Проф д. ик н. Ангел димов българските „царски имоти” Издателство на Българския аграрен съюз

В тези условия германският фюрер е бил заинтересован неговите верни „приятели” от Тристранния пакт (към който на 1 март 1941 г. е присъединена и България) да бъдат живи и да властват в своите страни (известно е, че Хитлер лично е изпратил в Италия германски военно-въздушни десантчици, които са освободили от плен Дучето и са го върнали отново да управлява италианската държава).

„Царските имоти” са третирани като държавни и при конфискацията на имуществото на брата на цар Борис Трети – княз Кирил.

Тогава, ако тези имоти са били собственост на царското семейство, значителна част от тях е трябвало да бъдат конфискувани по силата на „Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд” ⁹.

Съгласно с чл. 1 от тази „наредба-закон” имущест-вата „на осъдените от Народния съд (1944–1945 г.) лица, както и конфискуваните поради укриване стават собст-веност на държавата”. Според чл. 4 от „Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзните народи и за злодеянията, свързани с нея” съдът „присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него”¹⁰. В чл. 2 от тази „Наредба-закон” е посочено кои лица се „наказват” с „временен или доживотен строг тъмничен затвор или със смърт и глоба до пет милиона лева”. Това са предимно ръководните лица:

• 
  сключвали „международни договори с воюващи държави”;
  
• 
  „след 22 юни 1941 г. заповядвали действия, нарушаващи обявения неутралитет към Съюза на съветските социалистически републики” (СССР);
  
• 
  невзели „мерки за предпазване на народа и дър-жавата от морално и материално увреждане” във връзка с обявяването и воденето на войната с Англия и САЩ;
  
• 
  „дейно и съществено допринесли за провеждането на политиката” на Германия или на нейните съюзници.
  

Съгласно с тогавашното законодателство княз Ки-рил е бил наследник на голяма част от недвижимото имущество на царското семейство. След осъждането му на смърт не е имало конфискация на „царски имоти”. Причината е, че по титули за собственост, тези имоти били записани на името на държавното Интендантство и са били държавни.

На 2 август 1946 г. в Държавен вестник, бр. 174 е публикуван „Закон за допитване до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна Република и за свикване на Велико народно събрание”. В неговия чл. 1 е записано, че „цар Симеон ІІ и Кобургската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, преимущества и титли, свързани с българския престол”.

И днес в нашето общество има самозвани „правозащитници” (на отвъдокеанската финансова олигархия и на властващи крале и кралици), които не зачитат този закон приет от 26-ото Народно събрание и утвърден от мнозинството български граждани, гласували на състоялия се на 8 септември 1946 г. национален референдум. Те демонстративно наричат Симеон Сакскобургготски „цар”, неговите синове – „князе”, а дъщеря му – „княгиня”. Някои от тях се добират до държавни служби и използват служебното си положение за възстановяване на всички обществени привилегии и права (включително и „имуществени”) на наследниците на Кобургската царска фамилия, като успоредно с това обявяват народната воля за „комунизъм” и „тоталитаризъм” и накърняват интересите на работния народ, който мълчи, търпи и забавя, но не забравя.

С презумпцията, че „царските имоти” са държавна собственост, на 31 декември 1947 г. депутатите от Великото народно събрание са приели „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. Така тези имоти са „възвърнати” на държавата, тъй като бившите български царе са ги построили за себе си, но с народни пари, войнишки труд и ангария.

Днес наследници на бивши царедворци и платени царски адвокати и драскачи повтарят до забрава твърдението, че чрез този закон била извършена „конфискация”, „национализация” „одържавяване” и т.н. на частните имоти на Кобургската династия в България. Така априори се мъчат да убедят обществеността, че държавните „царски имоти” са „реституирани” подобно на извършената (на базата на приети през 1992 г. закони), реституция на жилища, градски парцели земя, магазини и ателиета на български граждани.

Това пропито от лицемерие, личен интерес и неистова омраза към комунистите твърдение няма нищо общо с политическия и правния смисъл на въпросния закон, чиято главна цел е не да се „конфискуват”, а да се „възвърнат” държавните „царски имоти” на „Народната република България”. При приемането на разглеждания закон от Великото народно събрание, тогавашният министър на финансите и авторитетен икономист (по късно директор на Икономическия институт на Българската академия на науките – БАН) проф. Иван Стефанов е изложил следните мотиви:

• 
  „Сакс-Кобург-Готската династия донесе на българския народ неизмерими нещастия”.
  
• 
  „Нейните представители останаха чужди на народните интереси”.
  
• 
  Вследствие на провежданата от тях политика, обслужваща предимно личните и династичните им интереси и стремежи, „България беше въвлечена в три войни и българският народ преживя страшни катастрофи”.
  
• 
  „За сметка на държавните средства, и то не само от големите заплати, но и от безотчетни фондове, от суми, отпускани щедро от любоугодни управници, и от комисионни по държавни доставки бившите царе Фердинанд и Борис издигнаха дворци и се сдобиха с движими и недвижими имоти в страната ни.”
  
• 
  „Много от тия имоти са построени на държавни и общински места, заграбени, купени или подарени по принудителен начин, като е използвано царското им положение”.
  
• 
  „След като монархията е вече повалена и членовете на тази династия са вън от пределите на Народната република, следва да се заличи всяка следа от тях и да се установи справедливостта, като се възвърнат всички тия имоти на Народната република България”¹¹.
  

Въпросният закон бил приет като допълнение към Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна Република и е имал еднократно действие. Съответствал е на споразуменията, подписани с държавите (Съветски съюз, САЩ, Англия) от антихитлеристката коалиция и на приетата дни по-рано (4 декември 1947 г.) Димитровска Конституция на Народна Република България.

Съгласно с чл. 7 от тази Конституция „горите” са „държавна, т.е. общонародна собственост”. Следователно и конституционно „царските гори” са принадлежали на държавата. Тези гори не били включени и в изготвения от правителството списък на 17 на брой „царски имоти” (направен главно за отчитане изпълнението на подписаните след Втората световна война междудържавни договори за мир, както и за уреждане стопанисването на „царските имоти” от съответните държавни институции).

Понеже българската държава е била победена във Втората световна война, тогавашните наши депутати и юристи били длъжни да се придържат към директивите на големите държави („Великите сили”), включително да подготвят и да приемат закон за конфискация на движимото и недвижимото имущество на цар Борис Трети и на брат му Кирил Сакскобургготски.

Тъй като „царските имоти” са принадлежали на държавата, тогавашните видни юристи (като земеделеца Михаил Геновски) са озаглавили въпросния закон „за обявяване държавна собственост” на „царските имоти”, а не за тяхната „конфискация” или „национализация” (подобно на приетия няколко дни по-рано (27 декември 1947 г.) „Закон за национализация на частни индустриални и минни предприятия”. След като били описани от царския интендант и правителството, „царските имоти” по надлежния ред били предадени за стопанисване на новото държавно интендантство, наречено Управление за безопасност и охрана (УБО).

Направеният преглед на политическите документи дават основание да се заключи, че „царските имоти” са държавна собственост. По силата на тези документи са станали държавни и няколко къщи и незастроени земи, принадлежащи на бившите български царе Фердинанд и Борис Трети.

Такава е например къщата, която се намира в гр. София, ул. „6-и септември”. Тази къща е била собственост на д-р Иван Касабов и е закупена през 1896 г. от княз Фердинанд с „частни” пари. Той е упълномощил представител на царското интендантство да извърши сделката и да подпише нотариалния акт.

По подобен начин цар Фердинанд е купувал парцели земи край държавните дворци „Врана” (с. Горубляне) и „Кричим” (с. Куртово Конаре, Пловдивско). Чрез интендантството през 1929 г. цар Борис Трети е закупил в с. Баня, Карловско земя, върху която е построена къща. Към края на 30-те години на ХХ век в София (до кино „Изток”) е придобита собственост върху парцел и къща на името на сестра му Евдокия.

Би било несправедливо и незаконно тези частни имоти да бъдат „реституирани” или „приватизирани”. Извършването на такъв акт (дори и чрез приемане на специален закон) ще бъде своеобразна реабилитация на осъдените от съдилищата и народа Кобургски военнопрестъпници.

2. Кой е „коронният номер” на Кобургите

в присвояването на държавни имоти?

Навремето цар Фердинанд и цар Борис Трети злоупотребявали с върховната държавна власт, заобикаляли разпоредбите на Търновската конституция и по давност придобивали собственост върху български държавни и общински сгради, земи и гори. Изглежда че този е бил и продължава да бъде коронният номер на Кобургите за натрупване на имотно състояние (сега този номер се практикува и от техния наследник Симеон Сакскобургготски).

За целта е използвано „Интендантството на цивилната листа на НВ Царя”. Тази държавна служба, прикрепена към „царския двор” (интенданта на Интендантството се назначавал от Царя, но формално е бил подчинен на Маршала на царския двор), е имала задачата да ръководи строителството и ремонта (с народни пари и войнишки труд) на ползваните от династичното семейство дворци, резиденции и горски хижи. Нейни служители са стопанисвали също държавни горски масиви, които били използвани за отдих и лов на Царя.

Кобургите са смятали да станат легитимни собственици на държавните „царски имоти” по проста схема. Първоначално като получат на името на Интен-дантството нотариални актове за придобита по давност и чрез свидетели собственост върху тези имоти. След време като присвоят (пак по давност) въпросните имоти, прехвърлени от подвластното им (Царят е бил върховен и неприкосновен държавен глава) и почти неконтролируемо Интендантство на своята фамилия. Вярвали са, че чрез хитрост, подкупи, терор и избиване на политическите противници вечно ще царуват в българската държава и ще станат еднолични собственици на голяма част от нейните богатства.

Интендантството е заемало важно място в структурата на дворцовата администрация. Според изготвената през 1919 г. от интендантски служители схема, тази структура е включвала: Маршалство; Инспектор на Дворците; Интендантство (вж. схема 1).

Маршалството, оглавявано от Маршал, е коорди-нирало дейността на всички дворцови служби, вклю-чително на Интендантството. То пряко е управлявало редица административни и стопански дворцови звена, като комендантство, автомобилен парк, щал (конюшня), зоологическа градина, ботаническа градина, музей и библиотека.

Инспекторът на Дворците е отговарял за правилното изразходване на финансовите средства в отделните дворци – „София”, „Врана”, „Евксиноград”, „Царска Бистрица”, „Кричим”, „Ситняково”, „Саръгьол”.

Интендантството е изготвяло годишните бюдже-ти на Царя, на дворцовите служби и на царските дворци. То е снабдявало Царя и неговия двор с храна, облекло, скъпоценности и т.н. и е организирало строителството и ремонта на царските дворци.

Интендантството на цивилната листа е било „граж-данският институт, представляващ интересите на Двора” (не само на Царя) пред обществото. Неговият началник (интендантът) и други интендантски служители получавали царски пълномощия да контактуват с физически и юридически лица и да сключват сделки от името на Царя.

През 1944 г. общият брой на персонала на царските институции е бил над 370 души, чиито годишни работни заплати са превишавали общо 21 млн. лева¹².

Средната годишна работна заплата на царския персонал е възлизала на около 57 хил. лева. По онова време средният годишен доход на заетите в нашата страна е бил под 6 хил. лева¹³, или около 10 пъти по-нисък от този на царските работници и служители. Вероятно споменът за финансовите облаги е една от причините техни наследници да желаят възстановяването на монархията и да се умилкват около бившия български цар Симеон Сакскобургготски.

Дворците са обслужвани от многобройни чиновници, прислужници и свита. Интендантството им е осигурявало зимни и летни облекла (ежедневни, галапарадни, народни, траурни). Общата годишна сума за цялостна издръжка на дворците и царските институти е била близо 54 млн. лева.

Според проучване на акуратния адвокат Атанас Железчев (зам.-председател на 37-ото Народно събрание) дядото на Симеон Сакскобургготски (цар Фердинанд) и баща му (цар Борис Трети) не са успели да се снабдят с изрядни нотариални актове за собственост върху „царските имоти”. Законосъобразни нотариални актове за лична собственост имало върху къщата в с. Баня, Карловско и тази до кино „Изток” – на сестрата на цар Борис Трети (Евдокия).

На името на Интендантството по давност (владеене над 20 години) или чрез свидетели са издадени нотариалните актове за собственост върху дворците, резиденциите и горите. Издаденият през 1928 г. нотариален акт № 159 за собственост върху двореца „Врана” е проект-оригинал и не е подписан от нотариуса Тодор Капитанов¹⁴. Изглежда този нотариус се е дистанцирал от царската далавера и под същия № 159 е издал нотариален акт за друг имот.

На базата на фалшивия, нотариално незаверен и невалиден акт съвременен лъстив нотариус е издал нов нотариален акт, който да послужи за „връщане” на двореца „Врана” на Симеон Сакскобургготски. В случая бившият български цар би трябвало, като подбудител да носи отговорност за това престъпно деяние.

Година след като стъпил (30 юли 1887 г.) на българска земя княз Фердинанд натоварил нашия дър-жавен бюджет с допълнителни разходи за строителство на разкошни дворци и резиденции, където да се уединява със свои фаворити.

През 1889 г. по негово нареждане започва строителството на двореца „Царска Бистрица”, който се намира над курорта Боровец в Рила планина.

Следващата година върху земи на бивш турски чифлик (купен от местния селянин Хаджи Боне Петров за 500 златни лева) край с. Горубляне, Софийско е започнато масивното строителство на двореца „Врана”¹⁵ . Изглежда строителството на този дворец е извършвано с бързи темпове, щом като преди да почине (1894 г.) руският цар Александър Трети е подарил на българското княжество запазената до днес „Карелиянска зала”, обзаведена с бяла бреза от Карелия.

В двореца „Врана” са вложени много народни пари. Никога не трябва да се забравя, че по време на Втората световна война върху неговата главна сграда са хвърлени бомби от самолети на САЩ и Англия, т.е. на страните, на които цар Борис Трети е обявил война. През 1947 г. напълно разрушената главна сграда е възстановена в първоначалния й вид от социалистическата държава. Дори само заради това би било престъпление този народен имот да бъде даден на Симеон Сакскобургготски.

През периода 1905–1909 г. на мястото на султански имот с вековни дъбове между гр. Кричим и с. Куртово Конаре в основни линии е построен дворецът „Кричим”. Две десетилетия по-късно (1937 г.) по нареждане на цар Борис Трети в това имение, чиято обща площ е над 2 хил. декара, е построена нова сграда.

В началото на 2000 г. министърът на околната среда Евдокия Манева е издала заповед, с която „Кричим” е обявен за защитена местност. На 23 март 2007 г. с акт на областния управител на гр. Пловдив Тодор Петков този дворец е актуван за държавна собственост и придаден за стопанисване на Националната служба за охрана (НСО).

Проучванията показват, че Кобургите никога не са давали лични пари за закупуване на дворци, резиденции и гори. Те рядко са извършвали частни сделки за придобиване на собственост върху имоти на наша територия. Още повече, че княз и цар Фердинанд не е могъл с пари от „цивилната листа” да купува дворци, резиденции и хижи. Той е бил лично заинтересован да има свои имоти в чужбина.

При управлението на княз Александър Батенберг (1879–1886 г.) сумата, отпускана от държавния бюджет по „цивилната листа”, е била 600 хил. лева годишно. Още със заемането на княжеския престол Фердинанд настоял за увеличаване на парите за издръжка на княза и неговия двор. В началото на ХХ век одобряваната от Народното събрание сума по „цивилната листа” била удвоена и достигнала около 1,2 млн. лева (тук са включвани и парите за „апанажи”)¹⁶.

Фердинанд, по думите на тогавашната английска кралица Виктория, е бил с „репутация на хомосексуалист” и по пет-шест месеца на годината е прекарвал в чужбина, където е харчил значителна част от отпусканата му годишна сума по линия на „цивилната листа”¹⁷.

По време на продължилите шест последователни години (1914–1919 г.) войни в страната е имало стопански застой, главоломна инфлация и спекула. Държавните пари, отпускани на цар Фердинанд по линия на ”цивилната листа”, едва стигали за покриване на текущите му разходи.

В държавния бюджет са включвани и други парични суми за Царя и неговия двор:

• 
  за „канцеларията на Негово Величество, пътешествия, командировки, отопление и осветление на дворците и поправка на мебели;
  
• 
  за „купуване на ордени”;
  
• 
  за „поддържане на дворците в гр. София, Евксиноград и Русе;
  
• 
  за поддържане на парковете и наемане на работници”.
  

През 1931–1932 г., т.е. по време на избухналата в САЩ капиталистическа икономическа криза (обхванала и нашата страна), разходите в „Бюджета на цивилната листа на Негово Величество” цар Борис Трети са били близо 39 млн. лева. Тези разходи са направени за:

• 
  цивилната листа и апанажи (издръжка на членове на царското семейство) – 7,8 млн. лв.;
  
• 
  заплати – 10,7 млн. лв.;
  
• 
  надници – 2,5 млн. лв.;
  
• 
  веществени разходи – 18 млн. лв.
  

• 
  царската канцелария, включително разноските за пътуване в „странство”;
  
• 
  осигуряване на ток, парно и вода в Дворците, а също и за поддържане на техните локални електростанции;
  
• 
  поддържане на Дворците, парковете, градините, естественоисторическия музей и други;
  
• 
  облекло и обувки на служителите;
  
• 
  поддържане на царската конюшня;
  
• 
  поддържане на автомобилния парк и на автомобилната работилница „при Софийския Дворец и камионите при другите дворци”.
  

Посочените документи и финансови разходи показват откъде са идвали повечето пари за строителство и поддържане на „царските имоти”. При наличието на тези и много други оригинални документи да се твърди, че „царските имоти” били построени и поддържани с пари от „заплатата” на Царя, е все едно да се казва на черното бяло.

За строителство на разкошни дворци и резиден-ции княз (и впоследствие цар) Фердинанд ежегодно е отклонявал държавни пари и от министерства. Той е задължавал министри да заделят за строителст-вото на царските имоти парични ресурси от бюджетите на поверените им министерства. Когато в утвърдените министерски бюджети са правени допълнителни разходи за царските дворци, Народното събрание (в което имало доста подмазващи се на монарха подлизурки) ги е одобрявало със закони. Постепенно това депутатско гласуване станало обичайна практика.

Най-много пари за изграждането на царските дворци са предоставяни от бюджетите на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията. За първи път след Освобождението на България от турско робство такова министерство (Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията) е създадено през 1883 г., когато министър-председател е бил изпратеният от Русия изявен администратор ген. Леонид Соболев.

През периода 1886–1893 г., когато се сменили пет правителства, не е имало министерство на обществените сгради. То е било създадено отново няколко години след пристигането в България на княз Фердинанд (1887 г.) и при управлението (1887–1994 г.) на Стефан Стамболов. След 1920 г. въпросното министерство е наричано Министерство на земеделието и държавните имоти.

В приетия през 1894 г. бюджет на Министерството на обществените сгради, транспорта и съобщенията отделно са записани суми за „поддръжка, преправка и поправка на Княжески Дворци, градини и паркове в София, Евксиноград и Русе, зданията на дворците”, а също и за „довършване на започнатото разширяване на Двореца в София, откъм Александровския площад и за направа на ново крило откъм източната му страна”.

Десетилетия наред в нашата страна крупното строителство в България е извършвано от Министерството на обществените сгради, транспорта и съобщенията. Предани на Царя министри и служители не само са предоставяли на царското интендантство пари за строителство и поддръжка на царски дворци, но и сами са организирали и изпълнявали дворцовото строителство и прокарването на шосета до дворците. Например през 1908 г. чрез това министерство са предоставени „извънредни кредити” (държавни субсидии) на стойност над половин милион лева за започване на строителство на княжески дворец в Пловдив.

При царуването на Борис Трети преименованото през 1920 г. от правителството на Александър Стам-болийски „Министерство на обществените сгради ...” в „Министерство на земеделието и държавните имоти” е главен източник на финансови ресурси за дворцови строителни и ремонтни дейности.

Според документи през периода 1934–1938 г. интендантът на царското интендантство е издействал допълнителни парични суми от въпросното министерство за основен ремонт на двореца „Кричим”, а също за построяване на три жилищни помещения и ограда на имението¹⁸.

Тези и много други документи, доказват кой е истинският собственик на царските дворци и гори и всеки що-годе честен човек се пита по силата на кое право Симеон Сакскобургготски претендира да ги „наследи”. Вероятно той проявява това безочие, защото разчита на протекциите на европейските кралски особи, на задкулисната подкрепа на български партии и правителства и на зависими от него местни съдии и адвокати.

Напоследък се правят намеци, че „царските имоти” са построени едва ли не с парите, които цар Фердинанд е имал от взети заеми. Дори възторжено се разказва, как той е успял да си издейства тези заеми с хитрости, мошеничества и вероломство.

Цар Фердинанд бил свикнал на разкошен и разгулен живот, като освен по линия на „цивилната листа”, си осигурявал и странични доходи. Отначало харчел (главно за дворцови приеми и награждаване на депутати и млади офицери с дрънкулки) от съкровището на майка му Климентина Орлеанска, която наследила част от паричните ресурси, изнесени при бягството (след революцията 1848 г.) от Франция на нейния баща и последен френски крал Луи Филип. После продължил да си осигурява пари чрез получаване на големи заеми от руския император Николай Втори и германския кайзер Вилхелм Втори (залагайки живота на милиони българи).

След едногодишни тайни преговори (през септември 1912 г.) император Николай Втори дал на цар Фердинанд от личната си каса (понеже за отпускане на държавен заем трябвало да гласува парламентът) заем от 3 милиона златни франка с 5 % годишна лихва. Изплащането на заема трябвало да започне от 1 март 1913 г. и да се погаси в срок от близо 28 години.

В „заемно писмо-разписка” на цар Фердинанд до руското правителство пише: „Изплащането на горепосочената сума гарантирам с моето собствено недвижимо имение, което се намира в България в околностите на София, а именно лично принадлежащия ми като собственик дворец, наричан двореца „Врана”...”¹⁹.

Тази разписка е подписана от цар Фердинанд, но към нея не са приложени документи, доказващи неговата собственост върху двореца „Врана”. Нейната достоверност не е проверявана от руското правителство, което едва ли е предполагало, че си има работа с Цар – измамник.

Цар Фердинанд не върнал нито франк от взетия руски валутен заем. Той не изплатил първата погасителна вноска, а през следващите години избухнала Първата световна война (1914–1919 г.) и вероломно насочил българската войска срещу братския руски народ.

През февруари 1917 г. в Русия била извършена историческата буржоазна революция, вследствие на която е премахната монархията, а руският император Николай Втори бил заточен в Сибир. Към края на същата година (7 ноември 1917 г.) буржоазната революция прераснала в социалистическа. По-късно при разразилата се гражданска война и интервенцията на английски, американски и френски войски в Русия, императорът бил екзекутиран (1918 г.) по указание на председателя на Всерусийския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) Яков Соломонович Мовшевич (Свердлов) от отряд екатеринбургски евреи (Янкел Вайсбарт, Яков Юровский, който лично стрелял в царя, Шая Исакович и др.)²⁰.

Към 1938 г. от гр. Кобург (Германия) цар Фердинанд съветвал сина си цар Борис Трети да взема заеми и да прави гешефти само с германците, защото били „по-дискретни” и нямало да го „омаскарят”. Разкрива, че това се опитали да направят с него французи и руснаци и добавя: „когато императорът Николай Втори ми даде три милиона франка, уж личен заем, който впрочем аз не върнах”²¹.

При формулирането на своите бащински съвети цар Фердинанд е написал: „Една истина ще ти призная, че нашият Кобургски род е род на развратници и заради това европейските престоли се падат повече на нас, гладни и ловки авантюристи” ²². Това самопризнание красноречиво потвърждава гледището, че Кобургите не се занимават със съзидателна дейност, а само наготово присвояват чужди имоти и пари.

През есента на 1914 г. (няколко месеца след избухването на Първата световна война) цар Фердинанд посетил гр. Кобург (Германия), където бил обявен за продан дворец на цена 200 хил. златни марки. Той много харесал двореца, но нямал пари да го купи (вече бил похарчил дадените му от руския император милиони). Този път решил да вземе кредит от Германия с посредничеството на германския посланик у нас. След дълги преговори с германското правителство и кайзера банка „Дисконто гезелшафт” отпуснала на цар Фердинанд кредит в размер на 4 млн. марки с лихва 3 %, Връщането му можело да започне след петгодишен гратисен период и да продължи до 1930 г.

Германското правителство дало съгласие на цар Фердинанд да бъде отпуснат кредит срещу участие на български войски в Първата световна война на страната на Германия. На 1 октомври 1915 г., когато той получил въпросния германски паричен заем, българската армия нахлула на територията на братска Сърбия.

Само две седмици по-късно цар Фердинанд поискал от германското правителство нов заем, под предлог че английските кралски роднини (срещу които насочил българските войски) искали да му конфискуват имущество и банкови сметки. Към края на годината германската банка му отпуснала още един кредит на стойност 3 милиона марки с лихва 3 % и срок за връщане от 1920 до 1930 г.

През 1915 г. германското правителство е подписало с цар Фердинанд таен договор, по силата на който Германия се задължава да му дава парични компенсации при неблагоприятен изход от участието на българската държава в Първата световна война²³. Понеже изходът от тази война бил катастрофален за България, след неговото заселване (1918 г.) в Кобургския дворец (чието реставриране е погълнало повечето пари от получените кредити) той е успял да изпроси от германската държава да му изплаща издръжка в размер на 150 хил. марки годишно (които сигурно е получавал до Втората световна война или до 1948 г., когато умира).