Програма за кандидатстудентския конкурсен изпит по История на България

  Образуването на т.нар. Дунавска или Аспарухова България в края на VII в. оказва силно въздействие върху историята не само на Балканския полуостров, но и на цяла югоизточна Европа за периода на Ранното средновековие. При опитите да се проследят в дълбочина процесите, довели до образуване на българската държава, хронологическата граница, до която изследователите се разпростираха, обикновено не слизаше по-назад от първите векове след новата ера. Появата на прабългарите в Европа след средата на IV в. до началото на V в, както и масовото славянско заселване на Балканите след края на VI в. бяха предпоставка за предпочитанието на подобна хроно-логическа граница.

Завареното по тези земи местно население бе определяно най-често като “късноантично”, но неговата съдба и участието му в новообразуваната държава на славяни и прабългари остава и до днес недостатъчно добре изяснени. Етническият състав на това население - принадлежността му към гръкоезичните византийски поданици, християнизираните варварски нашественици или романизираните и елинизираните местни траки се оказа проблем, по-сложен дори от определянето на етническия състав на прабългарите завоеватели. Най-удобна отново бе тезата за неговата малобройност, а оттам и незначителното му участие в протеклите държавообразуващи процеси при изграждането на българската държава¹. За постепенното обезлюдяване на полуострова говореха и сведенията за многобройни варварски нашествия по нашите земи, които започват на практика още от средата на III в. и завършват с установяването на прабългарите тук. Така, дори когато ставаха обект на внимание, събитията преди края на VII в. се разглеждаха самостойно и до голяма степен без пряка връзка с образуването на българската държава. Най-смелата препоръка, която си позволяваха някои автори, беше, че при едни бъдещи изследвания трябва да се проследи по-внимателно късноантичното, респективно древнотракийско наследство в ранната култура на българските славяни². Така домакинстващият, трети основен компонент, взел пряко участие в изграждането на новата държава, подобно на прабългарското население бе третиран като малоброен и почти лишен от роля в последвалите събития.

Днес натрупаните археологически и исторически данни и сведения от най-различен род за историята на най-древното местно население, обитавало днешните български земи и познато под обобщеното название “траки”, са толкова многобройни, че отдавна се е наложило изучаването им в отделна комплексна научна дисциплина наречена “Тракология”. Праисторията на това древно население започва още в старокаменната епоха и обхваща един огромен период, продължил повече от 6000 години. Поради това на практика е много трудно да се познават в детайли проблемите, свързани с историята на траките, само от един специалист, още по-малко едно-временно с това да се познава историята и спецификата на Българското средновековие. Може би това е и причината за липсата на едно обобщаващо изследване, което да проследи връзките и приемствеността между тракийското население и новооснованата държава на славяни и прабългари. Но по всичко изглежда, че без комплексното изследване на историята на славяни, прабългари и траки, всички опити за разкриване на тяхната взаимна свързаност, древна история, прародина и т.н., ще си останат половинчати.

Днес на науката са известни повече от 80 названия на тракийски племена. По-широка известност са придобили имената на беси, одриси, гети, трибали, мизи, витини, асти, койлалети, травси, сапеи, дии и много други, всички те познати под обобщаващото название “траки”. Езикът на тези племена, въпреки несъмненото наличие на различни говори и диалекти, също е познат под събирателното название “тракийски език”. Тук не е мястото да разглеждаме въпроса, защо траките в своя път на развитие не достигат до идеята за използване на самостоятелна писменост, а оттам и до популяризиране и запазване на собствения си език, а само ще се опитаме да анализираме онова, което се е запазило от него, въпреки неблагоприятната при подобни изследвания даденост.

До днес са регистрирани около четиридесет, запазени в сведения на различни антични автори думи, т.нар. глоси, при използването на които изрично е посочен техният тракийски произход. Това не би било достатъчно за едно по-задълбочено изследване, ако не разполагахме и с редица географски названия, лични и племенни имена, имена на божества и други, тракийският произход на които може да се смята за сигурен. Всичко това дава възможност за определяне на повече от двеста чисто тракийски думи и понятия. Наши световноизвестни траколози и езиковеди (Христо Данов, Владимир Георгиев, Иван Дуриданов, Веселин Бешевлиев и др.) чрез своите научни изследвания и публикации, доказват безсъмнената принадлежност на тракийския език към индоевропейското езиково семейство³. В това отношение българските траколози изпълняват задачите си много по-успешно от нашите медиевисти, които поради някои заблуди, натрупани в миналото, и недостатъчно добър анализ на доказателствения материал, остават големи длъжници на науката по отношение на определяне на езика, а оттам и етническата принадлежност на древните българи.

