Принципът на недискриминация в правото на ес (доктринални и практически аспекти) Проф. Ерик ванденот

Европейският съюз е уникална наднационална организация, основана на концепцията за равното третиране. ЕС е обединение на държави, но негов централен субект е гражданинът!

Държавите-членки създават ЕС (първоначално трите Европейски общности) с цел да осъществява вместо тях редица управленски правомощия в широк кръг материи („макар и ограничен”, според класическата формула на СЕО от 1963 г. по делото Van Gend en Loos¹). Тези предоставени от членуващите държави властови правомощия се осъществяват спрямо самите държави – те са подчинени на или обвързани от съюзните правни актове, но тези актове засягат предимно гражданите и създадените от тях правни субекти – в рамките на Вътрешния пазар. Поради това днес ЕС може да бъде определен като правов съюз на държави и граждани².

Европейският съюз е икономическо обединение с политическа надстройка. Гръбнакът на икономическото обединение са четирите свободи на движение, сред които особено важна (нито една от 4-те свободи да не може да се определя като „най-важна”) е свободата на движение на лицата (чл. 20, § 2, б. „а”, чл. 21 и най-вече чл. 45 и сл. на ДФЕС). Като един от централните елементи на политическата надстройка пък може да бъде определен е принципът на недискриминация. Неговото значение беше подчертано изрично и категорично с последната голяма ревизия на Учредителните договори – Договорът от Лисабон. Той предвиди Част ІІ на ДФЕС занапред да бъде озаглавен „НЕДИСКРИМИНАЦИЯ и гражданство на Съюза” (преди ДЛ само „Гражданство на Съюза”). Първата разпоредба на тази Част ІІ (чл. 18) не внася нова уредба, а повтаря разпоредбата на чл. 12 на ДЕО, но формално и знаково закрепва принципа на недискриминация заедно с уредбата на гражданството на ЕС.

Новият (след ДЛ) Дял ІІ на ДЕС, озаглавен „Разпоредби относно демократичните принципи” закрепва на първо място (в чл. 9) зачитането на равенството между гражданите и го урежда като „трансверсален принцип”, който обхваща „всички дейности на Съюза”.

Правната уредба и съдебната практика позволяват да се твърди, че принципът на равенство е един от централните, същности принципи на интеграционния правопорядък – заедно с принципите на предоставена компетентност (очертаващ уникалната властова наднационална природа на ЕС – чл. 1, ал. 1, чл. 4 и чл. 5 на ДЕС), принципът на зачитане на идентичността на държавите-членки и принципът на лоялно сътрудничество и (очертаващи особеното положение на интегрираната държава – чл. 4, § 2 и 3 на ДЕС). В анализа нататък ще разглеждам принципа на недискриминация именно като един от основните принципи на самия ЕС, не само на интеграционния правопорядък, а на цялата европейска интеграция⁴.

Тези основни принципи на ЕС трябва да се разглеждат като доразвитие или реализация на базовите ценности на ЕС, закрепени изрично в чл. 2 на ДЕС, сред които идеята за недискриминация всъщност присъства неколкократно: „зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека, включително правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези ценности са общи за държавите-членки в общество, чиито характеристики са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството между мъжете и жените”.

Така без да е посочено изрично точно по този начин, може да се приеме, че правото на ЕС забранява всяка форма на дискриминация! От гледна точка на целите на ЕС и предоставените му за осъществяването им компетенции – и най-вече от гледна точка на практическото значение и обема релевантна съдебна практика – може условно и с цел по-добро познаване да се приеме, че в ЕС са забранени три основни групи дискриминации:

1. 
   Всяка дискриминация, основаваща се на гражданството – задължение за равно третиране на гражданите на една ДЧ и гражданите на други държави:
   

• 
  граждани на друга ДЧ на ЕС – и като такива „граждани на ЕС”;
  
• 
  граждани на трета държава (като при тях в определени по закон случаи правото на равно третиране може да не е в същия обем, т.е. да не обхваща всички случаи).
  

2. 
   Всяка дискриминация, основаваща се на пола – или равенство между мъжете и жените.
   
3. 
   Всяка дискриминация, основаваща се на други разграничителни белези: различия в расата, цвета на кожата, етническия или социалния произход, генетичните характеристики, езика, религията или убежденията, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, наличието на физическо или умствено увреждане, възраст или сексуална ориентация (всъщност различни групи „малцинства”, цитирани по по-пълната редакция на чл. 21 на Хартата). С известни уговорки е възможно и разграничение на „права на малцинствата” (третата група) и права на не-малцинствени групи (на основание гражданство или пол).
   

Няма да се изкуша да навляза в лишен от съществено практическо значение, макар и теоретично изкусителен понятиен анализ. За нуждите на това изследване приемам за синонимни понятията „недискриминация” и „равно третиране” (както и „равенство” или „равнопоставеност”). Не ни дават достатъчно основания за разграничение нито Учредителните договори, нито интеграционната съдебна практика. В чл. 2 и 3 на ДЕС се използва именно понятието „недискриминация” – както по отношение на ценностите, така и по отношение на целите на интеграционния съюз. Наистина, Хартата за основните права на ЕС сякаш закрепва „недискриминацията” като само една от съставките на „равенството” (в своя Дял ІІІ). В същото време обаче закрепените отделно от недискриминацията (в чл. 21) принципи на равно третиране – например на мъжете и жените (чл. 23) в Учредителните договори и производните източници са именно територия на борба с дискриминацията (изрично според чл. 19 на ДФЕС).

Въпросът за принципа на равенството е разгледан добре в тематичния сборник на ЮФ на СУ от нашия докторант Мартин Бъбаров⁷. Той предпочита да приеме за базов „принципа на равенството”, а принципите на равно третиране и на недискриминация – за „негови проявления”, като посочва, че „повечето западноевропейски автори приемат за основен принципът на равенството, който от своя страна има многообразни проявления, сред които е и недискриминацията”. Малко по-нататък обаче той сам правилно посочва, че според Съда на ЕС забраната за дискриминация е „израз на общия принцип на равенството, който е сред общите принципи на общностното право⁸”. Виждането на Матин Бъбаров в никакъв случай не е неуместно или необосновано, известни понятийни нюанси могат аргументирано да се прокарат, но все пак ми се струва най-малкото по-полезно подобно разграничение да не се прокарва (включително и предвид практиката на СЕС, която не дава достатъчно основания за това) и принципът на недискриминация да не се свежда до един от аспектите на принципа на равенство, а да се разглеждат по-скоро като различни измерения на едно цяло, на един общ базов принцип на европейската интеграция, който можем да наричаме и „принцип на дискриминация”, и „принцип на равенство” или „принцип на равно третиране”.

