Общ преглед на основните теории за произхода на древните българи

       Разгледаните дотук хипотези за произхода на древните българи на пръв поглед влизат в сериозно противоречие една с друга. На какво се дължи появата на тези толкова различни становища и възможно ли е да се намери решение, което да е най-близо до историческата истина и същевременно да обяснява появата на всяка една от тези теории?

Заслугата на Петър Добрев е, че доказа по много и различни начини индоевропейския произход на прабългарите. Този индоевропейски произход дори и да не е свързан директно с иранските народи, както предполага П. Добрев, е несъмнен. Тази именно е причината, която кара напоследък все повече автори да приемат и поддържат т.нар. от нас “памиро-ферганската” (или “иранска”) теория.

Към вече отбелязаните недостатъци на тази хипотеза обаче трябва да прибавим и това, че нейните застъпници, съзнателно или не, премълчават или просто пренебрегват част от фактите. Двойният пласт от синоними в днешния български език, върху който наблягат последователите на памирския произход на древните българи, наистина съществува. Такъв пласт от синоними съществува всъщност във всеки един съвременен език, в резултат на дълготрайното му развитие и контакти с другите езици. Това важи и за съвременния български език, където действително се наблюдава едно доста богато синонимно напластяване. В действителност обаче редица думи, отбелязани от някои автори, най-общо казано, като неславянски, всъщност се срещат и в славянското семейство, макар и понякога с по-различна семантика. Другата част от думите са не толкова ирански, както твърдят същите тези автори, а са по-скоро общоиндоевропейски¹.

Така например личното местоимение “аз”, с което поставихме началото на дискусията, се среща не само сред ираноговорящите народи - осетински, кюрдски, талишки, ишкашимски, язгулямски, древният авестийски и т.н. То се среща и в литовския под формата а-, е-, т.е. език от балто-славянския клон на индоевропейското езиково семейство, към който принадлежи и съвременният български. В старопруския също срещаме es и as като две форми на това лично местоимение². Естествено българският език притежава редица граматични и лексикални особености, които го сближават тясно не само със славянските, но и с голяма част от езиците в цялото индоевропейско семейство*.

  *Впрочем и в редица български говори, като шопски, родопски и др., личното местоимение гласи “йа”(йе) или “я”. В македонския говор срещаме и преходната форма “яз”. Всички тези разновидности на местоимението в българския език показват близост както със славянските езици, така и с редица европейски езици като англ. - I [ай], немския -Ich [их, иш], итал. Io [ио], исп. Yo [ио] и др. Защитниците на памиро-ферганската теория погрешно противопоставят и някои думи и изрази, като ги определят съответно като “славянско” или “българско” наследство.

 На второ място, не може да бъде отречено обстоятелството, че при днешните българи се наблюдава една ясна и добре диференцирана родова организация, която е по-богата от тази на останалите славянски народи и несъмнено говори за една дълбока и древна традиция. Без да се спираме върху характеристиките на древната родова община, тук отново ще изброим част от роднинските понятия, използвани и до днес от българския народ - кака и бате/батко (липсват като понятия както в повечето индоевропейски езици, като се предават чрез описателните “по-голяма сестра” или “по-голям брат”); чичо и чина/чинка (липсва в славянските езици, освен сърбо-хърватски; арио-алтайска успоредица според Ст. Младенов), стрико и стрика/стрина ( общославянска, а също и с балто-ирландски успоредици), брат, сестра, девер, снаха, леля, шурей, зълва, етърва, вуйчо, вуйна, снаха, свекър, свекърва, тъща, тъст, кръстник, кум (общославянски и общоиндоевропейски понятия), баба, дядо, майка/мама, татко/отец, баща (както общо-индоевропейски понятия така и с арио-алтайски успоредици) и т.н., и т.н. Произходът именно на роднинските названия е доста труден за изясняване, защото при по-задълбоченото им изучаване в повечето случаи рискуваме да попаднем на следи, които доказват не само общото индоевропейско родство, но също и едни “арио-алтайски успоредици”, според понятието, използвано още навремето от Ст. Младенов³.

Несъмнено заслужават внимание някои думи от различни сфери на бита, които изобщо не се срещат в славянските езици. Задълбоченото им изследване обаче определено изисква отделна публикация както поради сложността на проблема, така и поради значимостта на резултатите*.

  За да демонстрираме това, тук накратко ще се спрем на думата “кокиче” (руски - “подснежник”, сърбохърв. - “висибаба” и т.н. В различните области на България също се срещат множество различни названия на кокичето). В пущунския език, както отбеляза П. Добрев, цветята се наричат повсеместно “коко” и “кука”, а думата “кукича” означава буквално “малко цветенце”. Според Ст. Младенов, едва ли думата “кокиче” може да бъде изведена от гръцкото kokos - зърно. Същевременно той отбелязва, че “доста много имена на различни билки и растения са образувани в славянските езици от основи kokor-, kukur-, включително и българските кокиче, кокорче (теменуга), кукуряк, коказ (червена боровинка), кокор (габър), кокеш (козелецъ), кокорко (ситно грозде), кокаръ (червен лук) и т.н. Следователно всички тези имена на растения, получени от основата kokor-, kukur- , ясно показват тясната обвързаност на българския език не само с иранските езици, но преди всичко със славянските, а както ще видим по-нататък, и не само с тях.

Думи като “чук” (руски “молот”, сръбски “млат”) и “лост” (руски “лом”, “рычаг” ) - две твърде старинни думи според Ст. Младенов, също заслужават внимание, както и по-задълбоченото изучаване на думи като “стопанин”, “къща”, ”куче”, “дреха”, “кърпа”, “гайда”, “тъпан”, както и много други. (Виж Ст. Младенов - “Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ”, София 1941 , а също и Н. Геров - “Речник на българския език”, част втора, София 1976 ).

 Възможността древните българи да са дошли от полите на Памир и Хиндокуш и при това, да са изминали цялото това разстояние само за няколко месеца, е много малко вероятна, почти нищожна. Наистина Средна Азия пази някакви спомени за българите, но те не са достатъчни, за да твърдим, че там е тяхната прародина. Още повече внимателното отделяне на това, което е общоиндоевропейско и се среща по тези земи, от това, което някои изследователи считат за типично българско, води до допълнително намаляване на доказателствата в полза на средноазиатската прародина.

От друга страна, каква е вероятността древните българи да са били обитатели на балканските територии във вековете преди и малко след новата ера? Правдоподобно ли е сведението на някои възрожденски автори, че древните българи са напуснали тези земи в борбата си срещу римското господство, установило се трайно тук в началото на I в.?

Наистина по време на установяване на римското господство над Балканите и след това забелязваме някои етнически размествания, свързани с прехвърляне на население от провинциите Тракия и Македония в земите северно от Дунава. Наблюдаваме и преселвания в обратна посока, но собствено названието “българи” не се среща за времето преди Христа, както и в първите векове от новата ера.

Възможността някаква част от по-радикално настроените тракийски племена да е напуснала балканските предели по време на установяването на римското господство тук и да се е установила на север от Дунав не е изключена. Пример в това отношение ни дават събитията от 16-15 г. пр.н.е, когато тракийското племе беси въстава под предводителството на вожда Вологез. След тежка борба с Рим, през 11 г. пр.н.е. въстанието е потушено, а част от племето се преселва (или е преселено) от днешна Тракия в земите на северна Добруджа. Свидетелство за това са и редица епиграфски паметници от средата на II в. до средата на III в. от територията на Томи и Истрия (в дн. Румъния)⁴. В тези земи се срещат и обособени селища, обитавани от бесите. Според Птолемей (II в.), “малка част от същото племе” беси (βιεσσοι) населявало и земите около Карпатските планини (Ptol. III, 5,8). Отвъд Дунава живеели и голяма част от гетите. Петдесет хиляди от тях били преселени в самото начало на I в. в земите на юг от Дунав, в новооснованата провинция Мизия⁵.

След окончателното овладяване на балканските територии и оформянето на съответните провинции, римляните насочват погледа си на север от Дунав към все още независимото царство на даките. В самото начало на II в. император Траян (98 - 117) начело на римските легиони на два пъти преминава Дунава и овладява трайно тези земи, което му спечелва прозвището Дакийски (Dacicus). Името на император Траян (Троян) е познато на всички славянски народи, но най-много са преданията за него у българите и сърбите. Този факт отдавна е заинтригувал изследователите, които дават различни обяснения⁶.