II. ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ЗДРАВНАТА СИСТЕМА

II. ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ЗДРАВНАТА СИСТЕМА

1. Управление на системата

Съществените промени в нормативната уредба, извършени след 1997 г., имаха за цел създаване на съвременно здравно законодателство. Приети бяха Закон за здравето, Закон за здравното осигуряване, Закон за лечебните заведения, Закони за съсловните организации на лекарите и стоматолозите, Закон за съсловната организация на магистър-фармацевтите, Закон за съсловната организация на медицинските сестри, акушерките и асоциираните медицински специалисти, Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина, Закон за контрол върху наркотичните вещества и прекурсорите, Закон за трансплантация на органи, тъкани и клетки, Закон за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането, Национална здравна карта и др.

Многобройните законодателни промени и нарушената логика в последователността на приемането на законите доведоха в определени случаи до несъответствия между различните нормативни актове и до затрудняване на взаимоотношенията между различните участници в системата.

Съществуващата в момента Национална здравна карта не отчита съществени характеристики и особености – здравно-демографски, инфраструктурни, комуникационни, времеви и транспортни възможности, кадрови ресурси и др.

През изминалите години в здравната система се въведе и утвърди моделът на задължителното здравно осигуряване. Създадена бе Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), като финансирането на здравеопазването се споделя между нея и Министерството на здравеопазването.

В управлението на здравната система бяха заложени и елементи на принципа на трипартизма, който се реализира чрез сключвания всяка година колективен трудов договор между Министерството на здравеопазването, работодателите и национално представените синдикати, чрез който се регламентират минималните нива на заплащане на работещите в здравеопазването.

Предоставянето на качествена медицинска помощ на населението е една от основните цели в управлението на системата. За гарантиране на качеството бяха въведени редица инструменти, като медицински стандарти, клинични пътеки, диагностично-терапевтични протоколи и фишове за здравни грижи, акредитация и други. Утвърдени бяха 25 медицински стандарта, постепенно се увеличи броят на клиничните пътеки. За оценка на качеството се наложи системата на акредитация, въведена със Закона за лечебните заведения. Към настоящия момент акредитацията се извършва по усъвършенствана методика, регламентирана с Наредба за критериите, показателите и методиката за акредитация на лечебните заведения. Независимо от това практиката на прилагане на Методиката за акредитация показа, че за гарантиране на обективност на акредитационните оценки, процедурата следва да се извършва от независима институция извън структурата на Министерство на здравеопазването.

Въпреки многобройните нормативни актове в тази област налице е слабост в осигуряването на качествено лечение на национално ниво и обвързването му с финансирането.

Въпреки нарастващият обем на извършваните проверки, провежданият вътрешен (от самите лечебни заведения) и външен (от финансиращи и други организации) контрол, качеството на оказваните здравни услуги е с ниска ефективност. Механизмите за контрол върху изпълнителите на медицински дейности от страна на Националната здравноосигурителна каса са в обхвата на Националния рамков договор и се договарят със самите тях. Това също е причина за ниската ефективност.

В хода на реформата по обективни и субективни причини се появиха неблагоприятни последици за информационното осигуряване на системата. Качеството на управленската информация се влоши рязко поради липса на пълни данни главно за извънболничната помощ (заболеваемост по обръщаемостта, посещенията при специалист и др.). Участниците в системата на здравеопазването (изпълнители на медицинска помощ, МЗ, НЗОК) разполагат с частично изградена комуникационна инфраструктура. Досега липсваше интегрирана информационна система на национално ниво. Нейното изграждане стартира през м. септември 2006 г., когато бе подписан договорът за реализацията й. Очаква се системата да започне да функционира в края на 2008 г.

• 
  Преструктуриране и оптимизиране за гарантиране на достъпа и качеството в системата;
  
• 
  Гарантиран контрол на качеството за всички участници в системата;
  
• 
  Оптимизиране на информационния обмен на данни;
  
• 
  Икономизиране и оптимизиране на разходите;
  
• 
  Постепенно решаване на проблема с недофинансиране на медицинските дейности;
  
• 
  Оптимизиране дейността и механизмите за взаимодействие в системата на здравеопазването;
  
• 
  Оптимизиране на трудовите възнаграждения на работещите в системата на здравеопазването;
  
• 
  Решаване на проблемите с нерегламентираните плащания и корупцията.
  

2. Финансиране на здравната система

Финансирането на здравната система в България се извършва чрез средства, постъпващи по линия на:

• 
  задължително участие на гражданите чрез лични и споделени осигурителни вноски в единна солидарна здравноосигурителна система;
  
• 
  финансови постъпления от Републиканския и общинските бюджети;
  
• 
  доброволно участие на гражданите в покупката на допълнителни осигурителни здравни пакети, предлагани от доброволни здравноосигурителни фондове;
  
• 
  заплащане от населението за определени здравни услуги;
  
• 
  други източници (дарения, завещания, помощи и други).
  

Разходите от държавния бюджет за “Здравеопазване” като дял от брутния вътрешен продукт (БВП) са както следва - за 2000 са 3,7%; 2001 – 4,0%; 2002 – 4,4%; 2003 – 4,9%; за 2004 – 4,6%, за 2005 – 4,3 %, за 2006 – 4,4 % и за 2007 – 4,3%. В абсолютен размер средствата нарастват от близо 978 млн. (за 2000 г.) на над 2 216 млн. лева (за 2007 г.). В страните-членки на ЕС отделяният за здравеопазване процент от БВП е 8,2, а публичните разходи за здравеопазване възлизат на 6,1%.

В сравнение със средните параметри на осигурителна вноска в Европейския съюз, които са в диапазона от 8 до 12 %, осигурителният процент в Република България е 6%. Определяща е комбинацията от нисък процент на здравната вноска, липса на гаранции за пълна събираемост и голям процент неучастващи в осигурителния процес (около един млн. български граждани).

Публичните ресурси за сектор здравеопазване през 2007 г. са в размер на 2 216 млн. лв. Това определя разходите на глава от населението в размер на 300 щатски долара $. Допълнително чрез потребителските разходи на домакинствата през 2006 г. (по текущи цени) населението е платило 1 440 млн. лв. (за лекарства и зъболекарски услуги). Освен това, допълнително в сектора постъпват парични средства между 20% и 40% от публичния паричен ресурс. Тези парични средства не могат да бъдат дефинирани, защото за тях отсъства официална статистическа отчетност. За 2007 г. паричният ресурс, управляван от доброволните фондове, е около 23 млн. лв.

Средствата, заделени за държавно гарантирани дейности чрез републиканския бюджет, включват: медицинска помощ при спешни състояния; акушерска помощ за здравно неосигурени жени, независимо от начина на родоразрешение; стационарна психиатрична помощ; осигуряване на кръв и кръвни продукти; трансплантация на органи, тъкани и клетки; задължително лечение и/или задължителна изолация; експертизи за степен на увреждания и трайна неработоспособност; заплащане на лечение и лекарства за заболявания по ред, определен от министъра на здравеопазването; осигуряване на медицински транспорт.

Всеки български гражданин ползва безплатно ваксини за задължителни имунизации и реимунизации, ваксини по специални показания и при извънредни обстоятелства, специфични серуми, имуноглобулини и други биопродукти, свързани с профилактиката на заразните болести, както и техническите средства за прилагането им. Българските граждани имат право на пълен обем от противоепидемични дейности, достъп до здравни дейности, включени в национални, регионални и общински здравни програми. Децата, настанени в лечебни заведения при определени условия, имат право на безплатни медико-социални грижи.

Финансовите средства за поддържане на дълготрайните активи, като сгради, оборудване, инфраструктура, остават недостатъчни. Остарялата материално-техническа база на държавните и общинските здравни и лечебни заведения изисква огромен финансов ресурс за поддържане и модернизиране.

Средствата за здравеопазването като цяло са ограничени. По-голяма част от ресурсите се разпределят за финансиране на болничната помощ. По-малко са средствата, отделяни за дейности в извънболничната помощ и особено за тези, свързани с промоция на здраве и интегрирана профилактика на болестите.

В първичната извънболнична помощ не е създадена организация за изпълнение на задълженията, вменени по договор на общопрактикуващия лекар за безотказно 24-часово обслужване на пациентите. 95% от регистрираните практики в тази система са индивидуални. Проблем е тяхното неравномерно териториално разположение в рамките на областите и страната, както и резки аномалии в броя на обслужваното от един общопрактикуващ лекар население. Изтъкнатите причини, както и недостига на финансов ресурс, създават затруднения по комплексното обслужване на пациентите от изпълнителите на извънболнична медицинска помощ. Поради това се увеличава броят на пациентите, насочвани към специалистите и към болничната система. С тази практика се увеличават вторичните прегледи и хоспитализациите. Това е причината да се увеличават значително разходите за лечение. Невъзможността за споделяне на финансовата тежест между повече купувачи на здравни услуги, несъвършенствата на договорната система за определяне условията за предоставяне и заплащане на здравната помощ, не стимулират развитието на финансово устойчива здравноосигурителна система. Неефективен е контролът върху изпълнителите на медицински услуги. Липсват стимули за ограничаване на разходите им.