Доказаната принадлежност на траки и славяни към индоевропейското езиково семейство позволява да се мисли за някаква връзка между тези два етноса, докато за прабългарите, според същия този критерий, това беше напълно изключено.

Всъщност още в средата на ХIХ-ти век се появяват изследвания, които предполагат не само близост, но дори и известна приемственост между траки и славяни, но същите тези наблюдения са категорично отхвърлени от друга голяма група специалисти, които разглеждат славяните като пришълци на Балканите от по-късни времена.

Главните доказателства за т.нар. трако-славянска теория се състоят в приликата между някои местни тракийски названия с по-късни славянски етноними, а също и названия на реки и градове, които се сближават с други такива от славянски произход. Според думите на В. Златарски обаче, “натегливостта и фантастичността на всички тези сближения са тъй ясни и усетливи, щото нямат нужда от пояснения”⁴. В българската историческа наука от онова време съществува и мнението за връзка не само между траки и славяни, но дори между траки и прабългари, което виждане също е характеризирано по подобен на цитирания по-горе начин, от представителите на официалната наука.

Напоследък натрупваните в продължение на стотина години археологически и лингвистични данни, позволяват да погледнем доста по-обективно върху този въпрос. Разгледаните по-долу предположения и направените догадки се различават понякога от официалната позиция по тези въпроси, но позволяват да преосмислим някои основни моменти от историята на нашите земи в древността.

В рамките на едно изследване е невъзможно да бъде обхванат целият натрупан материал, свързан с историята на траки, славяни и прабългари, така че тук отново ще се спрем главно върху някои данни, свързани с лингвистиката. В приложения образец на индоевропейското езиково дърво (от началото на 60-те години - приложение 1) тракийският език е поставен на едно, така да се каже, доста неопределено място - между албанския, фригийския и арменския. В своето изследване върху тракийския език в средата на седемдесетте години обаче Иван Дуриданов, след като анализира значително количество думи от тракийското езиково наследство, достига до извода, че езикът на древните траки в третото хилядолетие пр. н. е. е образувал по-тясна общност с балтийските, респективно балто-славянски езици⁵. Този извод, както и други подобни, сякаш не успяха да предизвикат необходимото впечатление в научните среди, може би защото наблягаха повече на връзката с балтийските, а не със славянските езици. Така или иначе за пореден път официалната наука не оцени достатъчно значението на подобен факт. За сметка на това обаче очевидната връзка между тракийския език с балто-славянския клон от индоевропейското езиково семейство предизвиква силен интерес сред недотам запознатите с проблемите ентусиасти и стана причина за появата на теории от рода на тази, че траките били българи⁶. Ето и основните доказателства. Сред анализираните повече от двеста тракийски думи от изследователи като Вл. Георгиев, Ив. Дуриданов и др., около осемдесет, т.е. повече от една трета, показват впечатляващо сходство с днешния български език. Ето и една част от тези примери:

Още по-впечатляващи са някои наблюдения върху тракийските местни, лични и родови имена. Първото, с което е добре да започнем, е древното тракийско название на Стара планина, понеже това е едно от нещата, които влизат в пряка връзка и с разгледаната по-горе памиро-ферганска теория. В продължение вероятно на хилядолетия днешната Стара планина е била наричана от местното тракийско население Хемус (основа “Ем”) или Аймон (Аιμον, основа “Им”), за което имаме запазени десетки сведения от античните автори, а също и от по-късни времена. Интересно е, че това название е било запазено дори към края на ХIХ в. в някои български говори под формата “Им”*. То е записано и по този начин съхранено за поколенията от Найден Геров в неговия тълковен речник на българския език⁷.

Личното местоимение за първо лице, единствено число, с което всъщност започнахме въведението на разглежданата тема, крие още една изненада. Вл. Георгиев тълкува формата ас (ας) от надписа върху пръстена от село Езерово именно като аналогична на днешната книжовна форма на личното местоимение “аз”⁸. Следователно това местоимение освен в днешния български, старобългарския и цитираните по-горе представители от групата на иранските езици, се е срещало вероятно и в това, което обобщено наричаме тракийски(Аιμον, основа “Им”), за което имаме запазени десетки сведения от античните автори, а също и от по-късни времена. Интересно е, че това название е било запазено дори към края на ХIХ в. в някои български говори под формата “Им”*. То е записано и по този начин съхранено за поколенията от Найден Геров в неговия тълковен речник на българския език⁷. Личното местоимение за първо лице, единствено число, с което всъщност започнахме въведението на разглежданата тема, крие още една изненада. Вл. Георгиев тълкува формата ас (ας) от надписа върху пръстена от село Езерово именно като аналогична на днешната книжовна форма на личното местоимение “аз”⁸. Следователно това местоимение освен в днешния български, старобългарския и цитираните по-горе представители от групата на иранските езици, се е срещало вероятно и в това, което обобщено наричаме тракийски език.

Преди да продължим с анализа на езиковия материал, се налага да направим едно разграничение, което отново убягва на изследователите, а е необходимо за правилното разбиране на съществуващите данни. Една част от посочените по-горе примери несъмнено се покрива с това, което днес бихме могли да наречем общославянско езиково наследство. Друга част от тях надскача рамките на чисто славянската специфика и се среща сред представителите на почти цялото индоевропейско семейство. Това са думи като “ден” - трак. [ден], “дом” - трак. [дама], “майка” - трак. [ма; ме], “брат” - трак. [брате(р)], “бебе”, “рожба” - трак. [пайбе], “дева” - трак. [деа, дева] и др⁹. Освен тези, срещаме и други примери, които показват езикови и граматични сходства на тракийския език с представителите на почти всички групи от индоевропейското семейство¹⁰.

Отново изненадващо за някои, сред числото на достигналите до нас тракийски думи, лични имена и названия се срещат и такива, чиито най-близки успоредици са сред първобългарските. До приемане на християнството, жреците в България носели името “колобри”. Титлата “колобър” се среща и в съчетание с други титли в прабългарските каменни надписи. Участието на колобрите във военните походи било традиционно, а най-вероятно представля-вало и една необходимост. Тракийското колабрис (κολαβρισμός) - военен танц с мечове - както по звучене на думата, така и по съдържание на изпълняваните функции и ритуали стои изключително близко до прабългарското понятие¹¹. Този факт отдавна е забелязан от българските учени, но досега не е намерил своето сполучливо обяснение.

Името на една емблематична фигура от времето на първото българско царство също може да ни помогне в търсенето на подобни паралели. Става въпрос за ичиргубоила Мостич (Х в.) от времето на цар Симеон (893-927), чийто надгробен надпис върху каменна плоча се смята за най-стария цялостно запазен надпис на старобългарски език. Името Мостич на пръв поглед навеждаше изследователите към обяснение чрез славянска етимология, макар че подобно име не е засвидетелствано сред славянските народи. От друга страна, името на тракийския цар Мост(ис) (Mostis) управлявал в Бизанте в края на III - нач. на II в.пр.н.е., стои може би най-близко като звучене до името на средновековния български държавник¹².

Една от малкото достигнали до нас тракийски глоси представлява и понятието “зибютид(ес)” (zibythides), с което били означавани “благородните тракийки и траки”. Тази форма, преди да бъде грецизирана чрез суфикса - id-(es), ще да е била само zibut-, която се тълкува във връзка с литовското - žibùte - огън, светлина, а самото значение на тракийската дума се определя като “светлейши”¹³. Това понятие кореспондира със засвидетелстваната от каменни надписи титла на българския върховен владетел KANA ΣYBIΓΙ (с варианти ΣYBΥΓH, ΣIBHΓH и др.)

 *Едно от главните доказателства за локализиране родината на древните българите според П. Добрев беше въпросната планина Имеон от сведението на Михаил Сирийски, която той свързва с планинските вериги Памир и Хундокуш от земите на Средна Азия. Тракийското название на Стара планина обаче поставя контекста на цялото това сведение в съвсем различна светлина и дава възможност за нови превратни тълкувания. Откъде всъщност са тръгнали древните българи и каква е посоката на тяхното разселване - от изток на запад или от запад на изток? Какъвто и да е отговорът на този въпрос, случаят показва, че използването само на едно-единствено историческо свидетелство и неговото преекспониране (цитатът от хрониката на Михаил Сирийски в работите на П. Добрев) е крайно недостатъчно за оформянето на каквито и да е представи и заключения.

  Особено силна част от доказателствата на т.нар. тук трако-илирийска теория са свързани с имената на някои от най-почитаните тракийските божества, като трако-фригийския бог Сабазий, персонификацията на гръцкия Дионис - тракийския Бакх, тракийската богиня на Земята - Семеле, легендарния тракийски Херос и някои други.

Античните сведения за произхода на тракийското божество Сабази (Σαβαζιος според Orph., Aristoph. и др.) или Сабади (Σαβαδιος според Artem. и др.) са противоречиви, но античните автори го отъждествяват най-често с Дионис-Бакх. Името добре се обяснява от индоевропейското Suobhodhio-s, идентично със старобългарската дума “свободь” - свободен. Това тълкуване се подкрепя и от факта, че един от гръцките епитети на Дионис-Бакх е Eleuteros, което идва от гръцки и ще рече “Свободен”¹⁴. От друга страна тракийското название Бакх на гръцкия бог Дионис се тълкува не по какъвто и да е друг начин, а собствено като аналог на старобълг. Богъ и днешното общославянско - Бог.

Друго многократно засвидетелствано трако-фригийско божество е Семеле - богинята майка на Дионис-Бакх. Името се свързва с фриг. Zemelo “майка-земя”, съответства и на староб. Землiа, лит. -zеме, латв. Zeme и пр¹⁵.

Тракийският Херос (Heros) е едно от основните, но анонимни божества на траките. Изображенията му са познати от оброчните плочки, откривани в неговите светилища. Подобно на по-горните примери сближаването на думата “херо(с)” (засвидетелствана през римската епоха) със старобълг. херо(й), съответно геро(й), лат. heros, гр. heros, англ. hero и други, е напълно вероятна.

Интерес представлява и един от епитетите на полулегендарната личност, цар и жрец на гетите - Залмокс(ис). Култът и ритуалните практики, свързани с обезсмъртяването, които Залмокс проповядва в тракийските земи и в частност в тези на гетите, са станали предмет на многобройни изследвания и тълкувания. В случая нас ни интересува повече съобщението на Херодот (IV, 94, 1), че “някои от тях (от гетите) наричат него същия Гебелеиз(ис)”. Това название в досегашните изследвания предизвикваше най-вече “трудности при интерпретацията”¹⁶. Всичко обаче става напълно обяснимо, ако се съобразим с разгледаните по-горе названия на тракийските божества и така няма да е трудно в названието “Гебелеиз” да открием старобългарската и общославянска дума “гибель”, “гибел” и производните от нея.

Посочените по-горе божества, макар едни от най-почитаните, далеч не изчерпват тракийския пантеон. Тук нямаме за цел да се спираме върху особеностите на техните функции, характеристиките и значението, което е влагало в тях местното население. В имената на тези божества обаче е скрита изключително ценна информация по отношение на езикознанието, а и по отношение на някои други важни за нас въпроси. Чрез лингвистичния анализ на тези имена откриваме, че първостепенни по важност и значение думи във всеки един език като Земя, Свобода, Бог, Герой и др. съвпадат до голяма степен в езика на древните траки с тези в славянските езици. на Балканите прабългарите представлявали един подвижен, конен народ, което не предизвикваше съмнение и се подкрепяше от редица доказателства. Не беше правилно обаче прибързаното причисляване на прабългарите към останалите номадски народи, които се появяват по това време на европейската сцена - хуни, авари, хазари и т.н., като се пропускаше да се отбележи, че и някои древни земеделски народи, като персийския например, също разполагат по това време с многобройна и при това добре организирана и снаряжена конна войска. Появата на различни конни народи през ранното Средновековие, в частност на територията на Балканския полуостров, се разглеждаше като ново, едва ли не непознато явление за тези земи и за гражданите на Византийската империя, чиято войска се състояла предимно от пехотинци. Дори се подчертаваше, че сблъсъците на Византия с тези нови конни народи принудила византийците да променят някои от военните си традиции в съответствие с новите условия и новите неприятели и да въведат в своята войска подобни кавалерийски формирования¹⁷.

Сякаш много назад във времето оставаха траките, наречени “коневъдни” още от Омир, а цяла Тракия възпята като “земя на коневъди”? Много далеч във времето оставаше изглежда и тракийския цар Рез (Резос), предизвикал с появата си и бойните си коне възхищение сред всички участници в Троянската епопея¹⁸. Това, че конете не са били достатъчно добре оценени от византийците, преки наследници на римската държавна и военна организация, не можеше да означава, че това се отнася и до останалите жители на югоизточните европейски територии. Така стигаме и до още една съществена прилика между тракийските народи и прабългарското племе - отглеждането и любовта им към конете и тяхното трайно използване във войската.

Тук се налага да преразгледаме отново и големия въпрос за произхода на Мадарския конник и неговата връзка с образа на т.нар. тракийски Херос. Култът към тракийския Херос е бил широко разпространен в днешните български земи. Днес разполагаме със стотици негови изображения върху оброчни плочи, метални апликации, съдове от ценни метали и т.н. (прил. 4)

Същите наблюдения се потвърждават, ако разгледаме и названията на някои от тракийските племена. Наистина повечето от тези названия носят една, да я наречем, тракийска специфика, но друга, макар и по-малка част, намират почти пряка аналогия с някои славянски думи и понятия. Върху това ще се спрем по-късно.

Както обикновено подчертаваха българските учени, при пристигането си

 Принадлежността на Мадарския конник към времето на Първото българско царство е отдавна доказана. Сходството на неговата иконография с тракийските образци също е дискутирано отдавна и въпросът се смята за решен. Тук само ще отбележим, че независимо от това, кой е конкретният създател на този символ на българската държавност, какво е било влаганото в него значение, както и какви точно са били образците и моделите, използвани от майсторите при неговата направа, цялостната оценка на този уникален за територията на Европа паметник изисква една принципно нова позиция. Позиция, която да разглежда въпроса като пример за приемственост, а не като нещо друго.

Освен посочените по-горе примери, евентуална връзка между траки и прабългари се търси и в посока на някои общи черти в техния бит и обичаи - характерната прическа на бръсната глава с плитка; ритуално пиене от чаша, направена от череп на противник; развъждането на коне и кучета, а също и тяхното принасяне в жертва при погребения; някои сходни бойни похвати и др.¹⁹. Въз основа на всички тези данни привържениците на т.нар. тук трако-илирийска теория предполагат местния произход на древните българи.

Тезата за местния, балкански произход на българите, се среща още от времето на някои наши възрожденски историци като йеромонах Спиридон Габровски в “История во кратце о болгарском народе славенском” написана в 1792 г.²⁰, поп Йовчо от Трявна в неговите “Летопис и родословие” на славянските князе и др. Сведенията, които привеждат тези български летописци, са непопулярни сред българските историци поради различни причини, а също и заради намесата в теми, които засягат някои от изконните традиционни представи на българския народ. Най-общо казано, тези възрожденски писатели, а също някои други по-късни автори, разглеждат българите като племе, възникнало на Балканите около осем века преди началото на н.е. и принудително изселило се (или изселено) от тези земи по времето на римското владичество и по-точно по времето на император Траян (98-117). Впоследствие то се завърнало отново тук в края на V в.²¹

В историческите компилации на тези автори съществуват и някои факти, свързани с настоящата тема, които могат да бъдат определени като “келтско-ирландска следа” в древната история на балканските земи*. Тези свидетелства обаче, разпръснати във времето и в повече от хиляда години история, засега не могат да бъдат приемани като достатъчно конкретни доказателства, а представляват още един пример за твърде широкото разпространение на някои имена, свързани с древните българи. Каква точно е причината за това твърде обширно разпространение, ще разберем по-нататък.

Ако трябва да обобщим накратко изложеното дотук, то следва, че от една страна, имаме връзка между траките и славяните, а от друга, между траките и прабългарите. Успоредиците, които съществуват при голяма част от разгледаната лексика са несъмнени. Същевременно неправдоподобно е търсенето и използването на името “българи” за вековете преди новата ера и дори още по-назад във времето. Какво още в тази теория може да се приеме за правдоподобно и какво не, е въпрос, на който ще отговорим по-нататък, след като разгледаме накратко и останалите две теории за произхода на древните българи.

 *Такава следа представляват сведенията за народа Болг (Fir Bolg), който във вековете преди новата ера се заселва на територията на днешна Ирландия и на някои от британските острови. Сведения за този народ са запазени в Book of Leinster от 1150 г. Традиционно Fir Bolg се възприемат като част от келтската раса, преселници от Балканите, където живели в подчинение на гърците. Сред запазените имена на техните владетели, както и сред тези от ранната история на Ирландия, наистина откриваме няколко, които биха могли да се свържат по някакъв начин с древните българи, но като количество тези имена са крайно недостатъчни. Все пак заслужава да споменем, че сред петнайсетте имена на владетелите на Fir Bolg, прави впечатление името на Umor, което съвпада с името на българския владетел Умор (766), управлявал според Именника на българските ханове само четиридесет дена. В ирландската история откриваме още и владетел на име Ugain Mor, погребан в 570 пр.н.е. в Cruachan, което име съвпада с това на древнобългарския владетелски род Угаин, също засвидетелстван в Именника. В други два различни случая откриваме и името Murtagh, подобно на името на наследника на Крум - кан Омуртаг (Муртаг). В названието на няколко ирландски селища срещаме и името Борис, а в едно от тях и титлата “кане” - Borrisokane, Borris, Borris-Idrone и др.)