Пурпурна есен – I част



страница24/78
Дата06.11.2017
Размер16.42 Mb.
#33988
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   78
Глава на Haos

Поредния съвет на Стопаните беше в разгара си. Голямата зала в домът на Губернатора блестеше в цялата си прелест, и въпреки това благородниците на Хипопион не можеха да оценят красотата й, а само се гълчаха един друг като група надути пауни. Стопаните никога не бяха в близки отношения, не рядко се виждаха единствено на съвета, или само когато се даваха на съд един друг за поредното парче земя, ненаселявано и необработвано от никого, но притежавано от някого.

Дълбоките джунгли във вътрешността на острова още не бяха изследвани, но вече на картата имаха обозначения: "Стопанство на Хаирш", "Стопанство на Седах" или по–рядкото "Губернаторска земя".

Колкото до самите стопани, някогашните бегълци и затворници на острова се бяха променили на външен вид до неузнаваемост. Тежките им пръстени, ланци и везани дрехи светеха със студен блясък, също както и в очите им алчността, завистта и ненавистта бяха помрачили съзнанието им. Дои и да сложиш златен гердан на свиня, тя си остава свиня.

Днес те се бяха събрали отново по желание на Губернатора. Зле прикрито недоволство бликаше от всички страни, заливаше ги и ги отнасяше в дълбините на гнева в душите им. Сега те се бяха събрали на групички, прикривайки омразата си зад мазни усмивки, и говорейки с довчерашните си врагове като с най–близки приятели. Никой обаче дори за момент не бе искрен, защото искренноста беше последното нещо, което някой от тях можеше да си позволи. Последният, който бе посмял да прояви искреност, Стопанинът Мюшир, сега нямаше земя и бе затоврен под домашен арест – беше проявил неуважение към съвета и Губернатора, избухвайки с изказването си, че шайка престъпници не могат да управляват остров.

Това бе станало на вчерашния съвет, който беше прекратен преждевременно поради случката. Днес вече беше интересна тема за обсъждане, наред с Губернатора, който винаги присъстваше в разговорите и плановете на Стопаните.

Губернаторът влезе и разговорите замлъкнаха. Никой не го наричаше с истинското му име – а може би никой не го помнеше – или никой не го знаеше. Той бе просто Губернаторът. Едър мъж, добре сложен, кожата му притежаваше загар от Синехийското слънце, но не плътен, Косата му бе по–скоро светлам а й очите му бяха сини – черти, редки сред Синехийските граждани, което предполагаше чуждестранния му произход. Приличаше на човек от Далечния север, където племена враждуваха и водеха войни за власт над останалите. Тук, на юг, войните се водеха подмолно и много често всичко ставаше тихомълком, без много шум. В сравнение с възпълните или съсухрени старци Стопани, Губернаторът изглеждаше в разцвета на силите си и никой не смееше открито да му се противопостави. Съществуваха слухове, че има връзки с магьосниците и вещиците от Отдолу. Думите "Магическа академия" бяха твърде опасни за произнасяне, тъй като така щяха да признаят съществуването на организация, върху която Стопаните нямаха власт. Отдолу можеха да идват каквито си искат хора и други да отиват там, стига това да не нарушава спокойствието на Хипопион. Споменаването на истината за Отдолу бе и една от причините Стопанинът Мюшир да бъде задържан.

С влизането на Губернатора групичките се разделиха тъй внезапно, както се бяха събрали. Стопаните седяха на позлатените си столове, и гледаха с очи, пълни с очакване. Тихички шушукания се носеха, но източниците им бяха овладяли изкуството им и беше невъзможно да се определи откъде точно идват те.

– ... дали днес още някой ще направи някоя глупост...

– ... не вярвах, че губернаторът е способен на това...

– ... онзи Мюшир няма да ни притеснява повече. Можем да продължим с плана...

Губернаторът ги изгледа властно със светлия си поглед, в който имаше повече светлина, отколкото във всичките украшения и накити на Стопаните. Той направи знак с ръка и няколко прислужника моментално сервираха горещ дисар3. Повечето Стопани имаха доста против да пият напитката при жегата, царяща отвън, и все пак недоволството за кой ли път остана неизказано. Такъв беше обичаят... донесен от Губернатора.

След като всеки получи своята димяща чаша, Губернаторът седна и стоящият до него писар обяви:

– Обявявам Съветът на 3 Септември 1414г за открит!



* * *

Калим Мюшир нервно крачеше в кабинета си. Краката му потъваха в дебелите килими с цветните си шарки. Косата му бе прошарена, в очите му се четеше тъга. Преди колко години жена му бе починала? Може би повече от 10??.. Дъщеря му Насеа бе избягала от него. А сега и това – домашен затвор, наложен от губернатора. И защо? Защото отхвърли покривалото на фалша и лицемерието и имаше смелостта да каже това, което мисли. Хипопион упадаше. Цяла Синехия зависеше твърде силно от Силосия. Независимостта нямаше да се извоюва лесно, а сега бе почти невъзможно. А Стопаните отхвърляха единствената им надежда – Магическата академия. Без нея Хипопион щеше не само да упадне, а анправо да бъде затрит от лицето на земята. Достатъчни бяха нападенията от Дивите, междустопанските дрязги, а и повечето Стопани не харесваха управлението на Губернатора. Той се спря пред бюрото си от лакирано сандалово дърво, седна на стола и потъна в мисли. Чудеше се дали все още има нещо нормално в този свят.

Няколко часа по–късно дрънкането на камбанки го извади от дрямката му. Почукване а вратата миг по късно и един прислужник предпазливо се показа.

– Ваша светлост, Стопанино на земите Мюшир, насам идва...

– Той много добре знае кой идва! – дълбок сърдит мъжки глас с леко гъгнене предизвика усмивка у Калим. – Че кой друг може да дойде тук?!

През вратата нахлу тежката телесна маса, опакована в солидно количество везан плат, гривни и ланци, чието дрънчене бе събудило Калим. Фигура, приличаща на буре, липса на обноски, ужасен дразнещ звънтящ звук – това не можеше да е никой друг, освен Стопанинът Седах. Самия той единствен от всички стопани имаше непринудена усмивка на вечно зачервеното си лице. Добродушен, той беше единственият , който можеше да говори свободно с повечето от надутите благородници, без да става като тях. Често той успяваше да изглади отношенията между двама настръхнали Стопани поне до взаимно понасяне. Той бе единственият, който можеше да се похвали, че е влизал в домовете на всички стопани, по една или друга причина.

Домакинът го погледна с надежда.

– Добри или лоши новини носиш?

Седах го изгледа обидено и се тръсна на стола пред лакираното дърво. Стола изскърца предсмъртно, но понесе тежестта му. Една от подпорките, поддържащи конструкцията му, се изкриви, но дотам. Синехийските майстори си знаеха работата.

– Защо не попиташ как съм, как е семейството и реколтата? Винаги се интересувате само от себе си. – Пълните му дебели бузи се издуха още повече в престорена обида.

– Хайде, хайде, и без да те питам ще ме осведомиш за тях. Кажи ми по–важното – какво стана на съвета?

Седах изпуфтя и облеклото му задрънка под тласъците на мощния му гръден кош.

– Има и добри, и лоши. Лошата е, че временно няма да можеш да участваш в съвети и да излизаш оттук. Може да те посещава който си поиска, но не вярвам да имаш много гости след вчерашната случка.

Мюшир изхъмка.

– Ако липсата на посещения от надутите пуяци, които се имат за Стопани, ти се изключваш, се счита за лоша новина, то добрата трябва да е нещо изключително!

– Ами доколкото чух от разговорите на другите, това, че Губернаторът те е наказал, е потушило опитите за заговор срещу него. Дори и само на хартия, той има властта да ги върне там, откъдето са дошли – в калта.

– Може и Губернатора да е засега в безопасност... но ние не сме. Не забравяй това.

Последва обичайния разговор между двама Стопани относно Стопанствата им. Етикетът трябваше да се спазва.



* * * * *

Глава на Lannis

– Тревожиш ли се, Джонатан?

Гласът на Джоррам го изтръгна от блуждаещия поток на мислите му. Обърна се към Първосвещеника и любопитно изгледа спокойното лице пред себе си. Нямаше доверие на висшия халидски служител и появата му в Бодар не го радваше. Боеше се, че точно в този момент е крайно неподходящо Анара отново да попадне под влиянието му. И все пак… знаеше, че той владее силата на Земя. Вгледа се в непроницаемите тъмни очи на Джоррам и се опита да усети стихията, но се сблъска само с непреодолима тъмна стена. Свещеникът се усмихна и се разположи удобно в едно кресло.

– В мен е – каза тихо той. Приведе се леко напред и внезапно попита: – Джонатан, даваш ли си сметка колко привързан си към това момиче? Нещо повече – той събра замислено върховете на дългите си пръсти и усмивката изчезна от лицето му – питал ли си се защо е така?

Кейдж провери съдържанието на каната на масичката и със задоволство отбеляза, че е пълна. Погледна въпросително към Джоррам, поемайки чаша в ръка, но свещеникът поклати отрицателно глава. Кейдж напълни своята чаша, отпи голяма глътка и се отпусна на канапето до прозореца.

– Какво точно искаш, Джоррам?

Събеседникът му не отговори. Тъмният му поглед проникваше през сенките, забулили лицето на Кейдж и сякаш се мъчеха да прелистят мислите в ума му.

– Ланис несъмнено притежава особен невинен, а оттам и донякъде обезоръжаващ чар – отбеляза бавно и замислено Първосвещеникът. – И всичко можеше да се изчерпа с това... просто още едно чаровно обикновено момиче... Ако не беше Луна. И започваш да се съмняваш... Кое е момичето и кое е небесната сила? Къде е невинна усмивка и къде неусетно те тласкат в някаква посока? Чудя се... – тихият мелодичен глас заглъхна и постепенно в стаята плъзна букет от аромати – пролетни цветове, билки, разорана пръст… Стаята сякаш потъна в сънлива мъгла пред очите на Джони. – ...чудя се доколко можеш да действаш ти, Джонатан, и докъде е стигнало лунното влияние.

Джони притвори очи и през отворения прозорец нахлу ароматът на пролетния дъжд, попил в земята, блясъкът на потока, спускащ се сред старите камъни по планинските склонове, ароматът на водните лилии в Бодарското езеро…

Джоррам се усмихна и се отпусна назад в креслото.

– Зная, че миналото не ни е обединявало като съюзници, Кейдж. Но Земя и Вода изначално са съюзни сили – така както и Въздух разпалва Огъня и му осигурява живот. И макар всички стихии да си взаимодействат, именно Вода и Земя са тези, които най–много се влияят от Луна. И именно те са тези, които скриха лунния камък.

Нима се боиш от това момиченце, Джоррам?

– Страх? – Джоррам се усмихна. – Вярваш ли в това?

Кейдж се втренчи в чашата си. Наклони я леко настрани и светлината на свещите проблесна в тъмночервеното вино

– Не ми каза какво искаш.

– Например да зная доколко осъзнаваш ролята си. Доколко осъзнаваш нейната роля и влиянието й върху теб. И какво ще направиш, когато храмът те призове.

Тишината погълна последните му думи. Джони изпи на един дъх останалото вино, надигна се решително от мястото си и напълни отново чашата си. Остана прав и се извърна замислено към Джоррам.

– Същото бих искал да зная и аз за теб, Първосвещенико. А отговорът на твоите въпроси ... бъдещето ще покаже.



* * *

Утрото надзърна покрай чистите светли завеси в стаята на страноприемницата и оживи фините им ярки шарки. Топлата светлина пролази към леглото, плъзна се крадливо по голата ръка, подаваща се изпод завивките, целуна предизвикателно вирнатия нос и се заигра с преплетените черни мигли. Ланис кихна тихо и се събуди. Направи опит да се изправи рязко и внезапно й се зави свят. Присви сънливо очи и се опита да разпознае света около себе си.

Данил се беше отпуснал в неудобния стол недалеч от леглото. Утринните лъчи пламтяха игриво в червеникави кичури коса, прикриващи лицето му. Ланис наклони любопитно глава и се опита да надзърне в сянката, прикрила очите му, за да разбере, дали спи. Когато се увери, че приятелят й все още е в прегръдките на съня, тя отметна внимателно завивките и стъпи колебливо на студения под. Прекоси тихо на пръсти стаята и се приближи до масата край прозореца. Тънките розови връхчета на пръстите й се плъзнаха разсеяно по дървения плот и уж случайно взеха едно от писмата, прилежно подредени в единия край. Тя замислено се вгледа в тъмния непокътнат печат. В спомените й изтрополи една каляска, пресичаща улиците на Бодар – същият знак бе видяла на тъмната лакирана вратичка.

– Юрански – прошепна тя тихо и свъси вежди, когато в мислите й изплуваха блесналите големи очи на Херцогинята, красивата й омайваща усмивка, докато яздеше до Данил.

Обърна се рязко, при което закачи с лакът голяма порцеланова кана. Тя полетя към земята и се пръсна шумно на десетки парченца. Данил подскочи стреснато на мястото си и едва не падна от стола. Примижа сънливо, когато утринната светлина, струяща през прозореца, нахлу в зелените му очи.

– Какво пак рушиш, Ланис – промърмори усмихнато той. Тя, обаче, не отговори на усмивката му.

– Какво общо имаш с Херцогиня Юранска? – попита намусено тя и размаха писмото, за да придаде повече тежест на думите си. Данил се разсмя.

– А теб какво те засягат моите отношения с Лийра Юранска?

Смущение се прокрадна в очите на Ланис. Тя сведе глава за миг, но почти веднага вдигна отново поглед от парчетата порцелан по земята.

– Не я харесвам – отсече рязко тя.

– От категоричността, с която го заявяваш, оставам с впечатление, че придаваш изключителна важност на този довод – усмихна се иронично Данил. Ланис объркано сбърчи вежди.

– Моля? – поиска разяснение тя.

– Няма значение – въздъхна Данил. – Отношенията ми с Лийра не те засягат.

Той се изправи, приближи с лениви стъпки до нея и спокойно взе писмото от ръцете й. Остави го при останалите писма и се обърна към Ланис.

– И така – започна сериозно той, – Джони, камъкът и твоите намерения.

Ланис продължаваше замислено да наблюдава писмата. Слънцето милваше все още бледите й страни и розовите му утринни лъчи се опитваха да им дадат тази свежест, която среднощните й премеждия бе отнела.

– Ланис, – ръцете на Данил внимателно обърнаха лицето й към неговото – не се разсейвай!

Топлите й кафяви очи спокойно посрещнаха на питащия му поглед.

– Не разбирам за какво говориш – заяви с невъзмутима усмивка тя.

– Няма да се измъкнеш толкова лесно – усмихна се Данил. – Снощи каза…

– Снощи не бях на себе си по съвсем явни причини – прекъсна го спокойно тя.

– Каза, че възнамеряваш да отнемеш камъка на Кейдж – упорстваше той, но спокойно–усмихнатият поглед на Ланис не поддаде.

– Никога не бих навредила на Джони, Данил. Аз го обичам.

Няколко мига бяха впримчени в напрегнатия безкрай между кафявите и зелените очи. Данил се опитваше да изтръгне отговорите, скрити в непонятния ум на девойката пред него, но срещаше единствено спокойна, топла увереност, която сякаш снизходително се усмихваше на усилията му. Светлите мигли трепнаха и магията на мига изчезна. Данил погали леко косите й извърна поглед.

– Защо тогава те нападна Америл?

Ланис приседна леко на масата и се загледа през прозореца към ярките покриви на Бодарските домове. Високо над тях , сред зелената прегръдка на парка се издигаха стените на замъка.

– Отношенията ми с Америл не те засягат – прозвуча тихият и отговор. Той поклати неодобрително глава.

– Не е така, Ланис! Не аз идвам окървавен посред нощ при теб.

– Но би могъл – не му остана длъжна тя.

Данил се разсмя и разроши коси с ръце. Обърна се и лицето му изглеждаше почти момчешко в този миг.

– Така и не мога да разбера, доколко съзнателно извърташ разговора.

Разранените устни на момичето се разтеглиха в лека усмивка и бледността най–после отстъпи от страните й.

– Знаеш ли, аз също не зная. – отиде до леглото и се отпусна в него. – Освен това съм гладна и имам нужда от нова рокля – кървавите петна несъмнено са ефектни, но аз предпочитам нещо по–чисто. А после може да се разходим из Бодар и да се порадваме на хубавия ден.

* * * * *

Глава на fizik

– Сервирай обяда в кабинета ми.

– Кралицата заповяда обяда да се сервира в трапезарията – щом срещна гневния му поглед прислужницата бързешком приклекна в почтителен поклон и добави, – Ваше Величество. Веднага ще донеса обяда в кабинета Ви.

Илай се врътна все още ядосан и закрачи по коридора. Дори и прислугата не му се подчиняваше! Но скоро, о, много скоро това щеше да се промени! В яда си щеше да подмине Елиана, която не пропусна да го жегне:

– Новите си владения ли разглеждате… Ваше Величество?

Илай опита да наподоби усмивка.

– Елиана. Исках да ти благодаря за грижите, които положи за дъщеря ми.

– Вече го сторихте – жилна го тя и понечи да отмине, но въпросът му я закова на място.

– Как е синът ти?

Графинята се замисли за миг преди да отговори:

– Добре е. Остават му още няколко месеца служба и ще се прибере вкъщи.

– О, радвам се, радвам се да чуя, че е добре. Знаеш, напоследък в Селения не е много спокойно… Е, не искам да те задържам, приятен ден.

Елиана го изпрати с поглед, обзе я неясно безпокойство. Питаше се дали внезапния интерес на Илай към сина й има нещо общо с посещението на тайнствения селенит.

Тъкмо довършваше писмото, когато на вратата се почука и вътре влезе Аркип.

– Преча ли? – поинтересува се той, но нямаше вид това да го притеснява.

– Не, не, влизай, принце – приветливо се усмихна Илай. – Диктувах поздравително писмо до лорд Сетий по случай избирането му за регент на Селения. Но ще го довърша по–късно. – и той кимна на секретаря си.

– Ще съгласувам текста с Нейно Величество – рече служителят излизайки.

“Че как иначе”, кисело добави наум кралят, “няма значение, и без това ще пратя на Сетий лично писмо по моите хора”.

– Вече сте се настанили, Ваше Величество… – започна Аркип.

– Можеш да ми казваш Илай, когато сме сами – прекъсна го Юрански, – нали все пак сме вече едно семейство.

– Баща ми никога не е ползвал този кабинет – продължи принцът без да забелязва думите на краля, – той и не харесваше особено Бодар. – помълча малко, а после прониза с очи Юрански и тихо попита – Вие ли убихте баща ми, Ваше Величество?

Илай издържа спокойно погледа му и отвърна кратко:

– Не.

– Добре – рече неопределено Аркип и се заразхожда из стаята като вдигаше различни вещи от местата им, оглеждаше ги внимателно и после ги оставяше обратно. – Между другото, майка ми се ожени тайно за Джони, преди да се ожени за Вас…



– К–к–какво?! – заекна Илай. – Не–не не е възможно!

– Лъжец ли ме наричате? – попита хладно принцът.

Юрански се окопити. ”Мисли бързо, мисли!”

– Защо ми го казваш, Аркип?

Принцът се загледа през прозореца и дълго мълча. После рече:

– Докато бях в Триумвирата станах свидетел на преждевременната кончина на двама мои близки родственици, при това в момент, в който тъкмо се бяха опълчили на Данайската корона… А политическите убийства никога не са били в стила на майк… на кралицата.

“И добре, че е така, иначе отдавна да съм мъртъв”, допълни наум Илай.

– Вече се чудя кой точно управлява Даная – продължи мисълта си Аркип. – И започвам да се опасявам за собствения си живот. А понеже Джони Ви следи изкъсо, ще е добре пък Вие да следите Джони – и принцът се усмихна лукаво.

– А кой още знае за тази тайна… сватба? – опипа почвата Илай, но Аркип му смигна дяволито.

– Достатъчно хора. Не ме подценявайте, Ваше Величество, както вече споменах – държа на живота си.

Юрански се разсмя:

– Е, поне можех да опитам – взря се в очите на принца, очи на възрастен на детско лице, и добави повече на себе си. – Очевидно Триумвиратът е добро училище, щеше ми се моят собствен баща да ми беше разрешил да отида там…

– Интересувате се от Триумвирата? – Аркип бе искрено учуден. Илай се подсмихна:

– Навремето сегашния комит Терсавен беше изпратен от баща си да обиколи западния свят. Аз го придружавах из Даная и му показах някои от прелестите на цивилизацията – принцът се захили на скрития подтекс, – после той ме покани да му гостувам в Комитата, но точно тогава щях да се женя и така пропадна идеята… Но поддържаме връзка през годините… Странно, сега се сетих, че последно той ми писа малко след смъртта на баща си… Споменаваше, че ден след убийството на стария комит го е посетил Джони Кейдж…

– Вездесъщият Джонатан… – рече Аркип, – е, аз ще Ви оставям.

– Скоро ли се връщаш в Триумвирата?

Гримаса изкриви лицето на принца:

– Получи се вест, че моят луд братовчед Бараан внезапно е оздравял и е взел властта в Граон. Няма къде да се върна.

– А какво…? – започна Илай, но престолонаследникът го прекъсна:

– Смятам да попътувам, в Бодар е скучно. Глупаво е да оставяме истинската столица без надзор, мисля да посетя и северните ни крепости…

– Мисля, че трябва да обсъдиш това с майка си – намеси се меко Юрански.

– Да – отвърна вироглаво Аркип, – ще я уведомя за плановете си. Пазете се, Ваше Величество – и излезе. Илай се почуди дали да приеме това за пожелание или за предупреждение. Отбеляза си, че трябва да говори с Анара за принца, можеше да забърка като нищо някоя лудория на север, в опит да си върне Граон. На вратата отново се почука, имаше още една среща за деня.

– Генерал Брентън, как сте днес?

* * *

Миела наблюдаваше с непроницаемо изражение летящите край погледа й полета, до нея се разнасяше хъркането на съпруга й. Тя смръщи отвратена нос, цялата карета беше пропита с миризма на бъчва. Галантният ухажор и принц от приказките твърде бързо се беше превърнал в гуляйджия и развратник. “Какъвто винаги си е бил”, каза си Миела и потръпна при спомена за първата им брачна нощ. Той дори се беше опитал да я удари, но гневният й поглед беше спрял ръката му. Чувстваше се омерзена и продадена, бяха я изтъргували както се продава расов кон. Отгоре на всичко внезапната сватба на баща й с кралицата беше привлякла вниманието на целия двор и нейната собствена премина незабелязано, а така се надяваше поне веднъж да я забележат в целия й блясък… Единствената утеха беше слисаното лице на леля й Лийра… Хъркането се усили, Миела раздразнено разтвори ветрило пред лицето си и го размаха ядно. Някой щеше да плати за всичко това!



* * * * *

Глава на Lannis

Каретата трополеше по пътя и шумът на колелата кънтеше като чук в главата на Каст Брионел. Опита да отвори очи и светлината процеждаща се през завеските проряза като нож очите му.

– Тъмните ме взели – измърмори той и вдигна ръка пред лицето си.

– И аз така мисля – чу той хладния глас на Миела край себе си. Успя да се насили да отвори отново очи. Нежното лице на младата му жена сякаш плуваше в мъгла и основното, което можеше да види, или по–скоро усети, бе презрението в големите й очи. Опита се да си спомни събитията от последните дни, но достигаше само неясни накъсани спомени, които сякаш се бяха случвали с някого другиго. Зарови пръсти в косите си и внезапно осъзна, че отвратителната миризма, дразнеща обонянието му, иде от самия него.

– Какво, в името на Халид се е случило! – възкликна той и собственият му глас се заби като нажежен пирон в главата му.

Миела дръпна рязко перденцето, за да пропусне още чист въздух и започна енергично да вее с ветрилото си.

– Ще Ви припомня, любими. – сладко се усмихна тя, когато светлината заля лицето на Каст и той измъчено простена. – Напихте се като свиня, държахте се като свиня, а в момента ухаете по–зле и от свиня.

Мъжът примигна объркано, когато думите пробиха мъглата на тежкия махмурлук и достигнаха ума му. “Какво се е случило?”, недоумяваше той и се напрягаше да си спомни последните дни. Не издържаше повече да стои в каретата, подаде се навън и нареди да спрат.

Свежият въздух, който го посрещна отвън, сякаш допълнително замая главата му. Видя граф Корел да се приближава към него и осъдителният поглед на старият му приятел му подейства като плесник.

– Дейв – изрева той. Слугата му дотърча на мига.

– Какво ще желаете, милорд.

– Доведи ми коня!

– Каст – обади се Корел. – Не бива да яздиш... Не си в състояние да яздиш.

Дейв се суетеше нервно около него.

– Милорд, аз ей сега ще донеса нещо, за да се освежите – каза той и припна към край на колоната, където превозваха багажа на младото семейство.

Миела излезе от каретата и пое дълбоко въздух. Хвърли бърз поглед към Каст и въздъхна със съжаление. Стройната иначе, едра фигура на мъжа й беше превита почти на две, а лицето му бе изкривено в болезнена гримаса. За момент се поколеба дали да не отиде да му помогне, но тръсна гневно глава. Огледа се за Наяра, прислужницата си, но тя се беше запиляла нанякъде. “Всичко е толкова объркано”, раздразнено си помисли тя и тръгна към багажа, за да потърси любимия си парфюм. Не можеше да издържа повече на вонята в каретата.

Когато доближи крайната талига забеляза Дейв да се суети около буренцата с вино. “Ами да, нека пак се натряска безпаметно, че да не го мисля”, помисли си иронично тя, но в същия миг сърцето й се сви, при мисълта за нерадостното бъдеще в компанията на съпруга й.

Дейв сякаш изобщо не я забелязваше. Тя видя как той бръкна в пазвата си, измъкна бързо някаква стъкленица и изсипа нещо в каната.

– Какво е това, Дейв?

Младежът се обърна стреснато и едва не изпусна каната. Лицето му пламна притеснено.

– Лекарство, милейди! – избъбра той. – За главоболието на господаря.

Миела кимна леко с глава и младежът се усмихна успокоен.

– Трябва редовно да го взима, милейди – добави той.

– И какво трябва да взема редовно Дейв? – чу се леко ленив, спокоен глас зад тях. Граф Корел приближи бавно, а студените му сини очи не се откъсваха от лицето на пребледнелия отново слуга. Миела се обърна с интерес към графа. До момента не бе имала много възможности да се говори с него, но й бе направил впечатление на изискан и внимателен млад благородник. Не можеше да се начуди как човек като него търпи компанията на Каст.

Графът се поклони леко за поздрав и отново се обърна към Дейв.

– Искам да видя това лекарство.

Младежът протегна трепереща ръка и сякаш в този миг силите му изневериха, защото той изпусна стъкленицата. Миела дори не успя да види мигновеното движение на Корел. В един миг стъкленицата летеше към земята, а в следващия – проблясваше в ръцете на графа. Той измъкна внимателно тапата и я подуши. Лицето му стана мрачно... за разлика от това на Дейв. Миела не можеше да повярва, че човек може да пребледнее толкова.

– Откъде имаш това, Дейв? – с опасна кротост попита Корел и пристъпи напред. Прислужникът отвори уста, но глас не излезе.

– Какво е това, графе? – полюбопитства Миела.

– Отрова – отвърна Корел. – Действа бавно и убива, когато се пие продължително време. А смесена с вино ... – той поклати глава. – Знаех, че нещо не е наред с Каст. Той никога не се е държал толкова.... – думите сякаш му изневериха. – Но как можех да предположа!

Миела отскочи стреснато назад, когато графът внезапно сграбчи младежа да гърлото.

– Кой, Дейв? – със смразяваща любезност попита той. – Кой иска лудост и смърт за Каст Брионел?

Ужасените очи на прислужника не можеха да избягат от пронизващия сапфирен поглед на графа.

– Лейди Лийра – едва успя да промълви той.

– И откога я даваш на Каст?

Дейв почти се задушаваше и Корел отпусна хватката си. Младежът потрепери и се преви на две. Погледна към Миела умолително, но тя отстъпи погнусено назад. Той осъзна, че няма да получи помощ от нея и се прекърши. В ума му изплува спомена за красивото лице на Лийра, когато тя го привика в стаята си в нощта на пристигането им, изкусителната й усмивка... нежната й кожа... мекият звън на златните монети...

– От деня след пристигането в Бодар.

Силен удар с юмрук го просна в безсъзнание в праха. Корел го изгледа с едва сдържан гняв и се обърна към Миела.

– Каст ще оцелее, милейди – каза той и тя не бе сигурна нея ли се опитва да успокои, или самия себе си. Той приклекна и започна да връзва здраво Дейв. – Поел е доста, но ще се оправи. – стегна здраво последния възел и се изправи енергично. Усмихна се леко насреща й. – Предполагам, че не сте очарована от съпруга си, но, повярвайте, милейди, това, което видяхте през тези дни, не беше Каст Брионел.

Той вдигна стъкленицата пред очите си, погледна замислено искрящата течност в нея и след това я прибра.

– Чудя се само защо – поклати глава той и се вгледа в пребледнялото лице на Миела. – Защо й е на Лийра Юранска да проваля този брак?

* * * * *




Сподели с приятели:
1   ...   20   21   22   23   24   25   26   27   ...   78




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница