Кой трябва да бъде съден за аферата

Илюзия е да се мисли, че лицата, които са спома-гали за „връщане на „царските имоти”, извършвайки престъпление по служба, могат да бъдат съдени в нашата васална държава с буржоазна парламентарна форма на управление. Това би могло да стане в политически стабилна и независима президентска република.

Засега е възможно въпросните лица да бъдат съдени морално. Обществото може да се произнесе за извършените от тях престъпления по служба, включително като снеме от тях общественото доверие.

Реално погледнато при създалата се обстановка у нас правителството може да осъди бившия български цар за незаконното завладяване на държавни „царски имоти. Достатъчно е то да се оглавява от министър-председател, който притежава способността да отстоява народните интереси и да се противопоставя на очаквания външен натиск.

В нашето общество бившият български цар Симеон Сакскобургготски почти винаги се държи като чужденец и господар, който е недосегаем от действащите у нас закони. Поведението му е лицемерно и презрително спрямо българите (даже преди няколко години чрез медиите иронично и язвително ги прикани да си сменят мозъчния „чип”).

Още като навършил 21-годишна възраст (1958 г.) в чужбина, Симеон Сакскобургготски е отказал да признае българската Народна република. Отрекъл е валидността на състоялия се на 8 септември 1946 г. референдум, на който над 95 % от българските граждани са гласували против монархията. Церемониално се самопровъзгласил за цар на българите. Така се подиграл с народния вот и започнал да чака подходящ момент за завладяване на върховната държавна власт в нашата страна.

Наследници на бившия „царски двор” повтарят до втръсване лъжата, че по време на въпросния референдум България била окупирана от съветски войски и затова хората масово са гласували за премахване на монархията. Били извършили това, едва ли не под заплаха на руски щикове.

Истината е, че тогава у нас не е имало съветски окупационни войски (след 9 септември 1944 г. съветски войници са преминали през нашата страна по пътя към Берлин). Българският народ вече е бил политически узрял за смяна на династичната с републиканска форма на управление на държавата и е дал своя глас против водената над три десетилетия от Кобургите антинационална, терористична и войнолюбива политика.

Доказателство за това са и резултатите от проведения референдум за премахване на монархията в прославилото се по време на българското Априлско (1876 г.) въстание село (днес град) Батак. По сведение на пословично скромния батакчанин проф. Ангел Чаушев (който е активен участник в тогавашните събития), във въпросния референдум са взели участие почти всички пълнолетни местни селяни (без да е имало съветски войници). Тези български граждани единодушно са казали „не” на монархията. За нейното запазване били „подадени само 32 гласа срещу 3000 гласа в полза на републиката⁴⁰”.

При следвоенната политическа обстановка в нашата страна членовете на новото отечественофронтовско правителство се стремели да осигурят пълна безопасност на останалите да живеят в двореца „Врана” царица Йоанна и нейният невръстен син цар Симеон. За това е настоял тогавашният първи ръководител на българската държава Георги Димитров, който на 18 декември 1944 г. е изпратил до председателя на Българската работническа партия (БРП) комунисти Трайчо Костов писмо, съдържащо следния текст: „Династията трябва политически да се дискредитира чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд и цар Борис и дворцовата камарила, а към царицата и нейния малчик необходимо е да се съхрани напълно лоялно отношение”⁴¹. По-нататък Г. Димитров пише, че „въпросът за ликвидирането на монархическата институция въобще” ще бъде решен от народа.

Загриженост за охраната на царицата и Симеон проявявали и представителите на разположената в страната Съюзна контролна комисия. Американският генерал Робъртсън предупредил премиера Кимон Георгиев и съветските представители, че САЩ ще ги държат отговорни за живота на царицата и децата й.

Главно поради това край двореца „Врана” била поставена охрана от съветска военна част на Трети украински фронт. Някои от охранителите си позволили да обстрелват с картечница дворцови фазани, но след намесата на българския регент проф. Тодор Павлов и на командващия фронта маршал С. Бирюзов „ловците на фазани” били сурово наказани и отзовани в СССР.

По-късно (през 1946 г.) съветският ръководител Й. В. Сталин е напомнил на Г. Димитров „да пазят малчика”(непълнолетния бивш български цар Симеон Сакскобургготски). Можел да потрябва срещу Лондон⁴² (имат се предвид водените след Втората световна война преговори с Кралство Англия).

След като успя с лукавство и измама да създаде (2001 г.) партията Национално движение Симеон Втори (НДСВ) и да стане министър-председател, Симеон Сакскобургготски извърши серия престъпления:

• 
  сделката за обмяна на държавния външен дълг (при тази сделка държавата бе ощетена с над 1 млрд. долара);
  
• 
  опитите да бъде поверено (срещу комисионни) строителството на детски болници, автомагистрали и други национални обекти на чуждестранни роднински фирми (включително и на неговия първи братовчед – италианския „принц” Виктор Емануил Савойски, който преди няколко години бе съден в Италия за измами, корупция и използване на проститутки);
  
• 
  харизването на Българската телекомуникационна компания на американския еврейски фонд „Адвент”;
  
• 
  „продажбата” на Банка ДСК и електроразпределителните дружества на чужденци.
  

Прави впечатление, че съвременните български рупори на политиката на отвъдокеанската финансова олигархия се мъчат да оправдаят извършените от Симеон Сакскобургготски многобройни закононарушения като (в зависимост от случая) го представят за редови български гражданин или привилегирована царска особа. Те систематично насаждат зоологическия мироглед за „синята кръв” и в противоречие със съвременните политически и правни норми титулуват бившия български цар с титлата „Ваше Величество Цар Симеон Втори”. Същевременно слагат табу на темата за убитите по вина на неговия дядо княз и цар Фердинанд и на баща му цар Борис Трети близо половин милион български граждани (в т.ч. държавниците Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, поетите Гео Милев и Никола Вапцаров). Формират му медиен образ на многострадален „цар”, който още на деветгодишна възраст е бил принудително „експатриран” (изселен) от България.

Напоследък чрез тиражиране на тази сърцераздирателна лъжа се правят опити да се печели съчувствието на хората към Симеон Сакскобургготски. Макар да е всеизвестно, че след 9 септември 1944 г. вдовицата – майка на Симеон (бившата царица Йоанна), е получавала от държавния бюджет по близо 1 млн. лева годишно. Тя е отклонила предложението на българските комунистически власти да остане да живее в страната.

През февруари 1945 г. царица Йоанна отправила до регентите молба да й бъде разрешено да посети за „една-две седмици роднините си в Италия”. Получила отказ (главно по настояване на западните представители в Съюзната контролна комисия) понеже се преценило, че това е опит за бягство, което може да завърши трагично и да се използва срещу правителствата на съюзните държави (СССР, САЩ, Англия).

През лятото на следващата година специално съставена комисия от експерти с участието на царския адютант Антон Разсуканов е описала личното имущество (мебели и предмети – часовници, свещници, статуетки, антични вази и т.н.) на царското семейство. То е оценено на стойност 800 хил. лева, или 1000 английски лири, които били изпратени по банков път на царица Йоанна след нейното заминаване в чужбина⁴³.

На 9 септември 1946 г. в двореца „Врана” царица Йоанна била посетена от главния секретар на Министерството на външните работи и вероизповеданията Иван Алтънов (царски дипломат), който я запознал с резултатите от референдума (монархия или република). От името на правителството й предал, че вече може да замине, като „вземе със себе си каквото си поиска” ⁴⁴.

Десетина дни след референдума (8 септември 1946 г.) и обявяването на българската държава за република Йоанна (заедно със своя невръстен син) е заминала за Египет (съпровождана от силна охрана на служители на държавната сигурност и антифашисти, в т.ч. вече покойния мой близък дипломат и полиглот Стефан Стефанов, който ми е разказвал за проявяваното по време на пътуването грижливо отношение към „Симеончо” и неговата майка). Там вече се бил преселил нейният баща – детронираният италиански крал Виктор Емануил Трети.

Заминаването на царицата майка потвърждава правилото, че Кобургите се изпращат от своите западноевропейски кралски роднини в България да князуват и царуват, т.е. да се разпореждат със съдбините на българския народ и по думите на цар Фердинанд да го доят „до изтощаване” ⁴⁵. Пребиваването на тези западноевропейци на българска земя се обезсмисля, ако не могат чрез власт или имоти да паразитират.

Преди да напусне България бившата царица Йоанна е изпратила на министър-председателя Георги Димитров документ (лист от ученическа тетрадка, запазен в Централния държавен архив), в който е написан следния текст: „Да се запази за вечни времена. Отивам и няма да се върна. Богатствата завещавам на народната република България”. В долната част на същия документ е добавила от името на Симеон: „Макар да отивам далече от родината си, аз ще се старая да изуча борбите на Българския народ и ще стана революционер” ⁴⁶.

Понастоящем се намират хора да твърдят, че бившата царица Йоана е написала този документ „под натиск или страх за живота си”. По отвратителен начин злепоставят тогавашните изключително вежливи към нея регенти: професорът по право Венелин Ганев, член на участвалия в деветоюнския държавен преврат (1923 г.) Демократически сговор; Цвятко Бобошевски, който е бил с френско юридическо образование и изявен англофил; професорът по философия Тодор Павлов, член на БРП (к).

Българската прокуратура може да повдигне обвинение срещу Симеон Сакскобургготски и да го осъди за незаконно присвояване на държавни имоти. Той е завладял тези скъпи имоти не на базата на приет от парламента специален закон, а като се е позовавал на едно декларативно решение (от лятото на 1998 г.) на Конституционния съд. След като е избран за министър-председател е заставял членовете на правителството и съответните кметове и областни управители да му издават нужните документи за въвeждане във владение на въпросните държавни имоти.

През 2002 г. Симеон Сакскобургготски лично е участвал на заседанието, на което Министерския съвет е решил да обяви за негова частна собственост държав-ния дворец „Царска Бистрица”. С присъствие на заседания на Министерския съвет и при явен „конфликт на интереси” е сложил ръка и върху другите „царски имоти”.

Като се изключи цар Фердинанд, след Освобождението на България от турско робство в нашата държава не е имало управляващ политик, който така безочливо и брутално да е потъпквал българските закони и да си е позволявал такова мащабно ограбване на народното богатство.

Прокуратурата следва да даде под съд Симеон Сакскобургготски и за подбудителство към фалшифициране на нотариален акт. Както е известно, бившият български цар в качеството му на министър-председател на Република България получава нов нотариален акт за собственост на НВЦаря/Интендантство върху двореца „Врана”. Той направил това на базата на подготвен (през 1928 г.) за издаване, но не подписан от нотариуса и невалиден нотариален акт. Злоупотребил е с власт и е извършил подстрекателство и измама в големи размери. Пренебрегнал е обстоятелството, че в държавния дворец „Врана” има парк с площ 10 дка, върху която се отглеждат над 400 растителни вида. Този парк е обявен за паметник на културата и по закон не може да бъде предоставян на трети лица.

Бившият български цар трябва да бъде подведен под съдебна отговорност за неправомерно обсебване на над 16 хил. дка български държавни гори. Той следва да отговаря за завладяването на тези гори чрез назначаване на свои доверени областни управители, заобикаляне на законния ред и използване на заявления, подадени години след определения законов срок. През 2003 г., когато е бил министър-председател, Симеон Скскобургготски е получил над 4,5 хил. дка горски терени с две фалшиви заявления (едно на наследниците на цар Фердинанд и друго – на цар Борис Трети). Той и синът му Кирил (важна фигура във финансовата фирма „Джи Ел Джи Партнърс” със седалище Лондон) са в основата на извършената промяна на горското предназначение на големи площи земи, върху които се инсталират съоръженията на ски-курорта „Супер Боровец”.

Изглежда, че някакъв международен мафиотски монархически клан помага на Симеон Сакскобургготски за присвояване на български държавни имоти, включително на ски-курорта „Супер Боровец”. Към това навеждат фактите, които научих от Емил Кюлев, когото случайно срещнах месеци преди да бъде убит (октомври 2005 г.) пред Икономическия институт на БАН (ул. ”Аксаков” № 3). След като се здрависахме, попитах го какво прави тук, а той каза, че станал собственик на намиращия се в съседство Държавен застрахователен институт (ДЗИ), включително на неговата сграда и по време на обедната почивка се разхождал (с бодигарда) в този район. Бях поласкан от уважителното му и интелигентно държане, но отклоних поканата му, когато имам възможност да отида в намиращия се наблизо негов офис, с мотива, че там „трудно се влиза”. После ми довери, че успял да приватизира ДЗИ със съдействието на министър-председателя Симеон Сакскобургготски. Държал и по-голямата част от акциите на „Супер Боровец”.

След убийството на Емил Кюлев прочетох по медиите, че ДЗИ е закупен от финансова компания на кралство Белгия, а членове на ръководните органи на застрахователния институт са адвокатът на бившия български цар Асен Ошанов и други „царедворци” (този факт едва ли е случаен). Впоследствие стана известно, че контролният пакет акции на „Супер Боровец” (който се изгражда върху заграбени от Симеон Сакскобургготски терени) е преминал от собственост на убития Кюлев в притежание на фирма „Контракт 99”, регистрирана в Малта.

Държавата следва да си получи и парите за пропуснатите ползи от експлоатацията на завладените от Кобургите български държавни гори. През последното десетилетие в тези гори фирма на Симеон Сакскобургготски е организирала сеч и износ на дървен материал в чужбина на стойност милиони евро. Той е успял да продаде от предоставените му държавни гори около 1300–1500 дка. Може да се предполага, че и тази негова сделка е резултат на машинации и закононарушения.

Откакто се появи на българската политическа сце-на Симеон Сакскобургготски изрече безброй лъжи, сред които е и тази за имотите. Това направи през 1990 г. в телевизионно интервю (предаването „Всяка неделя”на БНТ) на известния журналист Кеворк Кеворкян.

Ето част от интервюто:

„К. Кеворкян: Материални претенции към България имате ли?

Симеон: Как материални?

К. Кеворкян: Имуществени?

Симеон: Как тъй в собствената си страна! Не! От мене това няма да се види... ⁴⁷”.

Явно Симеон Сакскобургготски много лъга нашия народ и извърши тежки престъпления, за които е крайно време да му бъде потърсена съдебна отговорност (като на всеки български гражданин, извършил криминални деяния). По-добре е това да стане сега, отколкото да се налага да бъде съден от Народен съд.

По всичко личи, че той и неговите наследници гледат на държавните „царски имоти” като на стратегическа база, която векове наред ще ги свързва с България. Тази база ще им осигурява предимства и възможности за овладяване на държавната власт (с помощта на международния монархически клуб).

Доказателство за това е и Кобургският сайт (интернет страница)⁴⁸, илюстриран с царска корона и наименование „Цар Симеон Втори”. Този сайт показва, че и след тоталния си управленски провал като министър-председател Симеон Сакскобургготски продължава да се отнася с пренебрежение към републиканските въжделения на повечето българи, погазва българските закони и подготвя връщането си на царския престол (това прави и след като през 2001 г. се закле в Републиканската конституция).

Въпросният сайт съдържа обширни наукообразни писания за „правото” на Кобургите да станат собственици на „царските имоти”. В тях с позовавания на английски и френски кралски укази и закони от осемнадесети и деветнадесети век се обяснява на „простолюдието” колко „законосъобразно”, исторически правилно и „справедливо” е „връщането” на тези държавни имоти на Кобургите.

