кълновете на истинската обществена толерант­ност

Съставът на присъстващите е твърде интересен. Възниква логичният въпрос: Дали ако не участваха такива популярни, респектиращи личности, Хартата щеше да има толкова голям ефект и дали всъщност изобщо щеше да я има? И въпросът не е само до нея. Както повечето подобни въпроси, и този се отнася до състава и същността на „дисидентството”. И още нещо. Като се има предвид колко настоящи и бивши членове на комунистическите партии се ангажират с „дисидентство”, логично днес се питаме: Дали не е бил прав Сталин да се бори с „врага с партиен билет”, отстоявайки сталиновия социализъм?... Дали не е логична по-настървената борба, която християнската Църква води срещу „еретиците” пред тази срещу безбожниците...

На 5 януари Павел Ландовски, Лудвик Вацулик и Вацлав Хавел, изпълняващи ролята на куриери, започват обиколка на Прага, за да пуснат текста на Хартата в пощенските кутии на подписалите я. Държавна сигурност ги следи, спира, залавя и арестува. В началото за 24 часа, после за още толкова...

По време на разпитите не липсват и комични ситуации. Павел Ландовски, заставен да изпразни пред милиционерската кинокамера съдържанието на торбата си, стигайки до таблетките с аспирин, е озарен от внезапно хрумване: бързо ги нагълтва с възгласа: “Умирам за отечеството!” Служителите на властта не реагират - естествено, преди да започнат снимките на пропагандния филм, те внимателно са прегледали наличните вещи.

Началният провал на акцията обаче съвсем не е невинен. В ръцете на милицията попадат повечето от адресите на подписалите документа. След изтичане на законния срок за задържане тримата и извиканият на разпит Зденек Урбанек са освободени. И всичко би завършило като обикновен инцидент, регистиран само в сводките на тайните служби, ако текстът на Хартата предварително не е изпратен в чужбина с уговорката, че няма да бъде публикуван преди връчването му на Федералното събрание и Федералното правителство. При така стеклата се ситуация реакцията на западните радиостанции е светкавична - още на 6 януари сутринта всички к лъчват текста на Хартата.⁵⁰

На 12 януари официозът „Руде право” пише: „...най-новият памфлет, т. нар. Харта '77, която група хора от редовете на провалилата се чехословашка реакционна буржоазия и провалилите се организатори на контрареволюцията от 1968 г. е предала на чуждите агенции по поръчка на антикомунистическите и ционистките централи. Отнася се за антидържавен, антшсоциалистически, антинароден и демагогски пасквил, който с груби лъжи клевети Чехословашката социалистическа република и революционните завоевания на народа.“⁵¹ Ясно е, че в управляващите комунистически среди за врагове се смятат както бившите „реакционни елементи”, така и бившите комунисти... Подобни текстове са поредната илюстрация, че предимно комунистичесата власт определя „дисидентството" като антисоциализъм. Самите „дисиденти” или „хартисти” се изживяват повече като корективни на фалша и извращенията, а не като политически борци за друга власт.

След тези събития - и тогава, и днес - логично възникват въпросите: Има ли и ако има, какъв е смисълът от „дисидентството”? Няма ли подобни прояви да предизвикат ответна реакция от страна на властта? Няма ли положението на мнозинството граждани да се влоши? Отговор на подобни питания дават и проф. Ян Паточка и В. Хавел, макар последният да го прави почти десет години по-късно.

На 8 март 1977 г. в материала си „Какво можем да очакваме от Хартата” професорът философ казва: „Нека си отговорим искрено: никаква покорност досега не доведе до подобряване, напротив - само до влошаване на положението. Колкото бяха и са по-големи страхът и сервилността, толкова повече властниците си позволяваха, позволяват си и ще си позволяват. Не съществува друго средство, за да се намали техният натиск, освен чувството им за несигурност, когато видят, че безправието и дискриминацията не се забравят, не ги отмиват водите на времето. Това не е призив към безпомощни заплахи, а към достойно при всички обстоятелства поведение, поведение правдиво, което импонира на хората просто с това, че се различава от официалното.”⁵² Ян Паточка добре разбира, че обществото почти винаги е настроено „опозиционно” спрямо държавната власт и по тази причина гледа със скептицизъм и недоверие на официалната критика; съвсем друго е отношението му към критиката, произнесена от „тайния амвон”...

През1984 г. В. Хавел, въведен от интервюиращия го К. Хвиждяла в задочен спор с М. Кундера, споделя: „Кундеровото априорно скептично отношение към гражданските акции, които са без изгледи за незабавен ефект и следователно могат да изглеждат само израз на стремежа на техните автори да демонстрират собствената си духовна красота, аз познавам добре и не го споделям. В „Непосилната лекота на битието“ има една сцена, когато синът на Томаш моли своя баща да подпише някаква петиция за политическите затворници и бащата обосновава пред самия себе си защо не я подписва: ясно е, че тя няма да помогне на политическите затворници и дори не става дума за това - преди всичко петицията е средство, с което авторите искат да привлекат вниманието върху себе си и сами да се уверят, че все още могат да се намесват в историята - и то в ситуация, когато вече всичко са загубили и с тази петиция всъщност нищо не рискуват. Вместо по-малко очебийно, но по-резултатно да помогнат на семействата на пострадалите, те всъщност извличат полза от нещастието на политическите затворници и чрез тях си изграждат собствен паметник, без да ги интересува дали положението на затворниците няма дори да се влоши”. ⁵³ Тази философия на Кундера, преразказана от Хавел, би била твърде приемлива и повече от естествена, ако не съдържаше само една част от истината и не пренебрегваше втората, а именно - вдъхване на кураж чрез подобни публични и донякъде демонстративни действия, предизвикване на съчувствие към пострадалите, опит за организиране на обществото, за възпитанието му към мисъл за другите. Тук именно се сблъскват двата основни типа поведение: на активната гражданска позиция и на интелигента самотник, който реагира, себеизразявайки се, чрез творчество. Друг е въпросът кое е обществено по-полезното и кое е всъщност истин­ски интелектуалното поведение...

Хавел предполага, че вдъхновението за този роман на Кундера е дошло от първата писателска петиция: „Добре помня тази пети­ция, бях един от тези, които събираха подписи за нея. Това беше възпитана и предпазлива молба, която не оспорваше по принцип издадените присъди, а само призоваваше президента към велико­душие и настояваше за коледна амнистия на тогавашните политически затворници. [...] Но тя имаше и друго, неизмеримо по-дълбоко значение: сложи началото на възраждането на граж­данското достойнство, процес, който по-късно кулминира в Харта '77 и във всичко, което Хартата прави. И този процес има своите безспорни резултати. Оттогава насам последваха стотици петиции. На никоя от тях естествено правителство­то не реагира. Но на промяната в ситуацията, която това не­спирно течение оттам насетне създаде, то все пак не може да не реагира. Резултатите са индиректни, скромни, идват бавно. Но ги има. Обърнете внимание, да речем, само на това: затвор­ниците от началото на 70-те години получиха високи присъди за нищо и това не направи впечатление почти на никого у нас, а и по света, затова всъщност и така лесно можаха да се издадат тези присъди. Днес, след петнадесет години мравешки и донкихотовски труд, за който говоря тук, и то без да смятаме вечно надвисналото над политическите затворници подозрение, че са само ексхибиционисти, които искат „да озарят цялата нищета на света в прослава на своите характери“, та след всичко това днес е достатъчно да задържат някого по политически причини за 48 часа - и за това вече пишат почти всички световни еже­дневници. Или: успяхме да събудим международния интерес. [...] Днес може да се прави далеч повече. Помислете само: стотици хора вече вършат неща, които в началото на 70-те не би се осмелил да върши нито един от тях. Вече наистина живеем в друга ситуация. И не защото правителството (навярно от само себе си) е станало по-толерантно. То просто трябваше да свикне. Трябваше да отстъпи пред упорития натиск отдолу. “⁵⁴

