Психология на християнина в концепцията на ницше

по Диференциална психология

на тема:

ПСИХОЛОГИЯ НА ХРИСТИЯНИНА В КОНЦЕПЦИЯТА НА НИЦШЕ

Велико Търново

Съдържание

 

Увод ......................................................................3

ІІ. Жрецът...................................................................7

ІІІ. “Отглеждане" на християнина...........................9

ІV. Характеристики на християнина......................11

1. Моралът на робите..........................................11

2. Нечиста и греховна съвест.............................13

3. Страданието.....................................................15

4. Християнството срещу живота......................16

V. Христос................................................................17

VІ. Християнство срещу будизъм..........................18

Заключение..........................................................20

Религията е една идея за света и жизненото поведение, изградени на основата на вярата в съществуването на някакво божество. Със своята доктрина, със своя език и ритуали, тя предлага своя версия за смисъла и ценностите на живота, за произхода и първопричината на света, за предназначението и достойнството на човека. Религята е едно от основните средства за обединяване, закрепване на дадено общество, защото чувството за обвързаност и зависимост у вярващите им дава опора в тяхното съществуване. Тя обаче е двулик феномен – може да оказва на личността и на обществото двойнствено влияние, както прогресивно, хуманно и освобождаващо, така и регресивно, подтискащо и угнетяващо. Но именно защото е идея, религията притежава реални възможности да се превърне в убеденост. Точно в тази си роля тя може да регулира отношенията между хората, да контролира тяхното поведение, да въздейства върху начина им на мислене. В следствие на всичко това следва и оформянето на специфични качества в характеристиката на вярващите от една или друга религия, почитащите един или друг Бог.

Най-разпространена в днешно време религия по света е християнството. Негови поддръжници са около 33% от религиозното население на земята. То оказва силно влияние върху духовния, политически и психически живот на множество страни и народи в нашето съвремие. Въпреки цялата тази популярност и всички тези поддръжници обаче, както всяко явление в няшата история, така и християнството намира своите опоненти. Един от най-ярко изразените му противници е немският философ на живота Фридрих Ницше (1844 – 1900 г.). Със своя живот и със своето творчество този изключително прозорлив мислител разбунва успокоилите се страсти във философските среди, разрушава без никаква милост твърдо установените етични максими и постулати, вкостенелите религиозни догми и традиционни схвощания. Всичко приписващо и потискащо, каквато по дефиниция е религията, спира човека в неговото развитие, задържа го на по-ниското стъпало, съхранява това, което трябва да загине. Всяка църква, в частност християнската, обръща властолюбивото у човека, неговите инстинкти, т.е.всичко ценно у него, в изключителна несигурност, душевно терзание и самоунищожение; всяка любов към земята в омраза към всичко земно и най-вече към живота. Това е обобщено изказано “дефиницията” на Ницше относно християнството като цяло. И може би е прав Карл Ясперс, когато твърди, че Ницше предприема най-безжалостната, най-яростна и жестока атака срещу християнството от всички, които някога са били предприевани. Наистина би било изключително трудно в историята на духовно – религиозното развитие на човечеството през последното хилядолетие по-яростно антихристиянско писание от Ницшевия "Антихрист”, чието само по себе си говорещо подзаглавие е "Проклятието на християнството”.

Множество неуки, дори и учени хора, предпочитайки елементарното, повърхностно мислене, вместо навлизането в дълбочината на проблемите и откриване именно там на отговорите, са готови да отхвърлят априори всички тези идеи на Ницше, отдавайки “брътвежите” му на лудостта. Погледната от друг ъгъл обаче тази негова лудост, т.е.болестта на Ницше, каквато и да е била тя, може да бъде определена като своеобразна школа по позитивно мислене, стимул за познание, възпроизнеждаща се сила. "Болните и слабите са запазили своето очарование: те са по-интересни от здравите: идиотът и светецът – двата най-интересни вида хора ...Геният се намира в тясно родство с тях.”

И така абстрахирайки се от факта, че Ницше е бил болен (или луд), изключвайки този вид ограничено мислене и спускайки се в дълбините на неговото творчество, можем да открием една подробна и пълноценна информация относно въпроса за характеристиката на човека – християнин. В изпълнените с обвинения и остри атаки срещу религиозното течение страници, се сблъскваме и с актуалните и в наши дни проблеми за душата и нейното съдържание, за връзката й с поведението на индивида. Години преди Фройд да създаде своето понятие “изтласкване”, Ницше говори с абсолютна убеденост за "вглъбяването в себе си”, за потискането на инстинктите и последвалото озлобено човешко същество, а именно християнинът. С пълно право можем да твърдим, че Ницше е притежавал една прозорлива психологическа мисъл, с помощта на която съвсем точно и ясно ни обрисува вътрешния свят на християнина, неговото мислене, чувства и поведение.

 

Възникване на християнството

Всяко общочовешко явление има своето начало. Възгледите на историците относно възникване на явлението християнство са ни пределно ясни. Нека обаче приследим и психологическата основа, според Ницше, на тази масова “зараза”.

Светът е изграден от противоположности – добро-зло, красиво-грозно. Това не е нова идея. Тя съществува хилядолетия преди нашето време. По подобие именно на тази идея, Ницше разделя и обществото на два крайни полюса, на две абсолютно различни една от друга групи – групата на робите и групата на господарите, или по-точно казано, ако използваме думите на Ницше – благородниците. И точно тук, в морала най-вече на робите, трябва да се търси семето на християнството. Робът не присто се страхува от своя господар, но той негодува по повод на неговата сила, както и по повод на своята слабост. След като години наред не е успял да промени своето статусно положение, робът е длъжен да признае, пред себе си и пред другите, че той е по-лошият, далеч несъвършен човешки тип. Въприки това обаче той не иска да се съгласи с идеята, че към него трябва да се отнасят като към средство за целите и удоволствията на господаря. Като човшко същество, било то по-доброто или по-лошото, робът търси своите човешки права – да се отвасят към него с нужното уважение. Не намирайки това елементарно уважение, бидейки нараняван и потискан ежедневно от господарите, у него се поражда едно твърде дълбоко и неконтролируемо чувство на отмъститалност. И това чувство трябва да се изкаже по един или друг начин, защото психологията на Ницше предполага, че чувствата така или иначе намират път за своето проявление. Поради своята слабост и страх, робът не е в състояние да изкаже открито своята враждебност. Ето защо това трябва да стане по заобиколен, неочевиден път. Ако той нанесе на господаря прям удар, в отговор ще получи такъв отпор, че ще се окаже двойно по-унижен, отколкото по-рано. И тук на помощ идва религията. Търпението и скритото очакване са ниската цена, която плаща робът, за да достигне до така жадувания реванш. Чрез новата религия – християнството, господарят е зеставен да приеме ценностната система на самия роб, да оцени самия себе си от гледна точка на робската перспектива. По този начин господарят става зъл в своите собствени очи, става достоен за порицание на тези ценности, благодорение на които преди е бил надарен с достойнство и аристократичност. Религията се оказва инструмент за мъстта на роба. Тя разкрива озлоблението на простолюдието. Благодарение на нея силните са били сковани в набор ограничителни императиви, при които те не са могли да не пострадат. Били са принудени да приемат робското понятие за добродетели и да се ръководят по тях, нужно е било да почувстват морално задължение да бъдат като “тях”. Старите аристократични ценности – мощната телесност, цветущото здраве, танца, авантюрата и др. , са били потъпкани, станали са обект на ненавист и презрение в рамките на християнския религиозен мироглед.

Резултат от всичко това е състоянието,което Ницше нарича "декаденс”. Как е станало обаче така, че слабите са успели да заразят силните до такава степен, че декаденсът се е превърнал в болест на цялата човешка цивилизация? Отговорът на Ницше е: чрез контрол върху образованието, чрез превръщане на декаденса в училище, сеещо зараза. Тази педагогика, замаскирана под лозунга за “морално усъвършенстване” на човека, всъщност работи в посока на опитомяването му или казано по друг начин – трансформира енергичните и страстни натури в кротък и посредствен работен добитък. И това систематично опитомяване е поверено в ръцете на духовенството.

 

Жрецът

Вече споменахме, че религията всъщност се превръща в убеденост. Именно на тази основа Ницше гради и своята антихристиянска теория: "Убежденията са по-опасни врагове на истината от лъжата”. Като философ – защитник на истината, това е първото обвинение на Ницше срещу християнството – то е едно убеждение, изградено на основата на лъжите на жреци и свещеници.

Жрецът, този учител на декаденса, е символът на новата власт – властта на слабия, властта на роба. На него се пада честта да “учи” народа на новия морал. Неговата роля е подобно ролята на детския наставник, който с помощта на фантастични образи, измислени сюжети и нереални случки успява да възпита поверените му невръстни дечица. "Целта оправдава средствата” е казал народът. Оповавайки се на тази човешка “истина”, жрецът отприщва своето въображение, за да създаде невероятни образи и събития, чрез които да манипулира съзнанието на непросветените. Религиозните понятия като “Бог”, “грях”, “блаженство след смъртта”, “Ад”, “Рай” и множество друти са именно средствата, с които си служи той. Тези фалшиви понятия очароват добрия, наивен човечец. Той търси надеждата и я намира в този нереален свят, в който попадат душите ни след смъртта и който очарова с липсата на зло. Но разликата между истината като такава и вярата в коя да е “истина” е съвсем малка. Това е най-силния коз в ръцете на жреца; заличаването на тази разлика е “най-достойното” му постижение. Знанието за нея, вярното определяне на причина и следствие би довело до пораждане на идеята за свобода и неподчининие. Но умението на жреца да контролира масовото съзнание, да потиска инстинктите за свобода у индивида е всепризнато. Не напразно още в самото начало на Библията именно знанието се третира като първороден грях – нещо като застраховка, че всеки ще узнае наказанието и дори да не повярва, поне ще се замисли относно този въпрос – знанието не носи ли наистина страдание? И винаги би останало едно, дори и мъничко, съмнение, което като малка прашинка в окото непрестанно ще дразни и ще напомня за себе си. Единственото спасение е съмнението да бъде изкоренено, но точно това жрецът не би позволил. И тук се проявява неговата изключителна прозорливост, дължаща се на отличното му познание в областта на психологията на масите: човек трябва да се разболее, за да бъде смирен и неук, за да търпи властта на жреца, за да не надига глава, за да не търси свобода. "... човекът трябва да се направи нещастен... човекът не бива да поглежда вън от себе си, не бива да вниква в нещата, не бива дори да ги забелязва: нека просто да страда!... Нека страда така, че във всеки един миг да се нуждае от жреца”. Това е педагогическата система на жреца, това са възпитателните похвати на декаденса.

 

"Отглеждане” на християнина

Всяко религиозно движение, и особено християнството, се гради върху абсолютно погрешна психология, създадена с цел привличане на народните маси. Във всеки един момент се сменят местата на причината и следствието, вместо истина се почита въздействието на това, което се смята за истина, състоянието на съзнанието се смесва с причината за това състояние. Това, както се вижда, е изключително успешен психологически ход. Не един - двама, а хиляди хора са били заблудени, че приятното чувство се обуславя от вярата в Бога. Малцина са обаче тези, които биха стигнали до извода, че причина за приятното чувство е чувството за сила и пълноценност, което се търси у Бога.

Липсата на чувство за сила и пълноценност е основна цел на възпитанието на християнина, поверено в сигурните ръце на жреца. "Човекът, направен несигурен в себе си и в другите, слаб и захвърлен в униние и смирение, съзнаващ своята слабост, “грешникът” – това е най-желания тип, който може да се създаде с помощта на душевната хирургия”. И разликата тук с лекаря-хирург е очевидна – докато физиологът не търпи солидарно отношение към изродената част и предприема незабавното й отстраняване, душевният хирург – жрецът, желае израждането на човечеството като цяло, за да стане негов господар.

Практиката в това отношение е елементарна: на човека се предоставя един образ на всемилостивия, всеблаг, всепрощаващ Бог, същество безгрешно, с неограничена власт. Всеки човек от своя страна търси опора у другите, сравнява себе си, като поведение, мисъл, действия, с това, което е около него или това, което е в съзнанието му. И дирейки именно такъв обект за славнение, пред него се появява идеалния образ на Бога. Ако сравняваше себе си с другите човешки същества, не би имало проблем – няма съвършен човек, всеки е грешен. Но изправяйки се срещу това свръхестествено създание, човек започва да гледа на себе си като на нищожество, у него се поражда чувството за малоценност и безпомощност, развива се комплексът за непълноценност. Всяка негова постъпка, негово действие се наблюдава някъде от горе, следи се и се оценява, осъжда се или се помилва. Този вечен надзор, прозрението, че не може сам да определя съдбата си, прави човека несигурен в себе си, изпълва го със страх от евентуално наказание в настоящия или отвъдния свят. Невъзможността да се справи сам с всичко това го заставя да търси помощ, да търси спасение. И тогава насреща му се изправя свещеникът, с готовите отговори на всички негови въпроси, с прилежно подготвените рецепти за поведение, които са безспорна гаранция за “щастлив” живот, пропагандирайки борба и унищожение на “грешните” страсти. Как би могло обаче една Църква, която се е борила и продължава да се бори срещу интелигентите в полза на “бедната душа”, да води интелигентна борба срещу страстите? Това не е борба, счита Ницше, това е жестоко кастриране, безумно изтръгване на корените на живота. Не е спасението, което човек търси, а прехвърляне на властта върху човека от едно имагинерно същество към едно реално, каквото е именно жрецът.

Но колкото и да е негативно отношението на Ницше към свещенниците, дори и той не може да отрече, че те са прозрели най-сигурния път за властване над съзнанието на човека. Ако държиш хората обединени около една илюзия, без възможност за истинно познание и ако поддържаш тази илюзия с различни понятия, догми и символи, ти ги превръщаш в стадо, чийто овчар си ти и ги водиш по пътя, по който ти би желал да вървят, и ги дресираш, и ги управляваш. Това е формулата, рецептата за “цивилизоване” на човека от християнството. Като черната овца на стадото обаче, Ницше се изправя срещу този декадентски морал с дързостта на прозрелия истината и сигурен в тази истина човек и чрез устата на премъдрия Заратустра, предлага на хората една нова педагогическа методология:"Човек трябва да се научи да обича сам себе си – така уча аз – с непокътнатата и здрава обич, тъй че да издържи при себе си, а не да се лута около себе си.”

 

Характеристиките на християнина

Моралът на робите

Може би рядки се срещат хора като Ницше, които говорят с такова пренебрежение за вярващите, чиито слова са пропити с толкова омраза, които така открито да обвиняват и съдят това "домашно, стадно животно”, това "болно човешко животно” – християнинът. Идеалът за съществуването на човечеството, възвишеното и гордо състояние на духа, при което хората сами са мерило на ценностите и дори те сами създават тези ценности, без да изпитват нужда от одобрение и аплодисменти – всичко това е разрушено от християнския морал. Не другаде, а именно в образа на християнина Ницше вижда идеалния пример за робски морал – несвободен, доколкото робът по дефиниция е несвободен, обзет от инстинктите на подчинението. Господарският морал, творческото същество, преоценяващо старата и създаващо нова ценностна система, което не е нищо друго освен форма на истинско съществуване, форма на човешка активност, постепенно, под натиска на жреческата възпитателна програма, бива заменено от пасивно приспособяващия се към декадентството екземпляр. Чувството за мощ и изобилие, готовността да се радваш на живота, да обичаш и да се раздаваш затъват все повече в тинята на християнския песимизъм, злоба, завист и отмъстителност. Моралът на робите, характеризиращ се с подозрителност към всяка човешка участ, с лицемерие и агресия, с действия, ориентирани към лична изгода, надделява над морала на благородника, даващ власт на човека над сабия себе си, който му позволява да каже за себе си и за живота като цяло едно благодарно и лекуващо “да”. В противовес на това “да”, робът се нуждае от абсолютен господар, добър и убедителен, а именно жрецът и още повече Бог, на който да се подчини и който да го води, защото робската душа е завладяна от страха и несигурността във всичко – това, което е “извън мен” и тове, което е “в мен”. И във връзка с това Ницше въвежда термина ressentiment, за да обозначи най-точно затаеното враждебно чувство, стаената неприязън, които отличават и противопоставят робския, християнски морал на всичко благородно. Няма друг морал, който така ясно да изразява волято за измама, волята за унищожение. Християнският морал е морал на човечеството, което човечество сам той унищожава, като го трансформира в едно робско племе, без свои ценности, без възможност да създава свои ценности. "Човекът на вярата ...е задължително зависим човек, той не полага себе си като цел, нито изобщо поставя целите си така, че да се уповава на себе си. “Вярващият” не принадлежи на самия себе си, той може да бъде само средство, което употребяват; той самият се нуждае от някой, който да го използва. Той инстинктивно поставя най-високо от всичко морала на себеотричането...”

Ненавистта, отрицанието, нежеланието са основни черти на морала на робите, а те от своя страна водят до озлоблението на роба – християнин. Това преобразуване може да се обясни с психологически причини – когато силната личност ненавижда, тя може да прояви своето чувство в непосредствени действия и с това да се избави от него, но слабите са неспособни на това. Те са длъжни да сдържат своята ненавист, което действа като психологически яд, отравящ духа. Тук се проявява специфична психо-физиологична теория – подбудите, които не получат проявление, имат тенденцията да съхраняват своята интензивност, оказвайки токсично въздействие на този, който ги съхранява. Тези подбуди не е задължително да се проявяват чрез своите естествени способи, те просто трябва да се реализират по един или друг начин. И тъй като робът не прави нищо съществено по този въпрос, неговите подбуди, неговата ненавист се превръща в озлобление.

Този психичен процес Ницше нарича "вглъбяване в себе си”. Той се осъществява под силата на сериозен натиск, блокиращ нормалното разтоварване на инстинктите във външния свят. С установяването на обществото, смята Ницше, възможността за проява на инстинктите навън е отрязана, затова те се обръщат навътре към самия субект. Това потъпкване на импулсите принуждава човека да преобърне наопъки цялата си психика и да се подчинява на бруталните и слабо ефикасни санкции на съвестта и на рационалните си императиви, вместо да се отдаде на спонтанната си жизненост. Тези изтласкани инстинкти пораждат ужасното чувство на вина, а жестокият обвинител и вътрешен палач на човека се нарича “нечиста съвест”. Именно от нечистата съвест е "започнала и най-великата и най-ужасната болест, от която човечеството и да днес не се е излекувало, страданието на човека от човека, от самия себе си: вследствие на насилственото отделяне от животинското минало, на скока, почти хвърлянето в новата обстановка и новите условия на живот, вследствие на обявената война срещу старите инстинкти, върху които до тогава се основавали неговата сила, радост и внушавания от него страх.”. В същото време обаче нечистата съвест е и най-великият шанс на човешката съдба. Тя събужда душата, поражда дълбините на психичната вглабеност, където Аз-ът се учи да се самонаблюдава с помощта на рефлексивното си съзнание.

За да могат обаче тези скрити възможности да се развият е необходимо нечистата съвест да не деградира до степента на греховна съвест. След намесата на жреческата каста в процеса на самовглъбяване на човека обаче я сполетява именно тази безрадостна съдба. С цел да впримчи човека в своя полза, да си осигури универсална власт, Църквата методично и подмолно отравя нечистата съвест с понятието за “грях”. Става дума за обичайната процедура на ограничаване на инстинктите от страна на християнския морал, водеща до самоненавист и самоагресия. Религията всячески поддържа нереализуемата надежда за спасение в друг свят, религията учи на омраза към плътта и света, а греховната съвест служи като психологически инструмент на тази ненавист. Заклеймявайки връзката с телесните инстинкти, религията обръща тяхната сила против самите техни носители. Колкото са по-силни инстинктите у индивида, толкова по-силна трябва да бъде способността му за изтезание – така учи свещеникът. По тази начин обаче нечистата съвест, самовглъбяването престават да бъдат великият шанс на човешката цивилизация и приемат разкривената маска на божествената санкция на човека, изгубил благоволението на Бога, от символ и шанс за растеж се превръщат в симптом на безпомощна тревога, която единствено духовникът може да облекчи, с помощта на дрогата на религиозните илюзии да умали страха, признак на слабостта, да прикрие изначалната несигурност на живота, опасността от болката, страданието и смъртта, от непредвидимостта на човешките действия.

В основата на много религии, в това число и на християнската, лежи идеята за човешкия дълг към Бога. Този дълг произтича от факта, че нито един от нас не е безгрешен, а именно Бог опрощава нашите грехове. Нищо обаче не се получава даром и за да бъде “помилван” от Всевишния , човек трябва да предостави нещо в замяна, да “ плати “ своята лепта. Но този дълг не може да бъде изплатен по друг начин освен чрез нашия човешки, твърде човешки, а именно чрез съотнасянето му със страданието. И доколкото наблюдаването на страданието поражда някакво чувство на господство, то човек проецира върху Бога антропоморфното удоволствие от страданието. Колкото е по-голям дългът, толкова сме повече длъжници, откъдето съответно следва, че колкото по-могъщ си представяме своя Бог, толкова повече страдание се изисква от нас. И в заблуждението си, че по-великият Бог е по-сигурно спасение, човек все повече увеличава разстоянието, което го отделя от Бога, прави образа му все по-недостижим. А това от своя страна увеличава претенциите относно неговото страдание. В това се изразява религиозната практика – да си представяме своя Бог все по-могъщ, а себе си съответно все по-безсилни, все по-безполезни, вечни страдалци. И колкото по-високо става нашето почитание към Бога, толкова повече пада самооценката ни, и това всичко продължава докато не разберем, че Бог е съвършен, откъдето логически следва, че ние сме длъжни да оценим себе си като максимално презрени. По този начин Ницше осъжда християнството като дехуманизираща идеология, настояваща за унизителното положение на човека. С други думи, християнството се оказва препятствие за постигане на възвишен живот и за по-висша форма на съществуване.

В основата си, в дъното на душата си всеки християнин е един малодушен, страдащ екзимпляр. Неговото състрадание към непълноценния човек, към недъгавия, към болния и осиротелия, към бедния и простия го погубва, прави го враг на щастието и радостта, враг на живота. "Състраданието противоречи на тонизиращите афекти, повишаващи енергията на жизнеусещането – то въздейства угнетяващо. Състрадавайки отслабваме... Състраданието разнася заразата на страданието... състраданието отрича живота.” Не за живот, а за смърт и болнавост се проповядва състраданието, за отслабване на народа, за лесното му моделиране от страна на духовенството. Състраданието, както и страданието, изтощават човека, пораждат у него съмнение относно стойността на реалния свят, на реалния живот, засилват желанието да се търси нещо по-добро, по-благонадеждно. И в този момент се явява спасителната идея за отвъдния свят, за живот след смъртта, за вечно блаженство в Рая, проповядвана от жреците. Тази идея не е нищо друго освен изкушение за прекратяване на земните мъки. Тя издава волята за края, тя опорочава реалността, за сметка на един бленуван, несигурен свят, от който никой още не се е завърнал, тя отрича живота в най-съкровените му глъбини. "Няма никакъв смисъл да бленуваме за “друг свят” извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността – в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за “друг”, “по-добър” живот. ”

 

Христос

Най-големият противник на християнството, първият и най-сполучил подчинител на чонечеството, това е Павел, изградил своите доказателства върху “халюцинации”. А измъченият и потъпкан човек отваря своето сърце за безбройните му лъжи и затъва във вечното заблуждение на новосъченената и обърната с главата надолу религия. И колкото повече християнството е ставало народна религия, толкова повече то се е вулгаризирало и варваризирало, асимилирайки езическите обичаи. Със своето превръщане в световна религия то така се е отдалечило от Христос, че почти е невъзможно да се намери дори един единствен човек, който да следва именно неговото учение. Защото "имало е един християнин и той е умрял на кръста”. От там насетне всичко е лъжа, псевдохристиянство. Нима звучат “по християнски” следните цитати от Библията: “И ако някои не ви приемат, нито ви послушат, като излизате от там, отърсете праха от нозете си, за свидетелство срещу тях. Истина ви казвам: по леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден, отколкото на оня град.” (Мк. 6:11), “А, който съблазни едното от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре, ако му надянат воденичен камък на шията и го хвърлят в морето.” (Мк. 9:42), “Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда?” (Мат. 5:46-47)?

Всъщност всички прегрешения на религиозна основа срещу човека, са грехове не на Христос, а на християнството като движение и организация, като институция и йерархия. Цялото християнство е една груба грешка, едно неразбиране на посланията на Христос. Обстановката настанала след разпъването му на кръста – желанието за възмездие и мъст, е едно от малкото противоречия между думите на Иисус и делата на “християните”.

В противопоставянето на Христос на следващото християнство се смята, че определено влияние върху Ницше оказва Л. Н. Толстой, със своята книга “Моята религия”. Толстой вижда ключа към цялото християнство в думите на Христос за несъпротивление на злото чрез насилие, а цялото късно християнство смята за отклонило се от тази изначална заповед. Именно такова отклонение са например т.нар. Кръстоносни походи, по време на които са извършени множество жестоки престъпления – убийства и кражби, единствено в името на вярата.

Ницше не отрича Христос, а отрича християнството след Христос с неговите понятия за “грях”, “вечен живот след смъртта”, “отвъден свят” и други. "Наистина прекалено рано умря евреина... Той умря прекалено рано; самият той щеше да отрече учението си, ако беше доживял моята възраст! Достатъчно благороден беше той, за да го опровергае... Незряло обича младежът и незряло мрази той човек и земя.”

Християнство срещу будизъм

На цялото това “племе”, наречено християни, на неговата религия и ценностна система, насочена срещу щастието, радостта и живота, Ницше противопоставя единствената, според него, позитивистка религия, а именно будизмът. "Будизмът е религия на бъдещите хора, предназначена е за добрите, кротките, за по-одухотворените... будизмът връща на тези раси покоя и радостта, отмереността на духовната диета, телесната закаленост.” Тук няма вече страх от Бога, това понятие е елиминирано, няма я борбата с греха чрез страданието, самоизтезанието и самоунижението. Будиститет се борят със самото страдание, а не го третират като средство за удоволетворяване на стремежа към власт на единици хора върху останалото човечество, както действат проповедниците на християнството – жреците. Благо и добро за тях е всичко, което укрепва здравето, прави духа силен, а човека господар сам на себе си. Будизмът издига на почит уравновесените, невъзмутими и радостни хора, които не са ограничени и сковани от никакви категорични императиви, отрича всякаква принуда, защото тя само усилва прекомерната възбуда, усилва страданието, изкривява погледа над реалния свят, води до създаването на илюзии. Изповядващите тази религия никога не водят борба с другомислещите. Те дават простор и свобода на духа. Моралните понятия, догмите и законите са вече отминал етап. Те препречват свободния полет на мисълта, оковават в решетки духа, основна пречка са за истинното познание и извисяването на съзнанието. Няма проповедници, няма жреци, които омайват хората с нереални, фантастични и недостижими понятия и светове, които да ръководят поведението им и да се възползват от грешките им, за да установят и закрепят своята власт. Тук всеки сам трябва да открие своя истина, всеки сам трябва да избере свой път, по който да върви, и всеки сам трябва да съди себе си за собствените си грешки. Животът сред природата и странстванията са провъзгласени за стойностно поведение, а краят на депресията и отърсването от страданието са основната цел на човека. Вярващият не е затворен в култови сгради, не е принуден да се кланя и моли – посоката към щастието е една, но пътищата са много; изборът е в ръцете на конкретната личност. Не християнството според Ницше, а будизмът трябва да се постави в основата на целия свят, защото "будизмът нищо не обещава, но държи на думата си; християнството всичко обещава, но не държи на думата си...”.

 

Заключение

1. Грание, Жан. Ницше. изд.к. “Одри”. 2000

2. Данто, А.. Ницше как философ. М. 2000

3. Кънева, В.. Страданието при Ницше. Към интерпретацията на дионисиевото. В: Ницше и Изтокът. изд. “ДИЛОК”. 2002

4. Ман, Х.. Нитче. С., библиотека “Безсмъртни мисли”. 1940

5. Ницше, Фр.. Антихрист. София / Плевен, изд. “Евразия - Абагар”. 1991

6. Ницше, Фр.. Воля за власт. т. І и ІІ. С., изд. “Евразия”. 1995

7. Ницше, Фр.. Ессе Номо. С., изд. “ЛИК”. 1995

8. Ницше, Фр.. Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка. С., изд. “Христо Ботев”. 1992

9. Ницше, Фр.. Към генеалогия на морала. С., изд. “Захари Стоянов”. 2000

10. Ницше, Фр.. Раждането на трагедията. С., изд. “Захари Стоянов”. 2001

11. Ницше, Фр.. Тъй рече Заратустра. С., изд. “Христо Ботев”. 1990

12. Ницше, Фр.. Човешко твърде човешко. С., изд. “БУКИ”. 2001

13. Паси, Исак. Към философията на живота. С., изд. “Св. Кл. Охридски”. 1994