Разчупете навика да бъдете себе си
Изтегляне 3.33 Mb. Pdf просмотр
|
| Фигура 7А. Пропастта между „кои сме“ и „как изглеждаме“. Ръката отгоре представляваше начина, по който изглеждах отвън, а тази отдолу – това, което знаех, че съм отвътре. Прозрях, че ние, човешките същества, живеем двойствено, като две отделни същности – „кои сме“ и „как изглеждаме“. Начинът, по който изглеждаме, е образът или фасадата, която проектираме към света. Този аз е всичко, което правим, за да се покажем в определена светлина и да представим пред другите последователна екстериорна реалност. Първият аспект на аза е лустрото, с което искаме всички да ни виждат. Кои сме – това обхваща начина, по който се чувстваме, особено когато не сме обезпокоявани от външната действителност. Това са познатите ни емоции, когато не сме погълнати от „живота“. Това са нещата за себе си, които крием. Когато запаметяваме пристрастяващи емоционални състояния като вина, срам, гняв, страх, тревожност, осъдителност, потиснатост, самомнителност или омраза, зейва пропаст между това, което изглеждаме, и това, което всъщност сме. Първото е начинът, по който искаме другите да ни виждат. Второто е състоянието, когато не взаимо- действаме с множеството преживявания, разнообразните предмети и подбраните хора в различни моменти и места от живота ни. Ако седим достатъчно дълго, без да правим нищо, започваме да чувстваме нещо – това, което действително сме. 109 ЗАПАМЕТЕНИТЕ ПЛАСТОВЕ ЕМОЦИЯ, КОИТО СЪЗДАВАТ ПРОПАСТТА Фигура 7Б. Размерът на пропастта е различен при различните хора. „Кои всъщност сме“ и „как изглеждаме“ са разделени от чувства, които запаметяваме на различни етапи от живота си (на базата на минали преживявания). Колкото по- голяма е пропастта, толкова по-силно е пристрастяването към запаметените емоции. Ние носим различни емоции, които пласт по пласт формират нашата самоличност. За да запомним кои си мислим, че сме, трябва да пресъздадем същите преживявания, за да утвърдим личността си и съответните емоции. Като личност ние се привързваме към външния свят и се идентифицираме с всичко и всички, за да ни напомнят как искаме да проектираме себе си към света. Начинът, по който изглеждаме, се превръща във фасада на личността, която разчита на външния свят, за да помним кои сме като „някой“. Идентичността й е напълно привързана към средата. Личността прави всичко по силите си, за да прикрие как се чувства наистина или да пропъди усещането за празнота: „Аз притежавам тези коли“, „Аз познавам тези хора“, „Аз съм бил на тези места“, „Аз мога да правя тези неща“, „Аз съм имал тези преживявания“, „Аз работя за тази компания“, „Аз съм преуспял“... Това са нещата, които си мислим, че сме, по отношение на всичко около нас. Но то е различно от това, което сме, от начина, по който се чувстваме без стимула на външната действителност: чувствата на срам и гняв заради проваления брак; страха от смъртта и несигурността за отвъдното, породени от загубата на близък човек или дори домашен любимец; чувството за малоценност в резултат от настойчивостта на родителите ни за перфекционизъм и постижения на всяка цена; усещането за ощетеност поради детство, преживяно в бедност; обсебеността от мисълта, че нямаме тяло, каквото трябва, за да изглеждаме по определен начин. Всичко това се опитваме да прикрием. 110 Това сме всъщност ние, истинският ни аз, криещ се зад образа, който проектираме. Не можем и не искаме да покажем този аз на света, и се преструваме на някой друг. Създаваме си запаметени автоматични програми, които покриват уязвимите ни места. Лъжем кои сме, защото знаем, че в социалните норми няма място за този човек. Той е „никой“. Съмняваме се, че другите ще го харесат и приемат. Особено сме склонни да участваме в този маскарад, когато сме по-млади и формираме самоличността си. Виждаме как младите хора пробват различни лица, сякаш са дрехи. И истината е, че това, което тийнейджърите носят, често отразява повече какви биха искали да бъдат, отколкото какви са в действителност. Попитайте всеки психолог, работещ с младежи, и веднага ще ви каже думата, която най-добре описва подрастването: несигурност. В резултат тийнейджърите търсят успокоение в конформизма и групата. Вместо да показвате на света какви сте всъщност, възприемате и се нагаждате (защото всички знаят какво се случва с тези, които изглеждат различно). Светът е сложен и страшен, но вие го правите по-малко плашещ и много по-прост, като разделяте всички на групи. Избирате си група. Избирате си отрова. В крайна сметка тази самоличност започва да ви приляга. Вие се сраствате с нея. Или поне така си казвате. Ръка за ръка с несигурността върви и голяма доза смущение. Въпросите изобилстват: Това ли съм наистина аз? Това ли искам да бъда? Само че е много по-лесно да не им обръщаме внимание, отколкото да отговорим. Изтегляне 3.33 Mb. Сподели с приятели:
|