Радка Александрова При чудаците на Атеналп

Леля Котана го изгледа и каза:

— Думи, думи и пак думи! Откакто сме пристигнали, само това правим — говорим. И все доникъде не я докарваме. Няма какво — слизаме долу всички! Още сега!

— Ами ония чудовища? Ако отново ни започнат? — настръхнаха бодлите на Ежка.

— С мен ще се разправят! — потупа се по гърдите господин Тигър.

Всички се изсмяха.

— Малко му е, иска да го приспят завинаги…

— Аз нали вече предупредих, чудаците на никого нищо лошо няма да сторят — сякаш се засегна маймунката. — Мисля, че добре ги опознах. Нещо повече — станахме приятели.

— Приятели — неприятели, оттука не мърдам! — заяви госпожица Белка, ала никой не й обърна внимание.

Зорничка повторно изложи плана на командира и последните нареждания. После ги помоли да се приготвят за слизане на Атеналп. Като разбра, че ще остане сам–сама на кораба, госпожица Белка, все едно че нищо не бе казала, светкавично облече дълга рокля и извади огледалцето си…

Седма глава
След като стената на червения замък се затвори, командирът се огледа безпомощно. Разбра, че няма как да излезе — от вътрешната страна не се виждаха нито копчета, нито врати и прозорци.

Изплаши се — не за себе си, а за маймунката, която бе останала отвън заедно с чудаците.

И макар да знаеше, че тя едва ли ще го чуе, развика се: „Зорничке, върни се на кораба! Върни се при останалите!“ Почака малко, дано отнякъде долети гласът й, но напразно. Надвисналата тишина съвсем го обърка и отчая. Тръгна из пустия замък без никаква надежда да намери изход. Никаква — защото нямаше никакъв признак на живот.

Изведнъж по мраморния под се зададе едно кресло, също от червен мрамор. То спря зад гърба му и сякаш невидими ръце го придърпаха да седне. А щом седна, креслото се понесе със страшна бързина… профуча край гладките стени и се мушна в дълъг тъмен тунел. После, още по-светкавично, премина няколко празни зали и се спря в една, досущ като първата, само че с желязна врата. Капитан Хорс скочи от креслото и хукна нататък. Рече си, че тая врата непременно ще го изведе навън. Само дано не е заключена! Натисна дръжката и вратата се отвори. Пред очите му се разкри просторен салон, по тавана му трептяха хиляди разноцветни лампички. Загледан нагоре, ученият не видя масичката с две панички, която внезапно изникна пред него. В първата паничка червенееше някаква течност, а във втората имаше бистра вода. Усети жажда, но не посмя да пие; стана му смешно — с такива ли панички си служат гигантите? Все едно човек да пие вода от напръстник…

Изведнъж съзвездието на тавана угасна. Непрогледен мрак. Но това не трая дълго — светлината се върна още по-ослепителна и капитанът видя до себе си легло, покрито със завивки от бели облаци. Не, вече нищо не можеше да го изненада… И все пак се стресна, когато отнякъде прогърмя глас:

— Ако си жаден, защо не пиеш? Ако си уморен, защо не легнеш?

Гласът сякаш идваше от всички страни.

— Кой си ти? Откъде се обаждаш? — помъчи се да запази спокойствие командирът.

— Не се плаши. Скоро няма да ме видиш. Дори може би никога!

— Да не би да си владетелят на Атеналп?

— Скоро и това няма да научиш. Дори може би никога! — още по-тайнствено отвърна гласът.

— Но аз искам да знам: в плен ли съм? Поне това ми кажи!

— Не, ти не си в плен, но засега не можеш да излезеш.

— Който и да си ти, господар или не, чуй ме! — развика се командирът. — Мен ме чакат пътниците от Земята. Те сами не могат да се справят. Те имат нужда от помощ.

Обаче тайнственият глас повече не се обади. Капитан Хорс остана неподвижен, като внезапно събудил се човек, чийто сън е прекъснат на най-интересното място. И какъв сън… Изведнъж той се почувствува безкрайно уморен. Седна върху мекия облак на леглото и почна да разтрива с пръсти челото си: „Не съм в плен, а трябва да стоя тук! Водя разговор, а не знам с кого! Искам да се обадя на животните — не мога!“ А тревогата по тях не му даваше мира. Вече са се събудили и сега навярно се чудят какво да правят. Ами Зорничка? Дали се е върнала на кораба? Дали им е разказала за плана?… Кой ще обуздае господин Тигър, ако налети отново да се бие с чудаците? Капитан Хорс протегна машинално ръка към първата паничка й изпи на един дъх червената течност. Това сякаш го поободри. И точно тогава, някъде иззад мраморните стени, тайнственият глас отново прогърмя:

— Ти пи от еликсира. По нашите закони това значи, че си приятел!

— Да, разбира се! — отвърна бързо командирът.

— В такъв случай приготви се за среща с мене!

— С тебе? Но аз не знам къде да те намеря?

— Седни в креслото, то ще те доведе.

— Готово, сядам.

И креслото понесе капитан Хорс по гладкия мрамор.

Не след дълго спряха пред една врата, обсипана с копчета–бутони. До нея стърчеше на пост един от онези чудаци с триъгълните глави. Той мълчаливо отвори вратата, капитанът му кимна и влезе в зала, която по нищо не се различаваше от предишната. В десния й ъгъл стърчеше много висок и много тънък железен човек. По оранжевата му ризница от горе до долу се редяха копчета — също като ония по вратата. Главата му не се виждаше, а може би изобщо нямаше глава, но затова пък от отвора на ризницата блестяха навити като стружки метални коси. Командирът веднага съобрази, че всички тези копчета имат някаква връзка, помежду си. Приближи се до железния човек и склони глава за поздрав.

— И таз добра! Защо ми се кланяш?! — изсмя се учудено Оранжевия.

— Та малка ли е честта да се срещна и запозная с владетеля на Атеналп?

Смехът на железния човек отново прокънтя из празната зала. Но и този път той остана неподвижен в ъгъла — като прикачен за стената.

— Ние сме стари приятели и няма защо да се кланяш.

— Приятели?! — смая се капитанът.

— Много добри при това!

Капитан Хорс набързо прекара през мисълта си всички странности, с които се бе сблъсквал през живота си, но нищо такова не можа да си спомни.

— Да си призная, позабравил съм някои неща — рече той уклончиво. — Всъщност, уморен съм и не мога да мисля. Откъде се познаваме?

— Щом си уморен, трябва веднага да си легнеш! — каза Оранжевият и едно синьо копче замига върху ризницата му; миг по-късно леглото от бели облаци долетя отнякъде и спря пред госта с отметнати завивки.

— Благодаря, но аз нямам време за сън — подмина леглото командирът. — Искам да ми помогнеш. Искам да узная час по-скоро какво става с моите животни! Навярно те ме търсят мога да си представя как са се объркали.

— Добре, ще ги видиш! — отсече високият. — На нашият приятел нищо не се отказва.

Приятели?! Командирът беше повече от сигурен, че за първи път вижда тоя чудак. Можеше да се каже, че са станали или ще станат приятели, но че са били, и при това стари — в никакъв случай. Той остави разрешението на новата загадка за по-късно, сега трябваше да се възползува от доброто настроение на Оранжевия, за да излезе на свобода. И подхвана уж безгрижно:

— Трогнат съм от добрия прием, но аз трябва да вървя!

— Защо бързаш? — попита малко сухо Оранжевият.

— Не ме ли разбра? Трябва да узная какво става с моите животни.

— Не ти ли е интересно тука?

— Всичко е безкрайно интересно. Но мога ли да ги оставя сами? Не, не мога, нямам това право…

Най-после железният човек се раздвижи и тръгна, обаче без да се отделя от стената. Всички копчета по ризницата му святкаха с различни светлини. Обиколи стената и спря близо до вратата. С отсечено движение повдигна едната си ръка и натисна първото бутонче. Тозчас на стената просветля квадрат на нещо като прозорец. Нахлу ярка светлина.

— Приближи се, стари приятелю. Нали искаше да видиш твоите животни? Аз държа на обещанието си.

Командирът се изправи пред малкия екран, откъдето се виждаше цялата Атеналп. Цялата, защото се въртеше в кръг; всъщност той никак не можеше да разбере замъкът ли се върти, или самата планета. Гледаше и не вярваше на очите си. Тъкмо в тоя момент по малката стълбичка на кораба слизаха пътниците — най-напред Зорничка, скрила главата си между цветовете на огромния букет. Подир нея ситнеха малките Врабчета, следваха ги: Белка, пременена с разкошна рокля, леля Котана, понесла пълна кошница с плодове, Ежка и най на края мъжете, предвождани от Ежко.

Капитан Хорс усети, че се просълзява. Значи, все пак маймунката е успяла да се върне жива и здрава! Нещо повече: опитва се да го замести! Но за къде ли са се запътили? Нали вече знаят какво ги очаква при чудаците… Разбира се, те нищо лошо няма да им сторят, само ще повтарят. Изведнъж съвсем ясно чу гласовете им. Огледа стените на залата, но никъде не видя високоговорител.

— Хайде, не се плашете! — говореше им маймунката, сочейки подредените чудаци. — Те не са опасни.

— Какичко, и страшните ли могат да бъдат добри? — попитаха Врабчетата, като за всеки случай се криеха зад гърба на чичо Кенгур.

Страх се четеше по лицата на останалите. Скупчени, нашите земни пътници стояха на прилично разстояние от чудаците — никой не се решаваше да ги приближи. Леля Котана остави кошницата с плодовете върху сребристия пясък и сви опашка.

— С тия няма да се разберем!

— Права си — каза Ежко. — Остави другото, но и за описване са страшни. Плочки, квадрати, лъчи… да полудееш!

— Опиши тогава планините — намеси се Ежка. — Хем са розови, хем високи, небето опират…

Госпожица Белка се завъртя край господин Тигър.

— С тези ли се би?… Ти не си с всичкия си!

Героят се обиди. Какво излиза? Вместо да го поздравят за силата и смелостта, изкарват го малоумен.

— Искам да кажа, че се боя от друго — додаде госпожица Белка. — Я си представи, че наистина някое от тези страшилища; се влюби в мене?! Мамичко, цяла нощ ще го сънувам…

Маймунката подаде букета на Ежка и ги изгледа строго:

— Ще престанете ли най-после? Нали обещахте да ме слушате? На когото не му харесва, по-добре да се върне на кораба. Още сега!

Ученият, който за миг не изпущаше из очи какво става извън замъка, не можа да потисне усмивката си: „Това се казва заместник! Щом и господин Тигър й се подчинява…“

— Стари приятелю — чу се гласът на Оранжевия, — чувствам, че си доволен. Както сам разбираш, прозорецът се върти и обхваща всичко наоколо. Така че ти, докато пътниците са наши гости, ще ги виждаш и чуваш. По всяко време.

Силна светлина заслепи очите на капитана. Тя извираше от ризницата на Оранжевия, по-точно — от безбройните копчета по нея; сякаш сто слънца грееха. Командирът си рече, че тоя чудак умее много неща, бива го и мисли да чете. Той затули очите си и тръгна към ъгъла, където стърчеше бляскавото чудовище.

— Владетелю на Атеналп, вече разбрах, че съм ваш пленник. Разбрах, но не съжалявам. Има нещо славно в тези часове, дори да са последните ми. Аз ти повярвах, че сме стари приятели! Не знам защо, но повярвах! Сега имам само една молба: да помогнеш на животните да се върнат на Земята. Те заслужават свободата си: маймунката — заради доброто си сърце; Врабчетата — заради детската си вяра в нас, големите: работливата Котана, моят верен чичо Кенгур, милото семейство Ежови и всички останали… С тях съм работил и експериментирал дълги години.

Този път Оранжевия дълго мълча. После пак тръгна покрай стената, като че бе зашит о нея. Обиколи залата няколко пъти и спря до квадратния прозорец. Гласът му себе променил:

— Още щом се видяхме, аз ти казах, че не си наш пленник. Сега отново ти повтарям същото. Предлагам да погледаме какво става на Атеналп! Ние всички ще виждаме и ще чуваме, а нас никой няма да ни вижда и чува. След това ще ти разкрия моята тайна… Избързах. Или ще я разкрия, или ще замълча и ти никога няма да научиш повече от това, което знаеш до този момент.

Осма глава
Скупчени близо до кораба, пътниците все още не смееха да приближат чудаците.

Белка и леля Котана почнаха да се сговарят за връщане — не искали да имат никаква работа с тях. Малките Врабчета продължиха да се крият зад гърба на чичо Кенгур…

Ежко и господин Тигър не одобряваха плана на маймунката: по-важно било да открият изчезналия командир, а не да си губят времето в празни разходки. Всъщност всички се надпреварваха да дават съвети. А Ежка само току повтаряше никой да не се отдалечава от кораба.

Зорничка отново помоли за тишина.

— Независимо от това, колко време ще стоим тук — подзе тя, — ние сме длъжни да изпълним плана на нашия командир. След месец, два… година, когато той се завърне — а той непременно ще се завърне! — нека види, че сме свършили полезна работа. Аз също си изкарах ума, когато видях за първи път отблизо чудаците, но сега, повярвайте ми, никак не се страхувам. Дори смятам, че сме станали вече приятели. Искате ли да се уверите?

— Стой! Почакай! — сподири я Ежко, но нали си беше тромавичък, не успя да я настигне.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_razhodka.png}

Маймунката спря пред редиците на чудаците и им махна за поздрав. Размахаха ръце и те. Запя. Запяха и те. Леля Котана съедини ушите си от удивление.

— Май права е нашата Зорничка. Тия страшилища не ще са много опасни, щом пеят като…

— А бе те пеят, ама…

— Тигъре, престани да всяваш раздори! — ядоса се чичо Кенгур. — Всички трябва да се засрамим от Зорничка! Хайде, какво още чакате?!

Първа на поканата се отзова леля Котана: вдигна кошницата с плодове и кимна на останалите да я последват. Макар и колебливо, те тръгнаха подире й, включително и госпожица Белка.

Маймунката пъргаво се спусна към тях; спуснаха се и чудаците. Дълго време двете групи се гледаха, без нищо да си продумат. Зорничка дяволито се усмихна, посочи розовите планини.

— Да се разходим дотам!

— Да се разходим дотам! — в един глас повториха чудаците.

И поеха нагоре. Най-напред Зорничка. Подир нея пътниците, а след тях, дрънчейки, редиците на тукашните.

Някъде по средата на пътя чичо Кенгур се изравни с маймунката и й прошепна тихо:

— Знаеш ли, малко се срамувам, че съм по-възрастен от тебе, пък трябва да те питам нещо.

— Питай. Ако мога, ще ти отговоря.

Чичо Кенгур се озърна. Искаше никой да не чуе какво си приказват.

— Нашият учен капитан Хорс беше споменал, че тукашните жители повтарят всичко. Защо ми се струва, че не е точно така? Ето ние с теб сега си приказваме, а те мълчат.

— Да, не е точно така — съгласи се Зорничка. — Те повтарят само въпросите, които са им зададени, и действията, извършени спрямо тях на тяхна земя. За съжаление, причината не ми е известна. Може би командирът знае повече.

— Интересно, много интересно!… Но аз ще направя нещо, дето да се скъсат, не могат да го повторят. Ще се засиля и скоча десет метра на дължина.

Зорничка се развесели.

— Опитай! Само гледай да не те надскочат… Като се върне, командирът много ще се смее…

— А ти откъде си толкова сигурна, че той ще се върне? Я си представи, че отдавна не е между живите.

Маймунката трепна като пред удар. Такава мисъл изобщо не й беше минавала през ума. Та на кого тук ще дотрябва животът на техния командир? Нали не се е проявил с нищо лошо, нали е невинен…

Чичо Кенгур веднага съжали, че се е изтървал, и побърза да поправи грешката си.

— Всъщност никак не се тревожа за живота на капитан Хорс. Права си — днес–утре той непременно ще изскочи отнякъде.

Но страхът в очите на маймунката остана. Не я развеселиха и глупавите желания на госпожица Белка.

— Тук е пълно с чудесии — въздишаше тя, — но аз искам само едно нещо: опашка от плочки! И няма да се върна на Земята, докато не си купя от този плат. Искам всички Белки да се пръснат от завист.

— Не виждам никакви магазини, никакви продавачи, откъде ще го купиш, глупачке? — провикна се някой.

— А костюмите на чудаците да не са паднали от небето? Повече от сигурна съм, че в червения замък продават тъкмо такива неща.

— Дано!… Аз пък ще си купя кожух от лъчи. — Ежка сръга мъжа си: — Нали това ще ми подариш?

— И нови сребърни бодли — добави Ежко сериозно.

Маймунката не ги слушаше, цялата й мисъл бе устремена към розовите планини, към червения замък, където остана капитанът. И тя започна да подтичва. Естествено, забързаха и чудаците. Щат не щат, пътниците възприеха същата стъпка.

Като стигнаха, най-напред се промъкнаха през синия свод, после през зеления и на края минаха под червения. Невижданите красоти, които се изпречваха на пътя им всяка минута, съвсем ги замаяха, ала най ги плени червеният замък — огромен колкото планина, забил островърхите си кули в синевата на бистрото небе.

Пръв забеляза святкащото копче върху една от стените му господин Тигър. Вече се канеше да го натисне, когато Зорничка увисна на лапата му.

— Само това не бива да правиш!

— Защо?

Господин Тигър я изгледа недоверчиво.

— Като не ми отворят, ще я разбия. Искам да знам какво става вътре, какво става с командира.

Ежко застана до него, изпъчи се.

— Готов съм да ти помогна!

— Ако работата е до помощ — рече чичо Кенгур, — всички ще се запретнем, но това може да ни струва много неприятности. Нека не забравяме къде се намираме. Оставиха ни да слезем безпрепятствено, поразходихме се, видяхме страшно интересни неща и сега…

— И сега? — изръмжа насреща му господин Тигър. — Сега какво?

— Сега се подчиняваме на Зорничка. Каквото тя реши — това ще бъде!

— Маймунке, чакаме твоите заповеди — проточи подигравателно господин Тигър.

Тя не го чу. Занимаваше се е малките Врабчета, които я затрупваха с въпроси. Защо замъкът е толкова червен? Защо е без прозорци и врати? Кой живее в него?

Господин Тигър и Ежко тайно поглеждаха към покрива на замъка. Бяха си наумили да се покачат горе и да потърсят комин, през който да се спуснат вътре.

Чичо Кенгур разпъди малките и помоли новия командир веднага да се разпореди. Зорничка помисли малко, после даде знак отново да се върнат на поляната край кораба.

Девета глава
_И виждате ли, тази малка палавница иска да замести командира?…_

Това се четеше в насмешливите погледи на пътниците, когато Зорничка грабна от кошницата на леля Котана една ябълка и взе да я подхвърля, сякаш да провери колко тежи. Детска работа! Най-добре е да остане с малките Врабчета и да се наиграе.

Маймунката не се смути от поведението им.

— Предлагам да посадим ябълки — каза тя ясно и точно. — Тук, на Атеналп!

— Ябълки ли?! Глупости, никога няма да се прихванат! — изсмя се гръмовито господин Тигър. — Тук земята е като че ли от стрити стъкла.

— Ти кога най-сетне ще престанеш! — въздъхна Зорничка. — Само теб ли ще слушаме? Още сега трябва да решим кой и какво ще върши!

— Аз ще изкопая дупките — пръв се обади Ежко.

— Аз пък ще донеса вода от синьото езеро — каза бързо Ежка.

Весел смях избухна на поляната. Веднага — като ехо — се чу и кикотът на чудаците. Този път Ежка наистина се засегна. И тъй като не можа да разбере какво толкова смешно е казала, наложи се да й обяснят, че водата ще се изпари, докато тя я пренесе. Посъветваха я да се запретне и да пресее пясък.

— Ще си помисля! — отвърна сърдито Ежка.

Мъжът й Ежко остави пътниците да се разправят, отдалечи се и мълчаливо почна да копае дупка. Изведнъж той чу зад гърба си тъпи удари. Обърна се и що да види — чудаците също копаеха с железните си пръсти. Скоро зейнаха десетки дупки нито по-малки, нито по-големи от неговата. Просто да се смаеш. Как така повтарят нещата, без да грешат?! Някаква машина ли ги управлява?

Зорничка се наведе и пусна ябълката в първата дупка, после я зари с пясък. В същия миг плодовете от кошницата изчезнаха — разграбиха ги чудаците; метнаха ги в другите дупки, затрупаха ги с пясък и пак се подредиха в прави редици, сякаш в очакване на нова команда.

— Сега ни остана да ги напоим — обади се леля Котана. — А това вече е само моя работа. Ежке, не се сърди!

— Твоя ли? — изгледа я Ежко. — А чудаците с триъгълните шапки за какво са? Ще използуваме шапките им за кофи.

Ненадейно малките Врабчета силно изписукаха:

— Гледайте, гледайте, гледайте!

Всички едновременно извърнаха глави.

Над сребристия пясък бавно се издигаха тънки зелени стръкчета, извисяваха се все по-нагоре и нагоре…

Скоро поляната се покри с истински дръвчета. Но това не беше всичко. По клоните им оживяха бели и розови цветове. Те потрептяха миг–два и се превърнаха в лъскави ябълки, в череши и вишни.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_ovoshki.png}

Леля Котана приближи дръвчетата с прострени напред лапи, но не посмя да ги докосне. Само промълви:

— Какво чудо!

— Какво чудо! — Ехото дойде от редицата на посрещачите.

Ежко притича до чичо Кенгур, покатери се по дългите му крака и го погъделичка по издутия корем. Чичото подскочи:

— Какво те прихвана бре?

— Искам да се уверя, че не сънувам — рече Ежко.

Думите му изкараха от вцепенението всички останали. Всички се оживиха и кой знае защо, почнаха да се поздравяват един друг. После дадоха пълна воля на радостта си. Малките Врабчета се подгониха между дърветата, госпожица Белка разтвори клоните на едно дърво и вдъхна с наслаждение, господин Тигър и чичо Кенгур заподскачаха по сребристия пясък; чудаците тичаха неуморно насам–натам, повтаряха всяко тяхно действие и вече не можеше да се разбере кой накъде е тръгнал. Отвред се чуваха радостни крясъци. Единствено леля Котана не вземаше участие. Застанала встрани, тя гледаше разсеяно, цъкаше с език и се питаше:

— Каква ли ще да е тая почва?! Още не си боцнал пръчката, и яж до насита…

По едно време маймунката забеляза, че Врабчетата все по-често се застояват на отрупаните с плодове клони. След известно колебание тя им разреши да опитат вкуса им. Малчуганите не чакаха нова покана и скоро сладък сок потече от човчиците им.

Новият командир не забрави да покани и възрастните да си хапнат плодове. Естествено, нахвърлиха се и чудаците: тракаха със зъби, като че ли мелят камъни, и лакомо преглъщаха.

Веднага след тази вкусна закуска Зорничка събра двете групи, раздаде на всички по едно цвете от още свежия букет и каза:

— Хайде да посадим цветята! Защо да няма и цветя на Атеналп?

— Защо да няма и цветя на Атеналп? — веднага се съгласиха чудаците.

И израсна прелестна градина. Розите, божурите, лалетата, теменугите, разтвориха цветовете си и изпълниха въздуха с нежен аромат.

Лицата на пътниците засияха. Сякаш бяха пренесли най-хубавия кът от Земята! Да, времето им не беше отишло напразно…

Внезапно Ежка се спусна към мъжа си:

— Къде ти е ряпата? Давай бързо да я посадим!

Отново смях огласи простора. Но този път Ежко не се разсърди на жена си. Сви бодлите си уж виновно и каза:

— Да бях знаял, никога нямаше да я стържа по време на пътя! В замяна на това ви предлагам нещо много по-интересно — да построим къща! На няколко етажа и с широки прозорци — да блести отдалече. Не ме гледайте така! Ще я построим от плочките на синия свод. Ръководството на строежа ще поеме чичо Кенгур. Е, нещо да кажете? По-специално ти, маймунке?

Новият командир се извърна към чичо Кенгур с въпрос в очите. Разбира се, той се съгласи, но помоли да му дадат малко време — лесно ли се прави план за нова къща?

Изобщо пътниците приеха с радост предложението на Ежко. Всъщност не се наложи дълго да чакат. След като няколко пъти чичо Кенгур черта и разчертава пясъка с пръчка, планът беше готов. После той нареди господин Тигър да изкопае основите, Ежка да пресее пясък, Ежко да обработи дървения материал, леля Котана да пренесе вода, а останалите, наредени един до друг, да си подават плочки. За чудаците нищо не спомена. Беше ясно, че и те ще помагат.

— Да почваме ли? — запита чичо Кенгур.

— Да почваме ли? — както винаги, повториха чудаците.

— Тогава — на добър час!

— … на добър час?

И всички здравата се захванаха за работа.

Как се построи къщата — не е толкова важно. По-важно е, че я издигнаха невероятно бързо и че тя стана наистина много хубава. Ежко само току повтаряше, че такава къща никой досега не е виждал. Като в приказките! Първият етаж от сини плочки, вторият от жълти, третият от червени, четвъртият, петият… погледната от разстояние, къщата сияеше като пролетна дъга.