Истински същественото е разбирането на Съда на ЕС, изразено по делото Grzelzczyk⁹: „Гражданството на Съюза е предназначено да бъде фундаментален статус на гражданите на държавите-членки, който позволява на тези от тях, които се намират в една и съща ситуация, да получат еднакво правно третиране, независимо от тяхната националност, като не се засягат изрично предвидените изключения”.

В същото време обаче и Конституцията за Европа, и новият Лисабонски договор изрично предвидиха правна основа (и задължение) за присъединяване на ЕС към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Още когато започна обсъждането на идеята за приемане на собствена харта на ЕС за основните права, основателно се постави въпросът какъв е смисълът да се създава формално нов правен инструмент (Хартата) при наличието на изрично закрепена в УД (чл. 6 на ДЕС) възможност за позоваване на ЕКПЧ и на общите конституционни традиции на ДЧ (като общи принципи на правото на ЕС), при това на практика с идентично съдържание.

Хартата може да се разглежда като кодификация на съюзното акù в областта на правата на човека, вкл. на правата, за крепени в ЕКПЧ. Редом с това Хартата урежда и нови, непознати досега права – неуредени нито в правен акт, нито в съдебната практика…

Така в крайна сметка в сила влиза един много специфичен правен акт. Той може основателно да бъде определен като компромисен, непълен, с ограничена ефективност. Но несъмнено и като важен инструмент на европейския интеграционен конституционализъм с пряко практическо значение за гражданите, за държавите-членки, за цялата интеграционна конструкция.

Хартата за основните права на ЕС е странен документ. Тя е белязана от редица особености – и дори слабости, но въпреки това представлява изключително съществена крачка напред в развитието на европейския интеграционен процес¹⁰. Тя е създадена след изключително тежки спорове (без преувеличение едни от най-тежките и продължителни в цялата история на интеграцията), белязани дори от „извиване на ръцете”¹¹ между участващите държави. Но въпреки това Хартата се превърна в ярък акт на волята на членуващите държави, „ръка за ръка”, ако обърнем метафората, да развият Европейския съюз като истинско пространство на демократичност, хуманизъм и справедливост¹².

Споровете около съдържанието на Хартата и обхвата на разпоредбите ù доведоха до поредица компромисни решения, някои от които силно смущаващи. Хартата бе създадена като акт, който да има пълноценно правно действие, но след 10-годишните спорове в крайна сметка получи компрометирана правна сила – подчинена на трансверсални разпоредби, които в значителна степен я обезсмислят, особено в контекста на разпоредбата за (задължително, макар и неосъществено вече повече от 5 години!) присъединяване на ЕС към ЕКПЧ.

Отгоре на всичко Хартата е подчинена и на безпрецедентен механизъм за ограничаване на действието ù по отношение на отделни държави (своеобразен opting-out) – Протокол № 30 към ДЕС и ДФЕС (въведен с ЛД)¹³, придружен от Декларации № 61 и 62 на Република Полша и Декларация № 53 на Чешката република.

Трябва да се има предвид също, че действието на отделните разпоредби на Хартата е подчинено на тълкувателните текстове, закрепени в приложението, наречено „Разяснения относно Хартата на основните права”¹⁴.

Принципът на недискриминация е закрепен и развит в разпоредбите на Дял ІІІ на ХОПЕС, поставени под общото наименование „Равенство”. Прави впечатление, че в заглавието не се възпроизвежда знаковото за ЕС понятие „недискриминация”, както е озаглавена Част ІІ на ДФЕС след същата реформа от Лисабон, с която се закрепва и Хартата като първичен източник…

В този дял са обединени принципи и права, които, макар и несъмнено „общи за конституционните традиции на ДЧ”, в контекста на Хартата на ЕС в голяма степен отразяват особеностите на самия ЕС (и най-вече детайлната уредба на принципа на недискриминация). Нещо повече – в ХОПЕС тези принципи и права намират уредба, по същество идентична, но в повечето разпоредби значително по-лаконична от подробната уредба, която (именно предвид ключовата си роля за осъществяването на интеграционния процес) имат в УД, докато в същото време кръгът на обхванатите разграничителни дискриминационни основания е разширен, в сравнение с аналогичните разпоредби в ДЕС и ДФЕС...

1. 
   Равенство пред закона (чл. 20) – тази разпоредба няма пряк аналог в системата на ЕКПЧ, но е универсален вектор във всички демократични конституции. На съюзно равнище тя има смисъл само като гаранция за равенство именно пред съюзното законодателство и по-скоро допълва – или просто въвежда – принципа на недискриминация с неговия широк обхват. Това е базов демократичен принцип, но в „Разясненията” разпоредбата не е обявена за „принцип” по смисъла на чл. 52, § 5 ХОПЕС. Вместо това се посочва, че „съответства на общия принцип на правото, …признат от СЕС като основен принцип на правото на ЕС (с посочена изобилна релевантна съдебна практика). За разлика от подробния прочит на следващите разпоредби, „Разясненията” тук са особено лаконични, сякаш възприемат това право за самоочевидно и естественоприсъщо на всеки демократичен правопорядък. За съжаление реалността – в не една държави и сред тях несъмнено нашата – разкрива много съществени проблеми…
   

2. 
   Недискриминация (чл. 21) – в системата на интеграционния правопорядък това не е право, а основен принцип. „Разясненията” обаче не определят и тази разпоредба като „принцип”, макар че тя несъмнено е една от най-„принципните” в цялата Харта, действителен ценностен фундамент на изключително изобилно съюзно и национално законодателство. Тази разпоредба считам за една от най-важните в Хартата. Тя съдържа изключително съществени новости в сравнение както с УД (и специално чл. 19 на ДФЕС), така и на всеки предходен международен равен акт в материята на правата на човека.
   

1. 
   Чл. 21 по същество закрепва двата вектора на принципа на недискриминация – общохуманният (§ 1) и вътрешносъюзният (§ 2). Този текст има и пряко и огромно значение за института на гражданството на ЕС. Днес в правото на ЕС действат две отделни групи разпоредби – с еднакъв ранг (първични източници), но с видимо различна редакция: чл. 9 на ДЕС и чл. 8, 10, 18 и 19 ДФЕС и чл. 21 ХОПЕС. Наложително е да се отбележи тежката липса на системност и поради това затруднената ефективност на прилагане на съюзните разпоредби с конституционен ранг относно недискриминацията (в ДЕС, ДФЕС и ХОПЕС, заедно с „Разясненията”)…
   
   1. 
      Общохуманният вектор е предмет на разпоредбата на § 1. На основата на изключително обилна съдебна практика, УД (специално чл. 2 на ДЕС, чл. 10 на ДФЕС, повторен и условно доразвит с процедурни правила в чл. 19 на ДФЕС) изрично закрепват задачата за борба с всякакъв вид дискриминация, „основана на пол, раса или етнически произход, религия или убеждения, увреждане, възраст или сексуална ориентация”¹⁵.
      
   2. 
      Тук не може да се остави без особено остра критика безобразната неадекватност на официалния български превод на ДФЕС. Във версията на английски и френски език между редакциите на чл. 10 и чл. 19 на ДФЕС няма никаква разлика, което е напълно естествено. Ролята на чл. 19 е да потвърди базовия принцип с трансверсален характер, заложен в чл. 10 и неслучайно в Дял ІІ „Разпоредби с общо приложение” на Част І „Принципи” на ДФЕС. В българския превод обаче в чл. 10 на ДФЕС четем „…дискриминация, основана на пол, раса или етническа принадлежност…”, а в чл. 19 на ДФЕС: „…дискриминация, основана на различията в пола, расата или етническия произход…”¹⁶. За всеки читател с бегла юридическа грамотност възниква представата, че двете разпоредби имат различно съдържание, а за националния юрист това може да бъде основание за различно прилагане, не дай Боже различна съдебна практика… Дори да приемем, че двата текста са превеждани от различни преводачи, липсата на съгласувана редакция е скандална и недопустима! И, както е известно, този пример далеч не е единствен, а по-скоро част от системна практика на преводния екип, тънещ впрочем в криминална анонимност…
      
2. 
   Надали с небрежност обаче можем да обясним различията в редакцията на разпоредбите на чл. 10 и 19 на ДФЕС от една страна и чл. 21 на ХОПЕС от друга. Ако в чл. 10 и 19 на ДФЕС се говори за „борба срещу всяка форма дискриминация, основана на пол, раса или етнически произход, религия или убеждения, (физическо или умствено¹⁷) увреждане, възраст или сексуална ориентация”, то в чл. 20 на ХОПЕС откриваме три съществени особености:
   
   1. 
      Текстът започва със „забрана”, каквато УД не предвижда! Цялата нормотворческа философия на УД почива на съществено разграничение между „забрани”, каквито не липсват (напр. „забраната на всяка дискриминация на основание гражданство” по чл. 18, ал. 1 на ДФЕС, или в материята на конкуренцията и др.) и „борба с…”, което представлява формулировка със значително по-ограничени правни последици. Разбира се, изричната обща „забрана” трябва да се приветства, но незаобиколим е въпросът за възможната нова съдебна практика. Според ДЕС (чл. 2 относно „ценностите, на които Съюзът се основава”), забраната на дискриминацията е сред основните „ценности” като „характеристика на обществото” (редом с толерантността, справедливостта, солидарността и… равенството между мъжете и жените, неслучайно изрично обособено, макар да е същностен елемент от недискриминацията – виж подробно по-нататък). Естествено според чл. 10 на ДФЕС „Съюзът се стреми да се бори…”¹⁸, а според чл. 19 на ДФЕС се „…приемат необходимите мерки за борба с дискриминацията¹⁹…”.
      
   2. 
      Текстът на чл. 21 ХОПЕС е значително по-пълен, по-изброителен, с езикова редакция, неуместно внушаваща изчерпателност (невъзможна и ненужна при разпоредби като тази, уреждащи трансверсален принцип с неизчерпаемо многообразие от проявления). Чл. 21 добавя:
      

• 
  „цвят на кожата” (редом и поради това отделно от „раса”);
  
• 
  „социален произход” (редом с „етническия” и, разбира се, със съвсем различно съдържание, което изобщо не присъства в УД!);
  
• 
  „генетични характеристики” (принципно нова формулировка!, с известни уговорки за дублиране по същество);
  
• 
  „език” (също съществена новост);
  
• 
  „политически или други мнения” (съвсем ново и според мен представляващо излишна конкретизация на „убежденията”);
  
• 
  „принадлежност към национално малцинство” (изключително съществена отлика и новост!);
  
• 
  „имотно състояние” (също важна новост с ярка принадлежност към левите политически идеи);
  
• 
  „рождение” (без никаква конкретизация и поради това малко озадачаващо и отново с резервата за повторение).
  

1. 
   Тези съществени различия в редакцията – и по същество важни нововъведения – са отбелязани изрично и в „Разясненията”. Формулировката е категорична и поради това подозрителна: „Няма противоречие, нито несъответствие между § 1 и чл. 19 на ДФЕС, който има различно приложно поле и предмет: чл. 19 предоставя на Съюза компетентност да приема законодателни актове, включително да хармонизира законовите и подзаконовите разпоредби на държавите-членки с цел борба с определени форми на дискриминация, изброени изчерпателно. …За разлика от него чл. 21, § 1 не предоставя никаква компетентност за приемане на антидискриминационни закони в тези области на действие на държавите-членки или на физическите лица²⁰, нито постановява широкообхватна забрана на дискриминацията в тези сфери”. Това е абсурдно: самата формулировка на чл. 21 гласи „Забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на…”²¹ (виж по-горе). Непонятно и недопустимо е подобно редактиране и по същество отменяне на разпоредба на Хартата чрез коментарни текстове на „Разясненията”! Следващата го конкретизация е още по-странна и според мен неуместна: „Той (чл. 21) засяга всъщност само дискриминацията, която е дело на институциите и органите на Съюза при упражняването на предоставените им от Договорите области на компетентност, и на държавите-членки, единствено когато прилагат правото на Съюза”. Нали това се отнася за цялата Харта? Но ако е вярно, че „следователно § 1 не изменя обхвата на компетентност, предоставен по чл. 19, нито тълкуването на този член”, то какъв тогава е смисълът на всички тези нововъведения и по-общо на формулировка „забранена е”? Колкото и силно да е било желанието на авторите на двата текста да избегнат всеки повод за напрежение между ДЧ и респ. за препятстване на приемането на Хартата, нормотворчеството (тъй като със статута си на незаобиколим тълкувателен източник „Разясненията” също стават правен източник) има основни правила, които никоя политическа целесъобразност не следва да пренебрегва…
   
1. 
   Вътрешносъюзният вектор е закрепен в § 2 относно забраната за дискриминация на основание гражданство. Той дословно повтаря чл. 18, § 1 на ДФЕС²², респ. заедно с цялата релевантна люксембургска юриспруденция. Разбира се, присъства неизбежната уговорка за незасягане на специалните съюзни разпоредби.
   
2. 
   Аналогията между чл. 21 на ХОПЕС и чл. 14 на ЕКПЧ, прокарана в „Разясненията”, намирам за по-скоро условна.
   
   1. 
      От една страна могат да се установят някои (едва ли пренебрежими) редакционни различия и между чл. 14 на ЕКПЧ и чл. 10 на ДФЕС:
      

• 
  убежденията в чл. 14 на ЕКПЧ са „политически и други”;
  
• 
  чл. 10 на ДФЕС прави съществената конкретизация и за „етническа принадлежност” (тук е скрито едно от измеренията на защитата на малцинствата, на фона на демонстративното отсъствие в чл. 10 на ДФЕС на посочването на „принадлежност към национално малцинство”²³ – също така демонстративно преодоляно обаче в чл. 21, § 1 на ХОПЕС);
  
• 
  в 10 на ДФЕС се считат за подразбиращи се уточненията „език” и дори „национален или социален произход” (което обаче беше слабост, доколкото различията в социалния произход имат съществено значение в пазарното общество – преодоляна в чл. 21 на ХОПЕС);
  
• 
  вместо по-общото „рождение” (чл. 14) се конкретизира „възраст” (чл. 10 на ДФЕС);
  
• 
  вместо неефективното „друг някакъв признак” (чл. 14), изрично – и с отчитане на съвременните реалности – в чл. 10 на ДФЕС се отчита „сексуална ориентация” (вкл. предвид тенденцията да се говори за „сексуални малцинства”).
  

2. 
   От друга страна чл. 14 на ЕКПЧ е подчинен на ограничението, че забраната за дискриминация е не принципна, а свързана само с „упражняването на правата и свободите по Конвенцията”, докато чл. 21 на ХОПЕС е освободен от всякаква условност и следва да се чете като общ принцип. Формулировката на чл. 10 на ДФЕС наглед е обтекаема – Съюзът само „се стреми да се бори срещу…”. Знаем обаче – и от изобилните производни правни източници, и от още по-изобилната съдебна практика – че тази разпоредба се разглежда като закрепваща основен принцип, наложително получил детайлно законодателно и юриспруденциално доразвитие. Впрочем, подобна условност съдържа и разпоредбата на чл. 14 на ЕКПЧ (виж по-нататък). Редакцията на чл. 21 обаче е категорична: „Забранена е всяка форма на дискриминация, основана…”. Това е формално-нормативно различие, което може да се оцени като едно от най-важните достойнства на Хартата. Разбира се, то не трябва да се надценява – и до сега практиката на съюзните институции и особено на съюзния съд в Люксембург разглеждаше чл. 10 и чл. 19 на ДФЕС (преди чл. 13 на ДЕО) като изрична забрана. От друга страна обаче изисква внимание въпросът защо съюзният конституционен законодател, приел чл. 21, § 1 на ХОПЕС, не е счел за нужно да редактира по аналогичен начин и чл. 10 и чл. 19 на ДФЕС…
   

3. 
   Културно, религиозно и езиково многообразие (чл. 22). Тази разпоредба може да се счита за повторение, а и за компромисно решение, позволяващо да се уредят важни гаранции, без изрично да се споменават правата на малцинствата, различни от националните (предвидени в чл. 21). Тя обаче отразява съществени особености на европейската интеграция – процес на обединяване на суверенни национални държави, които въпреки трансфера на съществени властови правомощия, запазват своя суверенитет, а интеграционният съюз е длъжен да зачита (във всички свои актове) не само този суверенитет, но и тяхната „национална идентичност” (чл. 4, § 2 на ДЕС). Израз на разбирането за езиковото (и националното) многообразие като принцип на интеграцията е и чл. 55 на ДЕС, а и други разпоредби на УД, които закрепват равенството на всички официални държавни езици като официални езици на самия Съюз. Разясненията уточняват, че разпоредбата „се основава” на чл. 6 на ДЕС и на чл. 167, § 1 и 4 на ДФЕС, което според мен е просто поредното повторение. Изрично се признава, че културното и езиковото многообразие „вече е постановено” в чл. 3, § 3 на ДЕС… Основателно се припомня и Декларация № 11 от Заключителния акт на Договора от Амстердам относно статута на църквите и неконфесионалните организации, който е утвърден в чл. 17 на ДФЕС.
   

3. 
   Равенство между жените и мъжете (чл. 23). Възможна е само условна аналогия със забраната за дискриминация на основата на пола по чл. 14 на ЕКПЧ (но и с цялата придружаваща го практика на ЕСПЧ), но трябва да се отбележи изричното извеждане на принципа за равенство между мъжете и жените, като пряко свързан с пазарните особености на европейския интеграционен процес и произтичащата от тях изключително изобилна практика на интеграционния съд (виж изрично по-нататък). Неслучайно този принцип е изведен в самото начало на Част І на ДФЕС (чл. 8) като норма-принцип „с общо приложение” и доразвита многократно – в чл. 10; чл. 153, § 1, б. „и”; чл. 157, § 1, 3 и 4 на ДФЕС (въпреки че „Разясненията”, наистина странно защо, посочват като референция само част от тези разпоредби…).
   

3. 
   Правата на детето (чл. 24). Условно вдъхновена от Конвенцията на обединените нации за правата на детето, тази разпоредба е от ново поколение и отразява нов тип проявление на ефективна закрила на хуманните ценности, подобно на следващите две разпоредби. Тя обаче дублира новите записи в УД след ЛД – чл. 3, § 3, ал. 2 ДЕС и чл. 81 ДФЕС.
   

3. 
   Правата на възрастните хора (чл. 25). Самата формулировка за „достоен и независим живот и участие в социалния и културния живот” разкрива нов тип обществена и законодателна воля, непозната не само за ЕКПЧ, но по същество и за двете поколения следвоенни и посткомунистически конституции в Европа. „Разясненията” посочват като „основание” и социалните харти на ЕО/ЕС.
   

3. 
   Интеграцията на хората с увреждания (чл. 26). Тази предходната разпоредба са не просто „ново поколение”, те са принципно нови. Те отразяват едно ново равнище в разбирането за общи хуманни ценности (вдъхновението на „хуманистичното наследство на Европа” – преамбюл на ДЕС) и най-вече в способността за ефективно утвърждаване на тези ценности чрез защита на техните субективни измерения като основни права. Не може да не се отбележи, че много преди тези ценности – и права – да бъдат закрепени в Хартата, Общностите и Съюзът създаваха ефективно законодателство за тяхната защита. Можем да приемем, че разпоредбите на чл. 24-26 на ХОПЕС са и своеобразна кодификация, обща правна рамка на вече създадено производно законодателство и богата съдебна практика.
   

3. 
   Може би озадачаващо „Разясненията” определят само една от разпоредбите на Дял ІІІ като „принцип”: чл. 26 относно интеграцията на хората с увреждания. По отн. на чл. 20 „Равенство пред закона” се посочва, че той „съответства на общия принцип на правото, който…”, но това според мен няма как да се чете като определяне като „принцип” по смисъла на чл. 52, § 5 на Хартата.
   

1. 
   Разширяване на обхвата на правото на свободно движение а работници по чл. 45 на ДФЕС чрез принципа на недискриминация.
   

1. 
   Целият текст на чл. 45 е подчинен на принципа на недискриминацията на един „гражданин на ЕС" (а преди ДЕС просто гражданин на друга държава-членка, който се ползва с всички права по правото на ЕО) в друга държава-членка – недискриминация, обоснована от не-притежаването на нейно (на приемащата страна) гражданство. Според практиката на СЕС това изискване за недискриминация се прилага навсякъде и забранява всяко поставяне на чуждия гражданин в неравностойно или неблагоприятно положение в сравнение с гражданите на приемащата държава. Към него могат да се предявяват различни изисквания (лични документи, свидетелства за професионална квалификация или друга правоспособност, владеене на език – бил той и езика на приемащата държава, местожителство и всякакви други) единствено ако те се прилагат и за местните граждани.
   
2. 
   Може без преувеличение да се определи, че СЕС е внесъл грандиозен по обем и практическа значимост принос в тази насока и със своите решения²⁵ последователно и неотклонно е прилагал и развивал принципа за недискриминация във всички възможни измерения – признаване на дипломи, получаване на специални облекчения, право на престой на семейството на работещия, разширяване на кръга адресати (първоначално само „работници") и до студентите, пенсионерите и други лица). Показателно е сензационното за времето си решение по делото Deina²⁶, според което чуждият гражданин, работещ в страната, има право да се ползва и от такива „национално обусловени" и подчинени на категорична вътрешно национална мотивация и логика социални облекчения, като... държавни помощи за раждаемост!
   

2. 
   Правото на еднакво третиране.
   

В практиката на интеграционния съд в Люксембург разбирането за равно третиране обхваща по същество всички практически аспекти на правото на свободно движение, например дори и тези, които са свързани с данъчното облагане и наглед не попадат в тясното съдържание на правото на свободно движение на хора. През 2007 г. по делото Schwarz et Gootjes-Schwarz²⁷ СЕО приема, че една национална регламентация, която поставя в по-неблагоприятно положение определени граждани на една ДЧ поради факта, че са упражнили правото си на движение в друга ДЧ, е ограничение на правата, признати от чл. 21 на ДФЕС. Така когато данъкоплатците на една ДЧ изпращат децата си на училище в друга ДЧ, а финансирането на това училище се осъществява от частни фондове, чл. 49 на ДФЕС не допуска прилагането на национална уредба, предвиждаща възможност да се придобие право на намаляване на данъците върху доходите на данъкоплатци, когато заплащат учебни разноски в определени частни училища на своята територия, но изключва тази възможност за плащания към частно училище в друга ДЧ. Дори когато чл. 49 на ДФЕС не намира приложение, то правилото на чл. 21 на ДФЕС при всички положения изисква равно третиране. И практиката на интеграционния съд в Люксембург изобилства с решения в отделни материи, които потвърждават и налагат това широко разбиране за задължение за равно третиране.

1. 
   Забраната за ограничаване на свободата на придвижване се отнася до всички възможни аспекти – дори например до изисквания относно шофьорска книжка. По делото Sofia Skanavi et Konstantin Chryssanthakopoulos²⁸ съдът отхвърля възможността отделните ДЧ да изискват от гражданите в едногодишен срок от влизането си в страната да заменят шофьорската си книжка с такава, която е издадена от приемащата страна, за да могат да упражняват правата си. Политиката на хармонизиране на законодателствата в тази област следва от Директива 91/439²⁹, а задължението за замяна на свидетелството за правоуправление, предвидено в някои ДЧ, е препятствие пред упражняването на свободата на придвижване и като такова е недопустимо. При отсъствие на съюзни разпоредби ДЧ остават компетентни да налагат санкции за нарушаване на такива задължения, но както следва от постоянната практика на СЕС във връзка с неспазването на формалните изисквания за правото на престой и придвижване, ДЧ, дори да имат право да санкционират, не могат да налагат санкция, която е непропорционална и създава пречки пред упражняването на тези свободи.
   
2. 
   Особено показателна е съдебната практика относно правата на равно третиране на пограничните работници (специално относно пенсионните права), и най-вече решението от 2009 г. по делото Commission с/ Allemagne³⁰. В т. 52 СЕО отбелязва: „следва да се припомни, че чл. 7, § 2 на Регламент 1612/68 предвижда, че работник, който е гражданин на една ДЧ, се ползва на територията на друга ДЧ от същите социални предимства, както работниците – местни граждани”. Пограничните работници могат да се позовават на разпоредбите на този чл. 7 на същото основание, като всеки друг работник, посочен от тази разпоредба³¹. Според постоянната практика на Съда³² правилото за равно третиране, закрепено както в чл. 45 на ДФЕС, така и в Регламент 1612/68, забранява не само явните дискриминационни практики, основани на гражданството, но и всички прикрити форми на дискриминация, които чрез прилагане на други критерии за разграничаване фактически водят до същия резултат³³.
   

• 
  не допускат пограничните работници и техните съпруги/съпрузи да получават пенсионно-осигурителната добавка, когато не са неограничено данъчно задължени в тази ДЧ;
  
• 
  забраняват на пограничните работници да използват субсидирания капитал за придобиване или за строеж на жилище за задоволяване на лични жилищни нужди, когато посоченото жилище не се намира в Германия;
  
• 
  предвиждат възстановяване на посочената добавка в случай на преустановяване на неограниченото облагане в тази ДЧ”.
  

