Пътят на Хавел или чехословашкият „дисидентски модел

Коментирайки тези характеристики, Ал. Попов отбелязва не без известна ирония: „От думите на Хавел излиза, че чешкият дисидент е нещо средно между монах, възрожденец, нелегален и медийна звезда.“⁷⁵

Иронията, разбира се, е допустима, но в случая като че ли по-важен е опитьт за вглеждане в аргументацията на тези пет пункта.

Хавел изрично отбелязва, че на петото условие „дисидентите“ реагират твърде чувствително и с определено недоволство, тъй като определят себе си предимно като учени, писатели, художници, театрали, кинотворци и т. н. и точно благодарение на известността, която са получили чрез своето високонаучно или високо художествено (тук може да се прибави и характеристиката „критично“) творчество, техните послания се ползват с доверие и оказват влияние върху по-широката публика.

Дали обаче хората, отговарящи на тези условия, могат да бъдат наречени „дисиденти“ - пита Хавел - а отговорът съдържа сериозни резерви както към определението, което Западът използва, така и конкретни възражения, които интелектуалците от Изтока имат към този термин.

Първото възражение произтича от самия превод на думата „дисидент“, която означава „отстъпник“. Почтените интелектуалци от социалистическия блок пред нищо не отстъпват, те отстояват „живота в истина“ - категоричен е Хавел. Второто се отнася към внушението, че „дисидент“ е някаква професия, каквато всъщност не е. „Дисидентът“ е професионалист в конкретна творческа област - отново припомня Хавел - и именно като такъв той изразява своята нравствено-критична позиция към реалната социополитическа и социокултурна действителност. Към това мнение категорично се присъединява и Иван Ироус-Магор, който във връзка с пиесата на Хавел „Хотел в планината“ пише: „Ние сме зоопаркът на Запада.Много хубаво го казва Хавел в ,,Силата на безсилните”, когато говори за ,,прераждането” в ,,дисидент”. В неговия случай в ,,дисидент”, който в „свободното си време” явно пописва театрални пиеси. Псевдополитизираният Запад поне в този момент няма да разбере, че за нас творчеството е най-важното на света. Че най-напред се ражда театрална пиеса, а чак след това идва нейното тълкуване. Ние болезнено преживяваме факта, че много от нещата, които правим, не биха били посрещнати така добре на Запад без полъха на забраненото, лъхащо от Изтока към тях.”⁷⁶ Нещо повече. Хавел изрично отбелязва, че „човек разбира или осъзнава, че е ,,дисидент“, когато отдавна вече е такъв”. ⁷⁷ Внушението е ясно. „Дисидент” не се става за един ден. нито пък принадлежността към тази група се определя от участие­то в някаква организация, а е ценност, начин на живот, предопре­делен от стремежа и желанието на личността да отстоява себе си и да бъде себе си, като по този начин естествено се конфронтира в по-голяма или в по-малка степен с официалните норми, по които живее и функционира социалистическото общество.

Възможността на тези немногобройни личности да заемат така­ва позиция не ги превръща в особена категория хора, различни от всички останали, а просто е свидетелство за по-благоприятния об­ществен статус, който им позволява с по-малко усилия, отколкото са необходими на всички останали, публично да изразяват своите корективни или алтернативни мнения и идеи. Именно поради това и т. нар. „дисиденти” се превръщат в публични говорители или в изразители на мисли и чувства на мнозинството граждани в собст­вените си страни. Така най-сериозното възражение на В. Хавел към определението „дисидент” е заради забелязания от него „жес­ток парадокс - колкото повече едни граждани се застъпват за други граждани, толкова по-често първите са назовавани с дума, която ги отделя от „другите граждани”.⁷⁸ Именно тази изкуствена дистанция той се опитва да преодолее чрез кавичките които поставя на определението „дисидент” и производните му.

„Дисидентството” според Хавел представлява своеобразно про­дължение на концепцията на Т. Г. Масарик за „дребната работа“. Онази работа, която кара обикновения човек в ежедневието си да е максимално прецизен и полезен, достоен както пред себе си, така и пред обществото. Но именно на тази концепция – според него - се противопоставя посттоталитарната система. Поне в пове­чето случаи. Тя не допуска осъществяването на по-рационални идеи тогава, когато срещу тях се изправят идеологически правоверните служители. Примерът с началника на Хавел в бирената фабрика в Тутнов, който има идея как да се подобри производството и е решен докрай да си свърши „дребната работа”, пише писмо „по-горното началство”, е показателен. Ако бе успял в усилието си, ако номенклатурният директор не се беше погрижил за компрометирането и отстраняването му, този началник не би станал „дисидент“ на Източночешките бирени фабрики“.⁷⁹ Той не прави в един момент съзнателен избор да бъде „дисидент”, а просто остава верен на вътрешното си убеждение да работи добре. „Добрата работа всъщност е действителна критика на лошата политика“ - казва Хавел и продължава: „Ако не подхождаме снобски към думата ,,дисидент”, трябва да констатираме, че днес ще намерим ,,дисиденти“ на всяка крачка.“⁸⁰ Не е задължително обаче добре работещият, верният на „дребната работа” непременно да бъде изхвърлен от структурите. Напротив. Той би могъл, при по-умел, дипломатичен подход, да успее и чрез структурите. Което далеч не означава, че е недостойна личност, нито пък че репресираният, „дисидентът” е по-достоен и по-полезен от него за обществото. Факт е обаче, че в първия случай системата се противопоставя сама на себе си поради възможността, която дава за идеологическа спекулация, докато във втория, надмогвайки развалата на всевластващата идеология, фактически укрепва себе си...

Да подкрепя „живота в истина“ е основна цел на „дисидентството”. Защото „дисидентите” са само получилите по силата на своите действия и властовите противодействия по-голяма публичност личности, а не нещо коренно различно от тях: „Изобщо не може ни повече, ни по-малко да се говори за това какво всъщност ,,дисидентите“ правят и как въздейства тяхното дело, без най-напред да се спомене за работата на всички, които така или иначе участват в „независимия живот на обществото“ и които въобще не е нужно да бъдат считани за ,,дисиденти”: за писателите, които пишат така, както искат, без оглед на цензурата и официалните мнения, и които разпространяват своите произведения чрез ,,Самиздат“, доколкото официалните издателства не желаят да ги издават; за философите, историците, социолозите и всички други учени, които вървят по пътя на независимото научно изследване и - ако то не е възможно в центъра на официалните структури или в тяхната покрайнина - разпространяват произ­веденията си също чрез ,,Самиздат“ или уреждат домашни дис­кусии, лекции, семинари; за учителите, които частно учат мла­дите хора на неща, скривани от масовото училище; за духовни­ците, които се стремят да водят своеобразен религиозен живот в своята институция, ако не са лишени от нея, а в такъв случай - извън нея; за художниците, музикантите и певците, които творят, независимо от това какво мислят за техните произве­дения официалните институции; за всички, които обръщат към: хората тази независима култура и широко я разпространяват: за хората, които се стремят да изкажат мнението си по различ­ни достъпни начини и да защитават действителните социални интереси на работниците [...]; за хората, които не се страхуват постоянно да информират ведомствата за безправията и се за­стъпват за спазването на законите; за различните неформални групи на младите хора, които се стремят да се измъкнат от ма­нипулацията и да живеят по своему в духа на собствената си йерархия на житейските ценности и т. н., и т. н.

Едва ли някому ще хрумне да нарече всички тези хора „дисиденти”. И все пак: не са ли онези ,,известни дисиденти” само едни от тях?” ⁸¹

Въпросът е защо Хавел прави тази уговорка. Нали всички из­броени от него групи по силата на заеманата от тях позиция съшо са „дисиденти”, но невинаги са онези „известни дисиденти”, за които става дума. Тук той като че ли смесва десетките „дисиденти” с т. нар. от Вайль и Генис ,,дисидентски генералитет”.

Поради спецификата на посттоталитарната система - според Хавел - която „предприема глобално настъпление срещу човека”, повече от естествено е „дисидентските движения” да имат „за­щитен характер“. И макар от традиционната политическа гледна точка да изглежда, че това е най-големият им недостатък, той е ка­тегоричен в напълно обратното си твърдение - това е „най-големият им плюс”.⁸²

Защото защитата на човека всъщност означава „защита на чо­вешките и гражданските права”, което „дисидентите” и „дисидентските движения” правят легално. Защото всяка „нелегална” борба не само е невъзможна, тъй като управляващите разполагат с тоталната власт да я смажат, а и би била политически безперспективна, тъй като не би се приела от обществеността в социалисти­ческите държави, която би възприела такава борба като насилие у самата себе си. Именно това отхвърляне от „дисидентите” на насилствената смяна на системата е може би най-същественото, а и най-резултатното прозрение с оглед основната му цел – максимално широко въздействие върху гражданското общество. Аргументирайки подробно и по същество този свой възглед, Хавел заявява: „Дисидентските движения” се противопоставят на мисълта за насилствен политически преврат съвсем не поради това, че едно такова решение би им изглеждало прекалено радикално, а обратното, защото им е малко радикално.“⁸³ А по-радикалното според него е промяната на човека и неговите ценности.

Като добър, дори перфектен познавач на вътрешната същност на посттоталитарната система и по-конкретно на правовия ред в нея той убедително отграничава различията и спецификите на действието й при „класическата” диктатура и при социализма - последният ,,изпитва дяволска потребност да създава ред във всичко: в него животът е изтъкан от мрежа предписания, дек-ларации, насоки, норми, нареждания и правила на шир и длъж. (Неслучайно е наречен бюрократична система.)”⁸⁴ Обвързаността на всички индивиди в обществото и тоталната манипулация с правовия ред са толкова впечатляващи и перфектно изведени като писано правило, че съвсем естествено биха предизвикали учудването, за което Хавел пише: „Ако човек не знае нищо за живота в нашата страна, а е запознат само с нейните закони, въобще не
би могъл да разбере от какво се оплакваме. ”⁸⁵ Защото правовият ред в посттоталитарната система „има функцията на ,,алиби” - формално създава впечатлението, че законите се спазват.

Служенето на истината, защитата на човека и неговите права са двете основни характеристики на „дисидентството”. Третата, равностойна по значение и роля в обществото, проява е свързана с формирането и дейността на „паралелни структури”.⁸⁶ Онези структури, които поетът и основоположникът на ъндърграунд кул­турата в Чехословакия Иван Ироус нарича алтернативната, друга­та, скритата култура, представяна в началото предимно от „неконформистката рокмузика и няколко литературни, художествени или „кампанийни” прояви“, близки до нея, а впоследствие включ­ваща ,,всички независими области, където културата беше по­тискана, т. е. не само изкуството и неговите разнообразни те­чения, но и хуманитарните науки и философската мисъл”.⁸⁷ Става дума за „Самиздат” - списания, книги, частни театрални представления и концерти, тематични клубове, семинари, изложби и др.⁸⁸

Паралелните структури, констатира Хавел, са най-развити в сферата на културата.

Другият въпрос, свързан както с тях, така и с проблемите на ,,независимия живот на обществото” и на ,,дисидентските движения”, е взаимовръзката между паралелния и действителния свят. Изводът, който Хавел прави и който ние, замисляйки се над аргументите му, естествено подкрепяме, е, че „паралелните струк­тури” не са живот в изолация - не. Тези структури са същевремен­но в хиляди взаимоотношения с „онази първа”, официална струк­тура. И тук далеч не става дума само за задоволяването на елемен­тарните битови потребности, които налагат пазаруване в магазини­те и др. подобни, а и за това, че съставляващите тези структури ра­ботят, нерядко се реализират в познати, официализирани от власт­та институции и организации, откъдето получават средства за жи­вот и за правене на алтернативна култура. Тези „паралелни струк­тури” именно са поели върху себе си и носят със себе си отговор­ността към цялото.⁸⁹

Как се постига тази „отговорност към цялото и за цялото”?

,,Независимият живот на обществото” и „дисидентските движения“ - според Хавел - не са единственият фактор, който има или може да има влияние върху историята на народ, живе­ещ в посттоталитарната система.”⁹⁰ За промяната на общест­вото, за кризата в него, за тази криза от значение са и промените в центъра, във властта на компартията, и обективните икономически закони, и глобалното развитие на цивилизацията... Също така „международната политика, политиката на втората суперси­ла и на всички останали страни, променящата се структура на задграничните интереси и позициите на нашия блок. [...] От значение са и личностите, които стоят в управлението.” ⁹¹

Или „дисидентските движения” са само един от факторите, които определят обществените промени. Те - отново според В. Хавел - „се отличават от другите може би само по това, че същностно са ориентирани към мислене на развитието от гледната точка на защитата на човека и към непосредствените по­следици от това мислене. [...] Независимите инициативи обуславят и „скритата сфера”; демонстрират „живота в истина” като човешка и естествена инициатива и му издействат пространство; помагат, естествено непряко, да се издига гражданското съзнание;разбиват „света на илюзиите” и откриват истинския характер на властта. Те не се явяват месии, някакъв обществен авангард или „елит”, който единствен и най-добре знае как стоят нещата; тяхната задача е да помагат на неосъзнатите маси да се осъзнаят (тази високомерна себепроекция е отново същността на другия начин на мислене — този, който се стреми да си присвои „идеалния проект“, а същевременно и правото да го натрапва на обществото); също така те не искат никого да водят; оставят всеки сам да реши какво да вземе от техния опит и тяхната работа.“⁹²

Продължавайки размислите си върху същността на „дисидентските движения” и силата на тяхното въздействие върху различните обществени групи, Хавел естествено диференцира и определя конкретното им въздействие и върху властта: „само непряко - като върху детайл от обществото, обърнат (преди всичко чрез „скритата сфера”) към нейните елементи (без да става въпрос за конфронтация на равнището на фактическата власт)“. Спазване на законите, интегриране на определени ценности от паралелния свят в официалните структури, реформи, макар и частични, на системата, въвеждане на своеобразен плурализъм чак до възможността да отмре и да се саморазпадне, като отстъпи място на новите структури, идващи „отдолу” - такива са възможните вече наблюдавани или бъдещи про­мени в системата на социализма под въздействие на „дисидентските” и другите критични движения в източноевропейските държави.

След като стана ясно, че за Хавел съвременният западен модел не може да бъде мечтаният обществен ред за страните от Съветския блок, той естествено си поставя въпроса: „Е, накъде?” Отговорът в общи линии изглежда така: към поредната утопия - ,,екзистенци­алната революция“... Която ще се изрази в ,,нравственото преобразяване на обществото”, в създаване на структури с „човешко съдържание“, в „реабилитирането на такива ценности като доверие, откритост, отговорност, солидарност, любов”, във въ­веждане на „принципа на самоуправлението в стопанския живот”, в „замяната на контрола и дисциплината със спонтанен човешки самоконтрол и самодисциплина”. Това според Хавел са ,,перспективите на постдемократичната система”, а тези перспективи твърде много приличат на атмосферата и взаимоотношенията в „дисидентските движения" от края на 70-те години...

В неадекватността и неприложимостта на тази своя представа за бъдещето той се убеждава още в началото на деветото десетилетие на XX в. „Вместо послеслов” в изданието на есето от зората на постсоциалистическия период звучи и тъжно, и разбиращо, и оневиняващо, и предупреждаващо, и с доза вяра и надежда в една морална и по-нормална перспектива...⁹³
Пътят до „нежната революция” –

финалната отсечка
На този предфинален етап от пътя „дисидентството" в Чехословакия има две специфични характеристики:

Първо. Още със създаването на Харта '77 се проявява стремежът на основателите й движението да е отворено и да привлече по-широк кръг от хора. Друг е въпросът, че до „нежната революция” от края на 80-те години в организацията членуват предимно интелектуалци и тя не успява фактически да се масовизира.

Второ. Движението на протеста в Чехословакия включва критично мислещи личности, независимо от тяхната настояща или ми нала политическа и партийна принадлежност. Те са обединени от общия стремеж да се борят за свобода и справедливост в законовите рамки на социализма. Движението има определено антивластова, а не антикомунистическа идейно-политическа насоченост.

През последните десет години на посттоталитарното общество и „дисидентските” прояви в него тези основни характеристики на противопоставянето между власт и критична интелигенция ще се продължат, без да се видоизменят съществено.

В началото на март 1979 г. Хавел пише писмо до министъра на вътрешните работи, с което протестира срещу ограниченията, които му налагат служителите на МВР - той фактически е под домашен арест. Резултатът е засилване на репресията - на 28 май с. г. извършват обиск на вилата му. На 29 май Комитетът за защита на незаконно репресираните (КЗНР) престава да съществува, след като 16 негови членове, сред които и Хавел, са арестувани.⁹⁴ Преди това обаче, по време на следствения арест, умира бащата му Вацлав М. Хавел. Властите правят добре премерен жест - завеждат Хавел младши на погребението. Така постигат едновременно две цели - силно впечатляват приятели и близки и не позволяват той бъде превърнат в мъченик.

Процесът се провежда на 22 и 23 октомври 1979 г. Публиката, която властите допускат в съдебната зала, е малобройна. Не се разрешават записки. Никой от подсъдимите не се признава за виновен.

В Чехословакия е публикувана само речта на прокурора, която дава едностранчива информация на гражданите на републиката. В чужбина делото има изключително голям отзвук. Външните на­блюдатели го приемат като грубо и съзнателно нарушение на Заключителния акт на договореностите в Хелзинки. Протестират най-широк кръг от професионални и граждански организации. Подписът на Хавел под Декларацията на гражданите от края на октомври 1979 г., с която се възразява срещу отнетото чехословашко гражданство на писателя Павел Кохоут (съдба, която по-късно сполетява и Павел Ландовски, и Иржи Груша), както и затворничеството го правят още по-популярен. Справянето с проблема „Хавел” властта вижда в евентуална негова емиграция. Той ясно съзнава това и продължава да отказва предложенията за специализация в чужбина.

Подкрепата, която на Запад и на Изток му оказват, е впечатлява­ща. По инициатива на Международното сдружение за защита на преследваните творци (АИДА) парижкият театър „Картушери” представя драматизация на пражкия процес срещу членовете на КЗНР, а два месеца по-късно същият спектакъл е изнесен на немски. в Мюнхен. Виенският „Бургтеатер” играе пиесата му „Протест”, на 23 май 1981 г. във виенския „Академитеатер" е премиерата на „Хотел в планината”, на 21 ноември 1981 г. във Варшава - на едноактните пиеси „Аудиенция”, „Вернисаж” и „Протест”, които не слизат от сцена до въвеждането на военно положение през декември с. г.⁹⁵

И така подкрепата не стихва до март 1983 г., когато Хавел из­лиза от затвора.

През по-голямата част от времето, прекарано в затворническа­та килия, Хавел се занимава с писане на философски текстове под формата на писма. Тези литературни творби излизат в отделна кни­га, озаглавена „Писма до Олга”.

След това, само за няколко дни през лятото на 1984 г., той на­писва пиесата „Largo Desolato”, посветена на постзатворническата депресия. Милицията се опитва да я конфискува и обискира вила­та му. Хавел протестира, като оспорва законността на това дейст­вие на силовите органи с писмо до главния прокурор. Конкретни последствия от поредната схватка между гражданин и власт няма, което е свидетелство, че и двете страни продължават своята тради­ционна политика, без да стигат до остри сблъсъци помежду си, но възпитавайки се взаимно чрез демонстрация на твърдо намерение всеки да отстоява себе си, доколкото и докогато може.

Междувременно в различни градове и домове на Чехия продъл­жават редовните и своеобразни писателски „конгреси” - едни от най-често провежданите „дисидентски” срещи, на които се обме­нят както информации за творчески изяви, така и мисли по редица въпроси от обществения живот. Хартисткото движение е все така затворена интелектуална общност, която реагира културно-граждански, без да успява с тези си действия да влияе върху широката общественост.

По същото време вниманието и на Изток, и на Запад е съсредо­точено главно върху дейността и съдбата на „Солидарност” в Пол­ша. На този фон Харта '77 в Чехословакия започва да изглежда твърде незначителна проява на протест срещу социалистическата система.⁹⁶ Още повече че хартистите критикуват властта, но и предлагат диалог с нея. А Държавна сигурност атакува предимно неизвестни инакомислещи, но не и популярни „дисиденти”, чиято съдба се следи от западните средства за информация, което ги защитава от репресии. Тези и редица други промени в тактиката на борба и в стила на отношение на властта към интелектуалците Хавел описва в интервю за френския вестник „Монд” през април 1983 г., в което говори и за засиления натиск на управляващите върху т. нар. позволена култура, и за нарастващата критичност към същото това минаващо за официално творчество, което се движи по ръба на позволеното и забраненото, и за промененото отношение на „правоверните” писатели към „дисидентското” творчество. Всичко това му напомня впечатляващите атмосфера и прояви през 60-те години, „когато проце­сът на самоосъзнаване и духовно самоосвобождаване започна пак така нейде на границата между официалната и неофициалната култура. [...] Този процес достигна своя връх през 1968 г., когато политическата власт трябваше да се съобразява (и нямаше друг избор) с действителното духовно състояние на обществото.”⁹⁷ През лятото на 1985 г. Хавел заедно със съпругата си предприема „ваканционна” обиколка на Чехословакия с маршрут, включващ градове и вили, в които живеят негови приятели. Държавна сигурност неотлъчно го следи, на два пъти го арестува, като привиква на разпит и част от познатите му. Той изпраща поредното си писмо до главния прокурор и отново протестира срещу тези незаконни действия, които, както изрично отбелязва, струват твърде скъпо на чехословашкия данъкоплатец. И които се наблюдават от външния свят и създават твърде лош образ на страната. Съзнателната конфронтация, която властта търси с него, а не обратното, го озадачава и възмущава едновременно.