Траурна реч - една от най-старите форми на спонтанно- битовото и протоколното красноречие. Тя е почтителна оценка към починалия. Традиционната структура на тази реч е: „живот – дейност (конкретни дела) – смърт (ако тя е евентуално героична, трагична и пр.) – заслуги – завети“. Такава е и структурата на траурните доклади, но там обемът може да бъде значително разширен. В зависимост от конкретните условия тези изказвания могат да бъдат реч на траурен митинг, речи на гражданска панихида или речи пред ковчега на покойника: съболезнователна реч, надгробно слово. При последните две речи краткостта е задължителна. Много често ораторите нарушават това изискване. Без да се съобразяват с трагичната ситуация, те превръщат съболезнованията си или надгробното слово в доклад за живота и дейността на починалия. Даже когато се налага едно траурно изказване да се извиси до политическа или нравствено-етическа реч, то не бива да продължава повече от 2–5 минути. Разбира се, за предпочитане е това да не бъде реч „по листче―. Такива многократно редактирани „изказвания от сърце― са своеобразно кощунство с паметта на починалия. Атмосферата е достатъчно тягостна и без сричащите „оратори по поръчение―. Четенето на изказването е приемливо и допустимо само тогава, когато се огласява чуждо писмено съболезнование; Юбилейна реч- тържествено изказване, посветено на събитие или на заслужила личност. Нейни разновидности са поздравлението, наздравицата и разказването на спомени. За да бъде реч, а не доклад, поздравлението трябва да носи споменатите вече белези: да се произнася устно и да отразява личното отношение на оратора към повода на честването. Щом поздравлението е „от името на…―, то се превръща в адрес и задачата на оратора е да го огласи пред слушателите. Обикновено такива официални изказвания се написват и в подходяща папка се връчват на юбиляра. Никакви папки обаче не са в
249 състояние да заменят неподправената искреност и топлота, предизвикани от уважението и любовта към чествания; Тост, наздравица - неделима част от официалния протокол на срещи, вечери, обеди, банкети, коктейли. Освен това тостът е и древна разновидност на неофициалното спонтанно-битово красноречие. По структура и предназначение тя много прилича на приветствието, но трябва да бъде по-кратка. Тостовете имат определено място и на банкетите. Винаги се започва с основния, най-дългия тост. Понеже има встъпителен характер, той може да достигне и четири-пет минути. Останалите не бива да продължават повече минута-две. Неприятно е, когато застанали с чаша в ръка, хората слушат безконечни словоизлияния. Коктейлът, вечерята, обядът не са събрание. На тях се допускат само къси, емоционално приповдигнати и положително оцветени изказвания. Не само дължината, но и броят на наздравиците трябва да се свежда до възможния минимум. Ако нямаме какво да кажем, би трябвало да се задоволим с „На добър час!―, с „Добре дошли!―, „Приятно прекарване!― или с „Наздраве!―. Опитите непременно да родим нещо мъдро, да блеснем със сентенция често водят до снизходителен смях от страна на присъстващите. Картината на тържествените изказвания не би била пълна без една „извън-номенклатурна―, но популярна форма на устно публично изказване – разказването на спомени или „разказ на очевидец‖. Макар и с известно „приближение―, можем да причислим подобни публична изява на спонтанно-битовото красноречие към тържествените речи. Тези изяви не изискват друга регламентация освен ограничение времето. Спомени разказват обикновено възрастни хора, които не са задължени непременно да владеят словото, а „разказите на очевидци‖ са често емоционално оцветени и пристрастни. Най-ценното в тези изказвания е автентичността. Очевидно социалният възложител, т.е. организаторът на събирането, трябва предварително да установи, какво интересува слушателите и колко време може да му се предостави. Четенето на предварително написани спомени е неприемливо, защото убива искреността, а оттам и нравствено-възпитателния ефект, който обикновено преследват подобни устни публични изяви.
250 РЕЗЮМЕ НА ТЕМАТА: Докато в другите монологични форми въздействието е разчетено на научната (или друга) логика на изложението и неопровержимостта на съдържанието, опората на речта е друга. Речта е тактическо оръжие. Използвайки ситуативно възникналия интерес, публичният говорител (политик, общественик, учен, управленец, бизнесмен) превръща чрез словото си механическия сбор от хора, тълпата в единен организъм с обща цел, обща воля, общи действия. Речта е кратко, емоционално и целенасочено изказване по общественозначима (вълнуваща, реална, злободневна) за дадената аудитория тема. Като род на публичните изказвания тя трябва да се използва само тогава, когато е налице (възникнала, предизвикана) необходимата обстановка – нито по-рано, нито по-късно.Речта се произнася по конкретен повод, пред конкретна аудитория. Когато се налага многократно да повторим публичното си изказване по един и същи въпрос, не е препоръчително да го заучаваме наизуст и да го рецитираме пред всяка следваща аудитория. Основната функция на речта е организационно-деловата функция. Успоредно с нея вървят прогностичната и емотивната, а последна по значение е информативната функция.Това е така, защото поради своята краткост речта коментира, а не информира. Тя ориентира общественото мнение по отношение на получената от други източници информация или изразява гласно оформилите се вече становища (желания) на слушателите. Нейната основна опора са емоциите, традициите, а те от своя страна предопределят главните средства за постигане на ефект: психологическата заразителност и внушението. Завоюваното право да напътстваш прави думата равна на товар злато. На такива хора слушателите гласуват доверие в аванс и мислите им се приемат бездоказателствено. Това задължава изключително много. КЛЮЧОВИ ДУМИ И ТЕЗИСИ: Реч и функции на речта; Уубеждаваща и тържествена реч; Внушение; Психологическа заразителност.
251 ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА 1. Александрова, Д. Метаморфози на реториката през ХХ в. С., 2006; 2. Аристотел. Реторика. С., 1986; 3. Ведър, Й. Реторика и ораторско изкуство. С., 2000, 2007; 4. Ведър, Й. и З. Савкова. Реч и глас. С., 2000; 5. Квинтилиан. Обучението на оратора. С., 1982; КОНТРОЛНИ ВЪПРОСИ ПО ТЕМАТА 1. Каква е разликата между мнение и убеждение? 2. Каква е разликата между интереси и мотиви? 3. Каква е разликата между отношението, действието и поведението като цели на комуникацията чрез публична реч? 4. Как ще обясните механизма на „разлагането‖ на мирогледа на реципиента по време на комуникативния акт? ДОПЪЛНИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ПО ТЕМАТА 1. Какво е най-типичното за отделните видове речи? 2. Кой вид е приложим при официалния протокол? 3. Кое е най-ценното в „разказ на очевидец‖? Знаете ли, че: „Речта му е толкова бърза, че мисълта му не може да я настигне” В началото бе Слово, бе водопад от Обещания: какви Яйца ще се снесат и колко Пилци Ще Броим На Есен! Поет повтори туй във стих, певецът го изпя на песен, пиеси даже съчиниха за Бъдещето ни чудесно. Дойде октомври с Есента, ноември с жълто одеяние, дойде ни време да берем плода на нашите деяния. Към нивите във Бодър строй поток жътварки се затече, Но сели Думи Пролетта, пожънахме родидба ... речи! 1944 – 1956 – 1989 – 200... проф. д-р Йордан Ведър
252 Тема петнадесета. Публичният диалог като форма- средство на/за коммуникация СЪДЪРЖАНИЕ НА УЧЕБНАТА ТЕМА 1. Публичното общуване - реторически тип общуване; 2. Логически операции, използвани в публичното общуване; 3. Определящи елементи на диспута. ЦЕЛ: Ще разгледаме този въпрос в по-различна светлина, за да ви дадем насоки в овладяването на този висш пилотаж в публичното общуване. Само за ориентир ще ви дадем таблицата на диалогичните форми, в които се организира публичното общуване. Не считаме необходимо да ви обясняваме подробно разликите между действителни и показните, най-често използвани в учебната практика, форми на полемика, а ще се спрем на неща, които са значително по-важни за усвояването на диалогичното публично общуване.