Пътят на Хавел или чехословашкият „дисидентски модел

Следва пиесата „Изкушение”, интерпретираща темата за Фауст, чиято премиера е през май 1986 г. в „Бургтеатер”. Това е многопластов текст на писател, опитващ се философски да погледне на действителността. Западните театрали не успяват да я разберат и в резултат я елементаризират.⁹⁸

Същият този Запад обаче има своите възможности за компенса­ция чрез оказване на официална и публична подкрепа. През януа­ри 1986 г. Хавел получава наградата „Еразъм Ротердамски”. Жест. изтълкуван от „дисидентите” в Чехословакия като признание за дейността на Хартата, поради което и нейните говорители изпра­щат благодарствено писмо. Отговорът на властта в страната е оби­чайният - статия в официоза „Руде право” под заглавие „Тлъст ар­маган от Холандия“.⁹⁹ Така по изпитания начин, който въздейст­ва върху обществеността в удобна за властта посока, продължават опитите за компрометиране и дискредитиране на неговата личност.

От 1987 г. нататък официалните делегации от западните държа­ви търсят постоянни контакти с чехословашките „дисиденти”. По неизбежност и по необходимост Хавел все по-активно се занимава с политика и все по-малко време отделя за писателстване. Настъ­пил е моментът, когато и двете страни (и Западът, и критичните ин­телектуалци от Изтока) съзнават, че дневният ред е променен, че Хелзинкските споразумения могат да влязат в действие само ако се работи активно за практическата им реализация.

Както и може да се очаква, кризата на общественото и на лич­ното съзнание, изправянето на човечеството пред поредната голя­ма, но твърде неясна промяна, тези и редица още неща в същата посока, третирани в пиесата „Изкушение”, по-добре се разбират и стават основна тема за интерпретация на част от официозния и от „дисидентския” елит на Чехословакия. Така възниква идеята и се основава списание „За театъра”, в което през цялото време, макар и под псевдоними, сътрудничат и номенклатурни писатели.¹⁰⁰ По този начин списанието става интелектуална институция, в която активно се обменят теми и идеи, по този начин то се предпазва от опасността да се самозатвори и изчерпа, като в същото време раз­ширява своята публика и с добре дозирана агресия отваря нови по­лета в съзнанието на мнозинството от просветените мислещи граждани. Времето на „перестройката” се оказва подходящият фон, на който едно фактически нелегално самиздатско списание играе во­деща роля в цялостната култура на страната. Тази атмосфера стимулира Хавел за написване на пиесата „Терен за разчистване”, демаскираща мимикрията на властта и спекулацията й с темата за общественото преустройство. Хавел продължава да е типичният образ на „дисидента”, който изпитва потребност да се себеизразява основно чрез творчеството си.

Именно в този момент - на 3 септември 1988 г., по време на фолклорния фестивал в Липнице - след деветнадесетгодишно отсъствие Хавел за пръв път е отново пред публика. Нервен, смутен, откровен, той печели симпатиите и е горещо аплодиран. Откритата му поява пред гражданското мнозинство се запомня, популярността му нараства. Не закъснява и логичният отговор на властта - ежегодният дотогава фолклорен фестивал е забранен.¹⁰¹ Взетите мерки от Държавна сигурност провалят и редовната тримесечна писателска среща през септември 1988 г. във вилата на Хавел в Храдечек. Всички, които се опитват да стигнат до мястото на срещата, са извикани на разпит в близкия участък, направен е поредният опит за сплашване, без да се пристъпи към по-сериозни репресии.

Така власт и „дисиденти” остават верни на себе си, конфронтацията между тях продължава, без да се засилва. В тази атмосфера не престава и общественият натиск. През октомври 1988 г. е подготвен и подписан манифестът „Демокрация за всички” – много по-остър от Хартата текст, факт, който сам по себе си изключва възможността за широка обществена подкрепа. В крайна сметка документът, в който за първи път се оспорва ръководната роля на комунистическата партия, е подписан от 260 души. Поводът за поредната публична акция е предстоящата след броени дни седемдесетгодишина от основаването на републиката. Властта реагира по обичайния начин - взема всички мерки: от обиски, през специални разпоредби до домоуправителите да заключват входните врати на сградите, до задържане на граждани и побои над тях. Действия, които потискат, сплашват и нараняват и които предвещават още по-сурови санкции на силовите органи. Така говореното и демонстрираното чрез официалните средства за информация преустройство заприличва на фарс. За тези и за редица други действия на управляващите - като забранения симпозиум „Чехословакия 88” и драстичните мерки през март 1989 г. срещу подписалите католическата петиция - Хавел разказва в писмо до френския президент Франсоа Митеран, с когото малко по-късно, заедно с други представи тели на независимите движения, „закусва” в столицата Прага. Следва първият разрешен митинг на Шкроуповия площад. По вре­ме на митинга и непосредствено след него се оформят и сблъскват, макар и за кратко, две основни мнения на опозиционните лидери Едното, което отстоява позицията за засилване на конфронтацията с властта, и другото, което апелира за компромиси с управляващи­те и започване на диалог с тях.¹⁰²

Прави впечатление, че „дисидентските” организации се стремят да спазват правилата и законите в страната и преди всяка своя пуб­лична акция действат според тези предписания. Така на 2 януари 1989 г. е поискано официално разрешение за провеждане на възпо­менателен митинг за Ян Палах на 15-и с. м. Първи пражки районен народен съвет забранява акцията. Междувременно се случва нещо, което изправя самия Хавел пред сложен проблем. Той получава писмо от младеж, който заявява, че на 15-и ще се самозапали, след­вайки примера на Ян Палах. Писмото е с печатни букви, което го кара да се усъмни в автентичността на документа и води до логич­ното допускане, че е провокация от страна на службите за сигур­ност. Реакцията на Хавел е добре премислена. Първо се обажда на редактора на „Телевизионни новини” с молба да излъчи отговора му, съдържащ призив към младежа за отказ от това крайно действие и най-любезна покана да присъства в този ден на Вацлавския площад, но без запалителни средства. Националната телевизия не реагира и Хавел е принуден да изпрати същия текст до чешките ре­дакции на радиостанциите „Свободна Европа” и „Гласът на Аме­рика”, които го излъчват в своите емисии. На 9 януари Хавел пре­дава текста и на Държавна сигурност. Оттам му благодарят за предприетите действия.¹⁰³ Всичко това за пореден път свидетелст­ва, че „играта” между власт и „дисиденти” се води твърде умело. че и двете страни се стремят привидно към съобразяване една с друга, докато опитват взаимно да се надхитрят.

На 15 януари към Вацлавския площад се отправят много хора с цветя, за да почетат паметта на Ян Палах. Отива и Хавел, но забе­лязвайки, че милицията арестува хора, наблюдава отстрани, като се въздържа от каквато и да било демонстративна поява в центъра на събитията. Когато милицията призовава гражданите да се върнат по домовете си, той също си тръгва. Точно тогава обаче хора на Държавна сигурност, които са го следили през цялото време, го задържат. Следват процес и осъждане на девет месеца затвор.

В заключителното си слово пред съда Хавел говори както за своето, така и за желанието на неформалните организации в страната да има „мир и спокойствие”, властта да започне диалог с гражданството, вместо с лекота и без основание да слага етикета „антисоциалист” на всяка загрижена за съдбата на нацията личност.¹⁰⁴

Непосредствено след това обществена реакция няма. Смутени от мълчанието, три жени, подкрепени от Сергей Махонин, откриват подписка в негова защита, чиято цел е искане за освобождаване на Хавел, след като излежи половината от присъдата. Твърде показателен за нагласите на гражданството и за механизма на действие и въздействие върху него от страна на „дисидентите” е начинът, по който се развиват събитията. Началото е смущаващо - подписват се едва дванадесет души. Но когато имената им - а това са предимно популярни актьори - са прочетени по западните радиостанции и в акцията енергично се включва Иржи Кршижан, който, благодарениена авторитета си сред партийната маса, успява да събере много подписи от т. нар. „перестройчици" в ЧКП, хората се активизират. За кратко време са събрани над 3800 подписа, които чрез петиция са изпратени до прокуратурата и началника на затвора. Целта е постигната. Хавел е освободен от затвора, където този път се е ползвал с особени привилегии - телевизор в килията и постоянна загриженост от затворническите власти за неговото здраве.¹⁰⁵

Така неизбежната, макар и твърде неудовлетворителна за инте-лектуалците, либерализация в обществения живот, настъпила в резултат на „перестройката”, както и засилените критичност и гражданска активност на десетки известни творци оказват сериозно влияние върху многобройни групи от хора, които все повече успяват да преодолеят страха си и да се присъединят към инициативите на водещите личности. Този процес се развива с голяма интензивност през втората половина на 1989 г.

Твърде симптоматично за социалните нагласи на чехи и словаци е участието в подписката на най-популярния документ - петицията „Няколко изречения”, написана от Иржи Кршижан, Вацлав Хавел и Саша Вондра. Автор на заглавието е Иржи Кршижан, чиято идея и стремеж са то да наподобява „Две хиляди думи” - документ, получил изключителна известност в Чехословакия, на Изток и на Запад и изиграл знакова роля през 1968 г. Отчели ограничения успех в подписката под манифеста „Демокрация за всички”, сега трмата автори на новия документ са особено внимателни. Те се стараят да намерят мярата в тона на критиката към властта, за да не изплашат и дистанцират хората с по-голяма агресивност, която те не биха подкрепили. Изборът на мъдрия прочит на реалността пред залагането на пожелателните, но несъществуващи обществени настрое­ния всъщност определя и изключителния успех на тази акция. Ясное, че масовите нагласи са за активно участие в граждански инициа­тиви, чиято цел е по-близко до „социализма с човешко лице”, а не в прояви, апелиращи към коренна промяна на социалния строй, към който - въпреки очевидните му негативи - мнозинството граждани са се приспособили и в който до голяма степен са успели да се реа­лизират. Неслучайно реформите от 1968 г., пропагандирани и ръко­водени от новите тогава ръководители на ЧКП, получават масова обществена подкрепа, а инициативите на Харта '77 са популярни и одобрявани главно в ограничени интелигентски среди.

Големият успех на подписката под „Няколко изречения”, под­крепена от четиридесет хиляди души (всички изписват и адреса, и професията, и партийната си принадлежност) се дължи до извест­на степен и на гласността, която дават на документа радиостанции­те „Свободна Европа” и „Гласът на Америка”, но най-вече на тра­диционно агресивната и неадекватна реакция на властта, изразена по страниците на официоза „Руде право” и чрез другите средства за масова информация. Колкото по-настъпателни са тези статии и коментари, толкова повече хора подкрепят документа.¹⁰⁶ Това само по себе си е свидетелство, че вече е отминало времето, кога­то заплахите и репресиите от страна на управляващите са предиз­виквали затваряне в себе си и засилване на страха, примесен със скритото възхищение от публичните личности, осмелили се да зае­мат открита критична позиция. Сега ситуацията е различна. „Пе­рестройката” и в Чехословакия е навлязла в заключителната си фаза, когато властта предпочита пропагандната атака пред репре­сиите. Все повече граждани са готови да последват примера на припознатите от тях нови обществени говорители в лицето на безспорни културни авторитети.

Такава е реакцията в големите градове. Селата и малките градчета в преобладаващата си част все още живеят в своя привичен традиционен свят, твърде малко засегнат и повлиян от вълненията и движенията в големите центрове, където и просветеността, и потребността от свобода са по-големи и в немалка степен се преживяват като жизнено важни. Тази разлика в реакциите между големия град и селото, между големия и малкия град ще се усеща в цяла Източна Европа през следващия постсоциалистически период.

Активността на „дисидентите” нараства ежедневно. След успеха на манифеста „Няколко изречения” Кршижан изпраща писмо до премиера Адамец, в което настоява за диалог между власт и опозиция. Междувременно започва да излиза и сп. „Мост”, което играе посредническа роля в контактите с управляващите. Надеждите в тази посока са големи, но ЦК на ЧКП се оказва твърде неумел и неадекватен дори в този пределно ясен момент, когато символичната за Студената война Берлинска стена сериозно е разклатена от силните граждански прояви в повечето източноевропейски държави. Предварително уговорената среща с Иржи Кршижан (лидерите на Чехословашката комунистическа партия са отказали да разговарят с представителя на по-крайното течение В. Хавел) не се провежда.

Тази неадекватност на властта увеличава активността и настъпателността на формиращите се опозиционни сили. Започва подготовка за поредната публична акция, която трябва да отбележи Деня на човешките права. Дори това осезателно раздвижване на немалко хора се струва недостатъчно на Запада. „Дисидентите” в Чехословакия са принудени да обясняват и изясняват своето мнение, че е важно качеството, а не количеството на участниците. Дали това е тяхно искрено убеждение или защитна реакция е трудно да се каже. Безспорен е фактът, че мнозинството остава в ролята на мълчалив наблюдател.¹⁰⁷

В студентската демонстрация от 17 ноември Хавел не участва, но младите хора, минавайки покрай дома му, издигат възгласа „Да живее Хавел! ” Явно популярността му вече е твърде голяма. Той обаче продължава да е предпазлив и дори малко изплашен от този факт. Усещането за силата на властта е по-голямо, отколкото е действителната й сила. В това няма нищо неестествено, като се предвид колко пъти и по какъв драстичен начин Хавел е бил репре­сиран през последните десет години. Така съвсем естествена из­глежда и реакцията на случката от лятото на 1989 г., когато мина­вайки по Карловия мост, за пръв път чува виковете „Да живее Ха­вел!”. „Загубен съм - казва той, - вече ми познават физиономията.”¹⁰⁸

Тук логично възниква въпросът: Доколко всъщност интелекту­алци и гражданство са натрупали социален опит за противодейст­вие на режима? „Дисидентите” и в този момент продължават да са до голяма степен затворена и в прийомите си конспиративна орга­низация. Въпреки немалкото им публични възвания, въпреки ак­тивната подкрепа на западните радиостанции и на Запада въобще, те не успяват да приобщят мнозинството граждани. Хората в Че­хословакия (както междувпрочем и в България) трудно откликват на призиви за открито противопоставяне. Същинското въздейст­вие на „дисидентите” се проявява и разбира доста по-късно.

На 19 ноември именно в театър - обществена институция, коя­то години наред е място за социално говорене и социално реагира­не - в залата „Чинохерни клуб” на „Реалистицке дивалдо” се учре­дява Гражданският форум, включващ театрали, други интелигенти и всички, както казва Хавел, които се чувстват граждани. Тогава именно Хавел за пръв път говори пред широка публика. Той прави впечатление на прекалено хрисим и недобър оратор. Всъщност ли­дерът на „дисидентите” знае какво говори, основният му стремеж е да привлече и обедини хора с различни убеждения, а не да изпла­ши част от тях и да ги дистанцира. Потребността от масова подкре­па в този момент е още по-осезателна.

Няколко дни по-късно - на 24 ноември, когато генералният сек­ретар на ЧКП Милош Якеш подава оставка - започват да се пишат възвания, които се публикуват във вестниците, прави се опит случ­ващото се в Прага да обхване и провинцията. Тази провинция, коя­то е в ролята на доста индиферентен наблюдател и чиято реакция в следващите дни е труднопредвидима и в същото време особено важна с оглед перспективите за успех на ясно очертаната основи; цел - диалог, поставящ началото на съществени промени, които да се постигнат по мирен начин.

Междувременно делегация от популярни личности, членове на Хартата разговаря с правителството. Всички действащи лица са ентусиазирани, задъхани, еуфорични. И балерините от „Латерна магика” са заразени от тази реална магия и помагат, както и с каквото могат - правят сандвичи...

Така започва „нежната революция” в Чехословакия.

26 ноември 1989 г. Преговорите с Адамец и други членове на правителството, от една страна, и Хавел и съмишленици - от друга - вървят цивилизовано. И двете страни говорят по същество. Стремят се към взаимен компромис. Така в отговор на тревогата на премиера, че предстоящата стачка може да разстрои производството, Хавел заявява, че тя ще бъде само предупредителна. Председадателката на Женския съюз Немцова пък изразява своята загриженост към начина на говорене. Апелът, отправен към Еда Кризеова, е да не се злоупотребява със словото, да се избягват цинизмите. Реакцията на последната е насмешлива, но както съвсем скоро става ясно, навсякъде в Източна Европа началото на промените е свързано и със злоупотреба с думите, и с опасно словоблудство, което оказва деморализиращ ефект в този първоначален еуфоричен и емоционално наситен момент.

Въпреки осезаемата реалност на случващото се, „дисидентите” имат усещането, че ставащото е сън. За тях е трудно да повярват, че доскорошният им скептицизъм е опроверган.

Както показват последвалите събития, властта в Чехословакия действа много по-неумело, отколкото българската. У нас, след като ръководителите на БКП извършват „дворцовия преврат”, митингите са официално разрешени, а номенклатурните перестройчици антиживковисти сами разясняват на партийните членове необходимостта не просто от опозиция, а от силна опозиция. У нас. както и в Чехословакия, голяма част от „дисидентите” са членове на комунистическата партия, и тук, и там заедно действат некомунисти и перестройчици комунисти. В Чехословакия обаче преговорите между власт и опозиция са доста по-сложни.

На същата дата, когато се води и успешно приключва разговорът с правителството на Адамец, се провежда голям митинг на площад „Летна”. За това ключово и определено повратно събитие в съвременната история на Чехословакия Е. Кризеова разказва: „Тълпата можеше да освирка всички, които бяха свързани с петъчната разправа (става дума за намесата на милицията в първия голям митинг - бел. на авт. - Н. Хр.). Не знаехме как тя ще реагира на молбата им за прошка. Реакцията беше възхитителна.. Всички на митинга бяха приятелски настроени и готови да раз­говарят с ораторите.“

В този момент повече от явно е желанието на чехи и словаци за „единение“, а не за конфронтация и агресивно противопоставяне както всъщност се случва малко по-късно. Причината за тази промяна е предадена в по-нататъшния разказ на Е. Кризеова: „Това не можа да разбере господин Адамец и не поиска да чуе гласа на народа. Тогава на „Летна“ се разиграха няколко лични драми и еднаша от тях беше драмата на премиера.

Позитивните обществени нагласи на „дисидентски“ лидери и народ в този начален момент са впечатляващи. Тези искрени думи на Е. Кризеова от биографичната книга за Вацлав Хавел са твърде показателни за наивните им в известен смисъл представи за пред­стоящото „светло“, мечтано и изстрадано бъдеще.

Премиерът Адамец обаче не успява да се възползва от всичко това. В речта си служи със стара лексика, номенклатурно много­словен е, без да е достатъчно съдържателен. В този момент обще­ственото наказание е светкавично. Добронамереността на тълпата, последвана от разочарование, се превръща първоначално в про­тест чрез обединяващото пеене на „Отче наш“, а в следващите дни постепенно се върви към агресия и противопоставяне. Това се случва въпреки голямото старание на „дисидентите и особено на Хавел за помирителен тон, въпреки интервюто, което той дава на гузните редактори от „Руде право“, въпреки желанието на всички за безкръвна „революция“.

Логично в този момент възниква идеята и се издига кандидатурата на Вацлав Хавел за президент. Той самият в началото не е съгласен, нещо повече, смутен е от тази идея. Най-малкото защото тя противоречи на доскорошната му представа, че писателят, интелектуалецът, „дисидентът“ е и трябва да си остане в полето на предполитическото, а не да се намесва в реално политическото. Така мисли неговата съпруга и съратничка Олга, така мислят и мнозина от по-близките му сътрудници. „Взехме властта по случайност, просто нямаше кой друг да я вземе“ - такова признание прави по-късно Ян Урбан.¹¹⁰ Публиката, която слуша речите на Хавел, също не е убедена, че той е подходящата първа фигура за страната. Тя е смутена от някои външни недостатъци - ясно забележими тикове, лоша дикция, неспособност за излизане от писателската образност и преминаване към по-опростено и директно говорене.

Всичко това тепърва ще се преодолява, а то се оказва и не толкова съществено. В крайна сметка на 29 декември 1989 г. Вацлав Хавел става президент и с дейността си успява да спечели доверието на голяма част от гражданите на Чехословакия.¹¹¹

В самото начало обаче основен проблем е недостатъчната известност на неговата „дисидентска“ дейност, особено за хората от вътрешността на страната. За да се преодолее това състояние, което е породено от относителната затвореност на хартисткото движение, запазило през цялото време интелигентския си състав и организирано в немалка степен по принципите на нелегалната борба, чешкото издателство „Мелантрих“ само за няколко дни издава популярната на Запад анкета на Карел Хвиждяла „Задочен разпит“, последвана от от биографичната книга на Еда Кризеова „Вацлав Хавел - поет и президент“.¹¹²

Така започва постсоциалистическият период, така започва прехо-дът, завършил с разделянето на Чехия и Словакия (измяна на свещения за чехи и словаци период на Първата република), но и с успешната атлантическа и европейска интеграция на страната чрез вкючването й през XXI в. в структурите на НАТО и Европейския съюз.

В самото начало на прехода обаче В. Хавел изразява своето безпокойство от някои проявления в обществения живот, които са несъзнателна и будеща тревога рефлексия от миналото: „Ако има нещо, което да ме притеснява и да смятам за опасно, това е идеологизацията на нашата реформа и петолерантиият догматизъм, дори фашизъм, които понякога я съпътстват. [...]

Същинското осмисляне и реалната оценка на последните шестнадесет години тепърва предстоят.

Като личност, извървяла своя път на мислещ творец, преминала през „дисидентската“ корективност на социализма и активност, насочена към промяната на начина на живот и морала на модерния човек, и достигнала до първа политическа фигура в Чехословакия, ес­тествено е именно той да разсъждава и да се противопоставявя на опитите за унификация на държави, народи и личностни позиции в съвременния свят: „Без да съм, така да се каже, търсач на какъвто и да било „трети път“, аз съм противник на сляпото подражание, особено ако то се превръща в идеология. Аргументът ми е прост: това е противно на природата на живота. Ние никога няма да превърнем Чехо-Словакия в Германия, нито във Франция, нито в Швеция, нито в Америка и аз просто не разбирам защо трябва да се стремим към това. Ако то стане, възниква въпросът: необходимо ли е да сме самостоятелна държава и да учим в училище такива незначителни езици, каквито са чешкият и словашкият, и не би ли било по-добре да се обявим за петдесет и първи щат на САЩ. А сега сериозно: животът, природата, човечеството и светът затова са красиви и интересни, защото са различни, защото всяко живо създание, всяко населено място, всяка държава, всеки народ имат своя неповторима идентичност. [...] И аз наистина не разбирам защо единствено ние трябва до такава степен да се срамуваме от себе си, че да не желаем да сме Чехо-Словакия? Това ми изглежда като залитане от една крайност в друга. Един път се вживяваме в ролята си на световен месия, друг път се срамуваме от това, че изобщо ни има.“¹¹⁴