Разпродаване на времето
Изтегляне 217.59 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Общности
- Стоки
- Чупката
- Фигуралност
- Публичност
| Ивайло Дичев
Разпродаване на времето Надали друг обрат в историята за така кратко време е променил толкова дълбоко възприемането на времето като рухането на комунизма, условно разположено между свободните избори в Полша и Унгария през лятото на 1989 и речта на Елцин от танка след съветския пуч от 1991. Симптоматично е, че през тази 91-ва година е създаен и в. “24 часа”, задал тона на пазарно ориентираната преса у нас. Преди сякаш нищо не се случваше: живеехме сред монументални ценности, граници, и заводски дим. Събитията бяха далеч, да речем във Виетнам или Близкия изток и слабо касаеха собствения ни живот. Дори за Чернобилската катастрофа или прекръщаването на българските турци в средата на 80-те години не бяхме съвсем сигурни доколко ни засягат, макар някои от нас да имаха такива подозрения. Помислете как живеем днес: подобно на наркомани, не изкарваме и ден, без да получим своята доза новини. Изведнъж се оказахме потопени в неподозиран водовъртеж от събития, които пряко ни засягат, а понякога направо застрашават.1 Повече неща ли започнаха да се случват, противно на пророчествата за края на историята? Разбира се, че не. По същия начин, по който по време на летните отпуски няма по-малко земетресения и военни преврати, въпреки че по някакъв странен начин медиите ни внушават това. Просто фактите в медийния свят са артефакти2, те се конструират за да влязат в някакъв тип социално обращение. С други думи, ако искаме да разберем този шеметен скок от хроничния вакуум в едно препълнено с факти съществуване, трябва да тръгнем от промените в циркулацията на пресата из публичното пространство. ОбщностиЗащо трябва да ни се съобщава непрекъснато за нови събития? Бенедикт Андерсън твърди, че това е същностна необходимост на самата модерна епоха, в която свързаните чрез ритуално общуване традиционни общности се разпадат. Новите – и по-конкретно “въобразената общност” на нацията – създава чувство за принадлежност не толкова, или не първо на базата на някакви съдържания и символни измерения, колкото на една реорганизация на самото усещане за време, което е станало празно и хомогенно - обстоятелство, позволило появата на усещане за формална, темпорална едновременност на несвързани съдържателно събития. На пресата се пада една възлова роля в тази промяна. Не е важно какво говори вестникът на несвързаните с дълбоки символически връзки членове на модерната въобразена общност; важното е, че го говори, че в един и същи момент те научават едни и същи неща. В известен смисъл мозаечността на фактите, които вестникът представя е изоморфна на несвързаността на членовете на модерното общество – ако първите се организират около чисто формалното обстоятелство, че са сега, че са актуални, вторите, които са ги превърнали в свое основно естетическо преживяване, започват да се преживяват като свързани по силата на самия факт, че са поместени в едно и също настояще. (Андерсън, 1998:36-50) Преди 1989 пресато служеше като своеобразен ключ към властта. Тя информираше дадени чинове за становищата на по-горните, подсказваше посоката на идеологическите ветрове. Да речем, дадена статия в “Работническо дело” можеше да се разгледа на партийно събрание и да даде повод за уточняване на курса. В тази смисъл пазар на информация практически нямаше: както всички други стоки, информационната стока беше подложена на онова, което Корнай нарече икономика на дефицита: хроничен недостиг пораждащ монополни позиции на преразпределителя. Онова, което стана в двете години след падането на Живков, беше, че се появи една нова стока: информацията (в началото тя беше и единствената стока, която се намираше на пазара!). В психологически план тя даваше възможност на читателя да мечтае, да прежвява под формата на реалност противоречивите си страхове и желания.3 В период на рязък завой на биографиите подобна потребност рязко нараства, а границите между фикция и реалност се размиват. В социален план информационната стока трябваше да подхранва неформалните общувания в едно социално пространство, където