Една от основните цели във всяка здравна система е постигането на баланс между финансовата устойчивост и достъпа и качеството на населението до здравни грижи. Много фактори оказват натиск за нарастващо разходване на средства. Най-важните от тях са голямата болнична инфраструктура, задължителността за НЗОК да сключва договори с всички лечебни заведения за болнична помощ при отсъстваието на Национална здравна карта. Слабостите на механизма за заплащане на болничната медицинска помощ, неефективният контрол над разходваните средства и липсата на качествена информация. Допълнителен натиск върху разходите за здравеопазване в бъдеще ще породят демографските и епидемиологични тенденции в България.

Увеличаването на разходите за лекарства е важен фактор за нарастващ натиск върху общите разходи, което е общо явление за повечето европейски страни.
Основните предизвикателства са:

• 
  Осигуряване на достатъчен финансов ресурс и гарантиране на финансова стабилност при оптимизиран пакет услуги;
  
• 
  Повишаване ефективността на събиране и разпределение на финансовите средства и ефективен контрол на разходите;
  
• 
  Увеличаване на финансирането на превенция, промоция и профилактика на заболяванията;
  
• 
  Пренасочване на средства към по-добре работещите изпълнители на медицинска помощ, с което да се стимулира качественото обслужване на пациентите;
  
• 
  Диверсификация на източниците на финансиране на здравната система;
  
• 
  Преодоляване на диспропорции във финансирането на медицинските дейности;
  
• 
  Преоценка на остойностяване на клиничните пътеки;
  
• 
  Развитие на публично-частно партньорство като начин за осъвременяване на материално-техническа база на държавните и общинските лечебни заведения;
  
• 
  Ефективно усвояване на финансовите средства от структурните фондове на ЕС;
  
• 
  Гарантиране на адекватно здравно обслужване на населението и финансовата стабилност на сектора в условията на световна финансова криза.
  

3. Човешки ресурси

До 1990 г. в здравната система осигуреността с медицински персонал на 100 000 население у нас беше сравнително добра: 329 лекари, 70 лекари по дентална медицина, 621 медицински сестри и 87 акушерки. През 2007 г. осигуреността с лекари в България е 36,5%, а с лекари по дентална медицина – с 8,4%. Съществуват обаче значителни междурегионални различия в осигуреността с лекари - от 471%ooo в София до 238%ooo в Разград.

Броят на медицинските сестри е намалял почти наполовина. През 2007 г. осигуреността е 2 пъти по-ниска от средната за ЕС – 42,2%о при 85%о в ЕС. Съотношението лекари/медицински сестри през 2006 г. у нас е 1:1, докато в страните от ЕС е 1:2,26.

Броят на общопрактикуващи лекари (ОПЛ) нарасна с около 2% - от 5146 през 2000 г., на 4980 през 2007 г. Относителният им дял в общия брой на всички лекари е 17,8% (съответният относителен дял средно за страните-членки на ЕС е 29%). Осигуреността на населението у нас с ОПЛ през 2007 г. възлиза на 65‰оо, като е по-ниска в сравнение с ЕС (99‰оо).

Неравномерно е разпределението на специалисти по региони и специалности. През последните няколко години приемът на студенти по медицина остава постоянен, но поради процесите на емиграция може да настъпи недостиг на лекари в страната. Този проблем е още по-сериозен при медицинските сестри. Придобиването на специалност е бавен процес поради редица финансови и организационни трудности. Тенденцията сочи намаляване на специалистите по нефрология, пневмология и фтизиатрия, анестезиология, акушерство и гинекология, УНГ, психиатрия, рентгенология, клинична лаборатория, спешна медицина, епидемиология и инфекциозни болести, патологоанатомия. Обезпокоителен остава въпросът за квалификацията на общопрактикуващите лекари. Установеният законов срок, в който те трябва да придобият специалност по обща медицина, изтича до 2008 г.
Основните предизвикателства са:

• 
  Подобряване качеството на висшето образование и условията за повишаване на квалификацията и продължаващо обучение на медицински специалисти;
  
• 
  Преодоляване недостига на ОПЛ с придобита специалност;
  
• 
  Преодоляване недостига от медицински сестри;
  
• 
  Премахване диспропорциите в осигуреността с медицински персонал в различните региони на страната;
  
• 
  Преодоляване на недостига от специалисти по отделни медицински специалности.
  

4. Опазване на общественото здраве

Националните програми в областта на опазването на общественото здраве са промотивни и профилактични. Те са ориентирани към ограничаване заболеваемостта и смъртността от най-честите социално-значими заразни и незаразни заболявания, като засягат различни възрастови и социално-уязвими групи. Финансовите средства за изпълнението на тези програми се залагат ежегодно.

Необходими са усилия в посока на дейности по оценка на риска и контрола на факторите на околната среда, промоцията на здраве и профилактиката на болестите, повишаване подготовката на кадрите. Създадоха се служби по трудова медицина с превантивни функции за опазване на здравето на работното място, които все още не са постигнали оптималния ефект от дейността си.
Основните предизвикателства са :

• 
  Промоцията на здравето и профилактиката на болестите да бъдат приоритетни цели;
  
• 
  Въвеждане на програмния принцип на финансиране, ориентиран към резултат при кандидатстването и изпълнението на националните програми;
  
• 
  Подобряване подготовката на кадри за прилагане на европейското законодателство и мониторинг на дейностите по програмите;
  
• 
  Подобряване на дейностите в областта на хроничните неинфекциозни заболявания;
  
• 
  Подобряване качеството на живот на хората с хронични заболявания, хората с увреждания и лицата в неравностойно положение, съобразно европейските изисквания;
  
• 
  Усъвършенстване модела за контрол на рисковите фактори на работното място.
  

5. Извънболнична помощ

Системата на извънболничната помощ включва първична и специализирана лечебна, медико-диагностична дейност, високоспециализирана медицинска дейност.

Налице са трудности при избор на общопрактикуващ лекар (ОПЛ) в отдалечени и слабо населени места. В лекарските практики с голям брой записани пациенти има нарушаване на качеството на оказваната медицинска помощ. Заедно с това несъвършената система за обмяна на информация и липсата на помощен персонал, създават предпоставки за влошаване качеството на предоставяните медицински услуги. Пациентите срещат затруднение при необходимост от получаване на медицински услуги през нощта и в почивните дни.

Продължава да преобладава индивидуалната практика като форма на организация на работа. По този начин работят над 90% от ОПЛ. Груповите практики все още остават единични случаи, докато в европейските страни съотношението е в полза на груповите практики.

Това поражда трудности за пациентите от организационен и финансов характер. В списъците и отчетената дейност на ОПЛ се увеличават пациентите с хронични заболявания, които не са своевременно диспансеризирани. Профилактиката продължава да стои на втори план. Наблюдава се трайна тенденция на спад на диспансеризираните лица и диспансерните прегледи както при ОПЛ, така и при лекарите-специалисти. Ефективността на извършваните от тях дейности по промоция на здраве и профилактика на болестите не може да бъде оценена. Причина за това е липсата на инструментариум за отчитане на резултатите в Националния рамков договор.

Населението, живеещо в отдалечени и труднодостъпни райони, както и хората от уязвими групи, продължават да изпитват сериозни трудности при получаването на достатъчни по обем и качество услуги от лекарите-специалисти.

Нараства потреблението на медико-диагностични изследвания. Налице е неритмичност при тяхното назначаване, резултат от допълнителни регулаторни механизми.

Нарушени са връзките между първичната и специализираната извънболнична помощ и болничната помощ. Така се затруднява приемствеността и качеството на оказваните здравни услуги на пациента. Поради отсъствието на интегрирана информационна система липсва достоверна и достатъчна здравно-статистическа информация за заболеваемостта по тип болести и брой заболели лица. Това от своя страна затруднява мониторинга, прогнозирането и управлението на системата.

Като цяло организацията и дейността на системата не допринасят за реализация на поставената цел за достъпна, своевременна и ефективна извънболнична помощ.
Основните предизвикателства са:

• 
  Разширяване функциите и възможностите на ОПЛ;
  
• 
  Подобряване организацията на работа на ОПЛ, стимулиране създаването на групови практики и придобиването на специалност “обща медицина”;
  
• 
  Разширяване достъпа на пациентите до специализирана извънболнична помощ - нормативно осигуряване на свободен достъп за някои групи от населението (деца, бременни и др.) до специалист – акушер-гинеколог, педиатър, психиатър;
  
• 
  Подобряване координацията на дейностите между първична и специализирана извънболнична помощ и болничната помощ;
  
• 
  Повишаване информираността на гражданите за правата и задълженията им като потребители на услугите на извънболничната помощ.
  

6. Спешна медицинска помощ (СМП)

Системата на спешна медицинска помощ се състои от 28 самостоятелни центъра за спешна медицинска помощ (ЦСМП) в областните градове, 192 филиала с общо 7 113 души персонал.

В областните градове функционират и 27 спешни отделения, включени в структурата на съответните многопрофилни болници за активно лечение. Анализът на състоянието, организацията и дейността на системата за СМП показа редица съществени проблеми, които трябва да бъдат решени.

Не е изпълнена целта за ясно дефиниране на функциите и задълженията на системата за спешна медицинска помощ. Поради затруднения в достъпа на пациентите до ОПЛ нараства търсенето на медицинска помощ в ЦСМП и Спешните отделения на болниците. Това се наблюдава особено в по-малките и отдалечени населени места. Съществуват проблеми във взаимодействието с другите структури на здравната система. Фактор за това е и отсъствието на единни диагностично-терапевтични алгоритми на поведение на екипите на центровете за спешна медицинска помощ и спешните отделения на многопрофилните болници при спешни състояния, както и недостатъчната информираност на населението.

Квалификацията на висшия и среден медицински персонал е недостатъчна, има голямо текучество, особено сред лекарите. Основната тежест, особено във филиалите, се поема от средния медицински персонал. Основните негативи в спешната помощ са забавяне на времето за оказване на помощта, ниско качество и проблеми в точната диагностика.

Основните предизвикателства са:

• 
  Извършване на структурно-организационни промени в системата на спешната медицинска помощ;
  
• 
  Ресурсно осигуряване;
  
• 
  Повишаване квалификацията на персонала;
  
• 
  Готовност за бързо реагиране при аварии, бедствия и катастрофи в съответствие с европейските стандарти;
  
• 
  Интегриране на системата на спешната медицинска помощ към единен телефон 112.
  

7. Дентална медицинска помощ

Извънболничната дентална помощ се характеризира със същата проблематика, която засяга медицинската помощ, плюс практическото отсъствие на ефективна национална профилактична програма, обхващаща децата и подрастващите. Недостатъчният размер на средствата за дентална помощ води до задълбочаване на негативните тенденции в денталното здраве на всички възрастови групи от населението, обективна невъзможност за влагане на висококачествени дентални материали и съвременни методики в денталното лечение и пълен отказ от дентално обслужване на населението с обеззъбени челюсти и ортодонтски аномалии. Не трябва да се отминава факта, че денталната медицина е изцяло на свободния пазар.

Статистическите данни за 2007 г. показват, че амбулаториите за първична дентална помощ – индивидуални практики, са 7888, а груповите практики – 216; амбулаториите за специализирана дентална помощ – индивидуални практики – 147, а групови - 1. Разкрити са 47 дентални центъра с 4 легла и 38 медико-дентални центъра с 18 легла.

Броят на лекарите по дентална медицина нараства от 1990 до 2006 г. - от 4839 на 6432, което е ръст от 5,4 на 10,2 на 10 000 население. За сравнение в страните от ЕС средният брой лекари по дентална медицина е 6,3. Намалява броят население на един лекар по дентална медицина. През 1980 г. на един лекар по дентална медицина се падат 1834 пациента, докато през 2007 г. те са 1188.

• 
  Засилване на дейностите по промоция на денталното здраве и профилактика на оралните заболявания;
  
• 
  Осигуряване на финансовия ресурс за засилване на профилактична и лечебна дейност, особено при децата до 18-годишна възраст;
  
• 
  Повишаване качеството на денталната помощ и квалификацията на лекарите.
  

8. Болнична помощ

Използваемостта на леглата достига до 80% за повечето лечебни заведения, с тенденцията за увеличаване, макар и с различни темпове за отделните болници. Средният престой следва тенденция към снижаване до около 6-7 дни. По този показател България достига нивото в страните-членки на Европейския съюз. Това обаче не отразява разликите в показателите за дейността на отделните болнични заведения и в различните райони на страната.

Болниците извършват традиционните дейности за лечение на нуждаещи се от хоспитализация, но често те изпълняват и други функции, които изчерпват финансовите им ресурси. Някои лечебни заведения изпълняват социални функции, като грижи за терминални пациенти, дългосрочни медицински грижи и продължителна рехабилитация. В някои случаи има свръхизползване на болниците поради липса на алтернативни заведения, които да поемат пациентите, нуждаещи се от по-специфични услуги.

Съществуват диспропорции по отношение на лечебните заведения за болнична помощ по брой, географско разположение и характер на дейността. Има различия в ресурсното обезпечаване на лечебните заведения за болнична помощ в различните области.

Проблемите във финансирането и издръжката на болниците са едни от основните в системата. Постоянно високите разходи се генерират поради комбинация от няколко неблагоприятни момента: голям брой болници, ниска използваемост на легловия фонд, неефективен мениджмънт и финансов контрол. Някои от болниците не са ограничили разходите си в съответствие с получаваните приходи и изразходват повече, като очакват допълнителни средства от държавния бюджет. Редовна практика през последните 3 години е преразходите да бъдат погасявани със средства, предоставени от Министерството на финансите. Това създава възможност за нецелесъобразни действия и не стимулира управленските умения.
Основните предизвикателства са:

• 
  Оптимизиране на болничната мрежа за активно лечение съобразно потребностите, вътрешно преструктуриране, тясна специализация, еднодневна хирургия, дългосрочни грижи;
  
• 
  Провеждане на адекватна инвестиционна политика, прогресивно достигане на ниво на високотехнологично оборудване, сравнимо с това на страните от ЕС и с равномерно разпределение в страната;.
  
• 
  Подобряване управлението на болниците, въвеждане на нови управленски способи на болничните мениджъри – обвързване на договорите за управление с резултатите от дейността;
  
• 
  Разработване на индикатори за ефективност на болничната дейност, стандарти и норми за базов обем работа за различните медицински и хирургически дейности;
  
  • 
    Подобряване координацията между болничната и спешната помощ чрез доразвиване на структурата и функциите на спешните приемни отделения;
    
• 
  Повишаване отговорността и контрола от страна на собствениците за дейността на болниците.
  

9. Лекарствоснабдяване

Лекарствоснабдяването е регламентирано чрез редица законови и подзаконови нормативни документи, хармонизирани с изискванията на европейското право. Анализът на аптеките и населението, обслужвано от една аптека, показва, че броят на аптеките у нас е много голям. В сравнение със стандартите на държавите-членки на ЕС една аптека у нас обслужва от 1,5 до 5 пъти по-малко население. Съществен недостатък е, че те са разположени предимно в големите градове (41%). Тази концентрация се дължи на обстоятелството, че издаването на разрешение за откриването им не е обвързано с демографските и географски особености, каквато е практиката в повечето страни на ЕС.

Едновременното и взаимно свързано предлагане на стоки (лекарствени продукти) и услуги (съвети, консултации, информации и др.) в аптеката е задължително във фармацията, но фаворизирането на стоката и изключването на услугата е грешка, която най-често се прави и най-сериозно се отразява на пациента. Недостатъчната информираност на пациентите, както и липсата на утвърдени правила за рационална лекарствена употреба, води до неконтролирано използване на лекарствените продукти.

Министерство на здравеопазването и Националната здравноосигурителна каса осигуряват лечението на особено значими и тежки заболявания (онкологични, наследствени, редки и др.) като осигуряват скъпоструващи лекарства за тази цел.

Продължава хармонизирането на националното законодателство, регулиращо производството, вноса и дистрибуцията на лекарствените продукти в страната.

Производството на лекарствените продукти в Република България е модернизирано в съответствие с изискванията на Европейския съюз.

Въведен е контрол върху цените на употребяваните в страната лекарства и са установени практики на лекарствена селекция и реимбурсация, съответстващи на нуждите на населението и съвременните терапевтични изисквания.
Основните предизвикателства са:

• 
  Подобряване достъпа на населението до качествени и безопасни лекарствени продукти на достъпни цени;
  
• 
  Оптимизиране на дейностите по регистрацията и регулация цените на лекарствата;
  
• 
  Въвеждане на интегрирана информационна система за изписване и отпускане на лекарства;
  
• 
  Подобряване контрола по разпределението и разпространението на лекарствени продукти;
  
• 
  Обучение на медицинските професионалисти по рационална лекарствена употреба;
  
• 
  Преодоляване на проблемите, свързани със самолечението;
  
• 
  Повишаване информираността на пациентите за правилната употреба на лекарствата.
  
• 
  Създаване условия за намаляване на относителния дял на разходите за лекарства от общите разходи за здравеопазване, с цел постепенно достигане на европейските стандарти.
  

10. Психиатрична помощ

Дейностите по решаване на проблемите на доброто психично здраве у нас не отговорят на изискванията на европейските страни. Развитието на психиатричната помощ у нас изостава сериозно от потребностите на населението. Липсва достоверна информация за честотата на психичните заболявания. Стационарната психиатрична помощ не отговаря на изискванията към подобен вид лечебни заведения. Диспансерната система не може да оказва нужната навременна и дългосрочна помощ и лечение. Прехвърлянето на някои лечебни отговорности към общопрактикуващите лекари се оказа неудачно поради неподготвеността им за оказване на помощ и здравни услуги в това направление.

Работи се по изпълнение на национални и международни проекти като Политика за психично здраве на Република България 2004–2012 г. и съпътстващия го Национален план за действие за осъществяване на политиката за психично здраве на Република България за периода 2006–2012 г.; по проектите по Пакта за стабилност за Югоизточна Европа “Укрепване на социалното сближаване чрез подобряване на психиатричната помощ в общността в страните от Югоизточна Европа” и “Създаване на регионални мрежи и системи за събиране и обмен на социална и здравна информация” .
Основните предизвикателства са:

• 
  Деинституционализиране на психиатричната помощ;
  
• 
  Укрепване на структурите за оказване помощ в общността – дневни центрове в общините;
  
• 
  Усъвършенстване на нормативната и финансовата база за развитие на психиатричната помощ;
  
• 
  Рационализиране на системата от структури и служби на психично здраве;
  
• 
  Създаване на ефикасна система за управление, планиране и оценка на психичното здраве съобразно потребностите на населението и на международно приетите норми и критерии;
  
• 
  Повишаване на квалификацията на общопрактикуващите лекари и специалистите в извънболничната помощ за работа в областта на психичното здраве.
  

11. Здравна система - насочена към гражданите

Здравната система трябва да удовлетворява очакванията на хората, да зачита тяхното човешко достойнство, конфиденциалност, автономност, да ги обслужва качествено и навременно, да предоставя удобства, достъп до мрежи за социална подкрепа и избор на изпълнител на медицинска помощ. Това са и критериите за отзивчивост на здравните системи към гражданите, разработени от Световната здравна организация.

Подобриха се възможностите за избор на личен лекар, специалист и болнично заведение, осигуряване достъп на семейството и религиозни практики при хоспитализация. Проблемни остават отдалечеността от мястото на предлагане на медицинска помощ (първична, специализирана, болнична, спешна и неотложна), високите цени на лекарствата и ниските финансови възможности на голяма част от пациентите. Все още хората не получават необходимата промоция на здравето и превенция на заболяванията. Болничната система все още не е достатъчно ефективна.

Слабости на здравната система в България са недостатъчната информираност на населението за правата и задълженията на участващите в системата, недостатъчно активна информационна политика, честа липса на обективна информация по основни проблеми в здравеопазването. Населението не познава системата на здравеопазването, поради което пациентите не знаят възможностите, които тя им предоставя. Липсва цялостно проучване за степента на удовлетвореност на гражданите от здравната система. Изследваните отделни параметри показват, че тя не отговаря на очакванията им. Недостатъчната информираност на хората за обема и качеството на предлаганите от системата здравни услуги, както и за правата и задълженията им води до неудовлетвореност поради разминаване на техните очаквания с реалните възможности на системата.

• 
  Подобряване на достъпа на гражданите до здравната система;
  
• 
  Осигуряване прозрачност на здравните услуги на всички нива;
  
• 
  Подобряване на информираността на населението за възможностите, проблемите и отговорностите на всички участници в системата;
  
• 
  Повишаване качеството на предоставяните здравни услуги;
  
• 
  Увеличаване уважението към достойнството на гражданите;
  
• 
  Противодействието на бюрокрацията и корупцията в здравната система.
  

12. Равнопоставеност в здравеопазването

Всички осигурени граждани имат равни права в системата на здравеопазване. Поради различни причини някои групи в неравностойно положение – социалнослаби и безработни, хора със специфични проблеми и потребности (лица с увреждания, деца в риск и др.), изпитват трудности при получаването на здравни услуги. Това води до влошаване на здравния им статус.

За решаване на проблемите на хората в неравностойно положение правителството предприе редица мерки, които са насочени към специфичните потребности на тези хора. Приети са няколко стратегически документа, между които Стратегия за борба с бедността и Здравна стратегия за лицата в неравностойно положение, принадлежащи към етническите малцинства и План за действие за периода 2005-2015 г. и Декада на ромското включване 2005-2015 г.

Затруднения при получаване на здравни услуги срещат лицата с увреждания. В България с медицински установена степен на увреждане са над 850 000 души, като само 13% от тях получават доход от трудова дейност. Достъпът до здравни услуги за хората с увреждания е ограничен от непригодeната за техните възможности инфраструктура в лечебните заведения, влошеното качество на експертизата на работоспособността, както и значителното удължаване на сроковете за постановяване на решенията на Териториалната експертна лекарска комисия.

Децата в риск (живеещите в семейства в неравностойно социално положение, децата с увреждания, употребяващите наркотични вещества, децата на улицата и др.) също изпитват затруднен достъп до здравни услуги. На практика няма систематизирана информация за тези деца както на регионално, така и на национално ниво. Липсват специализирани здравни услуги в тези общности, недостатъчно са развити заместващи грижи за облекчаване на родителите, дневни центрове и др., което увеличава риска от социална изолация на семействата на тези деца.

Достъпът до здравни услуги е затруднен и поради диспропорции в разположението на лечебните заведения у нас, лоша или неизградена пътна инфраструктура, липса на специализирани транспортни средства и други.

• 
  Подобряване на достъпа до здравни услуги за всички български граждани;
  
• 
  Осигуряване на достъп до здравни грижи на здравноосигурените от труднодостъпни и отдалечени населени места;
  
• 
  Разработване и внедряване на механизми за преодоляване на здравната неосигуреност и причините за нейното съществуване;
  
• 
  Повишаване на вниманието към лицата в неравностойно положение от уязвимите групи на населението.
  

13. Доброволно здравно осигуряване

През последните години доброволното здравно осигуряване (ДЗО) не успя да се развие като съвременен пазар на здравни услуги, въпреки че има 18 лицензирани дружества. Причините се коренят в липсата на традиции в областта на здравното осигуряване, ниските доходи на населението, дублирането на здравни услуги в задължителното и доброволно здравно осигуряване, за които осигуреното лице заплаща две осигурителни вноски, наличието на нерегламентирани плащания за здравни услуги в лечебните заведения. Застрахователните компании чрез здравните застраховки и лечебните заведения чрез абонаментните договори допълнително ограничават възможностите за развитие на пазара на здравноосигурителните услуги.

• 
  Подобряване на данъчните облекчения върху вноските за доброволно здравно осигуряване както за физическите лица, така и за работодателите;
  
• 
  Регулиране параметрите и обхвата на доброволното и задължителното здравно осигуряване;
  
• 
  Преустановяване практиката лечебни заведения да извършват абонаментно обслужване на граждани, управлявайки финансов и осигурителен риск, за който нямат компетенции и лиценз;
  
• 
  Разработване на механизми за регулиране и ефективен контрол.
  

Анализ на силните и слабите страни,

Извършеният анализ на здравното състояние на населението в страната и функционирането на здравната система дава основание за очертаването на следните ПРИОРИТЕТИ на сегашния етап от развитие на здравеопазването в Република България:

8. 
   Внедряване на подхода „Здраве във всички политики”.
   
9. 
   Подобряване здравното състояние на населението чрез провеждане на активни ефективни и ефикасни промотивни, профилактични лечебни и рехабилитационни дейности, с акцент към социално-значимите заболявания.
   
10. 
    Създаване и развитие на човешките ресурси и повишаване техният социален и икономически статут.
    
11. 
    Осигуряване на финансова устойчивост на системата на здравеопазването.
    
12. 
    Подобряване достъпа, качеството и ефективността на спешната и извънболнична медицинска помощ.
    
13. 
    Преструктуриране, оптимизиране и ефективно управление на болничната помощ.
    
14. 
    Създаване на интегрирана система за електронен обмен на данни в здравеопазването.