Казаното от Хавел, разбира се, е вярно. Но само донякъде. При­чината да не се приема безрезервно е в това, че той неволно, вглеждайки се във вътрешната логика на съпротивата и резултатите от нея, донякъде пренебрегва факта, че животът се променя, че международната ситуация е променена, че след опита за сближение между Изтока и Запада в началото на 70-те години идва 1975-а, когато е подписана Хартата за правата на човека. Международен документ, с който правителствата на източноевропейските държави са принудени да се съобразяват и чрез който могат да бъдат атакувани както в, така и извън страната...

Безспорно прав е обаче и Ян Паточка, който на 7 януари 1977 г. в материала „Какво е и какво не е Хартата” (по-късното заглавие е „За дълга да се бориш срещу безправието”) констатира, ,,че подписването на Харта '77 е нов етап, че той означава, свидетелства за ново съзнание на хората, които са осъзнали дълга и са го­тови да го осъществят, дори с риска да не бъдат разбрани.“⁵⁵ Преодоляването на естествения страх, преодоляването на стереотипите не е лесен процес. Той изисква полагане на съзнателно усилие по всеки конкретен повод и при всяка конкретна стъпка на противопоставяне на реалната действителност. Точно това като че ли в годините на прехода бързо беше забравено - откъдето и обезстойностено...

На 5 януари 1977 г. Хавел е арестуван. Властта преценява, че от тримата говорители на Харта '77 трябва да арестува само най-младия. Хайек и Паточка са твърде възрастни - факт, който влияе въздържащо на властта. Месеците, които Хавел прекарва в затвора (остава там до 20 май 1977 г.), са едни от най-драматичните за него. Следователите успяват да го надхитрят, заблуждавайки го, че хората „навън” са се разкаяли. По този начин успяват да го убедят да напише молба за освобождаване, а „навън” съобщават, че се е отказал да бъде говорител на Хартата. Доста късно се разбира, че всичко е било манипулация. След случилото се Хавел се чувства повече от зле психически. Оказва се, че това изпитание е твърде тежко за него. Той опитва да обясни как в действителност са протекли събитията в затвора - чрез самиздат и по чуждите радиостанции. На 26 май в чехословашките медии е съобщено за официалната оставка на говорителя Хавел. От този момент нататък Хавел се държи повече от неразумно. Според Еда Кризеова „по-късно, в писмата си до Олга, Вацлав споделя, че в такива моменти най-добре се чувствал в затвора и целенасочено се стремял да попад­не там.“⁵⁶ Явно гордостта му е твърде голяма, а честолюбието - наранено. Този епизод свидетелства, че нерядко водеща за „дисидента” е личната амбиция да докаже и покаже себе си не само като високонравствена, но и като устойчива личност пред резултатите от конкретната критична или корективна дейност. Появилото се след тази повече от логична грешка на Хавел желание да попадне в затвора, както и подобни действия на други зточноевропейски „дисиденти” са едно от основанията на психиатрите, до които властта прибягва за съдействие, да квалифицират подобни прояви като нездрави...

Властта в Чехословакия прави всичко възможно да го компрометира чрез средствата за информация. За целта тя използва някои негови колеги от театър „На забрадли”, които доброволно или под натиск се изказват срещу него. Най-често използваното определе­ние в тази кампания е „антисоциалист”. Именно на тази квалификация, при това не само от съображения за сигурност, Хавел твърдо възразява. Въпреки всичко ругателската кампания дава резултат. Хората започват да гледат с недобро око на този, когото обявяват за милионер, за подкупен от чуждите разузнавания, за антисоциалист.

