Първа Царуването на Черният Лорд

- Благодаря ви, г-це Паркинсън - каза професор Макгонъгъл с рязък глас - Вие ще напуснете Залата първа с г-н Филч. Останалата част от Дома ви ще ви последва.

Хари чу скърцането на пейките по пода и звука от стъпките на Слидеренци, докато излизаха от Залата.

- Рейвънклоу, вие сте следващи! - извика професор Макгонъгол.

И четирите маси бавно се изпразниха. Масата на Слидерин запустя напълно, но някой от по-големите Рейвънклоуци останаха, докато приятелите им излязоха на вън. От Хъфълпаф останаха още повече, а половината Грифиндорци останаха по местата си, очаквайки професор Макгонъгол да слезе от платформата и да изгони непълнолетните.

- Абсолютно не, Крийви, върви! И ти, Пийкс!

Хари се забърза към Уизли, които седяха заедно на Грифиндоската маса.

- Къде са Рон и Хърмаяни?

- Не ги ли...? - започна обезпокоено г-н Уизли.

Но беше прекъснат, когато Кингсли стъпи върху платформата, за да се обърне към всички, които бяха останали.

- Остава ни само половин час до полунощ, затова трябва да действаме бързо. Учителите от Хогуортс и Ордена на феникса изготвиха план за битка. Професорите Флитуик, Спраут и Макгонъгол ще се качат с групи бойци на трите най-високи кули - Рейвънклоу, по Астрономия, Грифиндор, от където ще имат отлична позиция, за да наблюдават и правят магии. Междувременно Ремус - той посочи Лупин - Артър - посочи г-н Уизли, който седеше на масата на Грифиндор - и аз ще бъдем на земята, заедно с други групи. Ще ни трябва някой да организира защитата на входа или коридорите в училището...

- Това е работа точно като за нас. - обади се Фред, посочвайки себе си и Джордж. Кингсли кимна одобрително.

- Добре, водачите да дойдат тук и ще разделим групите.

- Потър - каза професор Макгонъгол бързайки към него, докато учениците пълнеха платформата, за да получат инструкции - Не трябва ли да търсиш нещо?

- Какво? О - каза Хари - О, да!

Почти бе забравил за Хоркрукса, почти бе забравил, че битката щеше да се води, за да може той да го открие. Необяснимото отсъствие на Рон и Хърмаяни бе прогонило всяка друга мисъл от главата му.

- Тогава върви, Потър, върви!

- Разбира се...да...

Усети очи да го следват, докато бягаше извън Голямата зала в антрето, все още препълнено с евакуиращите се ученици. Остави се да бъде понесен от тях по мраморните стълби, но веднъж горе се отдалечи по изоставен коридор. Страх и паника замъгляваха мислите му. Опита се да се успокои, да се концентрира върху Хоркруска, но мислите му жужаха също толкова безсмислено и безполезно колкото и муха под стъклена чаша. Без Рон и Хърмаяни да му помагат сякаш не можеше да подреди идеите си. Забави крачка и спря на половината на коридора. Седна върху плинта на една статуя и извади Хитроумната карта от торбичката около врата си. Не можеше да види имената на Рон и Хърманяни никъде по нея, въпреки че множеството точици, които се бяха запътили към Нужната стая можеше и да ги скрива. Прибра картата, притисна ръце към лицето си и затвори очи, опитвайки се да се концентрира.

Волдемор си мислеше, че ще отиде в кулата на Рейвънклоу.

Ето това беше причина поради която да започне от това място. Волдемор беше пратил Алекто Кароу в общата стая на Рейвънклоу и за това можеше да има само едно обяснение. Волдемор се тревожеше, че Хари вече знае, че Хоркрукса е свързан с Дома.

Но единственият предмет, който всички свързваха с Рейвънклоу беше изгубената тиара... и как можеше Хоркрукса да бъде тиарата? Как беше възможно Волдемор, Слидеринеца, да е открил тиарата, която поколения Рейвънклоуци не са могли? Кой можеше да му каже къде да търси, когато никой жив човек не я е виждал?

Жив човек....

Очите на Хари се отвориха. Стана рязко от плинта и изфуча по обратният път в преследване на последната си надежда. Звука на хиляди крака вървящи към Нужната стая ставаше все по-силен, колкото повече наближаваше мраморното стълбище. Префектите даваха инструкции на висок глас, опитвайки се да следят учениците от Домът им, имаше много бутане и викане. Хари видя Закарайъс Смит да се опитва да стигне до началото на опашката, тук там по-малхите ученици плачеха, докато по-големите викаха отчаяно на приятели или братя и сестри.

Хари видя една перлено бяла фигура да се носи по-надолу по коридора и изкрещя колкото може по-силно, за да надвика шумотевицата.

- Ник! НИК! Трябва да говоря с теб!

Проправи си път назад през тълпата ученици, до основата на стълбището, където го чакаше Почти Безглавия Ник, духа на Грифиндорската кула.

- Хари! Скъпото ми момче!

Ник направи жест да хване Хари за ръцете. Момчето се почувства все едно бръкнало в ледено студена вода.

- Ник, трябва да ми помогнеш. Кой е духа на кулата на Рейвънклоу?

Почти Безглавия Ник го изгледа изненадано и малко обидено.

- Сивата Дама, разбира се, но ако ти трябва призрак да свърши нещо...?

- Тя ми трябва. Знаеш ли къде е?

- Нека помислим....

Главата на Ник се разклати леко, докато се оглеждаше над множеството ученици.

- Това е тя, Хари, младата жена с дългата коса.

Хари погледна в посоката, в която сочеше прозрачният пръст на Ник и видя висок дух, който веднага забеляза, че Хари го гледа, повдигна вежди и изчезна през една от стените.

Хари се затича след нея. Веднъж излязъл в коридора, където беше отишла, той я видя на другия край, да се отдалечава грациозно от него.

- Хей, чакай, върни се!

Тя се съгласи да спре, реейки се на няколко инча от земята. Хари предполагаше, че е красива с косата си до кръста и наметало до земята, но тя също така изглеждаше високомерна и горда. Отблизо я разпозна като един от духовете, които беше подминавал на няколко пъти, но с които никога не беше разговарял.

- Ти ли си Сивата Дама?

Тя кимна, но не отговори.

- Духът на Рейвънклоу.

- Точно така.

Тонът и не беше окуражаващ.

- Моля ти се, трябва ми помощ. Трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш за изгубената тиара.

- За съжаление - каза, обръщайки се да си ходи - с това не мога да ти помогна.

- ЧАКАЙ!

Нямаше намерение да крещи, но гняв и паника заплашваха да го превземат. Погледна часовника си, докато тя се рееше над него. Оставаха двайсет минути до полунощ.

- Това е спешно. - каза - Ако тиарата е в Хогуортс, трябва да я намеря, бързо.

- Изобщо не си първият ученик, който ламти за тиарата. - отвърна му презрително - Поколения от ученици са ме обезпокоявали...

- Това не е с цел да имам по-добри оценки! - извика и Хари - Става дума за Волдемор, да бъде победен Волдемор, или това не те интересува?

Тя не можеше да се изчерви, но бузите и станаха по-тъмни и гласът и бе по-разгорещен, докато отговаряше:

- Разбира се, че аз..., как смееш да предполагаш...?

- Тогава ми помогни!

Тя губеше самообладание.

- Т-това не е въпрос на... - заекна тя - Тиарата на майка ми...

- На майка ти?

Тя изглежда се ядоса на себе си.

- Когато бях жива - отговори твърдо - се казвах Хелена Рейвънклоу.

- Ти си нейна дъщеря? Но тогава трябва да знаеш какво се е случило.

- Тиарата дарява мъдрост. - каза, опитвайки се да си възвърне самоконтрола – Съмнява ме, че ще повиши шансовете ви да победите магьосника, който сам се нарича Лорд...

- Не ти ли казах, че не искам да я нося! - каза Хари ожесточено - Нямам време да обяснявам - но, ако те е грижа на Хогуортс, ако искаш да унищожим Волдемор, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш за тиарата.

Тя замълча, реейки се из въздуха, гледайки надолу към него и чувство на безпомощност погълна Хари. Разбира се, ако беше знаела нещо, щеше да каже на Флитуик или Дъмбълдор, които със сигурност са я питали същият въпрос. Поклати глава и се обърна да си ходи, когато чу тихият и глас.

- Откраднах тиарата от майка си.

- Ти си направила какво?

- Откраднах тиарата. - прошепна Хелена Рейвънклоу - Исках да стана по-умна, по-значима от майка си. Избягах с тиарата.

Той не знаеше как бе успял да спечели доверието й и не попита, просто слушаше внимателно, докато тя разказваше.

- Майка ми, както казаха, никога не признала, че тиарата е изчезнала, а се преструвала, че все още е в нея. Скрила загубата си, моето ужасно предателство, дори и от основателите на Хогуортс.

След това майка ми се разболя от смъртоносна болест. Въпреки моята измяна тя искала да ме види още веднъж. Изпратила мъж, който някога ме обичаше, макар аз да му отказах, да ме намери. Тя знаела, че той няма да спре да търси, докато не ме открие.

Хари чакаше. Тя си пое дълбоко дъх и отметна глава назад.

- Той ме проследи до гората, в която се криех. Когато отказах да се върна с него, той стана жесток. Барона винаги е бил мъж с буен темперамент. Гневен от моя отказ, ревнив от моята свобода, той ме наръга.

- Барона? Имаш предвид...?

- И - и тиарата?

- Остана там, където я бях скрила, когато чух Барона да се препъва към мен. Скрита е в едно кухо дърво.

- Кухо дърво? - повтори Хари - Какво дърво? Къде?

- В гора в Албания. Самотно място, където майка ми не можеше да ме достигне.

- Албания. - повтори Хари. Смисълът започваше се оформя и той разбра защо тя му казваше онова, което бе отказала на Дъмбълдор и Флитуик - Вече си разказала тази история и на друг, нали? Друг ученик?

Тя затвори очи и кимна.

- Нямах си... на представа. Той ме ласкаеше. Изглеждаше.... сякаш разбираше... симпатизираше...

Да, мислеше си Хари. Том Риддъл със сигурност би разбрал желанието на Хелена Рейвънклоу да притежава баснословни предмети, върху които няма почти никакви права.

- Е, не си първата от която Риддъл е измъкнал нещо. - промърмори Хари - Може да бъде очарователен, когато пожелае...

Значи Волдемор бе успял да разбере местонахождението на тиарата от Сивата дама. Беше пътувал до онази отдалечена гора за да вземе диадемата от скривалището й, може би веднага щом е напуснал Хогуортс, преди да започне работа в Боргин и Бъркс.

А и тези отдалечени албански гори нямаше ли да са отлично скривалище, когато много по-късно на Волдемор му е трябвало място да се покрие, необезпокояван, за десет дълги години?

Но тиарата, веднъж станала негов безценен Хоркрукс е нямало да бъде оставена в онова незначително дърво... Не, тиарата бе тайно върната в нейния истински дом и Волдемор я бе оставил там...

- ... в нощта, когато е молил за работа! - каза Хари, довършвайки мисълта си.

- Моля?

- Скрил е тиарата в замъка през нощта, когато е помолил Дъмбълдор да му позволи да преподава! - каза Хари. Да го произнесе на глас му позволяваше да намери смисъла на всичко, което се бе случило. - Трябва да я е скрил, докато се е качвал към кабинета на Дъмбълдор или докато е слизал. Но си е струвало да моли за работа, тогава е можел да открадне и меча на Грифиндор - благодаря ти, мерси!

Поколения от ученици не бяха успели да открият тиарата, от където следваше, че не е скрита в кулата на Рейвънклоу - но, ако не там, къде? Кое скривалище в Хогуортс Том Риддъл бе решил, че ще остане скрито за винаги?

Потънал в отчаяните си предположения Хари зави по друг коридор, но беше направил само няколко крачки, когато прозореца от лявата му страна се счупи с оглушителен трясък. Докато отскачаше на страни огромно тяло влетя през прозореца и се удари в отсрещната стена.

Нещо огромно и космато се отскубна от новопристигналия и се хвърли върху Хари, скимтейки.

- Хари, ти си тука! Тука си!

Хагрид се наведе и взе Хари в кратка и чупеща ребра прегръдка, преди да отиде до счупения прозорец.

- Добро момче, Гропи! - извика през дупката в прозореца - Ще се видим след малко, добри момко!

Отвъд Хагрид, в тъмната нощ, Хари видя проблясъци на светлина в далечината и чу странен пронизителен писък. Погледна часовника си. Беше полунощ. Битката беше започнала.

- Брей, Хари - задъха се Хагрид - Това е значи? Време е да се бием?

- Хагрид, как се озова тук?

- Чух Ти-Знаеш-Кой горе, в пещерата - каза Хагрид намръщено - Гласът му се носи, нали? -Имаш време до полунощ, нали, Потър ? - Знаех си, че сигурно си тук, че сигурно нещо се случва. Слез от там, Фанг. За това дойдохме да се присъединим, аз, Гропи и Фанг. Проправихме си път през гъстата гора, Гропи ни носеше - Фанг и мен. Казах му да ме остави в замъка и той ме напъха през прозореца, да бъде благословен. Не точно каквото имах на ум, но... къде са Рон и Хърмаяни?

- Това - отвърна Хари - е наистина добър въпрос. Хайде.

Заедно забързаха по коридора, с Фанг, който се влачеше до тях. Хари можеше да долови движение по целия коридор около тях - бягащи крака, викове; през прозорците можеше да види още проблясъци на светлина по тъмният двор.

- Къде отиваме? - изпуфка Хагрид, пристъпвайки тежко след Хари, карайки пода да се тресе.

- Не съм сигурен. - каза Хари, взимайки още един случаен завой - но Рон и Хърмаяни трябва да са някъде наоколо.

Хари вече можеше да види първите щети от битката по коридора пред него. Двата каменни водоливника, които пазеха стаята за почивка бяха счупени от Джинкс, влетял през друг счупен прозорец. Остатъците едва - едва помръдваха на пода и докато Хари се навеждаше над една отделена от тялото глава тя простена тихо:

- Ох, не ми обръщай внимание... аз просто ще си седя тук и ще се роня...

Когато стигна края на коридора се сети за друга каменна статуя: тази на грозен стар магьосник, на чиято глава самия Хари бе сложил перука и износена стара шапка. Шок премина през Хари като топлината на огнено уиски и той почти се препъна.

Поне знаеше къде го чака Хоркрукса...

Том Риддъл, който не се доверяваше на никого и действаше сам, може би беше достатъчно арогантен, че да предположи, че той и само той, може да разбули най-дълбоките мистерии на Замъка Хогуортс. Разбира се, Дъмбълдор и Флитуик, тези примерни ученици, никога не са стъпвали точно на това място, но той, Хари, се беше отклонил от правият път през времето си, прекарано в училище - ето имаше тайна, която той и Волдемор знаеха, нещо, което Дъмбълдор никога не беше открил...

Стресна се, когато професор Спраут профуча покрай него, следван от Невил и половин дузина други ученици, всеки от тях носеше заглушители за уши и големи растения в саксии.
- Мандрагори! - провикна се Невил към Хари, докато тичаше - Ще ги метнем през стените - няма да им хареса!

Хари вече знаеше къде да отиде. Ускори крачка, с Хагрид и Фанг зад гърба си. Подминаваха портрет след портрет и рисуваните фигури бягаха с тях, магьосници и вещици, облечени в яки и бричове, в брони и наметала, бутайки се в платната си, крещяха новини от други краища на замъка. Щом стигна края на коридора целият замък се разтресе, огромна ваза експлодира от плинта си. Хари знаеше, че замъкът е под магии, много по-зловещи от тези на учителите в Хогуортс и Ордена.

- Всичко е наред, Фанг, всичко е наред! - извика Хагрид, но голямата хрътка побягна, когато парчета от китайски порцелан се разхвърчаха из въздуха като шрапнел. Хагрид побягна след ужасеното куче, оставяйки Хари сам.

Той продължи напред през треперещите коридори, магическата му пръчка извадена в готовност, а малкият рисуван рицар Сър Кадриган го следваше в продължение на един коридор, бягайки от картина в картина, дрънчейки с бронята си, викайки окуражително, а малкото му дебело пони препускаше в лек галоп след него.

- Самохвалци и мошеници, кучета и разбойници, прогони ги, Хари Потър, изгони ги!

Хари профуча през един завой и видя Фред и малка група ученици, включително Лий Джордан и Ханна Абат, да седят до друг празен плинт, чиято статуя закриваше таен коридор. Пръчките им бяха извадени и слушаха за звуци идващи от закритата дупка.

- Вечер точно за това! - извика Фред щом замъкът се разтърси още веднъж и Хари побягна въодушевен и ужасен в същото време. Премина през още един коридор и изведнъж на всякъде имаше птици, а Г-жа Норис съскаше и се опитваше да ги прогони с лапи, без съмнение и да ги върне по местата им...

- Потър!

- Стотици деца минаха през гостилницата ми, Потър!

- Знам, евакуираме се. - каза Хари - Волдемор...

- ... атакува, понеже не са те предали, да. - каза Абърфорд - Не съм глух. - Цял Хогсмийд го чу. И на никой от вас не му хрумна да задържите няколко слидеринци за заложници? Това са децата на смъртожадните, които пратихте на сигурно място. Нямаше ли да е по-умно, ако ги бяхте задържали тук?

- Нямаше да спре Волдемор. - каза Хари - И брат ти никога не би го сторил.

Абърфорд изсумтя и тръгна в обратната посока.

Брат ти никога не би го сторил... Е, беше истината, Хари си мислеше, докато отново бягаше. Дъмбълдор, който бе защитавал Снейп толкова дълго време никога не би държал ученици за замяна...

И тогава се плъзна покрай последният завой и с вик от облекчение и ярост ги видя: Рон и Хърмаяни, ръцете им пълни с големи, извити, мръсни, жълти предмети. Рон носеше и метла.

- Къде, по дяволите, бяхте? - изкрещя Хари.

- Стаята на тайните. - отговори Рон.

- Стаята... какво? - каза Хари спирайки несигурно пред тях.

- Идеята беше на Рон, изцяло негова! - каза Хърмаяни, останала без дъх - Не беше ли напълно брилянтно? Седяхме си там, след като си тръгнахме и аз казах на Рон, дори и ако намерим другият хоркрукс, как ще се отървем от него? Все още не сме се отървали от чашата! И тогава той се сети! Базилиска!

- Какво, по...?

- Нещо да се отърве от Хоркруксите. - каза Рон просто.

Очите на Хари попаднаха върху предметите в ръцете на Рон и Хърмаяни: големи, извити зъби, изскубнати, осъзна сега, от черепа на мъртъв базилиск.

- Но как влязохте там? - попита, премествайки поглед от зъбите към Рон - Трябва да можете да говорите Змийски.

- Той го направи! - прошепна Хърмаяни - Покажи му, Рон!

Рон издаде ужасен съскащ звук.

- Това каза ти, когато отвори вратата. - обясни на Хари, извинително - Трябваше да опитам няколко пъти, но - той сви рамене скромно - накрая успяхме.

- Беше невероятен! - каза Хърмаяни - Невероятен!

- И така... - на Хари му беше трудно да продължи - Значи...

- Обезвредихме още един Хоркрукс. - каза Рон и извади изпод якето си смазаните останки от чашата на Хъфълпаф - Хърмаяни я премаза. Помислих, че така е редно. Досега не е имала възможността.

- Гениално! - извика Хари.

- Беше нищо. - каза Рон, но изглеждаше доволен със свършеното. - И така, какво ново при теб?

- Знам как изглежда тиарата и къде е. - обясни бързо Хари - Скрил я е точно там, където оставих старата си книга по отвари, там където всички крият неща от векове. Мислел си е, че единствения, който знае тази тайна. Хайде де.

Докато стените трепериха той преведе останалите двама назад, през скритият вход и в Нужната стая. Беше празна с изключение на три жени: Джини, Тонкс и по - възрастна вещица с проядена от молци шапка, която Хари веднага разпозна като бабата на Невил.

- Ах, Потър - каза оживено, сякаш бе чакала точно него - Ти можеш да ни кажеш какво става.

- Всички ли са добре? - попитаха Джини и Тонкс в един глас.

- Доколкото знаем. - отвърна Хари - Има ли други хора в прохода за Свинската Глава?

Знаеше, че стаята няма да може да се трансформира, докато още имаше хора, които я използват.

- Аз бях последната, която премина. - каза г - жа Лонгботъм - Запечатах я, помислех, че няма да е много умно, ако я оставя отворена сега, когато Абърфорд не е в гостилницата. Виждал ли си внука ми?

- Бие се. - отвърна Хари.

- Естествено. - каза старата дама гордо - Извинете ме, трябва да отида и да му помогна.

С изненадваща скорост тя се запъти към каменните стълбища.

Хари погледна към Тонкс.

- Мислех, че си с Теди при майка ти.

- Не можех да седя мирно без да знам... - Тонкс изглеждаше измъчена - Тя ще го наглежда... Виждал ли си Ремус?

- Беше се насочил с група бойци към двора...

Без нито дума повече Тонкс забърза на там.

- Джини - каза Хари - Съжалявам, но и ти трябва да излезеш. Само за малко. После отново може да влезеш.

Джини изглеждаше направо очарована да напусне убежището си.

- После можеш да се върнеш! - извика след нея, докато тя бягаше на горе по стълбите - Трябва да се върнеш!
- Задръж за малко. - каза остро Рон - Забравихме някого!

- Кой? - попита Хърмаяни.

- Домашните духчета, те са долу в кухнята, нали?

- Мислиш, че и те трябва да се бият? - попита Хари.

- Не. - каза Рон сериозно - Имам предвид, че трябва да им кажем да се махат. Не искаме други добита, нали? Не можем да им заповядаме да умрат заради нас...

Чу се изтракване, когато зъбите на базилиска паднаха от ръцете на Хърмаяни. Бягайки към Рон, тя обви ръце около врата му и го целуна по устните. Рон захвърли зъбите и метлата, които държеше и й отговори с такъв ентусиазъм, че я вдигна от земята.

- Сега ли му е времето? - попита Хари слабо, но когато нищо не се случи, освен че Рон и Хърмаяни се хванаха още по здраво един друг и се полюшнаха на място, той повиши глас - Ей! Тук се води война!

Рон и Хърмаяни се разделиха, ръцете им все още около другия.

- Знам, приятелю. - каза Рон, който изглеждаше сякаш бе ударен по тила с блъджър - Значи ще е сега или никога, нали така?

- Забрави това, ами Хоркрукса? - изкрещя Хари - Мислиш, че можеш просто да го... просто да го задържиш, докато вземем тиарата?

- Да... вярно... съжалявам... - каза Рон и двамата с Хърмаяни се наведоха да събират зъби и двамата почервенели.

В момента, в който излязоха от Нужната стая стана ясно, че за времето, което са прекали вътре положението в замъка се е влошило драстично: стените и таваните се тресяха по-зле от когато и да било, прах се носеше из въздуха, и през най - близкият прозорец Хари видя проблясъци на зелена и червена светлина толкова близо до основата на замъка, че смъртожадните вече трябва да са на път да влязат. Поглеждайки надолу Хари видя Гроп да се шляе наоколо размятайки нещо, което приличаше на каменен горгойл, отчупен от покрива, и да реве раздразнено.

- Нека се надяваме, че ще стъпи върху някой от тях! - каза Рон, когато наоколо прозвучаха още писъци.

- Стига да не е върху някой от нашите! - каза глас. Хари се обърна, за да види Джини и Тонкс с извадени пръчки застанали до следващият прозорец, от който липсваха парчета стъкла. Дори, докато той я гледаше, Джини запрати едно добре насочено проклятие в тълпата долу.

- Добро момиче! - извика някой, който бягаше през прахта към тях. Хари отново видя Абърфорд, сивата му коса се вееше, докато предвождаше малка група ученици - Изглежда сякаш ще преминат през северните укрепления, имат си и собствени великани.

- Виждал ли си Ремус? - извика Тонкс след него.

- Дуелираше се срещу Долохов, - изкрещя Абърфорд - не съм го виждал от тогава!