3. 
   Важни практически измерения на приложението на принципа на равно третиране.
   

Това се отнася например за вземането предвид на местожителството като критерий за приложението на националното право или за предоставянето на някаква привилегия – фактът на различното третиране на гражданина на друга ДЧ, не защото няма гражданството на приемащата страна, а защото няма местожителство в нея, може да се разглежда като дискриминация, която се счита забранена³⁷.

1. 
   Особено красноречиво е поставянето и на помощите за майчинство в приложното поле на чл. 7 на Регламента, респ. на забраната за неравнопоставеност по чл. 45³⁹. Според СЕО дискриминация може да съществува дори когато правната норма не прави никаква разлика между местни гражда­ни и чужденци и ги поставя при напълно еднакви условия, ако тези условия са по своята същност такива, че за чужденеца ще е значително по-трудно да отговори на тях, отколкото за местния гражданин⁴⁰.
   
2. 
   Работникът мигрант е равнопоставен на местните граждани във всичко, свързано с постъпването на работа⁴¹ и условията на труд, и в частност „в материята на заплащането, освобождаването от работа и повторното възстановяване на работа, ако е останал безработен".
   
3. 
   Регламентът предвижда също, че работникът чужденец се ползва от същите социални и данъчни облекчения, като местните работници, а по отношение на социалните облекчения и придобивки, принци­път на еднакво третиране обхваща не само условията по трудовия дого­вор, но и такива, които не са пряко свързани с него, като например пра­вото на намаление по жп-линиите⁴². Разширителното тълкуване на принципа на недискриминация е основателно, доколкото в противен случай гражданинът на ЕС би могъл да бъде разколебан дали да упражни свободата на движение, ако ще бъде поставен в по-неблагоприятно материално положение от мест­ните работници⁴³. По същия начин се разглеждат и разпоредбите, гарантиращи минимални средства за съществуване, съгласно местното зако­нодателство⁴⁴, както и правото на престой не само на съпругата (съпруга) на работещото лице, но и на постоянния партньор, с който живее без брак (съгласно утвърдените изисквания) и който също няма местно гражданство⁴⁵, или пък правото на стипендия за професионална квалификация⁴⁶.
   
4. 
   Съ­дът е приел, че социалните и данъчните предимства, полагащи се на мес­тните работници, се полагат и на работниците-мигранти от други ДЧ, дори кога­то не са изрично записани в трудовите им договори, щом като се явяват средство, улесняващо тяхната мобилност⁴⁷. По отношение на данъците СЕО е отхвърлил като недопустима наци­онална правна норма, която изисква постоянно местожителство на съот­ветната територия като предпоставка за намаляване на данъците⁴⁸.
   
5. 
   В същото време обаче се прави отчетливо разграничение между тези граждани на друга ДЧ, които работят в приемащата ДЧ, и такива, които се придвижват по територията ù, за да търсят работа, но още не работят. Това, че последните предприемат необходимите действия, за да намерят работа или да постъпят на работа, все още не е достатъчно, за да се пол­зват от социалните привилегии и придобивки, предвидени за работещите в тази страна⁴⁹.
   
6. 
   Работникът чужденец е напълно равнопоставен на местните работници по отношение на професионалното образование и преквалификация. СЕО определя, че „достъпът до професионално образование благоп­риятства свободното движение на хората в цялата Общност, позволявай­ки им да получат квалификация и да развият своите лични качества в тази ДЧ, която предлага съответно най-подходящата специализация"⁵⁰.
   
7. 
   Принципът за еднакво третиране обхваща според чл. 8 на Регламента и синдикалните права – в същата степен като местните лица работниците чужденци могат да членуват в синдикални организации и да упражняват синдикални права, вкл. и право да избират или да бъдат избирани в синдикалните органи. Това право обхваща всички обществени организации, които, макар да не са чисто синдикални, упражняват функ­ции, свързани със защитата или представляването на работещите⁵¹.
   
8. 
   Принципът на равно третиране следва да се прилага и по отношение на евентуално наказателно преследване на гражданите. Ясна индикация за това дава на 19 март 1998 г. по делото Bickel⁵² генералният адвокат Якобс. По делото Aitor Oteiza Olazabal⁵³ в т. 43 на мотивите си интеграционният съд приема, че една национална мярка, ограничаваща някоя от основните свободи, предвидени в Договорите, не може да бъде оправдана и не съответства на принципа на пропорционалност на националните мерки. Този принцип изисква всяка национална мярка да съответства на необходимото за реализиране на целта, която преследва, без да го надвишава. Няма съмнение, че и правата на човека, сред тях и правата на гражданина, са фундаментални, някои от тях предвидени самостоятелно в Договорите, други произтичат от съдебната практика и от качеството гражданин на ЕС. В компетентността на националните съдилища е да контролират и установят дали конкретно предприетите мерки реално съответстват на конкретното поведение, дали то представлява реална и достатъчно сериозна заплаха за обществения ред и сигурност. Пак на националните съдилища тежи преценката дали тези мерки зачитат принципа на пропорционалността.
   
9. 
   Особено съществен е проблемът с депортирането на лица. В разгара на скандала с депортирането на роми – български и румънски граждани – от Франция, на 31 август 2010 г. френският съд, който (като всеки съд на ДЧ) е съд на общо основание по прилагането на Правото на ЕС и като такъв следи освен за правилното прилагане на правото на ЕС и за спазването на принципа на пропорционалността, прие, че незаконното обитаване на поземлен имот не представлява заплаха за обществения ред. Това бе едно ярко проявление на принципа за пропорционалност – съдът установи несъответствие на предприетата мярка с преследваната цел. Което обосновава недопустимост на предприетите спрямо съюзните граждани (българи и румънци) ограничения.
   

4. 
   Автономия на правата на гражданите на ЕС. Съдът на ЕС е постоянен в разбирането си, че редица права произтичат пряко от качеството „гражданин на ЕС”.
   
   1. 
      Така например то включва и мигриране с цел потребление на стоки услуги. Така например в решението Ian William Cowan c/ Trésor public⁵⁴ Съдът на ЕО задължава държавата, в която едно лице е пребивавало като потребител на услуги, да го обезщети съгласно националното право за претърпяна злополука. От което следва, че не се допуска никаква диференциация между граждани на приемащата държава и мигриращи потребители на стоки и услуги. И въпреки че това заключение на съда следва от годините на налагане на общностната политика по либерализиране на пазара (и преди закрепването на института на гражданството на ЕС!), днес спокойно можем да установим, че също става дума за ненакърнимо право на европейския гражданин. Право, което прави гражданина на всяка отделна ДЧ, пребиваващ на територията на друга, равен на нейните собствени граждани.
      
   2. 
      Като цяло съдържанието и реализацията на правото на свободно движение на лицата в ЕС са предмет на особено внимание и богата регламентация във вторичното законодателство на ЕС. Както стана ясно по-горе, те са повод и за значителна съдебна практика в продължение вече на пове­че от четири десетилетия (най-вече след приемането на регламента от 1968 г.). Прилагането на това право отдавна е утвър­дена правна реалност в страните от ЕС, а възприемането им в страните – кандидатки за членство (и, разбира се, в България преди присъединяването) е едно от съществените изисквания (като важна част от обхвата на Acquis communautaire – Acquis de l’Union или Union’s acquis).
      
   3. 
      В последваща своя практика интеграционният съд отива още по-нататък – и определя, че правата, произтичащи от гражданството на ЕС (както тези, които изрично са закрепени под общ надслов „гражданство на ЕС”, така и тези, които произтичат от четирите свободи на движение и по-общо от цялото съюзно право!), представляват основен статус на гражданите! В своите лекции в този том големият френски изследовател на материята проф. Жан-Дени Мутон разглежда задълбочено този въпрос, главно на основата на знаковите, крайъгълни решения на СЕС по делата Grzelczyk ⁵⁵ и Baumbast ⁵⁶.
      

Многократно сезиран (най-често чрез преюдициално запитване за тълкуване на съюзни правни норми), Съдът на ЕС намира повод и не се колебае да разгърне изобилна и устойчива практика, в която последователно и систематично утвърждава широко разбиране на правото на равно третиране на двата пола.

1. 
   Разпоредба на чл. 19 на ДФЕС е рамкова и забранява всички други форми на дискриминация – основана на „различията” в:
   

• 
  пола;
  
• 
  расата или етническия произход;
  
• 
  религията или убежденията;
  
• 
  наличието на физическо или умствено увреждане;
  
• 
  възрастта;
  
• 
  сексуалната ориентация.
  

1. 
   Това са основните, типичните, форми на дискриминация, изброяването все пак не може да бъде изчерпателно, въпреки че такова впечатление създава редакцията на разпоредбата. Недопустима например ще е и дискриминация (от страна на работодател или орган на власт) спрямо лица, изразяващи различно спортно пристрастие, различно виждане за някои събития (историческо минало, ядрена енергия, външнополитически въпроси, ксенофобия и т.н.) и т.н., които не попадат формално в разбирането за „убеждения”.
   
2. 
   Редакцията на разпоредбата на чл. 19 на ДФЕС обаче има някои особености:
   

• 
  не е закрепена изрична „забрана”, а „правомощие” („в рамките на закрепените области на компетентност на ЕС”) – за приемане на „необходимите мерки за борба с”. Така премахването на посочените видове дискриминация се очертава като „цел” (арг. и от изричната формулировка по § 2);
  
• 
  При това поради спецификата на материята е предвидено изключение от правилото за осъществяване на нормотворческата власт в ЕС по „обикновената законодателна процедура” (съвместно приемане на акт от ЕП и Съвета – виж чл. 289 на ДФЕС) и предвижда прилагане на „специална” процедура („консултиране” с ЕП, единодушие в Съвета).
  
• 
  ЕП и Съветът могат (§ 2) да приемат „мерки за стимулиране”⁵⁷ в „подкрепа на действията на ДЧ”, което означава, че ДЧ запазват по принцип за себе си осъществяването на политика по премахване и забрана на въпросните видове дискриминация. Съюзът е лишен от правото да осъществява „хармонизация” на националните норми – той може само да „стимулира”, като „приема основните принципи”.
  
• 
  Иначе казано: по обикновената законодателна процедура СМ и ЕП могат да „насърчават” ДЧ за приемане на мерки, а по специалната процедура (СМ – с единодушие, т. е. със съгласието на всички ДЧ) могат да се приемат и мерки на съюзно равнище, което и неведнъж е направено (виж т. 2.).
  

2. 
   Сред изрично забранените форми на дискриминация по чл. 19 ДФЕС специално внимание, като най-пряко свързани с правото на свободно движение (не случайно посочена на първо място в изброяването), изискват именно правата, произтичащи от принципа на равенство между мъжете и жените (или дискриминация на основание на пола)⁵⁸.
   
   1. 
      Според еднозначна и категорична практика на интеграционния съд в Люксембург още от 1976 г.⁵⁹ зачитането на основните права на човешката личност е част от общите принципи на общностното право, които то е предназначено да защитава” и „не може да има съмнение, че всяка дискриминация на основание на пола е част от тези основни права”.
      
   2. 
      Проблемите относно нееднаквото третиране на мъжете и жените са и може би най-често пораждащите ежедневни проблеми на практика – нежелание на работодателя да ангажира жени в детеродна възраст (заради предполагаемото често отсъствие от работа), нееднакво заплащане за еднаква дейност, необосновани предпочитания към единия пол (напр. към жени-стюардеси или мъже-шофьори) и т.н.
      
   3. 
      В същото време това право (принцип) от една страна е житейски пряко свързано с осъществяването на свободно движение (право на труд в друга ДЧ), но от друга страна е напълно независимо от него (прилага се, и то практически много по-често, и без каквото и да било придвижване, в „изцяло вътрешни ситуации”) и по-общо изобщо от въпроса за притежаването или не на гражданство на ЕС (т.е напълно равно и по отношение на законно пребиваващите в ЕС граждани на трети страни).
      
   4. 
      Чл. 8 ДФЕС закрепва като трансверсална (обхващаща всички политики) дейност на Съюза премахването на неравенството (във всички форми) и насърчаването на равенството между мъжете и жените.
      
   5. 
      Поради особената му важност, принципът на равно третиране на мъжете и жените е закрепен в самото начало на УД, още в чл. 2 на ДЕС (преди в чл. 3 на ДЕО) – „ценностите на равенството” (първо изречение) и „равенство между мъжете и жените” като основна характеристика на европейското общество (второ изречение).
      
   6. 
      Член 3 на ДЕС изрично определя (в § 3, ал. 2) като основна дейност на ЕС „борбата срещу дискриминациите” (вкл. на основата на пола) и „насърчаването… на равенството между мъжете и жените”. Може да се приеме, че равенството между мъжете и жените е едновременно ценност и цел на ЕС, на целия интеграционен процес.
      
