Програма за кандидатстудентския конкурсен изпит по История на България

При разглеждането на други езици от иранската група, като кюрдски, пушту, ишкашимски, мунджански се появиха нови доказателства за връзката на българския език с тези далечни на пръв поглед индоевропейски езици¹³.

В доскорошните представи на българските лингвисти, прабългарският като тюркски език, заедно с турски, азербайджански, казахски, киргизки, уйгурски, гагаузки, башкирски, чувашки и т.н, съставляваше част от по-голямото алтайско езиково семейство. То включваше още езици като монголски, манджурски, тунгузки и други подобни. Кое прави толкова съществена разликата между представителите на тази група и не по-малко далечните и непонятни за нас езици от иранската група на индоевропейското езиково семейство, каквито са осетински, кюрдски, таджикски, ишкашимски, пущу, отмрелите вече сакски езици и т.н? И защо всъщност е толкова важно причисляването на първобългарския език към едната или другата група?

Отговорът на този въпрос се крие именно във факта, че езиците от втората група представляват част от голямото индоевропейско езиково семейство. Тюркските езици поради своята специфика попадат, както посочихме, в друго (т.нар. алтайско) езиково семейство. Различията обаче далеч не се изчерпват с това. Съществена е разликата в занятията, представите и цялостната култура между древните индоевропейци и древните алтайци. Номадството с всичките му аспекти - сезонно предвижване, отглеждане на огромни за представите ни скотовъдни стада, централизираната военна система, оформят при ранносредновековните тюркски народи специфичен подвижен бит, който се отличава съществено от сравнително уседналия начин на живот при индоевропейците, със земеделските по своя характер занятия, тройната система на разпределение на властта в обществото и т.н.

Не може да не засегнем и антропологическите различия между двете общности, едни различия, които за съжаление не само в даденият случай, но и при много други случаи, нерядко са ставали обект на изкуствени спекулации. Все по-често ставаме свидетели на това, че в съвременния свят езиковата и антропологическата принадлежност вече не са пряко свързани. В исторически план обаче сме свикнали да възприемаме представителите на алтайската езикова общност като носители най-общо казано на монголоидни белези и антропологични характеристики. От друга страна индоевропейската раса съдържа в себе си онези характерни физически и антропологически черти, които ние, съвременните жители на Европа, сме свикнали да приемаме като стандарт при определянето на физическата красота и облика на даден човек.

Поради изброените по-горе причини, причисляването на прабългарите към едната или другата общност е от съществена важност както за науката, така и за цялостните представи, които формират светогледа на съвременния българин.

ОСНОВНИ ТЕОРИИ ЗА ПРОИЗХОДА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

През последните няколко века се появяват много и различни хипотези, свързани с произхода на древните българи. Някои от тях действително са отживели времето си. Интерес представляват тези, които и днес продължават да са актуални в научното (и публичното) пространство. Сред тях се очертават четири основни теории за произхода на прабългарите. Тук условно те са наречени - памиро-ферганска, трако-илирийска, хунорска и тюркската теория. Самите теории никъде в литературата не се срещат така да се каже “в чист вид”. Поради своето многообразие обаче и обстоятелството, че факти от едната теория се примесват с факти от другата, което още повече усложнява задачите на изследователя, си позволих тук известна систематизация. След краткото представяне на тези четири хипотези, ще обърнем специално внимание на това, кое в дадена теория може да бъде прието и кое отхвърлено от гледна точка на достоверността и историческата истина. Следва да отбележим, че примерите, цитирани най-вече в първите три теории, и изводите, до които те водят, са доста “неочаквани”, а и често направо отхвърляни от академечната общност. Това е така най-вече защото лингвистични, археологически и други данни, които съдържат в себе си някаква доказателствена стойност, често са смесвани с други, за които в никакъв случай не може да се твърди същото. Тук сме се опитали да избягваме последните, въпреки че това не винаги е възможно.

  Памиро-ферганската теория

В продължение на дълги години предмет на изследване във връзка с произхода и ранната история на прабългарите бяха обитаваните от тюркоезични народи обширни територии на Централна Азия - по-конкретно земите, разположени около и в Алтайските планини¹. Подобно на изследванията, свързани с тюркския език, опитите да се докаже принадлежността на прабългарите към тази номадска общност, както и да се локализира в споменатия район мястото на тяхната предполагаема прародина, останаха без резултат.

от населението на територията на днешен Афганистан ².

Трудно е да се предположи, че един народ като афганците, които по физически облик и език са сходни с древните перси, би нарекъл красив, при това необикновено красив, един народ с преобладаващи монголоидни черти, пък бил той и от най-красивите представители сред хората с подобни черти на лицето. Подобни открития не останаха изолирано явление, защото се оказа, че и в късносредновековна Западна Европа не липсват примери, в които понятието “българин” се е употребявало като синоним на хубост, доброта и порядъчност.

Авторът издирил, изследвал и популяризирал огромен брой подобни феномени и направил истински пробив в остарялата и останала без съдържание тюркска теория, бе без съмнение Петър Добрев, който в десетки статии, студии и над двадесет публикувани книги изложи подробно позициите си по отношение на темите, свързани с произхода, прародината, езика, стопанството, държавността, календара, историята, културата и бита на древните българи. По силата на някои не особено популярни исторически свидетелства, на други, недостатъчно добре обяснени и разтълкувани археологически и лингвистични данни, П. Добрев успя да докаже близостта на прабългарския с иранския клон на древното индоевропейско езиково семейство. Съответно въз основа на запазени портрети на древните българи върху печати, монети, скулптури, релефи, рисунки и други подобни, а също и въз основа на немалък брой исторически и литературни свидетелства и някои други доказателства, същият автор определи принадлежността на древните българи като физически тип към памиро-ферганската разновидност на европеидната раса³ (прил.2). За тази раса са характерни като цяло правилните черти, добре изразените вежди, а също и такива черти на лицето, които често придават на образа една подчертана изящност и красота.

Доказателствата за европеидния облик на древните българи, цитираните средновековни поети като Насири Хусрау, възпял още през ХI в. красотата на българките в стихотворението “По българките страдам” и други подобни примери, действаха подобно на целебен мехлем за представите на изтерзания българин, свикнал десетилетия наред с образа на кръглоликите, кривокраки, с дръпнати очи монголоиди, които официалната наука представяше за негови предшественици.

Едно от историческите свидетелства, в което П.Добрев намира доказателства за родината на прабългарите, е пренебрегваното от официалната наука легендарно сведение за Булгар, предадено от Михаил Сирийски (ХІІ в.), подробно разгледано още в началото на миналия век от професор В. Златарски. В него се отбелязва, че по времето на император Маврикий (582-602 г.) от Вътрешна Скития излезли трима братя, които водили със себе си 30 хиляди скити. “Те направиха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Танаис (р.Дон)”. По-късно един от братята се отделил с хората си и поискал от императора да му даде земя за заселване. Тези хора били наречени от ромеите българи.

Планината Имеон, от която според хрониката на Михаил Сирийски са излезли древните българи, съответства на днешните планини Памир и Хиндокуш в Средна Азия. Тези територии от своя страна, както в миналото, така и до ден днешен, са обитавани предимно от ираноезично население. В този именно район и досега са запазени редица свидетелства, пряко свързани с името на българите, като например държавата Блгар, спомената в согдийски източници и наричана от арабите Бургар. Името на това владение, разположено по течението на р. Заравшан, се открива върху согдийски монети от III-IV в. и се е запазило неизменно в течение на много векове. Още за периода VIII-VII в. пр. н.е. индийските източници споменават и за един голям народ с име Балхи или Болхи (по индийски “болхики”), прочут със своите превъзходни коне и красиви бойни колесници. От царете, живели в това царство, се знаят само три имена - Кардама, Ила и Саса-Бинду⁵.

Друг източник, който потвърждава същите тези предположения, е арменската география “Ашхарацуйц”, написана през VII в., в която се описва животът на древните българи преди тяхното преселение в Европа. Тук българите са засвидетелствани под името БУЛХ, по четенето, което предлага акад. С. Еремян. Според “Ашхарацуйц” българите и съседните с тях народи - масагети, согдийци, саки, хорезмийци, са принадлежали към кръга на богатите и развити в занаятчийско и търговско отношение народи и са се отличавали съществено от съседните с тях нискоразвити номадски племена⁶. На територията на древната Балхара, в северната част на днешен Афганистан, още за времето преди новата ера, се срещат названия на градове, чиито имена твърде напомнят на днешните български. Това са градовете Madr, Warnu, Balkh и др. (приложение 3).

В своите ранни преселения някогашните българи са се насочвали да живеят най-често в подходящи за земеделие земи. Мовсес Хоренаци споменава, че изселилите се някога от българската земя в Кавказ българи са се насочили да живеят “на юг от Кох в плодоносни и хлебоносни области”⁷.

И докато тези и подобен родисторически свидетелства лесно подлежат на критика и могат да бъдат оспорвани по отношение на тяхната достоверност, съвсем от друго естество бяха аргументите, които потвърждаваха наличие на българско население в далечните земи край Памир и Хундукуш и други области от Средна Азия.

Още в началото на двадесети век немският учен Густав Вайганд, проучвайки говора на славянското население на Балканите, забелязал, че навсякъде, където живеят българи, се откриват едни и същи особени думи, които не се срещат при останалите славянски народи⁸. За много ключови понятия в българския език дори и до днес съществуват по две успоредни (синонимни) думи: красив - хубав, лош - зъл, бягам - тичам, движа се - вървя, храня се - ям, къща - дом, невяста - булка и много други. Така постепенно се оформя цял списък от прилагателни имена, съществителни и глаголи, които образуват нещо като двоен пласт в съвременния български език, получил се в резултат на специфичните процеси при формирането на българския народ. Характерното за едната част от тези думи е тяхната безспорна принадлежност към славянското езиково семейство - красив, зъл, бягам, движа се, дом, невяста и т.н., докато техните синоними не намират никакъв аналог сред същите тези езици. Всичко това доказва наличието на значителни езикови остатъци, от едно население, което очевидно не е принадлежало към групата на ранносредновековните славянски заселници в земите на Балканския полуостров. Най-логично беше предположението, че става въпрос за втория основен етнически компонент, който участва в създаването на българската народност - именно прабългарите.

Къде може да открием думи като хубав, лош, тичам, карам, къща, булка и т.н., които в известна степен “дублират” широкоразпространените и в другите славянски езици понятия?

Навсякъде в Памир се срещат думите “хуб” и “хуби”, което значи “красив”, а също и думата “лош”, която значи “негоден, неугледен и дори грозен”. Пак там се среща и думата “хран” - храна, ядене, а също и глагола “тич” - тичам, бягам. Думата “булка”, синоним на славянското “невяста”, се среща под формата wula в езика на мунджанците, както и в останалите памирски езици. Без съмнение, от същия корен е и кюрдската дума “бук” - булка. Разпространението на думата “къща” също е доста респектиращо и се среща повсеместно в района на Памир и Хиндокуш. Дардите в Хиндокуш наричат жилищата изградени от камък “къшт”. Пущуните от своя страна наричат летните си жилища и шатри “къждый”, а саките, обитавали през I -II в. земите на източен Памир, наричали замъците и дворците “къжда или “каоща”⁹.

Тези примери преобръщаха рязко и непреодолимо натрупаните с години представи за ролята на прабългарския етнически компонент в изграждането на българската народност. Оказа се, че представата за прабългарите като едно сравнително немногобройно, номадско и съответно тюркоезично племе, едва ли е имала нещо общо с действителността. На второ място, за пръв път прародината на древните българи беше сравнително точно локализирана, на базата на археологически, исторически и лингвистични доказателства. Трето, но не на последно по важност място, беше посочена безспорната принадлежност на древните българи към иранския клон на индоевропейското езиково семейство и към онези високоразвити и древни цивилизации, с каквито територията на Средна Азия била населена в древността.

Веднъж намерена, тази следа доведе до нови и най-неочаквани разкрития. Списъкът от синонимни думи със славянски и съответно прабългарски произход беше разширен още и с редици понятия в българският език, за които изобщо не съществува славянска успоредица. На първо място, това се оказа списъкът с българските роднински понятия. Това са думи като кака, бате (батко), чичо, стрина, леля, чинка и т.н., голяма част от които не намират своите съответствия сред останалите славянски езици. Отново в района на Памир и Хиндокуш се срещат цяла редица от понятия, подобни на българските. Особено много такива думи се откриват в езика на пущуните (най-голямата народност в Афганистан), като например: “бако” - бате; “какай” - кака; “стри” - стрина и жена; “чачай” - чичана; “лалай” - голям брат, девер; “дойа” - дойка; “хеш” - хъш, роднина и др. Особено показателен епримерът с характерното българско название на по-голямата сестра - “кака” и по-големия брат - “батко”. Подобни понятия липсват в останалите славянски езици, а и не само в тях и се предават обикновено с помощта на описателното “по-голяма сестра” или съответно “по-голям брат” - например в руски - “старшая сестра” и съответно “старший брат”, англ. elder sister и съответно elder brother и т.н. Подобно на пущунското понятие “какай” е и използваното от мунджанците название “кака”, където обаче неговата семантика се е променила в посока на обозначаване на по-възрастни жени, а също и “леля”. Още по-нататък в този смисъл се е изменило и названието “мома”, което противно на българското “млада жена”, означава тук “уважавана възрастна жена”, а също и “баба”. Доста много особени думи от български тип се откриват и при някои по-далечни народи, родствени с памирците, като например талишите в Азърбайджан, гилянците, кюрдите, осетинците и др.¹⁰

Заедно с всички тези роднински названия и понятия в българския език се запазват и тези, характерни за всички останали славяни. Към по-широко разпространените в останалите славянски, а също и в други индоевропейски езици понятия - брат, сестра, девер, шурей, зълва, етърва, вуйчо, вуйна, снаха, свекър, свекърва, тъща, тъст, кръстник, кум, баба, дядо, майка, татко, баща и т.н., може да добавим и специфичните за българите понятия като - кака, бате (батко, бачо), чичо, свако, леля, момък, мома, чина, чана, буля, калина, лале и др. Всичко това без съмнение подсказва наличие и запазване на една дълбока и древна традиция, на една ясна и добре диференцирана родова организация, в която всеки член на рода е заемал своето определено място и знаел своите права, задължения и отговорности.

Явление, подобно на това при роднинските понятия, се наблюдава и при изследване имената на най-широко разпространените народни облекла и музикални инструменти. Голяма част от нашите народни облекла носят названия, които не се срещат сред останалите славяни - като се започне от думата “дрехи” и продължим със “сукман” и “сая”, с които се наричат две от най-разпространените български женски носии. Същото е и с думи като “капа”, “таке”, “кърпа”, “клепош”, “антерия”, “пелерина”, “литак”, “контошче”, “потури”, “цървули”, “ботуши”, “гетри” и някои добавки към облеклата като “пош”, “пафти”, “пендари”, “обеци” и др. Тези названия отново намират своето съответствие с различни представители на памирските езици. В онзи далечен край на света дрехите се наричат “дреши”, т.е. почти като в нашия език. Широкоразпространени са и думи като “сай” - обличам се и “шай” - плат. Обичайни облекла за района на Памир и особено Хиндокуш са и антерията, наричана от пущуните “андрика”, а също и такето, кърпата, келепоша (буквално - кърпа за глава), пелерината, която се нарича “пелер”, потурите (от памирската дума “пот” - крак), цървулите (по памирски “цармин”), гетрите, наричани “гетрай”, пошовете, наричани “пош”, а също пендарите и обеците, наричани “пендарай” и “абоца”.

Народните музикални инструменти, с които си служи българинът открай време, също носят отглас от далечната прародина. На първо място това е думата “гайда”, за която официалната теория гласи, че е била предадена на българите от арабите, понеже в някои арабски езици се среща думата “гайта”. В Памир и Хиндокуш обаче се среща думата “гайга” - свирня, а гайдите се наричат “гай” или “джай”, което значи буквално “мях” и съвпада по смисъл с едно от имената на гайдата в българския език - мешина. Друг широко разпространен музикален инструмент - кавала - напомня твърде много памирското понятие “кав” - пея, а също и кюрдското понятие “кавал”, с което се наричат кюрдските народни певци и особено изпълнителите на кюрдски религиозни химни.

Останалите ни народни инструменти също намират памирски двойници. Тъпанът се нарича у всички памирски народи “дъп”, а гъдулката се нарича по памирски “чунгур”. Пищялката се нарича в някои памирски езици “пиштак”, а цафарата - “сафар”. Следователно не е чудно, че наред с тези музикални инструменти, в района на Памир и Хиндокуш се срещат и специфичните за народната ни музика неравноделни тактове, непознати на другите народи¹¹.

Един трети кръг от думи, които заслужават нашето внимание и помагат да изясним по-добре своите особености като народ са специфичните имена на сгради, инструменти и домашни животни, които повсеместно се срещат в българския език. По-горе се спряхме на понятието “къща”, което се среща повсеместно в района на Памир и Хиндокуш, а от друга страна е непознато на повечето славянски езици - руски, украински, полски и т.н. Очевидно думата “къща” не е общославянско понятие и се среща само там, където славяни и българи са живели на обща територия. Не е общославянско понятие и думата “куче”, с което българинът и до днес назовава този най-верен пазач на своя дом. В езиците на народите от Памир и Хиндокуш, а също и сред техните роднини - талиши, кюрди и осетинци, ще открием още много други старинни български понятия. Такива са думата “пруст” в дардските езици; думата “сая”, която означава буквално навес, сянка подслон; думата “кочина”, която в талишкия език звучи като - “кочэ”; думата “яхър”, която още у древните перси е звучала като - “ахор”. Заедно с тези понятия, дългия път от прародината край Памир до днешните български земи са изминали и редица работни инструменти като “чук”, “лост”, “талпа”, “тезгере” (носилка) и т.н. Ишкашимците в Памир и до днес наричат чука “чук”, а в езика на мунджанците думата “лост” означава едновременно и “ръка”, и “лост”.

Освен тези интересни думи, заслужава да си припомним и особените имена на цветята, с които ние украсяваме своите дворове и домове. Макар в нашия език да има много славянски думи, голяма част от имената на нашите цветя носят названия, които не се срещат в славянските езици - кокиче, минзухар, теменужка, кукуряк и др. В най-големия памирски език - пущунския - цветята се наричат повсеместно “коко” и “кука”, а думата “кукича” означава буквално “малко цветенце”. Теменужката сред памирските народи се нарича “беневша” или “меневша”, а кукурякът - “кукурай”. Ментата и риганът - две от най-често срещаните ароматични билки, наричат в Памир, а също и сред талишите, с имената “нане” и “риган”. Първото название напомня името, с което ментата е позната в много български диалекти. В езика на осетинците се открива и думата “джоджен”, която дълго време изглеждаше като някакво странно и необяснимо понятие в българския език¹².

След разгледаните дотук примери едва ли е необходимо да се спираме и на българските лични имена, достигналите до нас държавни и военни титли, средновековните имена на някои български градове и географски области. Всичко това ни убеждава окончателно в необходимостта от цялостна преоценка на ролята на прабългарите при изграждането на българската народност, формирането на традиционния бит и култура, както и в съвременния български. Присъствието на прабългарски думи в съвременния български език от няколко стотни от процента, според по-старите изследвания, нарасна до близо една четвърт, дори една трета от речниковия запас, който се използва в ежедневието. Съвсем естествено е, че голяма част от българските учени трудно възприемат такъв гигантски скок в тази неочаквана посока, но фактите бяха достатъчно силни и красноречиви, за да могат да бъдат пренебрегнати или отхвърлени.

Една голяма част от събитията, свързани с ранната история на българите, не можеха да намерят своето разумно обяснение чрез утвърдената представа за номадския характер на прабългарското общество. Това беше, на първо място, посочената по-горе добре развита стопанска и материална култура, която древните българи разпространяват както на територията на днешния Балкански полуостров, така и в земите на днешна Южна Украйна и още по на север в земите по горното течение на Волга. Това, от своя страна, подсказва и едно силно държавнообразуващо начало, което българите донасят със себе си на територията на Европа. В ранносредновековната европейска история едва ли може да се открие народ, който да е наложил своето име върху цели три държавни обединения. Единствените подобни примери намираме в основаната на Дунав т.нар. Аспарухова България, съществувалото макар и за кратко обединение Стара Велика България и най-сетне - съществувалата в продължение на дълги векове държава по горното поречие на Волга, основаната от котраговите българи, т.нар. Волжска България.

Следователно навсякъде по своя път от подножията на Памир и Хиндокуш към различни краища на света, древните българи носят със себе си една силна държавническа традиция. Отново П. Добрев посочи общо девет огнища от картата на Евразия, в която се забелязват следи от българско присъствие и от това държавно-образуващо начало - прародината край Памир и Хиндокуш, Кубратова България, държавата на Аспарух, Волжка България, Панонска България, Куберовите българи в Македония, Алцековите българи в днешна Италия, ранното преселение от прародината към Индия и преселението в първите векове след новата ера към Армения¹³.

Разгледаната дотук условно наречена “памиро-ферганска” теория в последно време сякаш е на път да измести остарялата тюркска теория, която не издържа насрещния наплив от изключително силни доказателства, които досега оставаха скрити както за науката, така и за масовия читател.

Кое обаче е това, което пречи за утвърждаването на тази теория и дори отказ тя изобщо да бъде приета, въпреки изброените безспорни аргументи и доказателства?

Ако се върнем към приведените в началото успоредици между днешния български език и осетинския, този твърде любопитен от изследователска гледна точка език, съставляващ част от иранския клон и един от малкото живи представители на източно-иранското езиково семейство, неминуемо ще попаднем и на някои други интересни особености. Преди да се натъкне на думи, подобни по звучене и смисъл с тези от съвременния български език, по-вероятно е изследователят да попадне на един друг списък от думи, разкриващ общите черти между осетинския и групата на германските езици*.

Всичко това показва, че с много по-голямо основание може да търсим връзка например между осетинския (език от източноиранската група) и някои от езиците, представители на германския клон от индоевропейското езиково семейство. Следователно при разглеждането на голяма част от посочените по-горе примери сме попаднали, най-общо казано, на древното индоевропейско езиково наследство, което на практика може да разкрие връзката между които и да е два езика в това семейство. Единствено фактът, че досега аналогиите на първобългарския език се търсеха в изключително погрешна посока, доведе до някакви “сензационни” на пръв поглед открития.

Не е нужно да ходим чак до Средна Азия, за да търсим аналог на дублиращо общославянското понятие “красив” прилагателно “хубав” и да извеждаме връзка например с персийското hūb. Не по-далечно от него до българското понятие е и немското hübsch - хубав, красив. Много по-близко от памирското “гай” и “джай” до българското “гайда” е испанското gaita и арабското “гайта”, както и названието на гайдата в редица славянски езици. Няколко други думи, посочени като прабългарски, вероятно са били пренесени в българския чрез посредничеството на други народи, най-вече през времето, когато България е била част от Османската империя. Това са думи като яхър, сая, потури, шаяк, антерия и т.н.

Често използваното от П. Добрев обобщаващо понятие “памирски езици” не е достатъчно коректно в научно отношение. Освен това, наличието на една или няколко еднакви думи в два различни езика не е достатъчно доказателство за тяхното родство. По-нататък ще разгледаме и примери, които свързват до известна степен българския с най-отдалечените азиатски езици, без, разбира се, това да доказва родството между тях.

Ако приемем за вярна тезата за силната държавнообразуваща традиция, която прабългарите донасят на европейския континент със себе си, то едва ли тази особеност ги свързва точно с днешните ирански народи. Най-показателен в това отношение е примерът с кюрдите, чийто народ остава и до ден днешен разделен между три държави, без да е успял през вековете да образува своя собствена. Двете автономни осетински републики, съответно в северен и южен Кавказ, също не са далеч от подобно статукво. Наистина пущуните в Афганистан притежават собствена държава, която обаче е лишена от силна централна власт, вследствие на което е непрекъснато разтърсвана от вътрешни конфликти и противоречия, а това в последните десетилетия често довежда до намесата на външни сили там. С малки изключения подобно е състоянието и при други ираноговорящи народи.

* Това са думи като майка, баща, ръка, казвам, мога или правя, друг или някой си, двор, топъл, качулка и т.н.: осет. мад - mother (англ.), фад - father (англ.), арм - arm (англ.), зжгъын - sagen (н.), кæнын - can(англ.) и kann (н.), æндæр - ander (н.), кæрт - court (англ.), хъарм - warm (англ.) и warm (н.), худ - hood (англ.) и т.н. Миналото време в осетинския се образува чрез прибавяне на - т или -д в края на глагола, което изключително напомня английската и немската форма на подобно образуване, чрез прибавяне съответно на - ed за английския и - t или - te за немския (В.И.Абаев, Граматический очерк осетинского языка, Москва 1959).

Но най-същественият пропуск в разгледаната по-горе теория се дължеше на прекаленото задълбочаване в отношенията прабългари - славяни, което доведе до едно, меко казано, необосновано пренебрегване на третия етнически елемент, взел участие в образуването на българската народност. Този пропуск и свързаните с него последствия проличават още със заглавието на следващата разгледана тук теория.