Пурпурна есен – I част

Спокойните води на Рая бавно и уверено носеха кораба към необятните прегръдки на морето. Велар стоеше облегнат на перилата, а погледът и мислите му се плъзгаха надолу по течението, бързаха да достигнат до устието на голямата река – там, където тъмните води срещаха гордите изумрудени вълни. Там, където почиваха костите на Арсис. Там, където отново се бе разбудил неговият дух....

Лек южен вятър разбъркваше светлите коси на Велар и сякаш шепнеше спомени за минало и бъдеще в ума му с мекия топъл глас на Елиана. Спомняше си младият мъж тъмните вечери, когато притихнал се взираше в пламъците на камината и ненаситно слушаше вълшебните истории на майка си. Помнеше блясъка в големите зелени очи на принцеса Анара, когато омагьосаният й поглед срещаше неговия и търсеше в очите му вълшебството, завладяло и двамата. Помнеше битките, които разиграваха в парка на Бодар, малката лодка, която беше кораба на Арсис… неговият кораб. Помнеше и други неща... неизживени. Битки, в които не бе участвал. Пламъкът в очи, които не бе срещал. Огнени къдрици, които не бе докосвал. Обич и копнеж, които не бе изживял. Глас...

– Приятна вечер, граф Дориан.

Думите разбъркаха потока от спомени и те се разпиляха. Той рязко се обърна, за да срещне приветливата усмивка на Херцог Озикс.

– Носи соления дъх на морето – усмихна се той в отговор. – Малко път остана.

– Наблюдавам ви от известно време – продължи Озикс и се облегна на потъмнелите перила до него. – Сякаш не бяхте тук, графе.

Велар се засмя и обърна лице на запад. Пурпурните лъчи на спускащото се слънце палеха огнени отблясъци по реката и заслепяваха очите му. “Арсис!” – викът внезапно отекна в ума му. Не за пръв път чуваше този вик, събуждащ душата му. Призрачен глас... призрачно лице... призрачно име… Арден.

– Какво казахте, графе?

Неусетно името се бе изплъзнало от устата му. Велар се помъчи да се отърси от унеса на мислите си.

– Арден – повтори ясно той.

Озикс се намръщи – Велар изглежаше странно, не на себе си, и херцогът сериозно се запита дали младият граф е с всичкия си. “Все пак, наскоро момчето погреба и двамата си родители”, помисли си той и го потупа съчувствено по рамото.

– Пътуваме доста по на юг, надявам се – отбеляза с кротка усмивка херцогът.

– Така е – потвърди отнесено Велар и сведе поглед към водите на Рая, прорязвани от масивното тяло на кораба. – И дано стигнем по–скоро.

– Кажете ми, графе – полюбопитства след малко Озикс, сякаш опитвайки се да попречи на данаеца да изпадне в поредното си отсъстващо състояние и да го задържи по–дълго в реалността – защо приехте назначението за Арсис? Всъщност дочух, че дори сам сте го пожелал. Разбрах, че след разрушението градът изглеждал доста подтискащо. При все това – добави бързо той – добре ще е да се съживи. Чувал съм, че е оцелявал и преди, при все че май никога преди опустошенията не са били толкова значителни.

– Така е – промълви замислено Велар и добави – Но сега е различно.

– Точно това се опитвах да подчертая – отвърна херцогът.

– Градът има свой дух, херцоже – усмихна се Велар. – Има своя история, която винаги ме е привличала. Има свой глас и сега той ме вика там.

Херцогът се засмя.

– Звучи много загадъчно, графе. Любопитен съм да чуя каква е тази история, която толкова силно ви е запленила. Стига да имате нужното време.

Велар не отговори. Заслуша се в приглушения глас на прииждащата вечер – гласовете на хората му се смесваха с ритъма на стъпките по палубата и далечния шум откъм бреговете.

– Майка ми, графиня Елиана, често ни разказваше за Изумрудения град. – започна неочаквано той, стъпвайки в следите на отдавна промълвени думи. – Така се е наричал Арсис преди. В него се стичали богатства от цяла Версея, както и от околните херцогства. Но не само търговците обичали богатия град. Чести били нападенията на пиратите и мнозина успявали да отмъкнат плячка от него. Но едно име запомнили легендите – едно име, което всявало страх в сърцата на жителите по Западното крайбрежие. Три пъти паднал Изумрудения град в ръцете на Арсис. Три пъти корабите, следващи младия пират, си тръгвали натоварени със скъпоценности, коприна, оръжия и роби. Но третия път Арсис взел със себе си повече, отколкото очаквал. Надявайки се да получи богат откуп, той отвлякъл дъщерята на Аратския владетел. Не знаел, че сам влиза в капан, приготвен специално за него от владетеля на Версея. А може би и от съдбата. Защото не била случайна появата на принцесата на Арат в изумруденото сърце на Версея. А и самата тя не била обикновена девойка. Легендите разказват как огнени жени от Изтока отвели момичето още когато била дете. Върнали я осемнадесетгодишна девойка – красива като пламък в непрогледна нощ, дете на огъня и негова жрица. Но силата й плашела нейните близки и този страх сковавал сърцат им. Някои казват, че Аратският владетел я пратил в Бялата крепост край морето – тази, която днес носи нейното име. Други казват, че сама принцесата се запътила натам, отзовавайки се на повик, който само тя чувала. Но каквато и да е била историята, когато владетелят на Версея помолил за помощ своя съсед, за да се справят с пиратската напаст, Арат изпратил своето огнено цвете. Късно разбрал Арсис за властта на Арден. Нямало спасение за него от омайния й глас, от копнежа по огненото момиче. Вестта за откуп така и не отпътувала към Арат, а нападенията му престанали.

Велар замлъкна и усмихнато продължи да се любува на виденията, извикани от спомените за любимата история. Херцогът почака малко, но скоро любопитството му взе връх и той нетърпеливо се обади.

– Това ли е всичко?

– Не – отвърна Велар. – Това било само началото на историята. Макар Арсис да преустановил своите набези, други алчни ръце продължавали да се протягат към богатите крайморски градове и Изумруденият град все така привличал хищния интерес на морските разбойници. При едно нападение, когато силите на защитниците стигали предела си, пиратските корабите изневиделица били ударени откъм морето. Попаднали между два огъня, нападателите бързо били пометени. Тези, които не се издавили, увиснали на бесилките в града. А корабите, внезапно притекли се на помощ, се стопили отвъд хоризонта. И тогава започнали да се разнасят вести за потопени пиратски кораби, за внезапна помощ, появяваща се когато някой град бивал нападнат от морските разбойници. За светлината на пламтящи в нощта кораби. Отново се чуло името на Арсис, но този път нови чувства извиквало то у хората в крайморските градове. И още едно име се споменавало редом с неговото. Арсис и Арден...

В една нощ, близо четири години след отвличането на Арден, управителят в Изумрудения град имал неочаквано посещение. Едва не онемял от изненада когато в кабинета му с нехайно спокойствие пристъпил мъжът, за когото все още неотменена стояла смъртната присъда, а до него се усмихвала дъщерята на Аратския херцог. Горд и самоуверен бил Арсис, не поднесъл извинения за своите набези, но предложил своята защита за града, ако той приюти него, жена му и тяхното дете.

– И управителят, естествено, приел – промърмори усмихнато Озикс.

– Точно така. Дори ако славата, която Арсис придобил в изминалите години, не се окажела достатъчна за него, Арден несъмнено щяла да има последната дума. – отвърна Велар. – И всичко можело да свърши дотук.

– А не е ли така?

Велар поклати глава и усмивката му помръкна. Отново го заля горчивата тъга, както всеки път, когато си спомнеше за тази история. Неясен копнеж се разгоря в сърцето му и той отправи жаден поглед към подпаленото от залеза небе.

– Арден започнала да линее. Все на север я теглело, към родните й земи, към Бялата крепост край брега на Арат. Нощем бродела насън в нея и сутрин се събуждала с болка в сърцето. Видения преследвали и Арсис. Знаел той, че любимата му ще си отиде. Знаел, че няма да се върне от прегръдките на Бялата крепост, а сам не можел да я последва. Бъдещето повдигало за миг непрогледното си було пред очите му и неканените видения разкъсвали сърцето му с неизбежната си предопределеност. Не искал да я пуска Арсис, но и не можел да й попречи. Крепостта я зовяла така, както Изумруденият град бил пленил самия него. Арден заминала и наистина Бялата крепост не я пуснала да се върне отново при своя любим и при детето, което оставила при него. Той останал на поста си до сетния си ден. Вражески крак не стъпил в Изумрудения град до смъртта на неговия страж. Преди да умре, той разкрил своите виденията на дъщеря си. Като бълнуване звучали думите му – смъртта щяла да го събере отново с любимата Арден. Три пъти огънят щял да целуне неговата крепост. Третият огън щял да го събуди във времето на стражите и отново да го раздели от неговата жена. Думите му били изписани на плочата, покрила гроба му, а градът приел неговото име.

Думите на Велар заглъхнаха и Озикс мълчаливо се наслади на миговете, в които историята се разтвори в магията на неусетно настъпилата вечер.

– Хубава приказка – промърмори след дълга пауза той.

– Приказка – повтори шепнешком Велар. – Арсис горя за трети път, Херцоже. Светлината на пожара достигна Арден. Стражът се е събудил, а пламъци, невидими за нас, се разгарят и в този миг. Каквото и да е писано да се случва, херцоже, то вече е започнало.

Кардинал Антулу лежеше върху дълбокият диван, с пурпурни пискюли докосващи ониксовите плочи на пода и подръпваше от мундщука на наргилето на равни интервали. Мислите му се спускаха подобни на черни сажди върху останките на сънуван град опожарен от несъществуващи еманации на почерненото му от опиума съзнание. “Всичко е сън!” мислеше си кардинала “ Кулите, кладенците, корабите закотвени в пристанището, корсарите..всичко е плод на моята мисъл. Всъщност аз лежа сред останките на древния Абкан. Сам. Дойдох тук за да сънувам, но забравих какво точно. От известно време предполагам че самият аз и всичко случвaщо се из възпаленото ми от опиума съзнание е част от виденията на някой жълт пустинен гущер полегнал да почине върху нагорещен камък сред останките на древен град”.

Вчера когато се спуснах по дванадесетте хиляди стъпала. По шест хиляди за всяко смазано ходило. Двойно за тежкия торс. Десет пъти по толкова за бедната ми глава. Стълбата беше безкрайна!

…Дъното на стълбата водеща в недрата на великата пирамида беше сумрачно място миришещо на страх. Лепкавата студена влага по стените и в самият въздух пронизваше костите на кардинала. Долу в централната зала паяжинистият мрак бе разкъсан единствено от мъждукането на окадени светилници, които пропукваха от мокрия въздух.

Съществото се движеше покрито от купчина кафеникави парцали, които някога може би са били пурпурни. То се спря за момент до нисък олтар, покрит от множество, сякаш изгорени от киселина язви. Наведе се над него и дрипите по гърба му се раздвижиха. След като приключи с неапетитните си действия се завъртя към кардинала. В залата лъхна миризма на леш и химикали. То заговори.

– Кажи му да не го носи тук! Още не! Наследството на Дорон трябва да стои далеч от Абкан…докато не се приготвим!

Антулу изглади ръкавите на робата си и започна да крачи напред назад по–скоро за да се отдалечи от нещото отколкото за да огледа мрачната зала. В полуздрача се движеха още няколко форми, подобни на говорещото създание. Една от тях премина наблизо и кардинала отбеляза как бледа опашка, а може би пипало се показа за миг изпод дрипите и после бързо изчезна обратно.

След него по плочите оставаха лепкави мокри следи.

– Значи мисията му е успешна? – каза Антулу проследявайки с поглед нещото. – Дорон пътува насам. Впрочем, къде ако не в Абкан може да се съхранява подовно съкровище?

Оракула застина за момент и завъртя глава наляво–надясно сякаш душеше нещо във въздуха.

– В Ха’неа! – изхриптя той – В старият ни дом. Само съвета ноже да го опази сега! Но не и тук.– гласът му стана тих и заплашителен – Абкан сега е като люпило на змия – не трябва да се разравя докато онова не изпълзи само!

– Разбирам – отвърна тихо кардинала – Ще бъде трудно да убедим синът на адмирал Дорон, но ще сторим необходимото.

Той се замисли за момент

– Няма ли нещо което би защитило нас и цяла Неа сега? Нещо, което да осигури пълен покой, докато момента настъпи? Понякога чувствам товара на силите които ни заобикалят от Запад и сърцето ми желае да открие решение. Крайно решение!

В мрачната зала под пирамидите настъпи тишина. Само влагата капеща от далечните сводове накъсваше времето като точка в края на недовършено изречение. Съществото пред кардинала стоеше замръзнало, а може би умряло преди стотици години. “От колко време съм тук” помисли си Антулу.

Изведнъж то рязко се хвърли към него и чифт бледи жилести крайници се вкопчиха в гънките на робата навеждайки пълното тяло към себе си. Тогава пластовете парцали се разместиха и оттам се показа лице. Първата мислъл на кардинала беше, че никой е взел изгладен конски череп и върху него е опънал одраното лице на човек. Очите на съществото имаха ириси с цвят на жълта гной и мърдащи вертикални зеници. Докато шепота му преминаваше в писък, гласът звучеше сякаш някои влачи котва по морско дъно покрито с човешки кости.

– Изгорете света на хората! – изпищя то – Изгорете го!!.

* * *

Винс Дорон яздеше вече пети ден през хълмовете на Изток от Тиен’хара като вдигаше поглед само за да свери посоката с някакви известни само нему ориентири лежащи далеч отвъд прашният хоризонт. Прехваленият Тиен’харски жребец вече подгъваше крака и от време на време извърташе глава за да му хвърли поглед изпълнен по скоро с учудване, отколкото с молба за почивка. За разлика от него конете на двамата баскери избягваха да поглеждат към ездачите си и само свиваха уши, добавяйки ход за да догонят водача. Двама. Другите бяха останали там. Враговете бяха реални и колелата се завъртаха. Дорон се усмихна представяйки си отговора на пирамидите. Не знаеше кой е новият Нокът на Хаоса но знаеше със сигурност че вече се е родил. Сътворен.

Отвъд хълмовете лежеше пустинята.

Подобно на диво животно усетило бърлогата си след многодневни странствания, Дорон насочваше групата единствено по мириса на пясък и леш.

След бурното, но все пак успешно приемане на декларацията съставена от лорд Естора, старият мъж се зае с трудната задача да обедини разделените и объркани лордове в единен, работещ съвет. Той дълго говори насаме с младата принцеса и почти със сълзи на очи поднесе извиненията си за решението което я оставяше без власт. С умбрийските жрици тонът му беше учтив но твърд. Използвайки обичайните фрази на уважение и дипломатическа неопределеност, той им даде да разерат, че в момента тяхното оставане в Селения ги подлага на голяма опастност и никой от лордовете, както и самият Естора, не се наема да гарантира, че няма да станат жертва на онези елементи все още верни на Сетиий. Несъмнено съвета на Селения, както и народа ще се възрадва, когато такива скъпи гости и съюзници ще могат да се завърнат в Периал, разбира се когато всички са сигурни, че размириците са отминали. Да, жриците ще бъдат уведомени, когато това се случи. Не, напускането им още днес е най–безопастният вариант. Разбира се, вещите им ще ги последват още утре в специална карета, осигурена от съвета на Селения.

В самият дворец се бе възцарила атмосфера на напрегнато спокойствие, като всички отбелязваха колко любезни са станали придворните благородници един към друг и как вече е почти невъзможно да чуеш спорове, някога толкова обичайни за позлатените бални зали на резиденцията на селенийските крале. В дните след тайното събрание организирано от Херцог Естора в двореца започнаха да се случват събития, които осигуриха сериозни грижи на придворните аристократи, главно защото ги караха да се напрягат значително повече от обикновено, за да разберат откъде и най–вече накъде духа новия вятър. Голямо смущение предизвика появяването на барон Дариус Блицен – лица не виждано и съвсем неочаквано в двореца, и най–вече далечно от тънкото изкуство на политиката Това че той съпровождаше Херцог Естора беше още по–учудващто.

Сега двамата мъже седяха в един от многобройните кабинети, разположени по горните етажи на двореца. Бяха сами сред разкоша на държавническите вещи, червения плюш на завесите и ореховия блясък на дървените повърхности.

Блицен заговори пръв.

– Знаеш какво ще ти кажа приятелю. Моето време в Периал изтича, скоро трябва да успокоя придворните хорица и да се завърна на Север. Преди това искам да съм сигурен че Периал няма да остане в ръцете на някой като Албедо. Ти знаеш какво трябва да се направи.

Херцог Естора замаха с ръце сякаш отпъждайки думите на барона.

– Това не е за мен! Аз не съм политик и грижата за старото ми имение е предостатъчна задача за един стар човек. Освен това всеки ден трябва да срещам погледа на Деа…

– Естора! – баронът се наведе напред над масата и насочи показалец към гърдите възрастният мъж – Ти ще бъдеш новият регент! Лордовете ще те изберат, дори само от страх, че някой от тях може да заеме мястото. Убеден съм, че в твоите ръце Селения ще се справи със всичко...а и аз ще бъда по–спокоен така – довърши той и се отпусна назад.

* * *

Няколко дни откакто Бащицата се бе завърнал в Бодар, след посещението си при бароните Блицен в Селения, Башир Зерга влезе в “Главата на Военачалника” и изкачи стъпалата до вторият етаж.

В познатата, любима на бандита зала вече го очакваше Удж Авариз, седнал на един от ниските дивани с чаша неанско кафе на масата пред него.

Зерга кисело му се усмихна, когато двамата мъже стиснаха ръце.

– Джош се е поболял напоследък – каза Башир сядайки от другата страна на масата. – Загубил бил доверие. Обмислял бъдещето.

Авариз сви рамене.

– Не, ти ми кажи Удж – продължи Башир – Какво ще стане ако всяка една подобва свиня започне да “обмисля бъдещето”? Нужни ли са ни на нас такива житейски въпроси? Бащицата казва – “Не не са ни нужни!” И аз смятам че е прав. Ти как смяташ?

Удж, разтвори ръце и отново повдигна рамене. – Аз ще поговоря с Джош..ако трябва ще се върнем там с повече хора…

– ДВАМА! – Зерга се наведе през масата и лицата им се доближиха – Били са само двама! Един старец и някакъв друг от детегледачките!

Колко души са ти необходими за да се справиш с двама възпитатели от някакво сиропиталище?!

– Те…единят си беше направо професионалист! Стола така го…

– А ти какво си, аматьор?! Няма значение, стига сме говорили. Сега върви и се заеми със задачите. Много скоро ще имаш възможност да ..изкупиш грешката си.

Зерга се облегна назад, и се зае да разпалва едно от наргилетата. Видът му показваше, че за него разговорът е приключил. Авариз бавно се надигна и се запъти към дъното на залата, където зад тежките завеси се криеше тясната врата на таен вход. Малко след като завесите се затвориха зад гърба му, до слуха на Башир достигнаха звуци на борба – тежко пъшкане и хлъзгане на стъпала, опитващи се да намерят опора върху каменният под. След това стана тихо.

И тогава някой закрещя с ужасен глас.

Бандита се намръщи и пусна спретнато колелце дим

– На вълка му е дебел врата…. –обяви той сред празната зала.

Небето над Бодар беше още виолетово, когато от гъстата утринна мъгла кълбяща се между фасадите на къщите изплуваха четири ръбести черни карети и спряха пред масивната П–образна сграда на Приюта. Странните посетители не успяха да събудят никой с преминаването си, което бе странно, но при по–внимателно вглеждане се забелязваше, че копитата на конете както и високите дървени колела бяха дебело омотани с плат. За момент каретите застинаха пред портите на Приюта, сякаш двоумейки се дали да не продължат по–натам. От муцуните на конете се изтрелваха рязки вълма пара а черните лакирани бордове мътно лъщяха в полумрака. Изведнъж сякаш по обща команда (какъвто бе и случая) вратите на каретите се разтвориха и оттам заслизаха въоръжени мъже в тъмни дрехи.

Тактиката на Башир Зерга беше проста, брутална и досега винаги бе осигурявала желаният резултат – две по–яки момчета с таран, а след тях двадесетина подбрани главорези с оръжие по личен вкус и избор .

Първата двойка се затича към вратата и засили късата стоманена тръба срещу резетата. Останалите се наредиха в две отделни редици отстрани, готови да се втурнат сред разбитите останки на вратата. Колекцията от мечове, саби, къси секири, самострели и запалени факли в ръцете им създаваше впечатлението, че повечето от тях имаха поне по шест ръце.

Башир се облегна на един от черните бордове, скръсти ръце и погледна към Кривия който точно слизаше от собствената си карета.

– Да им дадем малко време – каза той – ако Бащицата е прав ще отнеме не повече от десет минути.

Едрият бандит се приближи до него, силно накуцвайки на дясната си страна. След това демонстративно измъкна два завити ятагана от каниите висящи на бедрата му и с наведена глава се втурна след останалите нападатели.

Зерга поклати глава и почеса брадичката си. Понякога Дорон наистина му липсваше.

Преди няколко дни Бащицата го бе повикал при себе си в тайнствената бърлога–кабинет, която старецът беше избрал да обитава тази седмица. Около дългата маса седеше обичайната сбирщина от бандитски главатари, тъмни фигури от подземния свят, някакви тръговци и разорени благородници с гладни погледи. Башир влезе и без да ги поглежда седна от дясната страна на Бащицата. Старецът игриво го ръгна с лакът в ребрата, без да откъсва поглед от едно окъсано парче пергамент изпъстрено с подозрителни ръждиви петна.

В последните месеци Сватовете процъфтяваха. Златото се лееше като река. Виcшите държавни служители се купуваха на небивало ниски цени. ..Бащицата все по–често ръгаше “децата” си с лакът в ребрата.

Зерга спокойно се отпусна върху облегалката на стола си и затъкна палци в джобовете на елечето. Най–после, старецът довърши зловещото четиво и се обърна към него.

– Добре работиш Башир! – каза хитро той – Но много! Имаш нужда от почивка. Обичаш ли…Тиен’хара да кажем?

Башир Зерга наостри уши. Бащицата не използваше думата почивка. А ако я употребяваше, то единствено в изрази като “Той почина наскоро.”

– Казват че е красиво място. – предпазливо започна той – Но просто така без причина не бих отишъл… – и остави изречението да увисне във въздуха.

– Ще отидеш, ще отидеш, сине мой. – Бащицата се наведе към него и зашепна с доверителен тон – Добрият ми приятел Марвин Мълчаливеца имал проблеми там. – И след това му намигна. – И за да не ти е скучно по пътя, ще пратя с теб ето тези любезни господа. – Той посочи с пръст някъде в сенките.

Пет фигури се надигнаха от местата си и се приближиха към масата. Чак тогава, в светлината на свещите Башир разпозна лицата. Той не се cдържа и подсвирна.

– Нека да отгатна – откраднал е коня на Ти’сейн!

Бащицата отметна глава и се разсмя с тънък неприятен глас.

* * * * *

Глава на cherno_slance

Още при третия, четвъртия удар на тарана вратите на Приюта се разтърсиха и със замах се отвориха навътре. Кривия, който се канеше да даде сигнал за нападение, се вторачи в безлюдния коридор и тъмнеещите сенки от двете му страни – двайсетина метра по–навътре се виждаше отляво пастта на стълбището за втория етаж. Малко по нататък пък, от другата страна, зееше хлътнатината за приземието.... Трябваше вече да се чува шум от възбудени и уплашени гласове, думтенето на тарана трябваше вече да е докарало в коридора любопитни или пък обратно – да се чуват онези неповторими, сладки звуци от топуркането на множество крака, опитващи се да намерят безопасен изход от тях... нощните сватове.

... Или всички в това място спяха като пънове... или... Просто миришеше на капан... От друга страна Сивия Дракон беше приел пари, за да разбере кои и колко са тези в Приюта и ... беше изчезнал... Косъмчетата по врата на стария, опитен главорез настръхнаха, а той винаги се доверяваше на инстинкта си:

– Ти... и ти – я бегом и ми доведете за яката онзи дядка! Посочените дисциплинирано се пъхнаха в пастта на коридора и започнаха да проверяват без излишни звуци кои са заключените врати по коридора. След малко тръгнаха по стълбището за втория етаж.... мина минута, две, три... в гробно мълчание.... изведнъж Кривия се обърна към Авариз:

– Добре, признавам – тези двамата бяха най тихите и неусетни крадци на живот, които съм познавал. Вътре има някой, който убива по–бързо и недоловимо от тях. Сега обаче ще му порна гърбинката! – при тези думи той обходи с поглед поверените му войни, пресметна мигновенно броят им – знаеше го, но опитът и навиците никога не умираха, и вдигна единия си ятаган, за да замахне с него по посока на притихналата сграда...

В този миг Авариз Удж произнесе една единствена дума:

– Масакра!

Началникът му за миг го изгледа така, че проговорилият мисленно се прости с живота си. Беше дързост да се обади в този миг, но идеята го беше споходила за миг, като светкавица и той се почувства длъжен да я сподели. Стоеше прав и броеше подарените му последни гълтоци въздух, преди по–старшия да го съсече... когато другият извъднъж се ухили зловещо и го плясна с плоското на сабята си по гърдите:

– Масакра, казваш... – смехът внезапно избликна от гърлото му и заля притихналата зловещо сграда – нека е така! ... Той внезапно прибра с едно единствено движение двата ятагана в ножниците и издаде тихи, безпрекословни заповеди. Мигновенно групата от войни, наредени около големия вход започна да се оттегля в каретите – точно преди да си тръгнат обаче неколцина от тях притичаха обратно, държейки по една бутилка във всяка ръка и метнаха към десетина парчета върху покрива и през прозорците на втория етаж. Стъклариите са разбиха и прикрепените към тях горящи фитили мигновенно превърнаха съдържанието им – рядко, но силно разгарящо се и задушливо масло – в буйни огньове. Последваха ги факли – някой от тях уцелиха прозорците, други само се удариха в стените и паднаха на земята.

Първия етаж беше каменен и с типичните малки прозорчета, но горния беше дървен, а под керемидите подпорните греди сигурно цяло лято се бяха напичали и изсъхвали. В края на горещото и силно лято сградата сякаш само чакаше да й бъде пусната искрата – цялото крило започна да се обвива в пушеци и дим още докато каретите с натъпканите в тях войни се оттегляха.

В мига, в който обаче завиха зад най–близкия ъгъл, тъмните сенки от тях започнаха да се изсипват в движение и да се разгръщат в рехав строй. Докато пришпорените коне се отдалечаваха с приглушения тропот на увитите си в парцали копита, докато каретите малко или много издаваха звуци от устремното си отдалечаване... в същите тези мигове двайсетината нощни сватове и командирите им се примъкнаха обратно. Кривия, Авариз и Кървясалото Око – най точният им стрелец в отряда, избраха най–високата точка, до която можеха да достигнат – покрива на някаква почти двуетажна къщурка, отдалечена на петдесет, шейсет метра от разгарящата се част от голямата сграда. Покатериха се с ловки, безшумни стъпки – толкова тихо, че само няколко спящи гълъба неспокойно пропляскаха с криле, но Авариз с две светкавични мушкания ги приспа завинаги... Изкатериха се на обратния скат на покрива, свалиха от гърбовете си взетите именно за такива случай тежки самострели и зачакаха. В това време техните хора тихичко и без излишно бързане се примъкнаха максимално близо до разгарящия се пожар и се притаиха в сенките.

Неколцина ранобудни глави надникнаха из прозорците на съседните къщи, чуха се откъслечни викове... в това време от Приюта бълваха хора – повечето ужасно млади. Сградата буквално вибрираше от тропота на множество нозе – при липса на организация това означаваше, че в момента вътре се изпотъпкват, кой да стигне по–бързо до изходите... ако обаче онези вътре имаха дисциплина, това означаваше, че най–мъненките се изтеглят в другата част на сградата, а младежите и възпитателите всеки миг ще изкочат със стълби и кофи с вода ... и всичко друго подръчно...

Така и стана – при това с бързина, която говореше много – хората по съседните къщи още се чудеха какво става, когато покрива на Приюта се изпълни с хора, кофи с вода, и одеала, мятани едно след друго върху опитващия се да оцелее, упорито разрастващ се пожар. Една малка и неясна в тъмното фигурка тичаше насам и ръкомахаше заповеднически. Продрания й старчески глас организираше хората, пренасочваше по–малко заетите към най–критичните точки... от някъде се появиха двама възрастни, които започнаха да напяват нещо и застанаха неподвижни насред целия този хаос – с вдигнати настрани или нагоре ръце... Сигурно бяха някакви магьосници или нещо такова... само след секунда това нямаше да има никакво значение.

– Това може да е онзи същия, дядката – просъска Авариз Удж.

– Ми тогава го застрелваме и тримата и това ще е сигналът за останалите? – рече с въпросителен тон Кървясалото Око.

– Масакра – ухили се кръвожадно Кривия и тримата в тренирана едновременност дръпнаха спусъците на тежките самострели...

Леман се намираше в обущарската работилничка в средния корпус, заедно с твърде ранобудния Крис Бенън, и му обясняваше как се правят късите полу–ботуши:

– Кожата трябва да е здрава, да! И да не се цапа лесно, въпреки че е официалната ни униформа е изцяло бяла. Много зависи и от старанието, с което обработваш телешката кожа и какво ще използваш за избелване.

– А подметките?

– Те са истинската мъка. Трябва да са гъвкави, а в същото време и здрави. Методът е ужасен, но за един век не сме измислили друг.

– Това ли е?– попита немирникът.

– Да – кимна благосклонно старецът – тънки клечки, взети от снагата на млади дрянови клонки, потопени в специална, почти негоряща смола и привързани едно към друго със стотици тънички нишки, изпредени от влакната, изтъргани от кората на драконово дърво.... И трябва да стане достатъчно дебело, за да може в средата да се вмъкнат пет припокриващи се метални пластинки, пазещи те при стъпване върху не каквото трябва...

– Лелеее... сигурно е истинска утрепия, докато направиш един такъв чифт?

– Утрепия си е – ето защо не трябва да се сърдиш, че носиш обувки, в които някой друг ученик с твоя ръст си е пъхал преди това краката... макар и с малко, са по–тежки от обикновенните ти ботушки и трябва мускулите ти да свик....

ДРЯННННН.... Могъщият звук отекна из спящата сграда, звучеше така, сякаш гигантски юмрук разби лицето на невидимата от тяхното място външна порта. Крис понечи да попита какво става и откри, че лампата е загаснала, вратата зее, а учителят е изчезнал... само столът, на който беше седял, се люлееше на задните си два крака. Пред очите на хлапето тръгна да пада назад, но той се пресегна с крак под масата и го запря...

За миг имаше тишина и още тишина, напластявана върху тътнеши пластове безшумие и нагнетяваща се като небе през буря тревога... последва втория и третия удар, при който се чу как се скършва съпротивата на двете заключени крила.... после отново тишина – кънтяща като звънтенето в собствените му уши, въздигащо се между всяко тупкане на сърцето.... безмълвие, което продължи почти вечно..... и после изведнъж всичко се оказа шум и бъркотия, и дим, огън, горещина, пукаща жега, организиран хаос от отвеждани в безпасност малки хлапета на неговата и по–голяма възраст... кофи с вода, някой измъкна стълбите, пясъка и цимента, предвидени за есенния ремонт и непълнолетните ученици заедно с майсторите–занаятчий и наличните “помагачи” – всичко живо се изсипа в коридора... а през това време старческия, прегракнал от вълнение глас на Учителя се извиси и разпредели хората в правилните посоки.

Крис Бенън решително се противопостави да бъде изтикан заедно с обикновенните деца на неговата възраст – някакво момче с поне няколко години по– голямо от него се опита да го повлече към другия край на сградата, но той му се измъкна с тренирано движение, плъзна се с полу–танцова, полуспринтираща крачка през потока от тела и след малко се озова на покрива. Намери изоставена от някого лопата и започна да разсипва пясък върху едно от яростно разгарящите се маслени петна.... жегата под него му напомняше, че масивните греди сигурно вече са започнали да тлеят и може цялото пространство да се срути заедно с тях... В този миг онзи, който си беше забравил лопатата, дойде да си я вземе и безцеремонно му я изтръгна от ръцете... Крис понечи да изроптае и в този миг периферното му зрение видя как Учителя рязко обърна гръб на цялата им група...

Леман чу блъсъка по портата и мигновенно старите спомени от безчет войни му казаха какво става. Преди още да заглъхнал първия удар пое дъх и с издишането му премина в самата сърцевина на сладостното безвремие. Ставането от стола, отварянето на вратата, изтичването по коридора и качването на втория етаж при хлапетата – всичко това траеше толкова дълго от личното му време, че по някакъв парадоксален начин отделните действия се сливаха в една едниствена, наситена със безметежност, сакаш сънувана картина. Обиколи стаите със децата, събуждайки задрямалите с наближавенето на утрото дневални и всъщност това му отне най – много време – да се завръща няколко пъти от безвремието и да прави на опулените физиономий на младежите безпрекословния знак за пазене на тишина.. Беше в последното помещение, точно над портата, когато в отсрещния край първия събуден от него дневален започна да шътка на надигащите се детски главички....

Тишина... океани от неподвижност... Две сенки, опитващи се да се слеят и промъкнат в мрака се изкачват по стълбите... Старецът ги остави да се изкачат на площадката на спалното – наблюдаваше ги от другия край на помещението и всяка тяхна стъпка прииждаше в изострените му сетива като грохот на водопади, сенките им се открояваха в околната тъмнина с контраст, който накара сърцето му да избухне в отдавна забравен хищнически екстаз... Съзнанието му избухна и го отведе отвъд бързината... ТАМ, където виждаш всички движения, идващи от всички посоки като едно единствено, хармонично, неразрушимо цяло....

Надигането на няколко детски главички, пробръмчаването на комар, пробягването на миши крачета из излъскания, чистичък под, дишането на онези двамата и неговото собствено.... Всичко Това ставаше не просто бавно като растенето на ледник..... възприемаше го едновременно – в екстаз, който уби гостите му и ги положи меко върху кадифената тишина на старите, но поддържани и нескърцащи дъски на пода....

Цяла вечност слушаше как онези пред входа шумно дишат, чакайки своите хора, как изсъскаха нещо.... цели облаци от време увиснаха неподвижно докато чакаше да нахлуят... и тогава единият от тях изсъска непозната дума, чу се смях и после си тръгнаха.... превръщайки Приюта в огнен ад...

Докато организираше потушаването на пожара, си мислеше, че утре ще се поразтърси из тъмните ъгълчета на града и ще разбере кой стои зад цялата тази работа.... махна на някакво хлапе, да не се заяжда с по–големия от него младеж и да му отстъпи лопатата... май покривът нямаше да може да се спаси... гадо..ве...

Внезапно и неочаквано инстинкът му го убоде да отскочи, но една мисъл го спря – каквото и да идваше, той – стареца – се намираше между нея и някое от хлапетата на покрива – обърна се кръгом, оставайки на място и сграбчи с всяка ръка по една арбалетна стрела, устремена със шеметната си скорост право към гърдите му... имаше обаче и трета – тя прониза корема и излетя през десния му бъбрек.... стори му се дори, че усеща как металното шилце изскача от него с вече забавена скорост и сменена посока, и издрънчава някъде далеч зад и под него, по калдаръма от другата страна на сградата.... Нозете му омекнаха и падна на колене в мига, в който покривът се изпълни с пищящи и търкалящи се в агония тела. Лъковете на нападателите превърнаха мигновенно голяма част от борещите се с огъня в... игленици...

Бяха професионалисти – преди още първите тела да се срутят, към тях полетя втори облак стрели... Леман се подпря с дясната си ръка и замахна с лявата – напред и настрани, при което невидима вълна помете през пространството идещите стрели, разбърка ги и ги пръсна надолу и надясно.

Точно, когато довърши замаха си – от посоката, от която бяха долетели арбалетните стрели – дойде още една, удари го под лявото рамо и излезе през горния край на плешката, оставяйки в костта малка, перфектна по очертания дупчица. Силата на удара завъртя стареца и го метна по гръб върху нагорещените керемиди. Залпът на другите двама със самострели сигурно щеше да го убие – защото макар и легнал, стрехата беше с достатъчен наклон, за да се премерят в него – но в този миг някакъв бял силует се устреми към него.

Беше единият от посветените бойци, пазещи пред Оръжейната... Ферундалният му меч проблясна и отби стрелата от втория самострел, насочена към Учителя, но така пожертва себе си – третото метално шило с безпогрешна точност го уцели в основата на бедрото, от вътрешната страна – и навсякъде плисна кръв. Поразения посветен боец остана прав още няколко мига свръх сили, поемайки с тялото си тази част от следващия залп обикновенни стрели, която щеше да превърне Леман в мъртвец.... После се срути по гръб върху ранения, прикривайки го дори и в смъртта си... На две крачки от него се въргаляха труповете на двамата “ помагачи” .... неколцина от оцелелите панически се прехвърляха през билото на покрива, към отсрещната страна на покрива. Някой хвърли кофа със закачено на нея въже и Леман въпреки слабостта си, се впи в нея и усети как много и все отчаяни, и паникьосани мишци го изтеглят от към безопасната страна...

В този миг, оглеждайки в какво бяха превърнали нападателите подобечния му Приют, ранения Учител разбра защо след онази просъскана дума, пришълците се бяха разсмяли толкова зловещо....

.... Разбра какво означава онази дума....

.... Масакра...

* * *

Посветените бойци Тер–ли, Сират Жер и Осен наобиколиха приведени ранения си водач и той ги изгледа с разконцентрирания си поглед:

– Прецакаха ни.... умеят да сеят смърт, копелетата, помислих ги за подли и гадни, а те се оказаха умни и зли...

– Учителю.... вие... сте.... единствения багатур в наличност... Останалите са в Двореца или в Голямята Къща... само вие...

– Аз? Аз подцених ситуацията и ума на врага... и си платих... – Леман с усилие на волята пое дъх за да продължи – но тяхната алчност за убиване също ще ги подведе – сигурен съм, че в момента или обхождат крилото, за да ни измъкнат от прикритието, или са се запътили към другото крило, за да колят... или просто стоят и ни се наслаждават на това, как се изпичаме върху собствения си покрив.... няма да си тръгнат, преди да свършат с нас... трябва да ги нападнете и да ги прогоните, за да може да спасим каквото може от хлапетата и да да спрем пожара преди да е отнесъл останалата част от сградата.... вървете момчета.

– Само аз имам истински меч – обади се Тер–ли – Сират и Осен са си почивали, когато са чули врявата и ни извикаха с Гисто..

– Истинския меч на Гисто е още в ръката му... поне дръжката, защото острието се пръсна на парчета в мига на смъртта му! – Леман с усилие си пое дъх – ... каквото е, такова.... вървете момчета! ...

* * *

Тримата се втурнаха през билото на покрива, стигнаха до ръба на стряхата и скочиха направо долу, на земята във вътрешния двор на П–образната сграда. Засякоха се с нападателите тъкмо, когато последните пресичаха разстоянието да отсрещното крило на сградата – там, където бяха най–малките хлапета. Когато пришълците мярнаха белите силуети реагираха мигновенно, но не очакваха, че тримата просто така ще се изсипят от четири, петметровата височина – поради това точният им, дисциплинирано уеднаквен залп отиде над главите на скочилите...

После разстоянието стана изведнъж твърде малко и остриетата за ръкопашен бой изскочиха с гладка мазност от ножниците, просветвайки в мазолестите от практика длани... Мъжете в по–многобройната група дори се сгъстиха – толкова, колкото е нужно, за да могат да посрещнат всеки от втурналите се към тях белодрешковци с гора от настръхнали остриета.

Сират, Осен и Тер–ли приближиха в спокоен, хладнокръвен бяг чакащата ги също толкова хладнокръвно група ... и едва тогава избухнаха в лудешка вихрушка от бързина и точност. Не можеха дори да се сравняват с багатурите, но бяха минали през сериозна част от тяхното безжалостно обучение – всеки от тях беше оцелял след изнурителни многогодишни тренировки, отнели живота или пречупили волята не един другар – сега, в този миг тази цена трябваше да се изплати!

Нападателите им бяха смели и обучени мъже и освен това осъзнаваха, че са двадесет и двама срещу трима. Те просто пресрещнаха всеки от тях с единен, съкрушителен мушкаш удар на поне три, четири чифта ръце и още толкова над главите на тези отпред. Всеки обикновен войн би умрял мигновенно, нанизан като като пеперуда върху кензан... И още докато пада, би получил още по един удар от множество остриета – бързо и безкомпромисно...

Тримата посветени бяха нещо повече от обикновенни бойци – Сират изригна напред, завъртайки меча си в светкавична спирала, с която си отвори пролука в настръхналата, избухваща срещу него преграда от остриета. Отмести с обикновенния си меч три остриета, приведе се странично на дясно, минавайки с рамо под четвъртото и стъпвайки с бронираната си подметка върху петото, идващо към глезените му в косо движение – полусъсичане, полумушкане. Със самото полуобръщане на тялото премести меча в обратен хват в лявата ръка и – подпирайки с лакът тъпата му страна – го прекара с цялата маса и скорост на въртенето си през нечий стомах. Чу се тихата шумоляща въздишка на ризница, оказала се в досег с острието...

... кръв...

* * *

Настана великото Сега на битката. Екстазът на абсолютното настояще....

Сират продължава движението си напред, надолу и по часовниковата около остта си. Проблясване, озовавайки се след пълен кръг на едно коляно – с очи на нивото на слабините на противнака срещу него. Едновременно с тази маневра мечът му разсича нечий глезени – два, но на различни хора.... Усеща просвяткване точно над главата си – това е от обикновенния меч на Осен ... забива се в нечие лице със стремителен замах и излиза през отсрещната скула, превръщайки го в нещо, в което не трябва да се вглеждаш....

Тер– ли минава отдясната му страна, отблъсква острие, насочено към коленичилия Сират – последния вече се изправя и стъпва странично през крака на атакувалия го – левият му лакът се движи по инстинкт, уцелвайки гърлото на мъжа пред него – всичко става с някаква шеметна лекота и радост, радост от която всяко дихание е сладко като една нощ с багатур Дамяна....

Сират се привежда и разсича някой под мишниците .... Тер–ли стъпва върху нечие срутващо се тяло и прави огромен скок, приземявайки се с превъртане от другата страна на биещите се яростно, без отстъпване мъже... Въпреки мигновенно нанесените загуби нападателите не само че не провявяват колебание, но дори се скупчват около Сират и Осен, напирайки да ги смажат с наплива от остриета, колене, лакти и юмруци...

Всичко става в настоящето, всичко е Сега.... Като на сън Осен докосва нечие острие и го отвежда към ръката на съседа на удрящия... фонтани кръв, крясъци на омраза и писъци за убиване.... Острие на къс меч щръква от гърдите на Осен, той забива ръба на дланта си под нечия брадичка, докато с лявата си ръка мушка с меча назад , над рамото си в лицето на промушилия го... Сират блокира удар към краката на Осен и набива глава в лицето на замахналия към другаря му... а Тер–ли прокарва три бързи, дълбоки до смърт разрези в гърбовете на прескочените... ах, толкова бавно се обръщат кръгом срещу него...

Сират изубтва настрани гаснещия Осен и нанася “ двоен гейзер ” – стремителни кръгови удари, тръгващи нагоре от лявото и съответно от дясното бедро... има защо да се нарича този удар двоен гейзер... ефектът е страховит.. гъвкаво приплъзване на тялото настрани със стремителен отклон, пресрещане на подсечка с бронираната подметка на полуботуша му..

Някой мята верига в краката на ранения Осен и макар той да отскача, края на веригата закача единия крак. Не успява да се увие, но нарушава равновесието му и при кацането единственото, което му остава, е да наръга единия от двамата си нападатели ––– замахът на другия отсича лявата му ръка, в която държи меча и се забива дълбоко, дълбоко в гърдите му... мъртъв е преди да е достигнал земята...

Тер–ли и Сират започват да се стрелкат между оределите си врагове и мечовете им проблясват ту от ляво, ту от дясно... Залъгващ зиг–заг и поредният противник, който го очаква от едната си страна, го почувства от другата... игра на бързина в разчистеното място, игра на смърт и кръв.... Пространството наистина се разчиства и в този момент самозабравилия се Сират за момент застава с гръб към посоката, от където се беше стреляло със самострели... вижда вика на Тер–ли – вижда го в очите му и се обръща, но е страшно късно – първата стрела изчезва странично в него, потъвайки дълбоко в далака, втората я пресреща с меча, а третата се забива в лицето му и останалото – лично за него – е само една ослепителна, бяла светлина.... за миг...

Тер–ли изкрещява при смъртта на Сират, осъзнавайки мигновенно, че и най–великият лечител–помагач не може да му помогне... втурва се срещу групичката от трима последни войни, упорито и несломимо замахващи с остриета срещу него – крайният от ляво се опитва да го загради, замахвайки успоредно с по един гладиус във всяка ръка – на нивото на коленете и на гърдите – а той се хвърля в пролуката, натискайки с лявата си ръка дланта, стискаща минаващата под него смърт – и – докато се плъзга почти хоризонтално с ужасяваща елегантност – неговият ферундален меч с небрежна лекота разделя човека на две половинки... преметва се със невероятно рисковано, ниско салто и се плъзна право назад, изненадвайки средния от групата, който се извърта на кръгом, за да го пресрещне.... от предполагаемата, но грешна посока... разсича и него и забива меча си в шията на последния, отмествайки таза си с танцово движение настрани от последния, отчаян, мръсен и нисък удар на последния си противник...

Вечното СЕГА на битката отмина и се върна ритъмът, и потока на времето от обикновеното настояще... екзтазът от Смъртта свърши и последният останал прав насред битката направи опит хладнокръвно да прецени ситуацията от тук нататък...

* * *

Дворът на Приюта представляваше касапница, втория етаж и покрива на лявото крило беше в пламъци, някъде там в тъмното се зареждаха за нов изстрел три тежки самострела... Тер–ли се стрелна към дясното крило – разби един капак и се вмъкна със скок във вътрешноста, където се увери, че всичко е наред и няма проникнали нападатели... после изскочи от другата страна на корпуса, притича на зиг заг между сенките и прикритията на къщите и се озова в гръб на предполагаемата позиция на спотаените отдалеч стрелци.... който и да се бе намирал тук обаче, се беше изнесъл... за подигравка бяха оставили един гълъб, нанизан на острието на вертикално закрепена стрела от самострел...