   7. 
      Хартата за основните права (чл. 23) изисква „равенството между жените и мъжете да бъде гарантирано във всички области”, но изрично посочва (като практически най-проблемни или типични области на нарушение):
      

• 
  „заетостта” (равен достъп до работни места),
  
• 
  „труда” (всички условия на труд – работно време и т.н.)
  
• 
  и „възнаграждението”.
  

8. 
   Директива 2006/54 обобщава политическата философия на съюзния законодател, като изрично потвърждава (в преамбюла), че „равенството между мъжете и жените е основен принцип на общностното право”.
   

3. 
   Поради своята особена важност, проблематиката е доуредена в чл. 157 ДФЕС (при това именно в Дял Х, посветен на „социалната политика”). Разпоредбата е посветена само на един – може би практически на-важният – аспект: принципа за равно заплащане на мъжете и жените.
   
   1. 
      Става дума за право, издигнато в „принцип” – и според категорична практика на СЕС още от 1976 г.⁶⁰ нормата проявява вертикален директен ефект⁶¹ (задължение на ДЧ, представляващо субективно право на частните лица, защитимо пред национален съд) и дори хоризонтален директен ефект⁶² (когато дискриминацията, осъществена дори от частен работодател, се основава директно на законова норма или колективен трудов договор).
      
   2. 
      Правото на равно третиране се прилага по отношение на всяка ситуация, когато лица от различен пол осъществяват „равен труд” или „труд с равна стойност” (като на националния съдия тежи задачата да установи еднаквостта на престацията).
      
   3. 
      Под „заплащане” според § 2 се разбира „обичайната основна или минимална заплата или надница, както и всяка друга придобивка в пари или натура, изплатена пряко или непряко от работодателя на работника за неговия труд”. Тази разпоредба е особено ярък пример за изчерпателна уредба и изрично дефиниране на равнище първични източници (Учредителни договори⁶³) и ярко свидетелства за практическата и социална важност на проблема.
      
   4. 
      Детайлно е уредено и разбирането за „равно” заплащане (с повторението „без дискриминация”) – § 2.
      
   5. 
      В изпълнение на предписанието за необходими мерки по чл. 157 на ДФЕС (преди чл. 141 на ДЕО) през 1975 г. е приета Директива 74/117 относно сближаването на законодателствата относно прилагането на принципа за равно заплащане⁶⁴.
      

4. 
   Разбирането за равенството между мъжете и жените постепенно се разширява от правото на равно заплащане в общ принцип на равно третиране (недискриминация на основата на пола). Изобилната съдебна практика през годините⁶⁵ е кодифицирана в общата Директива 2006/54 на Съвета и ЕП за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите. Директивата изменя редица предходни производни правни източници, а срокът за транспонирането й изчете на 15 август 2008 г. ЕК приема, че Република България е постигнала добро транспониране. Тази директива представлява основният вторичен източник в материята и се опитва да уреди основните проблеми изчерпателно.
   
   1. 
      Директива 2006/54 дава защита на принципа на равните възможности и равното третиране на жените и мъжете в областта на заетостта и професиите (чл. 1) и на равно третиране по отношение на:
      

• 
  достъпа до заетост, включително повишение, и до професионална квалификация;
  
• 
  условията на труда, включително заплащането;
  
• 
  професионалните социално-осигурителни схеми.
  

1. 
   Директивата закрепва легално дефинициите на всички ключови понятия (чл. 2):
   

• 
  „пряка дискриминация“;
  
• 
  „непряка дискриминация“;
  
• 
  „тормоз“;
  
• 
  „сексуален тормоз“;
  
• 
  „заплащане“
  
• 
  и „професионални социално-осигурителни схеми“.
  

1. 
   Европейската комисия проявява видима активност по отношение на транспонирането на релевантните директиви и спазването на цялата интеграционна правна уредба от всички ДЧ. Тя завежда множество дела за различни нарушения, по-често за национални мерки, представляващи скрита дискриминация (напр. лишаването на жените от достъп до определени професии с мотив да бъдат защитени⁶⁶). Комисията принуждава някои ДЧ дори да денонсират отделни конвенции на Международната организация по труда⁶⁷.
   
2. 
   Основни производни правни източници относно равното третиране на половете.
   
   1. 
      През 70-те години интеграционният законодател обръща специално внимание на този очертал се като практически много важен проблем:
      

• 
  Директива 75/117 за сближаване на законодателствата на ДЧ относно прилагането на принципа за равно заплащане;
  
• 
  Директива 76/207 за прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионална квалификация и развитие и на условията на труд;
  
• 
  Директива 79/7 за прогресивно прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените в сферата на социалното осигуряване;
  
• 
  Директива 86/378, изменена с Директива 96/97 за прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените в професионалните социалноосигурителни схеми;
  
• 
  Директива 86/613 за прилагане на принципа на равното третиране на мъжете и жените, които извършват дейности в качеството на самостоятелно заети лица, включително и в сектора на земеделието, както и за закрила на самостоятелно заетите жени по време на бременност и майчинство и др.
  

1. 
   Правната уредба претърпя значително развитие в последното десетилетие:
   

• 
  Директива 2002/73 за изменение на Директива 76/207 за прилагането на принципа на равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до заетост, професионално обучение и повишаване, и условията на труд;
  
• 
  Регламент 806/2004 относно интегрирането на равенството между половете в политиката на ЕС за сътрудничество и развитие като цяло и приемане на конкретни мерки за подобряване на положението на жените;
  
• 
  Директива 2004/113 относно прилагане на принципа за равното третиране на мъжете и жените по отношение на достъпа до стоки и услуги и предоставянето на стоки и услуги;
  
• 
  Директива 2006/54 за прилагането на принципа на равните възможности и равното третиране на мъжете и жените в областта на заетостта и професиите (преработена): за да засили правната сигурност и яснота в прилагането на принципа на равнопоставеност, Директивата кодифицира Директива 75/117 за равното заплащане; Директива 76/207 (изменена с Директива 2002/73); Директива 86/378 (изменена с Директива 96/97) за равното третиране в социалноосигурителните схеми и Директива 97/80 относно тежестта на доказване в случаите на дискриминация, основана на пола.
  

1. 
   
   Каталог: home.nsf
   home.nsf -> Закон за държавния служител
   home.nsf -> І. общи положения
   home.nsf -> Заседание в състав: председател: йордан константинов
   
   
   
   Изтегляне 480.14 Kb.
   
   Сподели с приятели: