздишка на

облекчение. Това трябва да е най-сетне докторът. Но в процепа се появи главата на приемната сестра, която попита къде е госпожица Блекмън.
Кристин само поклати глава и изрусената жена гневно затръшна вратата.
Кристин затвори очи и отпусна глава. Беше убедена, че няма да издържи още дълго.
В момента, в който реши да стане и да се облече, докторът най-сетне се появи.
— Здравей, скъпа. Аз съм доктор Дейвид Харпър — представи се той. — Как се чувстваш?
— Добре — сковано отвърна Кристин. Докторът се оказа съвсем различен от това, което беше очаквала. Преди всичко беше прекалено млад,
а момчешките черти на лицето му влизаха в странен контраст с почти напълно плешивата глава. Веждите му бяха толкова рунтави, че приличаха на изкуствени.
Доктор Харпър пристъпи към малкия умивалник в ъгъла и набързо изплакна ръцете си.
— Студентка ли си? — попита той и сведе очи към данните в картона.
— Да.
— Какво следваш?
— Изкуствознание.
След напрежението на продължителното чакане Кристин нямаше нищо против малко празни приказки.
— Хубава специалност — кимна с безразличие доктор Харпър,
избърса ръцете си и разпечата пликче с тънки гумени ръкавици. Навлече ги извърнат към нея, внимателно изпъвайки гумата на всеки пръст поотделно.
А тя отбеляза, че този човек е покрит с обилни косми навсякъде, с изключение на главата. Притиснати от полупрозрачната гума на ръкавиците, окосмените му пръсти изглеждаха особено противни.
Докторът се приближи до стола и започна да й задава въпроси,
свързани с течението и менструалните смущения. Не изглеждаше никак впечатлен от това, което чу. После седна на малкото столче в краката на
Кристин и се скри от погледа й.
— Искам да повдигнеш таза си напред — долетя някъде отдолу равнодушният му глас.
Кристин се подчини. В същия миг вратата се отвори и за нейно огромно облекчение в кабинета отново се появи госпожица Блекмън. После усети как бедрата й се разтварят докрай, подчинявайки се на силния натиск от ръцете на доктор Харпър.

— Подай ми спектографа — заповяда иззад чаршафа той.
Кристин не можеше да види какво става, но до слуха й достигна рязко металическо изщракване и коремът й се сви.
— Добре, а сега се отпусни — разпореди се доктор Харпър.
Още преди Кристин да разбере, че това се отнася до нея, един облечен в гума пръст разтвори листенцата на вагината й. Коремните й мускули инстинктивно се стегнаха, но това не попречи на някакъв студен предмет да проникне в нея.
— Казах да се отпуснеш! — подвикна докторът. — Кога за последен път си имала кръвотечение?
Изминаха няколко секунди преди да разбере, че въпросът е насочен към нея.
— Миналата година…
Проникването на студения предмет продължаваше и тя замръзна на мястото си. Докторът мълчеше. Защо се бави толкова? Спектографът леко помръдна, Харпър промърмори под носа си. Дали е нещо сериозно?
Кристин вдигна глава и видя, че плешивата глава на доктора беше обърната встрани, към помощната масичка. Приведена над него, госпожица
Блекмън шепнеше нещо в ухото му. После спектографът помръдна, в корема й се появи странно чувство за потъване.
— Добре, ясно — промърмори Харпър. Никелираната тръбичка напусна вагината й с бързината, с която се беше появила там. Кристин изпусна въздишка на облекчение, но веднага усети пръстите дълбоко в себе си. Явно унижението щеше да продължи.
Доктор Харпър най-сетне се изправи и започна да смъква ръкавиците си.
— Яйчниците са добре — обяви той.
— Радвам се — промърмори Кристин. Забележката й приветства не толкова състоянието на яйчниците, колкото края на процедурите.
Доктор Харпър опипа гърдите й, след което й каза да се облича.
Имаше поведението на страшно зает човек. Кристин се скри зад паравана и дръпна завесата. Навлече дрехите си с максимална бързина, опасявайки се,
че докторът ще изчезне преди да успее да поговори с него. Изскочи иззад паравана, закопчавайки блузката си в движение. Точно навреме, тъй като доктор Харпър явно приключваше с бележките в картона.
— Искам да ви попитам за противозачатъчните методи, докторе —
промълви тя.
— Какво по-точно?
— Кои са най-подходящите за състоянието ми — уточни тя.

