Пурпурна есен – I част



страница20/78
Дата06.11.2017
Размер16.42 Mb.
#33988
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   78
Глава на Haos

Светлината на луната и звездите осветяваше следите от стъпките на момичето. Лек мусонен вятър развяваше полите й и носеше соления мирис на близкия океан. Сеана вървеше по пясъка, стъпка по стъпка изкачваше поредната дюна. На върха й тя отново видя възстановяващия се град, измамно близък в чистия въздух. Проклетите пясъци сякаш нямаха край!

Вятърът внезапно се усили и наметалото на Сеана заплющя. Песъчинките от върха на дюната се засвличаха надолу, повлякоха своите сестри в пясъчен поток. Момичето проследи с очи отделна песъчинка, отразяваща лунната светлина, докарто тя се загуби в многото идентични и същевременно толкова различни...

Момичето тръсна глава, прогонвайки мислите си за пясъка. Трябваше да се движи, а бе толкова уморена... Пътуването с тъмния човек през пространството бе ужасно. Секундата тъмнина, която преживя, й се стори по–ярка от десетки слънца, и по–дълга от векове. Сякаш всички радости, които бе изпитвала, се бяха превърнали в далечни спомени, а на повърхността излизаха гневът и яростта. Тя започна да се чуди кои наистина бяха учителката й и странните й приятели. Когато се намираше близо до тях, сякаш нещо в нея се разрастваше и едновременно умираше. И със смъртта му нещо ново го заместваше, нещо което тя не бе сигурна дали иска, но го приемаше. С нещото идваше и нейната сила.

Сеана премигна, за да проясни погледа си. Вятърът беше ужасен. Пясъкът също. Момичето се намръщи. Калитеа можеше да я подготви за това, а не да я пусне насред пустинята почти без нищо. Пясъците я спъваха, а ако спреше да върви, студът щеше да я довърши. Тя погледна отново към целта си – светлинките на града, и заслиза надолу.

Две дюни след това Сеана се отказа. Пустинята беше наистина безкрайна. Сама никога нямаше да успее. Трябваше й помощ. И единственото, което можеше да й помогне сега, беше... самата пустиня. Тя се концентрира и се заискачва с твърда крачка. Изтощението й не бе чак толкова голяма, че да не може да го преодолее. В Академията бе подложена на колко по–трудни изпитания, и ги бе преодоляла почти всичките. Нима сега, когато трябваше да изпълни мисията си, щеше да се провали?! От подветрената страна на дюната, тази, която гледаше към Абкан, тя спря. Всичко, което й беше нужно, бе вече в главата й. Тя разрови с ръце студения пясък, докато успя да изкопае плитка дупка. Легна в нея и се засипа с останалия пясък. С мръдване на пръстите топлинка плъзна по тялото й и я изолира от външния свят. Лицето й потъна последно под пясъка. Отвън вятърът зави като глутница вълци, усилвайки силата си неимоверно. Под пустинята, предложила й удобства, за каквито преди половин час бе мечтала, Сеана затвори очи. Песента на търкалящите се песъчинки я приспа.

Лепкавата смола, стичаща се по боровете, беше изцапала дрехите й. В косата си имаше заплетени клонки, а дланите й лепнеха. От разтърсването на дървото, докато се катереше, няколко шишарки паднаха и я удариха болезнено. Сеана изпсува. Точно тук ли трябваше да се засече с проклетия конен отряд?! От колко време не бе правила нещо толкова унизително – да се катери, за да се скрие от врагове. Дебелите й дрехи се закачаха за клонките на бора и й пречеха. Е, поне не й беше студено тук. Не бе свикнала на такъв климат. И все пак като че ли не беше подходящо да й е горещо. Кракът й се подхлъзна на лепкавия насмолен клон, и тя пробадна надолу. Един клон я удари през ръката и светът се завъртя...

Камъкът, виновен за болката в ръката й, беше моментално избутан от пясъка. Сеана понечи да отвори очи, но жегата около нея я подсети, че е по–добре да не го прави. Протегна ръце напред, отблъсквайки напрежението на слоя пясък. Завивката й започна да се свлича. Тя се подпря на освободените си ръце и измъкна горната половина на тялото си от пясъка. Светлината на слънцето замени тъмнината, която я обгръщаше, докато беше отдолу, но горещината не се промени ни най–малко. Минута по късно тя се бе изправила, изтупваше дрехите си и изтръскваше косата си от вече станалия досаден пясък. Той наистина влизаше навсякъде. След като се приведе в свестен вид, тя усети жаждата. Обърканите думи и мисли в главата й я накараха да осъзнае, че заклинанието беше спряло да действа. Тя се заизкачва отново по дюната, помагайки си с ръце. И на върха й я очакваше радостната гледка – Абкан наистина беше на няколко километра разстояние. Там имаше вода! Сеана заслиза , повличайки струя пясък след себе си. Тя се подсмихна. Същия пясък на същата ужасна пустиня, и беше помогнал, дори и да не по своя воля. Вятърът не беше сила за подценяване.



* * *

Момичето бе надценило силите си. На върха на последната дюна, след която започваха равни пясъци, палатки и строежи, тя се стовари тежко на пясъка и кръстоса краката си. Още съвсем малко... и нямаше да има повече ходене, щеше да си вземе кон и да препусне далеч от омразната пустиня... Само след няма и час.

Пясъкът на няколко крачки от нея се размърда и изпод него зе появи черна лъскава броня. След нея се показаха чифт щипки и опашка с шип, люлеещ се уж несигурно над гърба на скорпиона. Животното се спря за момент, после тръгна отново към Сеана, после пак спря. Предпазливо, и в същото време настойчиво, то се стремеше да я прогони от територията си. Тя се подсмихна и протегна ръка с отворена длан към него, сякаш искаше да го погали. Въздухът над скорпиона затрептя от горещината, заизвива се и се сгърчи като изгорен лист. Членестоногото не забеляза това и се приближи на още крачка разстояние. Сеана се усмихна широко и събра върховете на пръстите си. Въздухът над животното се оформи в прозрачна субстанция, плътна и все пак неподвижна във въздуха. Приличаше на двойно изпъкнал диск с цвят на медуза и изглеждаше подобен по състав. Беше наклонен перпендикулярно на лъчите на слънцето и мощта им се събра в една точка върху скорпиона. Светлината, с която скорпионът беше живял, се превърна в негов убиец. Хитиновата му черупка запуши и се нагърчи, под нея вътрешностите му се свариха в собствената му кръв. Опашката му пръскаше отрова наляво и надясно, но момичето беше на безопасно разстояние. Усмивка на екстаз се изписа на лицето на Сеана, впила очите си в гърчещото се животно. Смъртта му беше опияняваща, караше я да се чувства почти прекрасно... и все пак нещо липсваше. Нещо не бе на мястото си... Сеана се нацупи и отпусна ръката си. Скорпионът престана да се гърчи и пуши, само един от крайниците му потръпна, докато Сеана мина покрай него и заслиза към града. Предстоеше й да си вземе кон.

* * * * *

Глава на Tais

Събуди се рано. Студът по голите й рамене не можеше да се сравни със студа в душата й. Обходи с поглед мускулестото тяло на спящата грамада до нея и нежно погали равномерно повдигащите се масивни гърди. Ян отвори очи. Протегна ръка и Таис гальовно я притисна към лицето си като котка. Щитът обходи с палец устните й и жадно я придърпа към себе си. Косите й се пръснаха по студените завивки.

Час по–късно спусна крака от леглото и затърси пантофите. Вдигна небрежно косите си и ги оплете умело в сложна фигура, в която внимателно вмъкна малката си кама. Навици. Придърпа одеалото около себе си. Голите й рамене бяха като изваяни. Хвърли кос поглед към леглото. Ян се бе отпуснал блажено, завит наполовина незасегнат от студа. Погледна към сияйносиньото небе – слънцето днес щеше да ги радва. Странен отблясък привлече вниманието й и тя приближи прозореца.

Розата бе със съвършени пропорции. Таис усети как кръвта й се оттича и косата й настръхва. Пое в ръцете си леденото цвете без да обръща внимание на това, че одеалото се свлича на пода. Малки студени ручейчета се отделиха от прозрачните листенца на изящната миниатюра и потекоха към лактите й. Усети приближаването на Ян зад гърба си, но нямаше сили да се обърне.

– Не съм си въобразила, той е бил тук...

– Кой?


– Зигур... – с глух глас произнесе името му – Но не откликна... Призовах го, но той не откликна, Ян, а сега и това...

– Какво искаш да кажеш? – намръщи се щита.

– Освободил се е от властта ми някак, вече не ми е подвластен – обърна се към Ян и очите им се срещнаха – Но това не е всичко... – премести поглед към изчезващата роза – Върнал е силите си. Притежава някаква власт над стихиите. – замисли се и продължи, сякаш говореше на себе си – Чувала съм, че тъмните елфи ги контролират, но е трудно да го повярваш... и то без камъните...

– Казах ти, че е опасен! – изръмжа Ян, докато се обличаше припряно.

– Не и за мен... Дори откъснат, има неща, които не може да си позволи да стори. Убие ли ме, тъгата ще му изпие силите и живота. Вероятно са го предупредили за този страничен ефект, но за съжаление това не важи за теб и всички свързани с мен. Сега дори те мрази в пъти повече, защото знае цената на свободната си воля, помни какво е загубил – нещо, което ти получаваш даром. Каверън – също. Трябва да предупредя Каверън...

– Чудесно! Много утешително... Ян, мрази те тъмен елф от Легиона в разцвета на силите си, който може да ти прекърши врата, задето не може да ме притежава... – имитира я той – Нищо не се получава даром, Таис, всеки си плаща цената...

– Но защо е бил тук? – Таис не го слушаше, зареяла поглед в небесната синева – Ако не е заради мен, тогава защо? И как е успял да си върне силите?...

– ....А аз би трябвало да я защитавам....

Гласът на щита я върна към настоящето.

– Стига мърмори – сопна му се жрицата.

Шум на забързани стъпки привлече вниманието им. Таис нахлузи набързо вълнената северна роба, грабна оставената на малката масичка кама на щита и неизчакала Ян, хукна навън.

– Какво се е случило? – спря тичащата прислужница.

– Господарят е изчезнал и горе има някакъв мъж на пода, непознат...

Предсмъртен вик накара момичето да замлъкне. На жрицата не й трябваше повече – вече тичаше по стъпалата към горния етаж. Видя веднага мъжа, надвесен над трупа на стражата, нахлупил шлема му на главата си.

– СТОЙ! ЕЛА ТУК!

Няколко мига й бяха нужни да забележи, че мъжът не реагира, както се очакваше. Няколко фатални мига... Замахна с камата, но той бе бърз – извъртя се умело и последвалата болка я смаза. Камата изкънтя на пода, а тя притисна стомаха си. Единственото, което успя да види от нападателя си, преди да потъне в мрак, бе малък златен пръстен с инициали „ЧМ” на кутрето на лявата му ръка.



* * *

Ерис изгледа замислена плавното приземяване от крепостната стена на мъжа с шлема, метнал на рамо Таис. Халидски жрец – не можеше да сбърка школата. Нямаше смисъл да го следва – бе твърде далече. Но за какво им бе нужна херцогиня дьо Мертьой? А и нямаше как да знаят местонахождението й, нито скритата й самоличност... Замисли се.

Възклицанията на стражите и свистенето на изпратените стрели, я накараха да вдигне поглед. Огромните криле на прелитащото над крепостта ндеге ужасиха северняците. Проследи полета му на юг и завоя на запад. Варгас? Едва ли... Нея не можеше да заблуди. Не и след като бе разпознала в нападателя служител на Халид.

Върна се при Ян. Щитът бе стиснал устни и очите му вещаеха непоколебимост и смърт. Млада прислужница бе приклекнала до него и промиваше раната на крака му, но той сякаш не я забелязваше. От време на време забърсваше с ръкав кръвта, която струеше от разцепената му устна. Ленената му риза бе осеяна с мокри алени петна. Вдигна поглед към Ерис и гласът му изхриптя:

– Беше свещеник.

– Зная


– Не мисля, че търсеха нея, но хвана ли го, ще моли за бърза смърт...

Ерис кимна. Познаваше качествата на Ян, бе сигурна, че заплахата му към непознатия е сериозна, но не вярваше, че е осъществима. Таис бе най–силна в Гласа, а не бе успяла да се измъкне. Не само – бе ранил опитен щит и като резултат бе успял да избяга. С товара си и въпреки него. Свещеникът, когото бяха пратили, не бе случаен, а смъртно опасен. Учуди се защо бе оставил Ян жив.

Пристигналата лечителка наложи гъста тъмнозелена билкова смес върху раната на щита и той изстена. Младата прислужница пристъпваше от крак на крак, станала излишна.

– Откриха ли господаря? – тихо запита тя лечителката. Възрастната жена мълчаливо поклати глава.

– Но, да! Това е търсил! Аркип! – очите на Ерис блеснаха и веднага помръкнаха – Хмм.. Щом той не го е открил, кой тогава го е изпреварил?...

– Зигур.


Ерис погледна въпросително щита и мълчаливо изслуша разказа му.

– Мда... Това усложнява нещата... – замълча за момент – Ето какво ще сторим. – приклекна до Ян и го прикова с поглед – Заминавам за Даная, но ти оставаш тук.

Мълчаливо изслуша бурния му протест и повтори.

– Оставаш тук! Това не подлежи на коментар – видяла твърдата упоритост в очите му, омекоти тона си – Поне три дни полекувай раната си. Така не можеш да бъдеш полезен за себе си, камо ли за нея.

Ян се облегна назад, неспособен да я спре. Ерис се усмихна доволна.

– Така е по–добре. Ще прегледам багажа на Таис, може да намеря нещо полезно, а после тръгвам към Храма на Майката – ще трябва да си припомня какво е да летиш.



* * *

Отвори очи. Не виждаше нищо. Главата й пулсираше, скована от тъпа болка. Да можеше да разбере къде се намира, а и тази болка... Вдигна ръка към главата си и... забрави за болката. Каква непредпазливост! Да не я претърсят... Внимателно извади камата от косите си и с доволство прокара ръка по острието й.

Шум на приближаващи стъпки я накара да застане нащрек. Отключването на резето й даде възможност да се ориентира за положението на вратата и в последния момент отскочи зад нея преди отварянето й. Гърбът на леко прегърбен едър мъж в дълга роба бе първото, което видя на светлината на фенера, който носеше.

– СПРИ И СЕ ОБЪРНИ!

Мъжът продължи още две крачки, недавайки вид, че е чул каквото и да е, и очевидно търсейки тялото на пленничката. Още малко и светлината на фенерът щеше да я разкрие. Този път не загуби нито миг. Скочи на гърба му и с рязко движение преряза гърлото му. Фенерът падна на пода и стъклото се пръсна на малки парченца върху студения камък. Фитилът, все още напоен с мазнината, догаряше, носейки лека светлина. Таис ритна настрани тялото на убития. Претърси го, но освен връзка ключове, не откри нищо ценно по него. Хвърли последен поглед към килията си – нямаше дори легло, а само малка пътека, върху която се събуди. “Колко негостоприемно, но поне няма опасност от пожар... Колкото по–късно открият липсата ми, толкова по–добре...”

Слава на Боговете – още зад първия завой на подземния коридор, през който премина, заблещука светлината на запалена факла. Пред нея стоеше масивна решетка, без пазачи. Таис запробва ключовете един по един, докато ключалката изщрака и вратата поддаде. Продължи по коридора. Не я напускаше усещането за нещо познато. Приглушеното ехо от някакви напеви внесе смут в мислите й. “Хорове... Мъжки хорове... Халидски храм... Проклятие!” Трябваше на всяка цена да се измъкне оттук, колкото бе възможно по–бързо. Все някъде трябваше да води този коридор. В края му стигна до разклонение – десният ръкав продължаваше надолу, а стъпалата по втория – нагоре. Не мисли много – шансът да водят към някакъв изход подземията, колкото и да бе малък, поне не обещаваше чести срещи с халидови свещеници, а и вече можеше да различи отчетливо думите в прослава на Халид.

Хукна по десният коридор, отбелязвайки мислено, че същият е твърде добре осветен. В дъното му видя врата. Пое си дълбоко въздух, концентрира се и натисна дръжката. Не бе заключено. Влезе в стаята и застина от изумление. Претрупаните с книги рафтове, масивното писалище от скъп абанос и най–вече красивата статуетка от рисуван порцелан, която забеляза, докато шпионираше срещата му с Великата Майка на силосите, върнаха спомените й в онези съдбовни нощи след пролетния бал на кралицата.... “Даная. Значи бе в Даная. Ах, Джоррам, отново ме предаваш!” Нямаше време за излишни емоции. Заразглежда разхвърляните по писалището документи. “Сметки, сметки... Твърде много сметки за отдаден на духовното божи служител...” Опита се да запомни някои от тях. “Злато от планините на Северна Неа, коприна от Южна Неа, желязо от Селения... Странно... Количествата... Защо му бе нужно толкова желязо? И пак Неа...”

Нещо привлече погледа й. От луксозно подвързана книга – единствената на писалището, се подаваше ъгълче на сгънат лист хартия. Таис погледна книгата – “Балансът. Завръщането.” на Цион. “Я, гледай ти!” Разгърна изключително редкият ръкопис, като внимаваше да не размести отбелязаната страница и разгърна листа. Карта. Огледа я – съдържаше целият й познат свят. Нямаше имена, а само странни знаци и маркирани с различен цвят места. Дали не бе древна карта, свързана с пророчествата? Опипа хартията – със сигурност бе копие – пергаментът дори не бе измачкан достатъчно.

Тихо почукване и отварянето на вратата я завариха неподготвена и всякакви мисли се изпариха. Таис успя единствено да вдигне поглед към новодошлия, който замръзна на прага. В очите му прочете неприкрито изумление. Бе твърде отдалечена, за да разчита на камата, трябваше да рискува с Гласа.

– ВЛЕЗ! ЗАТВОРИ ВРАТАТА СЛЕД СЕБЕ СИ И НЕ МЪРДАЙ!

Мъжът машинално изпълни заповедта й. Лекото облекчение й даде възможност да сгъне картата и да я постави на мястото, където я откри – между страниците. Притисна с една ръка към себе си томът и приближи жреца. Имаше изразителни очи. Красив и добре сложен. Държеше пелерината си отметната назад, придържана от гравирана елегантна златна закопчалка. “Каква суета!”

– КОЙ СИ ТИ?

– Свещеник на Халид.

Отговорът му я подразни.

– Разбира се, че си “свещеник на Халид”, това мога и сама да видя. КАК Е ИМЕТО ТИ?

– Картов Мискини.

Неволно вдигна ръка към устните си, сякаш се надяваше да спре думите и тогава Таис видя пръстена. Инициалите “ЧМ” се бяха запечатали в съзнанието й и не можеше да е сгрешила, а и това обясняваше изненадата му.

Приближаващи гласове припомниха основната й цел. Първо трябваше да се измъкне оттук, а после щеше да провежда разпити. Бързо се ориентира в обстановката за местонахождението на вратата, която й бе нужна.

– ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ, ГОСПОДИН МИСКИНИ! – и добави развеселена – Не бих отказала компания, па макар и на един свещеник.

“Да можеше да ме види Анара.” Отсипа от ликьора на кралицата в двете чаши с монограма на Бодарите и подаде едната на Картов. Както и предполагаше вилата в покрайнините на столицата – тихото убежище на кралицата от дворцовата церемониалност, бе почти безлюдна. Разбира се, преди това се наложи да се промъкнат незабелязано в двореца, през скрития в градината проход, водещ към будоара й. Сара без малко не припадна, виждайки я в състоянието, в което се появи – раздърпана в грубата северна роба, чийто първоначален цвят трудно можеше да се определи и воняща от подземните канали на храма, през които трябваше да преминат. При спомена за погнусата, която се изписа върху лицето на свещеника, когато му заповяда да скача след нея в нечистотиите на каналните води, не можеше да не се развесели. Все пак не можеше да отрече, че той се бе държал прилично – явно за момента се бе примирил с мисълта, че по стечение на обстоятелствата волята не му е изцяло подвластна. Докога ли?... Любопитно бе огледал покоите й в двореца и дори любезно благодари на Сара за горещата вана и чистите дрехи.

Не останаха дълго в двореца – освежаваща вана, подобаващо за една херцогиня облекло и няколко набързо написани писма. Привечер напуснаха инкогнито двореца и се отправиха към вилата на Анара. Имаше нужда да остане насаме с красивия жрец, далече от любопитни очи.

Разпознали племенницата на Нейно Величество, икономът ги посрещна с нужния респект.

– И така, господин Мискини, ще ме осведомите ли защо съм в Даная, вместо в Граон?

Свещеникът повдигна рамене. Таис се намръщи.

– ЗАЩО МЕ ОТВЛЯКОХТЕ?

Видя как мъжът срещу нея се стегна.

– Случайно.

– Случайно?.. – Таис почти бе убедена в това още преди да попита, но предпочиташе да е сигурна – КОГО ТРЯБВАШЕ ДА ОТВЛЕЧЕТЕ ТОГАВА? ИЛИ УБИЕТЕ?

– Престолонаследникът Аркип Данайски – заразглежда съсредоточено чашата – Но ме изпревариха...

– Нека позная – красив мъж с дълга черна коса и изумрудени очи? При това – тъмен елф?

– Не бях разбрал, че е елф, но това обяснява нещата... – погледна я напрегнат – Познавате ли го, милейди? – бе заинтригуван.

– Да кажем, че не ми е непознат...

Извади от малката чанта, която взе със себе си томът на Цион и му подаде картата.

– Имате ли представа какво е това? – не пропусна да забележи краткото трепване на ръката му при поемането на пергамента.

– Карта.

– Каква наблюдателност! Браво! – театрално изръкопляска жрицата. Приведе се към него и с леденият й тон го зашлеви през лицето – ЗА КАКВО СЛУЖИ ТАЗИ КАРТА, МИСКИНИ? КАКВО ОЗНАЧАВАТ ТЕЗИ ЗНАЦИ ПО НЕЯ, МАРКИРОВКАТА?

– Карта за придвижване по континента. Указва Порталите.

– Интересно... Защо аз не зная за това?... – говореше по–скоро на себе си.

– Може би не си достатъчно високо в йерархията, умбрийке – Таис примигна. Бе изненадана не толкова от жлъчта в думите му, колкото от факта, че той не знаеше коя е в действителност.

– Може би... – сведе поглед, докато внимателно сгъваше картата.

Надигна чашата към устните си и с удоволствие отпи от рубинената течност. Плъзна преценяващ поглед по седящия срещу нея красив мъж. “Какво пък... Може да е от полза...”

Приближи с котешка походка и седна грациозно до него. Той не я изпускаше от поглед.

– Утре ще поговорим повече за тези... Портали. Опасявам се, че тази нощ се налага да пренощуваме тук.

Протегна ръка и взе чашата му от неговата ръка. Положи я на масичката и вдигна пламтящ поглед към свещеника. Посрещналата я насмешка й подейства като леден душ.

– Поласкан съм, милейди, но не мисля, че притежавате нещо, с което да ме заинтригувате – нагла усмивка заигра на лицето му – Не и по начина, който... би ви задоволил...

Таис потърси желание в очите му, но не откри нищо друго, освен искрено забавление от реакцията на разкритието, което й поднесе. “Ама, че късмет! Жалко... Такъв красив мъж...”

– Какво пък... – Таис стана от креслото – Но съм длъжна да ви уведомя, че леглото е едно, господин Мискини. Не мога да позволя да се радвате на самостоятелна стая. Надявам се ме разбирате?

Картов кимна.

Утрото бе доста хладно. Есента настъпваше и в данайските земи. Бяха яздили около час до местонахождението на най–близкия Портал. В хана на селото бяха наели двама водачи, за да ги отведат до мястото, което бе маркирано на картата. Стояха пред малката пещера, която се бе оказала крайната им цел и Таис недоверчиво поглеждаше входът й.

– Как става прехвърлянето?

– Задържа се мисълта върху желаното местонахождение и нещото те запраща до Портала, най–близък до него.

– Разбирам... Е, господин Мискини, отиваме точно тук – посочи мястото на картата – След вас! Аз ще ви държа за ръката.

Свещеникът се замисли за миг, явно преценявайки “за” и “против”, след което решително поклати глава. Бързо вдигна ръка към нея да спре очаквания камшик на Гласа.

– Преди да си заповядала да скоча, трябва да поговорим. – погледна водачите им и добави – Насаме.

Таис повдигна вежда и се отделиха настрани. Жрецът с нежелание сподели причината за отказа си. Таис го изслуша мрачна. Умълчаха се, а после погледите им се спряха на изнервените им водачи.

Крясъците заглъхнаха. Таис хвана здраво ръката на жреца и пристъпи в неизвестността. “Дали Ерис знае за Порталите?..” Светът сякаш се завъртя. За момент й се стори, че нищо не се е променило, когато жегата я връхлетя.

Огледа се. Помещението бе потънало в сумрак и някакво безвремие. Потърси свещеника и го видя объркано да разглежда залата, в която се намираха.

– Къде ни запрати?

Таис повдигна рамене.

– Не очакваш да имам опит в пътуването по този начин, нали? – сопна се жрицата. Приближи до най–близката статуя и застина. “Ерис. В името на Боговете! Това е Ерис! Ама разбира се... мисълта за Ерис ги бе довела тук... Само че що за място бе това?” Обиколи последователно каменните образи, които меко сияеха.

– Херцогиньо? – не бе видяла кога Картов е напуснал залата. Последва ехото от гласът му. Мина през входната арка и се втрещи. Пустиня. Това обясняваше жегата, но безкрайните златисти пясъци бяха нещо, което трудно се побираше в представите й.

– Храм сред пясъците на Неа... – жрецът изпиваше с поглед постройката. Бе неспокоен. – Трябва да побързаме. Нямаме жертва, а се бавим и скоро Портала ще огладнее... – проследи погледа й и добави – А тук сме в капан. – леко я хвана за ръката – Да вървим. Мисля, че е по–добре да ме оставите аз да водя.

Таис кимна, неспособна да говори. Върнаха се в сърцето на храма. Жрицата забеляза как проницателният поглед на Картов запечата необичайните картини от вътрешността на храма в съзнанието си.

– Води ни – хвана го за ръка Таис.

Светът около тях се преобърна.

* * * * *




Сподели с приятели:
1   ...   16   17   18   19   20   21   22   23   ...   78




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница