От сумата, отпускана на Царя по „царската листа”, е било почти невъзможно да се отделят пари за мащабно

Например през 1938 г., когато у нас цар Борис Трети е имал неограничена власт, отпуснатата му сума по „цивилната листа” е била около 6 млн. лева. От запазен документ на царското Интендантство за направа само на три жилищни помещения, ограда и ремонт на двореца „Кричим” (освен от дворцовия бюджет) са поискани допълнително от Министерството на държавните имоти около 3 млн. лева.

През същата година за отопление, осветление, водоснабдяване, ремонти, поддържане на парковете и т.н. в действащите дворци са изразходвани над 10 млн. лева. Разходите за снабдяване на четиричленното семейство на цар Борис Трети и на сестра му със стоки от първа необходимост и за текущата им издръжка са възлизали на минимум един милион лева годишно. Освен тях от „цивилната листа” се е плащало на придворни дами, учители на престолонаследника, царски съветници, за представителни мероприятия и т.н. Следователно е било абсурдно с пари от „цивилната листа” да се извършва крупно строителство и да се поддържат построените от държавата царски дворци.

Известна представа за „цивилната листа” на Царя може да се получи при сравнение с отпусканата от държавния бюджет „заплата” на американския президент. В САЩ тази „заплата” (която сега е 400 хил. долара годишно) се приема като държавно „обезщетение” за поета отговорност да бъдат решавани възникващите пред нацията и държавата сложни задачи. Освен посочената сума държавата ежегодно предоставя на президента още близо 600 хил. долара за лични разходи, пътувания, официални развлечения, за поддържане на безплатно жилище (Белия дом) с много стаи и всякакви екстри. Размерът на паричната сума, отпускана от държавния бюджет на американския президент периодично се коригира в зависимост от инфлацията.

С президентската си заплата американският президент може да купи много неща и да живее на широко, но той и семейството му не могат да си позволят да се сдобиват със скъпи имения, чиито цени в престижните щатове достигат десетки милиона долара (неотдавна по медиите беше съобщено, че само сватбата на дъщерята на бившия президент на САЩ Бил Клинтън е струвала 2,5 млн. долара, или почти всичките пари, които е получил през двата му четиригодишни президентски мандата).

За да докаже, че бившите царе Фердинанд и Борис Трети са били собственици на „царските имоти”, авторът на разглежданата статия се мъчи да придаде „частноправен характер” на „Интендантството на цивилната листа на Негово Величество Царя. Той се стреми да представи това Интендантство (създадено през 1890 г. от правителството на Стефан Стамболов) за частна фирма, която управлявала „средствата на царя” и инвестирала в строителството на „царски имоти”. В подкрепа на това се твърди, че въпросното Интендантство се издържало с пари от „цивилната листа”, т.е. от „заплатата” на бившите царе.

Понеже този тезис не може да се обоснове с прав-ни и икономически основания, в статията са приведени адвокатски съждения и формални доводи. Първият от тях е, че Царят „лично назначава интенданта на цивилната листа и личния състав на интендантството”.

Съгласно чл. 163 на Търновската конституция, Царят „има право да назначава лица на всичките правителствени длъжности”, според чл. 150 „По избор на Княза един от министрите се назначава за председател на съвета” (Министерския съвет), а по силата на чл. 152 „Министрите се назначават от Княза”.

Макар да са назначавани от Царя, лицата на тези длъжности не са били негови наемни работници. Те са получавали заплати от държавата и са били държавни служители. Такива са били също назначаваните от Царя интенданти (началници) на Интендантството и лични сътрудници. Строителите и други обслужващи Царя работници и специалисти са били изпращани от военното и вътрешното министерство, а също и от Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията (след 1920 г. Министерство на земеделието и държавните имоти).

По закон още при князуването на Александър Батенберг князът е имал четирима адютанта, от които единият е бил флигел (пръв) адютант. Тези адютанти също са се водили на служба към военното министерство.

Дори войниците, които цар Фердинанд си харесвал (при нарочни посещения на войскови части) и настанявал в Софийския централен дворец (след 1954 г. Художествена галерия)⁵², са водени на служба към военни поделения. Това намира потвърждение и от из-вестния случай, когато по време на дворцов обяд пийналият княз Фердинанд е показал перверзното си отношение към присъствалия на обяда (като княжески кавалер) командирован на служба в двореца войник. Това не убягнало от орловия поглед на тогавашния министър-председател Стефан Стамболов, който едва изчакал да се разотидат гостите и смъмрил едрия и „синеок” младеж. Казал му повече да не стъпва в двореца и незабавно да уведоми за това своя началник.

По сведения на тогавашния Маршал на двореца ген. Сава Савов (комуто е бил подчинен и интендантът) цар Фердинанд на всеки два-три месеца е сменял любимите си войници⁵³. Това пораждало редица проблеми на „главната квартира” на българската армия. Преди да бъде командирован от казармата в двореца всеки войник бил повишаван в офицерски чин. За да не узнаят колегите му и да не се „обидят” на своите командири, не бил издаван съответният указ. А когато цар Фердинанд е давал да се разбере, че вече се е наситил на фаворита си, отзоваваният от двореца войник не бил връщан в своята военна част, а без писмена заповед го вземали „на служба в канцеларията на Военното министерство”.

Някои от администраторите в Интендантството са били на постоянен щат в царския дворец. Това проличава и от съдържащия се текст в статията на Г. Ганев: „Интендантът е подчинен формално на Маршала на двора, но той се назначава от Царя и действа по негово пълномощие изрично или устно”.

Ако Интендантството е било частна фирма на Царя, тогава резонно възниква въпросът защо е трябвало интендантът „формално” да бъде подчинен на Маршала на издържания от държавния бюджет „царски двор”. Защо царският интендант не е бил директно подчинен на мнителния и потаен цар Фердинанд или на неговия син цар Борис Трети?

Преди всичко защото парите, които са постъпвали в централния царски дворец са били от държавния бюджет. Независимо че тези пари са разделени на няколко бюджетни пера („цивилна листа”, „апанаж”, „царски двор”,), с тях се е разпореждал единствено Царят. Начините на изразходването им не е подлежало на ревизия от Сметната палата в царството. Нейни служители не са проверявали изразходваните парични ресурси и от „цивилната листа”.

Авторът на разглежданата статия се мъчи да докаже, че щом Царят е назначавал интенданта и личните си сътрудници и е определял техните заплати, значи че той им е давал парите от своя джоб. Само за сведение може да послужи позоваването му на извадено от архивите писмо (написано на 17 юни 1921 г.), в което дворцовият маршал Никола Куртоклиев известявал Антон Разсуканов, че е назначен за частен секретар на цар Борис Трети и че ще получава заплатата си от цивилната листа.

За статута на интендантството може да се съди и от разказа на Добри Ганчев, учител по български език на княгиня Мария-Луиза.⁵⁴ В продължение на две години, той е успял с изготвени от него методи и записки да научи княгинята (италианка) да говори и пише на български език. Но за този труд не получил нито лев от двореца. След още двегодишно чакане учителят изпратил до Интендантството (не до Царя) писмо, в което моли да му бъде платено, „каквото се намери за добре”. Последвало „сухо съобщение” с приложени в плика само „хиляда лева”. Оттогава започнали рядко да го канят в двореца.

Другият приведен в статията довод за доказване на частния статут на Интендантството е, че то не било съдебно регистрирано като „юридическо лице”. Неговия частноправен характер се определял от обстоятелството, че „интендантът действал по упълномощаване”.

Посоченият довод фактически опровергава твърдението, че Интендантството е било частна фирма на Царя. С него се потвърждава фактът, че Интендантството е било държавно поделение, което не може да бъде съдебно регистрирано като самостоятелна счетоводна, снабдителна и домакинска структура.

В стремежа си на всяка цена да докаже, че Интендантството е частна фирма, построила „царските имоти”, авторът на разглежданата статия смесва различни теми. Например той пише, че във „връзка” с извършваното някога в държавния бюджет разделяне на царските парични суми на три пера, сега „необосновано” се правят „аналогии” между Интендантството и функциониралите при „социалистическия режим” публичноправни „държавни институции” УБО и „Военно интендантство” (още през 1879 г., когато е създадена българската войска, е било формирано домакинско поделение, което от началото на 1907 г. прераства в „Главно интендантство”).

Достъпът на местните жители до въпросните гор-ски масиви може лесно да бъде донякъде ограничен от министерство или държавното Интендантство. Обикновено царските поданици се примиряват с наложените им ограничения, защото смятат, че стопанисваните от тези институции гори остават държавни и не променят своя общонароден характер.

Главно поради това цар Борис Трети (докато е бил жив) тайно е подготвял (с интенданти, адвокати и нотариуси) прехвърлянето на държавни гори в собственост на Кобургите. С оглед да бъдат избягнати очаквани народни брожения е изисквал нотариалните актове за собственост върху „царските имоти” да се издават на името на държавното Интендантство.

Например през 1927 г. цар Борис Трети е признал, че по силата на приет след 1919 г. Закон за горите, горските масиви в местностите Баюва дупка (6500 дка) и Сухи дол (6000 дка) край Банско са държавни⁵⁵. Това признание е направено в отговор на изпратено до него писмо на тогавашния кмет на гр. Разлог. Поводът за написване на това писмо била наложената през пролетта на 1927 г. от местното лесничейство забрана на изпадналите в крайна бедност разложки и бански царски поданици да влизат в посочените горски масиви и да добиват дървен материал. Сред тези поданици се носела „мълва”, че заповедта за посочената забрана е издадена от „двореца”.

Както е известно въпросните гори са харесани от цар Фердинанд, който възложил на Интендантството да ги откупи от собственика им Хафъз Асса Салиев, чийто наследници живеели в Турция и Египет. През 1917 г. шефът на Интендантството тайно изпратил в Турция комитата от Банско Йонко Вапцаров (бащата на поета Никола Вапцаров) със задачата да издири посочените наследници и да посредничи при реализацията на сделката. Командированият от Интендантството Йонко Вапцаров купил двата горски масива за около 300 хип лева държавни пари. С помощта на адвокати се снабдил с частно предавателно (заверено в градския съд Елешихир), според което имал право да дава под наем двете гори (Баюва дупка и Сухи дол), да ги продава и да издава документи за прехвърлянето им (на Интендантството). Взел и пълномощно на името на д-р Димитър Анков (интендант), който получавал право да снабди Интендантството с нотариални актове за собственост върху разглежданите гори.

Поради настъпилите събития (поражението на българите в Първата световна война, премахването на монархията в Русия, Германия и други държави, обявяването на Радомирската република – 1918 г., принудителното абдикиране на Фердинанд от царския престол) сделката с въпросните гори се забавила и въпреки положените от цар Борис Трети големи усилия никога не била финализирана.

За това сигурно е допринесъл и българският патриот Йонко Вапцаров, който е предугадил намерението на Кобургите чрез Интендантството да станат собственици на държавните гори.

След като укрепил царската си власт (чрез извършения на 9 юни 1923 г. монархофашистки преврат) цар Борис Трети се заел с уреждането и на собствеността върху банските гори. Но вече липсвало даденото на царския интендант д-р Димитър Анков пълномощно за снабдяване на Интендантството с нотариални актове за собственост върху тези гори. То уж било изгоряло при пожар (през 1919 г.) в къщата на въпросния интендант. Копие от това пълномощно не било издадено и след няколкогодишна трескава дипломатическа дейност, разгърната в Турция по нареждане на цар Борис Трети.

През пролетта на 1927 г. дворецът е забранил (чрез писмо, изпратено до Министерството на земеделието и държавните имоти) да бъдат предоставени гори за сеч във въпросните местности на жителите на Разлог и Банско. В писмото пишело, че „интендантството има претенции за собствеността върху тия гори”.

Когато се разчуло за предявените от царското Интендантство „претенции”, в Разлог и Банско се провели общински митинги, избухнали бунтове и дори имало човешки жертви. Въпреки това цар Борис Трети продължил да използва неограничената си власт и да вади нотариални актове за собственост (по давност) върху разглежданите гори.

През 1933 г. при регистрацията на горите горският масив в местността „Сухи дол” е означен като държавен, а този в „Баюва дупка” не е намерил място в регистрите – държавен, общински, частен.

Това показва, че до тогава цар Борис Трети е нямал законно оформени нотариални актове за собственост върху въпросните гори.

През 1942 г. цар Борис Трети е подписал заповед, по силата на която в гарнизонното стрелбище на гр. София е разстрелян българският поет Никола Вапцаров.

Някои автори са на мнение, че вместо да помилва осъдения на смърт (за антифашистка дейност) Никола Вапцаров цар Борис Трети го е „погубил” с цел да си отмъсти на баща му (Йонко Вапцаров), защото застанал на страната на своите съграждани и осуетил плановете на Кобургите да станат собственици (с държавни пари) на 12,5 хил. дка гора в Банско⁵⁶.

В разглежданата статия на бившия омбудсман Гиньо Ганев липсва отговор на основни юридически въпроси:

• 
  Защо при изготвянето (през 1928–1930 г., т.е. с късна дата) на нотариални актове за собственост на „царските” дворци, резиденции и гори цар Борис Трети е посочил като „преобретател” Интендантството?
  
• 
  Какво е пречело на този укрепил трона си владетел да запише на свое име титулите за собственост върху въпросните имоти?
  
• 
  Кое го е карало да става собственик на тези имоти по давност и по обходен път?
  

Архивни документи показват, че бившите български царе Фердинанд и Борис Трети са закупили известен брой парцели земя и къщи, като са упълномощавали интенданти или адвокати да сключват сделките и да вадят нотариалните актове на името на монарсите или на членове на царската фамилия. За придобиване на собственост върху ползваните държавни дворци, резиденции и гори те не са дали нито лев, защото са държали парите си в чужбина и е нямало как юридически да бъдат заобиколени забранителните разпоредби на чл. 51 от Търновската конституция.

Няма съмнение че Интендантството е било държавно военно поделение, придадено да обслужва Царя като държавен глава и върховен командир на българските войски. Разходите за издръжка на интенданта и други началници на това поделение са включвани в паричната сума, която ежегодно е отпускана на царското семейство и на „неговия двор” от Народното събрание. Началници и служители на интендантското поделение са били и военни лица, чието повишаване в звания е ставало по държавна, а не по частна линия.

Макар че с течение на времето Интендантството (както и Управлението за безопасност и охрана при държавния социализъм) става „държава в държавата”, построените и стопанисваните от него „царски имоти” са държавна собственост (държавните предприятия и институции могат да се сдобиват с нотариални актове за собственост върху имоти). Изграждането им е извършено с бюджетни пари и основно с труда на войници.

С пари от държавния бюджет са построени и стопанисвани многобройните резиденции, хижи и лов-ни стопанства от УБО по време на над тридесетгодиш-ното управление (1956–1989 г.) на българската държава от Тодор Живков. Досега неговите наследници не са изразили претенции за придобиване на собственост върху тези интендантски имоти.

Както е известно, вложените във въпросното стро-ителство бюджетни парични ресурси бяха окачествявани като „разточителни” и с тях се спекулираше при разрушаването на държавния социализъм в нашата страна. Много скоро трудовите хора се убедиха, че тези държавни резиденции и ловни стопанства представляват национално богатство.

Съдържанието на разглежданата статия е нагледен пример за това, колко е трудно с еклектизъм и адвокатска фразеология да бъде защитена една нечиста кауза – оправдаване на извършената от бившия български цар кражба на държавни имоти. То разкрива и моралната деградация на днешните „царедворци”.

Съвременници на цар Фердинанд, включително и учителят по български език Добри Ганчев, го описват като „неуравновесен” тип, голям лицемер и шмекер⁵⁷. Неговите писмени царски съвети до сина му разкриват, че той е наблюдавал характерите на хората от своето обкръжение. Например поразително точно е определението му за заобикалящите го царедворци. За тях цар Фердинанд е писал: „Царедворците това са убийците на народната съвест и паразити на народа” ⁵⁸.

Направеният анализ на юридическия спор за соб-ствеността върху „царските имоти” още веднаж доказва, че сме изправени пред политически имотен казус. В него преобладават политически подвъпроси, например – могат ли днешните съдилища посмъртно да съдят бившия български цар Фердинанд, защото под формата на кредит е получил от германското правителство няколко милиона марки срещу смъртта на стотици хиляди невинни българи.

Този анализ показва също, че бившият български цар Симеон Сакскобургготски е извършил престъпление и е проявил крещяща несправедливост, завладявайки държавните „царски имоти”, включително държавния дворец „Врана”, който по време на Втората световна война е бил разрушен по вина на баща му и напълно възстановен с огромни парични ресурси от социалистическата държава.

Държавните „царски имоти” трябва да бъдат вър-нати на държавата. Засега това може да стане, като се приеме решение на българското правителство.

6. Кой трябва да върне на държавата

„царските имоти”?

• 
  СДС и министър-председателят Иван Костов (през 2001 г.);
  
• 
  НДСВ и Симеон Сакскобургготски (2005 г.);
  
• 
  БСП като участник в тройната коалиция и Сер-гей Станишев (2009 г.).
  

Засега правителството с министър-председател Бойко Борисов може практически да изпълни предизборното обещание да бъдат върнати на дър-жавата „царските имоти”. По този начин вероятно ще може донякъде да смекчи растящото недоволство на милионите избиратели от партията ГЕРБ.

С оглед на това е целесъобразно да бъде прилаган ефикасен правителствен подход за решаването на заплетения политически имотен казус. Членовете на правителството би следвало искрено и решително да способстват за връщане на „царските имоти” на държавата.

Досега българското правителство не е представило ясен план за възстановяването на държавната собственост върху „царските имоти”. То оставя този въпрос да бъде решаван предимно от адвокати и съдии.

Това проличава и от интервюто на водещата юрист-ка на ГЕРБ Искра Федосова⁵⁹. Според нея съдът трябвало да се произнесе дали е било законосъобразно „възстановяването” на „царските имоти”, а в партията тепърва щели да бъдат подготвяни и обсъждани законодателни промени, които да се приемат преди прекратяване на срока на действие на мораториума върху разпореждането с „царските имоти”.

На думи членовете на правителствения кабинет заявяват, че имат „политическа воля” да върнат на държавата предоставените на Кобургите „царски имоти”. На практика няма изгледи това да стане в рамките на четиригодишния им правителствен мандат. Едва ли през този период ще бъдат приключени заведените от отделни министри (на земеделието, на регионалното развитие и т.н.) съдебни дела срещу неправомерното владение на гори, дворци и други държавни имоти от Симеон Сакскобургготски. Още повече, че „царистите” вече водят координирана кампания за дискредитиране и сваляне от власт на това правителство.

Например след като Симеон Сакскобургготски започна да съди (лятото на 2010 г.) българската държава в Европейския съд за правата на човека (в Страсбург) се наблюдава засилване на „царистката” антиправителствена пропаганда. Партийни активисти от партията НДСВ и журналисти все повече отправят публични нападки срещу министър-председателя Бойко Борисов. Бившият депутат от НДСВ, докторът по право Минчо Спасов, в поредица от медийни изяви заявява, че министър-председателят атакувал „царските имоти” по заръка на „олигарха” Васил Божков. Още преди парламентарните избори (2009 г.) Бойко Борисов бил казал на „цариста”, че „те” (олигарсите) „ще вземат имотите на Сакскобургготски” ⁶⁰.

Членовете на сегашния правителствен кабинет очакват да спечелят въпросните съдебни дела, разчитайки на обстоятелството, че правдата е на тяхна страна. В случай че ги загубят, ще се оправдават пред своите избиратели с „корумпирани” български съдии и с множеството издигнати при управлението на бившия български цар висши съдебни магистрати.

Като прехвърля на съда решаването на политическия казус с държавните „царски имоти”, действащото правителство създава впечатление, че бяга от отговорност и симулира готовност да изпълни поетото пред избирателите предизборно обещание. Дава основание да бъде подозирано в задкулисни машинации и споразумения с бившия български цар Симеон Сакскобургготски.

Трябва да се има предвид, че бившият български цар може да засилва своето влияние в нашия икономически и политически живот, като разчита на подкрепата на хилядите заети в разположени на българска територия банкови, застрахователни, производствени и други филиали на австрийски, английски, белгийски, немски и т.н. компании.

Правителството е наело няколко адвокатски кантори за подготовка на защитата на държавата в съдебните дела, свързани с „царските имоти”. Някои от техните адвокати се появяват по медиите и показват добра осведоменост относно историческите и правните факти и документи, доказващи принадлежността на тези имоти на държавата. Но подобно на своите събратя от адвокатската гилдия и те усложняват решаването на политическия казус с „царските имоти”, като правят предложения за приемане на ненужни промени в законодателството и за водене на скъпо струващи на държавата съдебни дела. Гледат на този въпрос само от тясната му юридическа страна.

Например те и повечето наши мастити юристи предлагат на правителството и парламента да бъде приет специален закон за „царските имоти”. Според тях това следвало да бъде направено, понеже Конституционният съд е излязъл с решение (№ 12 от 4 юни 1998 г.), в което законът „за обявяване за държавна собственост на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници” е наречен „противоконституционен”.

В закона за „царските имоти” можело преди всич-ко да бъде отречено реституционното действие на прословутото решение № 12 на Конституционния съд. Ясно трябва да се посочи кои от тези имоти са държавни и кои от тях са частна собственост на Кобургското семейство. Този закон трябвало да регламентира начина на възстановяване на собствеността върху частните „царски имоти”. При отказ на държавни органи да възстановят тази собственост Кобургите може да използват правото си да предявяват искове в Съда.

Едва ли е нужно да се приема нов закон за „царските имоти” заради едно противоконституционно решение на Конституционния съд. Това съдебно решение е нищожно, тъй като е взето от Конституционен съд, който не е оторизиран да тълкува конституционността на приетите преди 1991 г. закони.

Преди въпросния закон (1947 г.) Народното събрание е приело (лятото на 1946 г.) Закона за допитване до народа за премахване на монархията и за провъзгласяване на Народна Република. В него е записано, че цар Симеон ІІ и Кобургската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имушествени права, свързани с българския престол.

Този одобрен от мнозинството българи (на състоялия се на 8 септември 1946 г. всенароден референдум) закон е меродавният документ за собствеността върху „царските имоти”. Неговите разпоредби са останали непокътнати, въпреки че главният прокурор е поискал от Конституционния съд да бъдат обявени за противоконституционни. Съдиите са отказали да разгледат това дело по същество. Спазили са действащата Конституция и са уважили вота на нашите родители и предци.

Очевидно родните юристи си противоречат. От една страна, обосновано доказват, че решението (4 юни 1998 г.) на Конституционния съд е „декларатив-но” и без правни последствия, а от друга – предлагат във връзка с това решение да бъде изготвен и приет специален закон за „царските имоти”.

През 1994 г. депутатите в съседна Гърция са допуснали грешка, като под влияние на прекомерни емоции са приели закон за конфискация на имотите на семейството на прогонения бивш гръцки крал Константин Втори, след като две години по-рано (1992 г.) държавни органи са му върнали някои от тези имоти.

Бившият гръцки крал завел дело в Страсбург, къде-то Европейският съд за правата на човека е осъдил гръц-ката държава да му плати 17 млн. евро. Сигурно с това не са изчезнали неговите и на кралските наследници желания да кралстват в Гърция. Въпреки че гърците не допускат бившия крал Константин Втори да пребивава на гръцка територия, неотдавна медиите известиха, че негови наследници са правили сватба на остров в Гърция.

Както вече е известно, собствеността върху „царските имоти” има сложни политически аспекти, които трудно могат да бъдат съдебно тълкувани и оценявани. Това се отнася главно за български съдии, издигнати в българската правосъдна йерархия при властването на Симеон Сакскобургготски.

Например преди няколко години нашият Административен съд отказал да заведе три дела по искове на адвоката Атанас Железчев⁶¹. Причината е, че той представил неопровержими доказателства за издадени незаконосъобразни административни актове, чрез които Симеон Сакскобургготски е въведен във владение на държавните „царски имоти”.

Българските административни съдии (начело с „царския” магистрат Константин Пенчев, който неотдавна стана български омбудсман) отказали да дадат ход на тези дела под предлог, че издадените заповеди за въвеждане във владение имали „вътрешнослужебен характер”. Безцеремонно нарушили конституционния чл. 120, ал. 2: „Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон”.

В административния съд било образувано дело, по жалба на адвоката Атанас Железчев за двореца „Врана”. То било прекратено, когато той поискал конституиране и представяне като страна децата на покойната бивша княгиня Надежда (сестра на цар Борис Трети).

Политическият казус с „царските имоти” се предава за решаване в български и европейски съдилища и от защитниците на Симеон Сакскобургготски. Те подобно на сегашното българско правителство заявяват, че живеем в „правова държава” и имуществените спорове трябва да се решават от съдебните власти.

Политическият характер на казуса с „царските имоти” ги заставя при неговото решаване да използват предимно политически средства и начини на действие. В съда (където се съди по факти и документи) никога не могат да представят документални доказателства, че държавните „царски имоти” следва да бъдат наследени от Симеон Сакскобургготски. Тактиката им е да се водят дела в тромавата съдебна система, докато с външна помощ се избере лоялно на Кобургите правителство и бъде узаконено незаконното завладяване на „царските имоти”. Главно поради това първите техни удари са върху оглавяването от Бойко Борисов правителство, което предприе палиативни мерки за връщане на „царските имоти” на държавата.

Защитниците на бившия български цар Симеон Сакскобургготски продължават да си служат с лъжи, заблуди и компромати. В напъните да докажат недоказуемото, те повтарят известните вече необосновани юридически доводи, а именно че „царските имоти” са били частна собственост на Кобургите и са „конфискувани”, „национализирани”, „одържавени” по време на „най-мрачния комунистически терор”. Голословно твърдят, че в началото на ХХІ век, когато българската държава е управлявана от Симеон Сакскобургготски, „царските имоти” му били „върнати” чрез „царска реституция”. Понеже не могат да докажат законосъобразността на това „връщане”, отклоняват общественото внимание с призиви да се оставят настрана присвоените от Кобургите държавни имоти и да се пристъпи към „справедливо възмездие за онези, които незаконно натрупаха милиони в мътните води на прехода” ⁶².

Понастоящем „царистите” се стремят да размиват отговорността на Симеон Сакскобургготски за незаконното му заграбване на държавни имоти. Разпространяват слухове като този, че щом през последните двадесет години редица „комунисти” са откраднали от държавата „милиарди левове”, защо и бившият български цар „да не вземе” ползваните от Кобургите български държавни имоти.

„Царските” защитници се мъчат да манипулират българските граждани и чрез размахване на буржоазната харта за човешките права. Те набиват в главите на хората лъжата, че „царските имоти” трябва да бъдат „върнати” на бившия български цар, защото през далечната 1947 г. били „конфискувани” от отечественофронтовската власт. Обикновено след като издекламират тази лъжа, те призовават за „равенство пред закона”. Опитват се да предизвикат състрадание към Симеон Сакскобургготски и членовете на неговото семейство с фразата, че и те „имат правото като всички български граждани да възстановят отнетата им собственост” ⁶³.

Макар да издигат лозунга за „равенство пред закона” „царските” защитници не се съобразяват с републиканските закони и продължават да титулуват сваления по законен начин (с всенародно допитване) от трона монарх с титлата Негово Величество Цар Симеон Втори. Подобно на него отричат избраната от народа държавна република.

Впрочем новопоявилите се буржоазни псевдодемократи и „правозащитници” защитават само реалните свободи и права (на труд, пътуване, спокойни старини и т.н.) на малцинството богаташи в обществото. Застъпват се и за книжните, мнимите и формалните права на останалите хора на Земята. Те отричат приетите от широките народни маси закони, които са продукт на действително народовластие. Заклеймяват ги с етикетите „тоталитарни” и „комунистически”.

Израз на патологично лицемерие и корист е да се прикрива колосалното неравенство между бившите български царе и обикновените български граждани. Историята показва, че за разлика от трудещите се, тези царе (Фердинанд, Борис и Симеон) винаги са потъпквали разпоредбите на българските конституции. Така са правили и спрямо Търновската конституция, която им е осигурявала редица царски привилегии:

• 
  ежегодно получаване на големи парични суми по отделни пера от държавния бюджет, включително на царицата и „престолонаследника”;
  
• 
  изразходване на тези бюджетни пари без контрол на Сметната палата в царството;
  
• 
  освобождаване на Царя и семейството му от данъци;
  
• 
  освобождаване на Царя от задължението да има българско гражданство.
  

Към края на 30-те години на ХХ век апанажът, годишната държавна бюджетна субсидия за царица Йоанна е била близо 1 млн. лева. Тази сума е около 240 пъти повече от възлизащия на едва 4 хил. лева⁶⁴ среден годишен доход на селските стопани (представляващи 70–80 % от българското население), които са упражнявали продължителен и изнурителен ръчен труд. С получавания среден доход селяните едва са преживявали през годината, като са купували главно сол, газ за газените осветителни лампи и земеделски сечива. Изхранването, обличането и обуването (главно с цървули) на притежаващите земя селски стопани и на ратаите им е осигурявано от собствено производство на хранителни продукти, памук, вълна и животински кожи.

Неуместно е да се правят паралели между живота и доходите на Царя и неговата администрация (които са държавна и политическа институция) и обикновените български граждани. Това се налага от „царските” защитници, които притворно повтарят, че подобно на всички българи и наследниците на бившите български царе трябвало да си „върнат” ползваните някога държавни имоти.

Например, когато през 1915 г. моят дядо Димитър Димов от с. Караджово, Пловдивско орял, сял и жънал (с рядко срещаната по онова време жътварка, теглена от животинска тяга), цар Фердинанд е получил от германското правителство милиони марки за включване на българската държава в Първата световна война на страната на Германия.

Когато през 1917 г., т.е. по време на Първата световна война, дядо ми е убит на фронта (на тридесет-годишна възраст) и заровен в незнаен гроб, цар Фердинанд (по сведение на тогавашния маршал на двореца ген. Сава Савов – бивш военен министър) се е уединявал и забавлявал в двореца „Кричим” със своя шофьор (който притежавал любимите на царя мъжки „сини очи и руси коси”)⁶⁵.

Направените прости сравнения потвърждават вековното правило, че никога не е имало и няма да има равни права между царе и обикновени граждани. Тези сравнения разкриват фалшивата загриженост на „царистите” за изравняване на човешките права на имащия огромни привилегии и засега недосегаем от българските закони Симеон Сакскобургготски с тези на обикновените граждани.

Политически са и мотивите на жалбата на Симеон Сакскобургготски до Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Тази жалба е написана и подадена от адвоката Михаил Екимджиев (в съдружие с адвокатката Ели Христова), който се представя за лидер на „Асоциация за европейска интеграция и права на човека”.

Месеци преди да стане адвокат на бившия български цар, Михаил Екимджиев е написал пространна статия, озаглавена „За новите дрехи на царя (как реституцията на царските имоти стана царска приватизация)”⁶⁶. В тази статия той е написал, че „реституцията на част от най-скъпите имоти на Симеон Сакскобургготски и неговата сестра Мария-Луиза Хробок всъщност е царска приватизация на ценно държавно богатство, извършено без правно основание и ясни правила”.

Вярното в това изречение е, че Кобургските наследници са присвоили „скъпи имоти” по незаконен начин. Този начин е злоупотреба с власт, а не „реституция” (т.е. връщане на старото правно положение на имоти, които винаги са били държавни) или „приватизация” (раздържавяване на определена държавна собственост, като се прилагат различни законови приватизационни форми и техники).

По-нататък във въпросната статия правилно е интерпретирано „Решение № 12 от 4 юни 1998 г. на Конституционния съд, с което е прекратена противоконституционността на Закона от 1947 г. за обявяване за държавна собственост на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници. Посочено е, че това решение „няма реституционно действие” и „не може да има ретроактивно действие”, тъй като това би противоречало не само на „принципите на върховенството на закона и правната стабилност”, но и на „здравия разум”.

Авторът правилно отбелязва, че „Конституционният съд може да прогласи противоконституционността на един закон, но не и да преуреди вече настъпилите му правни последици”.

След известно време, когато е поел защитата на бившия български цар в Европейския съд за правата на човека Страсбург, адвокатът Михаил Екимджиев изцяло е променил становището си за собствеността върху държавните „царски имоти”. Позорно е преминал на страната на безсъвестните и безчестните адвокати, за които критерий на истината е количеството на дадените им пари.

В едно интервю той посочва главните акценти в жалбата, подадена до Страсбургския Европейски съд. В тази жалба се изтъквало, че „от 13 години насам, чрез поредица актове на различни власти, държавата признава и третира Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок като собственици на имоти, които през 1947 г. са одържавени с един драконовски конфискационен закон на комунистическото управление”. Във въпросната жалба се посочвало, че „сега чрез наложения мораториум отново се посяга” върху тези имоти.

В допълнение на това адвокатът налага своята невярна версия, че „след като държавата е признала някого за собственик и го е третирала 13 години като такъв, не може просто с щракване на пръсти да каже: „Вземаме си това, което 13 години сме признавали за Ваше”.

Като „царски” защитник адвокатът Екимджиев вече е на мнение, че държавата е в правото си да преценя как да реституира „национализирано в миналото имущество” (тази преценка трябва да бъде регламентирана в закон, а не всеки министър-председател по свое усмотрение да си приватизира държавни имоти). Той хитро пуска уловката, че „връщането” на „царските имоти” започнало преди НДСВ да дойде на власт и Симеон Сакскобургготски да стане министър-председател. Твърди, че „държавата признава „де юре” и третира „де факто” като собственици Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок”. Тази държава приемала „данъците, които те плащат в това им качество”.

Интересен е подходът, с който се възнамерява да бъдат маргинализирани юридическите доказателства за държавната принадлежност на „царските имоти”. Адвокатът Екимджиев казва: „В жалбата не анализираме в детайли въпроса как преди 1947 г. са придобити тези имоти. Дали Интендантството владее за държавата, или за царското семейство не е от решаващо значение. Това са юридически дебри, които от гледна точка на републиканското ни настояще и посткомунистическия ни манталитет не могат да получат еднозначна оценка”.

След всичките тези жалби от недолюбваното в ЕС „комунистическо управление” адвокатът предлага да бъде постигнато „политическо решение” – разглежданите имотни отношения да бъдат урегулирани „по пътя на споразумението” между нашата държава и бившия български цар. Представя този бивш цар за мъченик и жертва на комунистите, които за зла негова участ са успели през периода 1941–1945 г. да разгромят Хитлеровия райх и вярната му българска Кобургска монархия.

Навярно Симеон Сакскобургготски иска (по при-мера на бившия гръцки крал Константин ІІ) чрез Европейския съд да измъкне от българските данъкоплатци още десетки милиони евро под формата на компенсации и така по-лесно да покрива нарасналите разходи на неговото семейство, включително и тези, свързани с развода на сина му Кирил.

Намеренията са да бъде узаконена извършената кражба на държавните „царски имоти” с лъжи в жалбата на Симеон Сакскобургготски до Страсбургския Европейски съд за правата на човека. Тези лъжи са изложени така, че да бъдат заблудени съдиите в Страсбург. Например подвеждащо е твърдението, че са изминали „13 години”, откакто българската държава „признава и третира Симеон Сакскобургготски и Мария-Луиза Хробок като собственици на имоти ...”. Изглежда въпросният адвокат ще се опитва да доказва, че Кобургските наследници са признати за собственици на държавните „царски имоти” още от 1998 г., когато е прието скандалното противоконституционно решение на Конституционния съд. Този адвокат се отмята от предишното си писание, че това решение „няма реституционно действие”. В Европейския съд той сигурно ще твърди, че Конституционният съд е възстановил собствеността на Кобургите върху „царските имоти”.

Истината е, че въвеждането на Симеон Сакскобургготски във владение на отделните държавни „царски имоти” е извършено през периода 2001–2004 г., т.е. преди 5–10 години. Тогава тъй е бил министър-председател на Република България.

Втората лъжа в разглежданата жалба е, че „държавата е признала” бившия български цар за „собственик” на държавните „царски имоти”. Не „държавата” и не нейният най-висш ръководен орган – парламентът, а лично министър-председателят Симеон Сакскобургготски е наредил на членовете на своя правителствен кабинет да му предоставят държавните имоти. Това е въпиеща криминална злоупотреба с власт. Ако я беше извършил българин, сигурно щеше да бъде пратен в затвора от български власти, които под формата на „борба с корупцията” потискат местните граждани и осигуряват комфортна политическа, икономическа и медийна среда на господстващите у нас чуждестранни банкери, бизнесмени и лидери на „неправителствени организации”.

Третата лъжа в жалбата на Симеон Сакскобургготски до Европейския съд в Страсбург е, че държавните „царски имоти” били „одържавени” през 1947 г. „с един драконовски конфискационен закон на комунистическото управление”. Тази лъжа може да гали ушите на някои европейски съдии, но посочените в настоящото изследване политически и правни междудържавни и национални документи показват, че „царските имоти” винаги са били държавни и затова не се е налагало да бъдат одържавявани (дори и под натиска на американските и английските представители на разположената у нас следвоенна Съюзна контролна комисия).

Паралелно с писане на лъжливи жалби и речи адвокатът Михаил Екимджиев води кампания и за сваляне на Бойко Борисов от министър-председателския пост. Така той смята за „5–7 години” да способства за избор на промонархическо правителство и за спечелване на воденото от Симеон Сакскобургготски дело в Страсбург.

В интервю той заявява, че „премиерът” започнал да се намесва в „съдебната система” и да се „отъждествява с държавата”⁶⁷. За такъв тип протиноконституционни действия в „нормални държави” министри и „премиери” са си отивали „буквално за дни”.

Представящият се за евроадвокат Михаил Екимджиев би трябвало да научи азбучната истина, че държавата е инструмент за упражняване на власт. В света не би могло да се намери „нормална държава”, в която всички граждани да властват, да имат високоплатена работа, привилегии, дом, богатства и да няма безработица, престъпност и затвори.

Въпросният адвокат си служи с двойни стандарти. Според него самонастаняването на бившия министър-председател Симеон Сакскобургготски в държавни имоти било дело на „държавата”, а публичната критика, която неотдавна настоящият министър-председател Бойко Борисов отправи към българската съдебна система е израз на абсолютно самовластие.

Както се вижда въпросният адвокат се вре в нашия и европейския политически живот, където би трябвало да участват политици с ярки качества (честност, самопожертвователност, образованост, далновидност). За пари той приема да служи на нечиста и вредна за обществото кауза.

В битката за присвояване на държавните „царски имоти” от Симеон Сакскобургготски е подета и кампания за реабилитация на бившия български цар Фердинанд. Началото на тази кампания се постави в средата на септември 2010 г. с медийна „дискусия” за пренасяне на неговите кости от гр. Кобург (Германия) и препогребването им до тези на неговата първа жена княгиня Мария Луиза (чийто гроб се намира в католическата църква „Св. Лудвиг” в гр. Пловдив).

Изглежда с тази акция (започнала пак по инициатива на бившия омбудсман Гиньо Ганев) се цели преди всичко да бъдат оставени на заден план извършените от бившия цар Фердинанд злодеяния. С масирана пропаганда му се създава ореол на добър владетел, които не е съсипал България (чрез включване на българските войски в безумни и користни войни), а е строил дворци и резиденции, ловувал и събирал ловни трофеи и хербарии.

Същевременно се предизвиква съчувствие у съвременните европейски кралски особи към низвергнатите и едва ли не онеправдани Кобурги.

В подкрепа на борещия се за заграбване на държавни имоти Симеон Сакскобургготски се правят опити да бъдат привлечени и хилядите католици от Пловдивска област.

Още след смъртта (1899 г.) на бившата княгиня Мария Луиза е поставено началото на връзката между бившия български цар Фердинанд и Пловдивската католическа църква „Св. Лудвиг”. Тогава той принуждава българското Министерство на външните работи и вероизповеданията да даде над 200 хил. златни лева „за изплащане на разни разходи” при погребението на „почившата първа българска княгиня Нейно Царско Величество Мария-Луиза”⁶⁸.

Бившият български цар Фердинанд е поискал и от Министерството на обществените сгради да изгради за починалата княгиня временен и постоянен мавзолей, който да е част от малка католическа църква в замислен внушителен комплекс.

Междувременно по негова заповед това министерство в продължение на близо половин век ежегодно е плащало по 1000 лева (след 1920 г. по 2500 лв.) наем на Пловдивската католическа църква „Св. Лудвиг” (задето пази саркофага с останките на Мария-Луиза). Така под формата на плащане на наеми българската държава е изплатила около 100 хил. златни лева субсидии на Пловдивската католическа църква.

В акцията за реабилитиране на бившия български цар Фердинанд се привличат и изявени български историци. Един от тях е академик Георги Марков (от БАН) който в специална статия⁶⁹ уверява нашата общественост, че през периода 1887–1913 г. цар Фердинанд „превръща България в една европейска държава” намираща се в „стопански, политически и културен възход”.

Цар Фердинанд имал хоби да се занимава със зоология и ботаника и създал у нас природонаучен музей, зоологическа градина и няколко ботанически градини (през периода 1965–1989 г., т.е. при държавния социализъм всяка окръжна детска пионерска организация имаше ботаническо поле).

По-нататък във въпросната статия е написано, че не било „справедливо” заради последните 6 години от управлението на цар Фердинанд („белязани с три войни и две национални катастрофи”) да се зачерква неговата „мисия да превърне България в нова европейска сила”.

Накрая се заключава, че бившият български цар Фердинанд „носи отговорност за сполетелите ни национални беди”. Всичко, което той е направил, било „с мисъл за създаване на една велика България”.

Както вече бе посочено, в статията се твърди, че за близо четвърт век след възкачването на княз и цар Фердинанд на българския престол у нас бил постигнат голям „стопански, политически и културен възход”. Ако е имало „възход”, щяха да бъдат изградени индустриални предприятия, училища, опери и т.н. За посочения период при царуването на цар Фердинанд са направени главно една зоологическа и няколко ботанически градини, както и разглежданите монархически дворци, резиденции и хижи. До края на неговото около тридесетгодишно властване в България три четвърти от българите (предимно селяни) продължавали (както преди идването му в нашата страна) да живеят в кирпичени къщи, да газят кал, да бъдат неграмотни и да тънат в мизерия и нищета.

Академикът историк Георги Марков има издадени редица исторически изследвания и буди недоумение написаното от него, че всичко, което е правил цар Фердинанд, било с „мисъл за създаване на една велика България”. Многобройни факти показват, че той е царувал предимно за себе си и за своята династия. За тази цел е вземал големи заеми от германското правителство и е водил междудържавни войни, вследствие на които са и следните трагични резултати:

• 
  повече от 400 хил. български синове, заровени в незнайни гробове;
  
• 
  над 200 хил. осиротели семейства;
  
• 
  над 150 хил. пленници;
  
• 
  над 30 млрд. лева държавен борч⁷⁰ за сметка на българския народ;
  
• 
  над 2 милиарда и 250 милиона златни франка репарации.
  

Това са основните резултати от царуването и политиката на бившия български цар Фердинанд. По тях (а не по исторически архиви и декларираните му намерения) би трябвало да се оценя неговата роля в българската история.

Преди години на друго място⁷¹ посочих броя на загиналите в трите войни, водени от бившия български цар Фердинанд. Някои историци ми казаха, че този брой е завишен и не съответства на изнесените данни в публикации от времето на едноличния режим на цар Борис Трети.

По този повод съм длъжен да споделя, че вярвам на първоизточниците, какъвто е докладът на Александър Стамболийски, който в качеството му на български министър-председател е подписал Ньойския договор (1919 г.) и е прекратил участието на България в Първата световна война.

От личен опит знам как онези, които през първата половина на февруари 1997 г. предизвикаха у нас шоковата инфлация и един долар започна да се обменя за близо 3000 неденоминирани лева, след време, когато се укрепиха в държавната власт, наложиха повтаряната до днес фраза „хиперинфлацията през 1996–1997 г.”. С тази мъглява фраза се цели посоченото инфлационно явление да бъде вменено във вина на бившия министър-председател (с приета още към края на 1996 г. оставка) Жан Виденов.

Неискреност лъха и от изразеното „мнение” костите на бившия български цар Фердинанд да бъдат положени в католическата църква гр. Пловдив без държавни почести. Такова политическо мероприятие на бивш наш държавник неминуемо ще наложи държавата да постави постоянни охранители на Пловдивската католическа църква (т.е. пак потърпевши ще бъдат трудещите се).

Очевидно организираната от Симеон Сакскобургготски кампания за присвояване на държавни имоти е политическа. Тази кампания започна с почти политическо оплакване на бившия български цар до Европейския съд за правата на човека в Страсбург и се съпровожда с атаки срещу действащото правителство, пресконференции на омбудсмана за препогребване на някогашния принудително абдикирал цар Фердинанд, публикуване на серия статии в защита на Кобургите и т.н.

В жалбата на Симеон Сакскобургготски до Европейския съд в Страсбург са изложени предимно политически мотиви като този, че държавните „царски имоти” са „одържавени с драконовски конфискационен закон на комунистическото управление”. Предлага се да бъде взето „политическо решение”, на базата на което българската държава да изплати на Симеон Сакскобургготски десетки милиони евро компенсации за наложения му от Народното събрание мораториум на разпореждането с „царските” гори и другите държавни „царски имоти”.

Държавните „царски имоти” са завладени от бив-шия български цар Симеон Сакскобургготски с престъпни правителствени актове. Затова рано или късно тези имоти ще бъдат върнати на държавата. Може би той вече е разбрал това и чрез своите адвокати предлага „споразумение”, сделка с българското правителство. Предполага се, че при евентуални преговори за такова споразумение, той ще иска държавата да му предаде своята собственост върху повечето и сравнително по-скъпите от въпросните имоти (като двореца „Врана”). Същевременно бившият български цар ще се съгласи временно да спре да рови за получаване на собственост върху някои имоти (като двореца „Кричим” и други, които няма изгледи да получи от съдии) и срещу това да иска компенсации на стойност десетки милиони евро.

При това положение е целесъобразно казусът с държавните „царски имоти” да бъде решен от българското правителство, като се има предвид, че този казус е създаден от правителството с министър-председател Симеон Сакскобургготски, който в противоречие на всички републикански закони по царски си присвои въпросните имоти.

Българското правителство би трябвало да прилага ефикасна политика на връщане на „царските имоти” на държавата. То следва да се измъкне от „царския” сценарий, който предвижда въпросът за собствеността на тези имоти да бъде решаван само от съда, или (по думите на Симеон Сакскобургготски) от „магистратурата”.

Българските власти ще сгрешат, ако със закон отнемат завладените от Симеон Сакскобургготски дър-жавни имоти или се съгласят да му платят „някакво обезщетение”. Дори и да получи огромна сума пари от българската държава, бившият цар пак няма да я остави на мира и ще продължи да подготвя почвата за нейното предаване в ръцете на членове на Кобургската фамилия.

Колкото и да е парадоксално, след близо седемдесет години от края на царизма у нас покрай въпросните имоти възникнаха политически отношения между бившия български цар Симеон Сакскобургготски и мнозинството от българския народ. Регулирането на тези отношения би следвало да става с политически методи и средства, за да бъде избягнато евентуалното бъдещо изригване на народното недоволство срещу правителството и самия Симеон Сакскобургготски.

Правителствената политика би могла да включва политически мерки, включително създаване на консултативен орган към Министерския съвет, в който да бъдат привлечени получили признание в обществото политици, юристи, лесовъди и строители.

Под егидата на правителството би могло да се организира и среща с конституционни съдии. В нея трябва да вземат участие предимно съдиите, приели прословутото решение (4 юни 1998 г.) на Конститу-ционния съд. Повечето от тях вече публично са заявили, че това решение не е законово основание за предоставяне на държавните „царски имоти” от бившия български цар. След една обща декларация на въпросните конституционни съдии ще рухне единствената юридическа сламка, за която се хващат защитниците на Кобургите. Такава декларация ще служи и като оправдателен документ (пред идните поколения) на повечето употребени от Симеон Сакскобургготски конституционни съдии.

Българското правителство би трябвало преди всич-ко да приеме акт, отменящ взетите от правителст-вения кабинет на Симеон Сакскобургготски незаконосъобразни решения за завладяване на държавните „царски имоти”. За целта може да се ползва от опита на бившия областен управител на Пловдивска област Тодор Петков, който е актувал двореца „Кричим” за държавна собственост и го е предал за стопанисване на Националната служба за охрана.

Представителите на изпълнителната власт (министри, областни управители, кметове) имат всички законови основания да върнат на държавата незаконно заграбените от бившия български цар Симеон Сакскобургготски държавни имоти. За това той трудно може да осъди българската държава в Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Междувременно българското правителство след-ва да заведе дела срещу бившия български цар Симеон Сакскобургготски. Държавните искове могат да бъдат за множество извършени от него престъпления, включително за незаконно присвояване на имоти, подбудителство към фалшифициране на нотариални актове за собственост, изсичане на държавни гори и т.н.

При така стеклите се обстоятелства прилаганата политика на връщане на държавните „царски имоти” може да бъде тест за искреността на българското правителство към своите избиратели. Когато министър-председателят и министрите от това правителство проявят решителност и върнат на държавата тези имоти (с решение, отменящо съответните правителствени актове на Симеон Сакскобургготски) може да се каже, че те отговорно и честно служат на народа и си изпълняват предизборните обещания. И обратно, щом като представителите на изпълнителната власт се обръщат към български и европейски съдебни инстанции да им решават политическия казус с „царските имоти”, става ясно, че те шикалкавят, удовлетворяват чуждестранни интереси и практически търсят форма да оставят въпросните държавни имоти на Симеон Сакскобургготски.

В бъдеще би трябвало да се прилага ефикасна политика за своевременно връщане на държавните „цар-ски имоти” на държавата. Тази политика следва да бъде поставена в центъра на българския политически живот и да се направи достояние на нашата и световната общественост.