— Всеки метод има своите добри и лоши страни — сви рамене
Харпър. — От прегледа не личат никакви особени противопоказания. Това означава, че имате свободата на избора… Госпожица Блекмън ще ви информира по-подробно.
Кристин кимна с глава. Рязкото поведение на доктор Харпър я накара да преглътне въпросите си.
— Не открих никакви аномалии — добави докторът и тикна химикалката в горното джобче на сакото си. — Имате лека ерозия на шийката, която обяснява инцидентното кръвотечение. След месец-два можем да я погледнем отново…
— Какво означава „ерозия“? — колебливо попита Кристин.
— На места тъканта е лишена от нормалното количество епителни клетки, нищо повече — отвърна Харпър и нетърпеливо вдигна глава: —
Имаш ли други въпроси?
Кристин се поколеба. Явно този човек бързаше да приключи с консултацията.
— Чакат ме и други пациенти — надигна се от стола си той. — За повече информация относно предпазването от нежелана бременност се обърни към госпожица Блекмън. Тя ще ти даде най-добрия съвет. Не се притеснявай, ако получиш леко кръвотечение — то е следствие на прегледа. Ще се видим след два месеца.
Доктор Харпър я дари с бледа усмивка, обърна се и излезе.
Сестра Блекмън надникна от другата врата почти веднага след него,
на лицето й се изписа учудване.
— Свършихте ли вече? Тогава елате с мен в лабораторията…
Кристин я последва. Лабораторията се оказа просторно помещение с широки прозорци. Тук също имаше гинекологически стол, но до него се издигаше дълга маса с метално покритие, обсипана с епруветки и стъкленици. На поставката в ъгъла проблесваше голям микроскоп, а в остъкления шкаф до него бяха подредени доста страшни на вид инструменти с непознато предназначение. На стената срещу Кристин имаше плакат за проверка на зрението, запълнен изцяло с различни по големина букви Е.
— Носите ли очила? — попита Блекмън.
— Не.
— Хубаво. Сега легнете, за да ви взема кръвна проба.
Кристин се подчини.
— Като ми вземат кръв обикновено ми прилошава — предупреди тя.
— Често срещано явление — кимна сестрата. — Затова ви помолих

да легнете.
Кристин извърна глава, за да не гледа иглата. Сестра Блекмън се оказа сръчна при манипулациите. След като взе кръвната проба, тя измери пулса и кръвното на пациентката, а след това спусна щорите за кратък преглед на очите.
Кристин направи опит да поведе разговор за противозачатъчните средства, но Блекмън се включи едва след като завърши всички процедури.
Предложението й беше момичето отново да се обърне към Центъра по семейно планиране в университета, където ще бъдат спокойни заради липсата на отклонения в гинекологичното й състояние. По въпроса за ерозията прибягна до малка скица, просто за да го обясни по-добре. Накрая взе телефонния номер на Кристин и обеща да я потърси, ако кръвните проби покажат някакви отклонения.
Кристин напусна лабораторията с чувство на огромно облекчение.
Най-накрая всичко свърши. Беше толкова изтощена, че реши да пропусне следобедните упражнения и да се прибере у дома. Спря в центъра на общата чакалня и объркано се огледа. Беше забравила по кой коридор стигна дотук. Завъртя се на пети, очите й потърсиха табелата за асансьорите. Видя я в началото на близкия коридор. В момента, в който изображението на табелата се запечата върху ретината й, започна да става нещо странно. Усети лек световъртеж, в ноздрите я удари неприятна миризма. Беше позната, макар че Кристин не можеше да си спомни откъде.
Направи опит да прогони чувството на странна обреченост, която се появи в душата й и тръгна по оживения коридор. Искаше час по-скоро да се махне оттук. Но световъртежът й се усили, коридорът се люшна пред очите й. Хвана се за рамката на близката врата и затвори очи.
Световъртежът престана. Закова се на място, клепките й останаха плътно затворени. Страхуваше се, че пристъпът ще се върне в момента, в който ги повдигне. Изчака известно време, тръсна глава и отвори очи. Не се случи нищо. Пръстите й бавно се отдръпнаха от рамката на вратата. В същия миг една тежка ръка се стовари върху рамото й. Обърна се и с облекчение видя познатото лице на доктор Харпър.
— Добре ли си? — попита загрижено той.
— Нищо ми няма — отвърна момичето. Беше й неудобно да занимава с дребните си проблеми този извънредно зает човек.
— Сигурна ли си?
Кристин кимна и освободи рамото си от ръката му.
— Тогава извинявай за безпокойството — промърмори Харпър,
обърна се и се отдалечи.