Когато (2001 г.) ръководеният от користни цели бивш български цар Симеон Сакскобургготски стана министър-председател и пристъпи към присвояване на държавни имоти у нас, се появиха редица книги и статии на автори, които смело разкритикуваха и осъдиха тази криминална афера. Подробности за нея бяха дадени в редица популярни издания като в. „Труд”, където бе предоставена трибуна на утвърдени в обществото наши юристи и разследващи журналисти.

Тогава бившият български цар, подкрепян от лидери на американски еврейски организации, европейски крале и други роднини (притежаващи огромна политическа и финансова власт в Европа), почти не обръщаше внимание на тези публикации и продължаваше мълчаливо да граби държавни имоти и пари. Понякога с досада казваше пред журналисти, че обвиненията в „незаконно” завладяване на държавните „царски имоти” били обикновена „клеветническа кампания” срещу него.

Напоследък бившият български цар нервно реагира на пречките, които среща по пътя за завладяване (един след друг) на държавните „царски имоти”. Със серия от статии в печата и жалби за засегнати „човешки права” негови адвокати (с покварена съвест) и платени журналисти се нахвърлят върху българския парламент, който към края на 2009 г. наложи мораториум на разпореждането със завладените държавни „царски имоти”, включително и с горите. Този законодателен акт е заклеймяван с етикета „произвол”. Изглежда че мораториумът и спирането на откритото, безразборно и поголовно изсичане на „царските” гори са довели до загуба на основен източник на доходи на Симеон Сакскобургготски.

По повод на заведеното от правителството на Бой-ко Борисов дело за връщане на завладените от Кобургите държавни гори „царският” пресцентър излезе с кратко оправдателно съобщение. През лятото на 2010 г. адвокати на бившия цар заявиха, че ще обжалват пред по-висша съдебна инстанция приетото от Пловдивския съд решение, с което основателно е отхвърлен искът на Симеон Сакскобургготски да му бъде „върнат” държавният дворец ”Кричим”.

В защита на заграбеното народно имущество бив-шият български цар е мобилизирал службогонци и останали му верни съпартийци от партията НДСВ (една от най-безидейните и най-продажните партии в нашата история). Той е ангажирал за свой главен юридически апологет доскорошния омбудсман на Република България Гиньо Ганев (не бива да се забравя, че паразитната длъжност омбудсман, уж защитник на обикновените граждани, е въведена още преди няколко века от кралете в Швеция и други кралства).

Публична тайна е, че през 1996 г., когато е узнал, че се подготвя „триумфално” завръщане на бившия български цар у нас, Гиньо Ганев е посетил (вероятно с пари от икономическата групировка „Мултигруп”) Симеон Сакскобургготски в Мадрид и е отправил мол-ба да бъде включен в групата на най-приближените „царисти”. Впоследствие по предложение на министър-председателя Симеон Сакскобургготски е избран за първия у нас омбудсман (освободен през есента на 2010 г. поради изтекъл петгодишен мандат).

Изглежда Гиньо Ганев се отплаща за тази услуга и с нечестни средства се мъчи да оправдае откраднатите от Симеон Сакскобургготски „царски имоти”. Той и неговият (на омбудсмана) „главен секретар” Борислав Цеков са превърнали омбудсманската служба в адвокатска кантора на Кобургите.

Така е формиран екипът от защитници на бившия български цар Симеон Сакскобургготски. В него освен Гиньо Ганев участват малко на брой, но с папагалска нагласа адвокати, журналисти и бивши ми-нистри и народни представители от партията НДСВ.

„Царските” защитници се противопоставят на почти всички наши знаменити юристи, а може би и на цялата българска общественост. Те се мъчат да втълпят на българите, че извършеното от Симеон Сакскобургготски завладяване на държавни „царски имоти” е законосъобразно. Твърдят, че „връщането на собствеността на царското семейство е справедлив законен акт и всички претенции спрямо него следва да се решават по съдебен, а не по парламентарен път”.

Преднамерено придават на политическия казус с държавните „царски имоти” чисто правен характер. Целта е тези имоти да бъдат присвоени по давностно владение от Кобургите чрез разтакавания (5–10 години) по местни и европейски съдилища и избор на марионетни правителства.

Понастоящем са формирани две групи юристи, между които се води публичен юридически спор:

• 
  за собствеността върху държавните „царски имоти”;
  
• 
  за законосъобразността на тяхното „връщане” на бившия български цар Симеон Сакскобургготски.
  

Тезата, че държавните „царски имоти” са били собственост на Кобургите и са „реституирани” сравнително най-пълно, е „защитена” в дълга и вероятно колективно написана статия на бившия български омбудсман Гиньо Ганев⁴⁹. Изтъкнатите в тази статия (под формата на „позиция” на омбудсмана) „аргументи” са залегнали и в някои публикации на в. „Дневник” и в. ”24 часа”, а също и в адвокатски пледоарии, произнесени пред Пловдивския съд на делото за двореца „Кричим”.

Въпросната статия на бившия български омбудсман е своеобразно послание до нашите съдии и държавници. В нея се отправят заплахи и предупреждения, че евентуалното връщане на „царските имоти” на държавата щяло да се счита за „дискриминация” и нарушаване на „правото на частна собственост” според действащата Конституция на Република България и Хартата за основните права на Европейския съюз.

В тази статия се апелира за узаконяване на извършеното от бившия български цар присвояване на държавни имоти. Настоява се държавата да престане да си иска тези имоти от Симеон Сакскобургготски. В подкрепа на този апел са приведени неверни и необосновани юридически доводи за собствеността върху „царските имоти”:

• 
  „царските имоти” са били частна собственост на бившите български царе Фердинанд и Борис Трети;
  
• 
  тези имоти са „конфискувани”, „национализирани”, „одържавени” през 1947 г. от комунистическата власт;
  
• 
  „царските имоти” са справедливо „реституирани” на основата на приетото през 1998 г. от Конституционни съд решение, с което се обявява за „противоконституционен” законът „за обявяване за държавна собственост на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”.
  

При доказване на посочените твърдения са използвани и адвокатски трикове за подвеждане и заблуждаване на читателите. Невярно са представени редица заглавия и клаузи на разглеждани законодателни документи. Например приетият през 1947 г. от Великото народно събрание „Закон за обявяване държавна собственост на имотите на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници” тенденциозно се цитира с поставено от автора заглавие „наредба-закон”. Под това заглавие въпросният закон може да мине за конфискационен (даже за по-силно емоционално въздействие в разглежданата статия е употребен термина „конфискационна наредба-закон”).

Приемането на „наредби-закони” става масова практика през периода 1935–1939 г., т.е. след като с втори военен преврат (първият е през юни 1923 г.) цар Борис Трети е успял да установи абсолютна еднолична власт в българската държава. За четири години са приети близо 1800 „наредби-закони”.

След 9 септември 1944 г. тази практика е запазена само година-две, когато са преодолявани последиците от участието на България във Втората световна война. Например такъв „наредба-закон” е „за обезсилване на законите и административните разпореждания, отнасящи се до окупираните през 1941 година гръцка и югославска територии” (приет през февруари 1945 г. от Министерския съвет). Като нарича „наредба-закон” обявеното за държавна собственост движимо и недвижимо имущество на бившите царе Фердинанд и Борис, авторът се надява съдиите и българите да повярват, че „царските имоти” са били „частни” и са принадлежали на Кобургите, но са били „конфискувани”. Затова виждате ли, приетото през 1998 г. прословуто решение на Конституционния съд е напълно „законно” и „справедливо”.

Този евтин трик се прави, въпреки че чл. 1 на обявения за „противоконституционен” закон (1947 г.) гласи: ”Обявяват се за собственост на Народна република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследствени”⁵⁰. Чл. 2 гласи, че използването на тези имоти става съгласно с правилник, одобрен от Министерския съвет.

Когато този закон е приет (1947 г.) от Великото народно събрание в България вече не е имало нито един член на Кобургското семейство. Въпросният закон е бил предназначен главно за инвентаризация на „царските имоти” и за отчитане на българското правителство пред „Великите сили”, т.е. пред съюзническите държави – победителки във Втората световна война. Царското интендантство е било ликвидирано и големите държавни сгради, обширните земеделски земи и гори е трябвало да се предадат за стопанисване на държавна структура, по-конкретно на УБО.

Към въпросния закон не е приложен списък на имотите, които са обявени за собственост на Народната република. Въз основа на референдума (1946 г.) е поръчано на царския интендант да направи опис на имотите, стопанисвани от Интендантството. Тези имоти не са били „национализирани”, „конфискувани” или „отчуждавани” от народната власт. Само са сменени техните ползватели в лицето на монарха и неговото семейство с републикански държавни ръководители, културни дейци, трудещи се работници и селяни⁵¹.

В разглежданата статия има думи, които изопачават фактите. Например авторът е вмъкнал думата „в някои” от документите (нотариалните актове) за собственост на „царските имоти”, като титуляр е записано Интендантството (макар че с малки изключения във всички тези документи „преобретател” на „царските имоти” е Интендантството).

Във въпросната статия е направено произволно тълкуване на заглавието на гл. VІІІ („За обдържанье на Княза и на княжеский двор”) на Търновската конституция. Твърди се, че щом „конституционния законодател” е включил в това заглавие и “обдържаньето на княжеский дом”, значи е „предвидил възможности князът да се сдобива с имоти”.

Така се „доказва”, че Кобургите са имали конституционно право да присвоят ползваните от тях държавни „царски имоти”, въпреки, че това е абсолютно забранено по силата на гл. ХІ, чл. 51 от Търновската конституция.

За доказване на твърдението, че бившите български царе Фердинанд и Борис Трети са построили държавните „царски имоти” с лични пари и по частен път в разглежданата статия е поставен знак на равенство между понятията „обдържанье” и „работна заплата” на Княза. Авторът подчертава, че предвидената в Търновската конституция парична сума за „обдържанье” на княза и на „неговий двор” (чл. 35) е всъщност „заплатата, която Народното събрание гласува на монарха”.

В Търновската конституция само на две места се споменава терминът „заплата” на министри (чл. 151, т. 7) и на членове на втората камара на Народното събрание (гл. ХІV, т. 8). Учредителното събрание е приело термина „обдържанье” и въобще не е разисквало цитираното в разглежданата статия мнение на депутата Христо Стоянов, който бил казал, че „става дума за заплата”.

Ако „обдържанье” е заплатата на Княза, тогава възниква въпроса какво е „обдържаньето на престолонаследника” (чл. 36). Дали и той е заработвал отпусканите му от държавния бюджет, т.е. от данъкоплатците пари за обучение и задоволяване на своите прищевки (преди години в народния речник често се използваше благопожеланието „да си поживееш, като Симеончо” – Симеон Сакскобургготски).

За доказване на псевдонаучното авторово твърдение, че „обдържанье” е „заплатата” на монарха, е направено и смехотворно тълкуване на чл. 7 от Търновската конституция, който гласи: „Без съгласието на Великото народно събрание Българский княз не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава”. Според Г. Ганев с този член от Търновската конституция „конституционният законодател е предвидил, че държавният глава е „на служба” само на Българското княжество, за което му се следва и заплащане”.

През далечната 1879 г. законодателите (между които са били Петко Каравелов, Петко Славейков и други велики българи) са формулирали чл. 7 с оглед да бъде осигурена независимостта на българското княжество. Те едва ли са правили дребната бакалска сметка, че като бъде забранено на българския княз да князува едновременно в нашата и други държави, т.е. да работи „по съвместителство”, той няма да има претенции за получаване на по-висока „заплата”.

За да накара читателите да повярват, че бившите български царе Фердинанд и Борис Трети са закупили ползваните от тях държавни дворци, резиденции и гори с лични пари, авторът на разглежданата статия надълго обяснява, че не бива да се прави разлика между бюджетното понятие „цивилна листа” и икономическата категория „заплата”. Завързва схоластичен и наукообразен юридически спор, с който се опитва да накара българските граждани (които уж представлява) да се съгласят, че въпросните царе са отделяли от „цивилната листа”, т.е. от „заплатата” си за закупуване на разглежданите държавни имоти.