статуси, образование, доходи, самосъзнание се оказаха съвършено омешани от радикалната промяна на правилата на играта.4 Трябва да се е случило нещо ново с нашите медици в Либия, за да можете да говорите за тях, при това срещайки хора, които не са непременно на вашето мнение. Непартийната преса, чийто пионер беише “24 часа” се роди във време, в което дори обикновените хора се чувстваха длъжни да се разхождат по улицата със значки, указващи партийните им пристрастия.5 В този смисъл хомогенизирането на социалното пространство – възникването на такава сфера на общуване, където да възниква минимално съгласие и да се конституират колективни субекти – стана възможно не само като на не-партийна основа: новата преса заложи на откровено анти-политическа стратегия, на отчужден поглед спрямо обществените дела, сеирджийство, естетика на куриоза и гаменския майтап. Да ни харесва или не, именно това, а не политическите лозунги от парламента или хорàта на събора в Рожен, днес е съдържанието на новата въобразена общност “България”. Критиците на тази преса бяха прави за това, че тя не беше желаното публично пространство на новата демокрация: наместо задълбочаване – повърхностност, наместо цялостна картина на света –еклектична фрагментарност, наместо морални авторитети – колаж от истини и лъжи, от факти и манипулация. Но заедно с това не бива да забравяме ролята, която тази преса изигра за конструиране на една нова пост-национална идентичност на това социално пространство отвъд политическото противопоставяне. Някакви неща се случваха отвъд волята на едната или другата власт - и впрочем неслучайно основната критика към независимата преса продължава да е, че всъщност зависела – от партии, от досиета, от групировки, от външни спонсори и пр. Еманципацията на “гражданското общество” започна и си остана при чисто естетическото освобождение на желанието. Промяната се вижда в самия начин на четене. Още през първата година на съществуването си “24 часа” надмина мощните тогава партийни вестници по ръчна продажба, оставайки обаче още дълго назад от нея по абонамент. Новата преса не се чете на бюро във ведомство за сверяване на мерника с висшите инстанции: тя се купува импулсивно на кръстовище от прозореца на колата, в кафенето или просто надничате през рамото на съседа в трамвая. Не само няма определено ритуализирано място за потребяването на стоката-информация, няма и определено време, доколкото най-тиражните като “24 часа” започнаха да тръгват по улиците вечер, та дори следобед с утрешна дата, пускайки в обръщение по няколко различни издания. След закупуването му от ВАЦ през 1997, вестникът се насочи към завоюване на пазара за местна преса, произвеждайки профилирани издания в редица градове. В последна сметка самият вестник се превръща в нещо като марка на верига от магазини, в която се продават сходни, но не идентични стоки. Удивителното е, че това няма особено значение за читателя и никой не се пита кое всъщност е “меродавното” издание – такова просто няма. В случай на гаф, идеологическите работници изгаряха цели тиражи на комунистическата преса, защото беше от жизнено важно значение да има единна и окончателна версия на новините. Когато новата преса сбърка, тя просто пуска нов материал, понякога още през нощта: в последна сметка опровержението е ново съобщение, нова стока.
Не е лесно да се определи същината на естетическо измерение в сферата на информацията; бихме могли да съотнесем с нейната хипотетична “потребителна стойност” (т.е. реалната й полезност8) с онова удоволствие в повече, което нейното обладаване дава на консуматора. Ще се спра на два елемента на това удоволствие, ясно откроими в информационния фетишизъм, въведен у нас от “24 часа”: 1) Получаването на нещо, което другите нямат - нещо ново или забранено. Удоволствието от това, че информацията е станала “моя” няма нищо общо с нейната полезност или понятност за мен; премията е в самото обещание, че в един бъдещ момент мога да я ползувам, че съм се “обогатил”. 2) Получаването на нещо, което излиза извън рамките на обичайното всекидневие, което ме прави друг. ЧупкатаИнформацията може да стане моя само ако е актуална. Вечните истини не могат да бъдат притежавани (притежават ни те, не ние тях). За да стане информацията стока, трябва в обичайния ход на нещата да се открои някаква чупка, някакъв обрат, който прави известното до вчера невалидно. Тази чупка не съществува в някаква независима от медиите действителност, тя се произвежда, въпрос е на комуникативна стратегия.9 Разказана в библейски ключ, най-удивителната случка като възкръсването на Исус се вписва в предсказаното и предизвестеното от началото на света; обратно, баналният, повтарящ се ежегодно Великденски ритуал медиите отново и отново представят като събитие. Как се произвежда събитийността? Или с други думи как се пакетира информацията така, че да стане стока? Основното е случките да се представят като независими от интерпретативната мрежа, според дезиза на “Гардиън” facts are sacred, comment is free. Разбира се това е съвсем относително, защото за да се създаде илюзия за независимост, фактът трябва да се постави в отношение пак със същата интерпретативна мрежа. Например в една провинциална, патриархална страна като България всяко разкритие на семейна връзка в политиката се оказва много интересно събитие, защото веднага може прекрасно да се интерпретира. С други думи, в сравнение с предмодерния разказ, потъвржадащ вечното и неизменното, събитийност не означава липса на интерпретация, а просто разменяне на местата на факт и интрепретация, предугаждане, прелъстяване на интерпретацията. Успехът на “24 часа”, станал безалтернативния медиен бестселър до 199710 се дължи, между другото, на бързото напипване на интерпретативните ключове витаещи в българската култура – “базата е първична” (в основата на нещата стои интересът), “всинца са маскари” (властта може единствено да разочарова), “всичко е предрешено” (таен заговор винаги предшества илюзорните случки, които ни се поднасят) и пр. Нарушението по служба например е по-събитие от достойната постъпка на даден чиновник, защото по-лесно влиза в интерпретативните ключове на публиката. В напрежението между поднесения факт и предугаденото/предизвикано тълкуване се постига и гъдела на прекрачването отвъд позволеното. Тълкувания не им се налагат, или поне успешните вестници като “24 часа” не го правят; те установяват едно интимно съучастничество със своите клиенти по отношение на предпочитаните, неофициални тълкувания на фактите. Събитийността се конструира и чисто стилистично. Революцията в медийния език, която тръгна от часовите вестници може да се види в нещо съвсем конкретно: появата на един нов тип заглавие в “оригинала”, както “24 часа” скромно нарича себе си, а после и в цялата останала преса. Можем да я илюстрираме с примери още от нулевия брой през 1991: “Парламентарна воалетка забули доносниците”, “Депутат-социалдемократ поиска смърт чрез удушаване на независимия печат” или “Ако Европа плати, България няма да гръмне реши правителството”. Една от неговите черти: във всичките заглавия по-горе задължително има глагол. По-интересно обаче ми се струва сравнението с дотогавашния медиен пейзаж. Партийната преса обича оценките (“хубава инициатива на трудещите се…”), изобилства на прилагателни, наречия и причастия (“срочното прибиране на реколтата”). Любимата фигура от комунистическо време е внесената от СССР заедно с тракторите безглаголна предикация с тире от типа “Решенията – в дела”. Сиреч трябва някой де изпълнява решенията, но кой, кога, как – всичко това остава в една бюрократична мъглявина. Там, където има глагол, имате просто, завършено действие с ясен субект и обект. Заглавие с действен глагол сякаш не може да се напише нито утре, нито вчера. Обратно, оценки или епитети пренасят читателя във вечността на субективното11. Сравнете два начина да се изрази един и същи факт: “Трагична катастрофа в Пловдив” и “30 гинат в Пловдив”. Второто заглавие не само пести място на станалата скъпа12 вестникарска страница. Ако първата задава някакви вечни ориентири (загубата на човешки живот е трагична винаги), втората отвърза случилото се от вечността и го прави събитие днес (утре ще загинат 20, да речем, в Пазарджик!). Сравнете близкото до ума “Култът към тялото” с публикуваното в 05.01.2000 “Иде култ към тялото”; възможното “Медийното затъмнение в Либия” с “Кадафи, пусни процеса по БНТ!” от 04.04.2000. Глаголът прави от заглавието изречение, сиреч “завършена мисъл”, както сме учили по граматика. А завършената мисъл може да се извади от контекста, да се противопостави на онова, което сме знаели до сега, да се представи като нещо ново, нещо, което непременно още сега трябва да научим. В цитираната статия, създателят на “24 часа” Валери Найденов нарича това комунистическия печат “субективен”. На пръв поглед това звучи парадоксално, тъй като няма нищо по безлично от комунистическата номенклатура. Какъв ти субективизъм там, където не смееш да съобщиш за земетресението във Вранча без да си получил инструкция? И все пак именно за субективизъм, макар бюрократично-анонимен става дума: отношението към фактите е по-важно от самите факти. Друг въпрос е, че това отношение трябва да се колективизира, ако ще със средствата на насилието. Но за Найденов, очевидно тази особеност е второстепена. Дали печатът ще бъде колективно-субективистичен като в СССР или индивидуалистично-субективен като в една Франция, в известен смисъл е все едно. Голямата промяна започва там, където събитията се еманципират и от автора-журналист, и от автора-началник и започнат да плават сами в пространството, да се съревновават за интереса на читателя или казано по друг начин: когато се превърнат в стока. Сега читателят не е вече феодално закпрепен към партийния си орган; за да бъде част от културната си среда, той сам си набавя необходимите факти според закона на търсенето и предлагането. Под тях може да има един или друг подпис, но той вече функционира не като отвъден източник на мъдрост, а като марка, претендираща за някакво качество: същия факт ще поднесе и друг, в другия вестник. Тук вече я няма мистерията на гения, таланта, политическия ангажимент и всички останали аксесоари на традиционния автор13: говори се за професионализъм, организация, технология. Не очаквате от новия журналист да речем гражданска смелост (каквато проявяваха някои интелигенти преди 89-ма); очаквате да се добере до факта, да го изкопчи от съответния източник, да го пакетира и пусне колкото се може по-бързо на пазара. Душевният мир на автора по дефиниция е устойчив, традицията изисква от него да бъде верен на мислите и позициите си – но подобна вярност е събитие по-малко от всичко. Всъщност събитие е промяната на нечии позици, обратът, изневеряването на себе си. В този смисъл събитийната преса по необходимост деконструира моралните субекти. По-лошо – те сами са изкушени да се деконструират за да влязат в светлината на прожектора. Именно модерните медии са в основата на тази парадоксална форма на човешка идентичност, където си верен на себе си, именно късайки непрестанно със себе си. В последна сметка единствената идентичност остава телесната. Звездата – разпознаваемо тяло, към което се прикачат капризно криволичещи мнения, привички, вкусове. ФигуралностПовишаването на “глаголната температура” се вписва в една по-обща стратегия, която (след Лиотар) ще нарека фигуралност в противовес на дискурсивността. Фигура тук разбирам не само като изображение, макар остоковяването на информацията да е пряко свързано с все по-голямата роля на визуалното.14 Показателно е, че от самото начало “24 часа” наложи нов визуален облик на пресата, елемент от който бяха малките “паспортни” снимки на персонажите - Елцин, Желев, Илия Павлов…- до съответния текст (очевидно редакцията още нямаше средства за по-сериозни фото-материали). Те не задаваха никаква допълнителна информация, само я конфигурираха, превръщаха я от текст във фигура. Текстът предполага да размишляваш като всеобщо човешко същество: фигурата, изградена с графични или словесни визуализации е единичност, тя позволава идентификация. От размишлението следва действие, от идентификацията – съпреживяване, мечтание, пасивност.15 Често чувате, че журналистиката е станала по-просташка, че се е принизила до улицата, че следва масовия вкус, че е съучастник в общото криминализиране на обществото.16 Един по-внимателен лингвистичен поглед ще покаже, че уж уличният език на медиите няма нищо общо с реалните всекидневни езикови практики17, макар и да заиграва с тях, тъй както се прави в художествената литература (както впрочем заиграва с пародии на комунистическия медиен език и пред комунистически образци). Онова, което става, е че се ражда български журналистически жаргон, български journalese. За да се превърне фактът във фигура, той, както и в литературата, трябва да претърпи някакъв вид остранение (Шкловски). Основната функция на странната (сеирджийска, героическа, улична, cool…) стилистика откъсва обсъждания проблем от начина, по който се е говорило за него до сега, за да го направи нов, да го пакетира. Да кажем, на фона на смъртно-сериозното обсъждане на държавния герб “24 часа” пусна един вид игра, в която трябваше да се откриват ен-броя грешки в публикуваните му изображения. Става дума за един вид естетизация, за въвеждане на граници форма между разсъдъка и случилото се – онази форма, която в изкуството според Фройд обещава безнаказано сваляне на забраните и бъдещо удоволствие. Оттук възприемането й ни носи една “премия” свързана със самия акт на прелъстяването18. Естетическата премия на стоката-информация, това е фактът че можем да я вземем само нея, да я откъснем от всичко останало, да я притежаваме. Обещанието се състои в това, че можем рационалните, практически и морални вериги могат по принцип да бъдат разкъсани, че утре можем да бъдем независими от всичко онова, което ни обкръжава. Иначе казано за да се пакетира магмата на ставащото в порция информация, която да може да се продаде, трябва да се създадат бариери пред разума и възможност за естетическо удивление. Не е събитие онова, което лесно се вписва в способността ви да разбирате и обяснявате света (“куче ухапа човек”), а онова, което ви удивлява, за което нямате готово обяснение и което поставя в криза обяснителната ви способност (“човек ухапа куче”). И все пак този учебникарски пример за “новина” не би бил естетически интересен, да речем, в учебника по психиатрия, като елемент от етиологията на дадена психоза. Той е интересен извън рационалния дискурсивен контекст; именно откъсването му от дискурсивното поле го прави фигура. Конфигурираната новина – това е нещо, което вие предварително не сте предвидили, не сте искали, не сте знаели и което буди у вас някакви емоции. В този смисъл тя създава естетически граници, пред които разумът се сепва, а волята се блокира.19 Пред фигуралния свят вие сте в неведение и съзерцателна пасивност. В задочен спор с Лакан, Жан-Франсуа Лиотар твърди, че несъзнаваното не е структурирано като език: то оперира с фигури, разположени в реално или въображаемо пространство.Защо пространство? Защото по самото си определение “пространство” означава съ-съществуване на другото и същото. Конфигурирането на предметите на желание е в основата на изграждането на това пространство: те трябва да се отчленят от общия фон, да се очертаят срещу (в пластичния смисъл) него. Движението от фигура към фигура следва онова, което Фройд нарича “първичен процес” (за разлика от “вторичния” на логичното, понятийно мислене), който представлява свободно нелогично преместване на либидото по принципа на изместването и сгъстяването. По подобен начин оперира сънят, изкуството, детската игра, вицовете и т.н. Фигуралната преса е в този смисъл карнавално, празнично пространство, където разсеяният читател травестира желанията и страховете си в персонажи и сюжети, вълнуващи повече защото се възприемат като истина. Според наложилата се след 89-та либерално-пазарна идеология, читателят има право да получава информацията, която иска (Найденов сравнява медийния продукт с обувки, които се правят по мярка на клиента). Но какво значи иска? Съзнателно, отговорно същество ли е читателят или на дъното на желанието му има нещо несъзнавано, нещо, което дори противоречи на съзнателните му граждански позиции (ако такива изобщо има)? Ако е така, защо да пречим на читателя да получава онова, което и несъзнавано иска? На другия полюс на този либерален възглед стоят консервативния и прогресистки аристократизъм. Идеята, че някои хора в обществото по-добре знаят какво трябва да се чете, че въвеждат в джунглата на информацията съответните йерархии, че образоват съгражданите си.
На практика публичност, белязана с грижата за рационализиране и общо дискутиране на политическите проблеми, не просто не възниква: появява се неин заместител, една естетическа публичност, която има за цел да държи далеч от реалните проблеми публиката, потънала в преследване на собствените си консумативни желания.21 Победил идеологиите на 19 век, светът сякаш се е върнал в 18-ти: просветени елити управляват съгласяващи се маси. Темите за дискусия на първите са различни от фигурите, с които живеят вторите. Например радостните мечтания, които бяха поднесени на читателите по повод обещанието за премахване на туристически визи съвършено скри от вниманието недотам приятния факт, че канцлерът Шрьодер и комисарят по разширението Ферхойген се споразумяха, че е добре пазарът на работна ръка да не се либерализира (т.е. да не се дава право на работа) за гражданите на новоприетите страни поне 7 години. Или да вземем много сериозния порблем за това дали левът да се завърже за марката или за долара, който получи по-малко внимание от естетическата по същество деноминация. Вземете разминаването между високата популярност на по същество декоративния български президент Стоянов и тревожно ниската на реално управляващият страната премиер Костов. Това ни насочва и към основния проблем на консенсусно наложилия се у нас либерализъм22: равният шанс се налага от посветени Никакъв преход не би имало в България, ако преди фактическото разделение на богати и бедни не беше настанало идейното на мислещи и мечтаещи. Светът на тези нови, невидими неравенства разбира се не е измислен от “24 часа”. Найденов и неговия екип просто са първите, които въвеждат у нас радикално и докрай принципите на англосаксонската (таблоидна?) журналистика. Самият Валери Найденов е единственият журналист от такава величина, живял 4 години в САЩ и знаещ великолепно английски. Голяма част от дебатите (за да не кажем ругатните) около вестника са на практика интеркултурен проблем. (Разбира се, както и в англосаксонския свят, те само повишиха популярността на вестника.) Впрочем повечето най-сериозните критици на неговия стил са френско или немскоезични, ориентирани са към континентални образци. Но и много хора от екипа на Найденов идват от БТА23, където още преди 89 се работи по начин доста различен от този в обикновените медии (самият Найденов е кореспондент на БТА в Москва). Една информационна агенция по принцип се старае да бъде обекивна и неутрална; в този дух журналистите разпространявали помежду си различни наръчници на Ройтерс. Най-любопитното е, че изискванията за лаконизъм и събитийност на информацията идвало най-вече при работата с поверитерлните и служебни бюлетини. Просто началниците нямали време за идеологическите пушилки, които сами изисквали от медиите за простолюдието. В тази оптика критиката срещу новия комерсиален печат, в чиято емблема се превърна “24 часа”, е критика на опаковката, не на същината на проблема. Става дума за прехода от стария свят на усилия, забрани и изпитания, към един нов, изпълнен единствено с желания и мимолетни дразнения.24 В този свят ви се казва онова, което искате да чуете и единственият начин едно нещо е да изчезне е то да престане да бъде интересно. В него войни се водят успоредно със социологическите сондажи на общественото мнение, а американските президенти се избират според « характера » и а министрите си новият обитател на Белия дом назначава седмица след седмица, като в ТВ сериал. В него ден след ден надвисва някаква катастрофа над света, някакво обсолютно архи-престъпление като педофилията предизвиква нечувани скандали, а шоу и разкрития за корупция вървят ръка за ръка в медийните програми (както често гастролиращите в « 24 часа » Гергьовденци бързо разбраха, съчетавайки Слави Трифонов с ревизора Емил Димитров). Борбата с този псевдодемократичен медиен свят е много трудна, защото съпротивата срещу него или означава, че борецът сам се превръща в медийно събитие, във фигура, или той просто отказва да участва и престава да съществува. От този позитивен, ницшеански свят като че ли няма изход (опитите за излизане стават веднага част от сюжета !); единственото, което може да се случи е постепеното му изхабяване и замиране като телевизионен сериал, след който следва бог знае какво. Georg Simmel Philosophie de la modernité. vol. 1 : La femme, la ville, l'individualisme, Paris, Payot, 1989. Guy Debord, La societe du spectacle; Commentaire sur la societe du spectacle, Paris, G. Lebovici, 19871988. Jean-François Lyotard, Discours, figure, Paris, Klincksieck,1971. Бенедикт Андерсън, Въбразените общности, София, Критика и хуманизъм, 1998. Димитър Жобов, Граматика на новите медии, в : Медии и митове ?? Зигмунд Фройд, Поетът и фантазирането, в : Естетика, изкуство, литература, София, Университетско издателство, 1991. Ивайло Дичев, Европа като легитимация, Социологически проблеми 1-2, 2000. Ивайло Дичев, Еротика на авторството, София, Критика и хуманизъм, 1991. Ивайло Знеполски, Новата преса и преходът, София, Дружество Гражданин, 1997. Карл Маркс, Капиталът, в: Маркс, К., Енгелс, Ф., Избрани произведения, С., Партиздат, 1977. Медии и митове ?? Юрген Хабермас, Структурни изменения на буржоазната публичност, София, ЦИД/Университетско издателство, 1995. Валери Найденов, Печатът и реформите, Култура, 22 декември 1989. Социална стратификация на България след 1989, Социалдемократически институт, София, 1999. 1 В програмната статия “Печатът и реформите” (Найденов, 1989) бъдещият създател на “24 часа” Валери Найденов описва тази (все още желана по онова време) промяна в термините на обръщането на перспективата: комунистическата преса прави далечните и маловажни неща значими, а скрива онези, които са около нас; а трябва именно важното и близкото да намерят съответно място в медиите. 2 Подобна е позицията на Знеполски, който критикува тезата на новите вестникари, че “новият вестник на факта е обективен” (Знеполски, 1997:104). 3 В тази посока вървят анализите на Лозанов за мачисткия характер на езика на пресата, или на Кьосев за това, че той изразява трансгресивни телесни нагласи, свързани с криминализирането на социалното пространство. (Медии и митове…?) 4 Можем да илюстрираме това с куриозни данни като това, че 15 на сто от най-заможната група “А” (топ мениджерите, добре платените спациалисти, самонаетите) си отглеждат сами зрял боб. Социална стратификация…, 1999. 5 Тъй като течеше процес на преразпределение на властта, а държавно-политическата сфера се привиждаше като единствено перспективна. 6 Капиталът… 7 Debord, 1987-8. (За Дебор медийно-информационният аспект е частна страна на един по-общ проблем.) 8 Истински прагматичен смисъл информацията в България има за много малко хора и те със сигурност се информират от канали, по-сигурни от “24 часа”. Съвършено незначителен е например процентът на инвестиращите в борсата, което придполага да имаш по-бързо и повече информация от другите (това срещу 50 на сто от гражданите на САЩ). 9 “Интересът към факта като нещо дадено в непосредствения ни опит и ппредставено в “необработен вид” се превръща в основното кредо на новата преса”… “Ако старият вестник на идеологическите конструкции беше субективен, можем ли да кажем, че новият вестник на факта е “обективен?”… “Няма никаква гаранция, че фактът автоматически отпраща към реалността” Знеполски, 1997: 100-107. 10 От една страна моделът почва да се копира от конкуренцията, най-вече на “Труд”, от друга тогава Валери Найденов е принуден да напусне поста на главен редактор. 11 Дори и да не е реално такъв, субектът се чувства длъжен да бъде самотъждествен светът няма подобен морален ангажимент. 12 Заради появата на рекламен пазар. 13 За конструкцията и деконструкцията на авторовата функция в модерната епоха виж Дичев, 1991. 14 Това загатва и Хабермас като една от причините за кризата на буржоазната публичност (Хабермас, 1995: 265) 15 Тук следвам размишленията на Хабермас за кризата на дискурсната етика, цит. съч. 16 Например: Лозанов – стила, за Кьосев става дума за нахлуване на телесно-трансгресивното в културата. ??? Медии и митове ?? 17 Жобов, ?? 18 Фройд, 1991: 343. Българският превод “блазнеща награда” не е съвсем точен. Да припомним и прочутата фраза на Стендал за “красотата като обещание за щастие”, белязала модерната естетика. 19 За естетическото като граница виж : Дичев, 1991. Lyotard, 1971. 20 Най-тривиалната мисъл, казана в дисидентска сценография, добиваше необикновена дълбочина. Затова и така страшно олекнаха много от онези текстове след 1989. 21 В тази връзка Знеполски говори за преход от представителната публичност на комунизма към една “плебейска публичност”, понятие, което взима от Гюнтер Лотес (Знеполски, 1997: 55). 22 Тук няма да се спирам на недоразуменията около българския либерализъм (Дичев, 2000), а отправям само към най-общата рамка на проблема. 23 Черпя информация за това от зам-главния редактор Росен Янков. 24 Зимел пише: “Нашият вътрешен ритъм изисква една все по-бърза смяна на впечатленията или иначе казано: акмето на стимуниле се измества от субстанциалния център към началото и края им… Специфично “нетърпеливият” ритъм на модерният живот не означава само копнеж по все по-бързата смяна на качествените съдържания на живота, но също силата на чисто формалрното привличане от започналите да съвпадат начало и край” определя модерността като епоха, която подменя (Simmel, 1989: 179). Изтегляне 217.59 Kb. Сподели с приятели:
|