Радка Александрова При чудаците на Атеналп

— Може и така да е — замисли се командирът. — Не, не, според мен няма начин да се разберем. Аз им казвам, че сме гости от Земята, те повтарят същото. Какво да правим при това положение?

— Я да си обираме крушите оттука! — измяука леля Котана. — То не те ли посрещнат в началото, както трябва…

Капитан Хорс стана, изправи се пред библиотеката, взе дебела книга и започна внимателно да я прелиства, да се взира в рисунките. Пътниците чакаха с притаен дъх. Само Врабчетата, безгрижни, както винаги, се гонеха по пътеката, завираха се под леглата, писукаха с тънките си гласчета.

— Слушайте, не е ли по-добре всички да слезем? — неочаквано предложи Ежко.

Последваха и други предложения. Госпожица Белка заяви, че ако тя отиде при чудаците, непременно ще оправи нещата. Не е имало случай да не й окажат добър прием.

— Това е друг свят, глупачке! — изръмжа господин Тигър.

Командирът не ги слушаше, беше се вдълбочил в книгата. Господин Тигър надникна в нея и поклати глава.

— Слушай, капитане, тая работа с книжки няма да я оправим. Позволи ми аз да сляза долу. Ще ги попитам направо: приемате ли гости, или не? Какво ще си играем повече. Ако не ни щат, много им здраве! Разходихме се из Космоса — стига ни. Връщаме се обратно.

— Обратно?! — засмя се тъжно ученият. — Обратно може чак след две години!

— След колко? — изви опашката си в питанка леля Котана. — Хубаво се наредихме!

Единствено чичо Кенгур стоеше настрани с тъжно изражение на лицето. Това, че владетелите на Атеналп показваха папагалски характер, го дразнеше, но само толкова — повече го болеше за капитан Хорс. Лесно ли е да преминеш такъв дълъг път, да нямаш никаква авария и на края да не знаеш как да постъпиш?

Врабчетата наобиколиха командира. Взеха да плачат — не им се стояло повече в кораба! Ежка, скришом от Ежко, отиде при господин Тигър и го запита:

— Ти сериозно ли си решил да отидеш при ония долу?

— Разбира се! — високо заяви той. — Нали знаеш, че от нищо си нямам страх.

— Тогава какво още чакаш? Наблегни на това, което предложи мъжът ми.

— Много помня какво е казал.

— Че идваме с мирни намерения! — подсети го Ежка.

Командирът върна книгата на мястото й в библиотеката и подхвана уморено:

— Имайте още малко търпение, много ви моля. Сега ще се заключа в кабината — налага се отново да прегледам всички трудове за Атеналп. Може нещо съществено да съм изпуснал. След това ще ви съобщя решението си.

— Разбрано — кимна чичо Кенгур.

— Аз пък мисля, че господин Тигър трябва да опит с тукашните — обади се Ежко. — Ако не постигне нещо, поне ще ги сплаши с вида си.

Капитан Хорс пусна дръжката на вратата и рече:

— Добре, нямам нищо против. Все пак смятам, че ключът на тайната, е другаде… Тигре, готов ли си?

Погледите на всички се насочиха към смелчагата, който си придаваше важност и напрегнато мислеше какво да им каже на раздяла. Искаше да бъде нещо такова — хем да покаже колко е мъжествен, хем да ги трогне до сълзи.

— Хайде, тръгвам — подзе той. — Ако нещо се случи и не се върна, спомняйте си за мене с добро. Пазете малките Врабчета! Пазете честта на Земята!

Ежко се просълзи.

— Ще пиша във вестника за тебе. И ето какво заглавие ще сложа — „Безстрашният“. Ти напълно заслужаваш това!

— Пиши, пиши — махна нехайно господин Тигър и се поклони на всички. — До скоро виждане!

Пътниците се спуснаха да го изпращат; вече никой не мислеше за речи, цветя и подаръци.

Новият пратеник слезе по стълбите и стъпи върху сребристия пясък. И той затаи дъх от изненада, когато видя отблизо посрещачите. Помисли си: „Тия пък какви са? Хора или играчки? Я Да ги разгледам по-добре!“ — И с твърди крачки тръгна към редиците.

— Вижте какво — започна направо господин Тигър, — имате гости от Земята.

— Вижте какво, имате гости от Земята — повториха те дословно.

— Хайде, без шеги! Ние сме гости от Земята, а не вие!

— Хайде, без шеги! Ние сме гости от Земята, а не вие! — върнаха му ония без изменения.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_chudacite.png}

Господин Тигър ги изгледа вбесено. Идеше му да се размаха, че да им даде да се разберат, но изведнъж се сети за думите на Ежко и продължи, като скърцаше със зъби:

— Ние идваме с мирни намерения.

— Ние идваме с мирни намерения.

— Ама, слушайте! Почвам да губя търпение!

— Ама, слушайте! Почвам да губя търпение!

Пред очите на земния пратеник се спусна тъмна завеса. Забравил за миг къде се намира, той замахна и със страшна сила стовари лапа по триъгълната глава на първия от редиците. Мъглата съвсем, се сгъсти пред очите му, защото мигновено една ръка се протегна и също му нанесе силна плесница. Останал без дъх от болка и обида, господин Тигър почна да раздава удари наляво и надясно, нагоре и надолу, да хапе и да ръмжи. Но боят не продължи дълго: ударите се връщаха върху него с математическа точност и след минута той вече лежеше безжизнен на пясъчната поляна.

— Убиха го! — пръв извика чичо Кенгур и закри очите си.

Четвърта глава
Тигърът е убит!

В кораба настана суматоха.

Леля Котана започна да проклина часа, в който пуснаха господин Тигър да слезе. Прегърнати, Ежка и Белка не сваляха очи от командира. Само той изглеждаше спокоен: беше се замислил за нещо си.

— Бедният Тигър! — проточи леля Котана. — Предчувствието не го излъга. Първата жертва! Не биваше да го пускаме, не биваше!

— Отворете! — дращеше яростно по вратата Ежко. — Погубиха приятеля ни, искам да отмъстя на похитителите!

— Не го слушайте! — задърпа го назад за бодлите жена му Ежка. — Къде е тръгнал!? Господин Тигър е ерген, а той… Не мислиш за мене, таралеж такъв!

Леля Котана дълбоко въздъхна:

— Колко пъти сме го предупреждавали да не налита на бой! Не отбира от дума.

— Тигърът не е убит!

В настъпилата тишина капитан Хорс внимателно подреди книгите си, изправи се с цял ръст и повтори сухо:

— Тигърът е жив!

Никой не повярва, всички си помислиха, че говори така само за да пресече паниката.

— Но той лежи проснат на поляната и не диша — обади се маймунката Зорничка.

— Нали видяхме със собствените си очи…

— Няма смисъл да се залъгваме!

— Господин Тигър отново ще бъде между нас! — заяви тържествено командирът. — В това съм повече от сигурен. Той ще спи пет денонощия и ще се събуди невредим. Мога да ви го обясня научно, но няма да ме разберете. Затова ще си послужа с пример: представете си, че ви се наложи да принесете сто тона въглища за съвсем кратък срок. Да речем, за половин час. Е, как ще се чувствате след това, няма ли да заспите непробудно?

— Та толкова ли са им тежки ударите? — изгледа го недоверчиво Ежко.

Хорс се усмихна.

— Господин Тигър ще ви каже.

— Видя ли! А ти искаше да им отмъщаваш! — Ежка вплете нежно бодлите си в тия на мъжа си.

— Казах ви да се измитаме, но вие… Вече е ясно — бият!

— Не може, лельо Котано. Връщане на Земята — чак след две години в точно определен ден. Това тук не е такси — качваш се и слизаш, когато поискаш. Ясно ли е на всички? — изгледа ги подред командирът.

— Добре се подредихме!

— Две години затвор! Ще пукнем от скука в тоя космически кораб.

— Да почакаме, докато господин Тигър се събуди. Прибираме го и… дим да ни няма. По пътя ще му мислим…

Командирът ги остави да умуват и влезе в кабината. Искаше спокойно да разсъди върху новосъздалото се положение, да изработи план за бъдещите действия. Прави са животните! Две години в тая тясна килия — значи, всички да се поболеят. Дали да не опита още веднъж при чудаците с добро?

Той се помъчи да си припомни всичко, което беше чел за Атеналп. Пак книгите щяха да му помогнат.

На вратата се почука. Беше леля Котана. Канеше го да похапне нещо. Капитан Хорс махна с досада и лелята побърза да затвори. Но веднага след нея в кабината нахълтаха трите Врабчета. Те пък искаха да потърсят приказки в библиотеката. Какво да ги прави — разреши им. Нещо повече — сам им прочете приказка. Изобщо нямаше никакво спокойствие. Възбудените гласове на пътниците пробиваха тапицираната с кожа вратичка, пречеха му да се съсредоточи. Чу се ясно как Ежко предлага да се смъкнат вкупом долу и да приберат господин Тигър. Било недостойно да го оставят цели пет денонощия сам и безпомощен на чуждата земя. „Никакво слизане!“ — писнаха в хор Ежка и Белка и шумът стана още по-непоносим.

„Къде се намират? Тук да не е игрище?“ — ядоса се капитанът и изведнъж реши да ги приспи до един. Това му осигуряваше, веднъж — пълно спокойствие и, втори път — предпазване от усложнения. Ами ако Ежко и чичо Кенгур наистина се опитат да пренесат в ракетата Тигъра и чудаците се възпротивят?… Да, просто се налага да ги приспи за известно време. Бързо отключи аптечката, преброи хапчетата за сън, скри ги в горното джобче на дрехата си и излезе от кабината.

Този път питомците му го посрещнаха с мрачно мълчание, никой не запита какво ще правят по-нататък, измислил ли е нещо. Капитан Хорс се престори, че не забеляза общото настроение — застана по средата на кадифената пътечка, усмихна се бодро и започна:

— Предлагам да похапнем и да се повеселим. Искам никой да не смята, че сме пленници! Още малко търпение и всичко ще се оправи. Приготвил съм ви едни хапчета. Те имат чудно свойство. Ежко, заповядай! Ще видиш как нервите ти ще се отпуснат…

Ежко взе хапчето и галантно го подаде на жена си. Щом го глътна, Ежка изръкопляска:

— Ей, че ми е весело!…

Леля Котана отвори хладилника и взе да подрежда закуските. Врабчетата се спуснаха да й помагат. Останалите също се разшетаха. Само красивата Белка не вземаше участие — излегнала се на креслото, тя правеше очите си пред малкото огледалце.

— Хайде, стани да разлееш сиропа! — сгълча я леля Котана. — Ония долу и така ще те харесат.

Госпожица Белка се прозя, стана с мъка от креслото и бавно изпълни нареждането на леля Котана.

Веселбата не трая дълго. Когато всички се унесоха в дълбок сън, капитан Хорс натисна копчетата, та креслата да се превърнат в легла, зави пътниците с копринените одеяла и забърза към библиотеката.

Най-после пълна тишина! Той свали от рафтовете дебелите книги, подреди ги по специалност и почна да ги прелиства. Въздействието на хапчетата щеше да трае пет денонощия — колкото и сънят на господин Тигър. Но ще му стигне ли това време да намери изход от тежкото положение?… Длъжен е! И като командир, и като учен, и като пратеник на Земята!…

Много нещо прехвърли, додето открие книгата, която можеше да му помогне. Въз основа на научни хипотези тя описваше живота на Атеналп. Прочете я от край до край и подчерта дебело по-важните места.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки. На кого ли може да са? Всички пътници спят дълбоко… Ами ако някой от чудаците се е вмъкнал в кораба!? Той настръхна — стъпките продължаваха. Рязко се обърна и за свое най-голямо учудване видя пред себе си Зорничка.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_komandir_i_majmunka.png}

Маймунката го гледаше с виновна усмивка.

— Ти?! Какво правиш тук? Защо не спиш!?

— Не ми се сърди, чичо Хорс. Аз не глътнах хапчето, скрих го под езика си.

— Не само че ти се сърдя, но и ще те накажа! — изгледа я строго той.

Зорничка наведе глава смутено.

— Искам да ти помогна!

— Да ми помогнеш? Ти?! На мене?!

— Да, вече зная как.

Командирът потули усмивката си, помъчи се да стане сериозен.

— Слушай, маймунке, най-добре ще направиш, ако кротко приседнеш ей в онова ъгълче. — И той й подаде една изпъстрена с картинки книжка.

Обаче Зорничка не мръдна от мястото си.

— Само две думички, чичо Хорс!

— Добре, казвай, каквото има да казваш.

— Капитане — подзе непокорницата, — нали тукашните жители повтарят всичко, което им кажеш и направиш?

— Да, така е, за съжаление.

— Та това е чудесно!

— Ха! — смая се командирът. — Питай господин Тигър колко е чудесно… Я ме остави на мира, имам много работа!

— Но аз искам да сляза долу. И ако не ме пуснеш, ще избягам! — заплаши го маймунката.

— И какво ще направиш, като избягаш? Много съм любопитен.

— Ще изпея на чудаците една песен, ще танцувам, ще им покажа малко фокуси…

— Чакай, чакай — прекъсна я живо Хорс. — Ти наистина ме подсещаш за нещо. Да, наистина, щом повтарят всичко — значи, ще повторят и добрите дела. Та това е вече изход! И какви славни чудеса могат да се извършат тук през тези две години! На колко истини можем да ги научим!… Дай си лапичката, умнице! Сядай до мене да обмислим всичко!

— Да събудя ли останалите? Защо да не зарадваме и тях? — помоли се Зорничка.

— Добре би било, но как? Не трябваше да давам сънотворното, голяма грешка направих… Нищо, като се събудят след пет денонощия, каквито са ми разбрани и трудолюбиви, бързо ще наваксаме. Ще има работа за всички — и за госпожицата, Ежка, и за мъничките Врабчета. А сега предлагам да вървим.

— Аз съм готова, капитан Хорс!

Командирът придърпа нетърпеливата маймунка зад гърба си и натисна бутона за стълбичките.

Пета глава
Ученият наблюдаваше спътницата си. Искаше да разбере: ще се изплаши ли тя, като види отблизо чудаците? Ще забрави ли какво се наговориха, ще забрави ли фокусите?

Докато слизаха по стълбичката, лицето на маймунката беше спокойно, но когато се приближиха до редиците, тя се вкопча в рамото му.

— Усмихни се! — прошепна й командирът.

— Колко е неподвижен господин Тигър! Кажи, чичо Хорс, наистина ли е жив?

— Не се тревожи за него. И нека това му бъде за урок!

— А защо тия тук са толкова смешни? Погледни им тумбаците, главите, пръстите…

— Смешни, а като че ли се изплашихме?

— Не съм се изплашила — засегна се Зорничка. — Само ми дожаля за господин Тигър. Никога не съм го виждала такъв.

Посрещачите не бяха се помръднали от местата си. Стърчаха като посадени в сребристия пясък. Командирът скришом даде знак на Зорничка и двамата се отправиха към странните същества. Тя им се поклони, усмихна се. Онези незабавно й отвърнаха със същото. После седна на земята седнаха и те. Пое въздух и запя песен за Земята. Запяха и те.

Звуците на отдавна неслушаната скъпа мелодия напълниха чуждия простор. Капитан Хорс усети, че очите му парят. Изпита гордост каквато никога не бе чувствал досега — та и чудаците пееха за Земята! Погледът му се рейна към розовите планини в далечината. Прозрачните разноцветни шалове сякаш танцуваха. Заприличаха му на празнични знамена.

Когато Зорничка престана да пее, престанаха да пеят и чудаците. Командирът даде знак за тръгване — неочаквано бе станал нетърпелив. Нещо властно го примамваше към розовите планини и техните приказно чудни шалове. Командата му бе изпълнена на часа. Той се зарадва безмерно; рече си: ако всичко върви, както трябва, планът им ще бъде изпълнен. Разбира се, това не изключваше нови изненади и трудности. Та те още не са обиколили тайнствената Атеналп!… Но каквото и да им се случеше, щяха да го понесат мъжествено, както подобава на истински пионери — изследователи.

— Напред! — извика той бодро.

— Напред! — повториха бързо чудаците.

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_razgovor.png}

Скоро на сребристата поляна остана да лежи само господин Тигър, ако не се сметне, разбира се, белият космически кораб, кацнал встрани като чужда птица на чуждо място. Капитан Хорс не се тревожеше за животните в кораба — бронята беше непробиваема, вратите херметически затворени. Никаква опасност не ги застрашаваше.

Ето и розовите планини. В подножието им се открояваха три свода. От тях излитаха различни светлини — извиваха се нагоре и прегръщаха върховете. Командирът едва сега разбра какви бяха тия шалове. Без да се двоуми, той се запъти към свода със зелената светлина. Маймунката го настигна и заситни мълчаливо до него. Зад двамата, както се полага, задрънчаха стъпките на тукашните жители. Като минаха през свода, пред очите им се ширна светлозелена поляна. Само че тревите й не бяха като тия на Земята — изглеждаха стъклени, чупливи. „Интересно, дали пожълтяват!“ — помисли си ученият. Повъртяха се насам–натам, но не посмяха да навлязат в поляната. И понеже не откриха нищо друго интересно, върнаха се обратно и поеха към свода със синята светлина…

Пред тях заблестя синьо езеро; полъхът донасяше необичайни аромати. Водите на езерото бяха толкова прозрачни, че се виждаше дъното, покрито с разноцветни плочки. Ученият тутакси забеляза, че облеклото на някои от чудаците е направено именно от такива плочки. Прошепна на Зорничка за откритието си. Тя се наведе над езерото, сетне погледна към третата редица й подсвирна учудено. Подсвирнаха и чудаците. „Те пък за какво има да се чудят!“ — развесели се командирът.

Оставаше им последният свод — с червената светлина. Кой знае защо, капитан Хорс изведнъж стана неспокоен. Може би предчувствие за нещо лошо?… Погледна към Зорничка. Тя се усмихваше безгрижно, не се взираше вече в чудаците. Изглеждаше съвсем дребничка до тях.

„Няма какво, трябва да вървим“ рече си Хорс и се насочи към червения свод.

Видяха огромен дворец от червен, кристал. Островърхите му кули сякаш бяха изплетени от копринени върви. Прозорци й врати не се виждаха.

Като приближиха, забелязаха върху предната стена редица копчета, които ту светваха, ту угасваха.

Чий ли е този замък? Живее ли някой в него?

Командирът посочи чудаците и прошепна на Зорничка:

— Защо не ги попиташ?

Зорничка оголи зъбки, но се спря. Предварително знаеше какво ще последва. Обитателите на Атеналп щяха само да повторят въпроса, и толкова. За първи път я хвана яд на тях. Кой сега ще им каже как се влиза в замъка? Как ще научат какво има вътре? Тези копчета служат ли за нещо?…

Капитан Хорс се взираше в слепите стени и също мислеше за копчетата, които не преставаха да светват и гаснат. Нима са поставени само за украса?… Не му се вярваше. И макар че лошото му предчувствие растеше със секунди, реши да опита. Приближи стената — приближиха я и чудаците. После протегна ръка към най-долното копче…

Стената се отвори безшумно. Откри просторна пуста зала. Ученият пристъпи навътре… Изведнъж чу ясно някакво съскане зад себе си. Обърна се рязко и видя, че стената се е затворила. Беше сам — пленник на тайнствения замък. Маймунката и чудаците бяха останали от другата страна.
* * *
В първия момент Зорничка не се изплаши, но след като почака малко, обхвана я силна тревога и започна да натиска копчетата подред — от най-долното до последното. Защо? Мраморната стена не мръдваше. А като си представи, че командирът може изобщо да не се върне, чудаците, които до тоя момент само я забавляваха с вида си, изведнъж й се сториха опасни. Стъклените очи, пружинените вратове, триъгълните глави, плочките по гърбовете им — сякаш люспи на змейове — просто я ужасиха. Поиска да избяга, но краката не я слушаха. Тогава заплака тихо.

Заплакаха и чудаците.

Това малко я поуспокои — та нали знаеше, че нищо лошо няма да й сторят, щом самата тя е добра. И отново почна да разглежда странния замък…

Наистина нямаше врати и прозорци! Да изтича ли до кораба и да се опита да събуди пътниците? Проклети хапчета! Реши да чака тук, пред червения замък, докато животните сами се пробудят от тежкия сън. Ако през тия пет денонощия командирът не се появи, ще се прибере в кораба и ще вдигне тревога. Всички трябва да участвуват в търсенето. Нощта дойде без предупреждение. Големи звезди, изрязани като от станиол, се спуснаха ниско над замъка. Толкова беше тихо, че Зорничка чуваше ускореното си дишане. Пак я хвана страх. За да го прогони, запя. Естествено, запяха и жителите на Атеналп. Тя се ободри — сега командирът, ако е някъде наблизо, няма как да не чуе… песента за Земята, носеща се тъй волно над чуждата планета, ще му каже, че не е забравен, ще го мобилизира на борба срещу тайнствените сили, които от свободен човек го превърнаха в затворник, ще му вдъхне вяра в щастливия изход.

Шеста глава
В утрото на шестия ден Зорничка се прибра в кораба. Пътниците още не бяха се събудили. Тя седна в креслото да си почине и тъй като беше много уморена, веднага се унесе.

По едно време я стреснаха виковете на господин Тигър:

— Ще им дам да разберат! Ще ме запомнят!

— Отново сред нас! Жив и здрав! — наскачаха пътниците.

— Никой досега не се е осмелявал да ме удари — не спираше да крещи господин Тигър. — Никой. Отмъщението ми ще бъде страшно!

Леля Котана започна да му се кара:

— Не можеш ли малко да млъкнеш? Само ти ли ще биеш? Ние, да си признаем, бяхме те вече отписали. Въпреки думите на капитан Хорс, че си само приспан от тежките удари на чудаците. — Тя се озърна: — Той пък къде ли се е запилял? Ти обади ли му се? Я виж да не е в кабината си!

Като продължаваше да размахва юмруци, отмъстителят бутна с рамо вратичката на кабината и влезе вътре. Но само след минута се върна и взе да наднича под леглата, да размества багажа. Ежка попита с очи мъжа си какво му е, да не се е умопобъркал след дългия сън.

— Нищо ми няма, не бой се — улови погледа й господин Тигър. — Работата е там, че нашият командир липсва!

Животните го наобиколиха.

— Как така липсва?!

— Ей така, на…

— Майчице–е! Какво ще правим без него? — писна госпожица Белка.

Всички се разтичаха из кораба… Къде ли не погледнаха, но от командира им ни следа.

— Той ни е изоставил… избягал е, докато сме спали! — продължаваше да нарежда Белка. — Доведе ни тук само за мъки.

— Запазете спокойствие! — пресече я строго чичо Кенгур. — Ние всички добре знаем капитан Хорс. Той не е способен на такава постъпка. Навярно му се е случило нещо изключително, нещо непредвидено, нещо… но какво?

Настъпи мълчание.

И тогава се чу тих плач. Всички извърнаха глава към маймунката. По лицето й се стичаха едри сълзи. Леля Котана отиде при нея и я прегърна.

— Ти май се изплаши, а? И таз добра! Че засрами се от Врабчетата! Чичо ти Хорс си знае работата — той няма да ни изостави — погледна тя към госпожица Белка.

— Не съм се изплашила — рече Зорничка, — но вие нищо не знаете. Вие не знаете, че отвлякоха капитан Хорс!

— Отвлякоха ли?! Който е отвлякъл? — скочи господин; Тигър.

Маймунката сви рамене.

— Не знам.

— Като не знаеш, какво приказваш?

— Тя е сънувала. Признай, че си сънувала!

— Тигре, остави Зорничка — намеси се авторитетно чичо Кенгур. — Нека първо се успокои. После ще ни разкаже какво знае, какво е видяла. Щом командира го няма тук при нас, значи, не измисля. Кажи, Зорничке — обърна се той към маймунката, — от кораба ли го отмъкнаха? Ти защо не ни събуди веднага? Защо не вдигна тревога?

{img:pri_chudacite_ot_atenalp_slizane_ot_koraba.png}

Маймунката престана да плаче, разказа им всичко от край докрай: как двамата с учения слезли при чудаците, как пели заедно с тях, как всички отишли до розовата планина с трите свода и как стената на червения замък се отворила и затворила пред очите й.

— Че от това по-лесно няма! — светнаха очите на господин Тигър. — Чисто и просто ще разбием стената. Като се развъртя, на пух и прах ще я направя!

— Точно така! — съгласи се Ежко. — На пух и прах! Щото без командир ние сме за никъде. Искам да кажа, сто години да обикаляме, пак няма да се върнем на Земята.

— Какво ти сто — хиляда! — извика Ежка.

Чичо Кенгур започна да клати глава усмихнат тъжно.

— Мислите само за себе си! Да, така излиза. Търсим го, защото не можем без него. Бъдете спокойни. Той сам ще намери начин да се справи. Той носи глава на раменете си! Да, сигурен съм, още утре ще се обади. Но това не означава, че трябва да стоим със скръстени ръце!

— Ще се обади, ако е жив — въздъхна Котана.

— Жив е! — Маймунката ги помоли за тишина и продължи: — Тукашните жители не са лоши. И ние с чичо Хорс начертахме цял план, но тая проклета стена обърка всичко. Искахме, като се събудите, да ви изненадаме…

— Тайнствена история! — отбеляза замислено чичо Кенгур.

— Независимо от всичко ние сме длъжни да намерим и да освободим нашия командир! — обади се гузно Ежко.