Първа Царуването на Черният Лорд

С рев той се издигна: Хари се приведе ниско на колене, стискайки колкото можеше по-силно назъбените люспи, докато крилата се отваряха, събаряйки пищящите таласъми настрани като кегли, и драконът полетя във въздуха. Хари, Рон и Хърмаяни, проснати на гърба му, се мятаха срещу тавана, докато той се спускаше към отвора на прохода, а преследващите ги таласъми запращаха кинжали, които отскачаха от хълбоците му.

- Никога няма да успеем да излезем, прекалено е голям! - изпищя Хърмаяни, но драконът отвори уста и отново избълва пламъци, помитайки тунела, чиито под и таван се напукаха и изрониха. Носен от чиста сила, драконът дращеше с нокти и си пробиваше път напред. Очите на Хари бяха плътно затворени заради жегата и прахоляка наоколо: Оглушен от трясъците на скали и ревовете на дракона, той само можеше да стои прилепнал за гърба му, очаквайки всеки момент да бъде изтръскан; и тогава чу Хърмаяни да изревава: "Дефодио!"

Тя помагаше на дракона да разшири прохода, разчупвайки тавана, докато той се бореше нагоре към по-свежия въздух, далеч от кряскащите и дрънчащите таласъми: Хари и Рон я последваха, разбивайки тавана на парчета с още издълбаващи заклинания. Те преминаха покрай подземното езеро, и гигантският пълзящ и ръмжащ звяр изглежда усети свободата и пространството пред себе си, а зад тях проходът беше изпълнен от вършеещата му, обсипана с шипове опашка, едри скални буци, гигантски начупени сталактити и дрънченето на таласъмите, което сякаш нарастваше по-приглушено, докато напред драконовият огън разчистваше пътя им...

И тогава, най-накрая, с комбинираните усилия на техните заклинания и грубата сила на звяра, те си пробиха път навън от коридора в мраморната зала. Таласъми и магьосници пищяха и тичаха да се прикрият и най-сетне драконът имаше пространство да разпери крилата си: Обръщайки рогатата си глава към студения въздух отвън, който можеше да подуши откъм входа, той пое натам и все още с Хари, Рон и Хърмаяни прилепнали на гърба му, разби в движение металните врати, оставяйки ги изкривени и висящи настрани от пантите си, докато колебливо се олюля по "Диагон-али" и се изстреля нагоре в небето.

Глава 27

След около 5 минути Хари загуби малко от своя страх, че дракона ще ги изхвърли, защото той изглежда имаше само една цел - да избяга възможно най-далеч от подземния си затвор, но въпроса кога и къде щяха да бъдат разтоварени оставаше плашещ.

Той не знаеше колко дълго драконите могат да останат във въздуха, нито как този дракон, който едва виждаше, щеше да намери добро място за кацане. Той непрестанно се оглеждаше наоколо, усещайки как мястото на което седи се мести.

Колко време щеше да мине преди Волдемор да разбере, че те са проникнали в сейфа на Лестранж? Кога щяха таласъмите в Гринтогс да уведомят Белатрикс?

Колко бързо щяха да осъзнаят какво е било откраднато?

И тогава, когато открият че златната чаша липсва, Волдемор най-сетне щеше да разбере, че те търсят Хоркруксите.

Изглежда дракона се нуждаеше от хладен и свеж въздух.

Той се издигаше плавно, докато не летяха през тънък слой от хладни облаци и Хари вече не можеше да види малките цветни точки, които представляваха колите влизащи в и излизащи от столицата. Те продължаваха да летят, над провинция разделена на зелени и кафяви парцели, над пътища и реки лакатушещи през пейзажа като преплитащи се ивици или лъскави панделки.

- Какво мислиш, че търси?- изкрещя Рон докато летяха все по на север.

- Нямам идея- изкрещя Хари назад. Ръцете му бяха вкочанени от студа, но той не посмя да отслаби захвата си. От известно време той се чудеше какво ще направят, ако видят как брега остава зад тях, ако дракона се насочи

към открито море, а и беше замръзнал и ужасяващо гладен и жаден. Той се чудеше, дали звяра нямаше да го изяде? Със сигурност се нуждаеше от храна преди дълго пътуване.

И какво щеше да стане ако той осъзнаеше, че има трима годни за ядене човека, седящи на гърба му?

Слънцето се спускаше все по ниско по небето, което беше придобило цвят на индиго, и дракона продължаваше да лети, оставяйки села и градове да проблясват зад тях. Неговата огромна сянка се плъзгаше по земята като огромен облак.

Хари се стремеше да се задържи за гърба на дракона с всяка част на тялото си. Беше много болезнено усилие.

- Въобразявам ли си,- извика Рон след дългото мълчание- или се снишаваме?

Хари погледна надоло и видя дълбоки зелени планини и езера, придобили меден цвят от залеза. Пейзажа изглежда се уголемяваше и разясняваше като надникна отстрани, той се чудеше дали е предчувствал присъствието на прясна вода от проблясаците на отразената слънчева светлина.

Дракона летеше все по ниско в огромни спираловидни кръгове, изглежда задържайки се над група малки езера.

- Предлагам да скочим веднага щом слезе достатачно ниско!- извика Хари на другите.- Директно във водата, преди да осъзнае, че сме тук!

Те се съгласиха, Хърмаяни малко колебливо. Сега Хари можеше да

види широкия жълт корем на дракона отразяващ се в повърхността на водата.

-СЕГА!!!

Той се приплъзна по гърба на дракона и падна право надоло към повърхността на езерото.

Скокът беше по-голям отколкото той смяташе, и се удари силно във водата, потъвайки като камък в леденостудения червено-зелен свят.

Той замаха към повърхността и изплува, задържайки се и гледайки към големите кръгове образували се на мястото, където бяха паднали Рон и Хърмаяни.

Изглежда дракона не беше забелязал нищо. Той вече беше на 15 метра от тях, кръжащ ниско над езерото загребвайки вода със страховитата си уста.

Докато Рон и Хърмаяни изплуваха, задъхани от дълбините на езерото, дракона се отдалечи, махайки силно с крила, и най- сетне се приземи на отдалечения бряг.

Хари, Рон и Хърмаяни поеха към другия бряг.

Изглежда езерото не беше дълбоко. Скоро си проправяха път през тръстики и кал, вместо да плуват. Малко след това те се отпуснаха мудно мокри, задъхани и изтощени на хлъзгавата трева.

Хърмаяни рухна кашляйки и треперейки.

Макар че Хари можеше да легне и заспи, той се изправи с клатушкане, извади пръчката си и започна да прави обичайните защитни заклинания около тях.

Когато свърши, той се присъедини към другите. За пръв път ги виждаше както трябва, от бягството им от сейфа.

И двамата имаха жестоки изгаряния по лицата и ръцете, и дрехите им бяха прогорени на места.

Те потрепваха докато мажеха раните си с есенция от росен.

Хърмаяни подаде шишенцето на Хари и извади 3 бутилки тиквен сок които беше взела от пакатката заедно с чисти мантии за тримата.

Преоблякоха се и пийнаха сок.

- Е, добрата страна е,- най сетне каза Рон, който седеше и гледаше как кожата на ръцете му се възтановява,- че взехме Хоркрукса. Лошата страна е...

- Загубихме меча- каза Хари през зъби, докато капеше от росена през дупката на джинсите си, жестокото изгаряне отдоло.

- Загубихме меча- повтори Рон.- Този двуличен малък негодник...

Хари извади Хоркрукса от джоба на якето, което току що беше свалил, и го постави на земята пред тях.

Проблясквайки под слънцето, той прикова вниманието им докато пиеха от бутилките с тиквен сок.

- Поне този път не можем да го носим. Ще изглежда малко странно закачено на врата- каза Рон, бършейки устата си с ръка.

Хърмаяни погледна към другия бряг на езерото, където дракона все още пиеше вода.

- Какво ще стане с него? Как мислите?- попита тя- Дали ще бъде добре?

- Звучиш като Хагрид- каза Рон- Това е дракон, Хърмаяни. Може да се пази и сам. За нас трябва да се тревожим.

- Какво имаш предвид?

- Ами незнам как да ти го кажа,- каза Рон- но мисля, че може и да са забелязали че проникнахме в Гринготс.

И тримата започнаха да се смеят и не можеха да се спрат. Ребрата на Хари го заболяха, той се почувства замаян от глад, но легна по гръб на тревата под почервеняващото небе и се смя докато не прегракна.

- Какво ще правим нататък?- каза Хърмаяни отново сериозна- Той ще разбере, нали? Вие-знаете-кой ще разбере, че знаем за неговита хоркрукси.

Може би ще бъдат прекалено изплашени да му кажат!- каза Рон обнадеждено,- Може би ще прикрият всичко...

Небето, миризмата на езерната вода, гласа на Рон бяха изчезнали. Болка прониза главата на Хари като меч.

Той стоеше в слабо осветена стая пред полукръг от магьосници, а пред него трепереше малка коленичила фигура.

- Какво каза?- неговия глас беше силен и студен, но гневен и изплашен. Единственото нещо от което се страхуваше той- но не можеше да е истина, той не виждаше как може да е...

Таласъма трепереше и не смееше да погледне червените очи високо над него.

- Повтори го!- прошепна Волдемор- Кажи го пак!

- Г-господарю- пелтечеше, а черните му очи бяха пълни с ужас- Г- господарю... Ние се оп-питахме да ги сп-прем... М-мошеници, господарю, влезнаха... влезнаха в сейфа на Лестранж...

- Мошеници? Какви мошеници? Мислех, че Гринтогс има начини да разкрива мошениците? Кои бяха те?

- Беше...беше... м- момчето Потър и д- двамата му съучастници...

- И те взеха?- попита той с по-силен глас, а го обхвана ужасен страх- Кажи ми! Какво взеха?

- М... М-aлка златна ч-чаша, г-господарю...

Вик на ярост. Вече не можеше да отрича. Той беше полудял, обезумял, не можеше да е истина. Беше невъзможно. Никой не знаеше. Как беше възможно момчето да е открило неговата тайна? Старшата пръчка разцепи въздуха и зелена светлина изригна в стаята. Клечащия падна мъртъв. Наблюдаващите магьосници се разпръснаха ужасени пред него. Белатрикс и Луциус изблъскаха другите зад тях в състезанието си към вратата. Отново и отново пръчката му замахваше и тези, които бяха останали, бяха убити, всички, за това че му донесоха тези ужасни новини за златната чаша.

Сам сред смъртта той ходеше напред назад и си ги представяше.

Неговите съкровища. Неговите пазители. Неговите пътеки към безсмъртието. Дневника беше унищожен, а чашата - открадната. Ами ако момчето знаеше за другите? Можеше ли да знае? Беше ли действал вече? Беше ли намерил още от тях? Беше ли Дъмбълдор зад всичко това? Дъмбълдор, който винаги го е подозирал. Дъмбълдор, мъртъв по негова заповед. Дъмбълдор, чиято пръчка сега беше негова, който избегна позора от смъртта чрез момчето. Момчето.

Но със сигурност ако момчето беше унищожило някой от Хоркруксите му, той, Лорд Волдемор, щеше да разбере, нямаше ли да го почувства?

Той, най-великия магьосник от всички. Той, най-могъщия. Убиеца на Дъмбълдор и на мнозина други безполезни, незнайни мъже. Как може Лорд Волдемор да не е разбрал, ако той самия, най-важния, най-ценния, беше атакуван, осакатен?

Наистина той не беше почувствал нищо когато дневника беше унищожен, но той мислеше, че това е, защото нямаше тяло, с което да го почувства. Беше по слаб от призрак...

Не, със сигурност останалите бяха в безопасност... Останалите Хоркрукси трябва да бъдат непокътнати...

Но той трябваше да знае. Трябваше да бъде сигурен...

Той премина през стаята, ритайки настрани трупа на таласъма, а картините размътваха неговия кипящ мозък.

Езерото, Бараката, Хогуортс...

Капка спокойствие охлади яростта му. От къде момчето можеше да знае че е скрил пръстена в къщата на Гонт?

Никой не знаеше, че е свързан със семейството, той беше прикрил тази връзка, убийствата никога не бяха свързвани с него.

Със сигурност пръстена беше в безопасност.

А и как можеше момчето, или който и да е друг, да знаеше за пещерата или да пробие защитата и?

Идеята медальона да бъде откраднат беше абсурдна...

Колкото до училището... само той знаеше къде в Хогуортс беше прибрал Хоркрукса, защото само той беше разбрал най-дълбоките тайни на училището...

А и все още оставаше Наджини, която трябваше да остане наблизо, повече да не я праща да изпълнява заповедите му, да остане под негова защита...

Но за да бъде сигурен, напълно сигурен, той трябва да се върне при всяко от своите скривалища, трябва да удвои защитите около всеки от Хоркруксите...

Задача като търсенето на Старшата пръчка, такава, каквато той трябва да извърши сам...

Кое място трябваше да посети първо? Кое беше най-застрашено?

Старата тревога се върна в него. Дъмбълдор знаеше неговото презиме...

Дъмбълдор трябва да е открил за връзката му със семейство Гонт...

Техния изоставен дом може би беше най-незащитеното място.

Там трябваше да отиде първо...

Езерото... Почти невъзможно... Макар че имаше малка възможност Дъмбълдор да е знаел за някои от старите му злодеяния по времето когато беше в сиропиталището.

И Хогуортс... Но той знаеше, че неговия Хоркрукс там е в безопасност. Беше невъзможно Потър да влезе в Хогсмийт без да бъде засечен, напускайки сам училището. Въпреки това щеше да е добре да предупреди Снейп, че момчето може да се опита да се върне в училището... Разбира се, да каже на Снейп защо момчето може да се върне щеше да е глупаво.

Беше сериозна грешка да се довери на Белатрикс и Малфой.

Дали тяхната глупост и безрасъдност доказваше колко неразумно беше изобщо да се доверява на някой?

Той първо щеше да посети къщата на Гонт и щеше да вземе Наджини със себе си.

Повече нямаше да се разделя със змията...

И той излезе от стаята, през салона, отвън в мрака, където фонтана играеше.

Повика Наджини на змийски език, тя излезе и се присъедини към него като дълга сянка...

Очите на Хари се отвориха бързо, когато се върна обратно в настоящето.

Той лежеше по гръб на брега на езерото под залязващото слънце, а Рон и Хърмаяни гледаха надолу към него.

Съдейки по загрижените им погледи и продължилото пулсиране на белега му, внезапната му екскурзия до ума на Волдемор не беше останала незабелязана.

Той се изправи треперейки, погледна надолу изненадан, че все още е мокър до кости и видя чашата да лежи невинно на тревата пред него, а езерото –

тъмно-синьо, обсипано със златно от залязващото слънце.

- Той знае.- Собственият му глас звучеше странно слаб след силните крясъци на Волдемор.- Той знае и ще провери дали другите са на местата си, а последния,- той вече беше изправен,- е в Хогуортс. Знаех си. Знаех си.

- Какво?

Рон беше зяпнал към него. Хърмаяни гледаше притеснено.

- Но какво видя? От къде разбра?

- Аз бях той, който разбираше за чашата! Аз! Аз бях в главата му. Той е...- Хари си спомни убийствата- той е много ядосан, също така и уплашен, не може да разбере от къде знаем, и сега ще провери дали останалите са в безопасност. Първо пръстена. Той мисли, че този в Хогуортс е в най-голяма безопасност, защото Снейп е там, защото ще бъде толкова трудно някой да влезе незабелязано. Мисля, че ще провери този най-накрая, но пак може да е там след часове.

- Видя ли къде точно в Хогуортс е скрит?- попита Рон, също на крака.

- Не, той се концентрираше върху предупреждаването на Снейп.

Не мислеше къде точно е скрит.

- Чакайте, чакайте!- проплака Хърмаяни, докато Рон взе Хоркрукса, а Хари извади Мантията невидимка.

- Не можем просто така да тръгнем. Нямаме план. Трябва да...

- Трябва да тръгваме- каза Хари твърдо. Той се надяваше да поспи, да влезе в новата палатка, но сега това беше невъзможно.

- Можеш ли да си представиш какво ще направи, когато осъзнае че пръстена и медальона ги няма? Какво ще стане, ако премести Хогуортския Хоркрукс. Ако реши, че там не е достатачно безопасно?

- Но как ще стигнем до там?

- Ще отидем в Хогсмийт,- каза Хари- и ще измислим нещо щом видим каква е защитата около училището. Ела под мантията, Хърмаяни, искам този път да сме заедно.

- Но ако не се съберем...

- Ще бъде тъмно. Никой няма да забележи краката ни.

Пляскане от огромни крила проехтя през черната вода.

Дракона се беше напил и се издигаше във въздуха.

Те спряха подготовката си за да го гледат как се издигаше все по-високо, черен на фона на бързо потъмняващото небе, докато изчезна от поглед над близката планина.

Тогава Хърмаяни пристъпи напред и зае мястото си между другите двама. Хари придърпа мантията възможно най-ниско и те заедно се завъртяха на място в тъмнината.

*

-Глава 28-

Въздухът беше разцепен от писък, който прозвуча, като че ли Волдемор е осъзнал, че чашата е била открадната: писъкът премина през всеки нерв от тялото на Хари, който знаеше, че тяхното магипортиране го беше причинило.

Докато той гледаше другите двама под мантията, вратата на Трите метли избухна и дузина Смъртожадни с мантии и качулки нахлуха на улицата с вдигнати пръчки. Хари сграбчи китката на Рон, докато той вдигаше пръчката си. Смъртожадните бяха твърде много, за да могат да избягат. Всеки опит щеше да издаде тяхната позиция. Един от Смъртожадните вдигна пръчката си и писъкът заглъхна, продължавайки да ехти в близките планини.

-Акцио мантия! - извика един от Смъртожадните.

Хари хвана краищата на мантията си, но тя не помръдна дори леко. Призоваващата магия не проработи.

-Ти си под мантията невидимка, а, Потър? - ревна Смъртожадният, който направи магията и после се обърна към своите другари:

-Разпръснете се! Той е тук.

Шестима от Смъртожадните ги заобиколиха: Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха възможно най-бързо към най-близката страна на улицата и Смъртожадните ги изпуснаха за няколко инча. Те почакаха в мрака, слушайки стъпките, бягащи нагоре и надолу, сноповете светлина от търсещите пръчките на Смъртожадните летяха по протежение на улицата.

-Нека просто да изчезваме! - подшушна им Хърмаяни. - Да се магипортираме сега!

-Чудесна идея - каза Рон, но преди Хари да отговори, един Смъртожаден извика:

-Знаем, че си тук, Потър, и няма начин да се измъкнеш! Ще те открием!

-Те ни чакаха - помисли си Хари. - Направиха тази магия, за да им подскаже, че идваме. Предполагам, че са направили нещо за да ни задържат тук, да ни хванат в капан...

-А какво ще кажете за Дименторите? - попита друг Смъртожаден. -Позволете им да дойдат, те ще го намерят достатъчно бързо.

-Черният Лорд желае смъртта на Потър единствено от собствените си ръце.

-Дименторите няма да го убият! Черният Лорд желае живота на Потър, не неговата душа! Ще бъде лесен за довършване, ако първо е подложен на "Целувката".

Последва глъч от съгласие. Страх изпълни Хари! За да спрат Дименторите, трябва да призоват Патронуси, които ще ги издадат веднага.

-Трябва да пробваме да се магипортираме, Хари! - тихо рече Хърмаяни.

Докато тя казваше това, той почувства неестествен студ да обхваща улицата. Светлината бе изсмукана от отколната среда чак до звездите, които изчезнаха. В катраненочерната тъмнина той усети как Хърмаяни го хваща за ръката и заедно се завъртяха на място. Въздуха, в който те трябваше да се придвижат, изглежда стана твърд. Те не можеха да се Магипортират; Смъртножадните бяха направили добре заклинанията си. Студът навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в плътта на Хари. Той, Рон и Хърмаяни отстъпиха към долната част на улицата, проправяйки си път покрай стената, стараейки се да не издават звук.

Тогава край ъгъла, безшумно плъзгащи се, пристигнаха Дименторите. Забелязаха се десет или повече от тях, защото бяха по-тъмни от тъмнината наоколо, със своите черни наметала и крастави и гниещи ръце.

Можеха ли да усетят страха наоколо? Хари беше сигурен в това.

Те изглеждаха, че идват по-бързо сега, поемайки си онези, миришещи на гнилоч дъхове, които той ненавиждаше, всявайка отчаяние във въздуха, наближавайки....

Хари вдигна пръчката си, не можеше, нямаше да получи целувката на Дименторите, каквото и да се случи после. Тогава, мислейки за Рон и Хърмаяни, той прошепна:

-„Експекто Патронум"! - сребърният елен изкочи от пръчката му галопирайки, дименторите изчезнаха, а някъде в тъмното се чу триумфален вик:

-Това е той, той е. Видях Патронуса му, беше елен.

Дименторите отстъпваха, звездите отново се появиха на небето, а стъпките на Смъртожадните ставаха по-силни и преди Хари, в своята паника, да реши какво да прави, от лявата му страна се отвори врата и един глас каза: Потър, насам, бързо!

Той се подчини без колебание, тримата забързаха през свободния вход.

-Горе, стойте под мантията и мълчете! - прошепна висока фигура. Хари нямаше и идея къде можеше да са, но сега той видя, на слабата светлина на единствената свещ, проядения от червеи, пълен със стърготини бар "Свинската Глава". Те избягаха зад тезгяха, през втори вход, който водеше към измамничеко дървено стълбище, което те изкачиха толкова бързо, колкото можеха да го направят. Стъпалата се отвориха във всекидневна със здрав килим и малка камина, над която висеше една единствена маслена картина на русо момиче, което гледаше наолколо в стаята с празна наслада.

От улицата долу достигна звук на протест. Все още носейки мантията невидимка, те забързаха към мръсния прозорец и погледнаха настрани. Техният спасител, който Хари сега разпозна като бармана в Свинската Глава, беше единствения човек, който не носеше качулка.

-И какво? - кресна той към едно от качулатите лица. - И какво? Пращаш Диментори надолу по улицата. Разбира се, че ще изпратя Патронус по тях! Няма да ги оставя да са близо до мен. Казах ти това! Няма да ги оставя!

-Това не беше твоя Патронус - каза един Смъртожаден. - Това бе елен. Беше на Потър.

-Елен! - кресна бармана и извади пръчката си. - Елен! Идиот такъв - Експекто Патронум!

Нещо огромно и рогато излезе от пръчката. To се запъти в посока на главната улица, където изчезна от поглед.

-Това не е, което видях. - каза Смъртожадният, по-малко сигурно.

-Вечерния час бе нарушен, чухте шума. - някой от придружителите му каза на бармана. - Някой е навън, против правилата...

-Ако искам да пусна котката си навън, ще го направя и върви подяволите с твоя вечерен час.

-Премахнал си Крещящото заклинание?

-И какво, ако съм го направил? Ще ме вкараш в Азкабан? Ще ме убиеш, че съм си показал носа на собствената си външна врата? Направи го тогава, щом искаш! Надявам се, за ваш собствен интерес, че не сте натиснали малките си Черни Знаци, призовавайки го. Няма да му хареса да бъде повикан тук сега, заради мен и моята стара котка, нали?

-Не се притеснявай за нас - каза един от Смъртожадните. - Притеснявай се за себе си, като нарушаваш вечерния час!

- Къде ше разпределяте трафика си отвари и отрови, когато барът ми затвори? Какво ще се случи с вашите странични работи тогава?

-Да не би да ни заплашваш?

-Да държа устата си затворена, за това дойдохте, нали?

-Все още твърдя, че видях Патронус под формата на елен! - извика първият Смъртожаден.

-Елен! - ревна бармана. - Коза е, идиот такъв!

-Добре, допуснали сме грешка - каза втория Смъртожаден. - Наруши вечерния час отново и няма да бъдем толкова снизходителни!