Пурпурна есен – I част

Луната уморено се носеше по познатия си път сред звездното море, прорязваше рехавата облачна дантела и разливаше омайни лъчи над селенийските земи. По пътя, виещ се лениво между пръснатите из планината села, се движеха тихо две сенки – безшумни, уверени крачки, които сякаш не докосваха прашната земя. Полъх на вятъра се плъзна в короните на дърветата и есенните листа развълнувано зашепнаха. По–дребният силует забави ход и замря неподвижно. Качулката се свлече назад, разкривайки блестящи, дълги, черни коси. Сноп от лунни лъчи се сплете в нежен воал около слабите рамене на младата жена и освети лицето й. Спътникът й направи още няколко крачки напред, но, усетил изоставането на девойката, също спря и се обърна към нея.

– Чу ли нещо, Нене?

Тя вдигна пръст до устните си и му направи знак да мълчи. Големите й тъмни очи тревожно се взираха в черните сенки на дърветата, сякаш се опитваха да изтръгнат някаква тайна от мрака им. Мъжът застина, напрегнал сетивата си, но не успяваше да чуе нищо, освен обичайния, едва доловим унес на нощната гора.

– Няма нищо, Нене – прошепна той и погали успокоително косите на девойчето. Тя вдигна ръка и нежно преплете пръсти в неговите.

– Мисля, че усетих някого, Треол – промълви тя и допря ласкаво устни до дланта му и в същия миг усети как тя се стегна. Треол бавно се обърна назад, а огромните му зеници отразиха безкрая на лунно–звездната нощ. Лунната светлина послушно се изви край ръцете му и той застина неподвижно. Не бяха сами. Лицето на Нене деликатно засия и тя боязливо се доближи към спътника си. Времето се опъна бавно като тетива и замря в напрегнато очакване.

– Впечатляващо изпълнение, Треол!

Умореният глас на внезапно появилия се мъж прогони напрежението от нощта. Треол видимо се отпусна, но Нене продължи плахо да надзърта иззад рамото му. Едва когато сребърната светлина погали лицето на мъжа, тя се успокои, разпознала острите черти на Ванел.

– Не си ли из Даная? – обади се Треол и протегна ръка към новодошлия.

– И там ще отида... – промълви мрачно Ванел и спря до тях. – Но първо трябва да се видя с Мела. А като гледам, май и вие към нея сте се запътили. И вас ли привика?

Треол кимна мълчаливо и тримата продължиха по пътеката, която не след дълго навлезе в черните сенки на гората.

– Имаш ли идея какво се е случило? – попита колебливо по някое време Ванел.

– Не знаем – обади се бързо Нене го стрелна крадешком с поглед. Ванел се беше променил за времето, в които не го бе виждала. Тъмни сенки дълбаеха и без това ъгловатото му лице и тежка умора бе натиснала раменете му. Угрижена нежност се разля в тялото й и тя едва удържа желанието си да погали сплъстените му коси. В изминалите дни усещаше Луна безмилостно да играе с отключените й чувства и те се плискаха неудържимо ту към спомена й за близнаците, ту към силния и спокоен Треол. Можеше да усети силата им като река, като море, като стихия, която едва–едва успяваше да удържи. И сега Ванел, сякаш доловил изливащата се към него нежност, се извърна изненадано към девойчето и тя смутено сведе глава. Усетила слабостта й, лунната стихия се вля в съзнанието й и лакомо започна да се храни с избуялите й чувства, оставяйки на тяхно място мразовита празнота.

– Ще се научиш да го овладяваш, Нене – дочу тя някъде далече кроткия глас на Треол, а тежката му длан погали ласкаво косите й. Усети как той уверено увлича небесната сила към себе си и постепенно студеният лунен дъх изчезна.

Неусетно достигнаха до малката позната къща, скрита в уютните сенки на ябълковите дървета. Посрещна ги тихият ромон на извора, а едва пристъпили в градината, вратата се отвори и през прага се изля топлата светлина на огнището в кухнята.

Мела ги настани бързо край голямата маса, а цялата стая вече ухаеше на билков чай и топъл хляб. Девойката притвори очи и остави ласкавия уют на познатия дом да попие в съзнанието й. Притискаше топлата керамична чаша между дланите си и едва в периферията на сетивата си долавяше спокойния глас на Мела да разказва за срещата й с Лунел и за лунния камък. Думите се плъзгаха край нея без да оставят следа, но постепенно, успяла най–после да събере разпилените си чувства и мисли, тя предпазливо насочи сетивата си към околните. Усещаше как лека, едва доловима тревога се промъква в спокойния мрак зад Треоловите зеници. Ванел изглеждаше развълнуван, но не можеше да определи дали заради чутото току–що, или бе в плен на тревогата, изпила лицето му през изминалите дни.

– Какво ще правим сега? – резкият глас на Мела я стресна и Нене вдигна любопитен поглед към нея. Жената не й обърна внимание. Взираше се напрегнато в сериозното лице на Треол, сякаш се опитваше да проникне отвъд неговата безмълвната невъзмутимост.

– Не изглеждаш никак изненадан, Треол – промълви почти небрежно Мела, когато напрежението в настаналата тишина стана непоносимо. Той побутна напред празната чаша и приглади прошарените си коси.

– Признавам, че допусках подобно развитие – отбеляза меко той. –Лунният камък не съществува сам за себе си, Мела, и ние би трябвало да го знаем. Но това е истина, болезнена както за самите нас, така и за всеки човек в Селения.

Мела сбърчи леко вежди и прехапа устни.

– Знаеш, че посветих последните няколко години, за да се опитвам да помирявам силите.

Треол се засмя студено.

– Това начинаие е твърде амбициозно дори за теб, Мела! А и има твърде много неща, които все още не можем да обясним...

– И все пак, във времето, за което намекна, селенитите са успели...

– Били са много, било е различно – прекъсна я властно той. Гняв проблясна в очите на Мела, но тя успя да го смири. “Винаги става така”, помисли си тя. “Защо не може Треол поне малко да се смирява понякога!”. Той сякаш прочете мислите й, защото надменното му изражение бе заменено от кротка, топла сърдечност. – Пропускаш още нещо, Мела. Те са се обединили за нещо различно. Не можеш да сравняваш....

– За какво стана дума? – обади се внезапно Нене. Двамата се обърнаха към нея, сякаш изненадани от присъствието й.

– Легенди... – отвърна разсеяно Мела. – Най–добре да ги оставим настрана засега. – добави тя решително и се изправи. Измъкна от долапа малка тумбеста бутилка и внимателно разля кехлибарената напитка в чашите. В стаята се разнесе омайният есенен аромат на ябълки, смеси се с уханието на билките, разпилени от Мела в съседната стая, и извика усмивка на лицето на Треол.

– Вече се притеснявах, че ще пропуснеш.

Сърдечният смях на Мела, последвал тези думи, прогони напрежението от кухнята. Ванел, който до този момент мълчаливо седеше край масата, потънал в мислите си, внезапно вдигна поглед от чашата си.

– Нещо става в Селения, Мела – неочаквано трескавият му поглед се впи в нежното лице на Нене. – Ти можеш да го почувстваш, нали?

– Не разбирам... – промълви тя и гласът й неуверено заглъхна. Усети изпитателните погледи на Мела и Треол върху себе си и лицето й пламна.

– Силата на Луна... Тя не изчезна... но се променя.... – обади се неуверено Ванел. – По–... хищна е... Гладна... Тя го усети... докато идвахме насам...

– Тя просто не може да се владее още – разнесе се спокойният глас на Треол. Ванел поклати глава. Нене трепна когато меките хладни длани на Мела докоснаха страните й и вдигна поглед нагоре. Усети силата на жената да се излива край нея, деликатно обгръщайки развълнуваните й мисли.

– Какво се е случило с нея? – обади се след малко Мела, обръщайки се към Треол.

– Всеки носи своето проклятие, Мела – отвърна той. – Чувствителността е нейното... а знаеш какво е това за Луна.

– Не разбирам....

– Тя не просто усеща себеподобните си – обясни бавно Треол. – Не може да чете мисли, но може да усети чувствата ни... да се влее в тях... повече от всеки друг, когото съм усещал до момента... Съзнанието й се плъзга като деликатна ръка в умовете ни, и следва извивките, възлите на чувствата и вълненията ни... нещо повече... откликва насреща. Луна усилва това... а тя не може да го контролира.... Но си прав – добави ядно Треол, обръщайки се към другия мъж. – Луна се засилва...

– Лунните стават все повече и по–дейни – добави Ванел и се обърна към Мела. – Терем иска да се свърже с теб.

Гневна сянка помрачи хубавото лице на жената.

– Няма за какво да говоря с него!

– Но той явно има за какво да говори с теб – натърти Ванел и се приведе напред. – Не можем да бягаме от това, което се случва в Селения, Мела. Нямаме право. Знаеш, че Селиал...

– Селиал нямаше доверие на Терем! – прекъсна го Мела. – Аз също.

– Мина време – намеси се и Треол и повтори думите на Ванел: – Лунните стават все повече, Мела. Питаш, какво ще правим сега. Е, аз знам какво не можем да направим. Не можем да спрем дотук. Ако искаш аз ще се срещна с Терем. Нене ще дойде с мен, може да ми е от полза, а и искам да я наблюдавам. Мела, ти ни привикай, ако Лунел се свърже с теб. А ти, – той се извърна рязко към Ванел, – с теб трябва да говорим за твоята връзка с огъня.

* * *

Вечер се спускаше над Бодар и пурпурна светлина заля островърхите покриви на замъка. Опряла длани в хладните мраморни колони на балкона, Анара се любуваше на позлатените води пред нея. Ветрило от огнени лъчи пронизваше рехавата облачна пелена на запад, докосваше набраздената от хладния есенен вятър повърхност на езерото и се разпиляваше в хаотични отражения. Медени отблясъци играеха в разпуснатите коси на кралицата. Лицето й изглеждаше уморено, а очите й искряха в трескав унес. Чу познати стъпки зад себе си и устните й трепнаха в нежна усмивка, но тя не се обърна, не намерила сили да откъсне поглед от Бодарското езеро, от плетеницата от меки вечерни сенки и искрящи отражения... от нежно–розовия, все още блед лик на луната, надникнала отвъд далечните била на планината. Усети ръцете на Кейдж да я прегръщат и леко се отпусна назад в обятията му.

– Уморена ли си? – попита тихо той.

– Да – кимна кралицата и притвори леко очи. – Но в момента не го усещам. Толкова е красиво, Джони!

Почувства устните му да докосват меките къдрици, спускащи се край страните й, и вдигна ръка, за да помилва лицето му.

– Мислех си… – гласът й заглъхна.

– Какво?

– Мислех си за Лунел.

Думите й го изненадаха и той леко се отдръпна, обръщайки Анара към себе си.

– Какво за нея?

Смехът й се разсипа в кристалната тишина на есенната вечер.

– Нищо. Видях луната – нежна, омайваща – и се сетих за нея.

Кралицата отново се обърна и се сгуши в прегръдките на Джони, зареяла взор към месечината. Вечерното светило плавно се изкачваше в помръкващото небе, докато руменината на залеза бавно се отдръпваше от наедрелия му лик.

– Питам се, Джони, какво ли е да си свързан с нея? – промълви замислено Анара и плъзна длан по мраморния парапет. – Какво ли е да си селенит? Какво ли чувства Лунел?

– Трудно е да се каже – промърмори Кейдж и проследи погледа на жена си нагоре. – Но аз желая да поговорим за нещо друго, Ана, не за Лунел.

– Тя появявала ли се е? – попита Анара, сякаш не бе чула последните му думи. Усети как ръцете му се стегнаха. Той се отдръпна, хвана я нежно за ръка и я поведе към покоите й. Тя го последва, но миг преди нежните тюлени пердета да се спуснат зад нея, Анара отново извърна поглед към луната и се усмихна. – Джонатан, надявам се, че имаш сериозна причина да ми откраднеш удоволствието от тези няколко свободни мига красота.

Той се засмя, настани я удобно в кадифените прегръдки на едно кресло и сам се разположи срещу нея.

– Съжалявам, че те откъсвам от този поетичен унес, но трябва да поговорим сериозно – за ферундалите, а също и за...

– Какво за тях? – прекъсна го кралицата. Той забави следващите си думите, сякаш за да подчертае значението им.

– Наистина ли възнамеряваш да им се довериш, Ана? Да се довериш на това момиче – на Нила?

– Да, смятам – в думите й се промъкнаха звънливите нотки, които винаги по неповторим начин отличаваха гласа на кралицата от този на жената. Кейдж се усмихна на явния й опит да използва кралската си власт, за да сложи край на неговите възражения. Несъмнено преди години това действаше. Вярно, караше го да се бунтува в себе си, да търси начин да изтъкне своите доводи, да измъкне крак изпод нежната пантофка, която властно се опитваше да му наложи волята на кралицата. Но сега, когато реката на обичта му се бе вляла в тази на дълга, това не можеше да го спре.

– Знаеш много добре какво направи тя.

– Менедем не би ми пратил човек, на когото няма доверие – заяви тя. – А аз самата предпочитам да мога да ги наблюдавам по–отблизо, отколкото да забърсвам пролятата кръв. Нека са видими за нас, Джонатан. Няколко стари книги и споразумение между двама мъртъвци – това крепи връзката им с Данайския трон. Поне привидно. Искам да зная повече. Но не от сухите страници и изветрялото мастило, а от очите на едно момиче, което несъмнено знае, че аз знам.

Кейдж бавно плъзна длани по меката тапицерия на креслото си. Без сам да се усети, хвърли жаден поглед към каната за вино. Сякаш в отговор на желанието му, в този миг на вратата на кралските покои се почука и след малко вътре влязоха две прислужници. Едната смени разочароващо празния съд с кана, пълна с ароматно червено вино, докато другото девойче палеше огън в камината, за да прогони ранно–есенния хлад.

Кейдж отпи със задоволство от чашата си, докато мислите му продължаваха да блуждаят към ферундалите. Непонятни бяха за него тези хора, а и информацията, дадена му по–рано от кралицата, далеч не му помогна да ги разбере. Сам той в далечното минало размирник и обитател на данайските килии, сега се отнасяше с недоверие към укротяваните крайности на тези воини.

– Всеки следва своя път – каза сякаш на себе си Джони, когато прислужниците напуснаха кралските покои и отново остана насаме с Анара, а след това добави: – И все пак смятам, че им гласуваш твърде много доверие.

– Вече говорихме за това. Смятам, че мога да им вярвам – отбеляза Анара и добави. – В разумни граници.

– Дано да е така – промърмори Кейдж.

– Има ли нещо, което да не зная, Джони? Нещо друго, което да те кара да се съмняваш в тях? – попита рязко Анара.

– Опазил ни Халид! – засмя се сухо Джони, но лицето му остана сериозно. – Все пак... самоконтролът, аскетизмът ... сами по себе си те са крайности, Ана. Тези воини са като струна, опъната до крайния предел. Когато струната се скъса бог да е на помощ на тези, които са наоколо. Момичето самò е доказателство за това. Аз лично предпочитам хората, които не пъхат в затвора така наречените си слабости, а предпочитат да ги опознаят и обърнат в своя полза.

– Ласкаете ме, лорд Кейдж – потрепнаха в закачлива ирония устните на кралицата при спомена за собствената й роля в живота на мъжа срещу нея. – А и тези разсъждения... явно престоят в библиотеката Ви влияе. Да очаквам ли скоро сам да я запълните със своята теория за крайностите?

– Ваше Величество се подиграва с мен – усмихна се кротко Кейдж.

– Да оставим ферундалите на мира. Поне засега – властните нотки отново звъннаха в гласа на кралицата и тя продължи делово. – Като прекарваш толкова време в библиотеката, успя ли да откриеш следа към легендата на Арсис?

– Знаеш, че аз само я ползвам за кабинет, както и че не ми остава необходимото време, за да отдам дължимото внимание на книгите, които тя съхранява. – каза бавно той и се облегна удобно в креслото си. – И все пак… Насочих търсенето към Бодарската корона и мисля, че попаднах на нещо интересно.

– Какво за нея? Тя си е тук, в Бодар. Там, където съм и аз. Отговорът е в самата корона.

– Имам чувството, Ана, че все още ни убягва въпросът.

Двамата потънаха дълбините на собствените си мисли. Навън сенките плавно преминаваха в мрак, докато в кралските покои тихият шепот на пламъците в камината се мъчеше да разсее натежалата тишина.

– Исках да говорим за още нещо – обади се внезапно Кейдж и откъсна поглед от късчето звездно небе, надзъртащо между завесите.

– Джоррам – промълви замислено Анара, безпогрешно отгатвайки насоката на разговора. Тя усети изпитателния поглед на Джони върху лицето си, но не обърна глава към него. „Толкова неизвестни...”, помисли си тя, докато неусетно за самата нея, взорът й търсеше сребърния лик на Луната навън.

– Прав ли съм да смятам, че избягваш разговора за него? – попита с внезапно появила се острота в гласа Джони. Тя се усмихна и бавно остави чашата на пода до креслото си. Кейдж проследи с поглед стъпките й до вратата към балкона, където кралицата спря и се облегна на широката рамка.

– Анара – повика я той. Тя най–после се обърна към него.

– Права ли съм да смятам, че знаеш за Джоррам нещо, което не си ми казал? – попита го на свой ред тя.

Сините очи на Джони проблеснаха студено, което не убягна от вниманието на Анара.

– Какво не ми казваш, Джонатан?

– Никога не сме били първи приятели с Първосвещеника – каза сухо той, изправи се рязко от мястото си и отиде до нея. Погледът му почти веднага бе пленен от искрящите отражения на звездите в черните води на езерото.

– Не е само това – настоя Анара и властният й глас го накара да се обърне към нея.

– Той не ти е съюзник, Ана – каза твърдо Кейдж.

Сянка на черни криле премина през мислите на кралицата и студеният им полъх разбуди задрямалите й страхове. Елфът не се бе появявал откакто бе върнал сина й в Бодар. „За щастие”, добави тя на ум. „Да видим какво ще иска Джоррам сега”.

– Срещата е неизбежна. А и той все още не е освободен от поста съветник. Може да ми бъде полезен – заяви гласно тя и се обърна към Кейдж. – Но ти не отговори на въпроса ми, Джонатан? Смяташ ли, че можем да си позволим тайни помежду ни? Преди време ми намекна, че Първосвещеникът има нещо общо с камъните, с които ти си свързан. Както и момичето – Лунел. От доста дни не си съвсем на себе си. Самата Лунел изчезва, появява се, пак изчезва. Искам да знам какво става, лорд Кейдж! Искам да знам – тук и сега!

Усмивка пропъди сериозната мрачност от лицето на Кейдж при вида на властния блясък в красивите очи на кралицата. Той я прегърна и прошепна развеселено в косите й:

– Ти си моя жена, Ана, нима мога да ти откажа?

Внезапната промяна в настроението му я обърка и за миг кралицата се изкуши да се ядоса, но собственият й смях изпревари раздразнението й и тя се върна отново в креслото си. Кейдж напълни отново чашите с вино, придърпа своето кресло по–близо до Анара и започна тихо да разказва.

Денят мина и отмина, търкулвайки се като монета под масата. Работниците си заминаха, повечето от служителите му също. Останаха само караулните, неколцина разследващи в алхимическата и магическата зала и разбира се самия той. Имаше чувството, че се е превърнал в пленник на тази сграда.. излизаше от тук само за да се върне в нея, понесъл поредната частица човешки мрак и лудост. Умората го стягаше в слепоочията.

Успя да проумее, че нито му се спи, нито има повече желание за работа. Измъкна се от бюрото си, разстъпвайки игличките в нозете си и отметна завесата на полупреходната стена. Децата продължиха да спят, но Синуин се размърда. Тънкото лятно одеало подчертаваше с белота и лунни сенки щедрите, разкошни хълмове и долини на нейното тяло, мекотата на позата й, задъхващата дължина на нозете й, нежното злато на разпилените й коси... приближи се безшумно и я погали по бузата. Беше бяла, нежна и топла от съня.

– Солг – промълви неочаквано тя – ела си при мен – хубавите й, големи очи го гледаха притворени, през нежната преграда на долепените й от съня, дълги мигли. Погали я отново:

– Не мога, трябва пак да прескоча до Крепостта.

– Сега? Късно е вече, мили – в сребърната камбанка на гласа й се прокрадна тревога.

– Нищо не може да ми се случи, милича моя, та нали Звездата на Тиен'хара се вижда от града, разстоянието е толкова малко.... Спи, обичам те..

Синуин сложи малката си, бяла длан върху неговата, галеща лицето й:

– Маг Корвейл каза, че пак си получавал заплахи да те убият. Някакъв Мълчаливия... опасен ли е?

– Не колкото мен, обич.. спи, моля те... между другото кога успя да се срещнеш с Корвейл?

– Глупчо – засмя се тя и звука на собствения й глас я събуди. Тя се прозя, извивайки се назад в грациозна котешка дъга, после го погледна със смях в ъгълчетата на устните си – Първо внучката му е чудесно момиче.... второ, покрай новата работа, с която го товарите ти и онзи коварен Велиан, на него почти не му остава време да се занимава с проектът си за училище. Затова пък остана очарован от идеята ми за приют в Ерисея. Бихме могли да използваме обща сграда, кухня и поддръжка за сираците и за учениците..

Солг не можа да разбере какво е общото между първото и второто, за това само си позволи да я погали по красивото, кръгло лице, по слепоочията, нежните бузи и мъничката брадичка...

... Говоренето за любимата й работа започна да я разсъннва – сините езера на очите й се разтвориха... тъмни на фона на слабата светлина.... малката й, нежна ръка отметна завивката и тя понечи да се изправи.

– Недей – погали я по рамото и внимателно я бутна обратно в леглото... не се разсънвай.

Целуна я по гладкото чело, носа и устните. После докосна колебливо с грубите си пръсти върховете на миглите й. За миг се почувства прекалено огромен и грубо скроен, примитивен. Тя го погали, докато потъваше обратно в меката бездна на съня си – млечен и изпълнен с добрина и светлина:

– Върви скъпи... пази се...

Даваше си сметка, че тя както винаги е по–мъдра и умна от него и зад привидно обикновенното й пожелание се крие преценката на внимателен и интуитивен човек. Той наистина твърде често прескачаше до Крепостта – нощем и сам, по един и същ път... но кой би нападнал самия префект на Ерисея... всъщност префекта на целия бивш северен Озикс... Реши, че тя както винаги проявява прекалена, почти майчинска загриженост. Не че имаше нещо против – в края на краищата тя правеше така от обич...

Слезе на първия етаж и помоли старшията на караулното да му прати едно момче от отстъпващите от пост – да му помогне за слагането на бронята по него и Рошльо. Обичаше усещането за приятна тежест, което идваше от кирасата, шлема и всичкото останало желязо по него. Обичаше и огромния Рошльо, понасящ със завидно спокойствие тежестта на неговата си броня и тази на обвития си в стомана стопанин... Прикрепи към седлото дългия двуръчен меч, по късия гладиус закачи на бедрото си, после яхна стария си четирикрак боен другар и взе от прислужващото му момче конническия щит и тежкото копие, чийто заден край отиде в пригоден за целта калъф, направен от здрава кожа и подсилен в дъното с “ пета ” от желязо.

Изчака момъка да отвори портата на конюшната към улицата, потупа коня си по бронираната му шия и излезе в нощна Ерисея.

Градът още будуваше – усърден и изпълнен с мъждукащи светлини, прозиращи изпод спуснатите кепенци на работилнички и стаички на късно лягащи си работливи семейства. Ръмеше дъждец, който упорито се опитваше да превърне непавираната уличка в кален улей, но твърдата и плитка почва на платото все още не му се даваше.

Ездачът съжали, че не е взел наметало. Жегата от дългото лято и въобще дългите години из гъстите гори на Северен Озикс бяха създали в него леко отрицателно мнение към свободно спускащия се от раменете ти плащ – но сега, върху гърба на Рошльо, студа на нощния вертец и дъжд започнаха постепенно да стават твърде осезаеми. Изруга беззвучно и леко ускори ход– не искаше да си мисли колко недрожелюбен ще стане вятъра, като го причака отвъд портите на Ерисея, сред оскъдната на растителност гладка равнина на платото.

Пресече набързо празното пространство между последните къщи и неугледните дървени стени на Ерисея. Някой ден стените щяха да са каменни, а пространството запълнено с къщи.. Някой ден... макар че, ако човек слушаше Рампсън това време все едно вече беше дошло... Стигна до портата, направена от масивни греди и се провикна да го пуснат.

Естествено стражите на града не бяха много очаровани да отварят тежките и високи крила на вратата заради един единствен конник. Солг раздразнено им викна:

– Мозъците ви са в стомасите! Отворете ми вратичката за излаз.

Времето отвън наистина беше отвратително.

Леденият ветрец пъхна пръсти от дъждовни струи в процепите на забралото му, обгърна го в студ и влага, а копитата на Рошльо започнаха да джакат в постепенно омекващата почва. Измърмори ругатня към времето и света като цяло, и ускори леко ход, пожелавайки си по–скоро да стигне до Крепостта.

Зъзнеше, озъзнавайки очуден, че тялото му е свикнало прекалено много с топлината на тази страна, съществуваща далеч на юг от родното му, обковано в сняг и лед място. Вече виждаше в далечината тъмното петно на крепостта, когато Рошльо изпръхтя, извивайки глава наляво. Дръпна юздата му, поглеждайки в същата посока, само за да види поне двайсетина конника, опитващи се да пресекът под ъгъл пътя му. Изви коня си в тяхна посока и забави ход, вдигайки тежкото си копие нагоре в знак на мир. Нещо в устрема на галопа им, в стойките на ездачите го накара да застане нащрек. На четиридесетина метра от тях успя да различи на слабата лунна светлина, че ездачите държат някакви неща в ръцете си – тъмни и дълги предмети, с тежест...

.... почернени остриета.... мярна и специфичните очертания на тежки самостели. Реагира мигновенно – пришпори коня си и се приведе напред, прикривайки се колкото може с малкия си, но здрав щит...

... Останалото беше лудост и смърт...

* * *

Беше забравил какво е усещането да те цери силен магьосник по–бързата процедура. Двете млади дами без много свян, със оправданото самочувствие на добри лечителки му заповядаха да стои мирен на леглото. После със завидно спокойствие измъкнаха забилите се в него арбалетни стрели, свалиха броните, ризата и панталоните и простряха ръце над него.

Корвейл им беше казал да не се церемонят с него и те дисциплинирано изпълниха нареждането му. Още докато почваха със заклининията си по тялото му сякаш плъзнаха мравки, които бързо се превърнаха в огнени игли, а миг по–късно в истински пламъци.

... Това което беше забравил, беше колко бавно става всичко... отвъд прозорците на кулата започна да се развиделява, а лечителките сякаш едва сега започваха...

–... Потърпете, су Саро – рече кротко Тамара по някое време – като не спите нощем при жена си и скиторите самичък, така ще е... Виктория, усили малко, имаме си работа с наистина тежки рани...

– Загубих Рошльо – изхъхри Солг и понечи да стане. Лечителките едва го накараха да остане легнал.

– Сам сте си виновен – поклати по– дребничката лечителка и задържа по–дълго ръката си върху раната на хълбока. Сякаш жив огън нахлу в тялото на лекувания и той издиша на пресекулки. Когато малката й длан се отдръпна, раната все още кървеше, но не така силно:

– Ако наистина сте толкова припрян и сте готов да търпите на наистина големи болки, може да ускорим малко.

– Направете го... и някой да се обади на Синуин!

–Вече е сторено префект су Саро. Сега, моля, стиснете зъби...

Вечерта на следващия ден му позволиха да се размърда. Тамара назидателно му обясни:

– Затворихме дупките във вас, и ви почистихме доколкото можахме, но въпреки всичко може някоя рана да се възпали. Затова ще ви наложим с компреси и ще ги притегнем с бинтове.

– Правете каквото трябва, госпожици. Но ако изпусна Ти'сейн заради вас, ще ви се разсърдя жестоко...

* * *

– Принце? – влезлият учитиво се смути пред гледката на пишещия Ти'сейн. Последният остави перодръжката и махна с ръка:

– Щом съм ти казал да влезеш, значи всичко е наред. Какво те е накарало да тръгнеш снощи по никое време... Брет ми каза, че си имал премеждие по пътя.

– Да имах. Сигурно като прокараме подземния тунел между Крепостта и града ще е по–безопасно! До тогава ще спра нощем да пътувам сам извън Ерисея

– Какво се случи? – попита принца и Солг му обясни за заплахите, които получаваше от разни престъпници, както и за очевидния факт, че онзи главорез Марвин Мълчаливеца явно беше проучил доста добре навиците му. Разказа и за засадата. Принцът го изслуша внимателно, после потъна в размисъл, а накрая вдигна поглед и каза:

– Не искам разни Марвиновци и Сигри да се разпореждат с хората в най–големия град на държавата ми. Направи каквото е нужно за да ги озаптиш. Ясен ли съм, префект су Саро.

– Напълно, принце! Всъщност именно заради това исках да се срещна с вас!

– Посред нощ? Не можа ли да изчакаш до днес сутринта? Можело е да умреш?

– Става все по–трудно да ви открие човек, милорд! Особено през деня! – Солг млъкна внезапно...

– Какво има, префекте?

– ... Трябва да седна!

– Ами сядай тогава – Ти'сейн скри усмивката си, коята напираше да се появи, щом сравни мисленно поведението на префекта с това на първия министър. Наблюдаваше как огромният войн предпазливо отпуска тежестта си на стола, който му беше предложил принца – само внимателното вглеждане можеше да подскаже, че мъжът полага неистови усилия да не потрепва или да се срути и да заспи. Ти'сейн инстинктивно пое инициативата в замиращия разговор:

– От кога не си спал като хората, Солг?

– От някой и друг ден, принце! Всъщност снощи лежах... докато твоите лечителки ме пърлеха със заклинанията си.

– И не си ял през това време нали? ... не отричай, знам как реагират едрите хора на глада!

– Всъщност вчера сутринта изядох едно пиле.

– Аха! – Ти'сейн мислено наложи пилето на ръста и мускулите на събеседника си. Реши да смекчи малко тона:

– Не може да свършиш цялата работа сам, Солг. Намери си повече помощници! Ако трябва говори с Дуорн Макрон да ти отпусне пари за каквото там е нужно – за повече писари, улични информатори, наемни магове – каквото ти трябва... само не се проваляй!

– Точно там е работата, принце, че може за няколко дни всичко да си дойде на мястото. Но решението може да ви разгневи?

– За какво става въпрос?

– За бившите ми подчинени. Повечето полицай напуснаха, когато дойдохте на власт. Къде от лоялност към Озикс, къде от страх или заради нуждата от пари. Но сега една част от тях е готова да се върне на работа.

– Защо?

Принцът не отговори веднага. Взря се в едрото, прямо и честно лице на су Саро:

– Ти вярваш ли им?

– Не на всички, милорд.

– И правилно! Подбирай внимателно. Няма какво друго да ти кажа, нито пък ще те уча как да си вършиш работата – принцът разсеяно погледна някакъв документ на бюрото си – друго има ли?

– Всъщност да! Искам да поговорим за Зелените Мечове.

– Искаш да поговорим за Зелените, значи? Доколкото помня, преди време ти сам ми каза, че си ги разпуснал – точно, когато аз се появих във вече бившата северна част на Озикс.

– Точно така, милорд – но е време да ви занимая с малко подробности за тях.

– Слушам те, тогава – отвърна търпеливо Ти'сейн.

– Те са всичко на всичко сто и двайсет човека в три отряда. Едната група, разделена на седем отряда, пази мините и малките градчета, беси бракониерите и лови разбойници. Момчетата от втората разпускат, като тренират колкото да си поддържат формата, като междувременно набират попълнения. Третата група се готви усилено, за да смени първата. Завъртането става за една година.

– Как сте осигурявали лоялноста им?

– Първо избираме хора с морал и чест. Второ – на тях им е казано, че непрекъснато ги проверяват – по всички възможни начини. Трето – поощряваме ги да се женят и да имат деца. Семействата им живеят общо – в едно малко градче на двестатина километра северно от тук... Обанише.

– Какъв е редът за управление?

– Командир на отряд, префектът на северен Озикс, Херцогът. Когато ги разпуснах, те ... ми казаха да отида и да се ударя главата в стената.... знам, че са пратили запитване до Озгария, искали са разрешение да ви нападнат. Обаче вместо Херцога са попаднали на Магистратите, които им казали, че сега те държат върховната власт. Зелените им казали, че с превратаджий не общуват... пак се обърнаха към мен и аз повторно им наредих да се разпуснат.

– Интересна история, Солг – коментира принца – но поражда един интересен въпрос. Защо ги разпусна?

– Защото аз повярвах във вашата звезда, а те не.

– Повярвал си в моята звезда? – принцът беше харизматична личност и приемаше за даденост, че хората го следват. Сега обаче внезапно се запита защо контретно този човек е заложил бъдещето си на неговата кауза:

– Сега остава да ми кажеш, че още тогава си знаел за съществуването на някогашната Тие'хара.

– Не аз... но в моето семейство има един наистина образован и начетен човек.... понякога си мисля, че... тя... е по умна и мъдра от мен.

– Синуин?! – Принцът неволно се усмихна. Мисълта, че огромният, мрачен префект на Ерисея е съпруг под пантофка... Човек нямаше как да не се усмихне на такава мисъл:

– Да оставим семейството ти на мира – бързо стана отново сериозен Ти'сейн – какво е променило позицията на тези Зелени Мечове.

– Същото, което Синуин и аз приехме предварително за даденост – че ще има истинско управление над тази страна. Вие дадохте надежди за бъдещето и съвсем реално благоденствие за обикновенните хора... всъщност хората са впечатлени, че успяхте да впрегнете за вашите цели усилията на такива егоисти като Арит и Велиан. Хич не ги понасям, но трябва да призная, че по накакъв начин сте спечелили лоялността йм... те винаги са имали огромни възможности, но вие сте първия, който ги накара да бъдат полезни... И не само това – данъците от нашите градове ще остават тук, а няма да изчезват безследно в Озгария. Не са едно и две нещата, които се променят към добро...

Ти'сейн стана от бюрото си и отиде до прозореца. Гледаше нещо навън, преди да попита:

– Ти на мое място как би се почувствал?

– Едновременно разгневен и поласкан. Ядосан, защото някакви обикновенни хора си позволяват да претеглят на кантар личността и постъпките ми. Поласкан, защото това е преценката на твърди и чесни хора.

– И ще са верни на мен?

– Те са верни на закона, а законът произтича от суверена, тоест от вас.... Но не всеки Суверен има нужда от Закона...

– Да ме разгневиш ли се опитваш, Солг су Саро?

– Само да ви служа, милорд. Ако го върша зле – накажете ме!

Принцът си обърна и се взря в лицето на префекта. В свят, където хората говореха за вярност и честност, но нито ги даваха, нито ги получаваха... се срещаха и хора, които просто основаваха постъпките си на тези ценности. При Солг нямаше средно положение – трябваше или да му повярва, или да го унижи. След още няколко секунден размисъл кимна:

– Действай! Очаквам резултати, префекте. Също така смятам тези дни да посетя Обанише – базата на тези Зелени мечове. Предполагам, че щом са разпуснати, повечето са там, при семействата си.

– Точно така, принце. Там са.

– Как мина? – попита го Брет, когато Солг се отби при него след срещата си с Принца.

– Добре. Мисля, че скоро работата ми ще бъде неимоверно облекчена.

– Това е добре! – съгласи се генерал Брет и смени темата – не прави повече така, Солг. Можеше да умреш миналата вечер.

– Да, надцених се – виновна, срамежлива усмивка се появи на лицето на северняка. Той си позволи да сложи ръка на рамото на събеседника си:

– Благодаря ти, че прати отряд да провери какво става... онези гниди можеха всеки момент да се върнат обратно за мен... вече залитах от загубата на кръв...

– Не благодари на мен! Наблюдателката на портата е чула бойния ти рог и го е познала. Само ти може да свириш толкова фалшиво на толкова прост инстумент. Думите му накараха и двамата да се засмеят. Смехът им огласи стаята и сигурно се понесе из коридора, защото един младичък слуга надникна да види какво става. Брет му махна заповедно с ръка:

– Донеси вино, младежо, и две чаши!

– Ти си луда глава, Солг! – рече с привиден укор Брет и другият отвърна:

– Кой ми го казва! – отново избухнаха в смях. Наляха си и чукнаха чашите си – за късмета и просто така – че в този момент и място, и двамата са живи и здрави. Солг допи своята и каза:

– Ела пак някой път на гости. Идеално ще е да дойдеш с Пратеничката, но сам да си – пак ще те посрещнем както подобава. Само ела.

– Благодаря ти за поканата! Но не мога! Извини ме пред Синуин, че отказвам. Но... е, защо да го крия – не ми се идва сам... а и не искам да давам задочно обещанието на Арабела за гостуване при хора, които тя всъщност не познава.

– Извинявай, Брет. Не исках да ъъъ...

– Няма нищо, Солг. Нещата са каквито трябва да бъдат. Още вино?

– Не бива да пия повече – ще тръгвам наобратно. Тамара и Виктория вчера на два пъти са отпратили Синуин, без да й позволят да влезе в заличката за лечение и да ме види. Сигурно се е побъркала от притеснение.

– Ха... днес на обяд те оставиха за половин час и ти веднага заспа – тогава я пуснаха да те види... и да ти кажа, на всички ни трепна, когато тя те погледна на онова легло и се разплака.... направо не я заслужаваш.

– Знам, че не я заслужавам – съгласи се с тих глас Солг – ще тръгвам при нея.

– Ама че си и ти.. наистина ли мислиш, че жена като нея ще се прибере у вас в такъв момент? Тя е тук, заедно с петгодишния ви Идомар, сладката Пела и мъничката Катерина. Всички те чакат в една от южните кули.

– Не знам какво да кажа, Брет...

–Не е нужно да казваш каквото и да е. Ако искате да се приберете у вас въпреки късния час, ще ви дам екскорт. Този път не го отказвай... Всъщност ти трябва и нова броня и кон.

– Знам – онвърна Солг. Нещо в изражението му накара Брет да каже:

– Ако бях на мястото на този Марвин Мълчаливеца, още миналата нощ щях да се изселя от Тиен'хара.

– Той е като мен и теб – няма да отстъпи. Не и докато единият от двама ни не умре.

* * * * *