Програма за кандидатстудентския конкурсен изпит по История на България

Д. Съсълов сближава прабългарите със средно- и северо-източноазиатските племена, някои от които в началото на новата ера достигат и европейската територия и стават известни в европейската история под названието “хуни”. Но за да подчертае известната разлика, която съществува между тези по-късни нашественици с по-ранните техни азиатски предшественици, авторът използва названието “хунори”, което тук запазваме и ние.

Като прародина на тези племена, както и на по-голямата част от азиатските племена и народи, Д. Съсълов посочва Таримската котловина. Днес тя представлява по-скоро една пустиня, но през третото-второто хилядолетие пр.Хр. е била истинска райска градина - плодородна и обилно напоявана от пълноводни реки¹. Хунорите отглеждали много и разнообразен добитък и поради това често се движели от едно място на друго. За разлика от техните южни съседи -китайците, те нямали същински градове, но обитавали пространни землища, целите заобиколени с дълбоки окопи и висок насип, разположени обикновено във вътрешността на владенията им близо до голяма река или езеро. Тези землища хунорите наричали онгъл или онгл (прил.5). Един от тях, на брега на река Онгин, северно от пустинята Гоби, бил много добре известен на китайците под името Лион(г).

Начело на хунорския народ и на всички хунорски родове стоял родът на държавния глава, който носил названието кхан-ю (шан-ю) - великия кхан, название, познато по-късно у древните българи като кхан ювиги. Хунорите вярвали в единствения безименен бог, “този, който е на небето”, Небесния - Тенгри, като не се стараели да му придават никакъв конкретен образ. Те принасяли в жертва на своя бог най-скъпото, което имали - коне и кучета. Войската на хунорите се състояла само от конници - яздещи стрелци. Войската била разделена най-общо на три отряда - ляв, средищен и десен. Най-големият, сиреч средният отряд, бил предвождан лично от кхан-ю. Другите два отряда били водени обикновено от неговите синове или ако те били невръстни, от братята му².

В първия месец на годината великият кхан-ю и първенците се събирали, за да обсъдят по-важните държавни работи. В петия месец имало голям събор в главния онгъл (Лионг - окопа), по време на който били пренасяни големи жертви, а в деветия месец през есента, имало също така голям събор с жертвоприношения и преглед на войските, който ставал обикновено в някой от предните, погранични онгъли.

Д. Съсълов многократно набляга на отношенията между хунорите и съседните на тях китайци, проследява взаимните влияния между тези два доста различни народа по отношение на календара, на държавническата традиция, културата и духовните представи. Наред с другите факти, той открива влияние и между старобългарските писмени знаци и някои от ключовите китайски йероглифи, като например някои прилики в простонародния начин на изписване на числата от 1 до 10, с тези на китайските числени знаци. Графична прилика съществува и между изписването на някои букви от българската азбука с ключови китайски знаци като буквата Ж - китайски ключов знак 119, З - ключов знак 54, Л - знак номер 6, Ш - ключов знак “шан” номер 46, Щ - ключов знак 45, - ключов знак 90, Я - китайски знак 92, произношение [йа] и т.н.³ Д. Съсълов отива още по на изток и проследява някои взаимодействия между населението, обитаващо японските острови, и тогавашните хунори, съответно и прабългари, като част от последните.

Особено ценна за нас е информацията, включена в изследването “Духовния ръст на българите”, която съдържа малко известни факти от областта на астрономията, обичаите и вярванията на хунорите, както и тяхното държавно, военно и народностно устройство. Малко преди раждането на Христа, когато започнало и разпадането на хунорската империя, древните българи, едно от най-силните хунорски племена по онова време, се отправили завинаги на запад, като отнесли със себе си и част от това огромно, натрупано през вековете духовно богатство и принципи на държавно и родово устройство. Някои от тези вярвания и обичаи се запазили дори и след приемането на християнството, скрити зад имената на християнски светци и църковни празници⁴.

Като истински философ на историята Д. Съсълов ни оставя и някои свои ценни наблюдения и разсъждения, които носят универсален характер и дори извадени от контекста на разглежданата тема, звучат съвременно. Добре е ние като представители на едно все по-глобализиращо се общество да помним неговите думи, свързани с расата и природата, които ще си позволя да цитирам: “Станало е вече обичайно да се твърди, че чисти раси няма и да се внушава разбирането, че поради това всъщност породата не е от особено значение. Едва ли има някое по-опасно заблуждение от това разбиране. Наистина чисти, без всякакви чужди примеси раси няма, но отделни, рязко разграничаващи се породи, макар и не съвсем чисти, има и навярно ще има винаги докато съществува човечеството. При това различията между расите не са само външни. Напротив! Те най-малко са външни. Различията се състоят главно в духовните особености и качества, а те са такива, че рязко отделят и изхвърлят с течение на времето чуждите примеси.”⁵

Твърде интересна е и позицията, която авторът заема по отношение на етническия произход на древните българи и връзката им с тюркските народи. Той подчертава факта, че тюрките се появили едва в средата на VI в. на европейската сцена или повече от век след първото сигурно засвидетелстване на древните българи по тези земи. Старите тюрки той разглежда като една издънка, една твърде късна издънка на някогашните хунори. Старите тюрки са потомци на един род, изостанал в подбора си, на един от онези родове, които в решителните борби са се оказали слаби и немощни да ги продължат, и поради това изостанали от своите по-силни не телесно, а главно по дух другари.

Д. Съсълов посочва и засвидетелстваното по археологически път население от индоевропейски произход в Тарим, прародината на хунорите. Изселниците, които през различни периоди от време напускали тази котловина, водели със себе си твърде малко жени, което ги принуждавало да грабят жени от племената, сред които странствали. Така постепенно това по всяка вероятност индоевропейско население придобило езика на съседните племена и народи, представители предимно на голямата алтайската езикова група. Подобен феномен се наблюдава и на Балканите, където новодошлите българи, потомци на древните хунори, се смесват със славянското население и придобиват почти напълно езика на своите славянски майки⁶.

Хипотезата, свързана с Таримската котловина и хунорите, едва ли е вярна, но предположението, че древните българи, въпреки обстоятелствата, които ги свързвали с тюркските народи, имат нещо общо с индоевропейската природа, е нещо твърде забележително предвид на времето, в което е работил авторът.

 Тюркската теория

             Появата на прабългарите в Европа се свързва традиционно с нахлуването на хунските племена след 372 г. Те оказали натиск от изток над аланите, а малко по-късно и над готите, с което започнало преселването на последните в западна и югозападна посока.

Етническият състав на самите хуни остава недостатъчно добре изяснен, но така или иначе прабългарите са разглеждани от повечето автори като едно тюркско, следователно далеч не индоевропейско племе, което се появило на европейската сцена заедно с хуните¹. Според специфичния начин на живот, номадството и централизираната военна система, мнозинството от ранносредновековните тюркски народи се оформят като едни сравнително неголеми родово-племенни групи, а защо не и в известна степен аристократични формирования, които налагат своята власт над покореното население (прил.6). Те съсредоточавали усилията си най-вече в запазване на тази власт, което постигали благодарение на силната си военна организация и централизирано управление. Такава по своя характер е властта на първия (551-631) и втория тюркски хаганат (681-744), властта на аварите над предимно славянското население в Средна Европа (567-805), на хазарите в района на Източното и Северното Черноморие и т.н. (Най-сетне такава по своята същност e и властта на късносредновековните османци - пример, който е най-близък до съвременния читател.)

Следователно прабългарите, които след края на VII в. налагат своята власт над покореното славянско население на територията на Балканите, се вписват достатъчно добре в числото на същите тези народи. Само че нито един от тюркските народи не успява да укрепи властта си на европейска територия и един след друг всички ранносредновековни тюркски племена изчезват от европейската историческа сцена. Единственото трайно обединение, основано от предполагаеми тюрки - т.нар. прабългари - беше българската държава. Вместо да гледат на този факт като на някакво едва ли не щастливо изключение от общото правило, българските медиевисти трябваше да потърсят по-разумно обяснение.

Винаги е била учудваща лекотата, с която нашите историци говореха за сливане между два различни етноса, в случая славяни и прабългари, или за асимилирането на един етнос от друг. Подобно сливане или дори асимилация на едно население от друго е твърде бавен и продължителен исторически процес, дори и при наличието на близки по произход етнически групи, и същевременно е нещо почти невъзможно при наличие на две съвсем различни етнически групи като тюрки и индоевропейци, както е в дадения случай. (Може би имаме един случай, в който тюркско племе вероятно е асимилирано в средноевропейските територии, но то е асимилирано от едно сродно угро-финско и също така не-индоевропейско племе. Вероятно така стои въпросът за аварите и маджарите в ранната история на Унгария).

Още в началото споменахме за добре изразената материална култура, която различава древните българи от типичните номадски народи. За два века и половина владичество на аварите в маджарско не е останал нито един каменен паметник². През същото това време българите (вероятно не без помощта и на местното население) строят градове от дялан камък, изсичат надписи върху каменни колони, увековечават началото на новата държавност с един монументален скален релеф и т.н. Всъщност това, което отличава най-вече тюркските народи, е че те не се стремят към каквото и да е приобщаване със или към завладени от тях племена и чужди народи, а се стремят единствено към запазване на своята власт над подчиненото население.

Разбира се, причините, поради които прабългарите бяха причислявани към тюркската общност, не се изчерпваха само с някои външни прилики в общественото устройство, а се основаваха и на редица исторически свидетелства, известен брой археологически доказателства и някои други данни.

Доколко езикът, на който са говорили древните българи, е бил “тюркски”, вече имахме възможност да получим някаква представа, но преди да разгледаме отново този въпрос, да се върнем към сведенията на античните автори. Най-общо казано, старите писмени свидетелства могат да се разделят на два вида. В едните името на българите се споменава пряко под формата vulgares (bulgares) в латинските извори и съответно βοuλγαροι в гръцките (ранновизантийски) извори. Втората група съставляват извори, най-вече византийски, в които името на българите не се среща директно, а под названия като хуни, скити, оногундурите-българи и други подобни*. За науката е известна традиционната склонност на византийските хронисти към обобщаване на имената на всички варварски, т.е. негръцки народи, които влизат в досег с византийската империя. Често използван похват от същите тези хронисти е и съзнателното архаизиране на имената на различни племена и народи. Оттам и множеството обобщаващи названия - скити, хуни и други, в които не беше посочено директно името “българи”, се тълкуваха като такива, които обозначават именно този народ и събитията, свързани с неговото развитие и история. В подобни случаи обаче трябва да се подхожда особено предпазливо, освен когато времевото разминаване наистина говори в полза на едно такова съзнателно архаизиране. Като по-коректни в това отношение трябва да отбележим изворите, оставени от западноевропейските хронисти, в които името на българите се посочва директно, като по този начин не остава място за излишни догадки и предположения.

Освен това за разглеждания период от края на IV до края на VII в., тясно преплетени с българската история поради едни или други причини бяха и имената на множество раннотюркски племена, като утигури, кутригури, оногундури (хунугури), алциагири, савири и други подобни. Примесването и поставянето на знак за равенство между тези племена и древните българи е едно от най-големите заблуждения за периода на ранната българска история.

След края на IV век под политическата власт на хуните попадат множество народи, обитавали земи в Европа, някои от най-древни времена - ирански, германски, славянски и други народности. За етническия състав на хуните Приск смята, че те са “сбирщина от различни народи”³. Тяхното име се налага като общо за всички поданици на империята без оглед на действителния етнически произход. Така че, ако изобщо може да бъде прието по някакъв начин приравняването на българите към хуните, то по никакъв начин не доказва етническата принадлежност на българите към хуните, а още по-малко към тюрките. Всъщност това трябва добре да се подчертае: името “тюрки” във византийските извори се използва за означаване на същинските тюрки или като пояснение за хазари и унгарци, но никога за българите⁴.

Най-ранното засвидетелстване на българите на територията на Средна Европа със същинското им име “vulgares”, дори и ако пренебрегнем оспорвания от някои изследователи “Анонимен римски хронограф” (354), се отнася към събития, протекли в началото на V в. Павел Дякон (VIII в.) разказва за два сблъсъка между лангобарди и българи някъде около северните склонове на Карпатите, първото от които е датирано около 420 г.⁵ Както справедливо отбелязва Д. Съсълов, това е време с около век и половина по-рано от времето, когато тук пристигнали същинските тюрки. Изобщо смесването на понятията хуни и тюрки, от една страна, и българи, от друга, доведе до редица трудно поправими последици в българската научна литература.

Едно от нещата, които според изследователите доказваха връзката тюрки-българи беше титлата на българския владетел. Тази титла предизвика редица спорове както с произхода си, така и с начина, по който трябва да бъде изписвана - “хан” или “кан” (кана), а защо да не прибавим и варианта “кхан”. В каменните надписи от времето на Омуртаг (814-831) и Маламир (831-836), тя е засвидетелствана под формата KANA ΣYBIΓΙ (с няколко варианта при изписването на втората част от титлата)⁶. Традиционно тази титла по своя произход се смяташе за равна на тюркската “хан” (khan, qan), а също и на титула “хаган” или “каган” (khagan), използван за обозначаване на ръководителите на големите племенни съюзи. Голяма част от западните общества обаче също означават върховния си владетел по сходен начин. Звуковата основа к-н или к-н-г и к-н-з (при германските и славянските народи) се среща както в готското kuniggs, така и в старонемското kuning, в славянското кънязъ, титлата “каннас” у кимри и корнуелци и т.н.⁷ Така че в случая отново не става ясно, защо първобългарското “кан” (канасубиги) трябва да се свърже по някакъв начин с тюркското понятие “каган” (хаган), а не с неговите европейски аналози, които понякога стоят дори и по-близо в звуково отношение.

Подобен пример намираме и в името на прословутото прабългарско върховно божество - Тангра (Ταγγρα). Изследователите веднага прозряха сходството му с върховното тюркско божество Тенгри хан и с това въпросът беше приключен по възможно най-естествения начин. Това, което рядко се споменава обаче, е че името на въпросния бог Тангра (Ταγγρα) се среща само веднъж в древнобългарските каменни надписи от времето на кан Омуртаг (814-831) и при това четенето на самото име не е напълно сигурно⁸. По-важното е обаче, че името на това върховно божество се среща на цялата територия между Китай и най-западните предели на Европа. В Китай това име се среща под формата Тиен - буквално “небе”. При келтските народи то звучи като Thunder (гръм), при германските народи като Donner (гръм) и т.н. (Някои автори правят асоциация дори с названието на полинезийския бог на морето Тангароа и със старото шумерско божество Дингир). Отново българските изследователи побързаха да свържат прабългарския върховен бог с тюркския пантеон, след което напразно правеха догадки в опитите си да изяснят подробностите около прабългарската религия - свещенослужителите, храмовете, функциите на този бог, религиозните практики и т.н.

Наистина, трябва да подчертаем, че древнобългарските инвентарни надписи бяха разчетени с помощта на тюркските езици. В тях обаче става дума преди всичко за предмети, свързани с въоръжението - ризници, шлемове и т.н., при което е напълно възможно заимстването на тези термини от тюрките. Както вече подчертахме, тюркските народи били добре организирани във военно отношение, както притежавали и съответното необходимо предпазно и нападателно въоръжение, а също и подходящо конско снаряжение. Тези от българите, обитаващи северно-черноморските територии в края на VI - нач. VII в, без съмнение са били повлияни от тюркската военно-политическа система. През 631 г. кан Кубрат отхвърлил властта на Аварския каганат като обединил около себе си българите от района на Северното Причерноморие. Така че разделянето на войската на централен отряд, съпровождан от ляво и дясно крило, различни елементи от въоръжението, както и една част от българската военна титулатура вероятно са заимствани от тюрките⁹.

След смъртта на кан Кубрат и разпадането на Велика България, българите, по думите на византийските хронисти, се разделили на пет основни групи. Една част от тях по думите на патриарх Никифор (IХ в.) преминала под предводителството на Котраг р. Танаис (р. Дон) и се заселила срещу земите, в които останал на власт най-големият син на кана - Баян¹⁰. Тези котрагови българи станали най-вероятно основата на формиралата се окончателно в края на IХ- нач. на Х в. т.нар. Волжка (Волжска) България. Когато липсваше информация или трябваше да бъде допълнена вече съществуващата такава по въпросите, свързани с древните българи, нашите историци, археолози и езиковеди се обръщаха най-често към земите, обитавани от волжките българи. Само че историята на Волжка България, археологическата култура, оставена от нейното население, както и етническите групи, от които то било съставено, сами по себе си доста обширни теми, понякога силно се различават от тези, свързани с историята, археологическата култура и етническия състав на населението от земите на Дунавска България.

През 60-те години на ХХ в. В. Хенинг и А. Халиков свързват Болшетарханския (Голямотарханския) некропол, както и други археологически паметници от територията на Средна Волга със заселилото се тук след разпадането на Велика България древнобългарско население. При анализа на антропологическия материал от този некропол, М. Акимов посочва, че той показва определено сходство с ранните погребения от Кайбелския и Зливкинския некрополи, т.е. още два паметника, свързвани от археолозите с древнобългарското население¹¹. Значително сходство се наблюдава при черепите, които са открити в т.нар. дълбоки гробове с “отстъп”. Тези три некропола обаче показват значителни отлики от черепите, открити в некропола при Нови Пазар на територията на България. Този некропол е проучен още в края на 40-те години на ХХ в. и се разглежда от повечето изследователи като еталонен паметник, свързан с прабългарското население от периода на VIII в. Изказано е предположение, че различията в антропологическия материал тук с този от Средна Волга се дължи на силното влияние на славяните, на което било подложено долнодунавското население¹². От друга страна, населението от Болшетарханския некропол в антропологическо отношение показва редица сходства както с усуните, така и със сарматите, т.е. и в двата случая европеидно население от иранската група. Наблюдават се и слаби монголоидни примеси, в резултат вероятно на хунско влияние.

Някои изследователи свързват с прабългарите и паметниците от т.нар. Новинковски тип, разположени по долното течение на р. Самара¹³. Големият брой на откритите тук трипери стрели, много рядко срещани на територията на България, присъствието на различни видове нападателно и отбранително въоръжение в гробовете, което контрастира с почти пълното му отсъствие в погребенията, свързани с прабългарско население по Долен Дунав и Северното Черноморие, както и преобладаването на подмогилните некрополи, говори най-вероятно за преобладаването в тази територия на тюркски етнически компонент.

Допълнително объркване по въпросите, касаещи етническия състав на древните българи, заселили Волго-Камието, внасят и арабските автори, които наричат поданиците на Волжка България “сакалиби/саклаби”, а Ибн Фадлан назовава владетеля им “цар на сакалибите”¹⁴. П. Добрев видя в названието сакалиби/саклаби едно понятие, което по някакъв начин ни препраща към древните саки, народ от ирански произход. Същите тези две названия обаче “сакалиби” или “саклаби”, арабските автори използват и за обозначаване на славяните¹⁵. Така титлата “цар на сакалибите”, може да се преведе с еднакво основание и като “цар на славяните” и като “цар на българите”. Цветелин Степанов посочи, че понятието “сакалиби” е било използвано от маврите в Испания за обозначаване на редица европейски народи¹⁶. Какво всъщност би могло да означава всичко това? Един от възможните отговори е, че поради етническата и антропологическата близост, арабските автори не правят съществена разлика между отделните европейски народи и етноси, включително между славяни и прабългари. Този логичен отговор, разбира се, по никакъв начин не съвпадаше с представите за тюркския произход на прабългарите и затова никой сериозен изследовател не си позволяваше да направи подобно заключение.

Следва обаче отново да повторим, че опитите за изясняване на произхода на древните българи в контекста на изследванията, свързани с Волжска България, е задача не по-лека от изследванията, свързани с територията на Балканите. Във Волго-Камието прабългарите несъмнено попадат в обкръжението на народи от тюркски и угрофински произход. Съответно на Балканския полуостров те попадат сред славянски и местни тракийски племена. Така че и в двата случая разграничаването им от племената, с които те влизат в досег, е достатъчно трудно.

Не бива обаче да забравяме и една друга особеност. Велика България по думите на В.Ф. Хенинг битувала на историческата сцена съвсем не дълго, но нейното съществуване оказало огромно въздействие върху етническото самосъзнание на населението, което влизало в нейните граници. Мнозинството от него и след разпадането на Велика България продължило да назовава себе си българи¹⁷. Не е изключено т.нар. прабългарски племена (в случая котрагите), които се отправят на север и североизток към Средна Волга, етнически изобщо да нямат или да имат малко общо с древните българи. Възможно е тези племена битувайки в границите на Велика България, просто да са приели по думите на В. Хенинг названието “българи”, което продължили да употребяват и след нейното разпадане. Подобно предположение отново ни подсказва за трудностите в опита да разграничим българските племена по Волго-Камието. С много по-голяма надеждност може да търсим техните прояви на територията на Балканите, Средна Европа и Северното Черноморие.

Напоследък отново беше подновена темата за това, кои от прабългарските военни титли могат да бъдат определени като тюркски и кои - не. Според Цв. Степанов частични или пълни съвпадения се наблюдават при титлите таркан (тюркски - tarxan), боила - съответно bojla, багатур - batur, bagatur, и евентуално ичиргу боила, канартикин и чигот¹⁸. Ст. Станилов прибави към тях още няколко производни названия¹⁹. Така или иначе без аналог сред тюркските титли останаха названията жупан (зопан), копан, мир, миник, книн, крон, комит, маготит. Проследяването на произхода на всяко от тези названия е твърде любопитна, но също и нелека задача.

Теофан Изповедник (IХ в.) определя един от висшите сановници на българския монарх миникът (μηνικος, ημνικος) като “пръв от конярите”²⁰. Може да се предположи, че думата миник означава “началник на конюшните”. По-важно за нас в случая е обстоятелството, че μην (мин) или ημν (имн) вероятно може да бъде свързано с названието “имен” (име^н) от “Именник на българските ханове”. Върху значението на тази дума са изказани много мнения и то от най-различно естество. Едно от тях е на видния тюрколог О. Прицак, според който въпросната дума отговаря на imlig, т.е. “кон” ²¹. Но дори да вземем предвид само сведението на Теофан, следва, че названието, с което древните българи наричали коня, е звучало вероятно като “имен”, “имн” или “мин”. Това название категорично се разграничава от тези, които се срещат сред тюркските народи - at [ат], beygir [бейгир] - кон, aygır [айгър] - жребец и др. Положението, при което такава ключова дума не съвпада в езиците на едни (предполагаемо) номадски народи - тюрки и прабългари, е доказателство, достатъчно само по себе си.

От друга страна, това предполагаемо прабългарско название не се среща дори и в района на Памир и Хиндокуш, което да подчертае евентуален ирански произход на древните българи. Самият П. Добрев отбеляза, че названието “имен” (имен-шегор) не се открива на памирска почва, което според него показва, че “при формирането на прабългарските коневъдни традиции е играл роля и някакъв непамирски елемент”²².

Така виждаме, че въпросното название на коня не подкрепя нито тюркската, нито памиро-ферганската теория за произхода на древните българи. То се доближава по-скоро до индоевропейското *mend(i) - кон, както и до румънското mînz [мънз] - жребец, за което се предполага, че е от дакийски произход²³.

В поредицата доказателства за средно или централноазиатския произход на прабългарите се подреждаше и обстоятел-ството, че прабългарите били многоженци, т.е. имали повече от една съпруга²⁴. Този факт, който влиза в подсъзнателно противоречие с християнските представи на днешните българи, навеждаше незапознатия читател към асоциация с някакви далечни, азиатски традиции. В този смисъл е и казаното от Ст. Станилов, който отбелязва, че пред стените на Константинопол хан Крум, след извършване на обреди, бил приветстван не само от войската, но и от наложниците си (военни съпруги), което очертава един модел на владетелското семейство от “средноазиатски тип”²⁵.

Според едно твърде известно сведение на Херодот обаче, при някои тракийски племена също имало обичай при смъртта на знатен тракиец, любимата от жените му да бъде погребвана заедно с покойника²⁶. Многоженството при знатните траки е отдавна признато от науката. Следователно нека отново зададем въпроса: какво в горепосочения случай дава основание да причислим прабългарите към тюркските народи? Отговорът е ясен. Веднъж тръгнала в погрешна посока, българската медиевистика, занимаваща се с проблемите около произхода на прабългарите, допуска същите грешки, които извършват и критикуваните от нея псевдонаучни изследователи.

Все пак Р.Рашев отбелязва като слабост на тюркската теза незначителния словесен запас от древнотюркски произход в съвременния български език. Той наброява 20-30 думи (срещу над 300 такива думи в съвременния унгарски език)²⁷. Така или иначе, изглежда още дълго време в представите на някои автори понятията “прабългари” - “тюрки” ще останат свързани, затова като преход към едно следващо стъпало може да се спрем за начало върху следната формулировка - “Прабългарите не са тюрки”. Прекалено дълго време древните българи облагородяваха с присъствието си тюркски, хунски, угро-фински и други най-различни народи (повечето от неиндоевропейски произход) благодарение на това, че българската историческа наука ги поставяше в една етническа и езикова група.

Останалите разгледани дотук теории също съдържат много неточности и преиначени доказателства, но голямото кълбо от проблеми, свързани с произхода на българския народ, беше заплетено именно с приемане и установяване на тюркската теория. Затова тя е тази, която трябва най-бързо да премине към архивите на българската историческа наука.

 * Както отбелязва В. Бешевлиев в ранната епоха VI-VII в., всички писмени извори - както гръцки, така и латински, познават българите като особена етническа група, различна от хуни, авари,готи и славяни.

            Според патриарх Никифор, Кубрат бил господар на хуни, българи и котраги. В плен на предразсъдъка, че българи и уногундури са едно и също, дори и В. Бешевлиев не успява да си обясни този факт. Владетелят на η Μεγάλη Βουλγαρία е властвал освен над българи, също и над някои остатъци от хунските племена, а вероятно и над тюркски. От друга страна, за да изразят своето презрение към този “мръсен и новопоявил се народ”, някои византийски автори, особено след създаването на българската държава, започват да приравняват в съчиненията си уногундури (хуногундури) и българи, поради факта, че за известно време те се намират под една власт. По този начин византийските автори прехвърлят всички отрицателни асоциации, които поражда името хуни, върху българите, а от друга страна, до голяма степен заблуждават историците в техните опити да изяснят произхода на българите.

Потвърждение на горепосоченото е изразът у Агатон, съставил актовете на VI вселенски събор в 680-681 г, който нарича българите των Ουννογούρων Βουλγάρων. Този израз означава, че уногурите са били част от българите. В. Бешевлиев вижда и тук противоречие, понеже Агатий изрично споменава, че уногурите са част от хуните. Всъщност тук противоречие няма понеже действително уногурите са част от хуните, без това да означава, че те са тъждествени с българите. Просто за известен период от време уногундурите се намират под българска власт в границите на едно обединение.

Съвременникът на събитията, готският историк Йордан също различава българите от уногурите. За българите той посочва, че обитавали земите над Понтийско море, след което изрично споменава “оттук нататък следват хуните”. В църковната история на Захарий Ритор, се привеждат както българите, така и уногурите като отделни народи. Следователно за съвременниците българи и уногури са били два различни народа. (В. Бешевлиев - “Първобългарите бит и култура” С. 1981 г. , с. 11-20)