Той поучава съдиите и българските граждани, че „по своята същност и предназначение цивилната листа” на монарха „представлява възнаграждението (заплатата) в качеството му на държавен глава”. После исторически проследява как при „конституционната монархия” е постигнато „ясно разграничение между статута на монарха като държавен глава и публична институция, която се издържа от държавния бюджет и неговият статут като частно физическо лице, което получава възнаграждение за осъществяваните от него служебни функции и може да придобива, притежава и отчуждава свое лично имущество, участвайки в гражданскоправния оборот”.

В подкрепа на твърдението, че сумата, заложена в „цивилната листа”, е равна на „възнаграждението”, на „заплатата” на Царя, авторът на статията привежда цитати от приетата през 1791 г. във Франция (т.е. по време на Великата френска буржоазна революция) първа конституция. В чл. 10 на тази конституция пишело, че „Народът се грижи за блясъка на трона чрез цивилната листа, като Законодателното събрание определя сумата при всяка смяна на управлението”. Член 11 уточнявал: „Кралят назначава управител на цивилната листа ...”.

Тези конституционни разпоредби опровергават твърдението на автора, че „цивилната листа” и „царската заплата” са равнозначни. Например той не е забелязал, че съгласно с цитирания чл. 10 „блясъкът на трона” се осигурява „чрез цивилната листа”, в която следва да бъдат включвани нужните парични суми и за представителни разходи. В тази листа следвало да се планират пари и за нейния управител, който бил длъжен да упражнява „всички юридически действия на краля”.

И преди френската буржоазна революция (1789 г.), когато във Франция още не е съществувала конституционна монархия, е имало финансисти, включително министри, които са следели приходите и разходите в държавната хазна и при всяко разклащане на финансите са предупреждавали краля и са предприемали ограничителни мерки. Известно е, че направените през 80-те години на осемнадесети век от младата кралица Мария Антоанета разходи (към 2 млн. ливри) за строителство на „естествен парк” в двореца Трианон е раздухано от кралската опозиция и е предизвикало революционно брожение сред обществото, а впоследствие е използвано като претекст за нейното обезглавяване (1793 г.).

Като твърди, че царят е „частно физическо лице”, което получавало „възнаграждение” за „осъществяваните от него служебни функции”, авторът изопачава същността на икономическата категория „работна заплата”.

Учените отдавна са доказали, че работната заплата е парична форма на стойността на стоката работна сила. Стойността на работната сила се определя от работното време, необходимо за нейното възпроизвеждане, и се свежда до определена парична сума за покупка на средства за живот, предимно стоки и услуги (храна, облекло, жилища, книги и т.н.). Заедно с изменението на стойността на тези средства за живот се изменя и стойността на стоката работна сила.

„Цивилната листа” е понятие за обозначаване на включеното в държавния бюджет перо, срещу което се поставя размерът на сумата, отпускана от Народното събрание на Царя. При определянето на тази сума са изчислявани годишните разходи на Царя за покриване на лични нужди, обществени мероприятия, издръжка на семейството, включително на сестрата на цар Борис Трети – Евдокия. Паричната сума, предвидена в държавния бюджет по „цивилната листа”, е отпускана без да се отчита извършената от Царя работа (общо взето хилядократно е превишавала заработваната от него заплата). Това е бюджетна сума, държавна субсидия за покриване на предварително изчислени разходи на царската институция, а не „кредит” (както са я наричали в документите на царството), предоставян на монарха като „частно физическо лице”.

Ето защо е несъстоятелно направеното в статията на Г. Ганев отъждествяване на икономическата категория „заплата” за положения от монарха труд и понятието „цивилна листа”. Това отъждествяване е направено с едничката цел да се изкара, че бившите царе са едва ли не заработвали получаваните от държавата пари и са могли да заделят лични парични средства за строителство на дворци, резиденции и хижи.