Кристин го изчака да изчезне в тълпата, после напълни дробовете си с въздух и пое към асансьорите. Изпита странното чувство, че краката й са гумени.

ШЕСТА ГЛАВА
Мартин напусна ангиографията в момента, в който се увери, че практикантът държи нещата под контрол и катетъра е изваден от артерията на пациента. Тръгна към кабинетът си с надеждата, че Хелън е на обяд, но тя го чакаше като котка с извадени нокти, между които стърчеше нова купчина спешни съобщения. Не че имаше нещо против да контактува с нея
— просто го глождеше предчувствието за лоши новини.
— Втори кабинет по ангиография отново е извън строя — започна
Хелън още в коридора. — Този път не е рентгенът, а машината за подаване на снимките.
Филипс кимна и съблече оловната престилка. Проблемът не беше нов, Хелън можеше и сама да позвъни в сервиза на фирмата, която поддържаше апаратурата. Обърна се към работната маса. От печатащото устройство се беше проточил цял лист с гъсто изписани данни.
— Имаме проблем с Клеър О’Брайън и Джоузеф Абоданца —
продължи Хелън. Това бяха двамата лаборанти в неврорентгенологията,
които скоро щяха да приключат курса на предварителното обучение.
— Какъв проблем?
— Решили са да се оженят.
— Какво? — ухили се Филипс. — Нима са вършили нещо нередно в тъмната стаичка?
— Не! — намръщи се Хелън. — Но са определили датата на сватбата си през юни, след което възнамеряват да вземат отпуск и да пътуват до
Европа!
— Лятото? — сбърчи вежди Филипс. — Изключено! Не можем едновременно да ги пуснем в отпуск, дори и само за две седмици! Надявам се, че си им го обяснила…
— Естествено — кимна Хелън. — Но те заявиха, че изобщо не им пука. Решени са да го направят, дори това да означава уволнение.
— Исусе Христе! — плесна се по челото Филипс. Веднага си даде сметка, че с получената тук квалификация Клеър и Джоузеф лесно ще получат работа във всеки медицински център на страната.
— Обади се и деканът на Медицинския факултет — продължаваше да реди секретарката. — На общото събрание миналата седмица взели решение да удвоят бройката на студентите, които ще преминават през неврорентгенологията. Това станало, след като миналогодишните групи

единодушно поставили на първо място практическите си занимания при нас…
Филипс затвори очи и механично разтри слепоочията си. Двойно по- големи групи, Господи! Само това липсва!
— Има и още нещо — погледна го съчувствено Хелън, изправила се на прага. — Майкъл Фергюсън от Административния отдел се обади да съобщи, че трябва да освободим складовото помещение. Трябвало им за
Социалните служби.
— А къде ще денем всичките тези материали? — раздразнено вдигна глава Филипс.
— Зададох му същия въпрос. Той отвърна, че това си е наш проблем,
тъй като отдавна сме наясно, че това помещение не ни се полага. А сега мисля да отскоча да хапна. Ще се върна веднага…
— Разбира се, приятен обед — кимна Филипс.
Изчака няколко минути да се успокои. Административните проблеми се увеличаваха с всеки изминал ден и ставаха все по-непоносими.
Въздъхна и се насочи към печатащото устройство в ъгъла.
Разпечатка „Череп-I“

Изтегляне 0.85 Mb.

Сподели с приятели: