Радка Александрова При чудаците на Атеналп

И всичко щеше да бъде наред, ако Белка и Ежка отново не бяха се скарали.

— Аз първа си избрах червения етаж! — викаше Белка. — О, да направя прием в червени салони! Това винаги е било най-голямата ми мечта! Каня всички ви на танц!

— Не, аз и моят мъж ще живеем там! Червеният цвят винаги е бил любимият ми цвят.

— Извинявай, вие с Ежко ще се настаните на последния, да гледате отвисоко.

Господин Тигър побесня.

— Като се развъртя, само на етажи ще ми станете!

А в същото време Зорничка мислеше за командира: „Как ли ще се зарадва, като види какво сме свършили! Колко горд ще бъде с нас…“

Десета глава
Щом пътниците и чудаците се прибраха в разноцветната къща, Оранжевия тръгна по своя стар път — все покрай стената. Той спря някъде по средата на голямата зала и угаси копчетата на ризницата си.

Капитан Хорс зачака притаено: дали това не означаваше, че най-после ще се разкрие голямата тайна?

Домакинът сякаш и този път прочете мислите му.

— Стари приятелю — подзе той, — време е вече да се разделим завинаги.

— Завинаги?! Защо? — изненада се командирът. — Възможно е и втори път да ви дойдем на гости. Нали сам казваше, че сме приятели?!

Оранжевия забави отговора си:

— Да, всичко е възможно… Сега аз искам да ти призная защо през цялото време те наричах мой стар приятел. Защото — продължи той с равния си металически глас — така наричам онези, които носят красота в сърцето си. Ти и твоите другари вече доказахте това. Можете да се върнете спокойно на Земята. Стените на червения замък са отворени.

В същия миг нещо силно изпука и отвън нахлу ослепителна светлина. Капитан Хорс стисна клепачи и когато отвори очи, видя, че Оранжевия беше изчезнал. Нима никога повече няма да се появи? Капитанът знаеше, че е свободен и може да напусне замъка, когато поиска, но не бързаше. Огледа залата до най-малкото кътче, надзърна и през вратата, но никъде не откри и следа от железния човек. Тогава се изправи пред стената, където преди малко стоеше Оранжевия, и почна да опипва гладкия мрамор. Стори му се, че на едно място стената поддава, и когато се вгледа по-внимателно, съзря ясно очертан квадрат. Отмести плочката и надникна. Вътре върху гнездо от безброй преплетени жички лежеше мъничко метално куфарче. Поиска да го повдигне, но куфарчето не помръдна. Изглежда, здравата бе прикрепено за гнездото. Доста се помъчи, докато отвори капака му. На дъното, свита надве, жълтееше някаква хартия. Разгъна я нетърпеливо и зачете на глас:

„Приятелю, който и да си ти, млад или стар, откъдето и да си, от Земята или от другите планети, проучи старателно схемата, която виждаш!… Стори ли го вече?… Слушай сега внимателно! Тук пребивавахме група учени. Аз бях най-младият. Заварихме чудаците без разум. Моите колеги дълго умуваха как да ги използуват и на края създадоха сложно електронно устройство — нарекоха го Оранжевия човек. Чрез копчетата на ризата си Оранжевия може да командва чудаците. Програмираха го така само седна цел — за да заграбят богатствата на Атеналп. Вместо три шепи скъпоценни камъни в кораба им да се изсипят стотици шепи богатства — и винаги да бъде така, когато и да дойдат. Или вместо петима да извличат златото на планините, да го извличат стотици, и то безплатно. И още нещо: те направиха от Оранжевия и убиец! Стъпи ли занапред някой пришълец на Атеналп, той го примамва чрез красотите на червения замък и щом стената се затвори зад гърба му, незабавно го унищожава. Така злите учени искаха да запазят богатствата на Атеналп единствено за себе си. Едно чудовищно дело, срещу което нищо не можеше да се направи. И все пак, да, аз тайно изработих друго устройство и го поставих от лявата страна на Оранжевия, там, където би трябвало да бъде сърцето му. Това устройство притежава качеството Оранжевия да не бърза с разправата над пленника. Ако този пришълец е невинен, ако е дошъл на планетата с добри намерения — освобождава го от затвора на червения замък и… на добър му час. Ако ли пък тук е, за да граби — нека загине… За съжаление, по липса на време и на възможности аз не можах нищо да сторя, за да спася чудаците от тежката им участ. Оставям това на тебе, непознати приятелю! Ако ти си умен, честен и добър, все ще намериш някакъв начин да премахнеш черната магия!…“

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_planove.png}

Командирът препрочете няколко пъти писмото и на края седна върху мраморния под, за да събере мислите си. След това отново се зае да проучва схемата за Оранжевия човек. Беше се така улисал, че забеляза маймунката едва когато тя надвисна над главата му. Поздрави я разсеяно, държеше се така, като че ли се бяха разделили преди час. Но Зорничка не се обиди:

— Да знаеш как се тревожехме за тебе! Какво ли не ни мина през ума. Нищо лошо не ти се е случило, нали?

— Нищо, Зорничке. И аз през цялото време си мислех за вас.

— Но ти не знаеш какво направихме, докато те чакахме. Ние построихме…

— Знам, знам, всичко видях — прекъсна я той, все още замислен. — Посадихте градини, вдигнахте къща.

— Знаеш! А защо тогава не ни се обади?!

— По-късно ще ти обясня. И на останалите ще разкажа. А сега искам да ми свършиш една голяма услуга. Умееш ли да пазиш тайна? Върни се при нашите, но не казвай нищо за мене — все едно че изобщо не сме се срещали.

Зорничка видимо посърна.

— Не може ли поне да им съобщя, че си жив и здрав?

— Не, добрушке, ще си мълчиш! Допреди малко аз наистина не можех да изляза оттук, бях пленник, но сега работата е съвсем друга. И пак ти ще ми помогнеш! В кабината ми има една пластмасова чанта, пълна с книги и документи. Донеси я, но — повтарям — гледай никой да не те види. Този път няма да се бавя дълго, щом свърша работата си, сам ще дойда при вас.

Без повече нищо да разпитва, маймунката тръгна да изпълни заповедта на командира. Най-напред се отби в разноцветната къща, за да види какво правят пътниците и чудаците. Пътниците още не можеха да се нарадват на приказния дом и продължаваха да умуват как да подредят стаите. После, като подскачаше от крак на крак, сякаш играеше на въженце, тя изтича до кораба, влезе в кабината и нарами пластмасовата чанта…

Командирът сгъна писмото на младия учен и го скри в чантата. След това разстла на мраморния под схемата на Оранжевия човек и до нея — един голям бял лист. Беше обещал на Зорничка, че няма да се бави, но, изглежда, бе надценил силите си. Чертежите, които направи, му отнеха цели три денонощия. През това време той нито яде, нито пи, нито спа. Когато най-сетне всичко беше готово, тръгна да търси Оранжевия. Това му отне още едно денонощие. Откри го, колкото и да е чудно, съвсем близо до скривалището на куфарчето. Единствената разлика беше, че неговата дупка можеше да побере и слон. Изключи копчетата и съблече ризницата му. После с безкрайно търпение, като непрекъснато поглеждаше в схемата, отстрани устройството за командване на чудаците, създадено от алчните и зли учени, и на негово място монтира своето. Когато всичко бе готово, върна ризницата и включи уредбата. Моментът беше решителен. Ще оживее ли Оранжевия?…

Дълго време нещо само пощракваше в железните гърди и командирът се отчая, рече си, че е сбъркал, че трябва да започне от самото начало. Но изведнъж без никакво предупреждение Оранжевия се надигна, стъпи на крака и взе да се разхожда.

— Днес ми е тъй хубаво! — каза той с глас, който прозвуча съвсем по човешки.

Командирът се слиса — не толкова от възкресението, колкото от този нов глас. И вълнението му беше толкова силно, че не можа нищо да продума.

Новороденият отиде до квадратния прозорец и се загледа навън.

— Гости ни идват, трябва да ги посрещнем!

— Гости ли? — изгледа го весело командирът; той веднага се досети кои могат да бъдат гостите. — Да, ето ги, приближават…

Единадесета глава
Пръв пред вратата надникна Ежко:

— Защо ни правиш номера? Това на нищо не прилича!

Веднага се спуснаха към командира и останалите. Всички бързаха да го поздравят, да изразят радостта си.

И както му е редът, затрупаха го с въпроси: къде изчезна, в замъка ли прекара цялото си време? Не можа ли да се обадиш по някакъв начин? Нали вече оставаш при нас?… Такава олелия се вдигна, че капитан Хорс не знаеше на кого по-напред да отговаря. Само поклащаше глава и се усмихваше, като от време на време поглеждаше към Оранжевия и чудаците. Леля Котана улови погледа му, разпъди пътниците и попита:

— Онзи морков там кой е?

— Най-важният на Атеналп — отвърна весело капитанът.

— Той ли те държа толкова време заключен? — настръхна господин Тигър. — Ако е той, казвай! Можем да си разчистим сметките и със закъснение.

— Непрекъснато си дириш белята — сопна му се леля Котана.

От уважение към командира господин Тигър повече не се обади. Обаче тръгна изпъчени гърди към Оранжевия и почна да го разглежда недоверчиво. Госпожица Белка се присламчи до него, хвана го подръка. Гласът й звънна:

— Ако най-важният ме поиска за жена, хич няма да се замисля! Ще бъда хем богата, хем ще управлявам…

— Отдавна знаех, че не си с всичкия си! — озъби й се господин Тигър.

— Грубиянин!

По едно време Оранжевия натисна копчетата си и тутакси долетяха няколко мраморни масички, отрупани с всевъзможни лакомства. Леля Котана донесе пълна кошница с пресни плодове от градината. Разшетаха се и останалите. Незабелязани от никого, малките Врабчета изтичаха и се върнаха с много цветя: закичиха чудаците и украсиха стените на залите. Започваше празненството…

Застанал встрани, Ежко си вземаше бележки в едно тефтерче. Тук на Атеналп от него не излезе редактор, но затова пък щеше да зарадва с интересен материал стопаните си долу, на Земята. Господин Тигър тичаше насам–натам и щракаше с голям фотоапарат; ядосваше се, че чудаците не се усмихват, както трябва. Белка и Ежка кокетничеха с Оранжевия, надпреварваха се да го канят на гости. Малките Врабчета пееха, а чудаците се гонеха един друг и звънът от движенията им напомняше звън на камбани. През разтворения квадратен прозорец сияеше дъгата на новата къща…

Най-после! Уединени до прозореца, капитан Хорс и чичо Кенгур си бяха вече казали много неща, но разговорът им продължаваше все така оживено.

— Няма ли най-сетне да ми кажеш кой смъкна магията от чудаците? Защо ми се струва, че това си ти?

— Радвам се, че мислиш така — изчерви се капитанът, — но моят дял е съвсем скромен. Аз само продължих благородното дело, започнато от неизвестен млад учен. Докато чаках затворен в червения замък, често си казвах, че тук ще ми бъде краят. Много по-късно, когато прочетох писмото и разгледах уредбата на злосторниците разбрах, че не съм бил далеч от истината. Те така наредили нещата, че командирът на всяка група, дошла на Атеналп, да остави костите си в червения замък. Никак не предполагали, че младият учен е помислил и за това. Останалото знаеш. Оранжевия ще продължи да управлява чудаците, но те вече няма да повтарят всичко като автомати. Тъкмо защото ще могат да различават доброто от злото.

— А защо е нужно да бъдат управлявани?

— Ще се помъча да ти обясня. Чудаците са като невръстни деца, които занапред ще се развиват. Със своята уредба Оранжевия ще им бъде като учител.

— И те ще стигнат ли някога до съвършенство?

Командирът се позасмя.

— Самите ние не сме съвършени, но ако цялата вселена се управлява от честни и умни същества, аз вярвам, че и това ще стане някой ден!

Чичо Кенгур дълго наблюдава Оранжевия. Велика сила е заложена в стоманеното му тяло! Нима е малко, че снопът оранжеви пламъци ще сгрява завинаги тази страна?…

— Извинявай, но аз още се интересувам от онова — каза той. — Не ме смятай за тъпа глава. Просто искам видимо да си представя нещата. Значи, пристигат тук някои си преди нас, преди много–много години, и заварват местните без разум. Започват да ги използват, както навремето робите. Но работата е там, че чудаците повтарят всичко, без всъщност да разбират какво вършат. И им пълнят безплатно космическите кораби със злато и скъпоценни камъни… Чудовищна сметка! Толкова се радвам, че им я обърка!

Разговорът на двамата приятели се прекъсна от госпожица Белка. Тя дотича с развълнувано лице.

— Говорят, че ще се връщаме на Земята? Вярно ли е?

— Не се ли радваш? — на свой ред я запита командирът.

— Да си призная — не. Точно сега тук започна да става интересно.

— Така е, но времето ни изтича и ние трябва да се приготвим за далечния път.

Изведнъж край вратата се чу шум. Влязоха трима чудаци. Те носеха в триъгълните си шапки скъпоценности. Приближиха до Оранжевия, поклониха му се и изсипаха скъпоценностите пред краката му. С бавни движения той започна да кичи гостите поред, не забрави и малките Врабчета. Огърлиците, гривните, обиците засвяткаха по тях с разноцветни пламъци. И всички заръкопляскаха… След това владетелят на Атеналп приближи капитана и преви дългото си тяло — поднесе му една златна диадема, украсена в средата с чудесен светлосин камък.

— Стари приятелю — рече той, — предай това украшение на най-доброто момиче на Земята!

— На най-доброто ли? Та то е тук сред нас — усмихна се командирът и хвана Зорничка за ръката. — Нейната смелост, нейната обич и благородство — без тях свободата нямаше да се роди!

С диадемата върху главата си, нашата Зорничка изведнъж заприлича на принцеса. Чудаците започнаха да пеят песента за Земята…

На края леля Котана предложи да му дръпнат едно хорце. Пъстрата редица премина през залите на червения замък и се заизвива около новата къща. Веселбата продължи до късна нощ.

На другия ден, преди да се качат в кораба, земните пътници се сбогуваха поотделно с всички чудаци и с Оранжевия човек. Малките Врабчета напълниха човчиците си със сребрист пясък и последни затичаха по стълбичката.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_izprashtane.png}

Скупчени на вратичката, пътниците дълго махаха надолу. Обаче този път железните ръце на чудаците не им отвръщаха по същия начин — те хвърляха по тях цветя… И ето, вече всички са по местата си. Командирът провери здравословното състояние на всеки един и чак тогава се запъти към кабината си. Преди да отвори тапицираната вратичка, Ежка го спря:

— Искам да те запитам нещо. Не можах да разбера, защо тукашната земя се нарича Атеналп?