Следва втори кратък арест - на 27 януари 1978 г. Поводът е ор­ганизирана акция за участие в бала на железничарите. През март е освободен. На 27 април Хавел и приятели създават Комитета за за­щита на незаконно репресираните (КЗНР). Междувременно той отново става говорител на Хартата.⁵⁷

През втората половина на 70-те години ситуацията в Чехословакия вече е чувствително променена. След разгрома на Пражка­та пролет от висшите училища са уволнени редица свободомислещи професори, които започват да изнасят лекции по домовете. Във вилата на Хавел в Храдечек се събират немалко хора, които слушат тези беседи. През пролетта на 1978 г. именно там са оргаизирани и Мистериите на Страстната неделя. В хамбара свирят „Пластиците”, Павел Ландовски чете своя пиеса. За Мистериите и случващото се по това време Еда Кризеова казва: „Мистериите може би са най-съдържателното нещо, което ,,Пластиците” са създали някога, а Хавел с цената на голям риск предоставил собствения си дом, за да могат да бъдат видени. Мистериите искали да покажат смисъла на саможертвата, която по същество се превръща в истинска победа. Кошмарът се увенчава с неувяхваща слава. Тогава в Храдечек бил направен запис, впо'следствие изнесен от някого на Запад, където пък го прехвърлили на плоча.“⁵⁸ Така познатият от годините на „развития социализъм” Езопов език е превъплътен и в музика.

Впечатление тук правят няколко неща. Първо, че властта позволялява всичко това да се случи. Трудно е да допуснем, че е в резултат на невнимание. По-скоро отговорните лица и институции преценяват, че подобни прояви не са особено опасни. У нас, в България, такъв либерализъм е невъзможен. Особено ако публично са обявили някого и нещо за „дисидент” и „дисидентство”. Второ, издигането на протеста в ценност, и дори в една от най-значимите ценности, разбърква, обърква чисто културно-естетическите критерии. Кое е на добро художествено ниво и кое не е - става от второстепенна важност. Тази тенденция ще продължи и след падането на Берлинската стена, когато за стойностни започват да се обявяват предимно произведения с еретично звучене. Така политиката много по-силно навлиза в културата - оценъчният критерий става до голяма степен политически...

В края на август в Храдечек е премиерата на „Аудиенция”, режисирана от Андрей Кроб. Във вилата продължават да се събират много колеги и съмишленици. Това всъщност е по-широк приятелски кръг. Той позволява на хората да се чувстват еретици и критици, да се изживяват като различни, да осмислят живота си чрез тези сбирки. Властта в Чехословакия явно си дава сметка за фактически безопасната на този етап граница на протеста, поради което и позволява всичко това да се случва.

Именно през лятото и есента на 1978 г. В. Хавел, П. Ландовски и Я. Шабата се срещат два пъти с полски „дисиденти” - Адам Михник и други представители на Комитета за защита на работниците (КОР), основан през 1976 г. и непосредствен предшественик на „Солидарност”.⁵⁹

От 5 август 1978 г. В. Хавел е под постоянно наблюдение – пред дома му денонощно дежури служебна кола с милиционери. През октомври с. г. той написва есето „Силата на безсилните”, посвете­но на наскоро починалия Ян Паточка. За този негов текст Е. Кри-зеова казва: „Както и в писмото си до Хусак, Хавел разглежда­ше съвременното състояние на обществото и анализираше при­чините за упадъка на нарастващото самосъзнание. [...] Есето бързо обиколи света, а у нас се разпространиха копия.“⁶⁰

То е преведено и издадено в България през 1994 г. Тогава, ко­гато българският дебат по темата „дисидентство” все по-често за­почва да разпалва страстите сред различни обществени среди През следващите години темата „дисидентство” постепенно ще стане една от най-сериозно дискутираните, особено от политици и интелигенция. Проследявайки този диспут, днес оставаме с впечат­лението, че есето на Хавел не е четено особено внимателно, което е една от причините за твърде противоречивите, а понякога и твър­де странните интерпретации на същността и целите на източноев­ропейското (в частност на българското) „дисидентство”. В следва­щите страници ще се опитам да представя малко по-подробно (чрез цитати и анализи) този текст, който безспорно има „библейски” значение и функция за тълкуването на тази своеобразна нова рели­гия, наречена „дисидентство”.

Изкушен анализатор, занимаващ се преди всичко с писане на художествени текстове, Хавел използва в есето си познати или нови термини, чието съдържание през цялото време конкретизира, обяснява и тълкува.

Първото уточнение е на определението „диктатура”. Социализмът според него е твърде различен от „класическата” диктатура. Той е блоков, а не просто отделен държавен диктат и като такъв се регулира и контролира „блоково”.

Социалистическият идеологически модел, смята Хавел, е подбен на византийския цезаропапизъм - светската и духовната власт са съсредоточени в ръцете на светската власт.

Сравнението определено е сполучливо, но с малко уточнение. Светската власт при социализма се намира повече в ръцете на манипулиращите с „одържавената религия” представители на висшата партийна номенклатура или в ръцете на „висшето духовенство”.

Всъщност, ако продължим да се вглеждаме във византийския модел, ще открием и други подобия между него и социализма. Едното от тях се отнася до характера и статута на аристокрацията (в модерното общество на духовния елит) в подобен тип общество.

Във византийския и в социалистическия модели тази прослойка е послужебна, откъдето и твърде мобилна и изцяло зависима от волята на императора или на ЦК, Политбюро и първия (генералния) секретар на партията. Ако те (императорът или висшият партиен орган или лидер) решат, конкретната личност може вече да не принадлежи към елита, тя може да бъде изхвърлена оттам, лишена от власт, обречена на забрава, тъй като няма повече възможност за публична изява. При този статут просветеният слой съвсем естест вено е преобладаващо конформистки настроен.

За Хавел най-подходящото название на социалистическата система в Източна Европа е посттоталитарна, което ще рече не разпаднала се тоталитарна или следтоталитарна, а само специфично тоталитарна. Специфичност, определена и предопределена от съществуването на биполярния модел на световен ред. Модел, при който двата свята се развиват взаимнообусловено, т. е. при съществена прилика между тях. Така Хавел прави недвусмисления извод: „Съветският блок [...] отдавна не представлява някакъв анклав, изолиран от останалия цивилизационно напреднал свят, имунизиран прямо процесите, през които преминава; дори обратно - блокът е негова интегрална част, която споделя и съвместно твори глобалната съдба на света. Конкретно това означава, че в нашето общество неизбежно всъщност се налага (и дългогодишното съжителство със западния свят ускорява това разви­тие) същата ценностна йерархия като в напредналите западни страни. Това означава, че де факто става въпрос само за друг вариант потребителско индустриално общество с всички соци­ални и духовни последствия, които то носи. Без да се вземе пред­вид това измерение - заключава Хавел, - не може добре да се проумее характерът на властта в нашата система.“⁶²

Ако днес, в началото на XXI в., „еретизмът” на това разсъжде­ние е в назоваване на близостта между двата модела в годините на Студената война, при доминиращи нагласи за възхвала на западно­то и тотално отрицание на източноевропейското общество, то в края на 70-те години на XX в. „еретизмът” е по отношение на офи­циално господстващата теза на противопоставеност на „доброто” социалистическо пред преимуществено „злото” западно социално устройство. Именно извънвремевата конюнктурна неприемливост на това наблюдение е най-сериозният, най-трудно оборимият аргу­мент за неговата истинност.

Така същинското начало на анализа е опит за характеристика на обществото, в което живеят източноевропейците и в което ще се проявява „дисидентството”. Този подход е като че ли единствено правилният. Защото, без да се познава характерът на системата, наречена социализъм, без да се познават специфичните (макар спецификите да са доста относителни) проявления в конкретната стра­на, не може адекватно да се разкрие проблемът.

Примерът на Хавел със зарзаватчията, който украсява магазина си с лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се! ” само доказва, че през 70-те години идеологията е просто „отбиване на номер”, „спазване на правилата”, преподсигуряване чрез де­монстрация на идеологическа принадлежност от страна на всички представители на обществото - от обикновените работници, през интелектуалците, та чак до управляващите. Доказателство, че идеологията е просто ритуал, не означаващ почти нищо... или означаващ всичко. По-нататъшните разсъждения на Хавел за мотивите на зарзаватчията да изпише този, по-скоро комично изглеждащ, отколкото адекватно служещ лозунг в магазина са най-общо в посока конформизъм, който единствен може да осигури комфортен жи­вот. Но интуитивното, безсъпротивителното подчинение на „идеологията на алибито” превръща човека в „жертва и опора на посттоталитарната система“. Той някак естествено се отказва да има свое мнение и да изявява своя позиция, като по този начин постепенно и неусетно загубва себе си и престава да бъде себе си. Този процес е еднакво валиден, макар и в различно количествено съотношение, за всички - от работника до висшия управник. Така идеологията фактически опростява и подменя живота, така се създава системата на „живот в лъжа”. И всичките тези зависимости в посттоталитарната система далеч не се осъзнават ясно от власт и граждани, те са резултат на последователното агресивно зомбиране на хората, чийто резултат е и възприемането на този начин на живот като единствено възможен. „С това всъщност човекът утвърждава системата, изпълва я, става системата - заключава Хавел. - Така се изгражда системата - продължава той - на обществения ,,самототалитаризъм”, така човекът се отрича от собствената си самоличност в полза на ,,самоличността на системата“. ⁶³

Това прозрение не е ново. Много по-рано - през 1949 г. - Дж. Оруел в романа си „1984” е разкрил механизма на действие в технологичното общество, който функционира като самодвижеща се система чрез доброволния отказ от свободата както на работника, така и на министъра. Но именно Хавел прави недвусмисления извод, че „човекът е принуден да живее в лъжа, но може да бъде принуден към това само защото е способен на такъв живот”.⁶⁴ А е способен и живее така, защото консуматорского общество и на Изток, и на Запад води до „криза на идентичността”, до криза на ценностите, предпоставя избора на материалния комфорт пред сложните екзистенциални въпроси, които духовното развитие повдига...

Именно опитът да се излезе от „живота в лъжа” и да се премине в другата реалност, да се влезе в проблемите на действителния живот, на „живота в истина”, с което фактически се нарушава целостта на системата, наречена социализъм, е същинското начало на „дисидентския” път. Подобна стъпка е възможна само след положено усилие за излизане от сгереотипа, за пристъпване към съзнателно противодействие на статуквото, което ще рече и съзнателно действие за запазване на собствената идентичност, усилие, на което в началото е способно избрано малцинство от мислещи лич­ности. Тяхното поведение и техните действия - успоредно с дискомфорта, който създават на властта - могат да повлияят на по-будните и по-зрелите, а след време и на мнозинството граждани. Събуждане на гражданско съзнание, формиране на гражданско чувство и пристъпване към гражданско действие са основните цели на започналите да живеят в истина „дисиденти”. Тяхното пуб­лично поведение неизбежно се санкционира от властта, тъй катс нарушава целостта на „живота в лъжа”, с което дестабилизира са­мата власт. Тъкмо санкцията, репресията от своя страна привличат вниманието първоначално на по-малка, а постепенно, с умножава­нето на подобни действия и тяхното санкциониране, и на по-голя­ма група граждани. По този начин властта и мнозинството заедно легитимират „дисидентите” като реални субекти - говорители на истината. Тези личности обаче не са претенденти за властта, тъй като действията им са в полето на моралноценностното, на корек-тивното, а не в полето на реално политическото. В този смисъл, смята Хавел, „дисидентската” дейност е в сферата на „предполитическото”.⁶⁵ В този смисъл според него трябва да се отчете ,,нравственото измерение като политически феномен”.⁶⁶

Така появата на Харта '77 от „скритата сфера" шокира хората, живеещи в света на илюзиите, които трудно разбират, че става дума не за противопоставяне на две политически концепции, а на „две разбирания за живота”.⁶⁷

Както властта, така и голяма част от българското общество са в подобно състояние, когато в края на 80-те години на XX в. се поя­вяват неформалните организации. От една страна, те са логичен за­вършек на творческите и гражданските позиции, изявявани десети­летия наред от популярни български интелектуалци, от друга – в съпоставителен план с Унгария, Чехословакия и Полша - са закъс­нели. Въпросът е: Могат ли да се абсолютизират ролята и значе­нието, силата на въздействие върху обществото на тези организа­ции? Както става ясно от примера в Чехословакия, където органи­зираната форма на „дисидентска” дейност се проявява през 1977 г ефектът от нея не е кой знае колко по-голям, въздействието не е върху обено широк кръг от хора. Статистиката, дадена от самите „дисиденти”, е следната: в края на 1988 г. се събират 260 подписа, а в началото на 1989 г. - хиляди, но при по-умерена декларация и при активно ангажиране с подписката на известни интелектуалци комунисти...⁶⁸ А според доклад на Държавна сигурност до Политбюро на ЧКП от октомври 1989 г., цитиран от известния чешки „дисидент” Ян Урбан, „ядрото на противниците на режима в Чехословакия се състои от 60 души, които имат общо около 500 сътрудници и последователи”.⁶⁹

Всъщност, за да се разбере коя корективна форма на проява оказва по-голямо разкрепостяващо въздействие върху хората, е необходимо да се познават добре както „дисидентските” публични изяви, така и официалната критична култура, която има по-масова публика. Няма спор, че съществуването и на двете прояви на противодействие на изкривения социалистически модел е най-добрият вариант. Непознаването на едната от тях обаче често води до преувеличаване ролята на другата...

В този ред на мисли твърде логично изглежда поводът за създаване на Харта '77 да е не конкретно събитие от политическата сфера, а именно опитът да се ограничи свободата на младите хора да правят и слушат музика, каквато харесват - ако не всички, то повечето от тях. Именно това посегателство върху свободата се тълкува от критичните интелектуалци като всеобщо посегателство. Именно това посегателство води до организиране и активизиране за противодействие срещу репресията не просто върху рокгрупа ,,Пластиците”, а върху всеобщата свобода. Това противодействие според Хавел възниква ,,в далеч по-широката „предполитическа“ област, където се противопоставят „животът в лъжа“ и „животът в истина“, т. е. претенциите на посттоталитарната система и истинските стремежи на живота“.⁷⁰

Това е и основният сблъсък при социализма. Именно по тази причина проявата на чисто политическо действие от отделни личности, станали политически затворници поради тази си позиция, а заради публично изразени критични мнения, много по-слабо въздейства върху хората, отколкото проявите на „дисидентите“. „Ис­тинското поле - твърди Хавел - на потенциалната политика в посттоталитарната система е нещо съвсем друго: постоянно и високо напрежение между комплексните изисквания на тази сис­тема и стремежа на живота, т. е. елементарната нужда на чо­века поне до известна степен да живее в съгласие сам със себе си, просто да живее поносимо.“⁷¹ Пробивът в света на лъжата (т. е. в официалната сфера) е не нейното тотално отрицание тогава, когато не съществува реална възможност за „друго“ общество, а проглеж­дането и мотивацията за себеотстояване, за поддържане достойнст­вото на личността до идването на подходящия момент.

Освобождаването от страха е задължителното предусловие за „живот в истина“. Началото е индивидуалното осъзнаване на по­требността да говориш това, което мислиш, макар и чрез метаези­ка, наричан „езопов“. Това е импулс за отстояване на собственото достойнство, който впоследствие еволюира до потребност да споделяш с близки приятели, да печелиш или да откриваш съмишлени­ци, заедно да се борите за истината, да намирате начини публично да говорите истината, да постоянствате, да не изменяте на себе си, да впръсквате светлина. Не е задължително този процес да стига до осъзната потребност или до стройна програма за сваляне на власт­та. Целта на „дисидентството“ е по-скоро корективна, отколкото опозиционна политическа дейност - последната по същество означава легитимация като политически субект с ясен стремеж към завземане на властта. „Дисидентството“ никъде не си поставя подобни цели. Дори напротив - смята като интелектуално проявление подобна цел за нереална и недопустима. Това обяснява и не особено сполучливата политическа дейност на бившите „дисиденти” след падането на Берлинската стена. Защото „дисидентството“ е по-скоро мисловна, умозрителна дейност, защото то е повече в сферата на философията, психологията и теорията, отколко стремеж и възможност за практическа реализация на идеите. Защото „дисидентството“, макар и с конкретни задачи, борави по-скоро с морални категории, отколкото с прагматични цели.

„Ако се опитаме - разсъждава Хавел - да разгърнем у нас н какви политически дискусии, които движат политическия вот в едно демократично общество, е много случаи това би изглеждало доста безсмислено: възможно ли е например сериозно да дискутираме по въпроса дали искаме да сменим системата или само да я реформираме? Нещо такова обаче при нашите взаимоотношения е типичен псевдопроблем: засега нямаме възможност да реформираме системата, нито да я сменим; изобщо не е ясно къде свършва реформата и къде започва промяната; от редица сурови изпитания знаем, че и „реформата“, и „промяната” сами по себе си нищо не гарантират. Впоследствие ни е все едно дали системата, в която живеем, от гледна точка на тази или онази доктрина, е „променена“ или „реформирана“ - става въпрос за това да може да се живее достойно, да може системата да служи на човека, а не човекът на системата, и вюваме за това с тези средства, с които можем да воюваме и с които има смисъл да воюваме. [...] Как ще го нарече това Западът, [...] е последното, което може да ни интересува!”⁷²

След този дълъг, но твърде ясен цитат едва ли проблемът за същността и целта на „дисидентството" се нуждае от повече аргументи и факти, които да го разкриват по-детайлно.

Но все пак, преди да пристъпим към размисъл върху конкретните критерии за „дисидентска“ принадлежност, формулирани от Хавел в 13-а част на есето, както и върху последвалите разсъждения за различните „дисидентски“ проявления, нека се вгледаме в понятието „опозиция“ в социалистическата система и неговото съдържание така, както той го интерпретира.

Ясно е какво представлява политическата опозиция в условията на демокрация (политически сили, които не са на власт, но предлагат атернативни програми за управление и готовност да ги реализират, когато дойдат на власт). Не така ясно обаче стои въпросът за опозицията при „блоковата“ диктатура, в която се управлява и живее Източна Европа. Под опозиция в социалистическите държави Западът разбира скрита конфронтация на властта, под опозиция властта в конкретните социалистически страни разбира всеки опит за „живот в истина“, който нарушава целостта на системата, под опозиция и Западът, и обществата в Източна Европа разбират „неконформисткото поведение и критичните възгледи, които се изявяват постоянно и публично“, т. е. под опозиция се разбира „дисидентската“ дейност. Самите „дисиденти“ обаче, както забе лязва и отбелязва Хавел, не възприемат себе си като „опозиция“, което ще рече като група от хора, която „иска да свали правител­ството и да унищожи социализма (разбира се, с помощта на империалистите като наемници)“. Дори нещо повече — те не желаят да се отъждествяват с понятие, носещо отрицание и противопоста­вяне; те предпочитат да се възприемат като хора със своя почтена позиция.⁷³ Не като опозиция, а като проява на почтена позиция ин­телектуалците интерпретират и Харта '77...

Ако отношението към определението „опозиция“ или по-скоро към традиционното разбиране за „опозиция“ е дистанцирано или категорично неприемливо за Хавел и съратниците му, още по-сму­щаващо е то (неговото - тяхното отношение към понятието „дисидент“) заради неясното и дори неточното съдържание, което Запа­дът влага в този термин. Именно по тази причина, когато разсъж­дава и формулира петте основни условия, на които трябва да отго­варя конкретната личност с позиция от Съветския блок, за да бъде наречена „дисидент“, Хавел изразява присъщото за интелектуале­ца съмнение в безусловността на тези характеристики, предшест­вайки ги с израза „изглежда“: