Първа Царуването на Черният Лорд

- Как са защитени те? - попита Хари,

- Заклинанието "Фиделиус". Татко е Пазител на тайната. Направихме го също и върху вилата; аз съм Пазителят на тайната тук. Никой от нас не може да ходи на работа, но сега това едва ли е най-важното нещо. Щом Оливандър и Грипхук са достатъчно добре, ще преместим и тях в къщата на Мюриъл. Тук няма много място, но при нея има предостатъчно. Краката на Грипхук постепенно се оправят. Фльор му дава редовно костраст... вероятно ще можем да ги преместим за около час или...

- Не - рече Хари и Бил погледна стреснато, - имам нужда и от двама им тук. Трябва да говоря с тях. Важно е. - той чу авторитета в собствения си глас, убедеността, гласа на предопределение, което се бе появило у него, когато реши да изкопае гроба на Доби. Лицата на всички присъстващи бяха обърнати към него с объркване и изненада.

- Отивам да се измия - каза Хари на Бил, гледайки надолу към ръцете си, все още покрити с кал и с кръвта на Доби. - После ще трябва да ги видя, незабавно.

Той отиде в малката кухня, до легенчето под един прозорец с изглед към морето. Зора разцъфваше на хоризонта, раковинено розова с бледи златни оттенъци, докато той се миеше, отново следвайки потока на мисли, появил се у него в тъмната градина...

Доби никога нямаше да има възможност да им разясни кой го бе изпратил до онова подземие, но Хари знаеше какво бе видял. Едно пронизващо синьо око бе погледнало от парчето огледало и после бе пристигнала помощта. "В "Хогуортс" винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска."

Хари изсуши ръцете си, без да обръща внимание на красотата на пейзажа през прозореца, нито на мърморенето на останалите във всекидневната. Той погледна навън към океана и се почувства по-близо, с тази зора повече от всякога, по-близо до сърцевината на всичко.

И все така белегът му го пробождаше, и той знаеше, че Волдемор също се доближава дотам. Хари разбираше и в същото време не разбираше. Инстинктът му подсказваше едно нещо, а мозъкът - съвсем друго. Онзи Дъмбълдор в главата на Хари се усмихна, оглеждайки го иззад върховете на пръстите си, събрани заедно като за молитва.

"Вие дадохте на Рон загасителя... Вие го разбирахте... Дадохте му средство за завръщане...

И също така разбирахте Опаш... Знаехте, че у него има искрица на съжаление, останала някъде...

И ако сте ги познавали... Какво сте знаел за мен, Дъмбълдор?

Нима се очаква от мен да знам, но да не търся? Знаехте ли колко тежко ще бъде усещането за това? Тази ли е причината да направите всичко така трудно? За да имам време да осъзная това?"

Хари стоеше съвсем неподвижно със застинали очи, наблюдаващи мястото, където ярък златен лъч от ослепителна слънчева светлина се издигаше над хоризонта. Тогава погледна надолу към чистите си ръце и за момент беше удивен да види пешкира, който държеше в тях. Той го постави долу и се завърна в основното помещение. И докато крачеше натам, почувства как белегът пулсира разгневено и после прорязва на две съзнанието му, внезапно като отражението на драконов полет във вода, с очертанията на сграда, която познаваше изключително добре.

Бил и Фльор стояха в подножието на стълбите.

- Трябва да поговоря с Грипхук и Оливандър - каза Хари.

- Не - рече Фльор. - Ще тррябва да почакаш, 'Ари. И двамата са твъррде уморрени...

- Съжалявам - каза той спокойно, - но въпросът не търпи отлагане. Трябва да говоря с тях веднага. Насаме... и поотделно. Спешно е.

- Хари, какво става, по дяволите? - попита Бил. - Появяваш се тук с мъртво домашно духче и таласъм в полусъзнание, Хърмаяни изглежда като да е била измъчвана, а Рон просто отказва да ми каже каквото и да било...

- Не можем да ти кажем какво правим - категорично отказа Хари. - Ти си член на Ордена, Бил, знаеш, че Дъмбълдор ни е оставил мисия. От нас се очаква да не я обсъждаме с никого другиго.

Фльор нададе звук на нетърпение, но Бил не я погледна; той се взираше в Хари. Дълбоко прорязаното му лице беше трудно за разчитане. Най-накрая, Бил рече:

- Добре. С кого искаш да говориш първо?

Хари се поколеба. Знаеше какво зависи от решението му. Нямаше почти никакво време; сега бе моментът да реши: хоркрукси или реликви?

- Грипхук - каза Хари. - Ще говоря първо с Грипхук.

Сърцето му препускаше все едно участва в надбягване и току що бе прескочил огромно препятствие.

- Тук горе, тогава - каза Бил, водейки нататък.

Хари беше изкачил няколко стъпала, преди да спре и да погледне назад.

- Имам нужда също и от вас двамата! - повика той Рон и Хърмаяни, които се бяха промъкнали, полу-скрити, на входа на всекидневната.

Те и двамата излязоха на светло, изглеждащи странно облекчени.

- Как си? - попита Хари Хърмаяни. - Ти беше невероятна... да измислиш тази история, когато тя те нараняваше така...

Хърмаяни му отвърна с немощна усмивка, докато Рон я стисна през рамо с една ръка.

- Какво ще правим сега, Хари - попита той.

- Ще видите. Хайде.

Хари, Рон и Хърмаяни последваха Бил нагоре по стръмните стъпала до малка площадка. Три врати водеха навън от нея.

- Тук вътре - каза Бил, отваряйки вратата към стаята, принадлежаща на Фльор и него. Тя също гледаше към морето, което сега бе изпъстрено в злато от изгрева. Хари се придвижи до прозореца, обърна гръб на ефектната гледка и зачака със скръстени ръце, а белегът пак го пробождаше. Хърмаяни зае креслото до тоалетката; Рон седна на страничната облегалка.

Бил отново се появи, носейки малкия таласъм, когото положи внимателно на леглото. Грипхук изпъшка благодарности и Бил излезе, затваряйки вратата към всички тях.

- Съжалявам, че те изваждам от леглото - каза Хари. - Как са краката ти?

- Болезнени - отвърна таласъмът, - но заздравяват.

Той все още стискаше меча на Грифиндор и имаше странно изражение: наполовина агресивно, наполовина заинтригувано. Хари забеляза бледата кожа на таласъма, дългите му тънки пръсти, черните му очи. Фльор беше махнала обувките му: Дългите му стъпала бяха мръсни. Беше по-голям от домашно духче, но не много. Куполообразната му глава беше много по-голяма от човешка.

- Вероятно не си спомняш... - започна Хари.

- ...че аз бях таласъмът, който ти показа твоя трезор, когато за първи път посети "Гринготс"? - каза Грипхук. - Спомням си, Хари Потър. Дори между таласъмите, ти си много известен.

Хари и таласъмът се изгледаха един-друг, преценявайки се взаимно. Белегът на Хари все още го пробождаше. Искаше да приключи този разговор с Грипхук бързо, и в същото време го беше страх да не направи погрешна стъпка. Докато се опитваше да реши кой е най-добрият начин да пристъпи към молбата си, таласъмът наруши тишината.

- Ти погреба домашното духче - каза той, звучейки неочаквано злопаметен. - Гледах те от прозореца на съседната спалня.

- Да - каза Хари.

Грипхук изгледа Хари през ъгълчетата на полегатите си черни очи.

- Ти си необикновен магьосник, Хари Потър.

- По какъв начин? - попита Хари, търкайки белега си разсеяно.

- Ти изкопа гроба сам.

- Е?

- Грипхук, трябва да помоля...

- Ти също така спаси един таласъм.

- Какво?

- Е, надявам се, че не съжаляваш? - каза Хари малко нетърпеливо.

- Не, Хари Потър - рече Грипхук и с един пръст изви тънката черна брадица под челюстта си, - но ти си един много странен магьосник.

- Така - каза Хари. - Е, нуждая се от малко помощ, Грипхук, и ти можеш да ми я дадеш.

Таласъмът не направи никакъв окуражителен знак, а само продължи да се чумери насреща на Хари, все едно никога не бе виждал нищо, подобно на него.

- Трябва да вляза с взлом в един трезор на "Гринготс".

Хари не бе имал намерение да го каже така грубо: думите бяха изтръгнати от него, докато болката пронизваше белега му с форма на светкавица и той видя, отново, очертанията на "Хогуортс". Затвори плътно съзнанието си. Първо имаше нужда да се оправи с Грипхук. Рон и Хърмаяни се бяха вторачили в Хари, като че бе полудял.

- Хари... - каза Хърмаяни, но бе прекъсната от Грипхук.

- Да влезеш с взлом в трезор на "Гринготс"? - повтори таласъмът, потръпвайки леко, докато променяше позата си върху леглото. - Невъзможно е.

- Не, не е - опроверга го Рон. - Било е правено.

- Да - каза Хари. - В същия ден, когато те срещнах за първи път, Грипхук. Моят рожден ден преди седем години.

- Въпросният трезор беше празен в онзи момент - отвърна таласъмът троснато, и Хари разбра, че макар Грипхук да бе напуснал "Гринготс", се чувстваше оскърбен от идеята, че защитите там могат да бъдат разбити. - Бил е охраняван минимално.

- Е, трезорът, в който ние трябва да проникнем, не е празен и подозирам, че защитата му ще бъде доста мощна - каза Хари. - Принадлежи на семейство Лестранж.

Видя Хърмаяни и Рон да се споглеждат, удивени, но щеше да има достатъчно време да обясни, след като Грипхук дадеше своя отговор.

- Нямате никакъв шанс - отсече Грипхук. - Никакъв шанс изобщо. "Под пода ако търсиш ти, туй що не ти принадлежи..."

- "Предупреден си отнапред...", да, знам, спомням си - каза Хари. - Но не се опитвам да се сдобия с никакво съкровище, не се опитвам да взема нищо за лична печалба. Можеш ли да повярваш на това?

Таласъмът изгледа косо Хари и белегът с форма на светкавица на челото на момчето го прободе, но той го пренебрегна, отказвайки да признае болката и поканата, която му отправяше.

- Ако имаше магьосник, на когото бих повярвал, че не дири лична печалба - каза най-сетне Грипхук, - това щеше да си ти, Хари Потър. Таласъмите и домашните духчета не са свикнали да получават закрилата и уважението, които ти им засвидетелства тази нощ. Не и от носители на пръчки.

- Носители на пръчки - повтори Хари: Фразата прозвуча странно в ушите му, докато белегът го пробождаше, Волдемор обръщаше мислите си на север, а Хари изгаряше от желание да разпита Оливандър зад съседната врата.

- Правото да носиш магическа пръчка - каза тихо таласъмът, - от дълги години се оспорва между магьосници и таласъми.

- Е, таласъмите могат да правят магии и без пръчки - рече Рон.

- Това не е същественото! Магьосниците отказват да споделят тайните на своето изкуство за правене на магически пръчки с други магически същества, те ни отказват възможността да увеличим силите си.

- Ами, таласъмите също не биха споделили нищо от своята магия - каза Рон. - Не искате да ни кажете как се правят мечове и брони по начина, по който вие ги правите. Таласъмите знаят как да боравят с метал по начин, който магьосниците никога не са...

- Няма значение - рече Хари, забелязал засилващия се цвят по страните на Грипхук. - Тук не става въпрос за магьосници срещу таласъми или срещу някой друг вид магически същества...

Грипхук нададе неприятен кикот.

- Напротив, точно това е! Докато Черният Лорд става дори по-могъщ, вашата раса се поставя все по-твърдо над моята! "Гринготс" попада под управата на магьосниците, домашни духчета биват заколвани, и кой измежду носителите на пръчки протестира?

- Ние! - каза Хърмаяни. Тя се беше изправила в креслото си, със светнали очи. - Ние протестираме! А и аз съм преследвана не по-малко от който и да било таласъм или домашно духче, Грипхук! Аз съм мътнород!

- Не се назовавай... - промърмори Рон.

- Защо да не се? - каза Хърмаяни. - Мътнород, и се гордея с това! Нямам по-висока позиция под този нов режим, отколкото имаш ти, Грипхук! Тъкмо мен избраха да бъда измъчвана - там, в имението на Малфой!

Докато говореше, тя дръпна настрани яката на нощницата, за да разкрие тънкия прорез, който й бе направила Белатрикс, ярко червен върху гърлото й.

- Знаеш ли, че именно Хари освободи Доби? - попита тя. - Знаеш ли, че ние искаме домашните духчета да бъдат свободни от години? - (Рон се размърда неспокойно на страничната облегалка на креслото на Хърмаяни.) - Не би могъл да желаеш Ти-знаеш-кой да бъде победен повече от нас, Грипхук!

Таласъмът се вторачи в Хърмаяни със същото любопитство, което бе показал към Хари.

- Какво ще търсите в трезора на Лестранж? - попита той внезапно. - Мечът, който лежи там, е фалшив. Това е истинският - той ги изгледа, един по един. - Мисля, че вече го знаете. Помолихте ме да излъжа за това преди.

- Но фалшивият меч не е единственото нещо, което се намира в този трезор, нали? - попита Хари. - Може би си виждал и други неща там? - сърцето му биеше по-силно от всякога. Той удвои усилията си да игнорира пулсирането на своя белег.

Таласъмът отново усука брадата около пръста си.

- Против правилата ни е да говорим за тайните на "Гринготс". Ние сме защитници на несметни съкровища. Имаме задължения към предметите, поставени под наша грижа, които така често са били произведени от нашите собствени пръсти.

Таласъмът погали меча, и черните му очи се зареяха от Хари към Хърмаяни към Рон и после обратно.

- Толкова млади - каза той накрая, - за да воювате срещу толкова много.

- Ще ни помогнеш ли? - попита Хари. - Нямаме никаква надежда да проникнем вътре без помощта на таласъм. Ти си нашият единствен шанс.

- Аз ще... си помисля - каза Грипхук раздразнено.

- Но... - започна Рон ядосано, но Хърмаяни го бутна с лакът в ребрата.

- Благодаря ти - каза Хари.

Таласъмът наклони голямата си куполообразна глава в знак на признателност, после сви късите си крака.

- Мисля - каза той, изправяйки се демонстративно на леглото на Бил и Фльор, - че кострастът си е свършил работата. Може би ще мога да поспя най-сетне. Простете...

- Да, разбира се - каза Хари, но преди да напусне стаята, той се наведе напред и взе меча на Грифиндор от едната страна на таласъма. Грипхук не протестира, но на Хари му се стори, че видя негодувание в очите на таласъма, докато затваряше вратата към него.

- Малък негодник - прошепна Рон. - Доставя му удоволствие да ни държи в напрежение.

- Хари - прошепна Хърмаяни, издърпвайки и двама им далеч от вратата, по средата на съвсем тъмната площадка, - нима казваш това, което си мисля, че казваш? Нима имаш предвид, че има още един хоркрукс в трезора на Лестранж?

- Да - рече Хари. - Белатрикс беше ужасена при мисълта, че може да сме били там вътре, тя не беше на себе си. Защо? Какво си е помислила, че може да сме видели, какво друго може да си помисли, че сме взели? Нещо, за което бе ужасена, че Ти-знаеш-кой може да научи.

- Но аз мислех, че търсим места, където Ти-знаеш-кой е бил, места, където е вършил нещо важно? - каза Рон с объркан вид. - Дали той някога е влизал в трезора на Лестранж?

- Не знам дали някога е бил вътре в "Гринготс" - каза Хари. - Никога не е имал злато там, когато е бил по-млад, защото никой не му е оставил нищо. Но сигурно е виждал банката отвън, все пак, още първия път, когато е отишъл на "Диагон-али" - белегът на Хари туптеше, но той го игнорира; искаше Рон и Хърмаяни да разберат това за "Гринготс", преди тримата да говорят с Оливандър. - Мисля, че е завиждал на всеки, който има ключ към трезор от "Гринготс". Мисля, че е разглеждал това като истински символ за принадлежност към магьосническия свят. И не забравяйте, той е имал доверие на Белатрикс и съпруга й. Те са били неговите най-предани служители преди падането му, и те са отишли да го търсят, след като е изчезнал. Той го каза в нощта, когато се завърна, чух го.

Хари потърка белега си.

- И все пак не мисля, че би споделил с Белатрикс, че става въпрос за хоркрукс. Той никога не е казал на Луциус Малфой истината за дневника. На нея сигурно е казал, че това е скъпоценна негова собственост и я е помолил да я постави в трезора си. Няма в света по-сигурно място от "Гринготс" за нещо, дето искаш да скриеш, ми бе казал Хагрид... освен може би "Хогуортс".

Когато Хари бе свършил да говори, Рон клатеше глава.

- Ти наистина го разбираш.

- Части от него - каза Хари. - Отчасти... ще ми се да разбирах Дъмбълдор така добре. Но ще видим. Хайде... сега Оливандър.

Рон и Хърмаяни изглеждаха объркани, но много впечатлени, докато го следваха през малката площадка и почукаха на вратата срещу тази на Бил и Фльор. Немощно: "Влезте!", им отговори.

Майсторът на магически пръчки лежеше на двойното легло, разположен най-далече от прозореца. Той беше прекарал затворен в онова подземие повече от година и е бил измъчван, Хари разбра, поне веднъж. Беше изтощен, костите на лицето му стърчаха отчетливо през пожълтялата му кожа. Големите му сребристи очи изглеждаха огромни в своите хлътнали кухини. Ръцете, положени върху одеалото, можеха да принадлежат на скелет. Хари седна на празното легло, до Рон и Хърмаяни. Изгряващото слънце не беше видимо оттук. Стаята гледаше към градината над каменистия бряг и към прясно изкопания гроб.

- Господин Оливандър, съжалявам, че ви безпокоим - каза Хари.

- Мое скъпо момче - гласът на Оливандър беше отслабнал, - вие ни спасихте, мислех, че ще умрем на онова място, никога няма да мога да ви се отблагодаря... никога... достатъчно.

- Радваме се, че успяхме.

Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше уверен, че не остава почти никакво време, в което да изпревари Волдемор до целта му или поне да се опита да осуети плана му. Чувстваше как паниката го обзема... и все пак беше взел своето решение, когато бе избрал да говори първо с Грипхук. Преструвайки се на спокоен, какъвто в момента не беше, той се порови в кесийката около врата си и извади двете половини на своята счупена пръчка.

- Господин Оливандър, имам нужда от помощ.

- Всичко, всичко - каза майсторът на магически пръчки отпаднало.

- Можете ли да поправите това? Възможно ли е?

Оливандър протегна несигурна ръка и Хари постави двете едва свързани половини в дланта му.

- Бодлива зеленика и фениксово перо - каза Оливандър с треперлив глас. - Двайсет и осем сантиметра, чудесна и податлива.

- Да - каза Хари. - Можете ли...?

- Не - прошепна Оливандър. - Съжалявам, много съжалявам, но магическа пръчка, която е претърпяла повреда от такава степен не може да бъде възстановена по никакъв известен ми начин.

Хари беше подготвен да го чуе, но все пак му дойде като удар. Той взе двете половини на пръчката обратно и отново ги пъхна в кесийката около врата си. Оливандър се взираше в мястото, където счупената пръчка беше изчезнала и не погледна встрани, докато Хари не извади от джоба си двете пръчки, донесени от имението на Малфой.

- Можете ли да разпознаете тези? - попита Хари.

Майсторът на магически пръчки взе първата от двете и я подържа близко до мътните си очи, превъртайки я между костеливите си пръсти, огъвайки я леко.

- Орех и драконова сърдечна нишка - каза той. - Трийсет и два сантиметра. Нееластична. Тази пръчка принадлежеше на Белатрикс Лестранж.

- Ами тази?

Оливандър извърши същия оглед.

- Глог и косъм от еднорог. Точно двайсет и пет сантиметра. Умерено еластична. Това беше пръчката на Драко Малфой.

- Беше? - повтори Хари. - Не е ли все още негова?

- Може би не. Ако вие сте я взел...

- Аз я взех...

- ...тогава може и да е ваша. Разбира се, подходът на отнемането има значение. Също много си зависи от самата пръчка. Като цяло, обаче, щом дадена пръчка е била спечелена, нейната вярност ще се смени.

Настъпи тишина в стаята, като изключим далечния прибой на морето.

- Говорите за пръчките, като че имат чувства - каза Хари, - като че те могат да мислят сами.

- Пръчката избира магьосника - каза Оливандър. - Поне това винаги е било ясно на тези от нас, които са изучавали изкуството за направата им.

- Но човек би могъл все пак да използва пръчка, която не го е избрала, нали? - попита Хари.

- О, да, ако притежаваш магьоснически способности, ще можеш да ги концентрираш през почти всеки инструмент. Най-добрите резултати, обаче, би трябвало винаги да се получават, където има най-силна привързаност между магьосника и пръчката. Тези отношения са сложни. Първоначално е привличане, а после взаимно натрупване на опит, пръчката се учи от магьосника, магьосникът - от пръчката.

Морето се изливаше напред и назад; беше някак печален звук.

- Отнех тази пръчка от Драко Малфой насила - каза Хари. - Мога ли да я използвам безопасно?

- Така мисля. Неуловими закони управляват собствеността над магическите пръчки, но завладяната пръчка обикновено преклонява волята си пред новия си господар.

- Значи, аз би трябвало да използвам тази? - рече Рон, изваждайки пръчката на Опаш от джоба си и подавайки я на Оливандър.

- Кестен и драконова сърдечна нишка. Двайсет и три сантиметра и половина. Крехка. Бях принуден да направя тази, малко след пленяването ми, за Питър Петигрю. Да, ако сте я спечелил, е по-вероятно да изпълнява нарежданията ви, и да ги изпълнява по-добре от някоя друга пръчка.

- И това важи за всички пръчки, така ли? - попита Хари.

- Така мисля - отвърна Оливандър, а изпъкналите му очи бяха насочени към лицето на Хари. - Задавате дълбоки въпроси, господин Потър. Изкуството на магическите пръчки е сложен и мистериозен клон от магията.

- Значи, не е необходимо да убиеш предишния собственик, за да влезеш във владение на пръчката му? - попита Хари.

Оливандър преглътна.

- Необходимо? Не, не бих казал, че е необходимо да убиеш.

- Има легенди, все пак - каза Хари и докато сърдечният му ритъм се забързваше, болката в белега му стана още по-силна; беше сигурен, че Волдемор е решил да приведе идеята си в действие. - Легенди за магическа пръчка... или пръчки... които са били предавани от ръка на ръка чрез убийство.

Оливанъдр побледня. На фона на снежнобялата възглавница той имаше светлосив оттенък, а очите му бяха огромни, наляти с кръв и ококорени от, както изглеждаше, страх.

- Само една пръчка, мисля - прошепна той.

- И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? - попита Хари.

- Аз... как? - изграчи Оливандър и погледна умолително към Рон и Хърмаяни за съдействие. - Откъде знаете за това?

- Той е искал от вас да му кажете как да преодолее връзката между нашите две пръчки - каза Хари.

Оливандър изглеждаше ужасен.

- Той ме измъчваше, трябва да разберете това! Проклятието "Круциатус", аз...аз нямах избор, освен да му кажа каквото знаех и каквото предполагах!

- Разбирам - каза Хари. - Казали сте му за сърцевините-близнаци? Казали сте, че той само трябва да вземе назаем друга магическа пръчка?

Оливандър изглеждаше потресен, вкаменен, заради количеството информация, която Хари имаше. Той кимна бавно.

- Но това не проработи - продължи Хари. - Моята пръчка, въпреки това, победи взетата назаем. Знаете ли защо е станало така?

Оливандър поклати бавно глава, след като тъкмо бе кимнал.

- Никога... не съм чувал за подобно нещо. Вашата пръчка е осъществила нещо уникално през онази нощ. Връзката между сърцевините-близнаци е изключително рядка и все пак, защо вашата пръчка е счупила заетата пръчка, не мога да знам...

- Споменахме и за другата пръчка, онази, която се е предавала чрез убийства. Когато Вие-знаете-кой е осъзнал, че моята пръчка е извършила нещо странно, той се е върнал и е попитал за другата пръчка, нали?

- Откъде знаете това?

Хари не отвърна.

- Да, той попита - прошепна Оливандър. - Искаше да знае всичко, което можех да му кажа за пръчката, позната на различни места като Смъртостик, Пръчката на Съдбата или Старшата пръчка.

Хари хвърли поглед настрани към Хърмаяни. Тя изглеждаше изумена.

- Черният Лорд - каза Оливандър с притихнал и уплашен тон, - винаги е бил доволен от пръчката, която му направих навремето - тисово дърво и фениксово перо, трийсет и четири сантиметра... докато не откри връзката между сърцевините-близнаци. Сега той търси друга, по-могъща пръчка, като единствен начин да победи вашата.

- Но той ще узнае скоро, ако още не знае, че моята е счупена непоправимо - каза тихо Хари.

- Не! - рече Хърмаяни, звучаща уплашено. - Той не може да разбере това, Хари, как би могъл...?